Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once a Hero, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 40 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Катрин Сътклиф. Мой капитане

ИК „Бард“, София

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Сигурен признак за добро възпитание е потискането на всякакви емоции, такива като гняв, обида, смях или каквато и да е друга форма на проява на себелюбие.

„Илюстрована книга за добри маниери“

Робер дьо Валкур, 1855 година

Както винаги, тя беше облечена в бяло: бяла шапка, бели ръкавици, бяла рокля, бели обувки. Белият цвят подсилваше белотата на кожата й — поне тази част от нея, разрешена да видят мъжете от Нов Южен Уелс. И така, Бронте Хавиланд пристигна и се залови със задълженията си като дъщеря на губернатора.

Роклята, която носеше днес, беше купена от Индия — пластове избелен муселин, украсени с дантела, а широкият оранжево-розов колан около кръста беше единственото цветно петно върху нея. Семплата рокля не скриваше нито високата й, малко тромава фигура, нито изпънатите й слаби рамене, които издаваха твърдия й характер. Баща й често оприличаваше упоритостта й с магарешки инат.

Лицето й беше почти скрито от периферията на шапката й, изработена от стегнато изплетена слама с украса от бели копринени маргаритки. Тя засенчваше очите й и скриваше гарвановочерната й коса. В действителност от лицето над изящния врат се виждаха само деликатната брадичка (която баща й наричаше упорита) и сочните червени устни, очарователно изваяни от природата.

Но тази красива жена не разполагаше с много свободно време.

Изложена на жаркото слънце, тя разсеяно слушаше помощника на баща си, Артър Елисън. Един неописуемо скучен мъж, бивш моряк, чието единствено желание бе да получи ръката на Бронте.

Бог да й е на помощ!

Докато Артър четеше имената от набързо написания списък, който държеше в ръка, вниманието на Бронте беше привлечено от мъжете в края на опашката, които с почтителна възбуда изчакваха реда си. Но тя с нищо не издаде интереса си.

— Предизвикателство. Чисто и просто — мърмореше Артър. — Предполага се, че тези идиоти ще покажат най-доброто от себе си, когато им се отдаде възможност да напуснат тази дяволска дупка. Какъв е проблемът? — Извика той на пазача. — Ако не можеш да контролираш хората, господине, по-добре намери някой по-подходящ за тази работа.

Злочестият пазач хвърли многозначителен поглед към Артър.

— Този човек отказва да сведе погледа си в присъствието на госпожица Хавиланд, господин Елисън.

— Знаеш наказанието, човече. Наложи му го!

Бронте повдигна очите си към Артър и каза спокойно:

— Моля Ви. Не трябва да го правите.

— Разбира се, че трябва. Това е право на баща ви, Бронте. Тези отрепки са длъжни да показват уважение към вас. Ако позволите на тази сган и най-малката свобода, преди да се усетите, те вече ще са извън всякакъв контрол.

Бронте само отвърна:

— Хайде, нека да тръгваме.

Артър Елисън предложи ръката си на Бронте, когато тя понечи да слезе от платформата. Тя не му обърна внимание, както правеше винаги, отдръпна се от него и тръгна надолу покрай редицата бъдещи слуги. Този ритуал тя изпълняваше два пъти в годината — избираше няколко мъже за работа извън стените на затвора, далеч от строгостта на затворническия живот. Те работеха във фермата на баща й или ако докажеха, че са благонадеждни, помагаха в строежа на новото училище и приюта за сираци, които се изграждаха върху дарената от баща й земя на сестрите на Свети Джоузеф от Клуни. Те бяха мисионерки — католички, посветили се да създадат на неомъжените момичета-затворници едно по-добро бъдеще, отколкото техните родители.

Тя погледна строените в редица мъже. Още след първата дузина „интервюирани“ от нея затворници тя се чувстваше изтощена. Малцина бяха истински благонадеждните и само един, най-много двама тези, за които да прецени, че може да допусне да работят в дома й или около децата — сираци. Днешният ден не беше изключение. От безмилостната жега главата й се пръскаше, но тя стоеше изправена, решена да изслуша безпристрастно всеки затворник и надеждите му. Оставаха й още шестима. Бронте разтвори изящно изработеното от пера на какаду ветрило и го раздвижи пред лицето си с надеждата, че лекият полъх ще я разхлади. Точно тогава тя забеляза високия тъмнокос затворник, който стоеше в края на опашката.

— Джон Джей. Медисън — прочете следващото име от списъка Артър, но не успя да отклони вниманието на Бронте от затворника между двама възбудени пазачи. — Обърнете се, господин Медисън — повтори Артър, забелязал, че Бронте се е разсеяла.

— Господин Джон Джей. Медисън е осъден за кражба на седем години затвор, от които е излежал две — четеше Артър. — Дърводелец.

Бронте все още беше объркана.

Затворникът в края на опашката говореше тихо на един от пазачите, лицето му бе почервеняло от гняв. Дръзко отметна назад главата си с черна, леко чуплива коса, и се разсмя.

Бронте остана загледана дълго време в мъжа.

Странно. Той й се стори… познат.

Дали заради косата? Сигурно. Напомняше й на някого. И профилът му…

Тя хапеше устни и го гледаше над ветрилото си. В гърдите й се надигна почти болезнено вълнение — същото вълнение, усещаше винаги, когато си позволяваше да мисли за…

— Поведението на господин Медисън от пристигане то му в Нов Южен Уелс е примерно… — Бронте — тихо я повика Артър, — слушате ли ме?

— Разбира се — отговори тя, затвори ветрилото си и с усилие отмести сивите си очи към него. — Колко свободни места има още, господин Елисън?

Лицето на Артър пламна, когато тя се обърна към него с „господин Елисън“ пред подчинените му. Без съмнение отново щеше да стане обект на шеги от страна на другите офицери, които се кълняха, че той няма никакъв шанс да се ожени за „желязната лейди“ — „последната девственица в Нов Южен Уелс“. Тя се отдаваше пламенно и сърцато на милосърдие и благотворителност, което издаваше страстната й натура, но когато ставаше дума за мъже… никой не можеше да задоволи идеала й за съвършенство.

Артър свали сламената си шапка и избърса чело с ръкава на жакета си.

— Има още едно свободно място — отговори накрая той и едва успя да прикрие засегнатото си честолюбие. — Както ви казах за господин Медисън…

— Кое е онова същество там? — прекъсна го Бронте, като отново отвори ветрилото си и се втренчи във високия затворник, чиито устни се бяха извили в самодоволна усмивка.

Неприятната болка, която свиваше стомаха й, отново се бе появила. Тя се взираше в лицето му и се опитваше да си го представи без наболата брада и напластената с месеци мръсотия върху загорялата от слънцето кожа.

Артър се намръщи и погледна към края на опашката. Неудоволствието му се засили.

— Мили Боже — измърмори той. — Какво, по дяволите, прави той тук? — забравил за момент Бронте, той се обърна разгневен към двамата пазачи: — Какво прави този човек тук?

За миг пазачите се втренчиха мълчаливо в Артър, а после единият отговори:

— Господин Хавиланд лично нареди този човек да бъде включен.

С шумна въздишка Артър удари шапката в бедрото си. От своя страна Бронте правеше всичко възможно да се съсредоточи върху работата си. В действителност обаче не можеше да определи защо точно е някак изплашена. Не беше от тези, които лесно се плашеха. От години живееше сред затворници, но в този мъж имаше нещо, което я объркваше и смущаваше. Явно изобщо не го беше грижа за установения тук ред. Стойката му беше едва ли не арогантна. Носеше белезниците си така, като че ли те бяха част от аксесоара в бедния му гардероб, състоящ се от неудобни дочени панталони и памучна риза, която беше разкопчана до гърдите му.

— Очевидно тук има някаква грешка — измърмори Артър.

Бронте погледна отново към затворника, който до този момент не беше обърнал внимание на проявения от нея интерес към неговата личност.

— Кой е той? — попита тя.

Артър отново измънка нещо, изглеждаше объркан и озадачен. После я погледна право в очите, преглътна и каза:

— Тримейн. Брендън Тримейн.

Бронте изпусна ветрилото си. То се заби в пясъка до обутите с ботуши крака на Артър.

Артър се наведе и вдигна изработеното от пера ветрило, изчисти го от полепналия пясък и постави скъпата вещ в облечената в ръкавица ръка на Бронте.

Тя преглътна и леко се усмихна.

— Моля за извинение. Толкова непохватно от моя страна. За миг ми се стори, че произнесохте името Брендън Тримейн.

— Точно това казах.

Бронте здраво стисна ветрилото си и обърна очи към редицата неспокойни, потни затворници, които искаха да работят във фермата на баща й през следващата година. Те явно се досещаха, че краката й под бялата рокля са се разтреперили.

Гласът й прозвуча сухо — като австралийския прах:

— Каква ирония. Доколкото знам, Артър, има един национален герой със същото име. Този… този мъж… разбира се, не е онзи Брендън Тримейн. Не може да е капитан Брендън Тримейн от Кралската флота на Нейно величество. Онзи Брендън Тримейн е образец на храброст и смелост. Олицетворение на честност и почтеност, така характерни за сияйния му характер и без користни постъпки.

Артър повдигна веждата си, а видът му издаваше възмущение.

— Мили Боже, говорите така, сякаш четете някоя от онези проклети статии в „Лондон таймс“…

— Този мъж явно е едно презряно същество и аз съжалявам добрия капитан, който е принуден да споделя своето неопетнено име с този негодник.

Обикновено тя не беше толкова рязка, но сега думите сами се изплъзнаха от езика й. Като стисна по-силно ветрилото си, Бронте се вгледа напрегнато в профила на затворника. Усещаше, че едва се държи на краката си, но очите й се връщаха отново и отново към гъстата черна къдрава коса, която падаше отзад над яката му и аристократичното му чело, което при други обстоятелства можеше да се охарактеризира като чело на благородник.

— Скъпа моя Бронте, мерзавецът, за когото става дума, не е никой друг, а точно същият капитан Брендън Тримейн, от Кралския флот на Нейно величество — обади се иронично Артър.

Тя се обърна към него толкова бързо и яростно, че лицето му пребледня. Бронте го плесна по рамото с ветрилото си и каза през зъби:

— Как смеете да злословите по адрес на капитан Тримейн и да изговаряте такива долни лъжи. Настоявам веднага да вземете лъжливите си думи назад.

Затворниците и пазачите се вторачиха в Бронте и Артър. Никой никога не беше виждал дъщерята на губернатора толкова възбудена. Артър си пое дълбоко дъх, прекара ръка по челото си и каза:

— Не мога да взема думите си назад, госпожице Хавиланд, защото мъжът, който стои ей там, наистина е капитан Брендън Тримейн.

— Капитан Тримейн е мой… е мой кумир — наблегна още по-яростно на думите си тя, въпреки че осъзнаваше, че остротата в гласа й е породена повече от страх, отколкото от гняв. — Вие просто ревнувате, Артър. Винаги сте ревнувал прекрасния капитан, защото той е толкова прочут и защото аз се възхищавам от него.

— Възхищение е слабо казано — промърмори Артър, притаил дъх, а после каза по-силно: — Скъпа моя Бронте, всички в тази страна са чували как разказвате всяка история за него, прочетена от вас в „Лондон таймс“ през последните десет години — изражението на Артър стана самодоволно. — Наистина не ми харесва, че трябва да съборя вашия герой от пиедестала, върху който сте го поставила, но онова отвратително вонящо същество там — повтарям Ви — е капитан Брендън Тримейн.

На Бронте й мина мисълта, че е в състояние да удари Артър — беше си го заслужил. Но вместо това тя пристъпи напред и почувства още по-силно парещата болка в стомаха си, причинена от разочарованието и оскърблението. И едва сега усети непоносимата жега и махна шапката си.

Погледът й се плъзна обратно към затворника, наречен Тримейн. И когато тръгна към него — превърналия се в престъпник кумир на Англия — коленете й трепереха. В този миг десетките статии за капитан Брендън Тримейн, които тя старателно беше подредила и съхранила през всичките тези години далеч от нейната любима Англия, застанаха пред очите й — всички онези страници от вестници, с некачествени мастилени рисунки и избледнели от времето букви започнаха да плуват пред погледа й.

През годините на самота, които Бронте беше прекарала в Австралия, въображението и мечтанията й бяха изваяли образа на капитана. Сега, когато стоеше пред него и погледът й се плъзгаше по високото му тяло към лицето, тя се мъчеше да задуши безумната екзалтация, която заплашваше изцяло да я завладее.

Ако това наистина беше капитан Брендън Тримейн, то той беше много по-висок от представата, която си бе създала за него, вестниците само споменаваха „мъж с висок ръст“. А този мъж беше висок най-малко метър и деветдесет.

Ако той действително беше капитан Брендън Тримейн, то вестникарското описание за „стройна и излъчваща достойнство осанка“ доста скромно отбелязваше могъщите му и силни рамене.

Очите й трескаво скачаха от брадясалото му лице към гъстите черни къдрици, които по-рано беше виждала само леко щриховани в рисунките — скици по вестниците.

— Вие ли сте капитан Брендън Тримейн от Кралския флот на Нейно величество? — чу се да го пита тя с глух глас. Почти беше сигурна, че няма да хареса отговора му, дори и да я погледне.

Накрая мургавата му глава леко се наклони и поразително сините му очи срещнаха нейните. Дълго време той не проговори и невъзмутим изчака нейната открита преценка. Само очите му се сведоха за миг и преценяващо я огледаха.

— Испанка — измърмори той.

На Бронте й се стори, че не е чула правилно.

— Моля?

Затворникът повдигна веждата си и отново я поглед на.

— Майка ви е испанка, нали?

Сякаш хипнотизирана от кадифените нотки в дълбокия му глас, тя само кимна с глава, усетила, че не може да откъсне погледа си от блестящите живи сини очи, въпреки че се опитваше да го направи.

— Бях сигурен. Коренът на най-красивите жени е Испания. Майка ви трябва да е била прелестна жена.

— Сър — успя да си поеме дъх тя, — мога да заповядам да ви набият с камшик за проявеното нахалство — като сведе миглите си, тя поклати гневно глава. — Трябва ли да ви напомня с кого разговаряте?

— Знам коя сте. Разбрах го в мига, когато ви видях. Странно. Съвсем не приличате на желязната девица.

Артър пристъпи напред и застана между двамата. Изпънал рамене, с изпъчени гърди, той вирна квадратната си брадичка и кръвнишки изгледа затворника.

— Само още една дума, Тримейн, и ще опиташ камшика — каза той и кимна с глава към пазачите. Те сграбчиха затворника и допряха палките си на тила му.

Той не трепна. Само в погледа му, отправен към Артър, проблесна дръзко веселие.

— Пуснете го — нареди Бронте.

Артър едва не се олюля и несигурно отстъпи. Изглеждаше безкрайно удивен.

— Скъпа моя Бронте, не е необходимо да ви напомням за чувствата си към вас. Но ми се налага да ви напомня, че не бива да се намесвате и да подронвате авторитета ми. Този… злодей е затворник и не трябва да бъде насърчаван.

— Свършихте ли? — попита тя.

Той се изпъчи и рязко кимна с глава. Тогава тя продължи:

— Добре. Бъдете любезен и се отдръпнете, за да продължа моето интервю… господин Елисън.

Бронте заобиколи сконфузения помощник на баща си и застана срещу затворника, който продължаваше дръзко да се усмихва, независимо от вкопчилите се в ръцете му пазачи.

— Ще ви попитам още веднъж, сър, и този път очаквам искрен отговор. В противен случай ще наредя да ви завлекат насила и да ви завържат за триъгълника въпреки виковете и опитите да се откопчите.

— Скъпа — проговори той с ленив глас, от който пазачите останаха с отворени уста, а Артър измърмори нещо неразбрано. — Героите никога не викат и не се опитват да се откопчат.

Тя стреснато се взря в него. Ужасната действителност изтрещя като звън на чинели в ушите й и за миг светът като че ли се завъртя и ред очите й. Имаше усещането, че земята се изплъзва под краката й и се превръща в бушуващо море.

— Значи е вярно — каза накрая тя. — Вие сте капитан Брендън Тримейн.

— На вашите услуги, моя прекрасна лейди.

Внезапно я заля горещина, толкова нетърпима, че едва не я задуши. Бронте рязко се обърна и се отдалечи. Очите й загледаха напрегнато местността, която беше неин дом през последните десет години. В двора растяха хининови дървета, които приличаха на призраци със сребристосинкавите си багри, сякаш над тях се стелеше лунна светлина, а не жаркото следобедно слънце.

Артър я последва и сложи ръка на рамото й. Тя сви рамене, за да го накара да махне ръката си.

— Докладвано ли е на баща ми кой е този мъж? — попита тя с равен глас, който не издаваше чувствата й.

— Да.

— И не ми е казал нито дума — забеляза тя повече на себе си, отколкото на Артър.

Бронте сложи шапката на главата си и отново погледна Тримейн. Здраво стисна ръцете си с ръкавици, изпъна рамене и каза:

— Господин Тримейн, пристъпете напред.

Пазачите отпуснаха ръце и затворникът пристъпи напред.

— Застанете само на десния си крак — настоя тя.

Той изпълни заповедта без усилие. Едва сега Бронте забеляза, че е бос и най-неочаквано й хрумна мисълта, че горещият пясък сигурно изгаря ходилата му.

— Сега на левия — рязко нареди тя, ядосана на себе си. Какво я интересува дали пясъкът гори краката му или не. — Покажете зъбите си — продължи тя.

Той я заслепи с блестяща бяла усмивка — толкова хаплива, колкото и очарователна.

— Обърнете се!

Той се подчини без коментар на заповедта й. Обърна се с гръб към нея, а пазачът от дясната му страна посегна към ризата му и я дръпна надолу. Пред очите й се разкри могъщият му гръб. Под мургавата, лъскава от потта кожа, изпъкваха съвършено оформени, стоманени мускули.

Тя се обърна към пазачите и им кимна с глава. Те обърнаха мъжа отново с лице към нея. Той продължа ваше предизвикателно да се усмихва насреща й. Тя усети, че се изчервява.

Пристъпи към него и го погледна право в лицето, с което истински възмути Артър. Бронте впи погледа си в сините очи на затворника и с безпристрастен глас по пита:

— Имате ли някои заболявания, за които да ни съобщите, господин Тримейн?

— Защо? — спокойно отговори на въпроса й с въпрос той. — Имате влечение към онези малки „работи“, които се правят под сенките на някое акациево дръвче, а принцесо?

За миг очите й станаха огромни от изненада, после се присвиха. Без да обръща внимание на пазачите и гневното дърдорене на Артър, Бронте сниши гласа си до шепот:

— Ако се надявате да приема в дома ми да работи човек като вас, ужасно грешите. И още нещо. Никога не бих правила „онези работи“ с вас, пък дори и да сте последния останал мъж на този свят — после продължи по-високо: — Господин Елисън, върнете този противен затворник на работа в полето. Считам, че е съвсем неподходящ.

Артър се наведе към ухото й и прошепна:

— Почакайте, Бронте. Страхувам се, че решението на баща ви е различно от вашето.

Тя не реагира, продължаваше да се взира в очите на Тримейн, изумена, че този развенчан герой беше далеч по-красив от образа, който въображението й бе изградило. Тази констатация я разочарова, тъй като репутацията му явно бе изградена върху лъжи.

Но дали беше така? Може би се касаеше за ужасно заблуждение. Може би присъдата беше съдебна грешка и бяха обвинили невинен човек…

— Аз ценя чувствата ви… — отбеляза Артър, — но баща ви вече ме предупреди, че трябва да включим Тримейн в другата работна програма. Фактически той трябваше да бъде изпратен направо там, а не да го водят днес тук, заедно с другите затворници.

Устните на Тримейн се извиха в усмивка. Останал безмълвен, той беше самото предизвикателство.

Бронте бавно се обърна и погледна към кабриолета на баща си, с който бе пристигнала. Пребори се със себе си и бавно тръгна към колата. Спря се само за миг, притворила очи срещу заслепяващия блясък на слънцето, който засенчваше ярките цветове на заобикалящия я свят.

Прекарала доста години под жарещото слънце на Нов Южен Уелс, Бронте винаги бе копняла за прохладата на Англия… и за царящите там уравновесеност и разсъдливост.

— Може би е станала някаква грешка — високо каза тя. — Може би той е невинен…

— Не! — Артър категорично унищожи и последната й надежда. — Той беше обвинен и съден от равни нему по ранг и обществено положение. И те го признаха за виновен.

— И какво е престъплението му? — попита тя и настойчиво се взря в помощника на баща си. Беше ужасена, че той е станал свидетел на сгромолясването на нейния свят. — Какво нарушение на закона е извършил капитан Брендън Тримейн, че да бъде изпратен в Нов Южен Уелс?

— Измяна според някои — отговори той. — Въпреки че в действителност не беше осъден точно за това престъпление, тъй като доказателствата бяха неубедителни.

Измяна!

— И?

Артър пое дълбоко въздух и отговори:

— Убийство. Признаха го за виновен в извършването на хладнокръвно, безмилостно убийство.

— Моля, Бронте — тихо каза Артър. Като се наведе по-близо до ухото й, той пошепна. — Страхувам се, че баща ви е решил друго.

Тя продължаваше да се взира в очите на Тримейн, разбирайки, че този пропаднал герой беше далеч по-красив, от това, което някога си беше позволявала да рисува във въображението си. Сега това я изпълни с разочарование, тъй като репутацията му явно бе изградена върху лъжи.

Но дали беше така? Може би тук имаше някаква ужасна грешка. Може би присъдата беше погрешна и бяха обвинили невинен човек…

— Аз ценя чувствата ви по този въпрос — отбеляза Артър, — но баща ви вече ми каза, че Тримейн трябва да бъде включен в другата работна програма. Фактически, той трябваше да бъде изпратен направо там, вместо да бъде доведен тук днес, заедно с другите затворници.

Една усмивка изви нагоре устните на Тримейн. Изражението му беше предизвикателно.

Бронте се обърна бавно и прикова поглед в лекия затворен файтон на баща си, с който беше дошла до тук.

Заставяйки краката си да се движат, тя тръгна бавно към колата като се спря само за миг, за да затвори очи те си срещу блестящата белота на слънцето, което караше цветовете на заобикалящия я свят да бледнеят.

През многото изминали години прекарани под горещото слънце на Нов Южен Уелс, тя копнееше за прохладата на Англия. За нейната уравновесеност и разсъдливост.