Теса Баркли
Мечтите на другите (9)

Глава девета

Трейси влезе след Линдзи и надникна в бележката.

— Какво пише?

— О, само мръсотии — отговори тя, смачка листа и го захвърли.

— Ама какви деца са се навъдили напоследък! Да повикаме ли ченгетата?

— Ами, глупости — възрази мъжът й, убеден, че от полицаите няма голяма полза, след като така и не успяха да заловят хлапетата, които бяха разбили камионетката му. — Остави. Не ни е притрябвал целият този шум.

— Прав си, Еди. Ще дадем килима на химическо чистене и с това ще се приключи.

— Не съм толкова сигурна — замисли се Трейси. — Може би е редно да се обадим в полицията.

— Ами — повтори Еди и я смушка, за да й напомни, че тогава всички щяха да разберат кой е забравил да включи алармата.

С това случаят приключи. Трейси отиде да потърси в телефонния указател фирма, която се занимава с почистване на килими, а Линдзи взе бележката и се качи в стаята си, за да я разгледа на спокойствие.

Същите големи букви, изписани с черен химикал, както и първия път. И по същия начин предупреждението беше дебело подчертано.

Но съдържанието… „Пожарът можеше да бъде истински.“

Това със сигурност не бяха думи на истински престъпник. Човек, свикнал да отправя заплахи, по-скоро щеше да напише нещо като „Живи ще ви опека“. Вместо това пишеше „Пожарът можеше да бъде истински.“ Все едно, че говореше управител на банка: „Това би могло да доведе до сериозен пробив във вашите авоари.“

А самият пожар? Цялата къща е била на негово разположение. Би могъл да направи всичко — да изпочупи мебелите, да изхвърли старинния часовник през прозореца. А какво прави вместо това? Пали огън в метална кофа. Линдзи спокойно можеше да си представи как слага в кофата листове хартия и внимателно ги подпалва със запалка „Бик“. Не е имал достатъчно подпалки и е взел от бюрото снимката на Питър Груман от тържеството по случай пенсионирането му.

Този човек определено не беше професионалист. Най-обикновен аматьор. Ако алармата беше включена, сигурно щеше да избяга ужасен от острите й писъци.

Кой беше този човек? И кои бяха неговите съучастници?

Линдзи заключи листа с втората заплаха в чекмеджето на тоалетката, където беше прибрала снимката и лентата със записа на телефонното обаждане. След това отиде в стаята на майка си, за да провери дали и там няма да открие поразия. Доколкото можеше да се прецени от пръв поглед, всичко беше наред. Изглежда, нарушителят не се беше качвал на горния етаж. Страхувал се е, подсказа й интуицията. Бил е прекалено уплашен, за да се качи горе и по този начин да се отдалечи от прозореца, през който е влязъл и през който е смятал да се измъкне.

Отдолу Трейси се провикна:

— Утре ще изпратят човек от фирмата за почистване на килими. Няма проблеми.

— Добре. — Линдзи слезе в коридора. Изведнъж й хрумна, че ако престъпникът, макар и аматьор, се беше опитал да проникне в къщата, когато Трейси и Еди бяха вътре, можеше да се стигне до истинска трагедия. Еди сигурно щеше да се втурне да го преследва. Той беше от мъжете, които от нищо не се страхуват.

— Вдругиден е Дербито — каза тя. — Аз ще бъда там с колеги. Какво ще кажете да заключим къщата и да отидем заедно до Епсъм?

— О, ще бъде чудесно! — кръглото лице на Трейси светна от радост.

— А защо двамата с Еди не си вземете няколко почивни дни? Няма смисъл да се въртите из къщата по цял ден само заради мен.

— Но, госпожо Дънфорд, не можем да ви оставим сама след тази история. За нищо на света! — Трейси кимна към дневната.

— О, аз също няма да бъда тук. Мислех да замина в провинцията при майка ми и Алис. Така че не виждам защо да не го направим.

— В такъв случай… Да, защо не? Отивам да попитам Еди.

Мейзи, една от лелите на Еди, имаше каравана в околностите на Брайтън, която почти винаги беше свободна. Скоро уредиха всички подробности. До Епсъм щяха да пътуват отделно: Линдзи с лимузината, наета от банката, за да вземе служителите от тържествения обяд в „Савой“, а Трейси и Еди — с камионетката. Линдзи предложи на Тейлърови малка премия, с която да участват в залаганията за своя фаворит. След това те щяха да заминат на едноседмична почивка в Брайтън. По този начин, като им осигури краткотрайна почивка, тя отклони вниманието им от пожара. Освен това искаше да ги предпази от ново нападение.

Самата Линдзи бе решила след надбягванията да се прибере вкъщи, тъй като нямаше намерение да напуска Лондон. Тук беше мястото на битката — странната, невидима и необяснима битка с нейния тайнствен противник.

За да се успокои, отново се върна в басейна. След това си сложи хавлия и се изтегна на шезлонга под лъчите на слънцето. Пусна касета с „Вила Лобос“ в изпълнение на Джон Уилямс, затвори очи и се отпусна под нежните звуци на южноамериканските ритми, които извличаха от китарата пръстите на китариста.

Прекъсна я гласът на Трейси:

— На телефона, госпожо Дънфорд!

Линдзи се качи в стаята си и вдигна слушалката. Беше Бъди Тромбърг.

— Как си, сладка моя? — попита той. — Днес направи ли един милион?

— Почти. А ти?

— Тук е рано сутринта, но след малко отивам да видя какво става на борсата. Линдзи, що се отнася до твоя приятел Тадиешки, Маги казва, че е включен в персоналните файлове на „Хърли Гунет“ като брокер, но тя никога не го е виждала и не знае кой е.

— Какво?

— Човек — фантом.

— Коя е тази Маги? Може ли да й се вярва?

— Маги е близка приятелка на един мой много близък приятел, всъщност това е секретарката на завеждащия отдел „Кадри“ в „Хърли Гунет“. Аз имам много приятели, Линдзи — не можеш да издаваш финансов бюлетин, без да имаш вътрешна информация.

— Но какво означава това, Бъди? Значи той е бил на работа в „Хърли Гунет“, но момичето не го познава?

— Е, може да е, както вие, англичаните, казвате „момче с връзки“. Някой от вицепрезидентите на банката му дължи някой и друг долар и затова го е включил в служебните ведомости.

— Тоест получава заплата, но без да работи?

— Случва се. Особено ако момчето държи малък компромат срещу някоя важна клечка.

— Имаш предвид изнудване? — Тя затаи дъх.

— Не е изключено. Но…

— Но какво?

— Изглежда, не е получавал пари — неочаквано съобщи той. — Маги е почти сигурна, че са го включили в списъците допълнително, просто за да се отбележи присъствието му във фирмата. Например ако някой реши да провери файловете на администрацията.

Линдзи се замисли. Не можеше да проумее какво би могло да означава това.

— С други думи, става въпрос за компютърна измама?

— Поне тя мисли така.

— Но кой е могъл да го направи, Бъди?

— О, я стига! Момчетата непрекъснато ровят из файловете на компанията, много често просто на шега. Какво по-лесно от това да отвориш файла със списъка на персонала на „Хърли Гунет“ и да се впишеш, особено ако ти трябва добра препоръка?

Всичко това беше много обезпокоително. За момента реши да отложи разсъжденията по този въпрос.

— А провери ли фирмата на баща му — „Мейнстрийм Пропърти Дивелъпмънт“?

— Да, прегледах документацията. Няма проблеми, получих копие от миналогодишния счетоводен баланс — добра инвестиция, стои начело на няколко фирми в Маями. Но никога не е била собственост на човек на име Тадиешки. Всъщност, сладка моя, всички имена в борда на директорите са испански.

— Испански ли?

— Да, не знаеше ли… Половината Флорида е собственост на венецуелци и колумбийци.

— За какво говориш, Бъди?

— Много мръсни пари се инвестират в недвижими имоти, а колумбийците разполагат с достатъчно мръсни пари.

— Отидохме прекалено далеч, Бъди…

— Ще ти кажа още нещо. Потърсих господин Тадиешки в телефонния указател…

— В телефонния указател?

— Защо не? Нали се предполага, че е работил на Уолстрийт и освен това разбира от финанси достатъчно, за да говори убедително и пред теб. Следователно залагам десет на едно, че е от Ню Йорк и трябва да го има в телефонния указател. И наистина успях. Регистриран е на Уест Ейтсент — беше доста неприятен квартал, но през последните десетина години стана престижен. Набрах номера и се обади едно момиче. Твърди, че е наемателка на господин Тадиешки, който бил на работа в чужбина. Нищо не знаеше за него, освен че му плаща наем. Тогава вчера взех такси и отидох да поговоря със съседите. Къщата представлява солидна каменна постройка, преустроена в четири апартамента. Никак не е зле. Не бих имал нищо против и аз да живея там.

— И какво откри? — прекъсна го Линдзи, за да го подсети по-бързо да стигне до същността на въпроса.

— Господин Тадиешки действително е живял там, преди да замине в чужбина. Описаха го като висок слаб мъж, около тридесет и шест — тридесет и седем годишен, облича се добре и непрекъснато се шегува. Струва ми се, че разведената дама от етажа проявява към него определен интерес.

— И с какво се занимава според нея?

— О, знае само, че „работи на Уолстрийт“. Досетила се е по вестниците и списанията, които получава.

— Ами бащата?

Бъди си прочисти гърлото, за да подчертае, че се готви да съобщи нещо важно.

— Господин Тадиешки старши е починал преди пет години. Бил приятен възрастен човек, но за съжаление със слабо сърце. Портиерът е бил на погребението му.

Линдзи помълча за момент, след това тъжно изрече:

— Значи ни е наговорил куп лъжи.

— Така изглежда, сладка моя.

— Още в началото ми се стори, че в него има нещо…

— Мошеническо, ето какво.

— Но ти нищо не знаеш, Бъди! Питър гарантира за него.

— Питър?

— Питър Груман, предишният председател на банката, имам предвид на „Ойстрав“. Обади се на някакъв човек в „Хърли Гунет“, за да провери Тадиешки, и му казаха, че всичко било чисто.

— На кого се е обаждал?

— Чакай малко да си спомня… Блебъл? Май беше Джон Блебъл.

— Да, точно така. Той е главният вицепрезидент на фирмата — финансист от старата школа, много почтен човек. Значи той лично е гарантирал за Тадиешки? Доста странно, не мислиш ли?

— Бъди, цялата история е странна. Защо ли е дошъл този човек в „Ойстрав“?

— Предполагам, не е за добро. Слушай, Линдзи, мисли, че трябва да бъдеш по-внимателна. Този човек е споменал, че семейството му е свързано с „Мейнстрийм Пропърти Дивелъпмънт“. Това ме навежда на мисълта, че ако се обадиш във фирмата, те също ще гарантират за Тадиешки старши. Бях съвсем сериозен, като казах, че в Маями се въртят мръсни пари.

— Ще внимавам, Бъди. Ти също. Може би трябва да предупредиш твоята приятелка Маги да не се изпусне пред някого за измамата в административните файлове.

— О, разбира се! Тя умее да се грижи за своите интереси и сама ми каза, че смятала да забрави за тези записи. Мога ли с още нещо да ти бъда полезен?

— Най-добре е да престанем да се занимаваме с тази история. Страшно ти благодаря за всичко, което направи.

— Ако разкриеш някоя сочна афера, скъпа, не забравяй пръв да ме информираш.

Тя се засмя и затвори. Това, което Бъди й каза, окончателно я обърка. Замисли се върху новите разкрития, но дойде Трейси да съобщи, че вечерята е готова. Този път беше приготвила от замразените деликатеси на кулинарния отдел на „Хародс“ — пиле с аспержи в сметанов сос. Линдзи се нахрани, без изобщо да забележи какво яде.

Когато наближи времето Алис да си ляга, обади се във фермата, за да разбере какво е правила през деня („Ходихме в градския басейн и аз преплувах пет дължини“), след което дълго си пожелаваха лека нощ. После майка й пое слушалката.

— Сеси, откри ли нещо съществено в компютърните файлове?

— Нищо сериозно. Някой от счетоводния отдел, изглежда, прибира малки суми от най-активните клиенти. Веднага ще ти изпратя данните. А при тебе има ли нещо ново?

— Има и изглежда доста сериозно. — Започна да разказва за пожара, но майка й веднага я прекъсна:

— Това вече е по-опасно от снимката! Веднага трябва да се обадиш в полицията, Линдзи. Става дума за втора заплаха.

— Отначало не го приех насериозно, защото ми се стори просто абсурдно. Но преди малко говорих с един приятел от Ню Йорк и… Просто не зная… Вече съм сигурна, че цялата история е свързана с банката.

— Е, нали от самото начало мислехме така…

— Да, но определено не става въпрос за дребна кражба на служител от счетоводството. Спомних си, че когато обсъждахме сметката за парапета… Помниш ли?

— За парапета от черешово дърво? — недоумяващо повтори Силия.

— Тогава се разбрахме, че днес Еди трябва да отиде до склада в Съри и да потърси нещо по-подходящо. В банката много се смяха — нали съм прочута с безкрайния ремонт на къщата. Преди малко се опитах да си спомня пред кого точно съм споменавала за парапета. И… и се сетих, че говорих за това в заседателната зала, докато чакахме председателят да открие събранието.

— Нищо не разбирам, скъпа…

— Как не разбираш, та аз всъщност съм обявила, че днес къщата ще бъде празна. Тогава нашият човек е разбрал, че му се удава идеална възможност да ме сплаши още един път.

— Но… както казваш… значи може да е някой от ръководството, Линдзи.

Линдзи въздъхна.

— Може да има връзка със сведенията, които ми предаде моят приятел от Ню Йорк. Според него също става дума за много големи пари и това ме кара да мисля, че в дъното на историята стои влиятелен човек. — Веднага щом произнесе тези думи, си помисли за Питър Груман.

— Зная, че пак ще се разсърдиш и ще започнеш да спориш, но мисля, че е крайно време да отидеш в полицията…

— Не. Но за по-сигурно изпратих Трейси и Еди на почивка.

— На почивка? Ами ти какво ще правиш? Не бива да оставаш сама, Линдзи! Забранявам ти!

— Не, сигурно и аз няма да остана в къщата — съгласи се Линдзи, като си спомни предположението на Бъди за ролята на колумбийската мафия. В първия момент се бе отнесла доста скептично към думите му. Но след като вече бе сигурно, че поради някакви неизвестни причини Тад Тадиешки се намираше в Лондон с фалшива самоличност, и тази възможност не бе за пренебрегване.

— Ела да живееш при нас. Господин Госуами много ще се зарадва, а има и място…

— Не е удобно, Сеси. Трябва да бъда в Лондон…

— Но не и в тази къща! Моля те, скъпа. — Гласът на майка й звучеше толкова напрегнато, че Линдзи си представи цялата история от нейна гледна точка. Нали и тя се бе чувствала по същия начин, когато имаше опасност за Алис.

— Добре — предаде се и бързо състави нов план. — Засега бих могла да се преместя в някой от служебните апартаменти. Този в Кенъри е много подходящ.

— Каквото и да е, само да не си сама в тази голяма къща…

— Мамо, успокой се. Паниката няма да ни помогне да се справим.

— Няма да ни е от голяма полза и ако някой ужасен бандит те цапардоса по главата! Сигурна съм, че трябва да се обадиш в полицията! Моля те!

— Нали направихме всичко възможно да се предпазим. Не зная защо този човек се е насочил точно към мене, но във всеки случай не вярвам местното полицейско управление да може да направи нещо. Заплахите са свързани с „Ойстрав“, Сеси. Само в службата мога да разбера какво се иска от мен.

— Ако искаш да постигна някакъв резултат с компютъра, трябва да ми обясниш някои неща — каза Силия, вече достатъчно успокоена, за да мисли разумно. — Не мислиш ли, че е по-добре да се върна в Лондон?

— Но нали само преди една минута твърдеше, че в къщата не е безопасно…

— Предлагам да дойда с тебе в апартамента на Кенъри Уорф. Няма ли да ни побере и двете?

— О, естествено. Нали е предназначен за важни особи — петролни шейхове и немски банкери.

— Добре, тогава се връщам…

— Ами Алис?

— Нека да остане тук. На нея много й харесва, Линдзи. Обича да бере зеленчуци в оранжерията, защото така се чувства като голям човек. Харесва й да се грижи за Гови и го възприема като жива кукла, с която може да си играе.

— Но това е прекалено голяма отговорност за…

— Нищо подобно, скъпа. Говоря напълно сериозно. Семейството наистина много се радва, че може да ти помогне.

Линдзи не можеше да отрече, че присъствието на майка й щеше да бъде голямо облекчение за нея. Силия разбираше от компютри много повече от всеки друг. Освен това Линдзи имаше нужда да разговаря с някого. Част от напрежението се дължеше на това, че на никого в банката вече нямаше доверие.

Докато обмисляше предложението, майка й отново се обади:

— Много е лесно. Момчетата непрекъснато пътуват до Лондон с пресни продукти за магазини и ресторанти. Просто ще ги помоля да се отбият в Пътни, ще натоваря компютрите в камионетката и утре по обяд вече ще съм в апартамента. Докато се върнеш от работа, ще съм си подредила нещата и ще се захвана с работа.

— Но аз няма да се преместя, докато Еди и Трейси не заминат за Брайтън…

— И кога ще стане това?

Обясни й как бяха решили да стигнат до Епсъм и да прекарат уикенда.

— Не искам да се местя веднага в апартамента, защото трябва да си взема роклята за Дербито, а тя ще се измачка…

— Боже Господи — извика майка й, като не знаеше да плаче ли или да се смее, — само една жена може да разсъждава по този начин!

— Както и да е. Освен това, ако замина предварително, трябва да измислям някакво обяснение за пред Еди и Трейси.

— Добре. Но след това веднага се местиш, разбрахме ли се?

— Добре, мамо, печелиш. В неделя ще си събера багажа. Това ще прозвучи убедително и пред Тейлърови, защото им казах, че смятам да прекарам няколко дни при теб и Алис в провинцията. Судин ще ми пренесе нещата и никой няма да се досети къде съм. Момичето, което чисти апартамента, ще реши, че си уреждам любовно гнезденце, когато я помоля да не казва на никого за преместването. А ако онзи човек се сети да пита за служебния апартамент…

— Има ли такава опасност?

— Не вярвам, мамо. И все пак ако случайно се сети да попита, Мелиса веднага ще ми каже и тогава… ще разберем кой е, нали така?

— Как можеш да бъдеш толкова спокойна! — отново избухна майка й.

— А какво предпочиташ? Да изпадна в истерия ли? Нали точно на това разчита господин Х? Вече си мисля, че не е много умен…

— Не ми се вярва, след като се е сетил да извърши злоупотреба…

— Може би той лично не е много умен. Може би някой му дърпа конците.

— Някой по-умен…

— Достатъчно умен да разбере, че съм напуснала къщата и вероятно съм се нанесла в някой от служебните апартаменти. Но и така да е, какво друго бихме могли да направим? И в двата апартамента има сигурна охранителна система — от „Ойстрав“ никога не биха рискували безопасността на нашите клиенти, особено ако са големи клечки!

— Но трябва да се справиш сама с толкова много неща. Не можеш ли да помолиш някой да ти помогне? Например да се посъветваш с Питър Груман? Той винаги намира най-доброто решение.

— Вече съм помислила и за Питър — каза Линдзи и след като чу тази успокояваща забележка, майка й остана доволна.

Но ако знаеше какво точно си мислеше дъщеря й, нямаше да бъде толкова спокойна. Линдзи много бе мислила за посещението при Питър, когато бе споделила с него своите подозрения.

Беше показала на Питър биографията на Тад. Той бе останал доволен и се бе опитал да я убеди да я приеме за чиста монета. Когато продължи да се тревожи, той бе предложил да се обади на Джон Блебъл в „Хърли Гунет“.

Питър я бе убедил, че Блебъл е човек, заслужаващ доверие. Неговата гаранция за Тад била напълно достатъчна.

Но… Ами ако Питър изобщо не се бе обаждал в Ню Йорк?

Линдзи отново си припомни събитията от онази вечер. Питър предложи да се обади, отиде в кабинета си и тя го чу как говореше оттам с обичайния си силен и ясен глас. С други думи, тя бе чула неговата част от диалога.

Но какви доказателства имаше, че той наистина се бе свързал с Ню Йорк? Откъде да е сигурна, че не е говорил само на слушалката?

Отврати се от себе си. Пак си въобразяваше невъзможни неща. Питър Груман, бившият председател на „Ойстрав“, да е замесен в злоупотреба?

Какво правеше той, затворен в луксозния си апартамент в Барбикан? Можеше да вижда любимото си Сити, но вече не бе част от него.

Лесно можеше да си представи как досадата и напрежението биха могли да тласнат един толкова активен човек към нечестна постъпка. И преди се бе случвало. Някои хора играеха срещу Сити най-вече за пари, но понякога просто заради удоволствието да докажат, че биха могли да го направят и да спечелят.

Питър, изглежда, много държеше да я убеди да приеме Тад Тадиешки. Ами ако той лично го бе поканил в „Ойстрав“? Или поне бе подготвил идването му?

Заплахите срещу семейството на Линдзи бяха започнали откакто се появи Тад. Сега бе разбрала от Бъди, че всичко, свързано с него, е измама — биографията, семейството, предполагаемият мотив за преместването му в Лондон.

Каквото и да го бе довело тук, то нямаше нищо общо с баща му. Тогава за какво ставаше дума?

Тя не смееше веднага да му потърси обяснение, тъй като той, изглежда, имаше съучастник. И ако наистина заговорничеше с Питър Груман, имаше подкрепата на един блестящ ум. При най-малката заплаха от разобличаване всички доказателства за престъпленията им щяха да бъдат унищожени. А ако Линдзи направи поне един погрешен ход — от „Ойстрав“ щяха да останат само развалини.

На следващата сутрин будилникът прекъсна неспокойния й сън. Главата я болеше, слепоочията й пулсираха. Искаше й се колкото се може по-скоро да разреши загадката.

И докъде бе стигнала засега? Да подозира Питър, нейния ръководител и приятел от пет години? Просто невероятно.

В колата на път за Пютър Лейн изложи пред Судин новия план.

— Вчера пак имахме проблем в къщата, Судин — каза тя. — Някой се е опитал да запали пожар в дневната.

— Пожар! Боже Господи! Вие добре ли сте? Има ли някой пострадал?

— Не, не, огънят беше съвсем слаб — запален в метална кофа — и все пак се разтревожихме. Мисля, че е най-добре за известно време да напуснем къщата. В събота ще можеш ли да пренесеш багажа ми на един адрес на Кенъри Уорф? И отново те моля на никого да не казваш.

Той я погледна разтревожено с топлите си кафяви очи, но нищо не каза, защото изпитваше пълно доверие към нейните решения.

— Да, разбира се, госпожо Дънфорд. Ще направя всичко необходимо.

Когато остана малко по-свободна, Линдзи веднага се обади в охранителната фирма, чиито услуги често се използваха от „Ойстрав“. Помоли да изпратят патрулна кола да следи къщата й от днешния ден до второ нареждане.

— Икономката и нейният съпруг са все още там, но утре, в събота сутринта, всички заминаваме за провинцията. Алармената система ще бъде непрекъснато включена. Може ли да се свърже с вашия офис така, че веднага да разберете, ако някой се опита да я изключи?

— Разбира се, госпожо, няма проблеми.

След това Линдзи отиде в отдела за връзки с обществеността на „Ойстрав“ и помоли временно да използва един от служебните апартаменти. Обясни, че нейната къща — а всичките й колеги бяха в течение, че тя се намираше в състояние на непрекъснато „подобрение“ — за една-две седмици ще бъде непригодна за живеене.

Отново всичко мина гладко. От „Ойстрав“ бяха наели два апартамента — единият на Кенъри Уорф, другият в Мейфеър. Апартаментът в Мейфеър беше зает в момента — там бяха настанени гостите, пристигнали за тържеството на банката и Дербито. Както бе очаквала, веднага й дадоха ключовете от другия апартамент.

Линдзи извади електронния си бележник и направи списък със задачите. По обяд трябваше да отиде да отключи апартамента и да се запаси с хляб и мляко. Утре трябваше да предупреди в телефонната централа къде да прехвърлят всички обаждания чрез домашния й телефонен секретар; да си опакова куфара, за да е готов за Судин; да заключи и да включи алармата, преди да тръгне към „Савой“, откъдето щяха да потеглят за Епсъм. И междувременно трябваше да намери време за фризьор. Дербито беше важно събитие за служителите на „Ойстрав“ и щяха да присъстват високопоставени клиенти.

Изведнъж изпита гняв и горчивина. Този човек, който и да бе той, беше успял всичко да развали. Беше я отделил от дъщеричката й, беше я прогонил от дома й, беше я докарал до състояние на непрестанна тревога и дори бе разрушил простичкото удоволствие от празника на банката. Беше си приготвила много красива рокля, която сега висеше в гардероба — беше в блестящо люляково — доста по-различна от пастелните коприни, които носеше в службата. С нетърпение очакваше да я облече, а ето че сега гледаше на роклята не като на удоволствие, а като на досадна подробност, която не трябваше да забравя.

Ако Тад Тадиешки беше част от този план, ако той бе причината за тази бъркотия в живота й, тя щеше да го изпрати в затвора поне за хиляда години.

На следващия ден в Епсъм Линдзи си припомни и другия заподозрян. Тържеството на банката не можеше да мине без Питър Груман: той бе въвел това ежегодно събитие като част от обществените задължения на „Ойстрав“ и въпреки че вече не я ръководеше, влиянието му бе все така силно. Присъстваше в качеството си на бивш председател. И щяха да продължат да го канят и занапред, тъй като той активно участваше във финансовите пазари, макар и вече като частен инвеститор.

Питър бавно се приближи до Линдзи и я поздрави.

— Скъпа моя, колко е приятно човек да те види. — Взе ръката й с двете си ръце и я повдигна към устните си.

Разбира се, че той не би могъл да стои зад нападението на дома й. Наблюдаваше го, докато разговаряше с приятелите си. Аристократичен профил, снежнобяла коса и елегантен вид — всичко това говореше за едно величествено присъствие във финансовия свят.

Питър беше неин приятел, неин учител. Именно на него дължеше кариерата, тъй като той я бе забелязал сред останалите служители. Беше невъзможно да си представи, че би могъл да бъде мошеник, измамник. Ако това се окажеше вярно, основите на нейния свят щяха да се срутят.

И въпреки това — и то също бе резултат от последните събитията — Линдзи реши да не се съветва с него за проблемите си. Вече на никого не можеше да има доверие.