Теса Баркли
Мечтите на другите (6)

Глава шеста

Денят се оказа много по-изтощителен, отколкото Линдзи бе очаквала. Когато се върна от официалния обяд в „Малмезон“, се наложи спешно да отговори на няколко телефонни обаждания, част от които бяха от Щатите и Канада. В компютъра я очакваха неразпечатани писма от електронната поща. Точно когато се канеше да си тръгва, се обади Бари да й напомни за срещата в събота вечер. Беше я поканил да го придружи на важен банкет, организиран от неговата галерия в чест на известно европейско величие в областта на изкуството.

— О…

— Само не ми казвай, че си забравила!

— Не, разбира се, че не съм. — Беше си отбелязала в персоналния електронен бележник, който невинно примигваше пред погледа й. Въпреки това наистина бе забравила. Този ден още от сутринта беше изключително разсеяна.

— Тогава ще мина да те взема в седем и половина…

— Няма нужда, Бари, ще взема такси…

— Но защо? В седем и половина съм у вас.

А може и да беше за добро, че имаше среща. Мислеше след работа да се отбие във фермата в Бърнхам, за да види как са се настанили майка и Алис. Но, от друга страна, не беше разумно толкова явно да се отклонява от обичайната си рутина. Нямаше представа дали се намираше под постоянно наблюдение, но чувстваше, че този, който бе изпратил снимката, можеше да я проследи, за да види реакцията й. Изглежда, бе по-добре да не се втурва толкова лекомислено към имението на Госуами.

Освен това беше твърде изморена. През нощта не спа, а и днес програмата й беше доста напрегната. Трябваше да се прибере вкъщи и да измисли правдоподобно оправдание за пред Трейси и Еди за отсъствието на майка си и Алис. Искаше да си почине, като се наспи и помързелува, както обикновено правеше в събота. Само така този, който я следеше, нямаше да разбере, че домашните й не са вкъщи.

Трейси я посрещна с новината, че използвала отсъствието на Алис и госпожа Клейдел, за да подреди техните стаи.

— Само не пипай компютрите на Сеси! — изплаши се Линдзи при мисълта какво би могло да ги сполети.

Прислужницата презрително изфуча:

— И през ум не ми е минавало. — Когато веднъж се опитала да ги почисти и ги изключи от мрежата, последва голям скандал. Оттогава си позволяваше само да ги почисти от праха.

— Някой да се е обаждал?

— Да, телефонът звъня по едно време. Но нали имах работа, оставих включен телефонния секретар.

Линдзи отиде в покрития басейн и тогава се появи Еди.

— Защо не хвърлите едно око на ситроена? Нищо му няма, само дето е на преклонна възраст.

— Така ли? Сигурно Сеси, без да иска е блокирала спирачките. Нали знаеш колко е разсеяна.

Кръглото лице на Еди се набръчка от смях.

— Майка ви е най-лошият шофьор, когото познавам. И какво толкова й харесва тази стара консерва? Защо не си купи някой по-нов модел?

Линдзи нямаше как да му обясни, че Силия е много привързана към стария ситроен. Това беше единственият спомен, който бе пожелала да запази от злополучния си брак с Емлин Клейдел.

Плуването премахна напрежението й. Трейси бе приготвила вечеря от замразена сьомга в сметанов сос, замразен грах и консервирани зелени доматчета. Линдзи държеше сама да си свари кафето, и то главно от страх, че ще й поднесат замразени изсушени гранули от големия буркан в кухнята — запазена марка на супермаркета, в който предпочиташе да пазарува Трейси.

Докато чакаше да стане кафето, отиде да прослуша телефонния секретар. Първо се бе обадил доставчикът на дървен материал, който бе изпратил умопомрачителната сметка за парапета. Една приятелка на Линдзи, която живееше в Испания, щеше да идва през юни и молеше да й купи билети за опера. И накрая се обади непознат глас, без да се представя.

— Госпожо Дънфорд? Получихте ли моето произведение на изкуството? Помислете сериозно върху това, което пише отзад. Не се шегувам.

След това рязко затвори телефона. Настъпи тишина.

Превъртя лентата, за да прослуша записа още веднъж. Отново се чу същият глас. Беше студен и доста дрезгав. Пусна записа още три пъти и успя да установи следните неща: първо, със сигурност говореше англичанин, така че не беше Тад Тадиешки; второ, човекът определено се стараеше да говори колкото се може по-грубо, но си личеше, че е образован; и последно, това беше гласът на човек, когото тя не познаваше.

Но това нищо не означаваше. Нали вече бе мислила за възможността Тад да има съучастник.

Линдзи записа анонимното обаждане на още една касета. Искаше да го запази като веществено доказателство. Когато залови този човек, който и да бе той, щеше да го предаде на полицията заедно с лентата. Надяваше се да бъде обвинен поне за психически тормоз, тъй като знаеше, че ако наистина е замесен във финансова злоупотреба, спокойно може да се измъкне и без съдебен процес. Банките никак не обичаха да водят съдебните дела.

Прекара останалата част от вечерта потънала в мисли. Това й бе станало навик: винаги внимателно обмисляше постъпките си и рядко действаше, без предварително да е предвидила всички възможни последствия. Точно затова беше изключително ценен специалист по инвестиране: като шахматистите обичаше да предвиди четири-пет хода напред.

Най-накрая реши да прекара съботния ден както обикновено — да отиде на пазар на Хай Стрийт, след което да обядва в някое ресторантче в Хийт и после да си направи косата за вечерта. В неделя вече щеше да отиде до Есекс. Тогава нямаше как да не забележи, ако някой наистина я следи. Отново остана будна почти до три през нощта, увлечена в съставяне на конспиративни планове.

Банкетът в Дорчестър се оказа точно толкова скучен и изтощителен, колкото се опасяваше. За да достави удоволствие на Бари, си беше облякла рокля от Каролайн Чарлз. Тя беше от тъмносиньо копринено трико с бели ивици, дълга и плътно прилепнала по тялото. Косата й беше прибрана на тила. Беше си сложила малки обици със сапфири. Линдзи се държа много мило с колегите на Бари, особено с жените, които също бяха облечени официално, но бяха впечатлени от нейната рокля и се опитваха да отгатнат откъде е купена. Размени няколко учтиви фрази на френски с виновника за тържеството, а той галантно й целуна ръка със сбръчканите си старчески устни.

Кухнята беше добра, виното — отлично, но когато наближи десет и половина, тя усети, че всеки момент може да заспи. От дълго време следваше твърдо установен режим: ставане преди шест, лягане при възможност преди десет или поне не по-късно от единадесет. Беше отчайваща компания за театър или дискотека.

Бари я закара до вратата на дома й почти заспала. Когато по-рано вечерта дойде да я вземе, носеше подарък за Алис — комплект отвратителни пластмасови шнолички в крещящо синьо, точно такива, каквито тя много обичаше.

— О, съжалявам, Алис не е в къщи…

— Не е вкъщи ли? — Случваше се за пръв път през тази една година, откакто се познаваха.

— Да, тя е… при една съседка. Отиде на гости у една съученичка. Няма да й се отрази зле да смени малко обстановката.

— Разбира се. Ще оставя шнолите на масичката в коридора.

Отсъствието на детето съвсем естествено предизвика у Бари съответните мисли. Една от причините Линдзи да идва в неговия апартамент бе, че тя не искаше да обяснява на Алис защо в стаята на мама идваше да спи чужд мъж. И ето сега се бе появила удобна възможност — Алис отсъстваше и Линдзи бе само негова. И то не само за тази вечер, а и за целия утрешен ден, защото бе неделя и тя нямаше да ходи на работа в онази отвратителна банка.

Така че когато спряха пред къщата, той изключи мотора и тръгна след Линдзи. Както беше сънена, тя попита:

— За едно питие ли идваш?

— Не, искам да остана през цялата нощ — отговори Бари и обви ръка около кръста й.

Тя знаеше, че трябваше да го отпрати, но толкова й се спеше, че нямаше сили да разговаря. Освен това нали това беше Бари. Скъпият стар приятел Бари, на когото можеше да се разчита. Той винаги постъпваше правилно.

Качиха се на горния етаж в притихналата къща. Бари я водеше през цялото време, но учтиво изчака тя сама да го покани в стаята си. Влязоха и той веднага я взе в прегръдките си. Линдзи се отпусна в ръцете му, успокоена от неговата сила и стоплена от желанието му. Сънливо отговаряше на неговите движения и го остави да я люби с обичайната почти груба ненаситност. Едва ли беше забелязал, че тя не успя да стигне до кулминацията. А и да бе забелязал, сигурно бе решил, че на сутринта ще има възможност да се реваншира.

Но точно тук сбърка. В шест без десет будилникът на Линдзи започна тихичко да бръмчи, все едно, че се извиняваше за събуждането. Тя механично протегна ръка и натисна бутона. Снощи бе забравила да го изключи. В този момент почувства Бари до себе си и се зачуди какво ли е станало. След това си спомни. Предпазливо седна и се загледа в мъжа, който спеше в леглото й.

Не знаеше какво да прави и беше объркана. Имаше намерение днес да отиде в Бърнхам он Кроуч, където индийците произвеждаха екзотични плодове и зеленчуци. Беше късно да променя плановете си. Искаше да види майка си и дъщеря си. Не беше свикнала да се отделя от тях. Освен това имаше важни неща, които искаше да обсъди със Силия.

Внимателно се измъкна от леглото, за да не събуди Бари. Наметна си едно кимоно и слезе на долния етаж да поръча такси. Взе си душ и си изми зъбите в банята на майка си, отново от страх да не попречи на съня на Бари. Обу си джинси и маратонки, сложи си памучно поло.

След това написа на Бари бележка:

„Ужасно съжалявам, но се налага да изляза. Трейси ще ти приготви закуска. По-късно ще ти се обадя.“

На кухненската маса остави бележка и за Трейси.

„Нима да се прибирам целия ден. Вчера един приятел остана да спи у нас. Дай му нещо да хапне, преди да си тръгне.“

В шест и петнадесет тихо излезе от къщата. Небето беше започнало да просветлява. Съседите още спяха, улиците бяха пусти, ако не се броеше една рижа котка, която пъргаво се промъкваше между кофите за боклук. Линдзи отиде пеш до Грийн Май и седна на една пейка да изчака колата. Помоли шофьора да я закара до Ливърпул Стрийт. Няколко пъти влезе и излезе през вратите на гарата, докато окончателно се убеди, че никой не я следи. Всъщност дори не бе очаквала някой да стане в неделя в шест часа сутринта, само и само да я следи. А и тя непременно щеше да забележи всеки, излязъл толкова рано на улицата.

Линдзи разполагаше с достатъчно време да закуси в заведението на гарата, след което хвана влака в осем и двадесет за Уикфорд. Беше поръчала и там да я чака такси, за да я откара в индийските оранжерии, които се намираха на югоизток от Бърнхам и имаха изглед към Ривър Кроуч и мочурищата.

Пролетното утро постепенно се затопли. Мъглата, покрила ниските равнини, които водеха до делтата на реката, се вдигна. Над водите й прелетя ято гъски. Линдзи се почувства по-уверена и бодра. „Бог е на небето, и светът продължава да се върти“ — тихичко пропя тя.

Таксито спря пред внушителна врата от ковано желязо, зад която се виждаше неголяма тухлена постройка. На нея имаше надпис в бяло и жълто: „Екзотични продукти. Доставчици на Гурме Веджетъбълс“.

Линдзи слезе от колата и в същия момент от вратата на сградата изскочи дъщеря й.

— Мамичко! — Сграбчи я през кръста и започна да подскача и да я прегръща, сякаш не се бяха виждали поне месец.

След малко се приближи и Силия. Носеше на ръце около двегодишно пухкаво момченце.

— Здравей, скъпа. Запознай се, това е Гови. Закусвала ли си?

— Да, благодаря. Още на Ливърпул Стрийт. Тук е страхотно, нали?

Под облачното небе се простираха няколко декара стъкло. Някъде в далечината боботеше невидим трактор. Зад ъгъла се показа младеж с тиранти, който тикаше пред себе си количка, натоварена с кутии с разсад.

— О, страшно ще се изненадаш. Става дума за сериозно производство. — Майка й се загледа след количката. — Това е кориандър. Още утре в осем сутринта ще се продава в супермаркетите. Ела да се запознаеш с господин Госуами старши.

Господин Госуами старши седеше пред екрана на компютъра си и се ядосваше. Но когато Линдзи влезе, той веднага стана да я посрещне. Гневното му изражение бързо се смени с широка усмивка.

— Добре дошли, госпожо Дънфорд. Племенникът ми толкова много ми е разказвал за вас! Много ми е приятно да се запознаем.

— Благодаря, господин Госуами. Аз също се радвам да се запознаем и съм ви много благодарна, че…

— Не, не, моля ви. Ние само ви връщаме услугата, която ни направихте. Кой предупреди Судин за слуховете относно Саут Контитент Банк? Кой предвиди кризата и ни спаси от разоряване? Ние сме ви много задължени, госпожо Дънфорд. Освен това да дадеш подслон на дете е свято задължение. — Той силно разтърси ръцете на Линдзи по европейски маниер.

— Господин Госуами има даже и коза — обяви Алис. — Тя дава мляко и яде абсолютно всичко, което й дадеш. Вече опитах. И хартия яде.

— Алис! — възмути се баба й. Тя извинително се обърна към домакина: — Съжалявам, да не й стане нещо на козата?

— Не, не. Алис е права. Нини наистина яде всичко и нищо й няма. А сега, госпожо Дънфорд, искате ли чай? Или предпочитате кафе? И сигурно желаете да поговорите с майка си за вашите семейни проблеми. Хайде, Гови, ела при дядо. — Той взе мълчаливото бебе от ръцете на Силия. — Ела, Алис. Отиваме да видим какво правят папагалите. — Той излезе с децата, като междувременно се обади по портативния радиоприемник да донесат разхладителни напитки за гостите.

— Какво чуват ушите ми? Папагали и кози? — учудено повтори Линдзи.

— О, папагалите са диви. Преди две години избягали от някаква зоологическа градина и, изглежда, тук им е харесало. Козата е за Гови. Не понася готовите бебешки храни. Оттук. — Силия я преведе през закрита алея към къщата, където ги посрещна усмихната възрастна жена в памучна пола и пуловер. Над веждите й бе поставен червеният знак на щастието.

— Това е госпожа Госуами старша. Останалите от семейството са навън, при оранжериите. А това е дъщеря ми, госпожа Дънфорд.

Госпожа Госуами поздрави Линдзи по индийски със събрани длани.

— Радвам се да се запознаем. Ние сме ви много благодарни.

— О, моля ви. Радвам се, ако наистина съм помогнала на Судин. Аз трябва да ви благодаря…

Известно време двете жени се надпреварваха да изразяват благодарностите си. Прекъсна ги появяването на едно по-младо копие на госпожа Госуами. Носеше поднос с чаен сервиз и огромни парчета сладкиш.

— Сега ще ви оставя да си поговорите на спокойствие…

— Но, моля ви, не е необходимо да заемаме дневната ви…

— Не, не, останете тук. Трябва да отида да проверя какво става с готвенето. Семейството ни е голямо, госпожо Дънфорд. И всички непрекъснато са гладни поради тежката работа. — Тя се поклони с усмивка и се оттегли към кухнята.

Линдзи се отпусна на удобното канапе, отрупано с възглавнички.

— Е, като за временно убежище никак не е зле. — В хола имаше няколко големи огледала с позлатени рамки, плюшени завеси с панделки и стъклен шкаф, в който бяха наредени източни сребърни предмети.

— Не можеш да си представиш колко са любезни, Линдзи. Даже не се сърдят на Алис, която си пъха носа навсякъде и даже предложи да им смени напоителните тръби! Спокойствие и търпение — ето как обясняват поведението си. За пръв път виждам нещо подобно. Наоколо се въртят поне шест деца под десетгодишна възраст, а досега никой нито веднъж не е повишил глас. Добре, де. — Силия най-после реши да смени темата и си наля чай. — Какви са новините от Лондон?

— Човекът е оставил съобщение на телефонния секретар…

— О, Боже!

— Нищо трагично не е станало. Просто искаше да потвърди заплахата. За всеки случай презаписах обаждането.

— Друго?

— Нищо особено. — Беше решила да не казва на майка си, че Бари е останал през нощта, защото нямаше отношение към проблемите им. — Възможно е известно време нищо да не се случи. Докато не взема решение как точно да действам, оставям следващия ход отново на фотографа.

— Значи мислиш, че става дума за мъж?

— Нарече снимката свое „произведение на изкуството“. Гласът ми е непознат. В петък естествено огледах колегите, но никой нямаше гузен вид. Но ако се замислиш, когато някой се захване с финансова злоупотреба, почти със сигурност има съучастници — един или даже двама.

— Това не увеличава ли риска за него?

— Така е, но вероятно не може да се избегне. В „Ойстрав“ има няколко отдела. Може би нашият човек има нужда от помощник в друг отдел, за да осъществи сделката докрай.

— За какви сделки става дума?

— Точно това не мога да разбера. Жалко, че нямаш под ръка компютър, мамо.

Силия се изчерви и придоби малко виновен вид.

— Всъщност ако трябва да бъдем честни…

— Какво?

— Нали ми каза да не нося багаж. Но напоследък работех върху едно нещо и исках да го довърша.

— Е, и?

— Взех си моя „Фуджитцу“ в чантата.

„Фуджитцу“ беше ултрапортативен процесор пентиум, който Силия използваше през лятото, когато предпочиташе да работи в градината. Побираше се в дамска чанта или раничка, каквито бяха на мода в последно време.

Линдзи се засмя. Трябваше да се досети, че майка й няма да допусне да се раздели задълго от любимите си компютри.

— Тук има ли нещо, към което би могла да се включиш? — попита тя.

— В петък следобед отидох до Бърнхам с камионетката на Госуами и взех под наем мултимедия — оставих ги в стаята си. Така че съм напълно оборудвана и веднага мога да започна да действам.

— Страхотно! — Младата жена дояде сладкиша със сметана и вкус на папая. — Веднага започваме.

Спалнята, определена за Силия, се намираше в дъното на къщата, която неведнъж бе надстроявана, за да побере непрекъснато разрастващото се семейство. Двете се изкачваха и слизаха по някакви стъпала, минаваха през многобройни коридорчета, докато накрая Силия въведе Линдзи в уютна стаичка с мансарден прозорец, който гледаше към вътрешен двор, затрупан с чували изкуствен тор. В стаята имаше легло, вграден гардероб, маса, бюро, отрупано с книги по градинарство, и два стола. Очевидно стаята беше на някое от децата на Госуами.

— Това е стаята на Виджия, сега тя учи в колеж — обясни Силия.

Беше разчистила тоалетката, за да подреди техниката. Включи я, но на екрана се появи само мигащият курсор.

— Какво искаш да направя?

— Можеш ли да проникнеш в компютрите на основните отдели на „Ойстрав“?

— Кажи ми някаква парола?

— Зная само някои ключови думи, но не всичките. И естествено не зная как да проникнеш в личните и засекретените файлове.

— Дай ми някакви данни, Линдзи. Става въпрос за огромна информация. Какво точно да търся?

— Ами по-особени сделки. Например възможно е някой да измъква пари и да ги прехвърля в чуждестранни сметки…

— Но, миличка, това сигурно непрекъснато се прави. Говоря за прехвърлянето в чуждестранни сметки…

— Да, но в тези сделки трябва да има нещо странно. Например няма нищо особено в прехвърлянето на един милион лири от сметката на „Блогс и съдружници“ към „Симпкинс Интернешънъл“ за един милион дялово участие. По-скоро ще изглежда като поредица от прехвърляния на голяма сума или на малки части, но доста бързо…

— Хм — отбеляза Силия и помръкна. — Изглежда, ще се занимавам с това до края на живота си. Освен това може да не позная, че става въпрос за по-особена сделка. Не може ли поне да определиш някакъв период от време. Колко назад да проверявам? Един месец? Шест месеца?

— От средата на март — отвърна Линдзи; имаше предвид времето, когато Тад Тадиешки беше започнал работа в банката. Усещаше, че не е права да го подозира, тъй като нямаше сериозни улики, но все отнякъде трябваше да започне.

— Какво да правя с информацията, която бих искала да обсъдя с тебе? Да ти я препращам ли по електронната поща вкъщи?

— Да, идеята не е лоша.

— Мамичко! — Алис нахлу в стаята, като подскачаше нетърпеливо. — Господин Госуами каза, че вече сигурно сте свършили с тайното заседание, така че ела бързо да видиш какво има в стъклените къщички! Аз ще ти обяснявам как се казват растенията. А когато се върна в забавачката, ще направя изложба и ще разкажа на децата, защото никой не е виждал как растат направо от земята…

Линдзи последва дъщеря си.

— Няма ли и ти да дойдеш? — попита тя Силия.

— Не, смятам веднага да започна работа — каза майка й. Очевидно пръстите я сърбяха час по-скоро да се захване с новата задача.

Така че Линдзи отиде сама да разгледа растенията. На лехите в оранжериите растяха най-причудливите видове, които можеше да си представи. Хората на Госуами непрекъснато работеха: плевяха, събираха опадалите листа, почистваха насекомите. Времето бе слънчево, топло и спокойно. Линдзи чувстваше как постепенно се отпуска и я обзема неописуемо блаженство.

 

 

Приблизително по същото време в Пътни, в стаята на Линдзи, Бари Уайвълстоун се събуди. Протегна се лениво и се претърколи в леглото, за да прегърне любимата жена, но намери само празна възглавница. Разочарован, той седна и се огледа. Линдзи не беше в стаята. Бари стана и надникна в банята. И там нямаше никого.

Едва тогава забеляза бележката, подпряна на нощната лампа.

„Ужасно съжалявам, но се налага да изляза. Трейси ще ти приготви закуска. По-късно ще ти се обадя.“

Мина известно време, докато Бари проумее смисъла на думите. И тогава побесня. Скъса бележката, хвърли парченцата на пода и си грабна дрехите.

Долу в кухнята Трейси разбъркваше вкусна неделна закуска. Изведнъж по стълбите се чуха забързани стъпки. След това се блъсна входната врата и се чу бръмченето на двигател. Накрая по тяхната улица някаква кола потегли с невероятна скорост.

— Изглежда, не закусва — каза си Трейси.