Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Other people’s Dreames, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галя Лозанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- varnam (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Теса Баркли. Мечтите на другите
ИК „Ера“, София, 1999
Американска. Първо издание
История
- — Добавяне
Глава шестнадесета
Линдзи се стресна и се събуди. Някой се разхождаше из стаята. След малко до ухото й се чу тихият глас на Тад:
— Аз съм, не се плаши. Време е да си тръгвам, Линдзи.
Тя си помисли: „Колко ли е часът? Сигурно е време да ставам и да се приготвям за работа.“ Но вместо това само промърмори:
— До скоро, скъпи. — Почувства целувката му върху устните си и отново се унесе в сън.
Когато отвори очи, вече беше светло, но бе очевидно, че слънцето току-що е изгряло. Линдзи се протегна. Ръката й докосна празната възглавница. Изненада се и дори за миг изпита съжаление, но след малко си спомни, че Тад си бе тръгнал през нощта.
Придърпа възглавницата към себе си и я прегърна. Тя все още пазеше неговата миризма — на крем за след бръснене или гел за коса — във всеки случай нещо, което напомняше за Тад.
Младата жена се замисли за отминалата нощ. Беше изпитала порив на страстта, непознат досега. Отново си припомни как устните им се търсеха и се откриваха; как намираха неизследвани точки на насладата. Представи си нежните ръце на Тад и тихия му глас, който шепнеше думи на обич, докато накрая думите изгубиха смисъл и остана само триумфът на телата им.
След това дълго време останаха да лежат един до друг и силното взаимно привличане се превърна в размяна на нежни докосвания и мили, шеговити думи. Неговите ръце се заровиха в косите й, а нейните докосваха раменете му. Всичко бе така светло, чисто, многообещаващо.
Вторият път, когато се любиха, бе още по-хубаво. И двамата вече знаеха какво очаква другият и без колебание даваха и получаваха удоволствие. Изпитваха доверие един към друг, изчакваха се и максимално удължаваха сексуалното напрежение, за да се слеят накрая в едно преобразено, неподвластно на земното притегляне същество. Любовта им беше като небесната дъга, комета с огнена опашка или звезда, трептяща в някоя отдалечена галактика.
Линдзи въздъхна. О, колко дълго време бе търсила мъжа, когото истински да обича. Какво щастие, че най-после го бе намерила. Беше благодарна за тази светлина, която изпълваше тялото й, целия й свят. „Влюбена съм — каза си, — най-после отново влюбена. Досега не съм знаела какво значи да обичаш. Повече никога няма да се самозалъгвам.“
След малко радиочасовникът на нощното шкафче засвири бодра мелодия, която според рекламата би могла да събуди и покойник. Линдзи протегна ръка, изключи часовника и седна в леглото. Беше шест и тридесет. Започваше новият ден.
Несъзнателно запя „О, красива, свежа утрин…“ докато беше под душа. Когато се замисли над думите на песента, засмя се и енергично се изтърка с гъбата. Реши да облече новата пола от сурова коприна и бежова блузка. Отново изглеждаше напълно различна. Какво ли щяха да си помислят в банката? Доброто й настроение не я напусна дори при вида на изцапаната рокля. Спокойно я сгъна и я сложи в коша за пране.
Изпи чаша портокалов сок, намаза си препечена филийка с масло и усети, че всъщност умира от глад. Нямаше време за по-сериозна закуска, тъй като Судин вече я чакаше пред сградата. Линдзи изтича по стълбите, весело го поздрави, с което вероятно доста го озадачи, и се качи в колата.
И тогава си спомни, че и предишната вечер се бе прибрала с кола. Пред винарната Тад я беше качил в такси.
И без да попита за адреса й го бе продиктувал на шофьора.
Тя простена. Судин веднага се обърна и попита:
— Случило ли се е нещо, госпожо Дънфорд?
— Не, няма нищо. — Не й се говореше. Искаше да се съсредоточи и да си спомни какво точно се бе случило предишната нощ.
Тад беше спрял таксито, след като нещо се бе случило пред винарната. Май за малко да я сгази кола или нещо подобно, не помнеше добре. Но си спомняше как той, без да се замисли, каза на шофьора „Оулд Флег Уорф“.
А по-късно в сградата отново без никакво колебание я качи в асансьора и натисна бутона за третия етаж.
Откъде знаеше Тад Тадиешки, че тя живее на третия етаж в Оулд Флег Уорф? В банката беше добре известно (и дори често я вземаха на подбив), че живее в Пътни в къща, която се намира в състояние на непрекъснат ремонт.
Судин забеляза замисленото изражение на Линдзи и тактично мълчеше. Остави я пред сградата на банката, където тя се сбогува с него, влезе и също така машинално поздрави Стъдли.
Както обикновено нямаше много хора. Линдзи мина покрай кабинета на Тад, за да види дали е дошъл на работа, и се зарадва, когато разбра, че още го няма. Влезе в кабинета си и включи компютъра. Но не можа да се съсредоточи в трептящите цифри на екрана. Продължаваше да мисли за предишната нощ.
Тад бе отказал да отиде с останалите в „Дъндис“, което не бе съвсем естествено. Беше я изчакал — явно нарочно — и бе дошъл в кабинета й.
„Хайде да отидем да пийнем нещо“ — беше я поканил. Тя беше отказала и тогава той бе предложил да не ходят в „Дъндис“ при останалите, а в новата винарна, където естествено бяха съвсем сами.
Бяха разговаряли. За какво? За Нан Комптън, разбира се, за какво друго. Опита се да си припомни какво точно бяха говорили за Нан, но в съзнанието й изплуваха само отделни фрази и несвързани изречения. „Тя е кристално честен човек!“ Така бе отговорила Линдзи, след като Тад бе казал нещо по адрес на Нан — например, че била способна да извърши непочтена постъпка.
Постепенно залата на дилърите се напълни с хора. Тя поздрави всеки с кимане на глава. Пристигна и Милисънт. Линдзи й нареди да изпрати няколко писма и съобщи на екипа си по вътрешната комуникационна мрежа да започват работа. Беше решила да излезе и да закуси, но вече нямаше апетит. Нуждаеше се обаче от време и спокойствие да помисли, а това в никакъв случай не би могло да стане в банката.
— Излизам за малко — предупреди тя Милисънт. — Ако ти потрябвам, обади се на мобилния телефон.
— Добре — отвърна секретарката. Нямаше нищо необичайно в това, че Линдзи бе решила да излезе, след като нямаше спешна работа.
На улицата попадна в потока на чиновниците, чието работно време започваше в девет и свършваше в осемнадесет часа. Сега те пристигаха на работа: някои излизаха от станцията на метрото, други слизаха от автобусите. Тя тръгна по Моргейт и влезе във вътрешния двор на „Гилдхол“. Тази сутрин в голямата старинна сграда се откриваше Градската изложба на цветя, но засега бе относително спокойно. Линдзи седна на една пейка.
Вече започваше да мисли, че Тад неслучайно се бе сприятелил с Нан Комптън. По-късно, изглежда, е забелязал, че тя се намира пред нервен срив, и се е отказал от нея.
Дали следващата му цел не беше самата Линдзи? Ами ако е решил да я използва като съучастник, като наивна жертва, готова да му съдейства в неговите престъпления?
Засега нищо не знаеше за намеренията му. Но той определено бе дошъл в Лондон с някаква цел и „Ойстрав“ бе средството, с което се надяваше да я постигне. Шпионираше в сградата. Линдзи бе почти сигурна, че именно той е влизал в личните й файлове. А една вечер се бе промъкнал в залата на дилърите, за да извърши някаква тайна операция, но тя го бе изненадала и той бе принуден да избяга. Когато я бе заловил в апартамента си, сигурно веднага се е досетил, че го следи, и се е постарал да научи адреса й. Но с каква цел? Да я посети на свой ред? Да надникне в личния й живот?
Изведнъж й мина ужасна мисъл. Компютрите на майка й… Когато се събуди посред нощ, Тад вече бе облечен и се канеше да си тръгва. Но кой знае с какво се е занимавал, докато тя е спала? Достатъчно беше да е надникнал в дневната и да е забелязал електрониката. А и нали разбираше от компютри. Сигурно не би се затруднил да отвори файловете на Силия.
Не, не би могъл да успее за толкова кратко време. Силия използваше много сложни пароли — не имена на старогръцки богини, а комбинации от букви и цифри. Тад не е разполагал с достатъчно време, за да ги открие.
Но ако наистина е видял техниката, поне със сигурност знае, че трябва да бъде по-предпазлив.
И естествено вече си е въобразил, че може много лесно да я манипулира. Горката глупачка бе влюбена в него. Точно това му бе казала предишната нощ.
Изгаряща от срам, Линдзи скочи на крака и излезе на шумните улици на Сити. Бързо измина краткото разстояние от „Гилдхол“ до „Ойстрав“.
Значи той си въобразяваше, че му е в кърпа вързана, така ли?
Когато се върна в банката, той обикаляше пред кабинета й — висок, слаб мъж с обикновен черен панталон и бяла риза.
— Нан още ли не е дошла? — попита Тад и кимна към празното бюро.
— Очевидно.
— Илейн питаше дали не трябва някой да се обади и да попита как е. Не става дума за теб, разбира се — бързо добави той, като забеляза, че Линдзи пребледня. — Илейн предложи тя да се обади.
— Ако Нан е решила да отиде на лекар, надали ще си бъде вкъщи по това време.
— О, вярно. Тогава какво да направим — може би просто да изчакаме?
— Изглежда, така е най-добре.
Той се усмихна накриво и се намръщи.
— Линдзи, добре ли си?
— Да, благодаря. Излязоха ли данните за „Олби Динамо“?
— Да, вече са на бюрото ми.
— Следобед председателят ще иска да ги види — в три часа имаме среща с изпълнителния директор на компанията.
— Разбира се. Веднага ще ги изпратя. Линдзи…
— Засега това е всичко, Тад, благодаря ти.
Тя стигна до вратата и се обърна да го погледне. Забеляза озадаченото му изражение и й стана приятно. Много искаше да му каже: „Ако смяташ, че съм ти в кърпа вързана, е, възелът много лесно може да се развърже!“
Малко по-късно се обадиха от административния отдел и казаха, че са получили съобщение от госпожица Комптън. Имала болничен лист от личния си лекар за едноседмична почивка, тъй като се оплаквала от нервно изтощение. Линдзи с облекчение разбра, че засега няма да се наложи да се срещне с нея в банката. Свика екипа си, за да съобщи новината и да разпредели работата на Нан между останалите.
Председателят на банката, Хенри Уишоу, я покани в кабинета си преди срещата с представителите на „Олби Динамо“.
— Научих, че вчера при дилърите е имало голям скандал.
— Да, с Нан Комптън. Работи като главен специалист в екипа ми. Сега е в отпуск по болест.
— Ъ… хъм, казват, че била изпаднала в истерия?
— В медицинското се споменава нервно изтощение.
Господин Уишоу простена. Беше известно, че напрежението в работата на дилърите е убийствено. Напоследък бяха зачестили случаите на съдебни дела срещу работодатели, които не осигуряват нормални условия на труд. И тъй като голяма част от пострадалите бяха с високи заплати и получаваха големи премии, обезщетението също възлизаше на доста кръгла сума.
Линдзи се опита да успокои председателя. Срещата с представителите на „Олби Динамо“ също беше напрегната. Изпълнителният директор се опитваше да ги накара да върнат акциите на компанията му в списъка на преферираните инвестиции.
Дилърите се постараха да компенсират загубите от предишния ден и да оправят грешките на Нан.
Беше неприятен ден.
След като си тръгна от банката, Линдзи се отби в Центъра за красота. Плува повече от час, като опита всички познати стилове и няколко пъти скочи от най-високия трамплин. Искаше с цялото си тяло да усети пречистващата милувка на водата. Когато излезе от басейна, не само изпитваше приятна физическа умора, но и можеше да разсъждава по-трезво. Липсваше обаче обичайното усещане за пълно отпускане и възстановяване, с което излизаше от басейна в Пътни.
Майка й се бе прибрала от Есекс и тъкмо слагаше в хладилника екзотичните зеленчуци, когато Линдзи влезе в кухнята.
— Здравей, мила. Виж какво съм донесла.
— Чудесни са. Добре ли прекара?
— О, да. Всички заедно ходихме в Бишопс Стортфорд, за да видим номерата на Алис в басейна. Знаеш ли, Линдзи, детето наистина плува много добре. Когато тръгне на училище, не е зле да я запишем в отбора по плуване. — Силия затвори хладилника и чак сега погледна дъщеря си. — Какво се е случило? Пребледняла си.
— Нищо особено. Мамо, ти нали каза, че след като си починеш, пак ще се опиташ да отвориш онези файлове. Имаш ли някакъв план?
— Не. Много мислих, но не виждам какво още да направя. Естествено мога да съставя програма, която да продължи търсенето на паролата, но това може да продължи месеци и дори години!
— Значи няма надежда, така ли?
Силия замислено поклати глава.
— Компютърът просто задава въпроса „Кой е?“. Доста странно. Обикновено дава команда като „Въведете парола!“. Не зная какво да правя.
— Явно се налага да признаем, че той е прекалено умен за нас — въздъхна Линдзи. — Сигурно има някакво много сложно устройство.
— Опиши ми пак компютрите му, Линдзи.
— Нали вече ти ги описвах…
— Опитай пак.
Тя отново си представи стаята на Тад и описа едно по едно нещата, които бе видяла там.
— А това какво беше? — рязко попита майка й.
— Кое?
— Току-що спомена нещо като микрофон.
— Да, имаше нещо подобно на уредба.
— Но преди не го спомена!
— Не може да бъде. — Линдзи се замисли. — Така ли?
— Да, нищо не каза за микрофон или уредба.
— Важно ли е?
— Мисля, че да. Предполагам, че компютърът очаква вербален отговор.
Линдзи я загледа изненадано.
— Имаш предвид софтуер, който се активира от човешки глас?
— Да, напоследък са доста усъвършенствани.
— Никога не съм те чувала да говориш на компютъра си — пошегува се тя.
— Не ми се е налагало. Но спокойно мога да инсталирам софтуер, който да реагира на гласа ми.
— На твоя глас. — Младата жена се замисли. — Това означава… ако някой друг произнесе паролата ти, той може и да не реагира?
— Да, ще отговаря само на гласа, за който е програмиран.
— Значи дори да открием паролата, тя няма да ни бъде от полза, защото вероятно ще реагира само на определен мъжки глас.
— Да, за момента нещата стоят точно така.
— И значи програмата е защитена?
Майка й се засмя.
— Мила моя, всичко, което е въведено в един компютър, може да бъде извадено от там. Просто трябва да се досетиш как.
— А ти би ли могла да го направиш? Можеш ли да извадиш гласа, който отваря програмата?
— Поне съм сигурна, че мога да опитам. — Силия замислено сбърчи чело и прекара ръка през чупливите си коси. — Но са ми необходими някои неща — програмните продукти, с които разполагам тук, не вършат работа. Но утре… Да, утре определено ще се наложи да изляза, а сега ще се опитам да разбера за какво точно става дума и дали няма да има някаква промяна.
— Страхотна си, Сеси!
— Зная — скромно отвърна тя. — Е, поне сега изглеждаш малко по-добре, отколкото преди половин час. — След малко добави: — Това, изглежда, е много важно?
— Да, Сеси, важно е.
В шест часа телефонът започна да звъни. Линдзи беше в кухнята и приготвяше салата от продуктите, които Силия бе донесла от Есекс, така че майка й вдигна слушалката.
— Обажда се някой си Тад — докладва тя, като прикри с ръка слушалката.
Дъщеря й изпусна ножа за рязане на зеленчуци.
— Кажи, че ме няма.
— Опасявам се, че не е вкъщи — послушно повтори Силия. — Не, излезе. Не, не зная кога ще се прибере. Не, сигурно не. Добре, ще й предам.
— Какво да ми предадеш? — попита Линдзи, когато телефонът бе затворен.
— Каза, че пак ще се обади.
Тя отиде в хола, свали слушалката от вилката и я остави на масата.
— О, значи така било — каза майка й и реши да не задава повече въпроси.
Въпреки че нямаше апетит, Линдзи знаеше, че трябваше да хапне нещо. Двете с майка й си приготвиха лека вечеря и седнаха пред телевизора. Около девет часа отдолу започна да звъни домофонът.
Силия погледна Линдзи с вдигнати вежди.
— Възможно ли е това пак да е онзи Тад? — попита тя. — И ако е той, откъде ни знае адреса?
— Трудно ми е да ти обясня. Просто се обади и кажи, че още не съм се прибрала.
— Защо не се обадиш ти и не го отпратиш?
„Защото не искам да разговарям с него. Защото се опитвам да избегна всякакъв контакт с него, ако мога“ — помисли си тя, но отвърна:
— Моля те, Сеси, отърви ме от този човек.
Силия отиде до микрофона в хола.
— Кой е? А, да, преди малко разговарях с вас по телефона. Страхувам се, че още не се е прибрала. Наистина ли? Не, нищо не зная. Благодаря, че ме предупредихте. Да, разбира се. Ще й оставя бележка. Довиждане.
Силия се върна в дневната.
— Каза, че телефонът ни не е затворен добре и помоли да му се обадиш, когато се прибереш. Не си направих труда да запиша номера, тъй като ти очевидно не го искаш.
Линдзи усети как страните й пламнаха.
— Съжалявам — каза. — Зная, че се държа като глупачка, но… С една дума, мисля, че е по-добре да не говоря с него.
— Какъв е този човек?
— От банката.
Майка й се върна пред телевизора. В момента предаваха резолюция за разпускането на Съвета на Обединените нации. Внезапно осенена от интуитивно прозрение, което понякога спохождаше всяка майка, Силия попита:
— Да не би този Тад да е собственикът на компютъра, който се задейства от човешки глас?
— Да. Не. — Възможно ли бе нежният мъж от миналата нощ да се окаже враг? — Трябва да разбера какво става, мамо. Много е важно!
— Вярвам ти. Ако той е изпратил онези писма, вече знае новия ни адрес. Как ли го е разбрал?
— Не зная. — Линдзи отново се сети как Тад продиктува адреса й на шофьора на таксито. — Може да ме е проследил. Просто не зная. — Стори й се малко вероятно да е успял да я проследи, тъй като сменяше поне две превозни средства, докато се прибере: първо пътуваше с метрото, след това се прехвърляше на доклендската железница.
— Линдзи, това никак не ми харесва.
— Да, но поне Алис не е тук. И никой не знае къде е.
Силия кимна.
— Довечера, преди да си легнем, трябва да сложим веригата на вратата…
— Никой не може да влезе в сградата, ако няма ключ, мамо…
— Не говори глупости, Линдзи. Когато се прибирах, натоварена с мрежите с патладжани и чушки от Есекс, един човек, който излизаше, задържа вратата и ме пусна да мина.
Майка й беше абсолютно права. Както твърдяха специалистите по охраната в банката, сигурността е точно толкова добра, колкото сам си я направиш. А благодарение на своята глупост Линдзи отново бе изложила семейството си на опасност.
Беше го довела тук, или по-точно беше го пуснала да влезе в апартамента, което беше едно и също. Единственото й оправдание бе, че не беше на себе си и едва разбираше какво става около нея, толкова бе шокирана от агресивността на Нан. Така беше. Но това съвсем не беше цялата истина.
Докато Линдзи събличаше изцапаната рокля, Тад беше при нея, в същата стая. Тогава тя много добре знаеше какво прави. Спомняше си всичко с най-малки подробности, въпреки че останалите събития от този ден бяха избледнели в съзнанието й като в мъгла. Линдзи не беше малка и би трябвало да предвиди какво ще последва. Дали подсъзнателно не бе поискала това да се случи? Опитваше се да бъде честна пред самата себе си. Но не беше сигурна в отговорите на въпросите, които си бе поставила.
Не можеше да отрече, че сутринта се бе събудила с усещането за пълно блаженство и бе щастлива от това, че бяха станали любовници с Тад. А сега се самообвиняваше и съжаляваше за всеки прекаран миг от онази чудесна нощ. Контрастът между нейните чувства от сутринта и сега бе горчив като отровно биле.
Единственият изход бе отново да възстанови съпротивителните си сили. От самото начало изпитваше недоверия към Тад и се държеше хладно с него. Сега отново трябваше да се върне към любезните усмивки и съзнателното избягване. И най-важното — завинаги да прогони спомена колко близък го бе почувствала, докато лежеше в прегръдките му.
Линдзи прекара тежка нощ и на следващата сутрин се ужаси от вида си, когато се погледна в огледалото. Сложи си фон дьо тен, за да прикрие бледите си страни. Денят се очертаваше достатъчно тежък и без натрапчивата мисъл, че изглежда като пребита. След избухването на Нан колегите й се държаха подчертано мило и проявяваха разбиране, така че единственият проблем оставаше как да се отърве от Тад.
Щом пристигна в банката, той веднага дойде в кабинета й.
— Вчера майка ти не ти ли предаде да ми се обадиш? — попита той.
— Какво? А, да, да ти се обадя… Нещо важно ли беше?
— Дали е било важно — повтори той. Намръщи се и поклати глава. — Очевидно не е било толкова важно — каза. — Грешката е само моя.
Е, най-после бе успяла. Беше му показала как стоят нещата. Ако спазваше дистанция в сградата на банката и ако внимаваше да не я хване насаме извън нея, можеше да приеме, че е в безопасност.
Този ден Линдзи трябваше да присъства на служебни срещи и на обяд, и на вечеря. Вечерята се оказа особено отегчителна, тъй като съседът отляво говореше само португалски, а Линдзи знаеше няколко думи от този език. От другата й страна бяха настанили съпругата на някаква важна клечка. Според Линдзи съпругите на важните особи бяха от два вида: съпруга, която споделя амбициите на мъжа си и се е посветила на неговата кариера; и съпруга, която искаше да блести самостоятелно. Госпожа Бартоло беше от втория тип: тя спонсорираше няколко художествени галерии и държеше всички да го научат.
Около девет часа Линдзи си поръча такси и се прибра вкъщи. Точно когато слизаше от таксито на Оулд Флег Уорф, от една кола, паркирана срещу нейната сграда, се появи мъжка фигура.
— Линдзи, нека да поговорим…
— Тад! — Уплашено отскочи назад. — Какво правиш тук?
— Чакам те, естествено. С такава скорост се изнесе от банката, че изобщо не успях да се доближа до тебе.
— Бях много заета…
— Забелязах. Слушай, не мога те да разбера. Стори ми се, че ние…
— Ако искаш да разговаряме за онзи нищо незначещ епизод от оня ден, не си заслужава. Предлагам просто да го забравим. С всеки може да се случи.
— Нима? — студено попита той.
— Нали знаеш, служебните романи не са хубаво нещо. Така че нека повече да не говорим за това.
— Мислех, че за нас двамата не е само служебен роман…
— Нали не го приемаш насериозно?
Линдзи не знаеше дали последвалото мълчание беше продиктувано от объркване или от разочарование. След малко Тад каза:
— Добре. Тогава нека се държим така, като че нищо не се е случило.
— Точно така. А сега, ако нямаш нищо против, Тад, имах много труден ден и…
— Разбира се. Извинявай, че те обезпокоих. Лека нощ, Линдзи. Приятни сънища.
— Лека нощ, Тад.
Докато отключваше вратата на входа, тя чу как Тад се качва в колата си и потегля. Обърна се след него и видя примигването на мигача му за ляв завой на светофара, след което колата се скри от погледа й. Изчака няколко минути, докато ръката й престане да трепери, превъртя ключа и влезе в сградата. Облегна се на огледалната стена на асансьора. Едва се държеше на крака от преумора и мъка.
Беше го прогонила и точно това искаше да постигне. Сега вече отношенията им бяха кристално ясни. Ако се е надявал да я въвлече в престъпните си планове, вече е разбрал, че нямаше да успее. Вече нямаше защо да се обажда по телефона и да я търси в апартамента й. Линдзи бе спуснала бариерата и бе окачила знак „Вход забранен!“, написан с огромни букви.
Всички лампи в апартамента светеха. Кухненската маса беше отрупана с мръсни чаши и чинии. От открехнатата врата на дневната се чуваха приглушени звуци — лекото потрепване на пръстите на Силия по клавиатурата на компютъра. Линдзи надникна и видя майка си, погълната от работа.
— Мамо, прибрах се.
— О, да, скъпа, добре. Как прекара?
— Прекрасно — отвърна Линдзи. — Знаеш ли, че е почти полунощ?
— Така ли? Няма значение. Всеки момент ще се справя с това нещо.
— Да не би да си открила паролата?
— Не, но отстраних командата за достъп само чрез неговия глас и след малко очаквам програмата да се отвори.
— Но това е страхотно! — зарадва се младата жена. — Как успя? Сигурно си купила нови програмни продукти?
— Не, вкъщи имам някои неща, които знаех, че ще ми помогнат, и отскочих до Пътни да ги взема.
— Ходила си в къщата?
— Не се тревожи. Изключих алармата, когато влизах, и отново я включих, когато излизах. И ти донесох малко дрехи — иди да ги видиш в стаята си.
Линдзи искаше да каже, че предпочита майка й да не влиза сама в необитаемата къща в Пътни. Но нямаше сили да спори и отвърна:
— Отивам в банята и веднага си лягам. Ти също трябва да си починеш, мамо.
— Да, да, една минута, скъпа — разсеяно изрече Силия, без да й обръща внимание.
Докато си вземе душ и си измие зъбите, Линдзи за малко да заспи още в банята. Остави на пода чантите, които майка й беше донесла, и тъкмо се готвеше да се отпусне на мекото легло, когато чу развълнувания глас на Силия:
— Линдзи, Линдзи, бързо ела!
Тя веднага се разсъни и изтича в дневната. Екранът на компютъра светеше в смарагдовозелено и на него с големи бели букви бе изписан въпросът „Кой е?“.
— Линдзи, ако компютърът беше твой, как щеше да отговориш?
— Нямам представа.
Силия нетърпеливо възкликна:
— Линдзи! Повтори! „Кой е?“
Дъщеря й застина за миг и след малко повтори:
— „Кой е?“ — „Аз?“
— И аз така мисля! Съвсем естествен отговор при нормални обстоятелства, ако програмата реагира само на гласа на Тад. Но ние променихме някои неща… — И Силия написа — „Аз!“
Екранът примигна, промени цвета си и веднага се показаха иконите на програмите.
— Ето, най-после! — победоносно изрече тя. — Вече сме вътре!
— Мамо, това е чудесно! А сега… можем ли да разберем с какво точно се занимава?
— Да погледнем какво има във файловете — промърмори Силия и придвижи курсора надолу. Подаде командата „Отвори“ и на екрана се появи списък на файловете.
— О! — възкликнаха двете в един глас, тъй като единият от файловете се казваше „Дънфорд“.
— Хайде да го отворим — каза Линдзи, макар и да не беше сигурна, че наистина иска да види какво съдържа файлът с нейното име. Ако я бе следил, а след това се бе преструвал на приятел, това можеше да означава само едно: Тад Тадиешки беше само един достоен за презрение шпионин.
Екранът примигна и се появи заглавие „Дънфорд 1“, подзаглавие „Селена“. Веднага след това се изписаха цифрите на нейната банкова сметка, които показваха дебита и кредита през последния месец. На следващата страница имаше копие от договора за покупката на къщата. На следващата — плановете за реконструкция с точно описание на разходите. С една, дума файлът съдържаше пълно описание на финансовото състояние на Линдзи: застрахователни полици, инвестиции, доходите на майка й, заплатите на Трейси и Еди Тейлър и техните осигурителни вноски. Явно той добре бе осведомен за домакинството на семейство Дънфорд.
Линдзи се замисли колко доверчиво бе допуснала до себе си човек, който така нагло бе нахлул в личния й живот. Докато беше в прегръдките му, беше повярвала, че отношенията им са искрени и чисти. Каква глупачка…
— О, Сеси, Сеси — отчаяно прошепна тя. — Какво направих?
И веднага дойде отговорът. Както гласеше заглавието на един филм — беше спала с врага.