Теса Баркли
Мечтите на другите (18)

Глава осемнадесета

Линдзи бе идвала тук и преди — в онези дни, които сега изглеждаха непостижимо далечни — когато те двете с Нан бяха приятелки. Без да бърза прекоси тъмното фоайе и застана пред вратата на Нан. Апартаментът се състоеше от дневна и спалня. Нан беше наблюдавала Линдзи през щорите на дневната.

Вътре всичко беше разхвърляно. Телевизорът работеше, но без звук, а отгоре бяха сложени няколко пластмасови кутии храна за вкъщи. Компютърът също бе включен и на екрана му примигваха новините по Интернет. На канапето бяха нахвърляни книги, списания и вестници, полузакрити от събрано накуп одеяло, което в единия край се спускаше до пода. Под одеялото се подаваше и празна бутилка от водка.

Навсякъде беше прашно. Синя хортензия загиваше от жажда в оранжева саксия. На малката масичка имаше няколко запечатани плика. Телефонът бе изключен.

— Мил роден дом — подигравателно посочи Нан наоколо. — Няма да ти предлагам да седнеш, тъй като и без това няма къде, съгласна ли си?

— Нан, какво става с тебе? — попита объркано Линдзи, все още под впечатление на спомените за отминалите времена. — Тук изглежда така, като че е минал тайфун…

— А ти да не би да идваш като представителка на списание „Красив дом“? Казвай за какво си дошла и по-бързо се махай.

— Лекарят предписа ли ти някакви лекарства? — Линдзи се огледа за шишенце с лекарства.

— Да. О, да. Предписа ми малки горчиви хапчета, много красиви, но това изобщо не те засяга.

— Не се грижиш както трябва за себе си…

— Ооо, колко си мила. Мама е дошла да се погрижи за своето непослушно момиченце. Хора, вижте Линдзи със златното сърце! Сърце осемнайсет карата чисто злато — обяви тържествено Нан, като че се намираше на панаир. Забеляза бутилката от водка. — Ах, че ме стресна, когато позвъни на вратата! Виж какво съм направила заради тебе! Разляла съм си водката.

„Не съжалявам, ако е така“ — помисли си Линдзи и попита:

— От кога не си се хранила?

Домакинята погледна празните кутии върху телевизора.

— Макови кифлички и юфка с пържени яйца — каза, като посочи кутиите. — Бяха отвратителни и ги оставих. Обичаш ли китайска кухня? Можеш да доядеш останалото, стара приятелко.

Линдзи погледна храната и разбра, че беше там най-малко от два дни.

— Нан, обличай се. Отиваме да обядваме…

Нан седна на канапето.

— Не искам. Вали проливен дъжд, а в бюфета имам още една бутилка водка. Защо да излизам?

— Тогава ще ти приготвя чай и препечени филийки…

— Не можеш да ми приготвиш препечени филийки, защото нямам хляб. — Тя се засмя. — Нищо нямам, освен водка. Какво ще кажете, сестра Найтингейл? Искате ли една глътка?

— Дойдох да поговорим, Нан, но виждам, че е безсмислено…

— Безсмислено е. Всичко е безсмислено. — Нан се разплака. — Ако си дошла да ми кажеш, че съм уволнена, хайде, давай. Изобщо не ми пука! Винаги мога да си намеря работа — винаги! И така ще е най-добре, защото ми омръзна да свиря втора цигулка след теб, о, Линдзи, Светлина на моите очи!

Линдзи седна до нея на кушетката.

— Нямам намерение да те уволнявам…

— Така ли? И защо? Не мислиш ли, че си го заслужавам? О, да. Сега започвам да разбирам. Това ще развали твоя имидж — да постъпиш така със старата си приятелка. А какво ще кажат колегите?

— Изобщо не ме интересува кой какво ще каже. Ти очевидно не беше на себе си, все едно, че те бяха подменили…

— О, колко бих искала да си права — изхълца Нан. — Например бих искала да съм на твое място. Тогава Тад щеше да ме гледа по начина, по който гледа теб…

— Тад ли?

— О, стига, престани да се преструваш, че нищо не си забелязала! Според него ти си най-хубавото създание след компютъра! Но по-рано ме предпочиташе пред теб, зная, че е така…

— Нан, това е просто смешно…

— Всичко между нас беше наред, преди да се появиш на Дербито в онази тъпа рокля. Щом те видя и загуби ум и дума. „Момчетата в Ню Йорк щяха да паднат, ако я бяха видели.“ И с какъв глас го каза само…

— Нан, говориш глупости…

— Понякога — изрече тя, като нервно бършеше сълзите си — наистина си представям, че съм на твое място. Също толкова умна, когато става дума за финанси, и освен това много красива. Жена, която прави кариера и същевременно е прекрасна майка на сладко момиченце. На всичкото отгоре и със свръхинтелигентен приятел, който знае всичко за италианските стенописи и японската керамика. Защо не ти стигаше всичко това? Защо ти трябваше да скъсаш с него и да ми отнемеш Тад?

— Честна дума, Нан, нещо грешиш…

— Но и ти не си чак толкова неуязвима в своя идеален свят — злобно продължи Нан. — Искам да те съсипя! И когато успея, в „Ойстрав“ с удоволствие ще ти видят гърба…

— Нан — прекъсна я, — надявам се, че не си направила някоя глупост?

— О, всичко, което правя, е все глупаво. Всички го знаят. Например как само оплесках инвестициите в туристическата компания на Бимонди…

— Нямам предвид банката. Искам да разбера… била ли си в къщата ми?

— В къщата ти ли?

— Или да си ми изпращала нещо?

— „Исках да ти изпратя писмо, но го загубих по пътя…“ — пропя Нан.

— Нан! Изпращала ли си ми някакво писмо? Или снимка?

— „Едно момиче вдигна писмото и го скри в шала си…“

Линдзи я хвана за раменете и здраво я разтърси.

— Нан, престани да се правиш на шут! Не си чак толкова пияна и те моля да ми отговориш смислено. Изпращала ли си човек да следи къщата ми?

— Не, само изпратих един да ти хвърли тухла през прозореца. Или още по-добре да срине къщата ти с булдозер. Трябваше ли да го направя, а? Тогава щеше ли да си вземеш бележка? — В един момент Нан усети, че Линдзи я беше хванала за раменете. — Не ме докосвай! Мразя те!

Линдзи я пусна и тя се свлече върху мръсните възглавници на канапето.

— Какво правиш тук, Линдзи? — попита тя. — Защо си дошла? За да видиш как си съсипвам живота ли?

— Дойдох да ти задам няколко въпроса…

— О, ясно. „Защо направи онзи скандал в банката? Как можа да залееш с кафе хубавата ми рокля?“ Нека ти кажа: много лесно. Всичко мина чудесно. А ти стоеше като глупачка. Заради удоволствието, което изпитах, си струва да остана без работа.

— Не си останала без работа…

— Да, засега не съм. Но постепенно ще намериш начин да се освободиш от мене…

— Нан, стегни се и се лекувай. Няма да те уволня. Поведението ти очевидно се дължи на емоционална травма…

— О, значи ти ми прощаваш! — иронично извика Нан. — Трябваше да се досетя, че ще ми простиш! На всичко си готова, само и само да изглеждаш добра…

Беше безнадеждно. Нан изопачаваше всяка дума, произнесена от Линдзи. Все едно да търсиш път в омагьосана гора. Линдзи си взе чантата и чадъра и тръгна към вратата.

— Довиждане, Нан. Надявам се по-скоро да оздравееш и да се върнеш на работа.

По обратния път караше бавно, защото задуха силен вятър, който яростно блъскаше дъжда в стъклата на колата. Според метеорологичната прогноза рязкото спадане на атмосферното налягане щеше да обхване цяла Югоизточна Англия. Улиците бяха залети с вода, надвисналите облаците обгръщаха Сити в тъмносив полумрак.

Когато най-после се прибра в Оулд Флег Уорф, Линдзи си направи горещ чай. Взе чашата и отиде в стаята на майка си. Отвори файла, който бе започнала да разглежда предишния ден. „Комптън“, „Рулетка“, страница 1 — „Финансово състояние“: банкова сметка в банка „Чомли“, № 421144. На екрана се появиха колони от цифри. Имаше и данни за платени данъци върху чуждестранна валута, вероятно от пътуванията на Нан в чужбина, когато е била на банкови семинари или конференции.

Линдзи пропусна финансовото състояние на приятелката си и се прехвърли към персоналния й електронен бележник. Опита се да си припомни датите, на които бе получила анонимните писма и особено деня на пожара.

Но бележникът с нищо не й помогна. В него бяха отбелязани преди всичко дните, в които Нан имаше час за посещение при зъболекар, или плановете й за прекарване на отпуската. Никакви емоционални отклонения.

„Колко странно — тъжно си помисли Линдзи. — Толкова отдавна сме приятелки, а аз изобщо не съм я познавала… И дори сега, след всички глупости, които ми наговори, пак не мога да повярвам, че е способна на нечестна постъпка.“

Затвори файла на Нан и се прехвърли към файловете на банката. Беше повече от очевидно, че Тад здравата е ровил из компютрите на „Ойстрав“. Имаше данни от отделите за резервни капитали и лицензии и от нейния собствен отдел — инвестиции в ценни книжа.

Тази информация й бе добре известна и тя я отхвърли с досада. Едва когато стигна до банковия сектор, усети известен интерес. Изненада се, като видя колко внимателно Тад бе проучил дейността му. Също като Силия и той беше забелязал, че един от чиновниците прехвърля дребни суми от клиентите към своята сметка. Вече бе откраднал неколкостотин лири.

Но за размерите на сделките на „Ойстрав“ това беше незначителна сума.

Тад беше отделил „Нешънъл Нордън Консентрал“ и „Глоубъл Саундфаст“, както и още две фирми: „Мерсие Делиб“, свързана с бившата френска колония в Конго, и „Пауърлендс Бейкър“ от Лихтенщайн. Беше съставил графики на техните сметки, които приличаха на насочен пистолет.

Дали използваше тези сметки, за да манипулира банката? Интересно дали беше наясно какви пари се въртяха чрез тях? И какъв ли беше неговият дял?

Линдзи започна да преглежда баланса, за да се ориентира в ситуацията. Усещаше, че би могла да разчете информацията, но същността й убягваше. Погледна часовника.

Шест часът! Вече трябваше да е тръгнала. А беше преуморена и умираше от глад.

Отиде при телефона.

— Сеси — каза, когато майка й се обади от фермата, — току-що ставам от компютъра…

— Значи с това си се занимавала досега! Тъкмо смятах да ти се обаждам…

— След малко тръгвам…

— Скъпа, успя ли да напазаруваш?

— Не, само занесох дрехите на химическо чистене…

— Обядвала ли си?

— Да, хапнах малко…

— И след това веднага си седнала пред компютъра? Боже Господи, дете, скоро ще заприличаш на кибритена клечка! Зная какво е да затънеш в работа — забравяш дори да се нахраниш и нищо друго не те интересува. Не е хубаво да тръгваш с колата в такова време преди да си починеш и да хапнеш нещо.

Линдзи погледна през прозореца. Дъждът се лееше като из ведро.

— О, Боже! — простена. — Продължава да вали…

— По-добре да отложиш пътуването за утре, Линдзи. Вече се смрачава…

— Ами Алис?

— Тя е тук, до мене. Можеш да я чуеш. — Силия подаде слушалката на момиченцето.

— Мамичко, да знаеш колко е мокро тук! На паркинга има огромна локва, почти като басейн!

— Зная, миличко, и тук е така.

— Баба каза, че ще дойдеш, но сега сигурно е много късно.

— Хайде да изчакам до утре…

— Ако останеш за утре, можеш да пътуваш с микробуса на Судин и Амбила. Ще ми донесеш ли подарък?

— А ти какво би искала, радост моя?

— Ами например „Черен Петър“. Сега не може да се играе навън, а те нямат карти. Само може да се ходи при растенията.

— Разбира се, Алис. Ще ти взема утре на идване.

— В неделя има ли отворени магазини за карти?

— Е, всъщност ще отида да ги купя още сега.

— Но нали вали.

— Няма значения, аз пък нали имам чадър.

— Тогава дръж картите под чадъра, за да не се намокрят.

— Така и ще направя, сладка моя.

Силия взе телефона.

— Значи всичко е наред. Тогава те очакваме утре.

— Около десет сутринта.

— Добре.

Линдзи знаеше, че хладилникът е почти празен: трябваше да го зареди, а освен това беше обещала да купи „Черен Петър“ на Алис. Нямаше да е зле да отиде до басейна и да поплува, за да премахне умората.

Седна в колата. Движението бе необичайно слабо, тъй като повечето хора предпочитаха да не излизат в дъжда. Напазарува в супермаркета, който работеше до късно, плува около един час, изяде огромна порция салата и парче ябълков сладкиш в заведението на Центъра по красота и се прибра вкъщи. Беше около осем и половина, но вече бе доста тъмно. „Време е за сън“ — помисли си и се прозя.

Когато минаваше през коридора, забеляза на пода, от вътрешната страна на вратата, някакъв плик. Линдзи беше сигурна, че преди да излезе той не беше там. Намръщи се и го вдигна, за да провери за кого е.

Сърцето й спря, когато видя познатите големи букви: ЛИНДЗИ ДЪНФОРД. Писмото беше пуснато лично, нямаше пощенско клеймо.

Линдзи разкъса плика. Вътре имаше само един лист.

„Въобразяваш си, че никой не знае къде си я скрила, нали? ДАВАМ ТИ ПОСЛЕДЕН ШАНС — ПРЕКРАТИ РАЗСЛЕДВАНЕТО.“

Линдзи изпусна писмото и трескаво извади мобифона. Първия път не можа да набере номера с треперещите си пръсти, но на втория път успя. Искаше да се обади в Есекс.

Даваше заето. Тя затвори и натисна бутона за повторно набиране. Отново заето.

Изтича от сградата и се втурна надолу по рампата към гаража. От бързане за малко да изпусне ключовете на колата. За секунди беше на улицата. Зави и излезе на шосето. Караше с такава ярост, че редките шофьори удряха спирачки и възмутено натискаха клаксоните си.

Нищо не я интересуваше. Веднага трябваше да отиде при детето си.