Теса Баркли
Мечтите на другите (10)

Глава десета

След Епсъм Линдзи се прибра направо в апартамента. Майка й вече беше там и тъкмо ставаше, след като беше поспала на уютното канапе в хола.

— Здравей — каза тя и се прозя. — Победители ли се връщаме?

Дъщеря й се засмя. Още преди години си беше разработила специална стратегия на поведение за конните надбягвания. Обръщаше се с молба към някой от гостите да направи залагане от нейно име. Така хем той се чувстваше поласкан, хем тя си спестяваше досадното изчитане на характеристиките на състезателните коне.

— Днес предоставих честта на господин Жускнар от Утрехт и той спечели около четири лири. А ти как си? Успя ли да свършиш нещо?

— Съставих програма на компютъра сам да продължи търсенето и излязох да се поразходя. Кварталът е доста приятен. През лятото сигурно идва прохлада откъм реката, но се чудя дали не е прекалено ветровито през зимата… Гладна ли си? На връщане се отбих да напазарувам.

— Не, благодаря. От сутринта непрекъснато дъвча — гъши пастет, сандвичи със сьомга. Не бих отказала чаша чай, но само ако и на теб ти се пие. — Линдзи отиде да съблече официалния си тоалет — синя сламена шапка, люлякова рокля от копринен опал и високи обувки в подходящ цвят. Всичко беше много красиво, но крайно неудобно.

Прозорците на спалнята гледаха към лагуните. Постоя малко, взирайки се в отражението на сградите във водата — тъмни очертания върху също така тъмните води на реката. От двата служебни апартамента на „Ойстрав“ този беше по-стилният. Беше мебелиран в буржоазния стил на XIX век с високи скринове от тъмно дърво и месингови лампи със зелени абажури. Обстановката беше впечатляваща, но я отделяше цял един свят от светлия провинциален стил, който тя бе наложила в къщата в Пътни. Тук никога не би могла да се почувства като у дома.

За да се освежи, наплиска лицето си с вода, окачи люляковата рокля в гардероба и се преоблече в памучна пола и риза. Когато се върна в дневната, Силия вече сервираше чая върху ниска махагонова масичка. Чашките бяха в стил дерби, чайникът беше от истински делфтски порцелан.

— Красиви предмети — отбеляза майка й. — Намерих в кухнята емайлирани кутии за чай. По етикетите разбрах, че това е „Асам“.

— Каквото и да е, само не „Ърл Грей“!

— Това ме подсеща да попитам как е Питър?

— Беше много красив — с кремава вратовръзка и костюм тройка.

— Сигурно гледката в Куин Стенд е била разкошна: мъжете в костюми, дамите облечени по последна мода. А как е артритът на Питър?

— Струва ми се, че е по-зле, но нали знаеш — той не разрешава да се споменава.

— Говори ли с него?

— Не бих казала, че точно там беше подходящото място или време, Сеси. — Тя съзнателно избягваше прекия отговор, но не си представяше как би могла да сподели с майка си подозрението, че Питър е престъпник.

Докато пиеха чая, Силия сподели какво е открила:

— Казах ли ти за програмата, която съставих днес сутринта?

— Да?

— Насочих я да прерови някои от отделите на „Ойстрав“ — тези, на които знаех паролите.

— И какво се опитваш да откриеш?

— Нали казваш, че не те интересува дали някой чиновник от счетоводството от време на време прибира по някоя лира? Реших да проверя за големи суми, които се движат много активно. Доколкото разбирам не търсим и някой, който е депозирал един милион лири и ги е оставил да лежат в очакване на годишна рента, нали?

— Да, търсим човек, който кара банката да работи за негова лична изгода.

— Затова реших, че парите трябва да се движат много бързо. И струва ми се, попаднах на нещо любопитно.

— Наистина ли?

— Ела да ти покажа. — Тя остави чашата и я поведе към дневната. Беше подредила компютрите на масата, но под тях беше постлала дебело вълнено одеяло от страх да не издраска скъпата полирана повърхност.

Показа на Линдзи една разпечатка. Тя взе листа и внимателно го прочете. Не забеляза нищо особено: това бяха сметките на две фирми. Паричните суми идваха от освободената от данъци зона на Антилските острови, за няколко дни оставаха в счетоводството на „Ойстрав“, след което се прехвърляха в европейски банки. Парите по едната сметка отиваха в Швейцария, по втората — в Лихтенщайн.

— В движението на тези суми няма нищо незаконно, мамо — каза. — Някои компании често използват банковите си сметки, за да прехвърлят парите си в най-печелившите отрасли. Много от клиентите ни го правят. Аз също придвижвам парите на пенсионния фонд, когато забележа някаква възможност за увеличение на приходите.

— Но накрая парите отново се връщат в пенсионния фонд, нали? Не се прехвърлят на други сметки.

— Но в процеса на търговията…

— Просто си помислих, че е доста странно. По тези две сметки непрекъснато се превеждат пари от депозити, направени на Антилите, но никога не се задържат. Парите просто преминават оттук и отиват някъде другаде. Искам да кажа, че операциите следват определен модел. А нали аз се опитвах точно да открия някакъв модел, в който да участва голяма парична сума.

Силия извика данните на екрана на компютъра. Показаха се сметките на първата фирма за последните осем месеца. Нямаше съмнение. Графично представено от Силия, движението на парите очертаваше определен модел.

Тя натисна един клавиш и се появиха други данни — този път за втората компания. И тук очевидно се следваше същият модел.

— Хм — каза Линдзи и седна пред компютъра. — Дай да видим къде отиват парите.

Екранът примигна и данните се пренаредиха. Тя поиска от компютъра да посочи направленията. Още едно примигване и командата беше изпълнена.

— Да… — Замислено се облегна назад. — Всички направления са свързани със страни, в които действащите закони осигуряват секретност на банковите сметки. А парите идват от друга страна, в която „конфиденциалността“ е още по-важна.

Силия изглеждаше доволна.

— Е, това точно не го знаех. Но е важно, нали?

— Да… Истината е, скъпа, че доста високоуважавани личности изпращат парите си в Монсерат, Панама и Антилските острови. Но това не означава задължително, че се върши нещо нередно.

— Тогава защо го правят?

— За да заобиколят данъците… За по-висок лихвен процент… — Замълча. — Както и да е. Интересно кой ли е този „Нешънъл Нордън Консентрал“.

— Южноамериканска компания.

— Да, нали? Бих искала да я проуча малко по-добре. А другата, „Глоубъл Саундфаст“…

— Тази може да е редовна. Името й внушава доверие.

— Мамо, всеки е свободен да сложи каквото иска име на фирмата си. Това не е противозаконно, но нищо не означава.

— Сигурно все пак има някакво правило…

— Нищо подобно. Точно затова инвеститорите трябва много да внимават къде си влагат парите. Големите имена невинаги означават големи компании… Въпреки че, изглежда, „Глоубъл Саундфаст“ работи с доста големи суми…

— Тогава трябва и нея да провериш.

— Да, ще го направя още в понеделник. Няма да е трудно в банката. Разполагаме със специализирани програмни продукти, в които са изброени всички компании, а в библиотеката е пълно със справочници.

— Още утре може да отидеш…

— Утре е неделя и аз смятам да отида в Есекс, при Алис — твърдо заяви Линдзи. — Същото се отнася и за тебе. Достатъчно дълго си седяла пред компютъра.

Неделният ден мина великолепно. Судин ги качи на микробуса и заедно с голяма група приятели и роднини ги закара във фермата. Алис веднага им разказа какво още е научила и свършила. Ходила на плуване в градския басейн; отделили й цяла леха домати, за които тя лично трябвало да се грижи; открила, че реката се намира само на половин час път от фермата и там било страхотно, защото имало много мидички, водорасли и красиви парчета дърво, изхвърлени от водата на брега.

— Бабаджи не ме пуска да ходя сама, но пък Тапти много обича реката, защото лови риба, обаче нищо не хваща. Има две въдици, но не ми дава да ги пипам, защото кукичките били опасни. Мамо, нали не е вярно? Толкова са мънички.

— Напротив, опасни са и той е напълно прав да не ти разрешава да си играеш с тях. Кога ще узреят твоите домати, миличко? — бързо попита Линдзи, за да отклони разговора от опасните въдици.

— Е, не чак когато стана голяма, но няма да е скоро. Бабаджи казва, че търпението е една от най-големите добродетели на Вишну…

— Какво? О, Божичко, „добродетели“! Доста нови думи си научила, миличка.

— Да, така е — гордо изрече момиченцето.

— Само почакай да видиш какво представление ще изнесе в забавачката — засмя се Силия, когато по-късно Линдзи й предаде разговора. — Ще има да им разказва как е отглеждала домати и кой е Вишну…

— О, как искам по-бързо да се върне в забавачката! — извика дъщеря й и се почувства съвсем безпомощна. — Тази история може да продължи седмици наред…

— Не се тревожи, скъпа — успокои я майка й. — Детето се чувства добре и е щастливо. Освен това тук ще научи много повече, отколкото в забавачката. А на училище ще тръгне чак през септември. Надявам се, че дотогава всичко ще е приключило.

Линдзи не беше толкова сигурна.

 

 

На следващата сутрин на екраните на вътрешната компютърна мрежа на „Ойстрав“ се появи съобщение, че снимките от Епсъм са готови и са изложени в закритата галерия.

Отделът за връзки с обществеността винаги правеше изложба от снимки след събития, в които бяха участвали служителите на банката. Добрият тон изискваше да се прояви интерес към изложбата, затова веднага щом се освободи, Линдзи отиде да я разгледа.

Там вече се бяха събрали служители, които коментираха снимките.

— Дамата в изумруденозелено трябва да е съпругата на господин Лаутенбард — отбеляза някой от присъстващите.

— Много е елегантна. Мисля, че до нея Линдзи изглежда като че ли е тръгнала на градинско увеселение с тази ефирна рокля и бледосиня сламена шапка.

— Не я обиждай, приятелче — чу се глас, който тя веднага разпозна. — Момчетата в Ню Йорк щяха да паднат, ако я бяха видели.

— Много ти благодаря, Тад — обади се Линдзи. — Съгласен ли си да се подпишеш под това твърдение?

— О, извинявай. Не видях, че си тук…

Тя се изненада, че той, винаги толкова остроумен и със завидно самообладание, се притесни. Сега беше моментът да го хване натясно и да го попита какво знае за „Нешънъл Нордън Консентрал“. Но беше прекалено рисковано. Можеше да го подплаши и да го накара застане нащрек.

Вниманието й се насочи към Нейсмит, който започна да разказва за какво си бяха говорили по време на надбягванията. И въпреки че ставаше дума за светско събитие, винаги беше полезно да се научи някоя и друга клюка. Линдзи се измъкна, като реши да използва момента и да се отбие в библиотеката. Най-добрите справочници липсваха. Провери в автоматизираната система за цитиране на борсовите операции, но нищо не можа да открие. Сигурно щеше да намери „Нешънъл Нордън Консентрал“ и „Глоубъл Саундфаст“ в по-малко престижни справочници.

Засега разполагаше само с информацията на „Ойстрав“. И двете сметки бяха открити наскоро една след друга през септември миналата година. Компаниите бяха представили необходимите препоръки от четири внушаващи доверие фирми, едната от които беше престижна японска банка. Освен това и двете компании бяха направили високи депозити, задължителни при откриване на сметка в търговска банка. Смяташе се, че при това положение не е необходимо да се подлагат на специално проучване.

И все пак беше странно, че за тези компании липсваше информация в стандартните справочници. Там не се споменаваха само много дребни фирми. А нито една от двете не беше чак толкова малка, като се съдеше по ежемесечните им парични преводи. Движението на милиони долари предполагаше голяма делова активност. Защо тогава не бяха включени в справочниците?

Най-накрая Линдзи успя да ги открие в бюлетина на кредитните агенции, където се посочваше оценката на финансовото състояние на фирмите. И „Нешънъл Нордън Консентрал“, и „Глоубъл Саундфаст“ бяха получили най-високата степен — ААА. Това вече би трябвало окончателно да я успокои. Всяка компания, получила такава висока оценка, би трябвало да е безупречна. Тя се забърза към заседателната зала, където я очакваха за участие в телевизионен репортаж.

През целия ден мисълта й непрекъснато се връщаше към двете компании. Какво точно произвеждаха? „Глоубъл Саундфаст“ би трябвало да е в музикалния бизнес или в комуникациите — напоследък в тези области се откриваха стотици нови фирми. Но с какво ли се занимаваше „Нешънъл Нордън Консентрал“?… С транспортиране на дървесен материал? Или със строителството на нефтопровода до Аляска?

На следващия ден отново се върна към проблема с двете компании. Обади се на колеги в Ню Йорк и от тях разбра, че „Нешънъл Нордън Консентрал“ управлява фонд от Колорадо. „Глоубъл Саундфаст“ произвеждаше техническо оборудване за океански изследвания. Но на въпроса кои бяха директорите на двете фирми й отговориха, че са необходими доста по-задълбочени проучвания. Неочаквано се разбра, че и двете компании бяха филиали на по-големи компании.

Оказа се изключително трудно да се получи информация кой притежава или ръководи „Нешънъл Нордън Консентрал“ и „Глоубъл Саундфаст“. Това вече беше обезпокоително. Нито една уважаваща себе си търговска банка не би приела за клиент фирма, управлявана от директор-фантом.

Линдзи се замисли дали някой си е направил труда да провери препоръките им. В крайна сметка те лесно можеха да бъдат фалшифицирани. Още повече, след като единият от поръчителите беше японска банка. Този факт сам по себе си се смяташе за достатъчна гаранция.

Тя си помисли, че даже в една японска банка се срещаха недотам почтени чиновници. Само преди четири дни бяха съобщили за арестуването на четирима високопоставени банкови служители, отпуснали заем на една токийска банда, известна като „Сокая“. Щом бе възможно да се отпускат заеми, какво оставаше за едни препоръки.

Линдзи имаше нужда да се откъсне от тези мисли за ден-два. Освен това тази вечер щеше да вечеря с Бари. Трябваше да престане да се занимава с банката и да се съсредоточи върху него.

Той се обади рано следобед, за да потвърди срещата.

— Смятам да те заведа в Ричмънд, в новото заведение на брега на реката…

— О, Бари, не зная дали… Не може ли да не излизаме от Лондон? За мен така е много по-удобно…

— Вече съм запазил маса и освен това нали ще дойда да те взема с колата.

— Но аз няма да тръгна от къщи, Бари. Ще бъда в града…

— О, само не ми казвай, че пак ще се забавиш на някое досадно заседание…

— Уверявам те, няма нищо подобно. Когато се видим, всичко ще ти обясня. Не може ли да се срещнем в Сити? — Тя се притесняваше не толкова за това как щеше да стигне до Ричмънд, колкото как щеше да се прибере. Искаше да си легне преди единадесет, а пътуването през целия град щеше да отнеме най-малко един час.

Изведнъж се сети, че изобщо не бе предвидила посещение в апартамента на Бари. Но нали се предполагаше, че довечера щеше да се състои тяхната помирителна среща? Какво да му каже, ако той й предложи романтична интерлюдия, за да скрепят мирния договор? Затова бързо продължи:

— Разбрах, че са открили великолепен индийски ресторант в Сити — „Лал Форт“. Зная колко обичаш източната кухня…

— „Лал Форт“! Това трябва да се намира чак някъде в Ийст Енд…

— Добре де, както кажеш…

Бари определено не остана доволен, когато плановете му се провалиха. Снизходителният му тон веднага се смени с неприкрито раздразнение. Линдзи знаеше, че ще се наложи да приеме следващото му предложение, каквото и да бе то.

— Добре тогава, хайде да отидем в „Елоиз“. Там ме познават и предполагам няма да е трудно да намерим маса дори и без предварителна резервация.

— Добре, Бари, в „Елоиз“. В колко часа? Седем и половина?

— По-добре в осем — обидено каза той. — Знаеш, че за мен там е много по-неудобно отколкото в Ричмънд.

Тя би могла да възрази, че и на нея няма да й е лесно да стигне до Сохо, но премълча. Държеше на всяка цена да се сдобрят.

Майка й много се зарадва, когато разбра, че излиза с Бари.

— Какво смяташ да си облечеш? — попита тя, като си помисли за ограничения гардероб, който дъщеря й беше донесла от къщата. Състоеше се главно от рокли, с които ходеше на работа, и спортни дрехи.

— Ммм… Май ще се наложи да си сложа роклята, с която бях на Дербито, но без шапка. — Роклята бе прекалено официална за вечеря в Сохо и Бари сигурно щеше да си помисли, че се старае да му угоди. Всъщност това беше единствената подходяща рокля, с която разполагаше в момента.

— О, ще бъде чудесно! — И Силия, която винаги възлагаше големи надежди на тези срещи, си помисли, че дъщеря й сигурно очаква тази вечер да й направят предложение за брак.

Както обикновено Бари вече я очакваше в ресторанта. Явно нищо не бе в състояние да го накара да падне толкова ниско, че да забрави добрите си маниери. Дори промяната на плановете в последния момент и пренебрежението към престижен нов ресторант за сметка на добрата стара кръчма. „Елоиз“ беше приятно заведение в провансалски стил, с много добра френска кухня. Тъй като беше вторник, нямаше много посетители. От музикалната уредба се разнасяха ведрите звуци на старомодна френска мелодия на акордеон.

— Много добре изглеждаш — любезно каза Бари и стана да я посрещне.

— Благодаря. Надявам се, че не съм те накарала да чакаш?

— О, не, изобщо. — Той извика сервитьора, за да поръча аперитив. След това се съсредоточи в менюто. — Предлагат пушено пиле в тесто на фурна — промърмори. — Ако си съгласна, бихме могли към него да вземем изстудено монтраше. А ако поръчаме за ордьовър тартини със сьомга, тогава да вземем и малеско блан, само половин бутилка.

— Оставям ти да избереш, Бари.

— Много добре. — След малко сервитьорът се върна, поръчката бе направена и Линдзи се насили още веднъж да повтори извинението, което той очакваше.

— Отново искам да ти кажа колко съжалявам за случилото се миналата седмица, Бари. Наистина бях длъжна да те предупредя, че имам излизане…

— За някоя тъпа конференция, предполагам. И къде беше този път? В Брайтън? Париж?

— Не, изобщо не беше така. Трябваше да отида при Алис и майка ми…

— Да отидеш при тях? Но ти каза… Нали ми каза, че Алис била на гости у някаква съседка? — учуди се той.

— Не, изпратих я при приятели в провинцията. Наложи се, и то внезапно.

— Сигурно ти изглеждам много глупав — намръщи се той, — но не разбирам защо беше необходимо да казваш, че е у съседка, когато това не е било вярно.

— Така беше най-лесно. Не знаех, че нещата ще се развият по този начин.

— Но защо беше необходимо толкова да бързаш, за да отидеш при нея?

— Тревожех се. Досега никога не се е отделяла от мен и въпреки че майка ми беше с нея…

— Майка ти е отишла с нея?

— Да. Освен това трябваше да разговарям със Сеси, така че…

— И все пак не виждам защо бе необходимо да тръгваш в ранни зори…

— Бари, съжалявам. Разбирам, че ти изглежда неразумно… — Изведнъж си представи как след много години, самата тя деветдесетгодишна бабичка с побелели коси, пада на болните си от артрит колене и започва да се моли: „Скъпи, извинявай за онази неделна сутрин преди шестдесет години. Ще можеш ли да ми простиш някога?“

Бари остро изрече:

— Какво смешно намираш в поведението си?

— Извинявай — отвърна тя. — Просто ми хрумна нещо. Вече ти се извинявам за дванадесети или тринадесети път. Надявам се, че най-после ще приемеш извиненията ми.

— Очаквам обяснение — отговори той и сви неодобрително устни. — Държиш се като дива коза и очакваш, че няма да се обидя. Защо, за бога, бе необходимо Алис и майка ти внезапно да заминават за провинцията? И защо просто не ми каза?

— Не исках никой да узнае…

— Какво?

— Почакай, нека ти обясня. Получихме писмо, в което ни заплашваха…

— Кой? Кой кого заплашва?

— Заплашваха Алис и Сеси. Затова веднага ги изпратих при приятели…

— От полицията ли ти препоръчаха да постъпиш така?

— Не съм се обаждала в полицията. Бари, остави ме да ти обясня. Заплахата, изглежда, е свързана с работата ми в „Ойстрав“, затова…

— Не те разбирам, Линдзи — каза той, окончателно вбесен от споменаването на банката. Винаги му призляваше при мисълта, че Линдзи заема висок пост в търговска банка.

— Ако престанеш да ме прекъсваш на всяка дума, ще ми бъде много по-лесно да ти обясня…

— Ако със същия успех се справяш със задълженията си в банката, не разбирам как изобщо си постигнала някакъв успех. Ти не можеш да дадеш свързано обяснение какво всъщност се е случило!

— Бари, майка ми и моето момиченце бяха заплашени от човек, който има някаква връзка с банката. Веднага ги отведох на безопасно място…

— И сама си преценила, че е безопасно? И къде, ако смея да попитам, си решила, че е достатъчно безопасно, на всичкото отгоре, без да бъде уведомена полицията?

— Няма значение къде се намира. Трябваше да ги изпратя…

— Извинявай, но за мене има значение. Искам да зная къде са.

— Но, за бога, защо това толкова те интересува? — изненада се тя.

— Защото става въпрос за доверие или недоверие…

— За доверие?

— Не виждаш ли колко оскърбително се държиш с мене? Първо ме излъга за Алис, а сега разказваш небивалици за някаква заплаха, отправена уж преди цяла седмица, а ти не си ми казала нито дума. Сега на всичкото отгоре се оказва, че ми нямаш достатъчно доверие да ми кажеш къде се намират майка ти и дъщеря ти! Поведението ти е толкова егоистично…

— Егоистично ли? За бога, Бари, дни наред се опитвам да си оправим отношенията, а ти дори не отговаряш на обажданията ми!

— О, значи аз съм виновен, така ли? — каза той и се облегна назад. Огледа се наоколо като че ли търсеше подкрепа у останалите посетители за неразумното поведение на Линдзи. — Изоставяш ме, без каквото и да е обяснение, криеш от мен какво става и накрая се оказва, че аз съм виновен? Ти ме оскърби, прояви към мен неуважение, ти ме разочарова — и накрая дори ме обвиняваш!

Тя нищо не каза. Изведнъж се почувства страшно уморена. Защо беше необходимо да хаби толкова енергия, толкова време и усилия, за да умилостиви този човек?

— Е? — попита той, очаквайки отговор.

— Бари — започна Линдзи, — аз ти се извиних, а ти не прие моите извинения. Изглежда, изобщо не си разбрал колко мъчително беше всичко това за мен самата, не чух от теб нито една дума на съчувствие или загриженост…

— Как бих могъл да ти съчувствам, когато ми нямаш доверие?

— Това изпит ли е? Ако ти кажа къде се намират Сеси и Алис, ще се промени ли нещо?

— Поне ще се убедя, че все още означавам нещо в живота ти. Надявах се, че сме започнали да изграждаме сериозни отношения, Линдзи. Мислех, че искаш да заема мястото на този вечно отсъстващ баща на Алис, и аз изпълнявах тази ролята колкото беше по силите ми…

— Много ти благодаря — отвърна тя. — Не знаех, че изпълняваш роля. Мислех, че наистина я харесваш.

— За бога, наистина ли си въобразяваш, че мога да имам нещо общо с дете на четири години и половина? Правех всичко, което мога, защото знаех, че ти точно това очакваш от мене — да се държа като баща на Алис…

— Алис няма нужда от актьорски изпълнения…

— О, разбира се, ти можеш да бъдеш всичко — майка, баща, жена с блестяща кариера…

Изрече го с такава злоба, че Линдзи стана.

— Струва ми се, че не се очертава приятна вечер — отбеляза тя. — Извинявай, че те довлякох в Сохо само защото си въобразявах, че…

— Сядай. Няма да допусна отново да ме изоставиш.

— Бари, не ми заповядвай. Лека нощ.

Тя вече бе стигнала вратата и дори я бе отворила, когато той я хвана за ръката.

— Почакай малко. Опитай се да разбереш. Ако си тръгнеш сега, това ще е краят.

— О, знаех го още в момента, в който ти пожелах лека нощ.

— И можеш да го приемеш просто така? Не се ли страхуваш, че ще загубиш нещо?

— Това, което изпитвам, Бари, е огромно чувство на облекчение.

Думите й окончателно го изведоха от равновесие. Изгледа я и се опита да каже още нещо, но в този момент пристигна сервитьорът и попита:

— Случило ли се е нещо, господине? Госпожо? Да не би да не сте доволни от обслужването? Или от менюто?

Преди да излезе, Линдзи му отговори с усмивка:

— Сигурна съм, че храната ви е отлична.

Навън извади мобилния си телефон и се обади на майка си.

— След двадесетина минути се връщам, Сеси…

— Какво? Мислех, че… — Тя се надяваше дъщеря й да не се прибере до сутринта.

— Още не съм вечеряла. А ти?

— Току-що извадих някои неща от фризера…

— Прибери ги обратно. Веднага щом се отърва от тези парцали, ще отидем да хапнем навън.

Когато се прибра в апартамента, Силия се суетеше из коридора и я чакаше.

— Какво се е случило, за бога?

— С Бари малко се скарахме.

— Но за какво? Мислех, че вие двамата…

— Не, майко — прекъсна я Линдзи и отиде да се преоблече.

Силия вървеше след нея.

— Какво значи това „не, майко“? Мислех, че всичко се подразбира и практически…

Младата жена дръпна ципа на роклята и се измъкна от нея.

— Да, но не е така.

— Но, Линдзи…

— Къде ще отидем да хапнем? Докато си се разхождала из квартала, не забеляза ли някой приятен ресторант?

— Линдзи, моля те, обясни ми. Какво се е случило между теб и Бари?

Линдзи внимателно окачи роклята на закачалката.

— Просто… изведнъж открих, че не го харесвам.

— Не го харесваш ли? Не говори глупости! Ти си много привързана към него, а и той ти е предан. И обича Алис…

— Не, не е вярно…

— Какво говориш? Той много я харесва, а тя просто го обожава!

— Майко — каза тя и си свали бледосините обувки. — Повярвай ми, той не дава и пет пари за Алис. Изведнъж разбрах, че тя вече е имала един баща, който я е изоставил, а аз й намерих втори, който я използва, за да ме манипулира.

— Линдзи! — Силия бавно се отпусна на кухненския стол. — Звучи така, като че ли… като че ли…

— Да, между нас всичко е свършено.

— Но аз си мислех, че вие двамата ще се ожените!

Дъщеря й си сложи джинси и риза.

— Изглежда, жените от нашето семейство нямат особен късмет с мъжете, нали? — Усмихна се, за да прикрие болката си. — Хайде, умирам от глад. Да тръгваме.

— А какво ще каже Алис? — тъжно попита майка й и я последва в коридора. — Той е толкова важна част от нейния малък свят.

Линдзи се обърна и я погледна в очите.

— Било е измама. Той не се интересува от нея. Алис ще трябва да се оправя без него.

В асансьора и двете мълчаха. Когато излязоха във фоайето, Силия прегърна дъщеря си през раменете.

— Справихме се преди — твърдо изрече тя, — ще се справим и занапред.

Линдзи се отпусна при този успокоителен жест. Постепенно щеше да й обясни защо се бяха разделили с Бари. В момента най-важно беше, че Силия я подкрепяше. Да, точно така. Бяха се справяли досега, щяха да се справят и занапред.

Но по-рано не съществуваше анонимен враг, който да ги заплашва.