Теса Баркли
Мечтите на другите (12)

Глава дванадесета

На следващата сутрин веднага щом отиде на работа, Линдзи се обади в отдела по поддръжка на сградата.

— Струва ми се, че зеленината във фоайето трябва малко да се подреже — каза тя.

— Не ви разбирам, госпожо Дънфорд? — изненада се главният служител.

— Растенията намаляват видимостта на портиера. Някой нарушител би могъл да се промъкне незабелязано.

— О, не ми се вярва някой да…

— Но нали непрекъснато получаваме писма от охранителната компания да повишим бдителността? — прекъсна го тя.

— Да, но…

— Затова подрежете растенията.

— Добре, госпожо Дънфорд. — Линдзи почти чу възмутения ропот, който предизвика нареждането й в отдела по поддръжката, а някой освен това промърмори по неин адрес „натегачка“.

Веднага щом приключи с този разговор, тя повика секретарката си:

— Милисънт, искам бързо да свършиш една работа. Нали знаеш за конференцията в Марсилия?

— Да.

— Би ли се свързала с организаторите? — Линдзи й продиктува инструкциите си и се зае със следващите задачи. След половин час Милисънт донесе папката с материалите за конференцията. Тя стана и я взе.

— Ако ти потрябвам, ще бъда в кабинета на Тад.

Почука на отворената му врата и той вдигна поглед от документите, върху които работеше.

— Пак тези универсални магазини — отбеляза. — Никога не бива да се вярва на счетоводния баланс на един универсален магазин, ако е изготвен в края на годината. Когато отчитат коледните покупки, счетоводителите изпадат в такава еуфория, че правят невероятни грешки.

— Какво проучваш?

— Новата верига магазини в Австралия.

— Аха. Би могло да се окаже интересно. — Линдзи влезе в стаята и демонстративно размаха папката. — Тад, искам да ти се отблагодаря за рицарското поведение вчера. Реших да ти осигуря едно безплатно пътуване да видиш баща си.

Изгледа я недоумяващо.

— Баща ми ли?

— Нали живее в Арл? В края на тази седмица ще се състои конференция за инвестициите в реколтата на страните с влажен климат. Отнася се основно за Камарг, разбира се, но прогнозите вероятно са приложими и за райони с блатиста почва и обилни валежи, с каквито изобилстват страните от тихоокеанското крайбрежие. Конференцията ще се състои в Марсилия, така че би могъл да отскочиш да видиш баща си. Нали е чудесно?

— Но… толкова късно… тепърва да се включвам в списъка на участниците…

— Няма проблеми. „Ойстрав“ по принцип си запазва място за всички мероприятия, които биха могли да представляват интерес за нас. Мислех аз да отида — излъга Линдзи, — но възникнаха някои нови обстоятелства и не мога да напусна Лондон. Разбира се, би трябвало да изпратя Нан, но тази седмица тя вече има пътуване до Прага.

— Не зная дали…

— Направила съм малък списък на въпросите, които ме интересуват. — Беше ги напечатала на машината си в кабинета. — И те моля да ги проучиш. — Подаде му папката, от която стърчеше допълнително поставен лист хартия.

Тад бързо си напомни, че тя е шефът на отдела.

— Да, разбира се — каза и стана да поеме материалите.

— Самолетните билети, резервацията за хотела — всичко е вътре. Хотелът е „Сент Люсиен“, надявам се да ти хареса. Естествено запазили сме места за двама, така че, ако искаш да поканиш някого…

— Наистина си много любезна.

— Не е необходимо да ми благодариш. Предполагам, че засега не си имал много възможности да посетиш баща си. Или поне не съм те чувала да го споменаваш…

— Вярно е… Нали знаеш, че се изисква време, докато се установиш на нова работа, в нов град…

— Надявам се, че е добре. Предай му поздрави от мен и ако е възможно, донеси ми някоя от неговите картини.

Забеляза, че Тад прикри усмивката си. Явно се досещаше, че го въвличат в някаква игра.

„Дотук добре“ — помисли си Линдзи.

Денят беше доста напрегнат. Представи доклада си пред борда на директорите, проследи как върви продажбата на „Ленъкс“ и започна реинвестиционна програма с печалбата. Провери дали са готови отчетите за полугодието и дали клиентите щяха да ги получат навреме в края на месеца. След това дойде време за обяд.

Малко след един часа залата на дилърите се изпразни. Беше много топъл юнски ден. Жените бяха по летни рокли и сандали, мъжете бяха свалили саката си и седяха на работните си места само по ризи. Когато излязоха на обяд, съвсем естествено саката останаха на бюрата им.

Сакото на Тад също остана в кабинета му. Линдзи влезе със справочник в ръка, който й служеше като претекст за посещението. Но малцината, които бяха останали зад бюрата си, изобщо не й обърнаха внимание.

Остави справочника на полицата зад стола на Тад и се престори, че се спъва в стола му. Сакото падна. Линдзи го вдигна и отново го окачи на стола. Междувременно бързо пъхна ръка във вътрешния джоб. Не напипа документи или портфейл — изглежда, ги бе взел със себе си. Но имаше няколко плика. Това бе напълно достатъчно. Тя ги извади и прочете адреса:

Айлингтън, Бърслоу Стрийт, № 22, апартамент № 5.

Върна пликовете в джоба на сакото и излезе от кабинета.

След като приключи с Тад, тя също отиде на обяд. После проведе дълъг разговор за печалбата от допълнителните доходи с главния съветник по доходите на населението. В три часа господин Уишоу я повика в кабинета си, за да прегледат заедно списъка с нейните клиенти и да я помоли да поеме още двама — като лична услуга към него самия.

Преди да се прибере в апартамента, Линдзи се отби в Центъра за красота, за да използва басейна и да й направят масаж. После седна до Силия и започна внимателно да наблюдава нейните номера с компютъра. По-късно отидоха да вечерят навън и си легнаха рано. Линдзи заспа като пън.

В петък отиде да провери дали Тад се готви да прекара уикенда във Франция. С радост би го изпратила и до „Хийтроу“, но това вече щеше да бъде прекалено. Все пак се обади в авиолиниите и попита дали може да предаде съобщение за господин Тадиешки.

— О, съжалявам, госпожо, но самолетът излетя преди десет минути…

— О, не!

— Страхувам се, че е точно така.

— Сигурна ли сте, че господин Тадиешки се е качил в самолета? Може би е останал за следващия полет?

— Добре, ще пусна съобщение, но ако не се обади, опасявам се, че господин Тадиешки е вече на борда.

— О, няма значение. Ще се опитам да се свържа с него в Марсилия.

— Искрено ви желая успех, госпожо. Приятна вечер.

Значи беше заминал. Нищо неподозиращият Тад бе заминал за Марсилия и щеше да се върне чак в неделя вечерта.

— Утре ще дойдеш ли в Есекс? — попита Силия, докато вечеряха. — Искам да си взема още от онези разкошни краставички.

— Не, има някои неща, които трябва да свърша. Ще дойда в неделя.

Силия не възрази.

В събота сутринта Линдзи се отби в магазина за подаръци в Холборн. Купи една „луксозна играчка“ — нещо с неопределена форма, но изглеждаше добре, имаше магнит, метални пластинки и огледалца. Помоли да увият покупката в бледосин станиол и да я завържат с панделка. След това отиде на Бърслоу Стрийт № 22.

Там спря пред старомодна, но солидна сграда. Имаше домофон. Линдзи натисна звънеца за апартамент № 5, но никой не се обади. Тогава позвъни на апартамент № 6 и след малко й отговори треперлив старчески глас.

— Трябва да предам едно пакетче за господин Тадиешки от № 5, но никой не отговаря. Може ли да оставя пакета при вас?

— А?

— Нося пакет за № 5. Може ли да го оставя?

— От колетната служба ли сте?

„Дали наистина изглеждам като пощенска служителка?“ — помисли си Линдзи.

— Не, аз съм приятелка на господин Тадиешки. Бихте ли ми отворили?

— Да, разбира се.

Забръмча автомат и след малко вратата се отвори. Доста съмнителен асансьор я качи на третия етаж. На вратата на № 6 чакаше възрастен господин, облечен в халат от Ноел Кауърд. Очевидно току-що ставаше от леглото. Когато видя пакетчето, въпросително повдигна вежди.

— О, донесли сте му подарък?

— За рождения му ден — изрече тя с усмивка.

— Не думайте — старецът протегна ръка да вземе пакета.

— Предполагам, че нямате ключ от апартамента? Бих искала да го оставя на някое подходящо място… по-интимно… Например на леглото?

Съседът постепенно започна да се разсънва.

— Много бих искал да помогна, миличка, но нямам ключ. По-рано, когато тук живееше госпожа Гудярдс, тя винаги ми оставяше ключ за всеки случай. Горкичката, случваше се да падне и не можеше да се надигне без чужда помощ. Но когато предложих услугите си за ключа на господин Тадиешки, той отказа.

— Колко жалко. Вашият ключ сигурно не става за неговата врата?

— Не, не, ключалките са секретни. — Възрастният човек се замисли. — Знаете ли какво? Жената, която идва да чисти — госпожа Амалия — тя има ключ и може да ви пусне в апартамента.

— Добре, но как да я намеря? В тази сграда ли живее?

— Не, не, скъпа. Тук наемите са малко соленички за такива като госпожа Амалия. Тя живее… нека да си помисля… над магазина за… Сетих се! Имам телефонния й номер! Можем да й се обадим и да я помолим да донесе ключа.

Старецът покани Линдзи в разхвърляния апартамент, но по мебелите си личеше, че е познавал и по-добри времена.

Целите стени бяха покрити с плакати на стари водевили. Домакинът започна да търси телефона, но не беше лесно да го открие под купчините списания и броеве на „Стейдж“.

— Може да използвате мобилния ми телефон — предложи тя и извади апарата.

— О, как да ви кажа! Тези миниатюрни неща малко ме притесняват. Само за момент.

Линдзи вече се бе приготвила, че ще последва още по-продължително търсене на телефонния номер, но когато влезе след възрастния човек в кухнята, забеляза, че една вратичка на кухненски шкаф всъщност служи за телефонен указател.

Старецът на висок глас повтаряше номерата, докато натискаше бутоните. След малко от отсрещната страна някой вдигна телефона.

— Госпожа Амалия, моля? Вие ли сте? — Той обърна отчаян поглед към Линдзи. — Нищо не чувам — пищи някакво дете. — След това отново започна да говори в слушалката: — Обажда се господин Фодърил от Бърслоу Стрийт. Да, от апартамент № 6. Не, не. Нищо не съм счупил. Чуйте ме, госпожо Амалия. Бихте ли дошли за малко с ключа от № 5?

Настъпи дълга пауза и накрая старецът поклати глава към Линдзи.

— Не може. Събота е ден за пазаруване и тя се кани да ходи в Сейнсбъри.

— Предайте, че ще й се отблагодаря за услугата — бързо изрече младата жена.

— Ще опитам. Госпожо Амалия? Госпожо Амалия, една млада дама иска да изненада господин Тадиешки с малък подарък. Казва, че ще ви се отблагодари за услугата.

Това веднага накара госпожа Амалия да заяви, че ще дойде след десетина минути, но се появи още по-бързо.

— Не мога да се бавя. Оставих бебето в количката — каза тя и многозначително погледна Линдзи, която веднага отвори чантата си.

Остави няколко монети в пълната ръка на госпожа Амалия и получи ключа от апартамент № 5.

— Когато си тръгвате, оставете го на перваза на прозореца в коридора, а аз ще мина да го вземе на връщане от пазар.

— Добре. Много ви благодаря, госпожо Амалия. И моля ви, нищо не казвайте на господин Тадиешки. Искам да си помисли, че това е някаква мистерия.

— Каква история? — попита госпожа Амалия с хърватски акцент. Но кимна с разбиране, когато получи още една монета. — Добре, нищо няма да му казвам — съгласи се тя.

Господин Фодърил съзаклятнически намигна на Линдзи и се прибра в своя апартамент. Младата жена отключи вратата, влезе, затвори след себе си и притаи дъх.

Нито звук. Постоя, заслушана в туптенето на сърцето си. Нищо. Апартаментът беше празен.

Премина от малкия вестибюл в дневната. Мебелите бяха старомодни. Вероятно тапицираните столове и библиотечката от орехово дърво бяха принадлежали на дамата, която бе живяла тук преди. Остави пакетчето с подаръка на малката масичка и започна да преглежда списанията — повечето бяха специализирани издания по финанси, сред които и последният брой на „Икономист“, две или три американски илюстровани списания и един брой на „Ню Йоркър“. Започна да оглежда стаята. Книгите в библиотечката сигурно бяха на предишната собственичка — повечето класически романи и пътеводители от началото на века.

Всъщност тя се интересуваше най-вече от бюрото, но къде ли бе то? Излезе от дневната и влезе в следващата стая, която очевидно служеше за трапезария. В нея имаше старомодна маса от дъбово дърво, четири стола и бюфет с празни стъклени витрини. Въздухът беше застоял, като че никой не влизаше тук.

Имаше още две стаи. Едната беше спалня. От пръв поглед Линдзи забеляза същите тъмни мебели, типични за тридесетте години на века, спалня, акуратно покрита с памучна кувертюра, голям гардероб и тоалетка с тройно огледало. Реши, че може да пропусне спалнята, и премина към следващото помещение.

Изглежда, навремето тази стая също бе служила като спалня. Сега леглото беше отместено към стената. Върху него бяха натрупани празни кутии и кашони. Но това, което привлече вниманието й, беше модерна маса на няколко нива, поставена на мястото, където преди това очевидно се е намирало леглото.

Върху масата беше струпано внушително компютърно оборудване, включително някакъв извод, чието предназначение й бе неизвестно. Имаше принтер, последен модел компютър, контейнер за CD-ROM, скенер и калкулатор. Линдзи плахо влезе в стаята, настани се срещу компютъра и го включи.

Екранът оживя. Курсорът примигна няколко пъти и изчезна. Появи се думата: „Вход“ и тя натисна клавиша за влизане. Компютърът й зададе въпроса: „Кой?“

Разбира се, трябваше да бъде Тад Тадиешки. Линдзи написа „Тадиешки“.

„Грешна парола“ — обяви екранът.

Тогава опита „Тад“.

„Грешна парола“.

Опита всички варианти на името му, за които успя да се сети: „Господин Тадиешки“, „Господин Тад Тадиешки“, „Уилям Тадиешки“, „Господин Уилям Тадиешки“, „Уилям“, „Бил“…

Отговорът неизменно беше „Грешна парола“. Линдзи беше безсилна да открие кода за влизане.

Замисли се и започна да опитва с всички известни имена от американската история, които можа да си спомни: Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Дейви Крокет, Орвил Райт, Франклин Рузвелт. Опита даже Франк Синатра. Отново нищо.

Изключи компютъра. Колко й липсваше Силия! Но нали бе дошла, за да научи нещо повече за личния живот на Тад. Кой бе той всъщност, с какво се занимаваше през свободното си време, тоест, когато не шпионираше в „Ойстрав“? Щом компютърът отказваше да й даде информация, трябваше да опита нещо друго.

В стаята имаше висок шкаф, който преди може би е служил като скрин. Започна да отваря чекмеджетата му. В най-горното имаше резервни части, в следващото — неотваряни инструкции за ползване на апаратурата, някакви нови електронни приспособления в третото, някои все още в изящни найлонови опаковки с цип.

Позна в едно от тях псионов електронен бележник, извади го и го включи. Изглежда, представляваше нещо като дневник, като при някои дати бяха посочени инициали, а при други — тайни номера. Имаше и малък калкулатор, което беше естествено за всеки банков служител.

Линдзи затвори и последното чекмедже, изправи се и се замисли. В писалището нямаше нищо, което да й помогне. Още веднъж огледа предметите в стаята.

Принтер. А къде бяха разпечатките?

Почти всичките й познати, които имаха компютър и принтер, имаха и разпечатки, разпръснати навсякъде из жилището им. Но този принтер правеше изключение — нямаше нито един лист нито в писалището, нито в самата машина.

Оставаше гардеробът. Линдзи завъртя ключа и отвори вратичката. Вътре имаше три пътни куфара, внимателно подредени един върху друг, но когато ги отвори — и трите бяха празни.

Тя прибра куфарите и заключи гардероба. Не знаеше какво да прави.

Нищо. Навсякъде празно. Тад, изглежда, беше напълно невинен.

Прекалено празно. Прекалено невинен. Все едно, че бързо се бе освободил от всичко, което би могло да подскаже с какво се занимава.

Къде бяха разпечатките от принтера? Къде може да ги е оставил?

Отиде в кухнята, за да погледне в кофата за боклук. Намери празна опаковка от кафе, няколко пластмасови чинийки, които показваха, че си бе купил храна от закусвалня, вчерашния „Ивнинг Стандарт“ и няколко празни пластмасови чашки… Ясно бе, че разпечатките не са изхвърлени в кофата за боклук.

Линдзи се върна в дневната. Внимателно прегледа списанията, но не намери нищо между страниците им. Провери и в бюфета, но в него имаше само старинни порцеланови сервизи и сребърни прибори в кутия от орехово дърво.

Ами камината? Дали не ги беше изгорил? Отиде до камината, коленичи на килимчето пред нея и започна да рови. Скарата беше пълна с изкуствени въглища. Когато се вгледа по-внимателно, разбра, че камината е електрическа.

Беше все още на колене, когато чу как някой отваря външната врата с ключ.