Сюзън Джонсън
Бялата графиня (1)

Глава 1

Астраханска област, Русия

Декември 1919

 

— Ето, почти стигнахме…

— О, така ми се иска да пресуша поне една бутилка!

— Аз пък имам нужда единствено от сухо легло. За предпочитане с нещо по-топло и меко в него.

— За Бога, Мохамед, не можеш ли да мислиш за нещо друго?

— За какво например?

— Точно сега най-много ми се иска да се тръшна на креслото пред някоя горяща камина, да изхлузя тези мокри ботуши и да постопля най-сетне премръзналите си нозе.

През колоната от ездачи, като лек ветрец през сухи, пожълтели есенни листа, премина одобрителен шепот. Но веднага след това изтощените, обрулени от ледения вятър конници отново потънаха в гробно мълчание.

Премръзналият кавалерийски ескадрон продължи по лъкатушещия път, засипан с преспи от мокър сняг. Удължените сенки, хвърляни от приведените над пътя оголени дървета, очертаваха неясни, причудливи фигури върху дебелия сняг, покрил смълчаните безлюдни поляни. Тягостното пътуване приключи едва когато пред погледите на изтощените кавалеристи се появиха очертанията на високата ограда на обширно дворянско имение — крайната цел на пътуването на ескадрона.

Масивната триетажна сграда имаше странна кръстообразна форма, необичайна за къщите на местните дворяни. Бялата фасада се очертаваше ясно на лунната светлина, но внушителните високи френски прозорци тънеха в мрак, с изключение на двата прозореца на приземния етаж, вляво от главния вход. В подножието на хълма се виждаше обширен участък, засят със зимна пшеница, покрит с дебел сняг. Далече, нейде към губещия се в синкавия здрач хоризонт, се очертаваха приведените клони на плачещи върби, а под тях рекичката едва се виждаше, защото беше скована в ледената прегръдка на суровата руска зима. В тази лунна декемврийска нощ всичко наоколо изглеждаше вледенено и вкочанено навеки.

В мрачната тишина отекваше кристално ясно единствено подрънкването на шпорите, съпровождано от време на време от тракането на нечии зъби или от пръхтенето на изтощените коне. Конниците яздеха като в просъница, толкова бяха уморени от дългия преход. Понякога нечия глава клюмваше над гривата на жребеца, но в следващия миг ездачът инстинктивно притискаше коленете си, за да не падне от коравото седло в най-близката пряспа.

Ездачите до един бяха облечени топло — иначе бе невъзможно да се оцелее сред ледените степи на южна Русия — в плътни шуби, с яки от белки, или в пристегнати бурнуси от мечи или тюленови кожи. Гърдите им бяха препасани с патрондаши, на коланите им висяха кобурите на тежки черни маузери. Офицерите и подофицерите изпъкваха със своите високи папахи — калпаци от вълча кожа или от астраган, черен или сив — нахлупени ниско над веждите, за да ги пазят от безмилостния източен вятър.

Мъжете бяха млади, в разцвета на силите си, но уморени до смърт, изнервени и озлобени — „гледаха на кръв“, както обичаше да казва простолюдието. Потупваха начесто ръцете си, скрити в дебели кожени ръкавици, за да постоплят премръзналите си пръсти, след което лениво придърпваха юздите и отново пришпорваха уморените си коне. Конете обаче подушиха, че само на половин верста^[1] ги очакваха обори, пълни със зоб, затова, въпреки умората, внезапно се разцвилиха, запръхтяха, навириха муцуни и се втурнаха напред, недочакали ездачите да ги подканят с шпори и нагайки. Много преди да се покажат неясните очертания на смълчаната триетажна сграда, измъчените животни инстинктивно доловиха, че жадуваната храна и почивка ги очакват някъде съвсем наблизо.

— Дяволски много закъсняхме, Пьотр! Господарката на имението хич няма да се зарадва, когато посред нощ й се тръснат на главата тридесетина неканени гости — промърмори младият хорунжий^[2], малко след като смушка черната си кобила, за да настигне офицера, яздещ начело на колоната.

— Кити е свикнала с подобни изненади — лаконично отвърна командирът.

— Альоша, забрави ли, че вече не сме в Петербург — обади се зад тях глух, пресипнал от студа баритон. — Вече не сме в салона на някоя видна дама от столичния хайлайф. Сега сме на война? Или и това си забравил?

— Как мога да го забравя! — ядосано процеди следващият го конник. — Гадна, проклета война! Истинска касапница!

— Но през последните седмици нямахме много поводи за оплаквания! — възторжено извика един висок, снажен есаул^[3]. — Добре им нашибахме задниците, а? Мога дори да се обзаложа на две хиляди рубли, не, по-добре на каса шампанско, че още горят складовете им с боеприпаси. Никога не бях виждал такъв страхотен фойерверк!

— Аз пък се басирам на пет хилядарки, че конницата на Будьони още търчи към Камишин, за да си спаси кожата. За победата, господа офицери!

— Ура-а-а!!! — Възторженият вик, едновременно изтръгнат от тридесетината гърла, отекна като топовен изстрел в смълчаната зимна нощ и подплаши враните, дремещи сред голите клони.

Бедата бе в това, че през последните месеци те рядко имаха поводи за радост. От средата на октомври огромната армия на генерал Деникин отстъпваше панически на юг. Сибирските полкове на адмирал Колчак отдавна бяха разбити, самият адмирал — разстрелян в далечния Иркутск, а малобройното войсково съединение, предвождано от генерал Юденич и съставено главно от естонски доброволци, беше отблъснато решително и тъкмо бе достигнало само на четиридесет версти пред подстъпите на Петербург. Или Питер, както предпочитаха да го наричат болшевиките.

Особено тежко стана за белогвардейците след двадесети октомври 1918 година, когато червените си върнаха град Орел — тогава властта в цяла Украйна беше сериозно разклатена и бандите на Нестор Махно съвсем се развилняха, а над Харков надвисна заплахата да бъде превзет след броени дни. С една дума, болшевиките се оказаха корав противник, истинска напаст, помитаща всичко по пътя си.

Но въпреки поредицата от катастрофални поражения, белият генерал Мамонтов поведе конницата си в отчаяно дързък набег на север, дълбоко зад неясно очертаната фронтова линия. Нагъсто групираните ескадрони, с подбрани офицери от елитните полкове на някогашната императорска гвардия, се врязаха като клин в левия фланг на Червената армия, премазаха отчаяните опити на противника да се съпротивлява и стигнаха чак до Тамбов. Когато пробивът на бялата конница стигна двеста и двадесетия километър, генерал Мамонтов^[4] обърна полковете си рязко на запад, след което продължи на зигзаг, за да избегне гъсто концентрираните червеноармейски дивизии.

След изтощителен двестакилометров преход обратно на юг и след загубата на една трета от конницата си, генерал Мамонтов се присъедини към основното ядро на Бялата армия. Дръзкият набег на белия генерал съсипа тила на Червената армия по протежение на внушителен участък от Южния фронт. Белогвардейците опожаряваха складовете с храни и боеприпаси, взривяваха мостове и железопътни линии, поваляха локомотивите с оръдейни залпове, изгаряха всички вагони и разбира се, никога не забравяха да изтребват до крак болшевишките комисари. Вестниците, издавани от поддръжниците на белите в Южна Русия, се задъхваха от възторг — светът не помнеше такива дръзки кавалерийски набези дълбоко в тила на противника от Гражданската война в Съединените щати през 1861–1865 година.

Офицерите и подофицерите, които яздеха по заснежената алея в усамотеното имение, бяха зачислени именно към конницата на генерал Мамонтов. По-точно това беше едно от специалните кавалерийски съединения, съставено само от калени, опитни бойци от Туркестан и Задкавказието, под командването на Четвърти кавалерийски корпус, начело с прославения генерал Мамонтов. В документите на корпуса това съединение беше регистрирано като Туземная дивизия, защото в нея руснаците бяха малцинство, но народът упорито отказваше да я нарича другояче, освен „Дивата дивизия“.

Всъщност това беше елитната войскова част в състава на Бялата армия, най-боеспособната, най-подготвената и най-добре окомплектованата дивизия. Но външния вид на личния състав бе изключително живописен — невъобразима, допустима единствено за Русия смесица от племена, народи и дори раси. Противниците им не ги наричаха другояче, освен „сбирщина от главорези“. Но никой не можеше да отрече невероятното им умение, с което въртяха сабите, както и безразсъдната им храброст, сплотеността им, дисциплинираността им. Никога не оставяха някой от своите, ранен или убит, на бойното поле, независимо от ожесточения картечен или оръдеен обстрел на противника.

Макар че бяха още млади, тези офицери бяха натрупали солиден боеви опит в годините, когато по западните граници на Русия бушуваше Първата световна война. Военните години ги бяха приучили да не обръщат внимание на разни второстепенни фактори, които нямаха решаващо значение за изхода на поредната битка. Обръгнали в безчет сражения, тези железни мъже се отличаваха по всичко от останалите войскови съединения в Бялата армия. Дори и стилът им на езда бе някак по-различен — по-скоро джигитски, отколкото военен. Препускаха със скъсени стремена и отпуснати поводи, без да прибягват до помощта на мундщуци. Не признаваха други коне, освен чистокръвните арабски породи. Нахлуваха с невероятен устрем във вражеските редици, без да се плащат от ожесточения отпор на червеноармейските картечари. Никой не можеше да им съперничи по надпрепускване. Всеки конник носеше затъкнати на колана си по два камшика (донските казаци ги наричаха „нагайки“), както и по чифт кинжали (или „ханджари“ на дагестански) в ботушите си, с които поддържаха репутацията си на безмилостни главорези.

— Ех, Аполон, ама как хвръкна във въздуха арсеналът край Балашов, а! — оживено заговори мургавият кюрд с хищно лице, облечен в груб плътен ямурлук от необработена овча кожа. Но пък бричът му беше изненадващо елегантен, със сребърна бродерия отстрани, вероятно смъкнат от трупа на някой паднал на бойното поле руски дворянин. — Никога няма да забравя онази приказна гледка!

— Само благодарение на Леда успях тогава да се измъкна невредим от онзи пъкъл — с невъзмутим тон отвърна офицерът, самоуверено яздещ на три метра пред смуглия кюрд своята великолепна черна кобила от прочутата карабахска порода. — Един молла ми обясни преди години, че аз и Леда сме били пронизани от един слънчев лъч… с една дума, беше някакво мистично предсказание, от което честно казано нищо не разбрах, освен едно — не бива да сменям Леда с друга кобила или жребец. Защото тя ми носи късмет. Не случайно дори и косъмът ни е от еднаква боя.

Това наистина беше вярно — косъмът на кобилата бе със странен тъмножълт цвят, а косата на господаря й — руса, с рядък тъмнозлатист оттенък, въпреки че точно сега беше изцяло скрита под папахата от вълча кожа, плътно нахлупена над челото на княз Аполон Кузин.

— Какъвто конят, такъв и господарят — шеговито добави спътникът му, без да уточнява дали намекът му се отнася за мистичното предсказание или за цвета на косъма.

— Само един безумец като теб, Аполон, е способен да рискува живота си, за да пропълзи към онзи строго охраняван склад с муниции, обкръжен от конницата на Будьони.

— Да горя в пъкъла, ако бях изпуснал онази златна възможност! — възкликна княз Аполон. — А какво ще кажеш за фойерверките, Шинко? Незабравима гледка беше, нали? — Очите му грейнаха от възторг, породен от спомена за най-смелия му подвиг.

— Сякаш посред нощ слънцето изгря над степта…

— Знаех си, че съдиш справедливо. Ех, Шинко, разбойническа кръв тече в твоите вени! Колко ли от предците ти са препускали през проходите в малоазийските планини, с окървавени кинжали, със седла, натежали от плячка… Сложи ръката на сърцето си и ми признай, ама съвсем честно — помниш ли друг нощен набег, толкова дързък, толкова безумно смел? И толкова успешен?

— Да… Дълго време няма да мога да забравя онази нощ…

— Дяволски си прав! — изръмжа Аполон и решително стисна челюсти. — Без поне капчица лудост никой не би оцелял в тази братоубийствена война. Здравомислещите погинаха до един още през първите месеци. Никой не може да предвиди кога ще гръмне един експлозив, особено както ние ги поставяме набързо, в пълен мрак, докато се озъртаме и ослушваме трескаво дали няма да ни изненада някой от вражеските часовои. — Аполон забрави за умората, тръсна глава и продължи още по-разпалено: — Докато с жените е съвсем друго. Те искат само едно — нежност. Ако им я дадеш, готови са да те последват накрай света дори. — Той леко се извърна към Шинко, с онази иронична усмивка, така характерна за него, добре позната на бойците от ескадрона.

— Ти, Аполон, ги разбираш тези работи по-добре от нас, неуките ездачи от Азия — кимна Шинко и ослепително белите му зъби лъснаха в широка усмивка, озарила за миг мургавото му лице. — Където и да спрем, местните красавици до една се прехласват по теб и трескаво се заемат да измислят какви ли не поводи, само и само да те примамят в постелята си.

— Така е на война, приятелю. Грабиш всичко, което ти попадне под ръка. Защото никой не може да се закълне, нито пред Христос, нито пред Аллах, че ще доживее до следващото утро.

Шинко извърна очи към командира си, с когото яздеха редом, за да срещне познатата предизвикателна усмивка, с която Аполон беше прочут в дивизията. Но лицето на Кузин остана изненадващо сериозно.

 

 

Дори и сега, след неочаквано успешния набег в тила на противника, всеки боец от ескадрона беше наясно, че Бялата армия ще загуби войната. С всяка измината, седмица Червената армия укрепваше все повече. По численост техните полкове вече превъзхождаха двойно белогвардейските. Освен това болшевиките разполагаха с многобройни резерви в жива сила и муниции — повечето от оръжейните заводи в царска Русия бяха в северните и централните губернии. Беше единствено въпрос на време да бъдат разгромени белите — освен ако съюзниците им от Антантата не им се притекат на помощ. Но французите вече се готвеха да се евакуират от Одеса, а англичаните отплаваха от Архангелск и Владивосток, така че нямаше изгледи да пристигне дългоочакваната помощ от Европа, въпреки шумните и многословни уверения в противното.

Ако се появеше сред Белите, Алексеев щеше да бъде мъртъв. Корнилов вече беше мъртъв. Каледин се бе самоубил. Колчак беше застрелян. Всички бяха погинали след двегодишната война с изключение на Деникин и Врангел. Разгромът наближаваше, но на никой не му се щеше да признае този факт открито. Бяха решени да се бият докрай.

Всеки офицер, яздещ в колоната на ескадрона през мразовитата декемврийска вечер, си имаше основателна причина, за да участва в тази обречена военна офанзива, която всеки наблюдател би определил като отчаяна авантюра. Причините, подтикнали тези мъже да изоставят домовете си и да рискуват живота си сред ледените степи, бяха най-различни. В ескадрона имаше дворяни, чиито фамилии бяха владели обширни територии в продължение на столетия. Но офицерите с аристократичен произход бяха малцинство. Преобладаваха представителите на така наречените националности в бившата империя — татари, узбеки, тюркмени, чеченци, ингушети, дагестанци, кабардинци и осетинци и какви ли не още. Въпреки че бяха отчайващо малограмотни, тези синове на Азия бяха отлични ездачи, ненадминати стрелци и хитроумни тактици както в атаките, така и при отстъпленията. А в засадите и внезапните нападения нямаха равни на себе си. Освен това, до един бяха закалени, добре обучени бойци, воювали с години на фронта срещу германците. За главите на мнозина от тях противникът обещаваше примамливо възнаграждение. В деня, в който телеграфът би обявил дългоочакваната вест за разгрома на Дивата дивизия, всички в щаба на болшевиките — московският ВЦИК, както и генщабът на Червената армия в бронирания влак на наркома на отбраната Лев Троцки щяха да отронят по една въздишка на искрено облекчение.

Ескадронът заобиколи западното крило на сградата и продължи към конюшните. Конниците веднага разседлаха конете и започнаха да търкат гърбовете на преуморените животни със сухо сено. Четири денонощия бяха яздили, с кратки престои за нощувки — колкото да поддържат силите си — в лют студ и несекващи опасения от контраатаките на отмъстителните червеноармейци, през опустошената степ, където дяволски трудно се намираше храна и подслон. Затова командването им бе обещало четири дни отдих — вече бяха в безопасност, сред свои. Походът им донесе неочакван успех — никога досега белогвардейско конно съединение не бе прониквало така надълбоко в тила на противника, въпреки смазващото му числено превъзходство.

Така че сега имаше защо целият числен състав на ескадрона — доста пооредял след несекващите сражения — да бъде в неестествено възбудено състояние, предвкусвайки пира в чест на победата, въпреки че мъжете едва се държаха на крака.

След като повериха конете си на грижите на конярите от имението, кавалеристите с много смях и шеговити подмятания се отправиха към масивната триетажна къща. Младостта им помогна да се отърсят от умората и нервното напрежение, което ги измъчваше от няколко денонощия. Още щом усетиха твърдата почва под краката си, мислите им вече бяха обсебени единствено от предвкусването на обилната вечеря, щедрата разпивка и закачливия женски смях — доказан лек срещу неизбежните несгоди на войната.

— Здравейте! Добре дошли, Ваше превъзходителство! — Още с отварянето на вратата престарелият иконом чинно се поклони пред командира на ескадрона, граф Пьотр Радишевски, господар на имението.

— Благодаря ти, Павел, за топлото посрещане. Много се радвам, че отново съм у дома. — Полковник Пьотр Радишевски се усмихна широко и свали ръкавиците си, вледенени от мраза. — Ще се намери ли в избата шампанско и водка за моите момчета? — попита той, докато свличаше от гърба си тежката шуба. — Имаме повод да пируваме!

Накрая полковникът свали папахата от главата си и пристъпи в притъмненото преддверие, шибайки ботуша с нагайката си. Павел го следваше по петите, без да престава да бъбри, а зад него се тълпяха кавалеристите от ескадрона, забързани да се доберат до камината.

След броени минути те вече се настаняваха по столовете около дългата маса в трапезарията. Сънените прислужници, въпреки че се прозяваха и мърмореха полугласно, веднага се заеха да стъкмяват трапезата за неочаквано появилите се гости. Масивният кристален полюлей вече огряваше щедро просторното помещение и хвърляше ярки отблясъци по полираната махагонова маса. Запъхтените слуги домъкнаха толкова много бутилки с шампанско и гарафи с водка, чинии с хайвер и сельодка, плата с риби, студено телешко, шунка и други меса, че дългата маса след по-малко от половин час така се запълни, че дори не остана място за пепелниците.

А в кухнята на долния етаж вече кипеше трескава дейност. За щастие ординарецът на полковника със сетни сили бе пришпорил жребеца си, за да изпревари колоната и да предизвести господарката на имението — съпругата на граф Пьотр Радишевски — за предстоящото пристигане на ескадрона. Затова сега готвачите не бяха изненадани — върху трите масивни печки вече вдигаха пара няколко тенджери. Готвачите припряно запълваха подносите с блюдата, докато на горния етаж офицерите бързаха да заличат спомените от мъчителния преход в мразовитата степ с щедри глътки кахетинско шампанско или силна водка, местно производство. Повечето от тях вече бяха само по ризи, със запретнати ръкави, разгърдени и разгорещени, запотени, с блеснали очи. Жизнерадостните им викове и шумни наздравици гръмко отекваха под високия свод на просторната трапезария.

Нямаха край поводите за поредното надигане и пресушавано на чашите — за техния непобедим ескадрон и за неговия славен командир, за Дивата дивизия, за Бялата армия, за някогашната славна императорска гвардия, за смелия генерал Мамонтов, за главнокомандващия фронта — генерал Деникин, за командира на тяхната армия — барон Врангел, за минали победи и бъдещи успехи…

Строго спазвайки неписаните правила на офицерския кодекс на честта, при всеки тост сътрапезниците се изправяха на крака, с чаша в ръка. Млади мъже, високи и стройни, мускулести и напети, калени в безчет схватки и набези, със загорели обветрени лица. Мнозина от тях вече имаха белези по лицата си. С горд, триумфиращ вик те повтаряха хорово възгласа, ознаменуващ поредната наздравица, преди да отметнат рязко глави назад и да излеят до капка лютата водка в гърлата си, която спираше дъха им. Слугите припряно доливаха чашите — за един офицер беше срамно чашата му да остава празна, когато в следващия миг проехтява тост за окончателното сразяване на врага или клетва за вярност към пагона и отечеството. Накрая, когато общите теми се изчерпиха, всеки от сътрапезниците се зае да поздравява своите бойни другари и съседи по маса. След петата обиколка на масата наздравиците станаха толкова завалени, многословни и накъсани, че почти никой не се вслушваше в думите на оратора.

 

 

Графиня Радишевска се появи на прага на трапезарията половин час след последния тост.

— Добър вечер, господа — поздрави тя. Ослепителна красавица, тя беше от рядко срещаната порода жени, които бяха в състояние само с появата си да накарат всички мъже в залата да млъкнат и да я зяпнат с отворени уста и затаен дъх. Точно така стана и този път. От смущение графинята дори се изчерви и побърза да сведе поглед.

Офицерите моментално се надигнаха от столовете и като по команда чукнаха токове. Само дето не й козируваха. Порозовялата домакиня плахо се усмихна.

— Моля ви, господа офицери, чувствайте се като у дома си. Исках само да ви съобщя, че след малко ще бъде сервирана вечерята.

По-отраканите членове на многолюдната, вече порядъчно подпийнала компания размениха няколко любезности с домакинята, след което отново се надигна глъч, придружена от викове, закачки и смях. Тук-там дори избухваха ожесточени препирни кой пръв да се поклони и да целуне ръка на прелестната млада графиня, докато тя си пробиваше път сред развеселеното множество — длъжна беше да приветства с „Добре дошъл“ своя съпруг. Слугите я бяха събудили минути преди пристигането на ескадрона и тя бе принудена да се облече набързо, затова сега носеше само семпла лилава рокля, без нито един накит по себе си. Ала дори и така графинята съумяваше да привлече жадните мъжки погледи. Отблясъците от полюлея се вплитаха в гъстата й коса с цвят на пчелен мед — сресана набързо, тя беше прибрана назад с бродирана копринена кордела, преди да се спусне надолу и да се разпилее върху раменете й.

— Каква мила изненада! Добре дошъл у дома, Пьотр. — Тя се усмихна свенливо, преди да вдигне очи към лицето на съпруга си. — Твоите офицери са толкова възторжени, че сигурна съм, връщате се у дома след поредния победоносен поход.

— Успяхме да отблъснем назад, чак до Камишин, ескадроните от Първа конна армия на Будьони — похвали се Пьотр и лицето му грейна в широка усмивка, след което притегли към себе си Кити и я притисна с лявата си ръка до гърдите си.

Бяха доста контрастна двойка — граф Радишевски беше висок и снажен брюнет, докато русата Кити беше с нежна, крехка фигура, почти с една глава по-ниска от него. Графинята облегна глава на рамото на съпруга си, притвори морскозелените си очи и едва чуто промълви:

— Така се радвам, че се завърна невредим при мен…

Граф Пьотр тъкмо се канеше да се намеси в спора, който избухна в лявата половина на масата относно достойнствата на расовите кобили и изисканите съпруги, затова не обърна внимание на шепота на Кити. Само я погали нежно по рамото и я погледна за миг.

— Седни до мен, Кити. Пийни малко шампанско с нас.

След което графът се включи с повишен тон в оживения спор. По едно време дори изкрещя властно, за да парира нечие ехидно подмятане — доста обидно казашко сравнение за ползата от жената и от кобилата.

С примирена въздишка Кити се отпусна на съседния стол. Роклята й тихо изшумоля. Офицерът от дясната й страна галантно й подаде чаша с шампанско. Ухиленият до уши лейтенант веднага се изправи, поклони се и чинно чукна токове, но от престараване политна напред и се строполи по очи върху масата.

— Браво, Саша! — извика някой от отсрещната редица от столове. — Великолепно се представи пред графинята! Не разля нито капчица от шампанското й, нищо, че веднага след това рухна като отсечен дъб!

Дори и при падането си лейтенантът успя да опази чашата на Кити — главата му се стовари върху масата на две педи от кристалната чаша в ръката на графинята. Слугите незабавно се втурнаха да го извлекат навън, но графинята вдигна ръка, за да ги спре, затова те се ограничиха само с усилията криво-ляво да го закрепят на стола. Кити предпазливо отпи от чашата си, заслушана в шумните възгласи, сипещи се от всички страни.

— За здравето на Аполон! — извика някой от противоположния край на дългата маса. И за дяволското му хладнокръвие, особено когато борави с динамит!

— Наздраве! Наздраве! — ревнаха в хор офицерите. Разбира се, не забравиха да подадат пресушените си чаши, за да бъдат отново напълнени от слугите.

— Бяхме се обзаложили дали някой ще успее да се промъкне до склада с боеприпаси в Балашов — обясни Пьотр на жена си. — Аполон изяви желание да се нагърби с тази дяволски опасна мисия. И, представи си, успя да се промъкне невредим през гъстите кордони на червените! Незабравима гледка беше огненото зарево, когато складът хвръкна във въздуха! Представяш ли си, скъпа, цял артилерийски арсенал да експлодира в една секунда? Сигурно отблясъците са се виждали чак от върховете на Кавказ! Ние чакахме на позиция южно от града, когато Аполон долетя на кобилата си, задъхан, снишен над седлото…

— За твое здраве, Аполон! — прекъсна го гръмък глас — Къде си научил този занаят? Да взривяваш така майсторски? Да не би достопочтеното ти семейство тайно да е поддържало връзки с някоя банда анархисти?

— Нямам никакви тайни, Язов. Просто се навъртах, преди години, около майсторите в оръжейния завод, собственост на баща ми — спокойно отвърна княз Аполон Кузин. — Още от дете, когато баща ми ме държеше на коленете си, в нашия дом се обсъждаше как се произвеждат експлозиви, колко се печели от тях. Доходен, но много опасен бранш… — добави той и се усмихна, разкривайки безупречно белите си зъби, рязко контрастиращи със загорялото му лице.

Имаше нещо демонично в изражението му, може би заради горящия му поглед, въпреки радушната усмивка. Напомняше, макар и смътно, на хищник, може би на тигър — гъвкав, силен и опасен. Очите му, изпъстрени със златисти точки, зорки и блестящи, бяха леко повдигнати в ъглите към гъстите скосени вежди, малко по-тъмни от русата му коса. Всичко в него издаваше агресивната му природа. Дори и буйната му коса се спускаше върху раменете, отметната назад като лъвска грива. Княз Кузин вече си бе спечелил репутацията на ловък и смел воин, умеещ да преодолява всякакви препятствия, независимо дали ставаше дума за коне, покер, стрелба, преследване, експлозиви или… покоряване на женски сърца.

— Тази вечер е необичайно ентусиазиран — недоволно промърмори един сламенорус ефрейтор на съседа си отляво.

— Както обикновено — гласеше лаконичният отговор, процеден през зъби с неприкрита завист.

Двамата ефрейтори внимателно проследиха с поглед как Аполон Кузин с щедър замах отпрати прислужника, изправен зад стола, и собственоръчно напълни чашата си догоре с водка. Без да подозира, че поне два чифта очи зорко следяха всяко негово действие, доволен, че водката не преля през ръба на чашата, младият левент се облегна назад. Дългите му пръсти обаче не се отделяха от кристалната чаша. После изведнъж се приведе над масата, като че ли внезапно му бе хрумнало нещо неочаквано. Долепи устни до ръба на чашата, надигна я с изящен жест и мигом я изпразни на екс. Едва тогава даде знак на слугата да отнесе изпразнената бутилка, за да я прибави до внушителната редица от пресушени бутилки, строена на два метра зад стола на княза.

— Потомствен дворянин, а пък пие като сибирски мужик! — с нескрито възхищение прошепна смаяният ефрейтор.

— Много жалко… — кисело отбеляза вечно скептичният му събеседник. — Доста ядове можеше да си спести нашето князче, ако не прекаляваше с водката и с шампанското. Помниш ли какво му бе хрумнало миналата пролет, след онзи тридневен запой? Запрати с все сила последната бутилка в камината и обяви пред всички, че ще потегли за Москва, за да убие Ленин от упор. И наистина се метна на седлото… И полетя като фурия, още преди да успеем да изтрезнеем и да се доберем до вратата. Хм, всъщност е жалко, че всичко тогава се провали и то заради едно глупаво недоразумение! Кой можеше да предположи, че в онези дни Ленин още не е бил потеглил от Петербург за Москва? Аполон така се ядоса, че не остави нито един жив враг от онези, които имаха нещастието да се изпречат на пътя му… И цял месец след това не изпи нито една чаша водка!

В ескадрона нямаше по-луда глава от капитан Аполон Кузин, защото никой не умееше да измисля по-дръзки, отчаяно трудни и смъртоносно рисковани авантюри. Може би след последната чаша с водка инстинктът му за самосъхранение се изпаряваше. За щастие неговите предани до смърт телохранители — Карим и Сахин — добре познаваха нрава на господаря си и никога не се отделяха и на крачка от него.

Като сенки тези двама планинци неотстъпно бдяха над Младия сокол или Ас-Сакр Ас-Сагир, както го наричаха в дагестанския аул, където съвсем младият Аполон бе изпратен от баща си, стария княз Александър, за да възмъжее, като отслужи задължителните три години в планинската войска на своя прадядо, местния вожд — Искендер хан. Единствено в битките можеше да бъде застрашен животът на младия княз, защото през останалото време Карим и Сахин, винаги на метър, най-много два зад гърба на Аполон, никому не биха позволили да посегне на техния обожаван господар. По-скоро биха пожертвали своите глави, само и само да не падне косъм от неговата.

В момента двамата телохранители следяха с неприкрито безпокойство своя повереник, който вече не даваше ухо на пиянския брътвеж около масата, поддържан от две дузини пресипнали мъжки гласове. Но не бяха изминали и десетина минути, когато тигровите очи на Аполон внезапно се оживиха, озарени от внезапно споходило го дръзко хрумване.

Капитанът от Бялата армия, потомственият дворянин княз Аполон Кузин, с по-благороден произход дори от командира си — граф Пьотр Радишевски — пъргаво се надигна от стола, вдигна кристалната чаша и за всеобщо изумление, извика така силно, че гласът му заглуши останалите:

— Да пием за болшевиките!

Неловка тишина се възцари след тази наздравица, напълно неочаквана за присъстващите белогвардейски офицери.

Но Аполон само повдигна иронично лявата си вежда.

— Да пием за неминуемата гибел, която очаква онази сволоч, щом се сбъдне мечтата ни да възстановим монархията! — довърши той и се усмихна предизвикателно. Лицето му отново се отпусна и стана приветливо и топло, каквото бе преди минути. Поднесе към мъжествено очертаните си устни кристалната чаша, пълна догоре, и изпи водката от раз, без да разлее нито капка.

— Ура! Ура-а-а, господа офицери! За Царя! За Отечеството! — вкупом ревнаха офицерите, изпразниха чашите си до дъно и като по команда ги запратиха в стените. В трапезарията отекна оглушителен звън от трошенето на скъпия оловен кристал.

Пиршеството продължи до късно през нощта, все така буйно, в необуздано веселие.

 

 

Не беше изтекъл и час след дръзката наздравица на княз Кузин, когато графинята се надигна от стола си с извинението, че се налага да надникне в кухнята, тъй като била длъжна да надзирава многобройната прислуга. Кити още не бе затворила вратата след себе си, когато графът запита офицерите от най-близкия до него край на дългата маса:

— Какво ще кажете да прескочим за ден-два до Мадам Зоя в Нижний? Иля Иванич ми спомена, че Зоя е довела нови шест девойки от Грузия, Задкавказието. — Граф Пьотр Радишевски изгледа въпросително пийналите си подчинени.

Шумен пиянски рев потвърди недвусмислено единодушната подкрепа на височайшото предложение.

— Първо да се навечеряме, а после — на конете и право към Нижний! — разпалено махна с ръка съпругът на Кити.

— Да пием за това! — кресна мършавият подпоручик, който дразнеше всички с превзетия си петербургски акцент. — Жени, водка, бифтеци и малко късмет… какво друго му трябва на войника? — Чашите отново бяха пресушени на екс сред възторжените викове в чест на прелестните наслади, които им обещаваше нощният пансион на Мадам Зоя.

След обилната вечеря слугите поднесоха пури и портвайн. Пьотр се обърна към съпругата си, която междувременно се бе върнала от кухнята:

— На сутринта ще трябва отново да продължим с патрулирането. Приготви ми три комплекта чисто бельо. Тръгваме след един час

— О, Пьотр, няма ли да останеш поне за няколко дни при мен? — възкликна младата графиня и лицето й помръкна.

Графът безпомощно повдигна рамене. Погледът му се плъзна по крехката й фигура, но без да се задържа за дълго.

— Съжалявам, котенце, но ни очакват сутринта в щаба на барон Врангел — излъга я с лекота Пьотр. От години бе свикнал да измисля какви ли не поводи, за да прикрива посещенията си при Мадам Зоя. — Ако всичко върви добре, ще се върна след две или най-много три недели. Нали ще се грижиш за имението, докато аз се скитам из степите? Дългът пред Царя и Отечеството ме зове! — Той се наведе, погали я по лицето и я целуна, но набързо, по задължение.

Кити тъжно въздъхна и сведе гъстите си мигли.

— Разбира се, Пьотр. Знаеш, че винаги стриктно изпълнявам задълженията си — послушно промълви графинята, но сърцето й мигом се вледени. „Какво друго бих могла да очаквам? — горчиво се запита тя. — Защо бях толкова глупава да се надявам, че поне този път ще е по-различно?“

Много добре знаеше защо се бе оженил Пьотр за нея. Поне това можеше да го разбере. Всъщност разбираше всичко. Затова се бе примирявала с всички недостатъци в характера на съпруга си. Брак по сметка, уговорен от техните родители още когато Кити и Пьотр бяха деца. Причината бе съвсем проста — именията им бяха съседни, така че от този брак печелеха и двете дворянски фамилии. Но Кити копнееше само за едно — да бъде обичана от младия, строен наследник на имението Радишевски. Уви, мечтата й не се сбъдна. Сега, след трите години брачен живот с Пьотр, след поредицата от горчиви разочарования, младата графиня вече бе започнала да се примирява с неумолимата истина — завинаги й бе съдено да се прости с девическите си мечти.

Защото Пьотр, висок и красив, със страстни цигански очи, въпреки че се държеше мило и любезно с жена си, всъщност я третираше по-скоро като сестра на някой от многобройните си приятели или най-много като далечна братовчедка. Или нещо подобно. Техният съвместен живот беше по-скоро имитация, а не истински брак. Кити загуби родителите си съвсем млада — беше само на седемнадесет — и до навършване на пълнолетие беше поверена на леля си — неомъжената сестра на баща й. Леля й, жена с подчертано властен характер, вечно недоволна от всичко и всички, веднага й нареди да си събере вещите, за да й отведе далеч на юг, в имението на техния род, „… където я зовяла честта на фамилията“. Раздялата с Петербург — центъра на светския живот в необятната империя — бе второто жестоко разочарование, което животът поднесе на невинната девойка. Оказа се обаче, че скуката в глухото провинциално имение започна да дотяга не толкова на племенницата, колкото на лелята, която по цели часове въздишаше за баловете в далечния Петербург. Кити се приспособи много по-лесно от леля си към тази внезапна промяна — не само заради младостта си, но и защото беше подготвена от баща си да се грижи за имението, тъй като беше единственото му дете. Така че след смъртта на родителите й, за Кити бе съвсем естествено да поеме управлението на имението от иконома Алексей Кучин, въпреки че беше съвсем млада. Също така естествено дойде ред и на годежа й с Пьотр, с когото се познаваха от деца.

Венчаха се два месеца след нейния осемнадесети рожден ден, по време на поредния едноседмичен отпуск на Пьотр от германския фронт. Веднага след венчавката лелята на Кити заяви, че нейният дълг към осиротялата й племенница вече бил изпълнен, нареди на прислугата да натоварят куфарите й в кабриолета и потегли за Петербург. Два дни по-късно Пьотр се върна на фронта. Така Кити остана съвсем сама. Върху крехките й рамене легна грижата за двете обширни имения.

Не можеше да се отрече на Пьотр чувството за справедливост — по-късно той откровено признаваше, че ако младата му съпруга не бе надарена с организаторски способности, двете имения щяха да затънат в дългове през тежките военни години. Но Кити не се радваше на похвалите, с които така щедро я обсипваше Пьотр, защото жадуваше само за едно — за любовта му. Тя тихо въздъхна, загледана в съпруга си, който доливаше в чашата си последните капки от водката в гарафата. Като всички жени в нейното положение и тя беше длъжна да се примирява с привилегированата роля на мъжете в този суров, несправедливо устроен живот. Съпрузите обичаха, дори обожаваха любовниците си, но не се женеха за тях — предпочитаха да си избират съпруги от висшите кръгове, при това колкото бе възможно по-младички и невинни, въпреки че не ги даряваха с любовта си.

Трябваше да изтече още цял час, посветен единствено на пресушаването на още дузина бутилки водка и шампанско, преди многолюдната компания да осъзнае, че е време да сложи край на пиршеството. Кавалерийските офицери неохотно се надигнаха от столовете. Сравнително по-трезвите от тях дори успяха да пожелаят „Лека нощ“ на домакинята, преди да се заклатушкат към обора, за да възседнат, пъшкайки конете си — очакваха ги дванадесет версти до Нижний.

След като изпрати съпруга си до алеята пред къщата, Кити се прибра вътре, намръщена и мълчалива. Махна с ръка на иконома да освободи прислугата. Вече бе много късно — минаваше три след полунощ — така че почистването на трапезарията и кухнята можеше да почака до сутринта. Графинята огледа просторното помещение, колкото да се увери, че не е останала някоя неизгасена цигара, след което бавно пое по стълбата към горния етаж.

Усещаше се безкрайно самотна.

Младата жена не си правеше илюзии, че може да очаква нещо хубаво от семейния живот. Противоречиви чувства се надигнаха в гърдите й — страх от бъдещето, мъка и самосъжаление, както при всяка жена, лишена от любов. Но заедно тези миньорни настроения в нея се прокрадваше неясен копнеж за промяна, за нещо, което да я извади от сивото й всекидневие. После обаче изпитваше угризения заради греховните си помисли. Как можеше да мисли за собственото си щастие, за егоистичното задоволяване на желанията си, когато нейният съпруг рискуваше живота си в една толкова ожесточена и кръвопролитна война? Ако събитията продължават все така, ако бойните действия се разгръщат все повече и повече, какви ли изненади можеха да се очакват за в бъдеще? Смърт, изгнание, заточение… все мрачни перспективи, от които сърцето на младата графиня замираше от ужас. Но засега вражеските дивизии все още бяха далеч от Астраханска област и тя можеше да се самозалъгва, че е достатъчно да се грижи за двете имения, за да бъде поне отчасти щастлива. Или поне да не се измъчва дали Пьотр ще се върне при нея жив и здрав след поредния набег в тила на червените. Щом съдбата не бе пожелала да я дари е любовта на съпруга й, поне можеше да му служи като предан управител на двете съседни имения.

Но тъкмо се бе успокоила, когато отново я връхлетяха мрачните опасения, срещу които тя така старателно бе изградила прегради в съзнанието си. „Мили Боже — безпомощно се запита Кити, — докъде ще ни доведе всичко това?“

Наистина имаше реални основания за подобни опасения. Въпреки успехите на полковете на барон Врангел и на елитните кавалерийски съединения към които се числеше и ескадронът, командван от Пьотр), непрекъснато се смаляваха териториите, оставащи под властта на белогвардейците. Червената армия разполагаше с повече резерви в жива сила и боеприпаси, затова все по-здраво затягаше обръча около непокорните южни провинции. Докога белите ще съумяват да отблъскват напористите атаки на връхлитащите от север болшевики? На Кити дори не й се искаше да си представя, дори и за миг, какво би я очаквало, ако се стигне до евакуация на имението. Но в паметта й неволно изплува споменът за указанията, които й бе дал Пьотр, преди да се присъедини към Бялата армия през януари 1918 година:

— Оставих подробно съставени заповеди в плика, запечатан с пръстена ми и заключен в сейфа в кабинета ми. Знаеш къде крия ключа от сейфа. Погрижил съм се за влог на твое име в една банка в Париж. Адресът на банката и номерът на влога ще намериш в плика, скрит в сейфа. Ако загина на бойното поле и ако се наложи да се евакуира нашата област, обещай ми, че ще заминеш веднага, щом положението по фронтовете се влоши. Не искам да отлагаш заминаването до последния час! — Тогава той я бе изгледал мрачно, така вглъбено и замислено, както никога дотогава, след което бе повторил молбата си шепнешком: — Моля те, Кити, обещай ми, че навреме ще се махнеш оттук!

Кити само бе кимнала сковано. Гърлото й беше пресъхнало от страх.

— Ще изпълня заръката ти, Пьотр — тихо бе промълвила младата графиня, когато бе успяла да възвърне способността си да говори. При мисълта, че повече може би няма да види съпруга си, сърцето й се бе свило в болезнен спазъм. Ужасно мъчителна беше и перспективата да се раздели с имението, владяно от няколко века от рода на баща й.

— А това… това ти го оставям като последно спасение, но само в случай, че няма друг изход… — тъжно бе добавил Пьотр и бе измъкнал от чекмеджето на бюрото си ампула с морфин. В началото на 1918 година дворянските фамилии бяха настръхнали от разказите за зверствата на Червената армия. Особено жестоки бяха болшевиките към потомствените аристократи. Затова Кити не бе отронила нито дума повече, само бе поела ампулата от треперещата ръка на Пьотр. Повече нито той, нито тя не бе споменал дори една дума за смъртоносната ампула.

Сега, почти една година след онези събития, мрачните спомени и тревогите, породени от тях, отново стегнаха в железен обръч сърцето й. Настроението й окончателно се помрачи. Вече едва удържаше сълзите си. Машинално стисна перилото на стълбището, спря се и се огледа безпомощно. „Проклета война! Защо е тази касапница, кому е нужно това братоубийство? Проклета да бъде и онази Зоя, която така безсрамно и нагло покварява съпрузите на почтените жени!“

Защото Кити отлично знаеше къде всъщност се бяха запътили офицерите начело с Пьотр. Съпругът й бе оповестил с ясен тон намерението си да отведе подчинените си в онзи бардак и Кити го чу, въпреки че беше в коридора, водещ към кухнята. Сълзите й рукнаха, когато си припомни с какво безразличие Пьотр изпълняваше съпружеските си задължения. Примигна няколко пъти, за да укроти хлипанията си, избърса сълзите си, стисна юмруци и си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Нали само преди две седмици се бе зарекла повече да не плаче заради отчуждеността на Пьотр? По дяволите, не искаше да се превърне в безпомощна ревла, бършеща час по час носа си с батистена кърпичка! Стигаха й трите години разкъсващи колебания. Въпреки че бе подчертано чувствена натура, Кити съвсем не бе лишена от способността да разсъждава прагматично, дори и за любовта, така че не си правеше илюзии, че някога Пьотр ще я обикне.