Теса Баркли
Мечтите на другите (22)

Глава двадесет и втора

Тад остави вилицата си в чинията с ориза и я погледна.

— Видяла си лицето му? Въпреки поройния дъжд и тъмнината?

— Да, наистина беше много тъмно. Но не беше необходимо да виждам лицето му. Беше един човек от „Ойстрав“, когото вероятно не познаваш. Работи в отдела за банкови влогове…

— Аха, банкови влогове!

— Свикнал е да се изживява като Божи дар за жените и на всички служебни тържества се лепи за всичко, което носи пола. Най-характерното за него е ужасният му одеколон за след бръснене…

— Линдзи! — извика Тад и слабото му лице се изкриви в усмивка.

— Вчера на кея, когато за малко да ме хване за ръката, долових позната миризма. Не можах веднага да се сетя. Но тази сутрин, докато наблюдавах как Алис закусва, забелязах, че момичето, което й приготви препечените филийки, си беше сложило някакъв странен парфюм, лак за коса или дезодорант. И тогава си спомних. Не зная дали ще повярваш, но той използва одеколон, който се казва „Пар амур“.

— Остави одеколона, как се казва мъжът?

— Почти всеки в банката има някакъв прякор. Неговият е Миризливият Сел, но той не го знае. А истинското му име е Селфърд Уикис. — Тад се приготви да стане, но тя добави: — Обаче той не би могъл да е мозъкът на аферата, независимо за какво става дума. Той е просто никой, няма въображението да забие и един пирон, камо ли да се изправи срещу банката.

Тад отново се отпусна на стола.

— Линдзи, дори и най-голямото нищожество може да крои грандиозни планове. Ами ако мечтата на живота му е да измами „Ойстрав“?

— Възможно е. Според мен обаче някой направлява действията му. Не мога да си представя човекът, когото познавам от служебните купони, да тръгне да ме преследва по този начин. Някой го е изпратил. Някой, който го е убедил, че на всяка цена трябва да бъда отстранена.

Тад отново се надигна.

— Добре, независимо каква е неговата роля, ще накарам да го извикат на разпит в отдела за финансови злоупотреби. Ще ме извиниш ли за малко?

Той стана и тръгна. Линдзи остана на мястото си, загледана след него. Днес Тад изглеждаше толкова сериозен. Не можеше да познае мъжа, с когото само преди няколко дни бе споделила толкова красиво преживяване.

Изведнъж цялото й същество се съживи. Осъзна, че вече не е необходимо да подозира Тад. Най-после можеше да мисли за онази нощ без чувство на вина и без съжаление. Имаше право да го обича и да не се срамува от чувствата си.

Забеляза, че беше хубав и топъл юнски ден. От старото ябълково дърво излетя един кос и зарови човка в тревата, за да хване някое червейче. Линдзи щастливо си пое дъх, взе вилицата и започна да се храни. Отново имаше апетит.

Тад се върна заедно с Алис, увиснала на ръката му.

— Тад каза, че скоро ще се приберем у дома — обяви тя. — Каза, че ще дойде да поплува в нашия басейн, но не бил добър плувец. Мамо, нали ние ще го научим?

— Не мисля, че се нуждае от обучение. — Линдзи го погледна многозначително.

— Като комплимент ли да го приема или намекваш, както вие, британците, се изразявате, че съм безнадежден случай?

— Нали сам си призна, че истинското ти име е Този, който пристига последен?

Тад реши да не обръща внимание на явното предизвикателство. Погледна празната й чиния и попита:

— Искаш ли десерт? Има страхотен плодов сладолед. Казва се „Сладки мечти“!

— Сериозно ли говориш? — Линдзи се засмя.

— Хайде, мамичко, сладоледът наистина е страхотен!

— О, вие вече сте опитали десерта, нали, госпожице Дънфорд?

— Разбира се, че го опитах. Има манго, банани и разни други плодове. Ние с Джамну всеки ден ядем сладолед, защото Бабаджи казва, че е много полезно — бил пълен с витамини.

Докато вървяха към къщата, Тад попита:

— Доколкото разбирам, Алис живее тук от известно време?

— О, да. Откакто получих първото анонимно писмо.

— Сигурно ти е било много трудно да се отделиш от нея. — В гласа му имаше искрено съчувствие. Тя кимна и го хвана за ръката. Тад продължи: — Момчетата от отдела по злоупотреби ще приберат нашия човек Уикис всеки момент. Ако действително той ви е заплашвал, струва ми се, че спокойно можете да се приберете у дома.

— О, би било чудесно — въздъхна Линдзи. — Толкова е изморително непрекъснато да си на път. Но не трябва да забравяме, че по всяка вероятност Уикис не е действал сам. Даже той да е изпращал писмата, някой трябва да му е давал нареждания какво да прави.

— Да, сигурно е така. Но ти каза, че този, който управлява действията на Уикис, никога не се е доближавал до теб физически — всички писма са били написани с един и същи почерк, нали?

— Да. Големи печатни букви с черен флумастер. Не познавам почерка му. Предполагам обаче, че ако той е оставил последното писмо и след това ме е проследил, това означава, че е написал и предишните.

— Тогава щом го хванат, можеш да се върнеш към нормалния си живот. Майка ти каза, че щяла да се обади на ъ… Стейси и Еди.

— Трейси. Икономката ни и мъжа й. Да, сигурно вече са се върнали в къщата и можем да им се обадим по телефона. Наложи се и тях да изпратя някъде след опита за пожар. Страхувах се да не пострадат. Оня ден им изпратих телеграма, че вече могат да се приберат, тъй като от охранителната фирма смятат, че няма някаква опасност…

— Ти си се обърнала към охранителна фирма? — прекъсна я Тад. Чак сега той усети колко сериозно се бе отнесла Линдзи към заплахите и колко отдавна те управляваха живота й. В очите му се появи суров блясък.

— Беше разумно, Тад. Не исках да изгорят къщата ми. Вероятно Уикис бързо е разбрал, че сме се преместили, и е престанал да се интересува от къщата. Не зная обаче как се е досетил, че съм в апартамента в Доклендс.

— Силия смята, че вината е нейна. Каза, че веднъж е идвала да те вземе от работа с колата.

— Да, така беше.

— И Уикис може да ви е забелязал…

— Напълно вероятно. — Линдзи се замисли. — Тогава си тръгнах в пет, когато си тръгват повечето служители на банката.

— Ако тогава е разбрал коя е вашата кола, може да я е разпознал по-късно, когато майка ти е ходила до… Как се казваше кварталът, където е къщата ви?

— Пътни.

— Да, до Пътни. Ако по това време той е продължавал да държи къщата под око и се е опитвал да разбере къде сте се преместили, било е достатъчно просто да я проследи до Доклендс. И ви е намерил там.

— Нас двете да, но не и Алис. До предишната нощ той изобщо не е имал представа къде е.

— Е, това няма да му помогне много, докато се намира в ареста.

Отидоха в дневната. На масата в купа с лед имаше голяма кутия сладолед. Алис решително се насочи към нея. Тад я погледна и се усмихна.

— Ето го страхотният сладолед „Сладки мечти“ — промърмори. — Просто съдба.

Сърцето на Линдзи подскочи от радост.

Отиде да попита майка си, дали се е свързала с Трейси и Еди в къщата.

— Не, скъпа, отговаря само телефонният секретар. При нормални обстоятелства бих казала, че това нищо не означава, тъй като Трейси не обръща много внимание на телефона, когато е включен телефонният секретар. Но предполагам, че все пак щеше да отговори, ако току-що са се върнали и чакат нареждания. Затова мисля, че още не са пристигнали.

Линдзи въздъхна. Толкова би било хубаво да се приберат вкъщи…

Следобед отидоха на разходка. Линдзи предложи да се разходят по пътечката през мочурището, която водеше към кея, за да провери дали дъщеря й ще си спомни нещо. Но вниманието на Алис беше насочено към Тад. Двете жени го чуваха как й изрежда имената на птиците, които обитаваха блатистата делта на реката.

— Това е кривоклюнест бекас, който сигурно се казва така, защото човката му е изкривена. А за онзи жерав с оранжевите крака казват, че е ловец на стриди, но никога не съм виждал как точно го прави…

— Тад е много приятен човек — отбеляза Силия.

— Да.

— И те харесва. Много.

— Радвам се да го чуя.

— Алис вече е негова робиня до гроб.

— Преди няколко минути беше робиня на Джамну.

— Да, но това може да помогне.

— За какво да помогне, Сеси?

— Е… нали се сещаш… за това, което може да се случи един ден.

Линдзи се усмихна и прегърна майка си.

— Миналата нощ си мислех, че никога няма да излезем от реката — каза тя. — Така че съм благодарна на съдбата за всяка минута живот.

— Скъпа, не ми напомняй! Когато те видях да лежиш толкова бледа и неподвижна в стаята, помислих си, че сърцето ми всеки момент ще спре. Но знаеш ли — Силия изтри сълзите и хвана дъщеря си подръка, — една такава уплаха те кара да оценяваш това, което имаш. Вчера Тад позвъни на Питър Груман…

— Да?

— И когато свършиха, Питър помоли аз да се обадя. Доста дълго си поговорихме… Знаеш ли? Като си представя как той седи там съвсем сам в онзи апартамент и само от време на време идва прислужникът му. А и аз стоя затворена с компютрите си в моята стая в Пътни…

— Е, и? — подкани я Линдзи, като се стараеше да прикрие усмивката си.

— Така че се самопоканих да отида да го видя през следващата седмица. Смятам да му се обадя и да се уговорим, да кажем, за сряда.

— Да, защо не.

— Точно това казвам и аз. Защо не?

Денят наближаваше към своя край. В шест часа, точно когато Линдзи се опитваше да убеди Алис, че трябва да се приготвя за сън, повикаха Тад на телефона. Той се върна и съобщи, че от Отдела по злоупотребите бяха арестували Селфърд Уикис.

— Бързо е рухнал — каза. — След една нощ в килията смятат, че всичко ще изпее.

— Това е чудесно.

— Какво мислиш да правиш утре? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Тук ли ще останеш?

Тя се смръщи от изненада.

— Не мога да остана тук. Утре е понеделник и трябва да бъда на работа.

— За бога, Линдзи, сигурен съм, че би могла да си вземеш един почивен ден…

— Точно когато Хенри Уишоу ще поиска някой да обясни какво става? И когато хората от отдела ще нахлуят в банката и ще изплашат всички служители? Трябва да бъда там.

Той я погледна с възхищение.

— Предполагам, няма смисъл да те разубеждавам?

— Не, няма никакъв смисъл.

— Добре, а къде смяташ да се прибереш довечера — в къщата или в Доклендс?

— Много искам да се прибера вкъщи, но Сеси каза, че никой не се обажда и не ми е приятно да ги върна двете с Алис в къщата, която от няколко седмици е необитаема.

— Те биха могли да останат тук още ден или два.

— Искаш да кажеш да се прибера сама? Ще ми бъде неприятно.

— Искаш ли да дойда с тебе?

Тя сведе поглед към ръцете си. Нали точно за това си бе мечтала?

— Да. Много бих искала — каза.

Когато стана време да си тръгват, Силия предложи да закара колата в Оулд Флег Уорф.

— Ако ще се прибираме в къщата, трябва да си събера компютрите.

— Ами Алис?

— Джамну си заминава във вторник. Струва ми се, че би предпочела да е тук. А аз ще се върна във вторник сутринта и ще я закарам вкъщи. Така няма да страда от раздялата.

Линдзи тръгна с Тад и се оказа, че той караше обикновена двуместна японска кола.

— При моята работа най-добре е да не бия много на очи — поясни той.

Къщата на Еджфорд Роуд беше потънала в розови отблясъци от лъчите на залязващото слънце. Всичко беше толкова спокойно. Линдзи отвори вратата пред Тад и побърза да изключи алармата. След това застанаха в просторното антре хванати ръка за ръка с пълното съзнание, че имат пред себе си девет дълги часа удоволствие.

Бяха щастливи любовници, ненаситни един за друг, особено след случилото се предишната нощ. В един момент Тад, притиснал устни към косата й, каза:

— Само като си помислиш, че тази нощ можеше никога да не се състои…

— „Събирай розовите пъпки, докато е време…“ — изрецитира тя.

— А ти такава ли си? Моята розова пъпка?

Младата жена тихо се засмя.

— Никога не съм мислила за себе си по този начин.

— Не, по-скоро ти си цял букет от рози — предположи той. — Рози с дълги стъбла, увити в целофан и с много панделки…

— Така щях да изглеждам недосегаема.

— Но ти наистина беше недосегаема. И още как! Но вече не си, любов моя, вече не е така.

Те още един път се обърнаха един към друг, нетърпеливи, радостни и благодарни на съдбата, че им е подарила тези вълшебни мигове.

На сутринта Линдзи изпита особено усещане, че някой споделя с нея ранните часове на деня. Беше свикнала да става много преди другите вкъщи. Затова сега се почувства малко объркана, но, от друга страна, й беше приятно да посрещне заедно с Тад яркото утро на новия ден.

— Няма да те моля да ме разведеш из къщата — каза той, докато наливаше в чашата й силното кафе, което беше приготвил. — Някой друг път, става ли?

— Винаги, когато решиш да се отбиеш. — Линдзи се приготвяше, като внимаваше да не забрави нещо. Преди да излезе трябваше да остави бележка на Трейси на кухненската маса; да затвори прозорците, които беше отворила, за да проветри, и да остави списък на продуктите за пазаруване.

Тад внимателно я наблюдаваше.

— Знаеш ли? — изрече той. — Първия път, когато те видях, беше облечена със същата рокля.

Линдзи беше с една от тъмните копринени рокли. Отначало мислеше да си сложи лятна рокля с къс ръкав, но се сети за бинтованата си ръка. Облече си строгата дреха, за да скрие превръзката, а и защото тя напълно отговаряше на дългия трудов ден, който я очакваше.

— Първия път, когато се видяхме — започна да разсъждава тя. — Струва ми се, че беше миналият век. Оттогава се случиха толкова неща…

— Но не всички бяха лоши — припомни той.

— Да. Някои бяха много хубави. — Линдзи се наведе през кухненската маса и двамата се целунаха.

На излизане Тад забеляза сините шнолички, които още стояха на масичката в коридора.

— Какви са тези неща, за бога? — повдигна въпросително вежди той.

Тя се изчерви.

— Подарък за Алис от един човек, който тогава беше важен за мен.

— Едрият мъж, който се бие с жени? — предположи Тад.

— Как се досети?

— Госпожо, част от професионалните ми задължения е бързо да схващам. И така, той ли ги остави?

Тя кимна и отиде да включи алармената система.

— Само не ми казвай, че специално е ходил да ги купи! Мислех, че се занимава главно с произведения на изкуството.

— Предполагам, че е изпратил куриера на фирмата да ги купи. — Върна се и взе шнолите. — Ще ги изхвърля в някоя кофа за боклук.

— Добре — съгласи се той с неприкрито задоволство. — С удоволствие ще дойда да ти помогна.

Качиха се в неговата кола и потеглиха към Сити. Той отбеляза:

— Ти обикновено идваш на работа с кола под наем…

— Откъде знаеш?

— Зная всичко за теб, радост моя. — По широката му усмивка Линдзи разбра, че е доволен от предимството, което му е дала.

— Изглежда, ще трябва доста да наваксвам.

— Можеш да ми задаваш всякакви въпроси.

Тя се поколеба за миг.

— Женен ли си?

— Не. — Той поклати глава и въздъхна. — Имах продължителна връзка, но приятелката ми ме заряза, защото й омръзнало да се чуди къде изчезвам от време на време. Нали разбираш, не можех да й кажа какво работя… — Прекосиха Пътни Бридж и той добави: — Обаче ти си, разбира се. Искам да кажа — омъжена.

— Да. Но Боб отдавна ни изостави.

— И аз така дочух. Всъщност той дори не е виждал Алис. Вярно ли е?

— Да.

— И няма представа какво е изпуснал.

Спокойно караше из пустите улици на Фулхам в източна посока.

— Ами ако са изпратили кола да те вземе от Доклендс и събудят майка ти?

— Няма опасност. Семейната информационна мрежа на Госуами вече е предала на Судин, че има промяна в обичайното ми разписание. При тях всичко се знае.

Той кимна с разбиране.

— Ще те оставя пред банката и ще мина покрай апартамента да се преоблека. — Погледна спортния си панталон. — Не изглеждам достатъчно делово за пред отдела по злоупотребите, нали?

— Щом казваш — усмихна се Линдзи.

В „Ойстрав“ изненадите следваха една след друга. Нан Комптън се появи на работното си място с делови вид и леко предизвикателен поглед. Дилърите я изгледаха изненадано, но изрекоха обичайното:

— Здравей, как си?

Нан обясни, че се чувствала много добре.

Линдзи не знаеше какво да мисли. Дали се беше явила само за да покаже, че не се страхува от нея и не се притеснява от случилото се? Или… очакваше новини от своя съучастник? Дали Селфърд Уикис я беше уведомил в събота вечерта или в неделя какво беше направил?

Но Нан нямаше вид на човек, който очаква да се случи нещо особено. Седна на бюрото си, включи мониторите и започна да разчиства нещата, натрупани след неколкодневното й отсъствие. На съвещанието в кабинета на Линдзи, на което се разпределяха задачите за седмицата, тя послушно се яви с бележник в ръка и спокойно си водеше записки.

За около два часа отделът се справи с проблема с далекоизточните банки. Линдзи се обади на секретарката на председателя, за да поиска час за среща. Замисли се върху предстоящите дълги обяснения. Дилърите и брокерите се бяха отпуснали на бюрата си и си представяха, че е дошло време за кафе, когато в залата се появиха двама мъже в тъмни костюми и с изправена стойка, придружени от служител на отдела по рекламации.

Всички се обърнаха към тях, тъй като външни хора рядко влизаха в помещенията на банката дори и с придружител. Но тези двамата вървяха с вид на собственици: спокойно и без да бързат.

„Отиват да арестуват Нан“ — помисли си Линдзи.

Но те отминаха бюрото на Нан. Тя вдигна поглед към тях.

Отминаха я и се спряха пред бюрото на Илейн Мейтланд.

Илейн също ги наблюдаваше като всички останали. По-възрастният от двамата мъже извади от джоба си служебна карта и я показа. Кръглото лице на жената изведнъж посърна.

Линдзи бързо излезе от кабинета си и чу как мъжът каза:

— … да ни придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.

— Не — слабо протестира Илейн.

— Хайде, госпожице — подкани я детективът. — Нали не искате да ви арестуваме?

— Нямате никакво основание да ме арестувате!

— Според вашия приятел Селфърд Уикис имаме предостатъчно основания…

— Селфърд!

— С него си поговорихме за вашите машинации…

— Той лъже. Нищо лошо не съм направила!

Сега вече повечето служители на отдела бяха станали на крака и ги наблюдаваха.

Линдзи се доближи до бюрото на Илейн и я изгледа с недоумение.

— Значи ти си била? — задъха се тя. — Ти си изпращала заплашителни писма за моето момиченце и за майка ми?

Илейн веднага се изправи на мястото си и с презрение я изгледа.

— Изглежда съм си губила времето. Оказа се, че не ти си ни шпионирала, а Тад.

— А ти как разбра? — попита самият Тад, който току-що влизаше. Беше си облякъл костюм, но за разлика от останалите мъже не бе имал време да си свали сакото и да си разхлаби вратовръзката.

Илейн поклати глава и упорито стисна устни, очевидно решила да не отговаря.

— Хайде, Илейн — каза той. — Време е всичко да се изясни.

Тя се облегна на бюрото и прехапа палеца си. След това се реши:

— Сел вчера замина за Бърнхам и ми се обади да ме информира какво се е случило. Казах му да остане там, за да събере повече информация. Боже, какъв глупак! — простена тя. — Каза, че си се удавила!

— Да, за малко. Също така и дъщеря ми Алис — отбеляза Линдзи. — Помниш ли Алис? Бях я довела на миналогодишното коледно тържество и ти й помогна да си отвори подаръка, който беше получила от Дядо Коледа.

— Не съм искала да й се случи нищо лошо! — извика Илейн. — Никога не съм казвала на онзи идиот да ви хвърля в реката!

— Ами пожарът в къщата ми?

— Какъв пожар?

— Той запали огън в дневната и остави бележка, че би могъл да подпали и цялата къща.

— О, Боже Господи! — изплака Илейн. — Това изобщо не беше необходимо. Само исках да те сплаши!

— Значи Уикис се е навъртал около Бърнхам и е разбрал, че Линдзи и Алис са спасени…

— Да, след което му казах веднага да се махне оттам и да се прибира вкъщи. Никой не знаеше кой е. Той ме увери, че е било тъмно и е валяло проливен дъжд, и тя нямало как да го познае…

— Оказа се, че не е било необходимо да го вижда — намеси се Тад и усмихнато се спогледа с детективите.

Докато Илейн говореше, те стояха неподвижно. Линдзи се замисли дали някой не трябва да напомни на Илейн за правата й. Но, от друга страна, защо трябваше да се безпокои за жена, която за малко не бе убила и нея, и детето й?

Тад обаче, изглежда, твърдо бе решил да получи колкото се може повече информация, преди да се намесят британските служители на закона.

— Значи Миризливият Сел е решил, че е извън подозрение? — намеси се той. — И как смяташе да постъпиш сега? Сигурно си знаела, че след инцидента с Линдзи и дъщеря й няма как да не се намеси полицията…

— Да, но полицията в провинцията. — Тя се изчерви. — Не и тук! Едва когато Сел ми каза, че те е видял да караш към яхтклуба или към кметството — не помня как беше — разбрах, че сме сбъркали. Следенето на компютрите започна, след като ти се появи на сцената, Тад. От теб е трябвало да се пазим, а ние през цялото време сме били на погрешна следа.

— Като сте се опитвали да уплашите Линдзи…

— Боже Господи! По-скоро тя ме уплаши! Когато онази вечер излезе от кабинета си…

— Значи ти си била?

Илейн уморено въздъхна.

— Исках да поровя из вътрешната информационна система и да разбера какво си успяла да научиш. Не съм чак толкова опитна, че да се включа към компютрите на банката от къщи. И изведнъж ти се появи от кабинета. За малко да получа инфаркт!

— Но защо беше необходимо, Илейн? — изрече Линдзи. — Защо се захвана с измама? Ти толкова добре се справяше…

— Ха! — сопна се тя. — Опитай се да живееш с мъж, който не може без луксозна кола, държи да си купува дрехите на Родео Драйв в Холивуд и естествено иска да разполага с достатъчно джобни пари.

— Значи искаш да кажеш, че Тони е виновен? — прекъсна я Тад. — Е, ще се наложи да си потърси някоя друга, която да му осигурява целия този разкош.

Линдзи реши, че е крайно време да се възстанови добрият тон. Погледна въпросително към детективите.

— Не трябва ли първо да прочетете правата й?

— Не е необходимо, госпожице. Просто я поканихме да дойде с нас и да ни помогне в разследването. — Но по-възрастният детектив разбра какво имаше предвид тя. С всяка произнесена дума Илейн се самообвиняваше, и то пред толкова хора, които внимателно наблюдаваха какво става. В известен смисъл това беше нарушение на правилата на Кралската прокурорска служба.

Двамата мъже изведоха Илейн, която изобщо не се съпротивляваше. Дилърите се разпръснаха на групички, за да обсъдят случилото се. Линдзи се прибра в кабинета си и се обади на секретарката на председателя. Той вече имаше някаква информация, тъй като хората от отдела естествено бяха поискали разрешение да влязат в сградата, за да разговарят с Илейн, но и Линдзи беше длъжна да докладва какво точно се е случило. Прилошаваше й пред подобна перспектива. Толкова много се бе старала да запази доброто име на „Ойстрав“, но сега това й се струваше невъзможно.

Тад влезе при нея, докато чакаше председателят да я приеме. Тя му каза:

— Разкажи ми какво знаеш? Господин Уишоу ще иска да научи всички подробности.

— Миризливият Сел се разприказвал. На конференция в Прага Илейн се запознала с някакъв посредник…

— О, спомням си. Беше миналото лято…

— Помолили я да открие сметки в „Ойстрав“, за да изперат пари, натрупани в Украйна…

— Украйна!

— Да, това са пари на руската мафия от продажба на оръжие на… Е, на тези, които са имали нужда от него. Става въпрос за огромни суми.

— И Селфърд Уикис е открил сметките?

— Точно така. За награда получил благоразположението на Илейн и процент от всяка сделка, която е минавала през тези сметки. Той каза, че Илейн е получавала много по-голям дял и това звучи логично. Тепърва трябва да разберем къде са прехвърляли парите, но това вече няма да е толкова трудно. Уикис е готов на всичко, само и само да не влезе в затвора.

— Предявили ли са му обвинение?

— Засега не. Струва ми се, че според британските закони може да бъде задържан по-дълго време, отколкото при нас, без да му е предявено обвинение. И трябва да ти кажа, че той е много притеснен за теб и Алис. Естествено, най-вече се страхува, че може да бъде обвинен за нападение и дори за опит за убийство. Нещастник.

Линдзи изпусна химикалката.

— Искам да го пратят в затвора и да остане там до деветдесетата си годишнина! Да ни преследва като някой чакал…

— Между другото той не е знаел къде се намира Алис. В събота сутринта проследил Силия. През последните десетина дни редовно я следвал с колата си, като е правел всичко възможно да се измъкне от работа. Изглежда е лъгал, че излиза да преговаря с въображаеми „клиенти“. Следил я в събота, когато тя заминала за фермата с микробуса, но по пътя я изгубил.

— Изгубил я!

— Както ти каза, не е много умен. Върнал се в Оулд Флег Уорф да остави бележка — просто за да те поизмъчи, и тъкмо се качил в роувъра си с намерението да се прибира, когато ти си се върнала вкъщи, прочела си писмото и си се втурнала към колата. И тогава той те е последвал…

— О, не — простена Линдзи. — Искаш да кажеш, че аз сама съм го завела във фермата?

— Успял е само защото вече е познавал половината от пътя — успокои я Тад. Между другото той твърди, че е викал от кея, за да разбере къде си и да ти помогне да излезеш от водата.

— Ха! — Линдзи не беше убедена, че трябва да се вярва на твърденията на този човек. Помисли малко и каза: — Това ли е всичко? Нали „Ойстрав“ повече не е замесена в тази история?

— Не е съвсем така, защото сега ние ще използваме „Ойстрав“, за да разберем кой получава парите. Или по-точно коя е презокеанската банка, която ги прехвърля нататък. Чак тогава може да се смята, че участието на „Ойстрав“ е приключило. Всъщност ни остава един вид продължителна пречистваща операция.

— Значи няма веднага да си заминеш?

— Не, все още не. — Той стисна ръката й, разбирайки нейната тревога. — Но сега трябва да тръгвам. Налага се да дам показания пред момчетата от отдела по финансови злоупотреби, а след това да изпратя няколко съобщения по електронната поща на МСББ.

И пред погледите на всички той нежно я целуна по бузата и бързо излезе.

Този път Линдзи изобщо не се притесни какво щяха да си помислят колегите й.