Теса Баркли
Мечтите на другите (19)

Глава деветнадесета

Линдзи беше оставила мобифона на предната седалка на колата и не сваляше пръста си от бутона за повторно набиране. За известно време съсредоточи вниманието си върху група мотоциклетисти, които я задминаха. След това отново грабна телефона и го притисна към ухото си. Отново даваше заето.

Условията за шофиране бяха изключително тежки. Още не се бе стъмнило, но въпреки това пътят едва се виждаше. Дъждът ритмично потрепваше по покрива на колата и при всяко движение на чистачките водата се стичаше на мътни потоци върху предното стъкло. Линдзи беше доволна, че от фирмата й бяха предоставили толкова мощна кола.

Отново се опита да набере номера, но продължаваше да е заето. Сигурно беше сбъркала цифри. Изчака да се появи отсрещна кола и на светлината на фаровете й опита отново. Резултатът бе същият.

Линдзи се вбеси: с кого, по дяволите, говореха тези хора? Разумът й подсказваше, че или се договаряха с някой клиент за следващата доставка на екзотични продукти, или общуваха с някой отсъстващ член на семейството.

Излезе от града и се насочи по шосето за Есекс. Без защитната преграда на жилищните сгради вятърът още повече се усили. Колата се занасяше вляво. Най-после стигна до покрито отклонение, отби и отново опита да се свърже с оранжериите.

За късмет този път линията беше свободна.

— „Екзопродукти“, с какво можем да ви бъдем полезни? — обади се гласът на младо момиче с лек индийски акцент. Линдзи веднага разбра защо линията беше заета. Момичето бе разговаряло с приятел или приятелка. В слушалката се дочуваха приглушените звуци на музика от транзистор или уокмен.

— Обажда се госпожа Дънфорд — каза тя. — Може ли да говоря с майка си?

Моментно колебание.

— Съжалявам, грешите номера. Тук няма такъв човек. — И момичето затвори.

Линдзи нетърпеливо простена. Отново набра и когато момичето се обади, бързо попита:

— Извинявайте, може ли да говоря с госпожа Силия Клейдел?

— А, вие ли се обадихте преди малко? — каза гласът. — Извинете ме, не ви разбрах. Госпожа Клейдел излезе.

— Как така излезе? — почти изкрещя Линдзи.

— Да, излезе… — В гласа на момичето се появи уплаха. — Излезе към шест и половина.

Линдзи с усилие се овладя. Не биваше да плаши детето.

— Госпожа Клейдел взе ли дъщеря ми със себе си?

— Вашата дъщеря ли?

— Да, казва се Алис и е около петгодишна. Тя е внучка на госпожа Клейдел.

— А, момиченцето с оранжевите шорти?

— Да, да, това е дъщеря ми. Госпожа Клейдел взе ли я със себе си?

— О, нямам представа.

— Бихте ли попитали и след това да ми кажете?

— Всъщност просто няма кого да попитам. Всички отидоха на сватба.

— На сватба ли?

— Да. Тържеството започна още следобед, но нали Бабаджи винаги е толкова зает. Останалите го изчакаха и тръгнаха заедно около пет и половина…

— Господин Госуами? Госпожа Госуами? Тапти? Никого ли няма?

— Да. Останаха само няколко души в оранжериите. Събират зеленчуците за утрешната доставка.

Линдзи дълбоко си пое дъх, за да се успокои. „Спомни си системата за самоконтрол“ — заповяда си тя наум.

— А ти как се казваш, скъпа? — любезно попита.

— Далида.

— Далида, моля те иди да видиш дали дъщеря ми е добре.

— Защо мислите, че може да е зле, ъ… госпожо Дънфорд?

— Много ми е трудно да ти обясня. Би ли проверила дали си е легнала?

— Нямам право да напускам канцеларията с телефона, госпожо Дънфорд.

— Обаче се налага…

— Не мога. Непрекъснато се обаждат клиенти за поръчки и Бабаджи каза, че…

— Важно е, Далида. Иди и виж дали Алис е добре.

— Но аз не мога…

— Бабаджи няма да има нищо против да отидеш и…

— Наистина ли? — Явно одобрението на патриарха бе сериозен аргумент. Линдзи си представяше момичето — красиво тъмнокожо създание, опиянено от отговорността, която му бе възложена.

— Да. Той много обича Алис и би искал да се погрижиш за нея.

— Добре тогава… ще отида. — Настъпи кратка пауза. — А къде е нейната стая?

— На горния етаж в голямата къща…

— Още не се ориентирам много добре. Тази сутрин пристигнах от Бристол…

— Първо трябва да минеш по остъкления коридор към къщата. След това ще се качиш по главното стълбище и там на първия етаж трябва да завиеш по коридора вдясно…

— Добре, веднага отивам. — След кратко колебание момичето се обади: — Но трябва да затворя телефона. Не мога да блокирам линията, в случай че някой клиент…

— Да, да, добре. Обади ми се, когато се върнеш.

— О… добре…

— Запиши си номера.

— Момент, госпожо Дънфорд, изпуснах химикалката. О, ето я. Да?

Линдзи продиктува номера на мобилния телефон. За всеки случай помоли Далида да го повтори. Беше го записала правилно.

— Побързай, скъпа. Иди да видиш какво прави Алис.

Линията прекъсна. Линдзи се премести на по-удобно място под навеса и включи климатичната инсталация. Остана неподвижна, като се опитваше да се успокои. Дишаше дълбоко и броеше наум: „Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири…“

След това отново излезе на шосето. Дочу някакво слабо съскане и погледна надолу към телефона. Беше го оставила отворен. „Божичко — каза си тя. — Не бива да се паникьосвам. Как ще се обади момичето, когато линията е заета!“

Спидометърът на колата отчиташе изминалите километри — по-бавно отколкото би искала Линдзи, но тя непрекъснато си повтаряше, че трябва да шофира внимателно. Нямаше много да помогне на дъщеря си, ако колата й се преобърне в тази буря.

Имаше чувството, че бяха минали няколко космически ери, докато телефонът записука. Линдзи веднага грабна слушалката.

— Да?

— Госпожо Дънфорд? Закъснях, защото се наложи да отида до оранжериите, за да попитам къде е стаята на дъщеря ви. Тук е такава бъркотия…

— Да, да. Успя ли да…

— Да. Намерих стаята, но леглото беше празно…

— Какво?

— Личеше си, че някой е спал там — с нещастен глас започна да обяснява Далида. — Завивките бяха смачкани и отметнати настрани, но Алис я нямаше.

— Далида!

— Какво да правя сега, госпожо Дънфорд?

— Извикай полицията!

— Да извикам полицията ли?

— Да, незабавно и им разкажи какво се е случило…

— Но аз не зная какво се е случило, госпожо Дънфорд…

— Няма значение, скъпа, обади се в местния полицейски участък и когато пристигна, всичко ще им обясня.

— А кога ще стане това? — попита момичето, определено разстроено от развитието на събитията.

— Всеки момент…

— Всеки момент? О, значи се обаждате по мобифон.

— Да, пристигам най-късно след половин час. Моля те, Далида, действай. Страхувам се за детето си.

Линдзи затвори телефона и изцяло се съсредоточи в пътя. Прати безопасността по дяволите и престана да се съобразява с ограниченията на скоростта. Вече нямаше нищо против да я спре патрулна кола и час по-скоро да разкаже на полицаите защо се намира на шосето в тази тъмница и кара бясно въпреки дъжда.

След като сви при Уикфорд, пътят стана по-труден. Имаше много завои и отклонения, за които трябваше да внимава. Беше толкова погълната от мисълта за Алис, че изобщо не забеляза колата, която я следваше на неколкостотин метра разстояние още от Оулд Флег Уорф.

Линдзи буквално връхлетя през портата на фермата. Удари спирачките и изскочи от колата.

Младо момиче в джинси и пуловер нервно се въртеше пред канцеларията.

— Госпожо Дънфорд! — извика то.

— Намерихте ли я? — попита Линдзи.

— Не, аз…

— Кога ще дойде полицията?

— Аз… ъ… не съм се обаждала…

— Не си се обадила в полицията?

— Обадих се на Бабаджи. Страхувах се да не направя нещо, което той не би одобрил. Той каза, че веднага се връща.

— А къде се намира в момента?

— В Колчестър.

— Колчестър? Боже мой, в този дъжд ще пристигне най-рано след час!

В този момент започна да звъни телефонът в канцеларията. Далида нетърпеливо се втурна към апарата.

— Трябва да вдигна слушалката, госпожо Дънфорд.

— Идвам с теб. Трябва да се обадя в полицията!

Двете заедно хукнаха към телефона. Далида бързо грабна слушалката.

— „Екзопродукти“. С какво можем да ви бъдем полезни? — попита тя любезно, но гласът й трепереше. — Госпожа Дънфорд ли? Да, тук е. Да, разбира се. За вас — каза тя учудено.

Линдзи изтръгна слушалката от ръцете й.

— Да?

— Линдзи? Слава Богу! — Беше майка й. — Намирам се на тържеството в Колчестър, Линдзи. Едва сега научих какво се е случило. Господин Госуами тръгна преди десетина минути. Линдзи, Алис е…

— Няма я! Изчезнала е! — изкрещя тя. — Няма я в креватчето й!

— Линдзи, Линдзи, точно затова ти се обаждам. Може би нищо страшно не се е случило. Напоследък често се измъква от леглото посред нощ и отива да спи на свободното легло в стаята на Джамну…

— Джамну!

— Той си заминава във вторник и Алис иска да бъде колкото се може по-дълго време с него.

— Къде е стаята на Джамну? — Линдзи попита Далида, но се сети, че момичето едва ли знаеше, и отново се обърна към телефона: — В коя стая спи Джамну, Сеси?

— В пристройката зад къщата. Втората врата.

— Добре. — Тя връчи слушалката на смаяната Далида и се втурна към вратата. След себе си чуваше уплашеният глас на момичето:

— Да, госпожо Клейдел. Да, разбирам. Благодаря ви.

Линдзи изтича през стъкления коридор към голямото здание, прекоси го и отвори вратата, която водеше към пристройката отзад. Видя още един коридор е четири врати. В бързината отвори първата, но се сети, че е сбъркала, и веднага я затвори. Следващата врата беше открехната. Влезе вътре, намери ключа за осветлението и го превъртя.

От едното легло се разнесе приглушено сънено мърморене. Момченце в памучно поло седна в леглото и изрече нещо на гуджарати.

На съседното легло се виждаше светлокестенява мека косичка. Линдзи се втурна към нея.

Дъщеря й спеше дълбоко, прегърнала плюшеното си зайче.

Краката на Линдзи се подкосиха и тя се отпусна на леглото.

— О, Божичко, благодаря ти, Боже! — разхълца се тя.

Джамну разтърка очите си.

— Кво става тука?

— Няма нищо, Джамну, извинявай.

Той примигна няколко пъти, за да се разсъни. Огледа се и видя Алис.

— О, пак ли! — простена той.

— Няма нищо. Сега ще я взема, Джамну. Лягай да спиш.

— Глупаво момиченце — изръмжа той и си легна.

Линдзи вдигна на ръце спящата Алис. Тя промърмори нещо, захапа ухото на зайчето и започна да го смуче. Доста тежеше в ръцете на майка си.

Линдзи излезе, като не забрави да изгаси лампата. В коридора я пресрещна разтревожената Далида.

— Всичко е наред, Далида. Намерих я.

— Добре ли е?

— Да, всичко е наред. Съжалявам — каза Линдзи и изведнъж от притеснение я заля гореща вълна. — Изглежда напразно съм вдигнала целия този шум.

— О, няма нищо. Нали Бабаджи ще се върне… — Момичето изглеждаше притеснено. Никак не беше приятно без основателна причина да повикаш главата на семейството от важно тържество.

— Аз всичко ще му обясня. Предай, че ще му се обадя допълнително…

— Ще му се обадите? Няма ли поне да го изчакате?

— Не, тръгваме си.

— Но защо поне не оставите детето да си легне?

— Не, ще я взема със себе си. — В момента Алис беше добре, но тя не беше сигурна, че опасността е отминала. Предупреждението в последното писмо звучеше много сериозно. Алис не биваше да остава тук, след като онзи човек знаеше къде да я намери.

— Но, госпожо Дънфорд — възрази Далида, като се суетеше около Линдзи, която решително вървеше по коридора. — Мисля, че Бабаджи искаше…

— Дай ми някакво палто или одеяло, за да я завия — прекъсна я младата жена с тона, който използваше в банката, когато нещата не вървяха добре.

— О… да… само за момент… — Момичето отиде при закачалката в коридора и се върна с мек вълнен балтон.

— Благодаря. А сега отвори външната врата.

Далида се подчини. Вятърът и дъждът удариха Линдзи в лицето. Алис се размърда и възмутено промърмори нещо, но не се събуди. Линдзи се наведе над дъщеря си, за да я предпази от дъжда и тръгна към колата. Беше оставила отключено, а ключът беше в стартера. Отвори задната врата, сложи Алис на задната седалка, уви я в топлия балтон, закопча я с колана и седна на шофьорското място.

Далида, застанала до полуотворената врата, учудено наблюдаваше как жената обърна колата и излезе на шосето.

Сега вече Линдзи шофираше, спазвайки всички правила. Тъкмо когато искаше да излезе от калния черен път, който извеждаше на магистралата, внезапно се появи някаква кола и застана странично на пътя. Линдзи удари спирачки и пасатът се закова на място.

Бяха й препречили пътя. И то напълно съзнателно.