Теса Баркли
Мечтите на другите (5)

Глава пета

Ръката на Силия се разтрепери. Беше едновременно учудена и ужасена. Изпусна снимката.

— Кой го изпраща?

— Нямам представа.

— Някой… някой е снимал мен и Алис… Но защо?

— Това е предупреждение.

— Предупреждение ли?

— „Махни се от пътя ми, в противен случай…“

Силия се облегна на масата, за да не падне. Не знаеше какво да каже. Във всичко това имаше нещо жестоко, нещо, което тя не се осмеляваше да назове с думи, защото така то ставаше още по-реално.

— На кого си застанала на пътя?

— Не зная.

— Но, Линдзи, все пак би трябвало да имаш идея, защо някой… някой ще…

— Не зная, мамо. Аз… наистина не зная.

Седеше и се взираше в снимката, сложена на масата пред нея. От блестящата й повърхност я гледаха умалените лица на майка й и дъщеря й. Хората, които й бяха най-скъпи.

Внезапно й прилоша.

Стана и препъвайки се, се втурна към тоалетната и повърна. Минаха няколко минути, докато се съвземе. Наплиска лицето си със студена вода и си изми зъбите. Когато се върна в дневната, още трепереше.

Майка й продължаваше да седи до масата със здраво стиснати устни и затворени очи. Опитваше се да си възвърне самообладанието. Вдигна очи, когато влезе Линдзи.

— Вече по-добре ли си?

— Да.

— Струва ми се, че ни е останало някакво бренди. Казват, че помагало.

Линдзи стана и извади шишето с бренди от шкафа. Наля в две чаши и ги донесе на масата. Подаде едната на майка си, отпусна се на стола срещу нея и отпи.

— Сигурно е някой луд — предположи майка й.

— Не мисля, че един луд би написал подобно нещо на гърба на снимката. — Тя я взе и внимателно започна да разглежда едрите букви.

Беше чувала, че по принцип всеки ръкопис би могъл да бъде идентифициран дори когато се използваха само печатни букви. Но и така да беше, Линдзи не познаваше този почерк. Замислено поклати глава.

— Но това е човек, който те познава. — Силия си пое дъх, за да събере кураж и да произнесе следващите думи. — Дали не е някой, който работи в „Ойстрав“?

Колега? Човек, с когото работи? Възможно ли бе някой от колегите й да е способен на толкова жестока постъпка? Отново поклати глава, въпреки че разумът й говореше друго. Този, който бе изпратил писмото, със сигурност беше от „Ойстрав“. Това беше единственото място, където Линдзи би могла да застане „на пътя“ на някого.

— Ако е някой от банката… — избухна тя. Веднага си представи лицето на Тад Тадиешки. Но нали той беше ангажиран в банката от седем и тридесет сутринта до четири следобед. А снимката беше направена около обяд, когато Силия прибираше Алис от забавачката. По това време Тад беше на работа и тя го виждаше през стъклената стена на кабинета си.

А ако имаше съучастник?

„По-спокойно — каза си. — Отначало го подозираш в неясно какви престъпления, а след това стигаш до извода, че има и съучастник.“

Съучастник, но в какво? В какво всъщност подозираше Тад?

Интересно на кого пречеше? Не правеше нищо необичайно. Действително обикаляше банката, за да разбере с какво се занимава Тад, но иначе в поведението й нямаше нищо неестествено. Никого не заплашваше.

И въпреки това някой си бе направил труда да снима майка й и дъщеря й и да й изпрати заплашително послание. Линдзи бързо прехвърли наум имената на колегите си. Дали не бе някой от по-високите етажи на служебната йерархия? Или беше дилър, замесен в нещо незаконно? Можеше да бъде дори някой от куриерите или портиер, който краде канцеларски материали.

Не, не ставаше въпрос за дреболия. Никой, замесен в дребна кражба, не би отправял толкова сериозно, толкова ужасно предупреждение. Който й да беше този човек, беше я ударил по най-чувствителното място — нейното семейство. Явно не се тревожеше, че е откраднал десетина евтини плика за писма; страхуваше се, че Линдзи ще го залови с куфарче, пълно с пари. И то големи пари. Затова беше предприел съответните мерки.

Силия остави чашата и каза:

— Сетих се, че срещу шок помага и силно подсладен чай. От това бренди направо се напих. — Нервно прокара ръка през косата си. — Не е хубаво да се пие алкохол на празен стомах. Трябва да хапнем нещо.

— Не мога, Сеси.

— Да, но се налага. Естествено всичко това отпада. — Посочи с жест масата, на която бе сложен супникът. — Предпочитам нещо просто, например хляб и масло или бисквити и сирене. Хайде, ела.

Двете станаха и отидоха в просторната уютна кухня, където пилето с беарнски сос апетитно ухаеше. Силия отиде до печката, изключи я, зареди кафеварката и след няколко неуспешни опита отвори кутията за хляб. Разсеяно потърси ножа. Линдзи го забеляза първа и бързо го прибра в чекмеджето, преди майка й да е успяла да направи някоя поразия.

— Хайде да вечеряме само бисквити с кафе.

— Добре. — Силия въздъхна и се отпусна на твърдия кухненски стол. — Извинявай, пиленце. Знаеш, че не съм свикнала с алкохола.

— Кафето ще те отрезви. — Тя взе чашите за кафе и когато кафеварката започна да съска, веднага наля горещата кафява течност. Извади бисквити от кутия „Джакобс Крийм Крекърс“.

Поседяха мълчаливо, изчаквайки да премине влиянието на алкохола. След няколко минути Силия взе една бисквита.

Линдзи имаше усещането, че всичко това се е случвало и преди.

Когато беше малка, двете често седяха по същия начин, търсейки утеха една в друга след някоя безобразна сцена на бащата на Линдзи. Емлин Клейдел беше свикнал да излива разочарованията си върху жена си и дъщеря си. Те били виновни за смъртта на сина му — не бивало да наемат такава жена за слугиня; трябвало да не я изпускат от очи; не е трябвало да й позволяват да слага отровната смес в бутилка от лимонада; трябвало да гледат Рой; трябвало да му помагат в търсенето на справедливост; как не ги било срам да бъдат толкова спокойни и равнодушни, когато законът още веднъж бил доказал своето безсилие…

На техните плещи бяха легнали грижите за плащането на сметките; те трябваше сами да вземат решение дали да се изключи отоплението на горния етаж; да заделят от залъка си, да минат старата кола на технически преглед, за да не я спрат от движение. А и къщата ставаше все по-мрачна и по-мрачна, защото отдавна имаше нужда от пребоядисване; кърпите и чаршафите се бяха изпокъсали. Силия отчаяно се нуждаеше от надомна работа и именно тогава започна да подготвя ученици за приемни изпити и да изготвя статистически отчети на фирми…

Когато баща й почина, Линдзи реши, че онези дни никога не трябва да се повтарят. Двете с майка й вече имаха дом, в който се чувстваха на сигурно място, имаха достатъчно пари, за да го поддържат и ремонтират. Силия се бе върнала към любимата си работа. Имаше внучка, която обожаваше, и беше свободна да прави това, което иска, свободата да живее и да се наслаждава на живота.

Но сега се появи това писмо…

— Мисля, че когато изтрезнеем, най-добре ще е да повикаме полицията — каза тя.

— Не!

— Какво?

— Няма да викаме никаква полиция.

— Но, скъпа! Длъжни сме да ги уведомим. Имаме нужда от защита, особено ако правилно сме разбрали какво означава тази снимка.

— Не! Не искам да викам полиция.

— Линдзи, нека бъдем разумни. Какво друго можем да направим? Не можем да допуснем някой да заплашва Алис!

— Разбира се. Но какво ще направи полицията? Не могат да ни осигурят постоянна охрана…

— Но поне…

— Е, сигурно ще ни наблюдават един-два дни, но и на тях не им достигат хора…

— Някой трябва да ни защити, Линдзи! Не можем да се крием до края на живота си.

— Не, мамо, естествено, че не можем. Остави ме да помисля.

— Линдзи, няма за какво да мислиш. Някой заплашва детето и ние сме длъжни да…

— Слушай, мамо. Моля те, остави ме да помисля. — Тя отпи от кафето. — Някой — не зная точно кой — смята, че аз с моите действия го застрашавам. Не зная с какво точно съм го изплашила и затова не мога да му покажа, че съм разбрала предупреждението му.

— Но все пак трябва да имаш някаква представа, Линдзи…

— Обаче нямам. Наистина нямам. Вярно е, че напоследък следя един човек от „Ойстрав“, но иначе не правя нищо необичайно. Не виждам как да дам знак на този, който е изпратил писмото, че съм разбрала и искам да се подчиня на предупреждението му. Говоря съвсем искрено, Сеси. Объркана съм и не знам какво да правя.

Майка й замислено я изгледа.

— Много неприятно — промърмори. — И все пак полицията…

— Ако се обадя на местните ченгета, те ще направят всичко, което могат. Но имам чувството — а сигурно и ти мислиш така — че това писмо е свързано с „Ойстрав“. Но ако се обърна към полицията в Сити, могат да възникнат допълнителни усложнения. Знаеш какво е положението напоследък — и най-малкият намек за скандал е в състояние да предизвика паника. Ако се разбере, че може би някой от банката ме заплашва, последствията са непредсказуеми…

— Не ме е грижа какво ще се говори за „Ойстрав“ — изкрещя Силия. — Единственото, което ме интересува, е безопасността на Алис.

— Да не мислиш, че мен не ме интересува? Естествено, че това е най-важното. Но ми се струва, че трябва да има и друг начин да се справим с положението.

— Какъв? Какво можем да направим?

— Например — започна Линдзи, — ако вие двете с Алис заминете някъде, никой не би могъл да ви заплашва, нали така?

— Ако заминем ли? Да не искаш да напуснем къщата?

— Да.

— И къде ще отидем?

— Нека да помисля малко.

Силия добре познаваше дъщеря си и реши да уважи молбата й. Винаги, когато се замислеше върху някой проблем, Линдзи предлагаше и решение. Майка й си допи кафето, изяде още няколко бисквити и когато прецени, че главата й е достатъчно прояснена, прибра недокоснатата храна в хладилника и раздигна масата. Домашните занимания й отнеха не повече от половин час.

След като приключи, отиде в дневната. Разположи се в любимото си кресло и си наложи търпеливо да чака.

Към девет и половина Линдзи дойде при нея.

— Утре — започна тя — както обикновено ще заведеш Алис на забавачка…

— Какво?

— Не се страхувай, всичко ще бъде наред. Когато стигнете училището, веднага я изведи през изхода към Стандертън Лейн…

— През задния вход?

— Точно така. Ще излезете през задния вход направо на улицата. Там ще ви чака кола. Двете с Алис се качвате и ще ви откарат на безопасно място.

— И къде е то?

— Не искам да ти казвам, защото се страхувам да не се изпуснеш пред Алис, а ти я знаеш каква е бъбрица. Ако онзи човек ви следи, а тя каже нещо точно когато влизате в забавачката, целият план може да се провали.

— Значи аз като някоя ученичка трябва само да изпълнявам каквото ми кажеш, така ли?

— Мамо, така е най-добре. Когато видиш колата, веднага ще разбереш, че всичко е наред.

— А какво ще стане с моята собствена кола?

— По-късно Еди ще отиде да я прибере.

— Хм. — Силия никак не беше доволна. Беше свикнала да планира, да свежда проблемите до цифрови сигнали — ясни и организирани. Изглеждаше й ненормално сляпо да се доверява на решенията на друг човек.

— И колко време трябва да отсъстваме? — попита най-накрая.

— Докато разбера кой стои зад всичко това.

— Ти смяташ да разбереш? Ти самата?

— Да.

— И мога ли да попитам колко време ще продължи всичко това?

— Не вярвам да ми отнеме много време, мамо. Подозирам, че някой е подготвил крупна измама. Ако не разбера кой е и не попреча на плана му, „Ойстрав“ може да има големи неприятности.

— „Ойстрав“! Какво ме е грижа за „Ойстрав“! Обади се във финансовата полиция и те да се оправят!

— Не. В момента, в който се намеси финансовата полиция, престъпниците ще се покрият. Обикновено в такива случаи бързат да унищожат уликите. Това никак не е трудно, мамо, и ти много добре го знаеш. За броени секунди можеш да изтриеш от компютъра информация, която те изобличава, а след това само специалисти могат да я възстановят. Не, смятам сама да открия този човек, който и да е той. Ще го търся, докато не открия улики, които да представя на полицията.

— Но…

— За мен ще е много по-лесно да открия следите му, отколкото за външен човек от финансовата полиция…

— Но ти през цялото време ще бъдеш изложена на опасност! — Майка й протегна ръце, все едно че искаше да сграбчи Линдзи и силно да я разтърси, докато се вразуми.

Тя бързо се отдръпна. Това беше само символичен жест, деликатно напомняне, че вече е голямо момиче. Беше ядосана. Гневеше се преди всичко на себе си, че в първия момент толкова се уплаши.

— Който и да е изпратил снимката, той самият се чувства в опасност. Да не би да си въобразява, че ще му позволя безнаказано да заплашва семейството ми?

— Скъпа, той е готов да извърши нещо ужасно — не можеш сама да се справиш с него…

— И защо мислиш така? — бързо се извърна към майка си Линдзи. — Не виждаш ли, че не е много умен? Преценил е, че го застрашавам, и веднага прави нещо изключително безразсъдно — изпраща ми заплашително писмо. Това е необмислено действие. Този човек не умее да планира ходовете си. Струва ми се, че имам малко повече мозък от него…

— Мозък… Разбира се, че си много умна, Линдзи. Но може би умът не е достатъчен, когато си имаш работа с някой, очевидно…

— Да, който очевидно какво? Помисли си, мамо. Няма конкретна заплаха. Той стреля напосоки. Не желая да бъда сплашвана. Когато се убедя, че ти и Алис сте в безопасност, ще видим кой е по-добър в тази игра. Знаеш, че и аз мога да бъда доста опасна, когато играя на собствен терен.

— Когато ние с Алис сме в безопасност… Това означава някъде скрити. Сега ли ще се обадиш на човека, който ще ни откара с кола?

— Не, ще го уредя утре…

— Утре? А защо не веднага?

— Защото не е необходимо. Утре както винаги ще отида на работа. Ще изляза както обикновено в шест и тридесет. Ако някой ни следи, няма да забележи нищо неестествено. Ти както всеки друг ден ще тръгнеш с колата за забавачката. Когато стигнеш там…

— Веднага извеждам Алис през задния изход и някой ни откарва в една тайнствена страна. — Силия въздъхна и тръгна към вратата. — Най-добре е да се кача горе и да си приготвя някои неща…

— Не! Никакъв багаж! Ако някой ви следи, трябва да си помисли, че ти просто водиш Алис на училище.

— Но нали имаме нужда от някакви дрехи, четки за зъби…

— Винаги можеш да спреш по пътя и да купиш всичко необходимо. Вземи си само кредитната карта.

— А какво ще каже Алис?

— Кажи й, че си играете на приключения.

— Да, права си. Точно на това си играем — мрачно отбеляза Силия. — Ами Трейси и Еди?

— Около девет и половина ще се обадя на Еди от службата да отиде да прибере колата. Ще му обясня, когато се видим.

През тази нощ двете не можаха да заспят. Когато сутринта се измъкваше от леглото, Линдзи беше благодарна, че Алис кротко си спеше. Впрочем, както и Силия, която се бе унесла в неспокоен сън едва призори.

Линдзи излезе пред къщата и видя големия форд на Судин. Настани се до него и той както обикновено се усмихна.

— Добро утро.

Тя почака, докато преминат от Хийт и се спуснат по Пътни Хил, и едва тогава проговори:

— Судин, имам нужда от твоята помощ.

— От моята помощ ли? Разбира се, госпожо Дънфорд, винаги съм готов да ви услужа.

— Семейството ми е в опасност…

— В опасност? — Изненадан, той се обърна към нея, забравил за момент уличното движение. — Кой ви заплашва?

— Не зная. Заплахата е анонимна…

— А какво мислят в полиция…

— Нямам намерение да се обаждам в полицията, Судин. Смятам сама да се оправя. Обаче преди това искам да изведа майка си и дъщеря си от къщата и да ги изпратя някъде, където никой няма да ги открие.

— Е, и? — попита той. Отнасяше се с голямо уважение към преценката на госпожа Дънфорд. Знаеше, че тя всичко ще му обясни.

— Можеш ли да уредиш някой да ги вземе от задния вход на забавачката на Алис? Намира се на Стандертън Лейн, малко след Стандертън Роуд…

— Да, зная къде е.

— Изпрати някоя кола, но гледай никой да не забележи, защото може да ги наблюдават.

— Изглежда, положението е много сериозно, госпожо Дънфорд. Разбира се, че ще изпратя човек. Например брат ми Чандра.

— Благодаря ти. — Двамата обсъдиха подробностите. През цялото време Судин кимаше и когато тя му обясни плана си, започна да се усмихва.

Остави я както обикновено на Пютър Лейн. Когато Линдзи излезе от колата, той каза:

— Всичко ще бъде направено точно както искате. Ами утре? Утре е събота и няма да се видим преди понеделник. Какво ще правим?

— Ще поддържаме връзка по телефона. Благодаря ти, Судин.

— Радвам се, че мога да ви помогна.

Тази сутрин Линдзи оглеждаше колегите си с особено внимание. Както винаги беше дошла първа на работа, останалите от отдела пристигнаха малко след нея. Преди уикенда винаги имаше сделки за довършване.

В един момент се усети, че прекалено изпитателно се взира във всяко лице. „Ти ли си? Ти си престъпникът, страхливецът, който заплашва семейството ми от мрака?“

Но всички изглеждаха както обикновено. Илейн Мейтланд беше с нова рокля, тъй като смяташе да прекара почивните дни в Париж. Тад Тадиешки се появи с голяма кана кафе и кифлички с шоколад и веднага започна да черпи колегите си. Алек Джойс се задълбочи в компютърната игра, която си бе купил предишния ден и нямаше търпение да я изпробва.

Всичко беше толкова спокойно. И в същото време беше като насън, все едно че ги наблюдаваше във вълшебно огледало. Всеки един от тези хора можеше да се окаже враг. Как да повярва, когато знаеше колко са симпатични, трудолюбиви и благонадеждни?

И все пак, за да оцелееш в Сити, трябва да си як като стомана. Колегите й непрекъснато поемаха огромен риск, бяха проверени в извънредни ситуации и в този смисъл бяха необикновени хора. Линдзи много добре знаеше, че всеки, който е способен да устои на напрежението на дилърската работа, би имал и смелостта да извърши престъпление. Включително да й отправя заплахи. А може би и да ги изпълни.

В девет и тридесет се обади вкъщи по мобилния телефон. Обади се Трейси Тейлър.

— О, добро утро, госпожо Дънфорд.

— Трейси, би ли помолила Еди да отиде в забавачката на Алис и да прибере колата на госпожа Клейдел?

— Да не се е повредила?

— Не, наложи се майка ми да замине по семейни проблеми в провинцията. Взе такси до гарата и остави колата с молба Еди да я прибере…

— Заминала ли е?

— Да, заедно с Алис. Случиха се непредвидени обстоятелства. Помоли Еди да провери спирачките, Силия често се оплаква, че нещо заяждали.

— Добре — отвърна прислужницата, без изобщо да подлага думите й на съмнение. Трейси не беше любопитна. Целият й свят се въртеше около Еди. А на него тя знаеше, че ще му достави удоволствие да се позанимае със стария „Дьо Шево“. Макар и неграмотен, Еди беше добър шофьор и отличен механик. Линдзи и досега не можеше да си обясни как е успял да издържи шофьорския изпит.

В един часа трябваше да отиде на делови обяд. Изтърпя го стоически, като поддържаше, или поне така си въобразяваше, смислен разговор. В първия удобен момент се извини учтиво и се оттегли. Излезе от ресторанта, намери в градинката закътана пейка близо до слънчевия часовник и седна. Извади мобифона и набра номера, който й бе продиктувал Судин. Когато вдигнаха слушалката, помоли да разговаря с госпожа Клейдел.

— Един момент, моля — каза учтив глас с индийски акцент.

И след миг вече разговаряше с майка си и Алис. Дъщеря й първо се обади:

— Мамо, мамо, не можеш да си представиш какви чудеса! Те имат много малки къщички като нашия басейн, само че вместо вода там има растения!

Алис и майка й вече бяха в безопасност в имението в Съсекс, където многобройните роднини на Судин Госуами отглеждаха екзотични растения. Никой нямаше да се досети да ги търси точно там.