Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Other people’s Dreames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Теса Баркли. Мечтите на другите

ИК „Ера“, София, 1999

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Судин пристигна във фермата по обяд и докара още дузина роднини. Обедът се проточи няколко часа, тъй като семейството се хранеше на смени: едни ставаха от масата и отиваха на работа, след тях пристигаха други.

Линдзи сложи Алис да спи по обичайното време с любимата Пулейн-Томпсън, която вече и двете знаеха наизуст. След това се сбогува с домакините и отиде отново да поговори с майка си. Засега Силия не бе постигнала никакъв резултат, но се договориха какво да правят през следващите дни. Линдзи се качи в микробуса заедно с повечето членове на семейство Госуами, които в понеделник бяха на работа и Судин ги откара в града.

Около девет и тридесет вечерта оставиха Линдзи на нейната улица.

— До утре — каза Судин и си тръгна.

Още щом завъртя ключа, Трейси излезе да я посрещне.

— Утре ще минат от химическото чистене. Миналата седмица им дадох зелената и тъмносинята ви рокля, искате ли утре да дам и черната?

— Черната ли? О, да, бях с нея в петък, нали? Да, трябва да се занесе на химическо чистене.

— Сега ще я приготвя…

— Няма нужда. И без това се качвам горе, след малко ще я донеса. — Тя се качи в стаята си, взе душ, преоблече се, сложи си хавлия и занесе черната копринена рокля на икономката.

Прибраха я в найлонов плик, за да е готова, когато дойдат хората от химическото чистене.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Ще си направя сандвич — каза Линдзи и бързо тръгна към кухнята, следвана от Трейси. Само Еди харесваше сандвичите на жена си, и то главно защото имаха най-малко десетсантиметрова плънка, полята обилно с лютив доматен сос.

Младата жена си приготви сандвич, извади кутия бира от хладилника и качи подноса в стаята си. Докато наливаше бирата си, си спомни, че беше видяла нещо важно, но не му бе обърнала внимание. Беше в коридора, докато подаваше на Трейси роклята.

О, Божичко! Сините шнолички, които вчера Бари остави за Алис! Обеща да му се обади, но съвсем го забрави.

Погледна часовника до леглото. Дали беше късно да му позвъни още сега?

Отиде до вратата и извика:

— Трейси?

— Да?

— Гостенинът, който остана снощи — ти сервира ли му закуска?

Трейси тръгна нагоре по стълбите.

— Той не пожела да закуси.

— Така ли?

— Да. Изскочи от къщата като пощурял.

— И какво каза?

— Нищо. Изобщо не го видях. Профуча, без дори да каже „добро утро“.

— О, Боже!

Икономката умираше от любопитство. Много й се искаше да попита дали това беше господин Уайвълстоун. Той винаги носеше на детето подаръци като сините шнолички. Но господинът обикновено бе толкова любезен. Не е възможно той да е изхвърчал от къщата с блъскане на вратите и без дори да поздрави.

Линдзи се върна в стаята си, обзета от чувство за вина. Как можа да го забрави? Още веднъж погледна часовника. Беше десет часът. Длъжна бе да му се обади дори и ако според нейните разбирания беше прекалено късно: за разлика от Линдзи Бари беше нощна птица. Сигурно още гледаше телевизия и нямаше намерение да си ляга.

Натисна запаметяващия бутон на телефона до леглото. Телефонът от другата страна прозвъня, но никой не вдигна слушалката. След това се включи телефонният секретар: „Това е домът на Уайвълстоун. В момента отсъствам, така че моля ви, оставете съобщение.“

— Бари — каза тя. — Аз съм, Линдзи. Съжалявам, че се обаждам толкова късно. Ако си вкъщи, моля те, вдигни слушалката.

Изчака, но никой не отговори.

— Бари, зная, че ми се сърдиш. Искам да ти се извиня. Моля те, обади се.

Пак никакъв отговор.

— Бари, ужасно съжалявам, че сутринта се наложи толкова бързо да изляза. Нямах избор. Трябваше да ти се обадя по-рано, но бях много заета. Моля те, вдигни слушалката и кажи, че си ми простил.

Пак нищо. Линдзи въздъхна и затвори.

От другата страна Бари мрачно се взираше в примигващия апарат. Да не би Линдзи да си въобразяваше, че може да оправи нещата с двеминутен разговор в десет часа през нощта? Цял ден я бе чакал да се обади — естествено нямаше намерение да вдига телефона, но държеше тя да разбере колко е сърдит.

Той беше обиден и разочарован, защото тя бе показала неуважение към неговите чувства. Беше се настроил да прекарат едно спокойно утро в леглото, след което да се разходят до някое близко заведение и да пийнат нещо. Беше си представял как щяха по-късно да отидат на обяд, следобед да прегледат неделните вестници и накрая да вечерят навън, преди Линдзи да започне да настоява — а тя никога не пропускаше — да си легнат рано. Тогава той щеше да се прибере в апартамента си доволен след приятно прекарания уикенд.

Но плановете му бяха осуетени. Сигурно е трябвало да се юрне на някой от нейните досадни еднодневни семинари — „Таванът на печалбата като импулс за действие“ или „Глобалната търговия — мит или реалност?“. Лъжеше се, ако си въобразяваше, че този път ще й се размине лесно.

На следващия ден Линдзи потърси Бари в „Менмънс“, и то по време, когато според нея би трябвало да е свободен. Секретарката му й съобщи, че господин Уайвълстоун бил на заседание. Обади се след един час. Господин Уайвълстоун бил на среща с клиент. Самата Линдзи неведнъж бе използвала подобни извинения, за да се отърве от досадни телефонни обаждания, затова помоли секретарката си Милисънт да продължи да звъни.

— Но ако ти кажат, че се е освободил, не ги карай да изчакат. — Представяше си колко ще се ядоса Бари, ако вдигне слушалката и се наложи да чака, докато го свържат с Линдзи. — Аз ще му се обадя по-късно лично.

„Аха — помисли си Милисънт, — любовно спречкване.“

Но този ден господин Уайвълстоун непрекъснато беше зает, мобилният му телефон беше изключен, а в апартамента му отговаряше само телефонният секретар. Линдзи така и не успя да се свърже с него.

С всеки изминал час тя се чувстваше все по-виновна. Очевидно сериозно бе обидила Бари. Замисли се и прецени, че действително е постъпила некрасиво, но нали се беше извинила и се опитваше да поговори с него. Какво още да направи? Да му изпрати цветя?

Не, не точно цветя. Но нещо друго — например бутилка портвайн — би било напълно уместно. Около два и половина Линдзи излезе за малко от банката и отиде в близкия магазин за алкохол. Поръча бутилка „Олд Кръстед“, помоли да я предадат лично на господин Уайвълстоун и пъхна в опаковката предварително приготвена бележка:

„Зная, че се държах безотговорно, и искрено съжалявам.

С обич, Линдзи.“

Бари щеше да получи виното едва когато се прибере вкъщи, а това означаваше около седем. Тогава отново щеше да му се обади, за да провери дали му е минало.

Но в четири часа, точно когато се готвеше да си тръгва, в банката внезапно настъпи паника. От Чикаго се включиха в наддаването за пшеницата след прогнозите на Търговската палата за много слаба реколта. Това на свой ред разтревожи руското правителство, тъй като руснаците възнамеряваха да купят американска пшеница от новата реколта, за да покрият вътрешния дефицит. От своя страна тези действия доведоха до прединфарктно състояние на френската борса, защото френските банки бяха поели ангажимент да отпуснат заем на руското правителство за закупуването на житото и сега и те трябваше да намерят допълнително пари.

Цялата тази верига оказа сериозно влияние върху състоянието на ценните книжа на клиентите на Линдзи. Тя беше инвестирала парите им в американски компании, собственици на складове за зърно, и ако реколтата беше слаба, печалбата значително щеше да намалее. Това означаваше и спад в дивидентите. Линдзи имаше също така и клиенти, които притежаваха акции от френски банки: тя и по-рано бе обезпокоена от евентуалните загуби, които щяха да предизвикат руските заеми.

От друга страна, някои от фондовете й бяха инвестирани в пазара на средства за потребление, включително и в търговията със зърно. Цената на пшеницата започваше да расте. Трябваше колкото се може по-бързо да се възстановят загубите и да се реализира печалбата. Линдзи и нейният екип останаха до късно на работа, без да отделят поглед от примигващите екрани, отразяващи промените в цените. Най-накрая пазарът започна да се успокоява. Ами ако сега продаде пшеницата и спечели? Или да изчака до утре, за да се убеди, че цените няма да продължат да растат?

Вероятно цената на пшеницата щеше да продължи да нараства. Но стойността на фондовете, инвестирани във френски акции, можеше и да спадне. Линдзи обаче беше сигурна, че френското правителство поне заради престижа си нямаше да допусне да настъпи срив. При това положение основният проблем оставаха прогнозите за реколтата на пшеницата.

Тад Тадиешки имаше известен опит с чикагския пазар. Той се присъедини към екипа на Линдзи, отхвърли решенията на изнервената Илейн и направи собствени предположения, които след малко се потвърдиха.

— Пазарът на пшеницата ще бъде все така неспокоен, докато не затворят на Уолстрийт — обясни той. — Първото по-сериозно стабилизиране може да се очаква около края на работното време.

— И после? — попита Линдзи.

— После те ще си тръгнат, ще вечерят със семействата си, ще изпият по едно питие и тогава спокойно ще преценят, че има достатъчно жито, за да посрещнат нуждите на руснаците. Утре още преди обяд цените ще спаднат до разумно средно ниво.

— Тогава веднага трябва да реализираме печалба, като продаваме. А сутринта ще започнем да купуваме, за да си възстановим инвестициите, така ли?

— Сама се досети.

Линдзи внимателно наблюдаваше Тад, който се беше облегнал на бюрото на Илейн. Защо му се доверяваше? Все пак не можеше да е чак толкова глупав да й дава лоши съвети в кризисна ситуация. Каквито и да бяха причините, които го бяха довели на работа в Лондон, надали би рискувал да се изложи, като губи парите на „Ойстрав“.

Тя си погледна часовника. Беше седем и половина. На Уолстрийт беше едва ранен следобед. Френската борса отдавна бе затворила, а в Москва беше около десет вечерта, така че и там вероятно нищо нямаше да предприемат. Щеше да мисли за френските банки утре сутринта, когато отворят борсата. Ако Тад беше прав за Уолстрийт, тогава трябваше веднага да се съсредоточат върху акциите с пшеницата.

Накрая реши да му се довери.

— Добре, момчета, изчакваме — каза на дилърите. — Затваряме!

— Умирам за глътка алкохол — обяви Нан Комптън.

— Хайде, бързо! Отиваме направо в „Дандис“! — Мъжете от екипа бързо минаха напред. Всички нетърпеливо си грабнаха чантите и тръгнаха към изхода.

Долу на партера вече бе на смяна нощният портиер Грешам. Той вдигна поглед над обичайния си „Мирър“, докато те нетърпеливо пъхаха картите си в автомата, за да излязат от сградата.

— Лека нощ, лека нощ — разсеяно отговаряше той и след малко отново се върна към вестника. Дилърите на Линдзи бързо излязоха на Пютър Лейн, заобиколиха на следващата пряка по Корнхил и нахлуха в уютния полумрак на „Дандис“.

Често идваха тук да изпият по чаша вино. Персоналът познаваше всеки от тях по име и отдавна не питаше за поръчките. Разположиха се в ъгъла на заведението около голяма кръгла маса от дъбов фурнир и веднага им донесоха напитките.

— Празнувате ли нещо? — попита сервитьорът, макар да не очакваше да му отговорят. Служителите на „Ойстрав“ никога не говореха за служебните си проблеми.

Илейн изпи чаша вино и съобщи, че си тръгва, защото Тони щял да я чака.

— Обади му се и кажи, че имаш още малко работа — предложиха й останалите, но тя само се усмихна, махна с ръка и хукна.

— Още са влюбени — ухили се Мак Лонгман.

Линдзи забеляза, че беше седнала срещу Тад. Не съжаляваше, защото бе решила, че е крайно време да го опознае по-добре. Винаги би могла да излезе да пийне или дори да вечеря с колегите си, но с него беше по-различно — в известен смисъл той не беше от нейния екип.

— А аз си въобразявах, че ще прекарам един приятен, спокоен ден в службата — обади се отляво Нан.

— „Надежда всяка тука оставете…“ — изрецитира Тад.

— Какво беше това? Прилича на гатанка от компютърна игра за зандани, пазени от страшни дракони — поинтересува се Алек Джойс, който беше голям специалист по тези игри.

— По-скоро е нещо от Библията — предположи Мак.

— Чаша шампанско за всеки, който отгатне — засмя се Тад.

— Lasciate ogni speranza — промърмори Линдзи.

— Казал го е някой италианец! — извика Нан, вече доста пийнала и мислите й започваха да се объркват. — Либераче?

— Точно така. Шампанско за Нан, защото успя да познае Либераче — каза Тад.

— Но Либераче е пианист, а не играе на компютърни игри с дракончета — протестира Алек.

— Да, но откъде си толкова сигурен какво прави Либераче, когато не свири на пиано? — възрази Тад. — Всъщност никой от нас не знае какво правят другите, когато не ги виждаме.

— А това вече е вярно — сериозно се съгласи Мило Макионис. — Прозвуча като философска сентенция, Тад.

— Като заговорихме за философия, какво ще кажете да хапнем нещо? Умирам от глад — заяви Тад.

— Не си ли изяде сандвича на обяд?

Той бързо се обърна и погледна Линдзи в очите. Беше доловил предизвикателството във въпроса й. За миг през погледа му премина нещо като възхищение.

— Гладна съм, гладна съм, гладна съм — извика Нан. — Тим, донеси менюто.

Сервитьорът донесе менюто. Линдзи си поръча пай с месо. Мъжете, естествено, се спряха на сандвичи със свинско. Нан изчака да види какво ще си избере Тад, и също като него си поръча пържола.

След малко донесоха обещаното шампанско. Линдзи започна да протестира, че не се пие шампанско с пържола, но останалите се разкрещяха срещу нея. Започнаха да си задават гатанки — любимата им игра през свободното време.

Най-накрая Мило и Мак заявиха, че са капнали и искат да се прибират. Алек отиде да се обади на един приятел от друга фирма, който беше седнал с колегите си в другия край на заведението. Линдзи бавно си допиваше шампанското. Имаше чувството, че Тад стои заради нея, а Нан с нетърпение я чака да си тръгне, за да може отново да го обсеби.

— Линдзи, не трябваше ли вече да си бъдеш вкъщи и да четеш на Алис приказка за лека нощ? — не издържа накрая Нан и погледна часовника над бара.

— Не, тази вечер няма да й чета нищо.

— А пък аз си въобразявах, че ти като добра майка всяка вечер я приспиваш.

— Така е. Но в момента Алис не е вкъщи.

— Така ли? — учуди се Нан. Говореше малко завалено от изпитото шампанско. — Мислех, че тя никога не се отделя от тебе.

— Изпратих я да прекара няколко дни при приятели в провинцията. — Линдзи стана и си взе чантата. — Но мисля, че е време и за моята приказка за лека нощ. Лека нощ.

— Искаш ли да ти поръчам такси? — предложи услугите си Тад.

— Няма нужда. Ще взема метрото пред банката.

— Е, тогава ще те изпратя до станцията на метрото.

— Останете с мен, сър Галахад — протестира Нан. — Още е само девет часът. Бандитите и вампирите още не са излезли по улиците на Лондон.

Тад се засмя.

— Права си. Стори ми се, че е поне полунощ, но ние, финансистите, имаме доста по-различно усещане за времето от нормалните хора. И въпреки това бих искал да те изпратя до метрото, Линдзи.

— Тогава всички си тръгваме заедно — заяви Нан и направи опит да се изправи.

Линдзи вече бе уредила сметката. Излязоха на улицата в прохладната майска нощ. И въпреки че Нан обикновено се прибираше до апартамента си в Уопинг с автобус, сега отмина своята спирка и продължи с тях до банката.

Пред входа на метрото Линдзи се сбогува и си помисли, че Тад няма да може лесно да се освободи от компанията на Нан. Естествено, ако изобщо имаше подобни намерения. Вече се носеха слухове за връзка между двамата, но все още не ставаше дума за нещо сериозно. Но пък и Линдзи напоследък не обръщаше много внимание на разговорите в службата. Ако високият ранг имаше своите привилегии, то несъмнено, имаше и своите слаби места.

Едва когато излезе от метрото на Пътни Бридж, се сети, че отново бе забравила да позвъни на Бари. За малко да извади мобилния си телефон, но се сети колко лошо впечатление правеха хората, които стояха по тъмните улици и говореха по телефона. Щеше да се обади от къщи.

Но Бари отново беше включил телефонния секретар. Линдзи се надяваше, че бутилката портвайн ще го умилостиви, но се бе излъгала. Извини се още веднъж и спомена, че през целия ден безуспешно се е опитвала да се свърже с него и това много я е огорчило.

След това отиде при басейна. Откакто беше сама, свикна да плува гола, наслаждавайки се на водата, която се стичаше по тялото й. Почувства как тревожните мисли постепенно я напуснаха.

Като се пренебрегне факта, че все още имаше проблеми за решаване, денят бе преминал добре. Линдзи и екипът й се бяха справили с извънредна ситуация и бяха прекарали чудесна вечер заедно. Донякъде бе успяла да установи контакт с Тад Тадиешки и вече имаше по-ясно мнение за него.

Наистина все още не можеше да се освободи от чувството на безпокойство, но се оказа, че той притежава и някои положителни черти. Например беше способен да се справи със сложен служебен проблем и да даде разумен съвет. Имаше чувство за хумор — хареса й как бе успял да покаже невежеството на Нан с цитата от Данте.

Утре трябваше да реши проблема със зърното — предпазливо да проучи намеренията на френските банки и дали клиентите й не биха могли да спечелят от това. Усети се, че вече изцяло се осланя на предвижданията на Тад за състоянието на Уолстрийт.

А що се отнасяше до другия проблем — Линдзи бе наясно, че Бари никак не е лесен, но реши да продължи да се извинява, докато той не й проговори. Тя беше голям специалист в извиненията, цял живот й се бе налагало да се извинява пред някого. Това също беше част от нейните умения като ръководител. Понякога, точно в най-големия разгар на работата, се случваше да се изкаже остро или да прояви несправедливост към някой от дилърите. В такива случаи винаги бързаше да се извини. Не допускаше неприятните чувства да се задълбочат.

Очакваше я много работа докато разбере кой заплашва семейството й. Докато бяха в „Дандис“, отново беше огледала екипа си. Трудно бе да се предположи, че някой от тези хора би могъл най-хладнокръвно да изпрати онази снимка. Нан веднага отпадаше — беше нейна дългогодишна приятелка. Не можеше да бъде и вечно засмяната малка Илейн, която се носеше по вълните на щастието в един сполучлив брак. Не и Мак — беше прекалено интелигентен и безпристрастен. Мило? Е, Мило… Той беше имигрант от гръцка Македония, човек с неясна националност, но определено най-много от всичко държеше да спечели стабилни позиции в британското общество. А що се отнася до Алек Джойс, та той си беше още момче, което играе на компютърни игри. Едно много умно момче, въпреки че може би предпочиташе прекалено демонични игри… Но и той бе напълно безобиден.

Не можеше да бъде човек от нейния екип. Все пак в „Ойстрав“ работеха много хора. Значи беше от друг отдел. Някой, който подобно на паяк, плетеше отровната си паяжина далеч от погледа на Линдзи…

Засега тя бе изиграла своя ход и беше блокирала действията му. Семейството й беше укрито на място, където никой не би се досетил да ги потърси и следователно не можеше да им навреди. Затвори очи и си представи спокойната атмосфера във фермата. Беше пълно с хора. Силия и Алис просто се губеха сред тях, бяха почти невидими. Там бе почти невъзможно да проникне външен човек. И същевременно те не бяха далеч, тъй като Линдзи поддържаше непрекъсната връзка с майка си и Судин.

Гмурна се до мраморното дъно на басейна и бързо преплува няколко метра под вода, за да се убеди, че е в добра физическа форма. След това изплува на повърхността и изтръска водните капки от лицето си.

През стъкления покрив се виждаше луната, чието сребристо сияние проникваше през перлените облаци. Някъде в Хийт слабо изписка сова.

Линдзи се измъкна от басейна, уви се в хавлиена кърпа и както беше боса, се прибра в къщата. Взе си душ и си изсуши косата. Облече си кимоното и отиде в стаята на майка си.

Помещението беше доста просторно и това беше естествено, след като тук бяха разположени всичките й компютри. Самата Силия спеше в съседната стая, първоначално замислена като гардеробна — приличаше на монашеска килия, в която се събираха само едно легло, огледало и гардероб. Прозорецът беше кръгъл, с красива дърворезба.

Покрай едната стена в стаята с компютрите имаше солидна дървена маса и стол на колелца. На масата бяха наредени четири компютъра, два принтера, контейнер за дискети, телефон и модем. Тук Силия понякога работеше върху няколко проекта едновременно.

Линдзи отвори електронната поща и разпечата посланията на Силия. Събра листовете и ги отнесе в стаята си с намерението да ги прегледа в леглото. Майка й й изпращаше таблица с шест редици имена и малка колона с цифри. Не забеляза нищо особено — това бяха имената на фирми, които движеха пари и всичко беше напълно законно. Въздъхна, сгъна листовете и си легна.

На сутринта Судин донесе още новини от фермата.

— Алис се оплаква, че няма къде да плува. Вярно е, че фермата е близо до реката, но не можем да я пуснем да плува там.

— Още е много студено — съгласи се Линдзи.

— Освен това е и опасно — каза той. — Има подводни течения. Бабаджи обеща да я заведе в градския басейн. Майка ти каза, че щяла да й купи бански.

— Благодаря ти, Судин, семейството ти е много мило.

— Алис става все по-добра в градинарството. Много й харесва. Вчера събра килограм бамя от сорта, който вие наричате „дамски пръстчета“. Беше много горда, когато сложихме нейните зеленчуци при нашите и ги изпратихме на пазара.

— Представям си. Може пък да реши да си изкарва хляба с градинарство — засмя се Линдзи.

Когато влезе в кабинета си, веднага включи компютрите, за да провери какво става на далекоизточните пазари. Френските банки поддържаха тесни връзки с бившите си колонии и ако се наложеше да се увеличат руските заеми, вероятно допълнителното финансиране щеше да дойде оттам. Около час наблюдава движението на далекоизточните борси и си състави план за работата през деня.

След това отново се замисли какво да прави с Бари. Дали да продължи да му изпраща послания? И какви по-точно? Докато обмисляше този проблем, в чантата й записука мобилният телефон. Линдзи го извади и го включи. Прозвуча гласът на Силия:

— Линдзи, сама ли си?

— Да, защо?

— Искам да ти кажа нещо много важно.

Линдзи се намръщи. Дали не бе открит ключът към загадката?

— За какво се отнася?

— Докато сверявах данните, се свързах със служебния ти компютър. Някой е бъркал в личните ти файлове.