Теса Баркли
Мечтите на другите (13)

Глава тринадесета

Линдзи застина.

Дали да не избяга? Трескаво се огледа наоколо. Би могла да скочи през прозореца, но апартаментът беше на третия етаж.

Или по-добре да се скрие? Например зад креслото. А после? Ако за неин късмет този, който беше влязъл, тръгнеше направо към спалнята, вероятно би могла да се добере на пръсти до вратата и безшумно да се измъкне.

Докато обмисляше как да постъпи, във вестибюла нещо тупна на пода — вероятно пътна чанта. След това се чуха стъпки.

Линдзи се изправи пред камината. Който и да бе новодошлият, нямаше да го посрещне на колене. Изтупа джинсите си и оправи яката на блузката си.

На вратата на дневната застана Тад.

Линдзи очакваше той да се изненада, но не се случи нищо подобно.

— В родния ми град има една поговорка — отбеляза младият мъж. — Ако някой предложи да ти държи палтото, не е зле да провериш дали междувременно не ти е отмъкнал портфейла.

— Моля? — изненада се тя. В първия момент не разбра смисъла на думите му. След това схвана: бе заподозрял нещо нередно, когато толкова любезно му беше осигурила командировка до Марсилия.

— Как влезе? — поинтересува се той и преметна сакото си на облегалката на един стол. Беше облечен подходящо за Средиземноморието — ленена риза, отворена на врата, памучен костюм и сандали.

„Винаги когато е възможно, казвай истината.“ Това беше едно от правилата, към които Линдзи се бе придържала през целия си живот. Затова сега отговори:

— Чистачката ме пусна.

— Госпожа Амалия? — Тад вдигна рамене, но очите му мрачно проблеснаха. Госпожа Амалия явно щеше да си изпати.

Следващото житейско правило на Линдзи гласеше: „Когато си натясно, бързо премини в атака.“

— Защо не си в Марсилия? — строго попита тя.

— Стана ми интересно защо искаше да ме отстраниш. Изглежда е било…

— Да те отстраня ли? — Линдзи се опита да изрази учудване, примесено с искрено възмущение. — Предоставих ти възможност да се разходиш до Южна Франция, и то през юни, а ти се връщаш. Поведението ти е направо противоестествено!

— Ха — отбеляза той и се огледа. — След като стана дума за противоестествено поведение… А ти какво правиш в апартамента ми?

„Винаги когато е възможно, казвай истината. Или поне част от нея.“

— Минах да ти оставя малък подарък. Исках да те изненадам.

— Какво? — Подигравателният му поглед казваше: „Не ми разправяй бабини деветини.“

— Малък подарък. Исках още веднъж да ти благодаря. — Тя кимна към лъскавото пакетче и мислено благодари на провидението, че се бе сетила да го купи.

— Не думай. — Той се доближи до масичката, взе пакета и го огледа от всички страни. Разопакова го с известна предпазливост, като че ли се страхуваше то да не избухне. Отстрани фолиото и извади луксозната играчка. След това вдигна изумен поглед към Линдзи.

— Я виж ти — замислено изрече. — Наистина прилича на подарък. — Постави го на масичката и побутна металните пластинки. Те веднага образуваха фигура, която се отрази в огледалата. — Благодаря ти. — Изведнъж на устните му се появи усмивка. — Страхотно — каза, но дали имаше предвид играчката или нейното обяснение, тя така и не разбра.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Потресен съм. Но не беше необходимо да си правиш труда да идваш чак дотук, би могла да ми го дадеш и в банката.

— Какво? Пред очите на всички дилъри?

— Да, права си. Доста щяха да се изненадат, ако ни бяха видели да си говорим най-приятелски. Всички знаят, че никак не ме харесваш.

— Ами, глупости.

— Така ли? Да си призная и аз бях останал със същото впечатление.

— Няма такова нещо. Винаги се старая да поддържам добри отношения с колегите си.

— Да-а, сигурно — недоверчиво отбеляза той. — Е, щом вече си тук, мога ли да ти предложа нещо за пиене? Чай, кафе? Кола?

— С удоволствие бих пийнала нещо студено.

Той отиде в кухнята и след малко се върна с две леденостудени бутилки кока-кола. Изглежда и през ум не му бе минало, че в подобна ситуация се предлагат и чаши. Линдзи мразеше да пие направо от бутилката, но нищо не каза.

— Искаш ли да видиш как съм се настанил? Ела да те разведа из апартамента.

— О, не, аз…

— Наех го обзаведен. Искам да си набавя още някои неща, така че недей да съдиш прекалено строго за обстановката. Това е дневната, която изобщо не използвам. Знаеш ли, много бях впечатлен, когато агентът от фирмата за наемане на жилища нарече бюфета скрин за сребърни прибори. И наистина се оказа, че вътре има пълен комплект сребърни ножове и вилици.

След това й показа спалнята. В първия момент Линдзи изпита неудобство, но той не я покани да влезе.

— Леглото ми е огромно — има място за двама.

— Виждам. — Сети се за Нан Комптън и нейния явен интерес към Тад. Дали вече бе изпробвала леглото му?

Той я хвана за лакътя и я заведе в следващата стая.

— А тук се занимавам с моето хоби. — Посочи с бутилката към апаратите. — Луд съм на тема компютри.

— О, Божичко! — с престорено учудване извика тя, все едно че никога не ги беше виждала. — Сигурно си голям специалист?

— Тук изготвям голяма част от анализите. Снабдил съм се с най-новите програми. — Влезе в стаята, остави бутилката от колата и нежно докосна повърхността на компютъра.

Линдзи веднага се досети, че той проверява дали го е включвала.

По принцип компютрите се загряваха съвсем леко от електричеството. Беше изключила компютъра преди около четиридесет и пет минути, след като не бе успяла да проникне в системата. Дали все още бе топъл? Все пак беше юни и в стаята беше топло. Нямаше климатична инсталация, само електрически вентилатор, изправен на пода.

Линдзи затаи дъх. Тад всеки момент можеше да попита: „Защо си се ровила в компютърните файлове?“

Но той само плъзна ръка по компютъра и нищо не каза.

— Искаш ли да ти покажа нещо? — попита я. — Тази програма е изработена в малка лаборатория в Деминг, Ню Мексико. Автоматично съставя графика на дебита и кредита, след което оформя данните в балансови отчети и дори може да наподобява индивидуалния стил на всяка фирма.

Линдзи разсеяно го слушаше. Той очевидно се опитваше да запълни времето, докато реши какво да предприеме спрямо нея.

„Продължавай да настъпваш.“

— Всъщност малко съм ти сърдита, че не замина за Марсилия и не изпълни молбата ми — каза тя и тръгна към дневната. Намираше се тук, за да научи нещо повече за Тад, а сега разговаряше с него — каква по-добра възможност от това? Но не се чувстваше достатъчно сигурна в помещението с компютрите, които пазеха неговите тайни.

— Да, предполагам, че трябва да ти поискам извинение — съгласи се той, доста озадачен.

— Наистина ли си помисли, че те изпращам в Марсилия с определена цел?

— Е… всъщност, да.

— Така ли правите вие на Уолстрийт?

— Непрекъснато!

— И каква според теб е моята цел? — Въпросът беше опасен, но Линдзи искаше да го накара да се разприказва.

— Ами например някоя машинация с резултатите от моите изследвания.

— Моля? — Сега вече тя беше изненадана. Струваше й се съвсем естествено да подозира Тад, но никога не й беше хрумвало, че той също би могъл да изпитва недоверие към нея. — Защо мислиш, че се интересувам от твоите изследвания?

— Защото те оказват влияние върху политиката на банката. Спокойно би могла да извършиш злоупотреба.

Младата жена усети как се изчервява при това предположение. Дори чак й стана горещо от възмущение. Как се осмеляваше! И все пак… всеки честен човек, който си е помислил, че са го отстранили от Лондон с измама, съвсем логично би могъл да стигне до подобен извод.

В този момент Тад попита:

— Кой беше онзи здравеняк, с когото се карахте оня ден?

— Бари ли? — Усети, че той отново е поел инициативата в свои ръце. — Бари ми е стар приятел.

— Това ли беше прочутият Бари Уайвълстоун?

— И с какво е толкова прочут?

— Момчетата в банката казват, че ходите отдавна, въпреки че бил голям досадник.

Разговорът изобщо не се развиваше според плановете й. Тя хладно изрече:

— Личният ми живот не засяга никого.

— Да, но доколкото успях да забележа, той нямаше много добро отношение към теб. Държа се направо грубо.

— О, това беше… доста необичайно. Бари просто беше в лошо настроение.

— И това му дава право да се прави на Тарзан?

— Наистина не разбирам от къде на къде съм длъжна да…

— За какво беше разправията? Да не би да те е принуждавал да направиш нещо нередно? Например да му предоставиш вътрешна информация. Познах ли?

— Бари ли? — Не издържа и избухна в смях. — Бари не би могъл да се възползва от никаква поверителна информация даже ако цифрите започнат да танцуват канкан пред очите му. Той е пълен невежа в областта на финансите.

— Невежа, така ли? — В тона му се появи особена нотка.

— Всъщност той винаги е презирал правенето на пари и…

— Какво?

Линдзи въздъхна.

— Все едно всички скоро ще се досетят. Ние с Бари скъсахме.

— О, значи това било!

— Е… да.

Тад съвсем неочаквано се усмихна и лицето му отново светна.

— Това е добре — каза.

Остави бутилката до подаръка върху масичката. Изправи се и се обърна към нея.

В следващия момент Линдзи се озова в ръцете му.

От изненада в първия момент остана напълно неподвижна. След това се отскубна от прегръдката му.

— Какво правиш…

— Хайде, стига. Беше само една приятелска целувка на благодарност за подаръка.

— Пусни ме, идиот такъв!

— Нека все пак да опитаме, може и да ти хареса.

Бутилката от кола все още беше в ръката й. Реши, че ако се опита да я целуне, ще го удари по главата.

Но когато вдигна ръка, той я хвана за китката и я накара да пусне бутилката.

Целувката, която последва, беше доста странна. Много нежна и някак съвсем естествена.

— Ммм — промърмори той. — Как ти се струва?

— Престани с тези…

— Линдзи, това е само една целувка. — Устните му отново потърсиха нейните, но вече по-упорито, като че ли изследваха нова територия. Изведнъж Тад силно я притисна към себе си.

Между телата им имаше само една преграда — тънките летни дрехи. Линдзи почувства топлотата му, долови ритъма на неговото сърце.

А може би нейното сърце туптеше така забързано? Нещо я накара да отговори на целувката. Затвори очи, убедена, че трябва да се отдръпне, но вместо това ръцете й се плъзнаха към раменете му. Несъзнателно го придърпа към себе си.

За един странен, почти неземен миг двамата се сляха в едно цяло. Сякаш кръвоносните им съдове се обединиха и сърцата им започнаха да бият едновременно. Внезапно Линдзи усети в прегръдката му някаква промяна — като че се опитваше да я повдигне от пода и да я отнесе — но къде? Към кулминацията на избухналата страст?

По-късно тя така и не можа да си спомни откъде намери толкова сили в себе си, за да се освободи от ръцете му. Грабна чантата си и хукна по-далеч от този човек, от стаята, от апартамента, от сградата.

Линдзи не можеше да овладее чувствата си; беше безсилна, победена. Все едно че вътре в нея имаше някакъв долен предател, който я беше хвърлил в ръцете на врага.