Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture’s Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джесика Сен Клер. Бялата роза

Редактор: Анелия Христова

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 1

Колорадо…

Дилижансът, който пътуваше към Денвър в този априлски ден на 1859 година, трудно можеше да бъде наречен удобно средство за транспорт. Тромавата пощенска кола за кой ли път отново се наклони, попадайки в запълнения с кал коловоз и след това се измъкна с рязко отскачане. Сабрина Уелс направи безнадежден опит да запази равновесие, като се вкопчи в помощните ремъци, поставени точно с тази цел. Опита се да надзърне през мръсните прозорци към ужасяващата пустош на земите край нея. Все повече започваше да й се струва, че се е отправила на безкрайно и отчайващо неудобно пътуване в нищото през тези плоски и безплодни равнини, сред прашните нюанси на кафявия прахоляк, който се простираше чак до далечната синева на пустия хоризонт. Стисна зъби при поредното разтърсване, което я захвърли към твърдото дърво на прозоречната рамка. Последва нов тласък, който я метна в противоположната посока към мъжа, който седеше до нея на претъпканата, тясна седалка. Помисли си, че той поне беше по-мек от рамката на прозореца, но от него се разнасяше смрадта на едноседмична пот и киселата миризма на стар тютюн за дъвчене. Все пак може би рамката на прозореца беше за предпочитане. Напоследък пастрокът й я бе научил да живее с по няколко синини, но животът, който открай време бе водила в облицованата с камъни къща във Филаделфия, определено не я бе подготвил за тези неприятни страни на битието в Западните територии.

Дилижансът беше предвиден да побере удобно четирима пътници, най-много пет или шест. Този возеше седмина, плюс кочияша и пазача, който седеше до него. Един от спътниците й преди известно време се бе пошегувал, че само истински дълбокото отчаяние или блясъкът на буци самородно злато биха могли да накарат човек с всичкия си да поеме риска на отвратителния преход през Смоуки Хил, от Сейнт Джоузеф до миньорското градче Чери Крийк. Сабрина не знаеше защо го правеше. Дори не знаеше къде се намира Чери Крийк и предпочете да не разпитва. Вече знаеше прекалено много, за да се чувства удобно, твърде много за тези сухи, голи, прашни западни равнини — без пътища, дори на места без следи от човешки крак. Това беше една дива, безплодна, кафява земя на мъже, за които нямаше закон и които често се държаха жестоко. Миля след миля се точеха тези сухи, незаселени и пусти земи, обрасли с пелин, насечени от каменисти дерета, чиито единствени обитатели бяха ястребите и койотите, и също тъй дивите мародерстващи банди индианци.

Тази погранична зона, наречена Колорадо, беше нецивилизована, неопитомена и варварска. Жителите й сякаш бяха покрити с кора от пот и прах, и използваха език, какъвто Сабрина никога преди не бе чувала. В този кошмарен свят мъжете не бяха джентълмените, а жените не бяха дамите от изтънчения живот, който познаваше от рождението си.

Сабрина се боеше от него, дори го мразеше, но нито за миг не се бе съмнявала, че ще бъде така. Нито пък Гарвис, помисли си тя с горчив гняв. Пастрокът й я бе изпратил тук, за да сломи духа й и да я подтикне да му се подчини. Желаеше той да командва, а тя да подписва, иначе щяла да бъде заточена в тези земи, забравени от Бога.

Е, планът му ще се обърне срещу самия него, рече си тя с непоколебимо непокорство. Няма да се поддаде на тормоза на Гарвис Треймор. Никога. Щеше да достигне някак отново до своят разумен и цивилизован свят и да си възвърне наследството, което Гарвис бе решил да й отнеме. Веднъж вече бе го надхитрила, бързо си напомни тя. В Сейнт Джоузеф бе успяла да се измъкне от своите „настойници“ и да се качи на този дилижанс, който отиваше към някакъв миньорски град, наречен Денвър.

Колата продължаваше отново и отново да подскача върху това, което трудно можеше да се нарече път, уцелвайки сякаш по нечия недоброжелателна воля всяка дупка и локва. Сабрина се държеше с мрачна решителност за ремъците, стискаше зъби и се взираше през прозореца към прашните кафяви равнини. Все още не се виждаше нищо друго, освен равнини и далечни планини. Пътят не даваше признаци на подобрение. Никакви къщи, дори окаяни хижи не нарушаваха пустошта.

Къде беше Денвър, запита се тя. Какво беше Денвър? Поне беше чувала за Санта Фе, който трябваше да бъде нейната крайна цел.

Може би — само като предположение, неспокойно си помисли тя — този скок в неизвестното можеше да се окаже грешка. Затвори очи и облегна глава на мръсното стъкло, безуспешно опитвайки се да спре нахлулия поток от страхове и съмнения. „Грешка е, веднага зашепна в нея тих глас. Грешка, грешка, грешка, грешка“ ка…

„За Бога, Сабрина, предай се — замоли я тихият гласец. — Предай се на Гарвис. Нямаш друга възможност. Не можеш да живееш тук. Виж навън! Няма да оцелееш. Само скали и изсъхнали локви. Скорпиони и змии. Нищо тук не е като във Филаделфия. Дори синевата на небето не е същата. А сега дори не знаеш къде отиваш!“

Изведнъж тромавият дилижанс се наклони по-силно от всякога. Този път разсеяната и изморена Сабрина не успя да се задържи, но беше прекалено изненадана, за да мисли за оплаквания, докато се опитваше да се надигне от пода на дилижанса, където се бе строполила заедно с останалите пътници. Но, странно, дилижансът продължи да се движи и дори увеличи скоростта си. Всеки нов тласък беше по-лош от предишните. Сабрина инстинктивно се насочи към седалката си, опитвайки се същевременно да придържа полите на роклята си, без да успее да се справи с нито една от тези задачи.

— Хей, вие вътре! Дръжте се здраво!

Дрезгавият глас на кочияша долетя през полуотворения прозорец и почти се изгуби сред скрибуцането на дървените ресори на дилижанса, плискането на калта по пода и надигащата се врява на седмината пътници. Сабрина се помъчи да достигне до прозореца, пренебрегвайки ругатните и въпросите на останалите, като използваше ноктите си като котка, дращейки и сграбчвайки каквото докопа, за да запази равновесие.

— Индианци! Олеле божке, Джонатан! Диваците са по петите ни!

Единият от мъжете сграбчи грубо Сабрина за рамото и я дръпна рязко, събаряйки я отново на пода на дилижанса. Това отвратително създание от мръсотия и кисела миризма на тютюн, същият този мъж, който бе седял до нея на седалката на колата, зае мястото й до левия прозорец. Мъжът строши дебелото стъкло с дръжката на пистолета и зареди оръжието си със зловещо щракване на петлето.

До ухото й се разнесе женски писък. Сабрина сепнато се отдръпна и обърна глава към другата пасажерка, която се бе свила на дървения под. Тя пищеше, побъркана от страх и дърпаше обутия в панталони крак на един от мъжете.

— Джонатан! Джонатан, застреляй ме! Джонатан, за Бога! Не оставяй индианците да ме хванат!

Сабрина хвана жената за рамото и се опита да я откъсне от мъжа, но не успя. Не бе възможно да ги нападат индианци. Вече не бяха във война с индианците… или бяха? Толкова далеч на запад… в една толкова дива страна… но нали имаше някакъв договор…

Изведнъж край дилижанса се разнесоха силни изстрели, последвани от неясен пукот, долитащ от известно разстояние. Сабрина се опита да прекрати писъците на жената, да я накара да замлъкне за малко, за да може да чуе по-добре какво става. Най-близки бяха изстрелите от пушка, които се разнасяха над главите им, от дясната страна на капрата. Отляво, по-отдалеч, долиташе тропот от конски копита и странни, непознати викове, подканящи конете да препускат по-бързо. От дясната страна сякаш се разнасяха много повече изстрели, което караше Сабрина да се надява, че ако бяха нападнати от индианци, те може би не бяха чак толкова много или поне нямаха много оръжие.

Сабрина се отскубна от хватката на жената, която бе изпуснала крака на мъжа и се бе вкопчила в нея и отново се опита да се надигне. Искаше да види какво става, но продължаваше безпомощно да се мята върху пода на дилижанса. Успя да се надигне донякъде, но нечий ужасяващ писък я накара да замръзне по средата на движението си. Мъжът, застанал над нея до прозореца, се строполи назад. Тялото му се отпусна до разбития прозорец от дясната страна на колата. Ръцете му немощно държаха стрелата, стърчаща от окото му. Ослепял от болка, той се хвърли към рамката на прозореца, пречупвайки стрелата на две, след това, с един последен, ужасен крясък, падна върху пищящата на пода жена.

Сабрина впери очи в двамината на пода, неподвижна, вцепенена, шокирана от ужас. Кръвта на мъжа започна да образува червено петно върху щампованата басмена рокля на жената. Сабрина почувства, че всеки миг ще повърне. Тъмното, мокро, червено петно бавно се разширяваше, сякаш беше някакво заплашително, живо и растящо същество.

Стрелите означаваха индианци! Повече не можеше да има съмнение. С неочакван писък Сабрина се дръпна назад от прозореца. Отвън се разнесе силен крясък, след това целият дилижанс неочаквано се разлюля, когато предните колела отскочиха от нещо… или някого. Стрелбата отвън продължаваше, а сега отговаряха и отвътре — целият свят стреляше, сега вече не в една, а във всички посоки, навсякъде. Изстрелите идваха все по-близо и по-близо, засилваха се, а дилижансът криволичеше, сякаш никой не насочваше конете и те препускаха без посока.

Край нея всичките петима мъже в дилижанса умряха от ужасна смърт. Чу се писък и мъжът, от когото се бе посипала миризмата на тютюн, се извъртя към нея, с гръб към счупеното стъкло на прозореца. Беше мъртъв, преди още да се строполи върху седалката до нея, да отскочи от ръба й и да се плъзне на пода на дилижанса. След това още един. След това онзи, на име Джонатан, който се бе надсмивал над жаждата за злато. И накрая последният мъж се обърна към двете жени с глупаво учудена физиономия. Кръв и съсиреци се просмукваха от раната на корема му. Той наведе глава и хвана в шепи вътрешностите си, сякаш по някакъв начин можеше да ги натъпче обратно на мястото им.

Сабрина го зяпна, след това преглътна и отскочи от него, когато той протегна страховита, кървава ръка към нея в мълчалив призив. „Сабрина, помогни му! — заповяда си тя сама. — Помогни му!“

Вместо това тя заотстъпва назад, далеч от мъжа, далеч от протегната към нея ръка, от която капеше кръв. Започна да мънка нещо, да клати глава. Мразеше се, ужасявайте се от страха си, но въпреки това не беше способна да го надмогне. Не можеше да помогне. Стомахът й се преобърна.

Боже, цялата тази кръв и тези писъци! Приближаващите изстрели! И най-вече смъртоносното съскане на летящите стрели. Сабрина безпомощно се сви на края на подгизналата от кръв седалка, запуши ушите си с длани и стисна здраво очи, чувствайки единствено резките тласъци на носещия се дилижанс и приглушения вече шум на атаката.

Без предупреждение светът се завъртя настрани. Със страховит трясък дилижансът се стовари странично върху кафявия прах на равнината и се провлече няколко десетки ярда, преди да спре с един последен ужасен тласък. Сабрина се озова под купчина тела, заобиколена отвсякъде от кръв и миризми и от ужасите на смъртта. Изпаднала в паника, тя зарита и замаха с ръце, за да се освободи. Съзря виолетовата басма на роклята на другата жена, сграбчи я така, сякаш беше спасително въже и я задърпа към себе си. Но жената също беше мъртва. Главата й се люлееше безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Явно при удара бе счупила врата си.

Вратата на дилижанса, която се намираше точно над главата на Сабрина, се отвори рязко. Сабрина инстинктивно се дръпна настрани, след това се пресегна към дръжката и затръшна вратата. Само тя ли бе оцеляла? Мили Боже! Нямаше представа как трябва да се бие с индианци и никакъв опит със стрели или пистолети! „Трябва да намеря пистолет“, каза си тя и изхлипа силно. Трябваше да намери нещо, каквото и да е то, за да се отбранява. Трескаво се обърна към купчината тела, задърпа отчаяно ръце и крака, докато накрая попадна на мъжа, който бе застрелян в стомаха. Все още беше жив. Отвори очи и се опита да й каже нещо. Простена по-силно и протегна ръка към нея. Сабрина се вцепени и погледна нагоре.

Над нея вратата отново се отвори. Една огряна от слънцето червеникава, потна ръка се протегна и започна да опипва в сянката на дилижанса. Сабрина забрави за ранения и се отдръпна далеч от търсещата ръка. Замахна и я удари с юмрук.

Невероятно, но чу смях. След това се появи дивашко лице, обрамчено от отворената врата. Сабрина ужасена зяпна червеникавокафявата му кожа, очите с цвят на въглени и дългата, мазна, черна коса. През носа и скулите на индианеца преминаваха нарисувани бели, жълти и червени ивици.

Дилижансът се бе преобърнал на една страна, поради което едната врата сега лежеше върху земята, скрита под шестте кървави тела. Единственият път за бягство беше горната врата, макар тя на практика да беше завардена от индианците, които се бяха покатерили върху дилижанса. Чуваше ги как сумтят и се кикотят и ги усещаше, че надничат през счупения прозорец.

За миг главите им се скриха и от прозореца се показа само пустата, наситено синя шир на западното небе. След това синевата изведнъж се скри от тялото на един индианец, обрамчен от разбитата рамка на дървената врата. Той застина за миг, претърсвайки с поглед останките вътре. След това се наклони по-дръзко, взря се в сумрака на купето и протегна ръка. Сабрина се сви и ръката я пропусна. Вторият път индианецът посегна твърде бързо, пръстите му сграбчиха медената й коса и я затеглиха нагоре, към синьото небе и дивашките лица.

Сабрина отново изхлипа и безуспешно удари по голата, мускулеста ръка, опивайки се да забие ноктите си в нея. За миг наново последва смях, но след това ноктите й раздраха кожата на индианеца, което бе последвано от болезнено изсумтяване. Към нея се протегна още един чифт ръце, които стиснаха китките й. Двамата индианци заедно издигнаха Сабрина към вратата, обляна в подигравателно ярката слънчева светлина.

Надвесени само на няколко инча над главата й, към нея се взираха две чужди лица. Отначало изражението на индианците беше глуповато, но след това занимаха и се ухилиха. Една ръка се насочи към гърдата й. Сабрина, притисната към рамката на вратата, се загърна и извика силно. Успя да измъкне едната си ръка и отново замахна, но в страха си не можа да удари индианеца.

Изведнъж единият от индианците се обърна рязко. Бавно, несигурно, той се взря в далечината и започна бавно да вдига пушката си. Но някой друг го изпревари: Чу се неочакван, далечен изстрел. Индианецът извика само веднъж, след което бавно се строполи. Другият индианец пусна Сабрина със злобно изръмжаване и се обърна, за да отвърне на изстрела.

Ужасената Сабрина изпищя отново, когато и другият индианец бе улучен в главата от втори куршум. Избликна страховит душ от червена кръв, черна коса и малки парченца кост, който обля лицето и.

Ококорил широко очи под смъртоносната кървава дупка на челото си, индианецът се отпусна към Сабрина, повличайки я от отворената врата към вътрешността на дилижанса. Главата й със сила се удари в ръба на седалката. Болката избухна като светкавица.

След това настъпи блажено нищо — нито кръв, нито страх, нито болка. Признателна за тъмнината, Сабрина се остави на безсъзнанието.

 

Първото усещане беше, че е застанала в неудобна поза. Някъде в тила й туптеше тъпа болка. Второто нещо, което почувства, беше движението. Замаяно си помисли, че сигурно пътува с кораб. Може би приливната вълна разклащаше увеселителната яхта на чичо й някъде край бреговете на Делауер?

Не. Не беше кораб. Сабрина свъси кестенявите си вежди в намръщена гримаса, която се дължеше отчасти на озадачението, отчасти на болката. Значи кон тогава. Да! Съзнанието и се възвърна с ослепителен проблясък. Дилижансът, индианците, кръвта… Почувства, че я придържа нечия ръка една мускулеста ръка, притисната твърде плътно около кръста й. Още докато зелените й очи се отваряха, Сабрина вече се опитваше да се завърти, за да се освободи от хватката. Опитът й се провали и като се извърна, Сабрина обсипа мъжа, който я държеше, с вихрушка от юмручни удари.

Конят отскочи настрани, сепнат от неочакваното раздвижване на гърба му и до ухото на Сабрина незабавно прозвуча плътен глас.

— Спокойно, Сънденс. Хо, хо, момче! — Загоряла от слънцето ръка се вдигна и бързо придърпа юздите от нещавена кожа.

Сабрина се извърна отново и удивено се взря в лицето над нея.

— Вие говорите английски?

Погледът на непознатия за миг се сведе към очите на момичето, след което отново се вдигна. Мъжът за втори път подвикна на все още неспокойния жребец.

— Има ли някаква причина, поради която да не говоря? — попита той най-накрая, като върна отново погледа си към изцапаното с кръв лице на девойката.

— Да… не.

Сабрина го зяпна с отворена уста. Очите й недоверчиво огледаха лицето му.

— Вие не сте индианец — промърмори най-накрая тя.

Веждите на мъжа се повдигнаха леко и тъмните му очи за миг просветнаха развеселено.

— Не. Или поне в по-голямата си част.

Сабрина забеляза любопитното му изражение и се изчерви. Намръщено сведе поглед към сухия, червеникав прахоляк, в който тупаха копитата на коня и замълча достатъчно дълго, за да приведе мислите си в нещо близко до нормалния им порядък. Главата все още я болеше. Освен това нещо твърдо се притискаше отстрани на прасеца й. Внимателно отмести крака си, тъй като не искаше отново да изплаши коня. Предпазливо погледна над крайчеца на прашния подгъв на роклята си. Слънцето хвърли върху тъмнокафявата кожа на седлото сребрист отблясък от дулото на пушка.

— О… значи вие сте били този, който застреля…

— Да! Бях излязъл на лов из равнините. Не обърнах много внимание на първите няколко изстрела. Реших, че някой е вдигнал сърна или заек. Но когато стрелбата продължи… — Сабрина по-скоро почувства въздишката на мъжа. — Когато се приближих достатъчно, вече бяха успели да свалят първия кон. Дилижансът лежеше в прахта. И вие бяхте единственото същество, на което можах да помогна.

Сабрина свъси вежди, колкото заради избора на думите му, толкова й заради самия спомен. Никога преди не бяха я наричали същество. Спасител или не, думите му не й допадаха много. Но щом отвори уста, за да възрази, в главата й проблесна друг един спомен, който избута назад маловажното възражение. Отново се обърна назад и загрижено вдигна очи към мършавото лице на непознатия.

— Не! Почакайте! Имаше още един мъж! Беше застрелян в корема, но все още беше жив, когато…

Мъжът поклати глава. Устните му се стиснаха в мрачна линия, макар очите му да не откъсваха бдителния си поглед от равнината пред тях.

— Вече не е.

Сабрина почувства как кръвта бавно се оттегля от лицето й. Стомахът й се сви на топка от болезнено предчувствие. Изгледа продължително лицето на странника, след което сведе очи към вече сухите, тъмни петна, които бяха нашарили дрехите й. Дали онзи мъж вече е бил мъртъв, когато този човек…? Умът й погнусен отхвърли тази мисъл и Сабрина преглътна, за да потисне прилошаването. Отново се опита да се освободи от прекалената близост с мъжа.

Конят изпръхтя раздразнено и хватката на мъжа върху кръста й незабавно се стегна.

— Престанете да мърдате или заради вас и двамата ще паднем на земята!

Сабрина отново се изчерви и предизвикателно вдигна брадичка, макар да не успя да събере достатъчно смелост, за да погледне в тъмните очи на мъжа. В гласа му прозвучаха особени нотки, сякаш мъжът беше привикнал да командва.

— Моля ви, сър! Сега вече съм съвсем добре. Не е нужно да… да яздим толкова… близко.

Тихият му смях я накара сепнато да вдигне очи към него и да смръщи лице.

— Когато двама души яздят на едно седло, няма възможност за твърде много благоприличие.

Лицето й пламна.

— Е, ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да слезете от коня и да ме оставите да яздя сама.

Мъжът само се изсмя отново и очите му за миг я погледнаха с мързеливо предизвикателство.

— Ако бях поне малко джентълмен, нямаше да съм на лов из тези равнини, а вие вече щяхте да бъдете жена на индианец.

Лицето й отново пламна, но умът й прие логиката на думите му. Сабрина неохотно сви рамене и се насили да кимне.

— Мисля, че трябва да ви благодаря — сковано рече тя. — И да се представя както подобава. Казвам се Сабрина Уелс. От Филаделфия съм.

Сабрина не забеляза ироничната усмивка, която премина по устните на мъжа, преди той да кимне с глава и да отвърна със същата сериозност:

— Дейн Морган. За мен е чест да ви помогна, мадам.

Сабрина отново кимна, неспособна да измисли нещо друго.

— Е, това поне сваля един товар от плещите ми. Вече съм представен както подобава — добави мъжът.

Зелените й очи проблеснаха подозрително към лицето му, докато Сабрина се чудеше дали не й се подиграва. Но изражението на лицето му, надвесено над нейното, оставеше безстрастно като камък. Сивите му очи явно продължаваха да бъдат заети с пътя пред тях, а устните му бяха съвсем леко извити, но недостатъчно, за да може това да се приеме за усмивка. Сабрина го изгледа продължително и реши, че той няма груб и нецивилизован вид, но след това побърза да се поправи. Мъжът несъмнено беше варварин, каквито бяха и земите, в които живееше. Един Бог знаеше какво щеше да направи с нея.

— Къде отиваме?

— Първо до реката — той посочи с глава право напред, към ивицата приличащи на шубрак дървета, които тъкмо се бяха появили на хоризонта. — Помислих си, че може би ще поискате да се поизмиете.

Сабрина му метна бърз поглед, но този път сама се изненада от това, че в зелените й очи имаше не толкова неудоволствие, колкото смущение.

— Благодаря — каза тя заеквайки, след като безуспешно се бе опитала да открие по лицето му някакъв признак, че я лъже или й се подиграва.

Сивите му очи за миг се сведоха към нейните, а усмивката му й се стори неочаквано нежна за строгите черти на лицето му. Погледите им се задържаха за миг и Дейн Морган кимна окуражително.

— Всичко е наред, госпожице Уелс. Имали сте тежък ден, доколкото разбирам.

Реката беше студена и Сабрина бързо дръпна от водата пръста си, с който беше пробвала температурата. За миг остана неподвижна, забила тъжен поглед в кристалночистите води на реката, като мислено ги сравняваше с лукса на големите медни вани и кофите с топла вода, които бе свикнала да приема за нещо нормално. Укори се строго, че този лукс беше нещо, което може би вече никога нямаше да види. Нямаше друг избор, освен ако не искаше да си стои мръсна, поне за момента.

— Планинските снегове тъкмо започнаха да се топят.

В гласа на трапера можеха да се доловят любезни нотки, докато се приближаваше към момичето с малка кърпа и калъп сапун в ръка.

Сабрина кимна в отговор, като се досети, че мъжът беше търсил именно кърпата и сапуна в странната на вид чанта, закрепена на седлото. Беше се побояла да го попита какво му е нужно.

— За няколко седмици става дванайсет, може би дори петнайсет фута дълбока, а след това почти пресъхва и през останалата част на лятото е само едно кално поточе.

— Звучи възхитително — отбеляза с кисела физиономия Сабрина, без да забележи намръщеното изражение, което премина по лицето му в отговор на раздразнения й тон.

Дейн Морган сви рамене, обърна се и тръгна към кафеникавия си кон, който го чакаше неподвижно, а юздите му бяха пуснати свободно върху скалистата земя. Конят изпръхтя и отстъпи назад при приближаването на Дейн, който го потупа успокоително по гърба и привърза към седлото украсената с мъниста торба.

Сабрина остана за малко загледана в него, след което въздъхна и се обърна отново към реката. Явно нямаше да се отдалечи достатъчно, за да й даде възможност да се измие на спокойствие, а отлагането нямаше да помогне. Натопи кърпата във водата, след това бързо я вдигна към лицето си и затърка силно. Кожата й беше непривично изпъната. Предположи, че се дължи на слънцето. При все че въздухът беше приятно хладен, слънцето грееше ярко в безоблачното небе, а лицето й беше привикнало да бъде предпазвано от шапка или от постоянна сянка. Намръщи се и затърка още по-интензивно. Косата й се беше сплъстила — беше се събрала на изсъхнали кичури. Пусна кърпата с внезапен писък и разтреперана отскочи от нея.

При вика й Дейн се обърна незабавно и измъкна колта си от кобура на бедрото си.

— Какво, по дя…?

Сабрина отново потрепери и мънкайки някакви извинения, се насили да вдигне кърпата и да изтръска полепналите по нея боклуци.

— Заради кръвта — промърмори тя, като поклати сковано глава. — Не бях помисляла, че… — тя стисна очи и затърка още по-решително. Кожата започна да я боли, но тя не обърна внимание на болката, твърдо решена да отмие кръвта, преди да е изпаднала в шумна истерия.

— За Бога! — Дейн Морган се наведе и измъкна кърпата от ръцете на момичето, като поклати тъмнокосата си глава с раздразнено изсумтяване. — Ще си разраните лицето, ако продължавате така. Подайте ми сапуна.

Сабрина хрисимо се подчини и затвори очи. Беше немислимо един мъж — при това не някой друг, а един всъщност непознат — да извършва такава интимна дейност, но не й пукаше. Правилата във Филаделфия бяха други, но там, освен тях имаше и вани. Беше толкова облекчена, че вече не й се налагаше да докосва размазаната по лицето й кръв на мъртвия индианец. Изведнъж се намръщи и сбърчи нос от миризмата на сапуна. Миризмата беше сладникава, без никакъв ароматизатор, но беше много по-добра, отколкото бе очаквала. Всъщност беше много приятна.

— Това домашен сапун ли е?

Дейн се поколеба, преди да отговори, но Сабрина не го забеляза.

— Не. Купих го от един… търговец. На калифорнийския път.

Сабрина не забеляза несигурността в отговора му, тъй като кимаше с глава, без да отваря очи.

— Мирише хубаво.

Дейн се усмихна слабо и погледна отстрани към момичето, преди да вдигне сапунената кърпа към лицето й. Използва момента да я огледа по-внимателно, докато очите й бяха покрити със сапунена пяна. Дрехите й не бяха домашно шити. Макар вече да беше мръсна, зелената й рокля все още носеше духа на доброто качество, а високите й боти с копченца, които бе зърнал под обшитата й с дантели фуста, бяха изработените от хубава кожа. Значи тук имаше някаква загадка — богата млада дама от Филаделфия, която пътува сама през прериите на Колорадо.

— Не би трябвало да ви позволявам да вършите това — лицето на Сабрина леко се смръщи под сапунената пяна. — Не бих искала да си съставите лошо мнение за мене.

Дейн кимна, без да престава да ми е преплетените кичури медни коси.

— Най-малко за това бих помислил — отвърна той, без да се опитва да прикрие ироничната усмивка в ъгълчетата на устните му. Потопи отново кърпата във водата и отми сапуна, след което кимна доволно. — Готово. Сега е много по-добре.

От устните на Сабрина се откъсна слаба въздишка на облекчение. Зелените й очи се отвориха широко, за да го погледнат за миг, след което бързо сведе глава.

— Благодаря ви, мистър Морган. Много съм ви задължена.

Дейн Морган се поколеба за миг, след това се сети, че трябва да отговори по някакъв начин и като стана на крака, кимна веднъж. Без праха и засъхналата кръв, момичето се бе превърнало в забележителната красавица. Зелените й очи, които го гледаха, бяха чисти като изумруди, големи и красиви под сянката на гъстите, дълги мигли. И в този кратък миг в тях се мярна едно неподправено, мило изражение — една чиста доброта, каквото преди не бе срещал.

— Удоволствието е мое, мадам.

Сабрина прихвана полите си с една ръка и се намръщи при вида на тъмните петна върху тъканта. Сега, след като бе разбрала от какво всъщност се е изцапала, те й се струваха още по-отблъскващи. Но очевидно беше немислимо да изпере роклята си. Щеше да й се наложи да се примири с тях. Изведнъж погледна към Дейн, чувствайки се неловко под изучаващия му поглед.

— Има ли нещо, мистър Морган?

Той побърза да повдигне рамене и като се извърна, отиде пак при коня си. Сабрина го изгледа предпазливо, изчаквайки го да се отдалечи достатъчно, преди да го последва. Принудена да язди толкова близо до него на седлото, тя чувстваше, че ще е по-разумно на земята да поддържа между тях разстояние от няколко ярда. В края на краищата мъжете са си мъже, независимо дали са във Филаделфия, или в това изоставено от Бога място.

— По-добре се напийте добре с вода. През следващите няколко часа няма да спираме никъде — гласът на Дейн долетя над широкото му рамо, докато се навеждаше да вдигне едното копито на коня. Почисти го с малък сгъваем нож, след което започна да го покрива с мека кал.

Сабрина остана за миг любопитно загледана в него, озадачена от действията му, след което сви рамене и кимна.

— Да, жадна съм.

Дейн привърши с едното копито и преминавайки към следващото, най-сетне погледна към момичето през рамо. Откри, че тя все още стои в очакване на мястото си. Той привърши с копитото и като го пусна на земята, се изправи.

— Добре, тогава вървете и се напийте — подкани я той, като посочи към потока.

Сабрина ококори очи.

— От реката ли — попита тя, без да вярва на ушите си. — Но в нея има мръсотии и… — тя се застави да мълчи и се обърна. Какво очакваше — сервизите от сребро и кристал на салоните във Филаделфия, или че той ще прояви достатъчно кавалерство, за да й донесе вода?

— Вземете. Напълнете манерката с вода.

Сабрина разгневена отвори уста, за да му отговори рязко. Да не би да си мисли, че му е слугиня, та да му носи вода? Но секунда по-късно тя затвори уста и мълчаливо протегна ръка към манерката. Припомняйки си мрачното изражение на лицето на Дейн Морган, когато го попита за ранения и властните нотки в гласа му, тя реши, че е по-добре известно време да му се подчинява, вместо да постъпи както би направила при обичайни условия.

Безмълвно му подаде пълната манерка. Загледа се в действията му още минута, чувствайки надигащото се в нея раздразнение. При всичките му добри черти разговорливостта не беше сред тях.

— Какво правите? — попита го тя най-накрая.

Дейн не си направи труда да погледне към нея, а шляпна още една шепа червеникава кал върху копитото на коня.

— Ако в копитото се забие камък, то може да се възпали, а калта ще попречи на камъните — той приключи работата си и пусна копитото, след което се изправи и хвърли един поглед към момичето, преди да тръгне към реката, за да си измие ръцете. — Реших, че ще е по-добре да съм по-предпазлив, тъй като ездата до дома ще бъде дълга, а конят ще носи двама ни.

Сабрина сви рамене. Да, сама бе забелязала скалистия характер на равнините. Еднообразната шир беше изпъстрена с пелин, тръни и редки туфи дълга, жилава трева, но, изглежда, че камънаците бяха единственото нещо, което го имаше в изобилие. От големи балвани до малки камъчета те бяха разпръснатите навсякъде. Изведнъж Сабрина се намръщи и като се завъртя рязко, хвърли остър поглед към мъжа.

— Дома ли казахте? Къде е този дом? Къде ме водите?

Дейн я погледна през рамо с присвити очи и се метна на седлото.

— А вие къде искате да отидете?

Къде искаше да отиде и къде отиваше бяха две съвсем различни неща. Имаше усещането, че най-много ще го изненада, ако му каже, че иска да отиде във Филаделфия.

— В Денвър, предполагам.

Дейн кимна и се наклони от седлото към нея, като й направи жест да се приближи до него.

— Така си и мислех, госпожице Уелс. Дилижансът ви отиваше в Денвър.

Сабрина ахна изненадано, тъй като мъжът без предупреждение я сграбчи през кръста и като я вдигна високо във въздуха, я постави не твърде внимателно на седлото пред себе си. Лицето й пламна и Сабрина прехапа устни, за да не даде израз на гнева си, при все че се опита да се измъкне от ръката, която понечи да я прегърне.

В ухото й прозвуча тиха въздишка, докато ръката безмилостно стягаше хватката си.

— Госпожице Уелс, достатъчно ви търпях. Нека да си изясним някои неща. Опитвам се да ви направя услуга. Имам желание да се нагърбя с грижите за вас няколко…

— Да се нагърбите ли? — Сабрина се изви яростно назад, а гласът й се извиси, докато съскаше към него: — Измежду всички обидни неща…

— Дръжте си езика зад зъбите!

Девойката ококори очи, но затвори уста пред заповедния му тон. Лицето й пребледня от уплаха. Всички следи от предишното му добродушно веселие бяха отлетели и сега очите му се бяха впили в нейните с хладно предупреждение. Зашеметената Сабрина го изгледа продължително, опитвайки се да вирне брадичката си и да събере смелостта си, но не успя и сведе глава в сърдито подчинение.

— Така е по-добре! — Дейн изчака, сякаш искаше да провери дали момичето не е дотам безразсъдно, та да заговори отново и да си изпроси друго, може би по-сурово наказание. Когато най-сетне продължи, гласът му беше тих, почти недоловим и на Сабрина й се наложи да напрегне слуха си, за да го чуе. — Първото правило е да се научите да сдържате гласа си, госпожице Уелс, защото из тези равни земи звуците се придвижват леко, а аз не желая да привличаме вниманието на други.

Отново направи пауза и Сабрина кимна, без да вдига очи от земята.

— Следващото правило е, че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа. Това включва извършването на всички неприятни домакински задължения, които сметна, че трябва да ви възложа, както и подчинението ви без възражения или дискусии, защото от това може да зависи животът ни. Дотук всичко ли ви е ясно?

Сабрина кимна отново, този път по-бързо, облекчена от топящия се хлад в гласа му, макар думите му да я учудиха.

— Предполагам, че сте млада дама от добро потекло, госпожице Уелс, съдейки по облеклото и държанието ви. Не се опитвам умишлено да ви накарам да се чувствате нещастна, но тук не е Филаделфия. Тук слуги няма и проклет да съм, ако ви позволя да ме третирате като такъв. Така че просто вършете това, което ви казвам и ще прекараме едно наистина приятно пътуване до Денвър. Съгласна ли сте?

Сабрина се изкашля неловко и кимна, все още, без да смее да вдигне поглед към блестящите му сиви очи.

— Какви… какви точно домакински задължения…? — гласът й спадна, а лицето й почервеня и въпреки цялата си решителност Сабрина почувства, че ръцете й започват да треперят.

Дейн замълча за миг и се загледа намръщен в извърнатото настрани лице на девойката. Най-накрая кимна и леко се усмихна.

— О, разбирам — промърмори той най-сетне, като кимна още веднъж. — Фантазирате си разни работи, нали? Отговорът на въпроса, който дори се боите да зададете, госпожице Уелс, е не. Не, не възнамерявам да ви изнасиля, докато стигнем до Денвър. Така че, ако това ви прави страхлива като подплашена от изстрел антилопа, можете да се успокоите. Може би ще ви се стори непонятно, но не ви намирам за толкова неотразимо привлекателна, та да не мога да сдържа… „мъжките си нужди“, както, предполагам, бихте ги нарекли във възпитаното общество. Или си получавам удоволствията там, където те се предлагат свободно, или изобщо не мисля за тях.

Лицето на Сабрина пламна и премина в още по-наситен оттенък на червеното. Затвори за миг очи в бездиханен ужас, чудейки се дали той не възнамерява да опише в още по-изразителни подробности ужасното си поведение.

Дейн се загледа в лицето й с нарастващо учудване, което накрая премина в иронична гримаса. Помисли си, че момичето изглежда почти припаднало само от малкото, което бе казал. Какво ли би си помислила за индианските селища, където малките момчета се разхождат голи, а възрастните се сношават свободно в претъпканите типита? Или пък за Денвър, това сурово и грубо миньорско селище на хора извън закона и досадни проститутки?

— Защо отивате в Денвър? — попита той по-любезно, слабата усмивка се задържа на устните му. — Мястото ви не е там. Връщайте се във Филаделфия.

Сабрина само упорито поклати глава, тъй като не можеше да разчита на гласа си пред този загадъчен пограничен жител, чиито настроения, изглежда, се меняха със скоростта на западното време.

Дейн изчака още малко, след което въздъхна и притисна коня с колене, за да го подкани да тръгне.

— Е, щом искате, пазете си тайните. Може би след време ще промените решението си, а може би не. И в двата случая не забравяйте какво ви казах.

Започваше да се здрачава, когато спряха отново. Отпадналата Сабрина зърна с облекчение оградения с дървета поток. Не бяха разменили нито една дума и часовете монотонна езда бяха минали мъчително бавно. Едва ли някога бе виждала толкова пустинна и забравена местност, като тези сякаш безкрайни равнини. Растителността беше жалка, а единствената жива твар, която зърнаха през целия ден, беше една голяма птица, която лениво описваше кръгове над главите им, разперила големите си криле. Отново беше жадна и изморена. Цялото тяло я болеше от неудобното пътуване. Спътникът й я спусна на земята и Сабрина почти се строполи, като се подпря на коня, за да не падне. Дейн скочи от коня с влудяваща лекота и сякаш не забеляза състоянието й.

— Съберете дърва и донесете вода. Аз ще се опитам да намеря нещо за хапване.

Сабрина го изгледа недоверчиво. Не искаше да приеме, че ще трябва да направи още нещо, преди да има възможността да седне, но Дейн остана с гръб към нея, зает с разгъването на един пакет, увит в кожа, който беше закрепен отзад на седлото. Когато се обърна към нея с лък и колчан стрели в ръка, Сабрина го зяпна изненадано. Дейн се отдалечи, след това спря и я погледна смръщено.

— Не ме ли чухте, госпожице Уелс?

Бузите й пламнаха, но Сабрина потисна надигащия се в нея гняв.

— Да, мистър Морган. Чух ви. Ще направя каквото казахте. Просто бях… изненадана от оръжието ви.

Дейн сви рамене и тръгна отново.

— Известно време живях при индианците от племето чейени. Един приятел ми подари този лък и ме научи да си служа с него. Пушките са прекалено шумни и са неподходящи, когато не се знае чие внимание могат да привлекат изстрелите.

Сабрина го зяпна с отворена уста, но бързо се съвзе и застави тръпнещото си тяло да тръгне към потока. Каквото и друго да бе научила, поне бе разбрала, че трябва да се бои от внезапния гняв, който можеше да предизвика у този човек. Не се съмняваше дори за миг, че ако го предизвикаше достатъчно, той щеше да я остави да лежи тук. Но да е живял с индианците? Потрепери при спомена за безмилостните черни очи, който гледаха към нея в дилижанса и за ярките краски, нанесени по телата им. Въпросът беше дали Дейн Морган не е по-голям дивак, отколкото изглежда…

Не си направи труда да търси по-подходящо място. Просто се отпусна до малкия наръч клони, които бе събрала. Беше прекалено изтощена, за да мисли повече. Просто гледаше унесено напосоки. Нечия ръка я хвана за рамото. Сабрина се дръпна рязко и започна да пищи. Незабавно ръката покри устата й и тя инстинктивно заби зъбите си в нея, забравила за умората си.

— Ох! По дяволите! — Дейн Морган издърпа ръката си от устата й и се намръщи ядосано, докато я тръскаше от болка. След това отново изруга пред очите на мъртво бледата девойка.

Сабрина изпусна облекчена въздишка, в която имаше и известна доза гняв, щом разпозна лицето му.

— О… ами, помислих ви за индианец! — спря за миг, след това се намръщи и поклати гневно глава. — Изплашихте ме почти до смърт! Трябваше ли така да се промъквате към мен?

— Към никого не съм се промъквал, госпожице Уелс. Просто съм се научил да не вдигам много шум, както правят повечето хора. Ама че страж сте вие! Ако бях индианец, сега щяхте да се чудите къде ви е косата. Следващия път, когато ви оставя сама, по-добре си отваряйте по-широко ушите или ще ви… — Дейн замълча и се намръщи към дървата, скупчени в краката му. Наведе се и ги разгледа. — Половината от тези дърва са сурови.

Сабрина го изгледа удивено, а намръщеното й изражение се завърна.

— Дървата са си дърва. Не казахте какви да бъдат.

— Суровите дърва дават повече пушек — той остана загледан в дървата, след което изведнъж въздъхна и поклати глава. — Започвам да си мисля, че искате да станете жена на някой индианец.

Сабрина избухна, ритна с крак малката купчина клони и ги разпръсна. Гневът й беше твърде силен, за да го сдържа повече. В очите й проблеснаха сълзи.

— Вървете по дяволите тогава! Сам си събирайте дърва!

Дейн се изпъна и срещна сякаш с изненада непокорния й поглед. Сабрина веднага пребледня и съжали, че е дала израз на гнева си, но се застави да остане неподвижна с гордо вдигната брадичка, въпреки треперенето на устните си. Невероятно, но вместо наказанието, което очакваше, тя зърна как по лицето на мъжа бавно се разлива усмивка, която изтри мрачните му черти. Зяпна го объркано.

— Хм, струва ми се, че съм ви преценил погрешно, госпожице Уелс. Мислех си, че сте само едно разглезено дете. Но вие показахте характер през целия път дотук, нали?

Усмивката му стана още по-широка, щом Сабрина отново се изчерви и извърна глава, за да втренчи непокорен поглед във вечерния мрак.

— Това беше комплимент — поясни Дейн, като наклони глава настрани, продължавайки да я изучава с мързелива усмивка. — Жените рядко имат такъв дух. Много обичам този нрав при конете.

Сабрина се изчерви от главата до петите и скръцна със съвършените си зъби. Бедата вече бе сторена. Какво повече имаше да губи?

— Аз не съм кон, проклет да сте.

Дейн се засмя, след това се наведе и събра няколко клона, а други остави настрана.

— Това го забелязах, госпожице Уелс. Да яздя толкова близо с вас на едно седло…

Смущението взе връх над гнева на Сабрина. Тя се извърна. Трябваха й много усилия, за да сдържи думите си.

— Съжалявам — продължи Дейн. — Не исках всичко да се окаже толкова трудно за вас — погледът му продължи да я изучава още миг, а усмивката все още смекчаваше лицето му. След това Дейн се наклони към нея и й протегна ръка. — Нека да бъдем приятели, госпожице Уелс. Ще се опитам да не забравям колко малко знаех, когато дойдох в тази страна.

— А какво ще поискате в замяна?

— В замяна ще престанете да се отнасяте към мен като към враг. — Сивите му очи се втренчиха в нея. — Започвам да се чудя дали някой мъж не се е отнесъл лошо към вас, след което сте започнали да мразите всички мъже.

Сабрина само сви рамене в отговор, тъй като догадката му беше прекалено близо до истината. Последните две години, прекарани с пастрока й, не бяха никак лесни и тя ясно си спомняше отчаяните, самотни битки, които бе принудена да води.

— Имах една такава кобила. На пръв поглед изглеждаше подла, но всъщност само се защитаваше, защото…

— Аз не съм кобила — кисело му напомни Сабрина, раздразнена от това повторно сравнение. — Мисля, че се споразумяхме поне по този въпрос.

Усмивката му малко поизбледня, но Дейн сви рамене и кимна сговорчиво.

— Така е. Съжалявам, че продължавам да бъркам две толкова очевидно различни създания. А сега, какво ще кажете за предложението ми?

Сабрина замълча за момент, опитвайки се да възстанови с малко логика равновесието на своенравните си емоции. Би било добре да има приятел в тази дива страна. При условие че Дейн Морган можеше да бъде такъв. И ако той не се възползваше от това приятелство.

— И нищо друго няма да се промени?

Дейн обърна глава към нея, веждите му се повдигнаха за миг, след това се върнаха на мястото си. За секунда се намръщи, но веднага след това прие обичайния спокоен израз.

— И нищо друго няма да се промени!

Сабрина се поколеба още малко, удивена от странната мекота в гласа му и истински смутена от безобидността на бурята, която така безразсъдно бе предизвикала. Накрая кимна, промърмори утвърдително и подхвана с една ръка полата си.

— В такъв случай ще се опитам да намеря малко сухи дърва.

Неочакваното поклащане на главата на Дейн я спря. Сабрина се обърна озадачена към него.

— Не, стойте тук. Този път аз ще събера дърва — Дейн се изправи с лекота и се усмихна слабо на изненадата, която се бе изписала на лицето на девойката. — Правя го като услуга, госпожице Уелс. Утре вечер се надявам, че ще намерите подходящите дърва. И може би няма да сте чак толкова уморена.

Сабрина за миг остана втренчена в лицето му, бронзово на цвят от слънчевия загар, и промърмори някаква благодарност. След това смутено извърна глава. Нима бе разбрала напълно погрешно предишните му предупреждения? Нима можеше да се справи с него по-лесно, отколкото й подсказваше интуицията? Не, бавно си отвърна тя. Той нито отстъпваше позициите си, нито ставаше по-малко опасен, отколкото си бе помислила отначало. Най-накрая поклати глава, все още истински объркана от реакцията му след неразумната проява на гнева си. Беше сигурна само в едно — бе предизвикала лъва и бе оцеляла. Значи имаше щастие, и то голямо. Все пак отсега нататък трябваше да бъде по-внимателна към проявите на нрава си. Нямаше смисъл да изпробва повторно щастието си…

Зазоряваше се и Сабрина придърпа одеялото над главата си. Въздухът все още беше студен като лед, но слънцето вече грееше ярко. Сабрина почувства нещо топло и твърдо до гърба си и се намести по-близо до него с доволна въздишка. Сви колене и притисна до топлото нещо студените си крака. Тихият звук на нечий басов глас я сепна и я разсъни напълно. Сабрина се отдръпна и откри, че до нея седи Дейн Морган.

— Много неща съм бил, но грейка за крака — никога — рече той с тих смях. — Въпреки това топлете се, щом ви е приятно.

Сабрина седна рязко, отворила широко очи от гневна изненада.

— Какво си мислите, че…

— Не очаквах да пътувам заедно с дама — прекъсна я той, все още усмихнат. — Така че не съобразих да взема още една постелка. Когато се върнах със събраните дърва, вие вече бяхте заспали и нямах възможност да обсъдя с вас подробностите за нощувката.

— И просто се възползвахте от възможността да… да…

Дейн се намръщи, а сивите му очи започнаха да отразяват гнева, който излъчваше погледа й. Сабрина неочаквано се запъна и все още ядосана, смутено го погледна.

Той остана смръщен още миг, след това извърна поглед с едно небрежно повдигане на раменете. Очите на девойката блестяха от гняв, а брадичката й бе вирната непокорно. Дейн бе забелязал и треперенето на красивите й устни. Очевидно Сабрина беше противоречива жена и Дейн започваше да се чуди какво ли се крие под предизвикателната черупка.

— А сега, преди отново да сте дали воля на гнева си, спомнете си снощното ни съглашение — той я изгледа от горе на долу и задържа погледа й, докато накрая Сабрина не издържа и неспокойно извърна глава, като сведе малко гордата си брадичка. Дейн скри усмивката си и продължи все така твърдо: — Нощите тук все още са студени, госпожице Уелс. Няма друга възможност, която да е по-приемлива за благоприличието ви, като изключим варианта да мръзна цяла нощ, което не съм готов да направя. Ще спим така довечера и утре, а вдругиден ще сме в Денвър. Трябва да се примирите с това.

Сабрина почувства, че дори шията й се изчервява и се насили да кимне. Изкашля се притеснено и смотолеви някакво съгласие. Този мъж продължаваше да я обърква. Нарастващият гняв, който бе доловила в дълбокия му глас, отново бе преминал почти в състрадание, макар тя да не можеше да посочи нито една причина за тази промяна.

— Трябва ли да донеса вода? Или малко дърва? — предпазливо попита тя, все още извърнала лице настрана от него и се отдръпна на нови няколко инча от допира на мускулестото му бедро до хълбока й.

Дейн забеляза движението й и на устните му за миг проблесна нова слаба усмивка.

— Не е нужно. Буден съм от известно време, така че всичко е готово. Има горещо кафе, ако желаете.

Сабрина кимна, опитвайки се да изглежда равнодушна, докато разплиташе одеялото и фустите си, в които се бе омотала.

— Благодаря. Аз… съжалявам, че снощи съм заспала.

Дейн отново сви рамене и се изправи на крака с грациозно движение.

— Оставих ви малко яребица. Реших, че може би ще сте гладна на сутринта.

Сабрина кимна, надигна се и започна да яде мълчаливо. Зелените й очи наблюдаваха озадачено Дейн. Част от нея искаше да му се довери, макар да не можеше да разбере защо. Определено не беше рицарят с блестящи доспехи. За Бога, та той дори не беше джентълмен! С дрехите си от еленова кожа и разнородните си оръжия, той нямаше най-малка прилика с облечените във фракове мъже, които бе свикнала да вижда в дома си. Донякъде й напомняше на животно — строен и стегнат. Макар да не правеше впечатление на много едър мъж, явно, че беше доста висок, като се вземеше предвид колко се извисяваше над нея в седлото. Може би шест фута, предположи тя, докато го гледаше как се навежда, за да навие одеялото. Но се движеше с такава лекота и спокойствие, че изглеждаше много по-сръчен от доста други мъже. Косата му беше тъмнокестенява, по-тъмна от кожената му риза и легинсите, с които беше обут, а очите му, обрамчени с гъсти, дълги мигли, бяха в много привлекателен оттенък на сивото, който понякога преминаваше в сребристо. Лицето му беше добило загар, който й напомняше за индианците, с които се бе срещнала при такива нещастни обстоятелства, а устните му отразяваха настроенията му. Сабрина се загледа по-внимателно в него и с изненада откри, че лицето му има фина структура. То показваше както добър произход, така и добро възпитание. В гласа му от време на време се промъкваше лениво провлачване, което се отличаваше от говора на бащините й делови партньори от Мериленд. А езикът му беше образован, в пълен контраст с примитивното му облекло.

Изведнъж Дейн се обърна и я видя, че тя го наблюдава. Сабрина се изчерви и извърна глава.

— Простете. Беше неучтиво.

— Не се обиждам — каза той, като тръгна към огъня, за да го затрупа с пръст. — Гледайте колкото искате.

Отговорът му я окуражи и като повдигна очи към него, тя попита:

— Просто се чудех… не сте ли южняк по рождение?

Дейн се поколеба какво да отговори, докато загасеше огъня и изливаше останалото в каната кафе.

— Едно нещо, което трябва да научите из тези места, е, че никога не трябва да питате един мъж за миналото му. Готова ли сте да тръгваме?

Тя побърза да кимне, а бузите й отново се оцветиха в червено. Отново бе сбъркала и отново бе порицана.

— Няма значение. Повече няма да питам.

Той й подаде ръка, за да й помогне да стане, като я задържа за миг, за да я накара да се обърне към него.

— Всъщност отговорът на въпроса ви е, че съм от Вирджиния. Не исках да ви накарам отново да се затворите в черупката си.

Тя само сви рамене, но щом се обърна към коня, зелените й очи отново бяха студени.

— Всичко е наред, мистър Морган. Както казахте, всеки си има своите тайни.

Денят премина в неспокойно примирие. Сабрина се опита да се върти колкото може по-малко в седлото. Мълчеше, като отговаряше само на въпросите на Дейн Морган. Точно преди да спрат за обяд, тя зърна на хоризонта планинска верига, но предпочете да не пита.

Следобедът преваляше и тя все повече и повече се схващаше в неудобната си стойка. Най-накрая, след като за стотен път се опита да премести тежестта си, Дейн дръпна юздите на коня и го спря.

— Искате ли да разрежа роклята ви, за да можете да яздите по мъжки?

Сабрина се изчерви и гневно извърна глава, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Изобщо не сте. Никога не съм разбирал защо жените яздят настрана. Не е удобно нито за вас, нито за коня.

Сабрина сви устни и го погледна презрително.

— Сегашното ми положение едва ли може да се нарече яздене в странично седло. Колкото до причините, които…

— Не ми давайте уроци по благоприличие, госпожице Уелс. Знам повече, отколкото можете да си представите. — Дейн нетърпеливо срита коня, за да тръгнат отново. — Щом искате да стоите неудобно — ваша работа. Само не мърдайте, иначе другия път няма да ви питам.

Сабрина не отговори и Дейн намръщено се опита да се премести по-назад в обкантеното седло. Беше дяволски трудно да се концентрира върху ездата с това момиче пред него, което постоянно помръдваше меките си хълбоци пред бедрата му. А ако не се съсредоточеше, може би и двамата щяха да са мъртви преди залез-слънце.

Сабрина остана неподвижна толкова дълго, колкото можа да издържи, но най-накрая помръдна едва-едва. Незабавно застина, тъй като бързата ръка на Дейн дръпна юздата и спря коня. Кръвта нахлу в лицето й и Сабрина се хвана с две ръце за лъка на седлото.

— Не! Няма да ви позволя!

Дейн изсъска в ухото й да млъкне. Чертите на слабото му, загоряло от слънцето лице бяха сериозни, а сивите му очи се взираха напрегнато над главата й към равнината пред тях. Сабрина се намръщи и се извърна в посоката, в която гледаше той. Не видя нищо — може би едно малко облаче прах в далечината, но нищо друго.

— По дяволите!

Гласът му се бе снижил до шепот. Сабрина повдигна въпросително очи към него, тъй като неочаквано почувства как облеченото му в кожа тяло се напряга.

— Индианци — поясни той.

Дейн не каза нищо повече, а отново вдигна очи към равнината пред тях и я загледа със загрижен поглед. Миг по-късно кимна и насочи коня към една купчина големи камъни.

Сабрина пребледня и очите й обходиха лицето на Дейн.

— Може би са приятелски настроени — прошепна тя, без дори да осъзнава колко тих е гласът й. — Във всеки случай те са толкова далече…

Едно кратко поклащане на главата му я прекъсна. Тя потрепери леко и потъна в мълчание.

— Не можем да поемем подобен риск. Ако се движат насам ще видят следите ни. Освен това, на практика, не бих могъл да позная от кое племе са, докато не дойдат до нас — той дръпна юздите на коня и го спря от далечната на индианците страна на купчината камъни. Вдигна Сабрина от седлото и я спусна на земята, след което застана отстрани на камъните и се загледа в бавно събиращия се в далечината облак прах. Сабрина застана до него, борейки се със страха, който неумолимо се надигаше в нея и пресушаваше гърлото й. Споменът за ужаса в дилижанса — кръвта, писъците, индианските крясъци — отново се връщаше.

— Ако наближат насам, ще взема коня и ще тръгна към онази долчинка, която пресякохме, за да ги накарам да ме последват. Вие ще останете тук, зад тези скали. Легнете долу и мълчете. Не се движете.

Устата на Сабрина пресъхна от страх.

— Не мога ли да дойда с вас? Няма да ви преча.

Тъмнокосата му глава й отвърна с бързо отрицателно поклащане.

— Сънденс е добър кон, но не би могъл да препуска с двама ни. Правете това, което ви казах. Довечера ще се върна и ще ви взема, ако мога. Ако не мога… — Дейн се поколеба за миг, след което сви рамене. — Изчакайте до зори и след това тръгнете пеша. Ще вървите към планините. Денвър е в подножието им.

Сабрина пребледня още по-силно, но вирна брадичка и решително тръсна медените си плитки.

— Не е честно, мистър Морган. Ако ще има бой… — Тя се поколеба, но се застави да продължи, овладявайки гласа си. — Дайте ми един от вашите пистолети. Ще ви помогна да стреляме срещу тях.

Погледът на Дейн изненадано се плъзна по лицето на девойката и се спря на зелените й очи достатъчно дълго, за да прочете изписаните в тях страх и решителност. Слаба усмивка изви леко ъгълчетата на устните му, а чертите му се смекчиха за миг.

— Госпожице Уелс, вярвам ви, че сте готова да го направите — усмивката му отново се мярна, след което се стопи. — Оценявам предложената ми помощ. Може би някой друг път ще се възползвам — очите му се вдигнаха към облака прах, а тъмните му вежди се сключиха. — Проклятие! Идват право към нас!

— Може би са чейени — предположи отчаяно Сабрина. — Казахте, че те са ви приятели.

— Вашият дилижанс бе нападнат от команчи. Не е обичайно за тях да отиват толкова далеч на север, но щом има една група, много вероятно е да има и друг и. Но, както вече казах, не мога да им позволя да връхлетят право върху нас. Ако са чейени, ще се върна скоро. — Докато говореше, Дейн придърпа жребеца към себе си, метна се обратно на седлото и като измъкна пушката от калъфа, я подпря на свивката на ръката си. — Ако не се видим отново, желая ви успех, госпожице Уелс.

Сабрина потрепери и без да мисли, вдигна треперещата си ръка и я сложи на бедрото на Дейн, което беше на височината на раменете й.

— Мистър Морган — поколеба се тя, борейки се е внезапния порив на сълзите, — благодаря ви за всичко и… и се пазете!

Дейн кимна, докосна с пети хълбоците на коня и препусна напред. Зад него се вдигна прахоляк. Сабрина потисна вълната от страх. Притисна се към изгладените от ветровете скали и изпрати с поглед Дейн, докато все още можеше да го вижда сред облаците прах. През последните два дни бе живяла в страх от този мъж, но сега, в сравнение с другите опасности на тази дива страна, присъствието на Дейн Морган изглеждаше благословено убежище. В този миг до ушите й долетя далечен грохот. Дочуха се странните индиански подвиквания, от които по гърба й полази вледеняваща трънка, тъй като твърде добре си спомняше значението им при епизода с дилижанса. Сабрина побърза да коленичи и да се свие колкото може по-плътно в сянката на скалите. Надигащият се страх я накара да скрие главата си с ръце.

Няколко минути по-късно, само на някакви двайсет или трийсет фута, край скалите прелетяха препускащите коне на индианците и без да спират, продължиха нататък. Сабрина ги проследи с уплашени очи, сдържайки дъха си. Бяха четирима, все млади мъже, боядисани в същите цветове като индианците при дилижанса. Всичките крещяха и размахваха оръжия: лъкове, стрели, пушки, а един от тях дори дълго копие.

Лицето й изведнъж пламна и Сабрина стисна здраво очи. Планът на Дейн Морган работеше — нито един от индианците не погледна към сянката, хвърлена от скалите, но проблемът бе там, че Сабрина ги бе видяла прекалено добре. Тя пое дълбоко въздух, ядосана на собствената си реакция. Какво от това, че бяха голи или почти голи? Би трябвало това да е последната опасност на накърненото й благоприличие.

Сабрина притихна, и затвори очи. Индианците бяха преминали твърде близко, така че тя бе видяла твърдите мускули на дългите им голи крака, плоските им, стегнати кореми и яките им ръце. Някои имаха пера, преплетени в дългите си черни като въглен коси. Един индианец дори беше вплел пера в опашката на коня си. Конете също бяха украсени с ярки цветове червен отпечатък от длан на шията, вълнообразна линия на хълбок и, съдейки по скоростта, с която се движеха, конете им бяха сравнително отпочинали, докато кафявият жребец на Дейн вече бе изтърпял цял ден езда, обременен с двоен товар.

Сякаш измина цяла вечност, преди слънцето да поеме пътя си зад върховете на планините далече на запад. Залезът разля странни цветове из равнината — най-вече тъмно, кървавочервено и оранжево. Разпръснатите скални отломки протегнаха феерични сенки. Вместо да мисли за жаждата и страха си, Сабрина се опита да си припомни малкото, което бе научила от Дейн до този момент. Дали тук нямаше отровни змии? Ами гущери или скорпиони? Къде би могла да намери вода, ако й се наложеше сама да върви към планините? Не си спомняше да е видяла и следа от вода.

Сенките се издължиха и накрая се сляха със спускащата се тъма на вечерта. Часовете отминаваха. Луната се издигна високо над хоризонта и обля небето със студена светлина. Все още не се чуваше никакъв звук, освен странните шумове на тази непозната местност — меко шумолене, далечен вой. Дали е куче, запита се Сабрина? Или може би вълк? Тя потрепери неволно и се притисна по-близо до съмнителната защита, която предлагаше скалата. Въздухът ставаше хапливо студен, звездите над нея светеха като ярки късчета лед, а от дъха й пред нея се образуваха облачета пара. Опита се да не обръща внимание на страха, който я обземаше. Зачуди се колко ли е часът. Ако спътникът й възнамеряваше да се връща, досега вече щеше да е тук.

Потрепери, но не само от студа. Какво ли щяха да му сторят индианците, ако го заловят жив? Бе дочула слухове за ужасни мъчения, но нищо по-конкретно. Във Филаделфия не беше прието да се разказват подобни неща на една дама. Странно колко далече изглеждаше Филаделфия сега. Възможно ли бе две толкова различни места да съществуват в една и съща страна, по едно и също време?

Луната започна да се спуска, лишавайки света от своята слаба светлина. Русата глава на Сабрина я последва. Далеч оттук Дейн Морган започваше да изглежда по-привлекателен. В края на краищата той не я бе изнасилил, а тя бе толкова сигурна, че ще го направи. Може би той беше дотолкова джентълмен, доколкото позволяваше тази неопитомена пустош. Въпреки това тя се бе държала презрително към него и към облеклото му от еленова кожа, макар то очевидно да го предпазваше от студа много по-добре, отколкото я пазеше скъпата й, модна рокля. Беше се възмущавала от принудителната близост на ездата в едно седло и от одеялото, което той бе споделил с нея. Беше възнегодувала задето я бе помолил да поеме част от товара на допълнителните грижи, които изискваше присъствието й. Възразяваше му, презираше го, боеше се от него и не му вярваше. Физически се бе изплъзнала от омразните ръце на пастрока си, като бе избягала от двамата си пазачи и се бе отправила в неразумното пътуване за Денвър, вместо за Санта Фе, едва сега осъзнаваше, че сянката на този човек продължаваше да бъде в ума й, като отравяше мислите й и вгорчаваше самата й душа. Не можеше да се довери на никого заради страха, който пастрокът й бе насадил в душата й.

Изведнъж се сепна и сърцето й затуптя учестено от плахата надежда. Не бе ли чула тропота на конски копита? И ако беше така, кой беше ездачът? Би ли могъл да бъде Дейн, въпреки всичките й съмнения… или беше един от онези индианци?

Конят бавно и неотложно се приближаваше към нейната скала. Сабрина напрегна очи в мрака, но успя да види само смътна, заплашителна сянка, която се приближаваше. Накрая конят спря само на няколко ярда и пристъпи неспокойно в тишината на нощта.

— Госпожице Уелс?

Сърцето на Сабрина подскочи радостно, извика облекчено и се втурна към коня.

— Мистър Морган! О, слава на Бога! Бях сигурна, че са ви…

— Тихо! — В шепота му имаше предупреждение и нещо друго, което Сабрина не успя да разпознае. — Можете ли да се качите сама на коня?

Момичето се поколеба. Защо просто не я вдигна, както правеше обикновено? Пръстите й колебливо докоснаха еленовата кожа, покриваща бедрото му.

— Добре ли сте?

Конят отново се размърда неспокойно и Сабрина почувства как мускулите под ръката й незабавно се напрягат. Жребецът отново утихна.

— Достатъчно добре, но не съвсем като нов. Ще можете ли да се качите, ако ви подам ръка?

Сабрина се изчерви и кимна бързо, поглеждайки неуверено към седлото, което се извисяваше доста над нея.

— Мисля, че ще мога.

— Ще трябва да яздите по мъжки. Раниха ме в ръката. Ако ни се наложи да препускаме, не мога да разчитам на нея, за да ви държа достатъчно здраво.

Сабрина кимна отново и прехапа устни, за да сдържи инстинктивното си възражение. Беше готова на всичко, за да се спаси. Във всеки случай беше тъмно. Кой би могъл да я види?

— Добре, хайде тогава — в гласа на Дейн прозвуча нетърпение и Сабрина почувства как лицето й пламва. Тя пристъпи напред, повдигна дългите си поли, за да може да постави единия си крак в стремето, след което протегна ръка към мъжа, седнал над нея. Почувства как пръстите му с болезнена сила обхващат китката й, след което ръката му я дръпна нагоре. Сабрина се блъсна със сила в мускулестото му тяло. Напъна се да прехвърли коляното от другата страна на седлото, като сграбчи гривата на коня, за да запази равновесие. Най-накрая кракът й се плъзна от другата страна и Сабрина се озова седнала в непривична поза, а лицето й пламна от срам в тъмнината. Усещането за допира до коня и до кожата на седлото между бедрата й беше непоносимо интимно и противоречащо на всичко, което й бе втълпявано в продължение на деветнайсет години. Почувства как дясната ръка на Дейн се плъзга около кръста й, но без обичайната сила.

— Настанихте ли се? — гласът му прозвуча някак колебливо. Сабрина побърза да издърпа, доколкото бе възможно роклята върху краката си, след което кимна утвърдително. Ръката му се стегна леко и конят тръгна напред, а топуркането на копитата му прозвуча неестествено силно в нощната тишина. Отново се разнесе далечният вой и Сабрина неволно потръпна. Почувства изненадваща влага върху лицето си. Вдигна ръка и с изненада откри, че по бузите й се стичат сълзи. Незабавно изтри очи с опакото на ръката си.

Движението й привлече вниманието на Дейн, който погледна надолу към нея и с изненада откри на слабата светлина блясъка на сълзите. Дръпна юздите на коня, за да го накара да спре и наведе тъмнокосата си глава към Сабрина.

— Добре ли сте?

Тя подсмръкна колкото можа по-тихо и кимна.

— Да, добре съм. Предполагам, че е от… от облекчение. Помислих, че индианците са ви хванали.

Сабрина не видя изненадания поглед, който отново й отправи Дейн, преди да подкани коня.

— Съжалявам, че толкова се забавих. Бяха необичайно настойчиви в преследването си.

Сабрина кимна повторно, без да забележи странната нежност в гласа му и отново избърса сълзите от лицето си.

— Значи се оказаха команчи, както предположихте? — Сабрина почувства кимването му и неволно се притисна по-близо до безмълвната защита, която предлагаха широките му гърди. — Как ги отличавате едни от други?

Последва миг мълчание и Сабрина усети мускулите на гърдите му, които се раздвижиха в лека въздишка.

— По стотици признаци, след като веднъж се научите да гледате. Команчите например бръснат веждите си. Освен това се различават по украсата на мокасините и щитовете си, по цветовете на конете и лицата си, по езика си, по начина, по който се обличат…

Или не се обличат — замислено отбеляза Сабрина, като се изчерви. Дейн замълча и тя не се осмели да го пита нищо повече. Последваха няколко минути мълчалива езда. Накрая Сабрина погледна към безбройните звезди, обсипали небето, и се намръщи. Толкова дълго бе гледала към тях в очакване на завръщането му.

— В правилната посока ли се движим?

Отново настъпи мълчание, последвано от нова въздишка, този път примесена с тихо, одобрително изсумтяване.

— Много сте възприемчива, госпожице Уелс. Бързо се учите. Отговорът на въпроса ви е да, движим се в правилната посока, макар и вече не към Денвър. На половин ден езда южно от нас има село на чейените. Ще заобиколим оттам.

Сабрина ахна и понечи да се обърне. Движението й го накара да изругае тихо от болка. Тя изчака мускулите на тялото му да се отпуснат, преди да се извини.

— Съжалявам — промърмори тя, този път, без да се движи. — Не разбирам защо отиваме там. Защо е нужно да отиваме при други индианци, след като можем да се справим сами? Защо просто не продължим за Денвър?

— По две причини — гласът му все още беше примесен с болка и Сабрина сведе очи към ръката, която я държеше през кръста. Беше прекалено тъмно, за да различи нещо, но въпреки това се закле мислено да бъде по-внимателна. — Може би преди Денвър има други команчи. Не можем да им избягаме, яздейки един кон. Трябва ви отделен кон. Втората причината е, че команчите, от които се изплъзнах, ме уцелиха доста точно с една стрела. Дясната ми ръка е тежко ранена. Не бих могъл да обтегна тетивата на лъка или да зареждам пушката достатъчно бързо, ако ни се наложи да се бием. Ще останем няколко дни при чейените, докато започна отново да си служа достатъчно добре с нея. След това ще продължим към Денвър.

Сабрина се насили да кимне леко. За нея индианците си оставаха индианци, независимо дали бяха чейени или команчи. Не проявяваше особена охота доброволно да се озове в ръцете им.

Дейн почувства тихата въздишка на девойката и се намръщи, стягайки леко хватката си около кръста й.

— Не протакам пътуването ни нарочно, госпожице Уелс. Просто нямаме друг шанс да оцелеем.

Сабрина бързо кимна. Почувства, че отново се изчервява от острите нотки в гласа му. Поклати глава и отвърна, като внимаваше в гласа й да не се прокраднат гневни нокти.

— Не беше заради това, мистър Морган, наистина не беше заради това. Просто съм… малко изморена.

Дейн се намръщи и сведе очи, за да погледне към лицето й в сумрачната светлина. Задържа за миг погледа си, преди да вдигне очи, за да се ориентира по звездите. В този миг Сабрина Уелс беше за него по-голяма загадка от всякога. Беше сигурен само в едно. Мястото й не беше тук. Дилижансът й отиваше за Денвър, но мястото й не беше в този груб, миньорски свят. Беше толкова неподходяща за това място, колкото биха били финият порцелан и кристалните гарафи за коняк. Каква ли катастрофална грешка, или неразумен подтик я бяха захвърлили тук? И защо бе отказала да му отговори, когато я бе попитал за причината?

Поне едно нещо знаеше, мрачно си помисли той. С нейната красота, с блестящото злато на дългите й коси, с изумрудените й очи, със стройното й, добре оформено, младо тяло, прикрито под напластяващата се мръсотия на фините й дрехи, Дейн имаше неприятното усещане, че поднася запалена клечка към буре с барут, като я води със себе си към селото на чейените. Бедата бе, че нямаше друг избор.

Дейн въздъхна тихо. Погледна надолу и видя как очите на момичето се затварят. Дали беше замислена или спеше, той не знаеше. Знаеше само, че ловният му поход се бе превърнал в истински ад.