Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Other people’s Dreames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Теса Баркли. Мечтите на другите

ИК „Ера“, София, 1999

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

В Сити отдават голямо значение на мерките за безопасност. Повечето фирми разполагат с информация, която би могла да бъде използвана за непочтени цели. Наскоро бяха избухнали редица скандали, които причиниха загуби в милиони лири и което бе още по-страшно, подрониха общественото доверие в сигурността на банките.

Затова мисълта, че Тад може да е шпионин, накара Линдзи да изстине. След това здравият разум надделя. Засега знаеше само, че Тад Тадиешки не беше на работното си място по времето, когато според нея би трябвало да е там. Не бе напускал сградата, така че вероятно се намираше някъде в банката.

Това не означаваше непременно, че е направил нещо нередно. Вероятно се опитваше да свикне с разположението на помещенията в „Ойстрав“. Самата Линдзи беше минала по този път, когато постъпи на работа в банката. Необходимо й беше известно време, докато открие най-краткото разстояние до справочната библиотека, до кабинета на председателя или до изхода към вътрешния двор с пейките, където обичаше да си почива през лятото.

„Но това — помисли си тя — продължи не повече от десетина дни, а Тад работи в «Ойстрав» вече повече от месец. Нима досега не се е научил да се ориентира?“

Естествено би могло да има и други причини, поради които да се крие. Например любовна история. Може би се срещаше с някое момиче? И все пак, доколкото бе успяла да разбере, той почти никога не излизаше по време на обедната почивка. И най-страстната любовна авантюра не би могла да се крепи на тайни срещи всеки ден по обяд. Освен това момичето сигурно беше служителка на „Ойстрав“. Иначе защо да се срещат в сградата на банката?

Най-сигурният начин да се разкрие една тайна авантюра, бе внезапната промяна на поведението. Не можеше да не направи впечатление, ако някоя служителка оставаше на работното си място през обедната почивка и избягваше колегите си, с които по-рано е излизала на обяд. Най-малкото същите тези колеги щяха да започнат да душат и слухтят наоколо, докато разберат какво става. Освен това, ако влюбените наистина държаха връзката им да остане в тайна, биха могли да си намерят много по-добро място от банката — Сити беше пълно с уединени кътчета и заведения.

А и защо бе необходимо да се крият? Освен ако жената беше омъжена, например като Илейн Мейтланд. Но надали партньорката на Тад беше точно Илейн. Тя бе омъжена отскоро и явно държеше на брака си. Едва ли би рискувала да се злепостави с някоя случайна връзка. Сред останалите млади жени в банката имаше доста по-изкусни в тъй наречените „свободни брачни отношения“, които позволяваха на съпрузите да си търсят забавления извън семейството.

Следователно не ставаше дума за тайна любовна връзка. Какво оставаше? Хазарт?

Някои чиновници в Сити — предимно мъже — играеха хазарт. По принцип на подобни увлечения не се гледаше с добро око, освен ако ставаше дума за конни залагания или тото. Тези, които редовно посещаваха казиното, много старателно се прикриваха. Но за да играе на карти или да залага на рулетка, Тад трябваше да излиза от сградата.

Линдзи знаеше, че някои колеги се събират след работа на покер. Но не беше чувала да се играе покер в сградата на банката, и то през обедната почивка. За това бързо щяха да научат куриерите и портиерът и веднага щяха да плъзнат слухове.

И не на последно място мерките за сигурност в банката бяха доста строги. За да преминеш от един отдел в друг, трябваше да използваш магнитна карта. Ако в компютъра се появят сведения, че няколко души — шест или седем — редовно се събират в един от кабинетите по време на почивката, вътрешната охрана бързо щеше да попадне на следите им.

Какво оставаше?

Шпионаж.

Линдзи се възмути от себе си. Нямаше право да подозира Тад Тадиешки в нещо толкова непочтено само защото й беше неприятен. Въпреки че вече бяха имали и такива случаи. Всеки, който идваше от чужда фирма, би могъл да се окаже това, което в МИ-5 наричаха „къртица“ — човек, изпратен да разузнае инвестиционните планове на „Ойстрав“ за следващата година. В момента се извършваха големи промени. Новият данък върху допълнителните доходи щеше да направи прогнозирането на цените за газ, вода и електричество доста несигурно. Ръководството на банката често правеше разчети за влиянието на тези промени.

Но кой би изпратил човек чак от Ню Йорк да се занимава с тези толкова специфично британски проблеми?

А защо не? Тад беше аналитик. Той би могъл да прегледа баланса на фирмите от Британия, Европа, страните от тихоокеанското крайбрежие, изобщо навсякъде по света и да си направи съответните изводи. В съвременността финансите не се ограничаваха с националните граници, те бяха обвързани в световен мащаб.

Данъчните модели на една страна биха могли да бъдат копирани и използвани навсякъде другаде. Естествено данъкът върху допълнителните доходи разкриваше само един от аспектите на британската финансова система. Със сигурност имаше десетки други, които оказваха влияние върху икономиката на чужди страни.

В този момент телефонът зазвъня и разговорите отвлякоха Линдзи от решаването на загадката. Очакваше я твърде напрегнат следобед. Реши засега да не мисли повече за Тадиешки.

На следващия ден в един часа отново се отби в тесния офис на Тад. Отново нямаше никого. На бюрото върху обичайната пластмасова чинийка лежеше още един неразтворен сандвич. „Риба тон“ — помисли си Линдзи и й стана смешно, като си представи колко усилия трябваше да полага един шпионин, за да планира всеки ден разнообразно меню за прикритие.

Поколеба се, но любопитството надделя и предпазливо затвори вратата. Погледна в най-горното чекмедже на бюрото. Там имаше купчина листове, моливи, флумастери с тънки писци и скъп джобен калкулатор, телбод и други канцеларски принадлежности, без които не можеше нито един чиновник. След това отвори страничното чекмедже. Там видя сгъната вратовръзка с леке, вероятно от червено вино. Пакет мъжки носни кърпи. Ножчета за бръснене за еднократна употреба.

Бързо затвори чекмеджето. Всъщност какво правеше? Шпионираше. Потръпна от отвращение и тръгна към вратата.

Но не излезе, а спря и отново се обърна към бюрото. Вече беше проверила две чекмеджета и нищо не й пречеше да надникне и в останалите. Изпълнена с омраза към самата себе си, Линдзи се върна и дръпна следващото странично чекмедже. Беше заключено.

Добре, а защо да не е заключено? Всеки човек има право на лични вещи — дневници, бележници с адреси и телефонни номера на познати, семейни снимки.

Линдзи също имаше подобно чекмедже в бюрото си, но никога не го заключваше. Всичко, което не желаеше да стане всеобщо достояние, беше скрито с парола в компютъра й. Беше сигурна, че същото се отнася и за останалите служители в банката. Всички, които работеха в Сити, в известен смисъл бяха технократи и държаха на всяка цена първи да се сдобият с възможно най-малкия електронен бележник или да изпитат новия CD-ROM. Но Линдзи можеше да се закълне, че никой от колегите й не крие вещите си в заключено чекмедже.

Върна се в кабинета си. Реши да се съсредоточи върху подозрителното поведение на Тад. Почака до два часа, когато той би трябвало да се е върнал от „обяд“. Отиде в другия край на залата, където се намираше кабинетът му, и започна да се върти наоколо.

След десетина минути той се появи откъм търговския отдел. Забеляза я през стъклената стена и бързо тръгна към нея.

— Мене ли чакаш? — попита.

— Да. Исках да попитам дали имаш копие от доклада за канадските горива, който изготви за отдела по облигации?

— Разбира се. Ела. — Въведе я в кабинета и бързо извади от полицата една папка. Отвори я, намери документа, който му бе поискала, и й го подаде.

— Не си си изял сандвича — отбеляза тя и кимна към бюрото.

— Какво? — Той проследи погледа й. — А… да… Мисля, че британските сандвичи далеч не са съвършени.

— В какъв смисъл?

— Виждаш ли, когато си поръчаш сандвич в Ню Йорк, получаваш нещо дебело поне двадесет сантиметра с пикантна туршия и картофена салата. Не мога да се нахраня с тези превзети хапчици. — Тад се усмихна, явно за да предизвика съчувствие.

— Надявам се, че навън си намерил нещо по-подходящо за твоя изискан вкус.

— О… да… Хапнах в една закусвалня хубава английска пържола и пай с бъбречета. Не беше зле. Но пък не обичам топла бира.

— Е, благодаря ти за помощта — каза тя.

Пържола, пай с бъбречета и топла бира. Лъжеше. Изобщо не бе напускал сградата. Линдзи вече бе проверила в компютъра.

Сега вече наистина се разтревожи.

Един скандал щеше да се отрази зле на банката. Ако се окажеше, че Тад Тадиешки е замесен в шпионаж, трябваше да го помолят да напусне. И то колкото се може по-бързо и по-безшумно.

Разбира се, за да уволниш един човек, трябва да имаш сериозна причина. Линдзи нямаше доказателства, че той се занимава с нещо непочтено. Ами ако направо го попита: „Къде ходи по време на обедната почивка?“. Но той винаги можеше да измисли нещо убедително. Например би могъл да каже, че ходи в лоджията — зимната градина в другия край на сградата, където всеки можеше да се отпусне за един час и необезпокояван от никого да реши кръстословицата във „Файненшъл Таймс“. Би могъл да излъже, че е бил в някоя от стаите, където ходеха да пушат, тъй като в главната сграда пушенето бе забранено. Но той не пушеше и беше забелязала днешния вестник, изхвърлен в кошчето за боклук. Би могъл да измисли още куп подобни лъжи.

Засега реши пред никого да не повдига въпроса за странните изчезвания на Тад. Освен това бе сигурна, че той ще стане по-предпазлив. И се оказа права. На следващия ден го видя в компанията на трима служители от търговския отдел. Смееха се и се шегуваха и очевидно бяха решили да излизат. Линдзи отново се отби в кабинета му от чисто любопитство. Липсваше обичайният сандвич. „Постоянната поръчка“ бе отменена.

И все пак не можеше да остави нещата така. Искаше на всяка цена да разбере с какво се занимава този човек. Почти беше сигурна, че е следил продажбите. Търговските операции естествено се провеждаха по телефоните и компютрите, но за всяка сделка трябваше да се изготви и писмен доклад. Тези доклади периодично се събираха от „куриери“ — мъже и жени от персонала, които се познаваха по ярката лента на ръкава със знака на банка „Ойстрав“ — старомодно изписани тъмносини инициали О. Б. на светлокафяв фон.

Само най-висшите служители имаха достъп до тези доклади. Смяташе се, че така дилърите не биха могли да ги фалшифицират. Опасността от незаконно облагодетелстване чрез подобна подмяна бе малко вероятна, тъй като всички разговори от телефоните на „Ойстрав“ се записваха на магнетофон и ако възникнеше проблем, информацията винаги би могла да бъде сверена от няколко източника. И въпреки това един опитен и любопитен аналитик би могъл да научи доста неща от тези доклади.

Куриерите минаваха често, но никога през обедната почивка. По това време те слизаха да обядват в барчето на партерния етаж. Първото следобедно събиране на докладите се извършваше около два и петнадесет следобед. Така че всеки, който оставаше в търговския отдел между един и два часа, би могъл доста да научи.

Основната сбирка на докладите се пазеше в кабинета на главния контрольор. После ги използваха за повторна проверка на паричните преводи след приключването на сделките. В кабинета на контрольора можеше да се влезе със същата магнитна карта, която отваряше всички останали врати. Така че вместо да се разхожда из търговския отдел, Тад много по-лесно би могъл да проникне в този кабинет и за половин час спокойно да прегледа цялата документация.

През следващите няколко дни Линдзи с равнодушен вид се разхождаше из залата и наблюдаваше кабинета на контрольора. Често минаваше край бюрата на служителите от търговския отдел, като „попиваше“ информация от мониторите на дилърите. Ако някой й обърнеше внимание, тя бързо слагаше ръка на рамото му и правеше някоя приятелска забележка.

В поведението й нямаше нищо необичайно. Беше го правила и преди, за да почувства пулса на пазара, особено когато обмисляше промяна в тактиката за инвестиране на някои особено важни ценни книжа.

И за да не прави впечатление, че проявява прекалено любопитство към работата на дилърите, тя продължаваше разходката си до залата на търговския капитал и счетоводния отдел. Това също беше напълно естествено. В задълженията й влизаше да следи всичко, което ставаше на етажа.

По време на разговора с Лоринг, заместник-началника на отдела за търговски капитал, внезапно й хрумна една мисъл. Ежедневно в банката се предвиждаха огромни суми за заеми. Беше достатъчно един шпионин да влезе в залата през обедната почивка, да включи компютъра и веднага да получи ценна информация.

Естествено необходимо бе да знае паролата. Това не беше толкова трудно. Например всички знаеха, че един от дилърите използваше имената на двете си приятелки: ако набереш едното и не успееш да влезеш в неговите файлове, със сигурност второто ще свърши работа. Веднъж момчето, дошло да изчисти компютъра на майка й от вирус, бе споменало, че всъщност най-лесно се откриват така наречените свръхсекретни пароли и той лично би могъл да проникне във всяка база данни.

Линдзи си помисли, че на следващото съвещание на ръководството би могла отново да постави въпроса за затягане на мерките за сигурност. Но надали щеше да има голям ефект. Непрекъснато се говореше за по-ефективна охрана, след което бдителността се увеличаваше за около две седмици и после нещата отново тръгваха постарому.

Освен това, ако Тад наистина търсеше нещо, всяка промяна в охранителната система само щеше да го накара да стане по-предпазлив. А и Линдзи все още не бе сигурна, че той върши нещо нередно.

Веднъж в края на април тя си тръгна от работа по обичайния маршрут с метрото и автобуса. Мислите й бяха заети с какви ли не проблеми. Секретарят на Министерството на финансите щеше да обяви бюджета в средата на лятото: дотогава тя трябваше да предвиди промените, за да защити интересите на клиентите си.

Под нейно попечителство се намираха профсъюзните пенсионни фондове, два или три образователни фонда и инвестициите на няколко крупни осигурителни фирми. Всичко това бе много по-важно, отколкото неясните подозрения спрямо Тадиешки, които на всичкото отгоре можеха да се окажат съвсем несъстоятелни.

До този момент не бе открила нищо, което да потвърди съмненията й. Крайно време беше да забрави тази история и да се съсредоточи върху реалните си проблеми.

На стъпалата пред къщата я чакаше Алис.

— Хайде, виж колко е ярко слънцето! Водата в басейна е чудесна. — Дъщеря й много обичаше да плува под лъчите на слънцето, които се промъкваха през стъкления покрив, а след това да се излежава на шезлонга.

— Изчакай само да се обадя на баба ти и на Трейси, че съм се прибрала от работа. — Линдзи надникна през кухненската врата и извика: — Трейси, тук съм.

— Ако отивате към басейна, вземете чистите кърпи. Оставила съм ги до задната врата.

— Добре.

Двете с дъщеря й едновременно се гмурнаха във водата и решиха да се състезават коя ще стигне първа до противоположния край на басейна. Линдзи много внимаваше да не задминава Алис. След това трябваше да види последния страхотен скок във вода, измислен от Алис — представляваше нещо като кълбо във въздуха, завършващо с пльосване във водата, в резултат на което всичко наоколо бе мокро.

Освежени и отпочинали, двете се прибраха в къщата. Алис веднага отиде да си изпие горещия чай, който по настояване на Трейси пиеше всеки ден, освен през летните горещини. Трейси беше убедена, че детето ще се простуди от непрекъснатото плискане в басейна, и затова държеше да се вземат предпазни мерки.

Линдзи отиде да се преоблече и да си изсуши косата. Когато минаваше покрай стаята на майка си, тя й извика:

— Ела и затвори вратата след себе си. Имам нови планове за градината.

Когато не беше заета с поредния проект, Силия кроеше грандиозни планове за къщата. Изготвяше великолепни компютърни графики и правеше изчисления на разходите, включително и за градинарство, напояване, павиране на пътечките и за нови видове цветя. За всичко това беше необходимо цяло състояние. Според Линдзи засега бе достатъчно, че бяха успели да спасят розовите храсти и бяха отскубнала плевелите. Но за да достави удоволствие на майка си, се съгласи да разгледа поредния й план.

— Какво има за вечеря? — попита тя с известно опасение. Кой знае каква беше последната приумица на Трейси.

— Охо, тази вечер аз готвя — каза Силия. — Не се притеснявай. Няма да има отвратително руло от пуйка със замразени картофи.

В действителност Силия изобщо не обичаше да готви. Но понякога, когато имаше време и желание, предварително съставяше менюто и стриктно спазваше указанията в готварската книга. Трейси презрително сумтеше, докато Силия размишляваше върху указанията.

— Глупости и превземки — мърмореше тя неодобрително. Но никога не пропускаше да прибере останалата храна и да я занесе на съпруга си.

Линдзи облече стари джинси и свободна блуза и обу кожени мокасини. Когато слезе долу, наближаваше шест часът. От кухнята се носеше апетитна миризма. Алис дойде в хола и помоли да остане да вечеря с тях.

— Не може, миличко. Нали знаеш, че за теб е късно да вечеряш в осем часа.

— Искам поне да опитам — оплака се детето. — Никога не съм яла от манджите на Сеси.

— Знаеш ли какво? Хайде да я помолим да приготви нещо специално за тебе, и то още сега!

— Наистина ли, мамо?

— Да, разбира се. Защо не? Тя е страхотна готвачка и всичко може.

Двете отидоха в кухнята. Силия бъркаше нещо в тигана на печката. До нея беше застанала Трейси и нетърпеливо я гледаше в ръцете.

— Какво правиш, Сеси? — попита Алис, като отиде при баба си и я дръпна за кърпата, която тя използваше вместо кухненска престилка.

— Ананасов сос по беарнски. Не ме дърпай, миличко. Ще обърна тигана.

— Може ли да го опитам? Дай ми малко!

— Ананасов сос по беарнски? — въпросително вдигна вежди Линдзи.

— Рецептата е австралийска — поясни майка й. — Тази вечер менюто е интернационално. Първо имаме рибена чорба със сухари, после пиле по съсекски с ананасов сос по беарнски и желирано манго за десерт.

— Искам желирано манго — помоли Алис.

— Обещах й да приготвиш нещо специално за нея — обясни Линдзи — тъй като тя няма да може да опита от всички вкуснотии.

— Знаеш ли какво? — попита Силия. — А какво ще кажете за моя специалитет от беарнски яйца? И то върху филийка?

— Ооо, чудесно!

Измисленият набързо специалитет се оказа бъркани яйца, залети с една супена лъжица от гъстия ананасов сос. Доволна, Алис изяде всичко, поигра с майка си на домино и отиде да се изкъпе преди сън. Линдзи се качи да й прочете една глава от книжката на любимата Кристин Пулейн-Томпсън и след десетина минути дъщеря й вече бе заспала.

Къщата притихна. Линдзи целуна дъщеря си по главичката и слезе долу. Помисли си колко беше спокойно вкъщи, за разлика от шума и напрежението в банката.

Трейси Тейлър сервира масата за двама и се оттегли да гледа телевизия. Линдзи седна да прегледа писмата. Сутрин излизаше, преди да пристигне пощата и затова обикновено се занимаваше с нея вечер.

Очакваше я цяла купчина писма. Тя отиде в дневната, разположи се удобно и си наля чаша вино от бутилката, която бе отворила майка й. Отпи няколко глътки и остана доволна — виното беше „Ниерштайнер“.

— Това ли е виното за интернационалната кухня? — попита.

— Да си призная — започна Силия — този беарнски сос ми изглежда доста странен. Всъщност не знам какво вино му подхожда. Ако предпочиташ, ще извадя бутилка шабли.

— Не, не — разсеяно възрази Линдзи и продължи да чете. — Пристигна сметката за дървения парапет. Единадесет хиляди лири.

— Какво? За едни най-обикновени пръчки!

— Е, но все пак е черешово дърво…

— Това е просто смешно — възмути се майка й и отиде да провери какво става със супата.

Когато отново се върна в хола, дъщеря й беше бяла като платно и объркано се взираше в някакъв евтин плик от кафява хартия.

— Какво има, Линдзи? — извика Силия, изпусна супената лъжица на масата и се втурна към дъщеря си.

— Виж това — каза тя.

Силия взе плика. В него имаше снимка, на която беше тя заедно с Алис. Двете бяха заснети в момента, в който излизаха от забавачката и тичаха към колата през дъжда.

— Какво?… — започна тя.

— Погледни отзад.

Обърна снимката.

Отзад с големи черни букви бе написано: „МАХНИ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ“.