Нора Робъртс
Частни скандали (1)

Чикаго, 1994

Луната се бе скрила, но късният среднощен час напомняше на Диана сцена от филма „Точно по пладне“^[1].

Виждаше се в ролята на безстрашния Гари Купър, който с хладнокръвно достойнство се готви да срази коварния професионален убиец.

— По дяволите! — измърмори ядосано Диана. — Чикаго е мой, а не на Анджела. Тя е вън от играта.

О, да, Анджела обичаше драматичните развръзки и затова бе настояла двете да разкрият картите си в студиото, там, където заедно се бяха изкачвали по хлъзгавата стълбица на амбицията. Но сега Диана бе кралицата в това студио — тъкмо на нейното шоу се падаше лъвският пай от точки в класациите за популярност. Анджела беше безсилна да промени каквото и да било, е, освен ако не вдигнеше Елвис от гроба и не го помолеше да изпее пред публиката в студиото „Хотелът на разбитите сърца“.

При тази мисъл по лицето й пробегна лека, унила усмивка. Защото все пак Анджела бе достоен противник. Толкова години тя бе използвала най-невероятни средства, за да задържи дневното си шоу на върха.

Но каквото и да е наумила сега, номерът й този път нямаше да мине. Тя бе подценила Диана Рейнолдс. И никакви слухове, никакви заплахи за скандал не можеха да провалят плановете на Диана.

Естествено, тя щеше да изслуша Анджела. Мислеше си дори да опита за последен път да направи компромис. Да й предложи ако не приятелство, то поне разумно примирие. Макар че след всичките тези години на съперничество и вражда надеждата да построят мост над пропастта бе твърде крехка. Но Диана вярваше, че надеждата никога не трябва да умира.

Поне докато я има.

Огледа се и навлезе в паркинга на Си Би Си. Денем паркингът беше претъпкан с колите на оператори, редактори, продуценти, репортери, секретарки, стажанти. За да избегне суматохата и кавгите, Диана се оставяше в ръцете на шофьора си. А вътре, в огромната бяла сграда, хората бързаха да подготвят за ефир новините в седем, в дванайсет и в пет и десет, предаването на Боби Маркс „Хайде да сготвим!“, седмичното предаване „В дълбочина“ на Фин Райли, и, разбира се, най-гледаното шоу в страната — „Часът на Диана“.

Ала сега, в полунощ, паркингът бе опустял. Виждаха се само колите на дежурните репортери, които се мотаеха из стаята и чакаха да се случи нещо някъде по света. Вероятно се молеха до края на самотната им нощна смяна да не избухват никакви войни.

Диана паркира и изключи двигателя. Така й се искаше да не е тук, да отиде някъде, където и да е! Седеше и слушаше звуците на нощта, свистенето на колите по шосето отляво, бученето на климатичната инсталация, която охлаждаше сградата и скъпото оборудване. Трябваше да овладее объркването си, нервността си, преди да се изправи срещу Анджела.

Напрежението и нервността бяха неделима част от професията, която си бе избрала. Умееше да обуздава емоциите си, особено когато беше сигурна, че ако им даде воля, ще изгуби. Но онези, другите чувства, силните, противоречивите, бяха нещо различно. Дори и след толкова време тя не можеше да забрави, че жената, с която й предстоеше да кръстоса шпага, някога бе предизвиквала нейното възхищение, уважение… и доверие.

От горчив опит Диана знаеше, че Анджела дяволски умело манипулираше чуждите настроения. Проблемът на Диана — а както казваха — и нейният талант — се състоеше в неспособността й да прикрива чувствата си. Те бяха винаги там, на преден план, крещяха на всеки, който искаше да ги чуе. Струяха от сивите й очи, натрапваха се в жестовете, в извивката на устните й. И тъкмо това, според всеобщото мнение, я правеше неустоима и… опасна. Тя завъртя леко огледалцето и се вгледа в собствените си очи. Да, наистина, ето ги гневните искрици, надигащото се възмущение и недвусмисленото съжаление. Някога двете с Анджела бяха приятелки. Или почти приятелки.

В погледа й се прокрадна и още нещо — удоволствието от предстоящата среща. Тя бе въпрос на чест и достойнство. Отдавна чакаше този миг.

Диана се подсмихна, бръкна в чантата си и грижливо си сложи червило. В двубоя със стар съперник не биваше да се забравя най-могъщото оръжие. Доволна, че ръката и не трепери, тя прибра червилото и слезе от колата. Постоя за миг, вдишвайки благоуханието на нощта. В съзнанието й кръжеше един-единствен въпрос: „Спокойна ли си, Диана?“. И отговорът беше: „Не“.

Чувстваше се като навита машина, която работи с бясна скорост. И какво от това, че енергията й се подхранваше от силното й нервно напрежение. Тръшна вратата на колата и закрачи през паркинга. Извади пластмасовия си пропуск и го мушна в прореза до задния вход. След няколко секунди зелената лампичка проблесна, тя натисна дръжката и отвори масивната врата.

Запали осветлението на стълбището. Вратата хлопна зад гърба й. Стори й се странно, че Анджела още не е дошла. Би трябвало да е наела кола. Откакто се установи в Ню Йорк, Анджела не разполагаше с шофьор в Чикаго. Но странно Диана не бе забелязала никаква лимузина на паркинга. Анджела никога, никога не закъсняваше. Това бе едно от многобройните й качества, заради които Диана я уважаваше.

Потракването на токчетата й отекна глухо, когато заслиза към долния етаж. Пъхна картата си в следващия прорез, като се питаше кого ли е подкупила, заплашила или прелъстила Анджела, за да се промъкне тази нощ в студиото.

Само допреди няколко години Диана ентусиазирано и безотказно бе търчала нагоре-надолу по същата тази стълба, за да изпълнява поръчките на Анджела. Като послушно пале се бе радвала на всяка нейна похвала. Ала подобно на всяко умно куче бе „попивала“ и тънкостите на професията. И когато заедно с предателството дойде и горчивото разочарование, тя бе оскърбена, но не и сломена. Впрегна всичките си усилия и използва натрупаните знания — докато накрая ученичката надмина учителката си.

Не се учудваше, че спотаеното й, затихнало негодувание бързо и гневно се надигна с нова сила. „Но този път — каза си тя, — този път ще се изправя срещу Анджела на моя територия и аз ще диктувам правилата на играта.“ Наивното момиченце от Канзас щеше да действа от позицията на вече осъществената амбиция. И може би най-сетне двете с Анджела щяха да изчистят недоразуменията помежду си. Като равностойни опоненти. Едва ли можеха да забравят миналото, но все пак трябваше да го приемат и да продължат напред.

Когато се озова пред студиото, мушна отново картата си в прореза на охранителната система. Зелената лампичка светна, Диана отвори вратата и влезе в тъмното помещение.

Вътре нямаше никой.

Чудесно! Ето още едно тактическо предимство! Все едно, че студиото е собственият й дом, в който тя щеше да посрещне натрапницата Анджела.

Отново се подсмихна и посегна към бутона за осветлението. Стори й се, че нещо прошумоля в мрака. Неволно потръпна от странно усещане — усещането, че не беше сама.

„Анджела!“ — помисли си тя и натисна бутона.

Лампите на тавана светнаха, но в същия миг пред очите й проблесна ослепителна мълния и остра болка проряза главата й. Стори й се, че полита в тъмна бездна.

Бавно дойде в съзнание и простена. Главата й, натежала от болка, отново се отпусна назад. Зашеметена, Диана докосна главата си там, където най-много я болеше. Пръстите й се изцапаха с лепкава кръв. Едва-едва успя да съсредоточи поглед и с изненада откри, че се намира в собственото си кресло в студиото. Дали не бе пропуснала някоя реплика? Смаяно се взираше в червеното око на камерата.

Ала публиката липсваше, зад камерите не се виждаха оператори и въпреки че от прожекторите струеше светлина, не вървеше никакво предаване.

Внезапно си спомни, че е дошла да се срещне с Анджела. Погледът й, подобно на размътена от камъче вода, отново се замъгли и тя премигна. Тъкмо тогава съзря двете изображения в монитора. Видя себе си — с пребледняло лице и изцъклени очи. Сетне с ужас разпозна гостенката, седнала в креслото до нея.

Беше Анджела! Анджела, облечена в розов копринен костюм с перлени копчета и с перлена огърлица. Русата й коса бе грижливо фризирана, краката й — кръстосани, а ръцете — положени върху дясната облегалка на креслото.

О, да, несъмнено това беше Анджела, макар че лицето й липсваше.

Розовият костюм беше опръскан с кръв, която бавно се стичаше от мястото, където би трябвало да е онова красиво, умно, коварно лице.

И в този миг Диана закрещя.