Теса Баркли
Мечтите на другите (1)

Глава първа

Всеки мъж, който е разговарял с Линдзи Дънфорд, е останал с впечатлението, че тя е поне два пъти по-умна от него.

Точно това чувство изпитваше Уилям Тадиешки по време на интервюто за длъжността специалист по финансовия анализ. Много неприятно, тъй като предварително беше убеден в успеха си.

От достоверен източник в лондонското Сити беше получил уверение, че мястото е свободно. А във фирмата за наемане на работа, към чиито услуги се бе обърнал, му казаха, че началникът на административния отдел Сирил Бартрам бил просто душичка. С препоръките, които имаше от Уолстрийт, Уилям смяташе, че ще го лапнат като топъл хляб. Нищо подобно. Оказа се, че началникът на административния отдел бил на зъболекар и на негово място седеше младеж от търговския отдел — някой си Нейсмит. А какво го засягаше този Нейсмит назначаването или уволняването на хора в инвеститорския отдел? Изглежда, той изцяло разчиташе на Линдзи Дънфорд. А за нея определено не можеше да се каже, че е „душичка“.

Първо, оказа се, че Дънфорд е жена. Беше научил този факт едва преди няколко дни. Дотогава съвсем естествено беше предполагал, че началникът на отдела за инвестиции в ценни книжа би трябвало да е мъж. Според най-елементарните закони на природата шефовете на всички по-важни отдели винаги бяха мъже. Да, но се оказа, че природните закони не са чак толкова железни. На Уолстрийт също имаше няколко жени, които блестяха на финансовия небосклон подобно на звездите на американското знаме, но те поне изглеждаха по подобаващ начин.

Друг един природен закон гласеше, че жените в света на финансите се обличат в строги вталени костюми и копринени блузки с безупречно подредено жабо. Дължината на полите им беше съобразена с модата колкото да подчертае идеално оформени крака в добре опънати чорапи. Списанията определяха този феномен — поне така беше чувал — като „измамна женственост в бизнеса“, тъй като дамите, които държаха на деловия стил в облеклото, не пропускаха при необходимост да използват чара си, за да получат някакви облаги.

Така че Уилям Тадиешки се беше приготвил да се запознае с една женска версия на костюм от „Армани“ с елегантни крака.

Но и тук удари на камък.

— И така, какво ви накара да се откажете от успешна кариера на Уолстрийт? — продължи да разпитва Линдзи Дънфорд.

— Исках да дойда в Лондон. — Той се усмихна. Знаеше, че нито една нормална жена не можеше да устои на чаровната му усмивка.

Но не и госпожица Дънфорд, която демонстративно се облегна назад и направи знак на Нейсмит да продължи с въпросите.

Докато господин Тадиешки се опитваше да обясни с какво точно го привлича Лондон, тя мълчаливо го изучаваше. Беше слаб и мускулест като повечето тридесет и пет годишни американци. В свободното си време сигурно бягаше за здраве. Имаше тясно удължено лице с внимателни кафяви очи. Късата му коса беше идеално оформена и леко прошарена. Носеше тъмносив костюм, който Линдзи мислено определи като „Харвардска бизнес школа“, ослепително бяла риза и тъмночервена рипсена вратовръзка.

С една дума, той беше въплъщение на преуспяващ нюйоркчанин. Интересно тогава какво търсеше в Лондон?

Двамата мъже непринудено разговаряха за необходимостта от време на време да се променя обстановката. В банка „Ойстрав“ никога не превръщаха интервюто за постъпване на работа в жестоко изпитание. „О, не, ние сме цивилизовани. Но това не ни пречи да ви изследваме под микроскоп“ — помисли си Линдзи и леко се усмихна.

Видът й го изненада. Вместо втален костюм тя носеше тъмна копринена рокля на ситни цветчета. Дрехата подчертаваше формите й, но без да бъде предизвикателна. Имаше овално мургаво лице с тънки устни, така че на пръв поглед изглеждаше доста строга, но усмивката я преобразяваше. В стоманеносивите й очи блясваха весели синкави пламъци. Тъмната й коса беше прибрана назад и откриваше красиви малки уши със сиви перлени обици. Приличаше на мила провинциалистка, пристигнала в столицата, за да посети Кралската академия по изкуствата.

Уилям Тадиешки нямаше как да знае, че Линдзи Дънфорд упорито беше работила върху външността си, докато постигне този ефект. Загадъчното мъжко-женско излъчване на повечето делови жени изобщо не й отиваше. Отдавна го бе разбрала. Още повече, че да си по-различен от останалите бе много ценно качество, почти равно на успешна инвестиция.

А тя наистина се отличаваше от останалите. Представляваше онова странно и рядко явление — едва тридесетгодишна жена, която ръководеше отдел във влиятелна търговска банка. В момента трябваше да се справи със задачата да назначи подходящ човек на длъжността специалист по финансовия анализ. Мъжът срещу нея отговаряше на всички изисквания — притежаваше необходимата квалификация, научна степен по икономика, опит в някои от най-добрите фирми на Уолстрийт, блестящи препоръки.

Защо тогава инстинктът й подсказваше, че не можеше да му има доверие?

Любезният разговор за предимствата на европейския и американския начин на живот очевидно се бе изчерпал. Значи беше настъпил моментът отново да се включи в разговора.

— Има нещо, което ме озадачава — започна тя. — Защо решихте да се насочите точно към Лондон? Ако сте имали намерение да смените града, защо не си потърсихте работа на Западното крайбрежие — в последно време там непрекъснато се откриват нови възможности за бизнес. Или във Франкфурт. Германия е известна като финансов лидер на Европа. На ваше място бих предпочела Франкфурт.

— Да, но да си призная, немският ми не е много добър. Освен това за мен най-интересният финансов център си остава Лондон. Има, разбира се, и други причини, доста лични. Искам да бъда по-близо до баща си.

— До баща ви? — повтори тя и гласът й недоверчиво се извиси.

— Наистина е малко странно — съгласи се Тадиешки и сведе поглед. — Баща ми наскоро се ожени за втори път. Той направи състояние от недвижими имоти. Не зная дали сте чували за фирмата му — „Мейнстрийм Пропърти Девелопмент“? Не, нали? Естествено, това е американско предприятие със седалище във Флорида — Блатистия щат, както го наричаме. Преди три години баща ми се пенсионира и превърна старото си хоби в основно занятие. С една дума, стана художник. — Това беше съобщено с многозначително повдигане на веждите и конспиративно понижаване на гласа. — След това се влюби в един от моделите си и се ожени за нея. Тя го отведе в Прованс, за да живеел като Ван Гог, можете ли да си представите?

Нейсмит тихичко изхълца, а Линдзи отново се усмихна.

— Боже мой, каква история — каза. — И все пак не разбирам защо решихте да напуснете Щатите и да се установите в Лондон?

Той сви рамене.

— Баща ми е на шестдесет години и е много богат. Тя е само на осемнадесет и доста вятърничава. Давам им само осемнадесет месеца, най-много две години, преди тази история да приключи. Искам да съм наблизо, в случай че баща ми има нужда от моята помощ.

— Изглежда сте изключително предан син, господин Тадиецки.

— Произнася се Тадиешки — поправи я той. — Но можете да ме наричате и Тад.

„Не и докато окончателно не съм си загубила ума“ — помисли си Линдзи.

— От Лондон лесно се стига до Арл — продължи той. — От време на време мога да прескачам дотам, за да държа нещата под контрол. Това спокойно може да стане през уикенда.

— Така е — веднага се съгласи Нейсмит. — От време на време малко френска кухня и вино… няма да ви се отрази зле.

Той очевидно бе във възторг от господин Тадиешки. Самият той беше голям почитател на хубавото вино и младшият персонал в банката го наричаше зад гърба му Нуви Нейсмит, заради пристрастието му към божолето. В представите му всеки, който имаше намерение да пътува често до Франция и да пие френско вино, беше прекрасен човек.

Но Линдзи не беше на същото мнение.

— Освен това вие не само се местите, но променяте и своята професионална ориентация — отбеляза тя. — От автобиографичната ви справка се вижда, че имате определен талант към търговията. Какво ви накара да се насочите към работата на аналитик, господин Тадиешки?

По блясъка на очите му разбра, че беше впечатлен от правилното произнасяне на името му.

— Сигурно ви е известно какво се говори за дилърите — каза той. — На тридесет години вече си свършен човек. Сигурно през последните четири години съм имал голям късмет, защото успях да се задържа на повърхността. Но вече е време за промяна. Освен това съм добър в анализа и прогнозите. Това много ми помогна, за да се проявя като добър дилър. — Взе коженото куфарче, което беше оставил на масата. — Донесох някои образци на анализите, които направих през свободното си време в „Хърли Гунет“. Може би ще ви е интересно да ги погледнете.

Тримата бяха седнали в единия край на дългата полирана маса в заседателната зала на банката. Питър Груман, бившият председател на Ойстрав Банк, бе предположил, че тук интервюто ще протече по-непринудено, отколкото в кабинета на отсъстващия началник на административния отдел. Пред тях имаше елегантна кана термос с кафе и сребърен поднос със сервиз от уорчестърски порцелан, в който се отразяваха лъчите на слабото мартенско слънце. През прозореца се виждаше старо акациево дърво, извисило клони над голите храсти на фона на сиво-синьото небе. Шумът от улицата беше приглушен от двойните прозорци, а освен това банка „Ойстрав“ имаше вътрешен двор.

Извадиха документите. Нейсмит взе горните две-три страници, а Линдзи започна да прелиства останалите. Имаше няколко компютърни разпечатки с колони от цифри и прозрачна папка, в която беше закрепен аналитичният доклад. Тя се зачете. Изследването се оказа доста сериозно — представляваше статистически анализ на рудодобива в Южна Африка преди и след идването на Мандела на власт. В заключение авторът бе направил конкретни препоръки за търговските перспективи на отрасъла. Линдзи беше съгласна с изводите.

— Наистина впечатляващо, Тад — каза Нейсмит и размаха един от листовете. — Линдзи, това е анализ на миналогодишния продукт на страните от Тихоокеанското крайбрежие. Ако си спомняш, нашата банка вложи доста средства в една от фирмите, които Тад одобрява.

— О, имал съм късмет — насмешливо се усмихна той.

— Значи ви харесва да правите анализи? — попита Линдзи.

— Естествено. Не можеш да оцелееш на Уолстрийт, ако не се съобразяваш с тенденциите, макар че понякога изцяло разчитам на инстинкта си. Никой не може да отрече, че за да работиш на пазара, трябва да притежаваш инстинкта на картоиграч. Отстрани може да изглежда, че си взел неразумно решение, но ти самият си сигурен, че си прав.

— Ами ако инстинктът те подведе?

— Ооо, тогава става жестоко… Всички престават да те обичат.

— Но във вашата кариера не се е случвало често — доволно съобщи Нейсмит. — Поне доколкото може да се съди по думите на бившите ви работодатели. Изглежда, винаги сте били сред победителите.

— Такива са правилата на играта, нали? Трябва да имаш здрави нерви, за да спечелиш, независимо дали благодарение на интелектуално ноу-хау, или като се осланяш на вътрешното си чувство. А и винаги можеш да се успокояваш с това, че парите не са твои, защото всеки от нас всъщност играе хазарт с „опиум“. — Той се засмя и вдигна рамене.

Линдзи изпита внезапно чувство на неприязън. На професионален жаргон „опиум“ означаваше „чужди пари“.

— Мислите ли, че така отговорността е по-малка?

— Моля? — попита той неразбиращо.

— Защо смятате, че е по-лесно да се рискува с чужди пари?

— А не е ли така? Много малко дилъри са склонни да рискуват по същия начин собствените си пари. Когато някой приятел ви помоли да вложите парите му, нима не търсите винаги „най-сигурните инвестиции“? В противен случай не бихте му ги препоръчали.

— Предпочитам да вярвам, че всички инвестиции, направени от моя отдел, максимално се доближават до това, което нарекохте „сигурни инвестиции“ — възрази Линдзи. — Вярно е, че привеждаме в движение чужди пари, но тук не става дума само за пари. Това са също така и техните мечти.

— Извинете, не ви разбрах? — Той беше озадачен.

— Става дума за мечтите на хората. Всеки мечтае да се пенсионира и да има малка къщичка на село, да види дъщеря си или сина си в университета, или дори да замине за Прованс и да заживее като Ван Гог. Никога не става дума само за пари, господин Тадиешки.

Той я изгледа изненадано и си помисли, че има странни схващания за една коравосърдечна жена от света на бизнеса.

— Разбира се, нашата банка „Ойстрав“ е прочута със своята благонадеждност — намеси се Нейсмит, за да намали възникналото напрежение. — И се надяваме, че стабилните инвестиции ще се увеличат с помощта на подобни анализи, Тад. Линдзи, имаш ли още въпроси към Тад?

Имаше много неща, за които би искала да попита, но се съмняваше, че щеше да получи откровен отговор. Затова се усмихна и поклати глава. Нейсмит стана и подаде ръка на Тадиешки.

— В най-скоро време ще ви съобщим резултатите, Тад. Трябва да ни разберете, но има и други кандидати.

— Естествено, нали видях, че името ми не е единствено в списъка.

— Така че след ден-два ще ви се обадим. Благодарим ви за този разговор.

— Да, благодарим ви — присъедини се и Линдзи, която много държеше на добрите маниери.

— Напротив, аз трябва да ви благодаря. — Той събра документите си и ги прибра в куфарчето.

— Мога ли да ви задам още един въпрос? — попита тя. — Задавам го на всички кандидати.

— Разбира се.

— Имате ли нещо против да работите под ръководството на жена?

Той се изправи пред въпросителния й поглед и тя усети, че се колебае дали да не отговори с някакъв комплимент, например „Не и ако жената прилича на вас“. Но след моментно колебание той отвърна:

— За мен основният критерий в професионалните отношения са способностите, госпожице Дънфорд, а не полът.

Добър отговор. Но тя не беше сигурна, че е искрен.

— Е, засега той ми направи най-добро впечатление — промърмори Нейсмит, когато секретарката отиде да изпрати кандидата до асансьора.

— Така ли?

— А ти какво мислиш?

— Струва ми се малко неискрен.

— Неискрен ли? В какъв смисъл?

Беше й трудно да обясни.

— Всеки път, преди да отговори, се замисля.

— Боже Господи, всеки нормален човек се притеснява, когато е на интервю. Не можеш да отречеш, че отговори съвсем честно, когато го попитахме защо е решил да се премести в Лондон.

— Да-а. Отговори честно и с много излишни подробности.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той. — Обвиняваш го, че прекалено дълго обмислял отговорите си, а когато обяснява всичко най-подробно, пак не си доволна. Трудно е да ти се угоди, Линдзи.

— Е да, но нали ще работи в моя отдел.

— Напълно те разбирам. Страхуваш се да не сгрешиш в избора. По мое мнение Тадиешки е точно човекът, който ни трябва. Младежът от Гаури Йелд имаше почтен вид, но беше малко тъп. А момичето от Манчестър беше умно, даже прекалено, но не криеше, че гони само собствения си интерес. Прочетох доклада на Бартрам за останалите кандидати, но, изглежда, и той не е особено въодушевен. Сигурен съм, че ако му кажем за доброто представяне на Тадиешки, той ще го препоръча на председателя.

Мнението на председателя на банката без съмнение беше много важно, но Линдзи беше убедена, че ако реши, би могла да окаже влияние върху Хенри Уишоу срещу решението на шефа на административния отдел. Проблемът беше дали наистина го искаше. Имаше ли право да разбие надеждите на Уилям Тадиешки само защото в него имаше нещо, което определено я дразнеше?

Засега реши да не мисли за това, тъй като имаше други неотложни задачи. Беше инструктирала дилърите от отдела си да закупят американската „Ленъкс Кемикълс“, тъй като имаше намерение да разпредели акциите на новопридобитата компания между своите инвеститори. Тя се грижеше за интересите на голяма група клиенти — частни лица, организации и няколко пенсионни фонда. В задълженията й влизаше да купува и да продава от тяхно име, да търси нови доходоносни източници и бързо да изтегля парите на клиентите от области, в които назряваше финансова криза. Отделът й винаги имаше много работа, а тази пролет напрежението беше голямо вследствие на проведените общи избори и слабия приток на чужди компании на британския финансов пазар. Тя беше забелязала „Ленъкс“ преди няколко седмици, когато се появиха първите слухове, че се подготвя превръщане на фирмата в акционерно дружество.

Милисънт, секретарката на Линдзи, я очакваше с няколко съобщения. Тя я изслуша, като в същото време проверяваше информацията от дилърския отдел. Акциите на „Ленъкс“ все още бяха над стойностите, на които щяха да започнат да купуват, но екипът на Линдзи беше готов да действа, преди да са се усетили от конкуренцията и да се включат в наддаването.

След малко започнаха телефонните обаждания. Тя отклони няколко предложения. Обаждаха се познати дилъри, които се опитваха да й продадат изостанали облигации. Въпреки че нямаше намерение да купува, държеше да запази контактите си, тъй като и най-агресивните досадници (казваха им „кучетата“) от време на време бяха в състояние да предложат нещо интересно.

Беше прекалено заета, за да излиза в обедна почивка. Включи се в списъка на желаещите да получат сандвич на работното си място и след половин час търпението й беше възнаградено: донесоха й картонена кутийка с пушено пуешко, царевичен хляб и салата. Никой от служителите на банка „Ойстрав“ не си поръчваше кафе: то и без това непрекъснато се лееше като тъмнокафяв поток по етажите и всеки отдел разполагаше кафе машина. От време на време Линдзи си мислеше, че всъщност цялото Сити използва като гориво кафето и сандвичите, с които всеки ден точно в един часа ги снабдяваха верните доставчици от съседните улички.

Около три часа активността на дилърския етаж започна да спада. На екраните на компютрите примигваха съобщения за прехвърляне на незначителни суми — клиентите даваха последни инструкции на своите дилъри. Но „Ойстрав“ рядко се интересуваше от дребни сделки. Всеки път по това време на деня Линдзи имаше чувството, че времето започва да тече по-бавно. Извади бележника си и прегледа списъка от „неотложните“ задачи, които трябваше да свърши до вечерта. Прекъсна я Нан Комптън, която дойде да съобщи, че хората си тръгват.

— Доволни ли са? — запита Линдзи.

— Може да се каже, че направо се чувстваме отличници. Докато се усетят другите, успяхме да изкупим почти всички акции на „Ленъкс“. Ако кажеш, утре можем да продължим да купуваме и на по-висока цена.

— Ммм… ще си помисля. Може би няма да е зле малко да забавим темпото.

— В такъв случай, ако цената продължи да се покачва, ще трябва да превишим предварителните суми…

— Но, от друга страна, ако се спотаим, останалите може да спрат да купуват и да си кажат: „Защо ни трябваше да се включваме в тази авантюра?“ И тогава цената отново ще се смъкне до номинала.

— Предполагам, че имаш право — усмихна се Нан. — Нали затова ти плащат голяма заплата — за да вземаш правилни решения.

Нан Комптън беше главен дилър в отдела й. Двете жени бяха дошли в Сити почти по едно и също време. Оттогава техните професионални пътеки на няколко пъти се бяха пресичали. Още първия път, когато трябваше да сформира свой екип, Линдзи се беше спряла на Нан сред неколцината кандидати. Направи го отчасти от приятелски чувства, отчасти защото знаеше, че Нан е добра в професията и е човек, на когото може да разчита… Тя в никакъв случай не беше гениална и вероятно никога нямаше да направи блестяща кариера, но това, изглежда, не я притесняваше. Добра приятелка и добра сътрудничка — това беше Нан.

— Няма ли да приключваш вече? Искаш ли да изпием по чаша вино в „Дандис“?

— Днес няма да мога, Нан. Преди да се прибера вкъщи трябва да свърша някои неща. — Истината беше, че току-що бе решила да се посъветва с Питър Груман за Уилям Тадиешки.

Питър Груман, бившия председател на банка „Ойстрав“, наскоро се бе пенсионирал. Линдзи беше негово протеже и за всеобщо учудване, а донякъде и тревога, той я беше издигнал на поста началник-отдел „Инвестиции в ценни книжа“.

— Трябва да е изпаднал в старческо слабоумие — възмущаваха се мъжете. — Или е успяла да се вмъкне в леглото му.

— Тя изобщо не е неговият тип — успокояваха ги други. — Просто си е въобразил, че е много умна.

— Естествено, че не е глупава, щом е успяла да се докопа до тази длъжност! Но почакайте — още след първите шест месеца ще се провали с гръм и трясък.

Но минаха шест месеца, после още шест, а Линдзи Дънфорд продължаваше да ръководи отдела. И не само това — тя успя да увеличи вложенията на своите клиенти. Привлече и много нови, които бяха научили за нейните успехи. И сега, почти две години откакто бе поела поста, всички, които имаха съмненията относно нейните способности, бяха престанали да се съмняват.

И все пак от време на време умната и преуспяваща Линдзи Дънфорд изпитваше необходимост да се посъветва със своя стар учител и приятел. Веднага щом Нан си тръгна, за да се присъедини към колегите си в „Дандис“, тя извади мобилния телефон и набра номера на Питър.

— Разбира се, скъпа, когато ти е удобно — каза той, когато най-сетне вдигна слушалката. В последно време му трябваше доста време, за да стигне до телефона — страдаше от артрит, който постепенно го обездвижваше. Но Питър решително отказваше да използва мобилен телефон, тъй като, както самият той се изразяваше, това било под неговото достойнство.

— Може ли да се отбия още днес? На път за вкъщи?

— А защо не? Веднага слагам чайника за чаша „Ърл Грей“.

Макар че ненавиждаше тази марка чай, Линдзи любезно отговори:

— Страхотно! — Взе си чантата, прибра вътре телефона, папката с материалите, които искаше да покаже на Питър, и електронния си бележник и тръгна към вратата. — Денят беше доста напрегнат, Милисънт — каза на секретарката си. — Защо не си тръгнеш веднага щом приключиш с най-неотложните задачи?

— Благодаря, Линдзи. Само искам да довърша тези извлечения, да ги изпратя по пощата и съм готова. За утре има ли нещо по-специално?

— Господин Бартрам вероятно ще иска да разговаряме за кандидатите. Моля те, включи го в програмата. И вероятно тези дни ще публикуват бюлетина на Министерството на финансите — провери кога точно и изпрати някого да получи документите.

— Добре. Чао.

— Чао! — За разлика от останалите, служителите на дилърския отдел никога не си пожелаваха „приятна вечер“. Техният работен ден обикновено свършваше, когато заглъхваха търговските операции, а това често ставаше още в три следобед. Но за сметка на това започваха работа в седем и тридесет сутринта, а главните специалисти бяха на бюрата си дори и по-рано. Но не бяха редки и случаите, когато оставаха до късно през нощта, за да наблюдават развитието на пазарна криза или за да планират стратегия за увеличаване на приходите на банката.

Работното време беше крайно неудобно, напрежението беше огромно, но въпреки това Линдзи обичаше работата си. Когато излизаше от сградата, преметнала през рамо обемистата си чанта, винаги изпитваше удовлетворение.

Но днес това чувство бе леко помрачено от необходимостта да вземе решение за новия специалист по анализите. Не можеше да разбере защо му отдаваше такова значение.