Теса Баркли
Мечтите на другите (17)

Глава седемнадесета

Силия излезе от програмата и затвори компютъра. Изправи се и се протегна.

— Не зная ти какво мислиш, но според мен това заслужава да се отпразнува с едно питие.

— А аз мисля просто да си легна — отговори Линдзи. Изобщо не й бе до празнуване.

— Добре. Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, мамо.

Прибра се в стаята си. Леглото, което само преди няколко минути я привличаше неудържимо, сега я отблъсна. Седна до бюрото от тъмно дърво, обзета от неприятни мисли.

Какво да прави? Вече имаше доказателството, което търсеше, че Тад Тадиешки е замесен в нещо непочтено. Беше длъжна да докладва за разкритието. Но на кого? Доскоро при подобен случай тя веднага щеше да разкаже всичко на Питър, но вече и на него нямаше доверие. Дали да не отиде направо при председателя на банката Хенри Уишоу? Но какво би могла да му каже? Че е разбрала, че Тад Тадиешки събира информация от служебните компютри? И той веднага щеше да я попита, а тя откъде знае. Тогава трябваше да си признае, че самата тя е проникнала незаконно в компютъра на Тад. Обяснението беше прекалено сложно и той нямаше да го възприеме сериозно. А и какво би могъл да направи Уишоу? Да уволни Тад. Компаниите в Сити избягваха да повдигат съдебни искове срещу свои служители, заловени в злоупотреба. Смяташе се, че им разваля репутацията и влияе зле на бизнеса.

Така Тад щеше да напусне банката и никога нямаше да се разбере дали е бил свързан с тайнствените „Нешънъл Нордън Консентрал“ и „Глоубъл Саундфаст“. Адвокатите на банката щяха да го подложат на обстоен разпит, но той надали щеше да направи големи разкрития. Сигурно беше наясно, че няма опасност да го изправят пред съда и никой не може да го принуди да говори. Щеше да каже само толкова, колкото да си проличи, че има желание да сътрудничи, но запазвайки по-голямата част от информацията за себе си.

Затова най-добре бе да се обърне направо към Службата за финансови злоупотреби в особено крупни размери. И тогава всичко щеше се разчуе, а последствията щяха да бъдат наистина ужасяващи. Клиентите масово щяха да започнат да напускат банката. Някои от тях бяха възрастни хора и възприемаха „Ойстрав“ като част от своето семейство. Какъв шок щяха да преживеят, когато разберат, че старият им приятел е станал жертва на измама или че повече не могат да имат доверие в служителите на банката… Старомодните им представи за благонадеждност щяха да бъдат сериозно разклатена. Линдзи никога не забравяше, че не трябва да мисли само за себе си, а трябва да се грижи и за мечтите на хората.

На вратата на стаята й се почука. Влезе майка й с две чаши вино.

— Видях, че лампата още свети — каза тя, — а нали знаеш, че не обичам да пия сама. Така че, скъпа, хайде да пийнем по чаша шардоне.

Младата жена прецени, че е по-лесно да приеме, отколкото да започне да спори със Силия и взе чашата.

— А сега, за бога, кажи ми какво се е случило? — заповяда Силия.

— Какво?

— Само да си беше видяла физиономията, когато отворихме файловете! Мислех, че ще си доволна, а ти изглеждаше като че всеки момент ще се разплачеш. Какво има, Линдзи?

— Не е лесно да ти обясня, Сеси…

— Напротив. Не ме интересуват големите финанси. Просто ми кажи какво толкова те притеснява в този човек, Тад Тадиешки?

— Кой казва, че ме притеснява?

— Аз. Хайде, скъпа, по-рано всичко си споделяхме. Да не би заради него да скъса с Бари?

— Не, не. С Бари всичко приключи още преди ние с Тад да… — изпусна се тя.

— Преди вие с Тад да се влюбите един в друг?

— Не съм казвала такова нещо!

— Не беше необходимо да го казваш. То е изписано на лицето ти. Отчаяна си, защото разбра какво е направил.

— Не мога да понеса мисълта, че той… той…

— Той какво? Проникнал е в твоите файлове? Но, Линдзи, обикновено си толкова разумна — нали и аз проникнах във файловете на банката, а сега и в неговия личен компютър, но ти не ме смяташ за престъпничка?

— Това е друго…

— Защо да е по-различно?

— Ние го правим, защото се опасяваме, че в банката става нещо нередно.

— А какви според теб са подбудите на Тад?

— Предполагам са свързани с „Нешънъл Нордън Консентрал“ и други подобни…

— Да, сигурно е така — въздъхна Силия. — Но ти от ден на ден слабееш и ставаш все по-бледа. Ще ми бъде много мъчно, ако се окаже, че се измъчваш заради човек, който не те заслужава. Вярваш ли, че той е изпратил онази снимка? Или че е способен да симулира пожар в метална кофа?

— Всичко това започна откакто той дойде да работи в банката.

— Хм — промърмори майка й. — Значи post hoc ergo propter hoc, тоест събитията се развиват, откакто той се появява на сцената, следователно той трябва да е извършителят на престъплението. Не е толкова сигурно…

— Но нали е доказано, че той представи фалшиви документи, за да получи работа в „Ойстрав“! Предполагаше се, че преди да дойде в Англия, е работил за престижна фирма на Уолстрийт. Назначихме го отчасти заради блестящите препоръки. Оказа се обаче, че досието му в нюйоркската фирма е фалшиво. Освен това обясни преместването си в Лондон, защото искал да бъде по-близо до баща си, който живеел в Прованс. А се оказа, че баща му е починал още преди пет години!

— О, Господи!

— Да, точно така, правилно се изрази. О, Господи!

Силия замълча и се замисли.

— Значи този човек отдавна те тревожи?

— Да.

— Наистина звучи страшно, когато чуеш всичко това наведнъж, както аз например. Доколкото разбирам, направила си доста проучвания. Подозираш ли още някого?

Линдзи трепна при този въпрос. В края на краищата тя беше сигурна, че с нищо не бе предизвикала заплахите, насочени към семейството й. Но и не можеше да повярва, че Тад ще реагира по този начин. Само някой луд би могъл да види в нейно лице преследвач и да предприеме тези странни действия.

Някой луд… Какво беше казал Тад за Нан онази вечер? „Тя е неуравновесена.“ А нима Нан не бе показала съвсем ясно, че има зъб на Линдзи?

Способна ли бе Нан да изпрати някой да снима майка й и дъщеря й, да подпали пожар в къщата й или да проникне в личния й компютър? Тя ли беше избягала от залата на дилърите, изплашена от Линдзи в тъмното?

Никога не й бе хрумвало да подозира Нан. Нито някой друг от екипа — сети се тя изведнъж. Още от самото начало бе насочила всичките си подозрения към Тад Тадиешки. Но защо? Защото той с нещо я притесняваше. Излъга по време на интервюто и това беше неопровержим факт. Но дали от този факт закономерно следваше, че беше престъпник?

— Възможно е да съм несправедлива към него — бавно изрече тя.

— Тогава иди да се посъветваш с Питър Груман…

— Но нали точно Питър гарантира за него! — възкликна Линдзи, като си спомни последния им разговор. — Вече не вярвам и на него.

Майка й не на шега се възмути:

— Не се дръж като глупачка, Линдзи. Питър Груман е прекрасен човек и не може да бъде замесен в нищо непочтено.

— И аз мислех така, докато не го изобличих.

— И как точно си го изобличила, скъпа? Разкажи ми какво според теб е направил Питър? — Силия не можеше да си представи, че той е способен на лоша постъпка. Беше го срещала на няколко официални събирания на банката и беше почти влюбена в този привлекателен възрастен мъж.

— Ами например престори се, че се обажда на свой приятел в Ню Йорк, за да провери препоръките на Тад…

— Наистина ли само се е престорил?

— Ами, да. Каза, че всичко било наред. Но се оказа, че изобщо не е вярно.

— Хм… Предполагам, че си права, скъпа. Ти винаги си права. Само че на мен лично ми е трудно да подозирам Питър.

Допиха си виното и Силия каза:

— А сега да си лягаме. Опитай се да поспиш, Линдзи. Наистина имаш уморен вид.

Въпреки опасенията си Линдзи веднага заспа. На следващата сутрин, когато мелодията на радиочасовника я събуди, остана в леглото за известно време, като се опитваше да си спомни кой ден беше и какво се бе случило вчера.

И изведнъж си спомни. Почувства се безкрайно нещастна. Но решително отхвърли мрачните мисли, бързо стана от леглото и започна да се приготвя за работа. Имаше чувството, че е дошъл нейният ред да направи нещо: по време на съня неспокойният й мозък беше продължил да търси решение на проблемите й.

Облече си една от обичайните рокли от тъмна коприна, които Силия бе донесла от къщата. Колкото й да бе странно, но именно тази рокля й създаде усещането, че ще се справи. Благодарение на нея донякъде възвърна самочувствието си и отново се почувства самата себе си.

Слезе на улицата, качи се в колата и поздрави Судин. Той й разказа последните новини за семейството си и накрая спомена:

— Разбрах, че майка ви се готви да отиде във фермата в края на седмицата. Вие ще бъдете ли с нея?

— Сигурно, Судин. Много искам да видя Алис. Изобщо не са ми достатъчни само разговорите по телефона.

— Времето малко се развали и научих, че й било скучно да седи вътре. А тя обича да ходи на пикник, нали?

Времето наистина беше неприятно. Типично английско лято: три слънчеви дни, а на четвъртия — непременно буря с гръмотевици. Линдзи се замисли за Трейси и Еди Тейлър, които сега сигурно се чудеха какво да правят на море в този дъжд.

— Горкичките — сподели тя със Судин. — Трябва да им кажа да се върнат, тъй като все едно в къщата нищо не се е случило, нали, Судин?

— Хората от охранителната фирма добре си гледат работата. Струва ми се, че само изключително опитен крадец би могъл да влезе, без да го забележат.

— Да. Напоследък стигнах до извода, че този, който ни заплашва, в известна степен е аматьор — изрече Линдзи с престорено безгрижие. — Ще пусна телеграма на Трейси да се прибират. В караваната нямат телефон.

Малко по-късно тя вече седеше пред екрана на компютъра и реши да провери какво става на чуждестранните пазари. Хан Сен и Никеи бяха възбудени, но на Уолстрийт работният ден още не бе започнал.

Уолстрийт… Точно оттам беше дошъл Тад. Поне това не будеше съмнение, тъй като той разполагаше с вътрешна информация, която би могъл да научи само ако действително е работил там. Дори и персоналният му файл в „Хърли Гунет“ да беше фалшив, той все пак бе работил някъде на Уолстрийт.

Фирмата, за която се предполагаше, че е работил, бе известната „Хърли Гунет“… Един от нейните вицепрезиденти бе гарантирал — поне според Питър — професионалните умения на Тад. Линдзи беше решила, че тук се крие някаква измама.

А защо бе толкова сигурна? В съзнанието й все още отекваше спонтанната реакция на майка й: „Питър Груман е прекрасен човек и не може да е замесен в нищо непочтено.“ Отначало съвсем инстинктивно Линдзи също мислеше така. Възможно ли бе и двете с майка й да грешаха? Да, напълно бе възможно. Защото Силия беше преживяла доста удари на съдбата и беше благодарна на Питър за доброто отношение към дъщеря й. Самата тя би се почувствала ограбена, ако се наложи да си промени мнението за него.

Но какво право имаше Линдзи да го обвинява само въз основа на собствените си предположения? Мислеше, че той я е измамил. Но не беше ли редно първо да провери, а след това да прави изводи?

И как точно да го направи? Питър бе казал, че смята да се обади на своя стар приятел Джон Блебъл. Сега тя би могла да се свърже с този Джон Блебъл и да разбере дали разговорът наистина се е състоял.

Още бе рано. На Уолстрийт започваха работа след около пет или шест часа. Междувременно тя беше длъжна да свърши работата, за която получаваше заплата — да се погрижи за интересите на своите клиенти.

Когато се освободи, Линдзи изпрати на Трейси Тейлър телеграма на адреса на караваната. Помоли я двамата с Еди да се приберат в Пътни и да подготвят къщата за тяхното завръщане. Не спомена точно кога щяха да се върнат майка й и Алис, но за свое успокоение реши да продължи срока на охраната.

По обяд залата на дилърите почти се изпразни. Линдзи се замисли дали да не се обади в Щатите по един от служебните телефони. Но се сети, че всичко, което минаваше през тези линии, се записваше. А имаше ли някакво значение? Не. Може би не.

Наблизо се намираха няколко малки телефонни фирми, които предлагаха евтини услуги. Линдзи взе чадъра, който й предложи Стъдли, тъй като междувременно се беше излял поредният порой, и излезе от сградата. За щастие веднага успя да спре едно такси, което бавно се движеше по иначе оживената улица. Помоли шофьора да я откара в Хай Холбърн и след няколко минути вече беше във фирмата за телефонни услуги.

Беше си записала номера на „Хърли Гунет“ на лист хартия. Влезе в телефонната кабина и моментално я свързаха. Представи се като сътрудник на „Ойстрав“ и поиска да разговаря с Джон Блебъл.

— Господин Блебъл?

— Госпожо Дънфорд?

— Добро утро, господин Блебъл. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя толкова рано…

— Няма нищо… Ние, банкерите, винаги ставаме рано. С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто исках да получа повече информация за Уилям Тадиешки.

— За кого?

— За Уилям Тадиешки — той дойде на работа при нас от вашата фирма…

— О, Тадиешки. Да, разбира се. Тадиешки. Как е той?

— Много добре. Приятно ми е да съобщя, че в „Ойстрав“ много го ценят.

— Сигурен съм, че е така. Я да си спомня какво ми беше казал за него Питър? Май се е кандидатирал за длъжността специалист по анализите, нали?

Сърцето на Линдзи подскочи от радост. Питър наистина се бе обаждал в Ню Йорк! Двамата с Джон Блебъл бяха разговаряли за Тад. Тя изобщо не е била права да се отнася с недоверие към Питър Груман.

— Да, той работи при нас като аналитик. Напоследък много се говори за сливането на тази длъжност с длъжността на отговорника по рекламациите, така че бих искала да попитам…

— Дали според мен Тадиешки е подходящ, нали така? — довърши Блебъл, приел лъжата й за чиста монета. — Един отговорник по рекламациите ще има доста работа дори в търговска банка, особено като се има предвид колко често се поставя под съмнение етиката на търговските операции. Но… да… да… Преди да ви дам окончателен отговор, бих искал да се посъветвам с административния отдел, тъй като не познавам господин Тадиешки чак толкова добре. И все пак бих казал… да… Вече разговаряхте ли с него?

— Засега не, господин Блебъл.

— Наричайте ме Джон. А вие сте…

— Линдзи. Линдзи Дънфорд.

— О, да, разбира се. Питър много ми е говорил за вас, Линдзи. Беше ми приятно да поговорим. Имате ли още въпроси, тъй като ме чакат на другия телефон и…

— Не, господин Блебъл, исках да кажа, Джон. Благодаря ви. Това е всичко. Много ви благодаря.

Тя остави слушалката и благодарно вдигна очи към небето. Питър Груман не я бе подвел. Той наистина се е обадил на Джон Блебъл, който е дал блестящи препоръки за Тад Тадиешки.

Но се оказа, че все пак не го познаваше много добре. Това беше естествено: не можеше да се очаква, че вицепрезидентът на голяма фирма на Уолстрийт лично познава всеки от служителите си. Ако някой поискаше сведения за Уилям Тадиешки от шефа на техния административен отдел, той също щеше да погледне файла с досието му и да потвърди, че Тад е благоразумен и честен човек, на когото може да се разчита. Нищо, че информацията изглеждаше доста повърхностна, както неколкократно бе повторил Бъди Тромбърг. Главният администратор надали щеше да заподозре, че Тадиешки лично беше инсталирал файла в компютъра им, за да бъде там при евентуална проверка.

Всичко това обаче нямаше нищо общо с Питър Груман. Той действително беше разговарял с Джон Блебъл — нямаше измама, тъй като Блебъл лично го бе потвърдил. Когато Питър му е обяснил какво го интересува, той вероятно е отворил файла във вътрешната комуникационна мрежа на фирмата и направо е прочел това, което е видял на екрана, без да има и най-малката представа, че е станал жертва на измама.

Сега вече Линдзи знаеше, че отново можеше да има доверие на Питър.

На връщане се отби в едно от близките кафенета, за да си вземе нещо за обяд. Прибра се в банката с такси и веднага се обади на Питър по мобилния телефон.

— Линдзи! — извика той, когато най-после стигна до телефона. — Колко се радвам, че се обаждаш! От Дербито насам нито съм те виждал, нито чувал.

В първия момент тя се обърка. Като си спомни защо го бе отбягвала, направо не знаеше какво да каже. Как е могла да бъде такава глупачка?

— Може ли да мина да те видя днес следобед?

— Разбира се, мила, когато пожелаеш. За чая ли ще дойдеш?

— Да, ако е удобно — каза тя и си помисли, че противният „Ърл Грей“ не беше достатъчно наказание за идиотското й поведение.

Оттук нататък всичко й изглеждаше в много по-добра светлина. Нейният екип блестящо се справи с инвестиционната програма, която им беше предала по Интернет; Милисънт бодро отговаряше на всички телефонни обаждания и факсове; позвъниха неколцина клиенти, за да изкажат задоволство от работата на банката, тъй като бяха получили извлеченията от сметките си. В същото време Тад Тадиешки присъстваше на дълго и скучно заседание, на което се обсъждаше дългосрочната инвестиционна програма на отдел „Рискови капитали“.

Малко след четири часа Линдзи вече се намираше пред апартамента на Питър в Барбикан. Дароу й отвори вратата.

— Добър ден, госпожице. Господин Груман ви очаква.

— Благодаря. Той добре ли е?

— Днес имаше малък пристъп и се наложи да вземе болкоуспокояващи. Но ако обичате, не споменавайте пред него, че съм ви казал.

— Разбира се. — Тя влезе в дневната, обзета от чувство на вина. Докато тя го бе подозирала във всички смъртни грехове, Питър продължаваше да се бори с коварната болест…

— Скъпа моя! — зарадва се той, като я видя. Взе ръцете й и ги целуна. — Не съм те виждал цяла вечност! Е, не съм съвсем изолиран, нали знаеш… И до мен достигнаха някои неща. Разбрах, че Купидон създава сериозни проблеми в отдела за инвестиране в ценни книжа.

— Какво? — Линдзи толкова се изненада, че се изчерви. После се сети, че надали някой знае какво се е случило между нея и Тад.

— Научих, че си се разделила с твоя млад приятел.

— О! — каза тя. — Имаш предвид Бари. Рано или късно това трябваше да се случи.

— Вярно ли е, че се опитвал да те задържи със сила пред входа на банката?

— Със сила… Трудно е да се каже. Беше ме хванал за китката.

— Много глупаво. Ако не можеш да задържиш една жена със силата на личността си, физическата сила не върши работа. Знаеш ли, Линдзи, винаги съм смятал твоя Бари за доста елементарен младеж.

Тя вдигна рамене.

— Това вече е минало, Питър.

Той бавно се насочи към кухнята, откъдето се чуваше свиренето на чайника. Линдзи тръгна след него.

— Изглежда нещо те тревожи. — Питър се смръщи от болка, докато наливаше вода в малкия чайник за запарката. — Наблюдавах как се справи с кризата във връзка с реколтата на житото. Беше страхотна. Нали нямаш проблеми с твоите ценни книжа?

— Не. Дошла съм за друго.

— За какво? Да не би да се притесняваш от избухването на онази жена?

— О, и за това ли си осведомен?

— Навсякъде имам шпиони — усмихна се той и й подаде подноса с чая. — Сигурно е било доста драматично изпълнение.

— Беше отвратително — отбеляза Линдзи.

— Става дума за Нан Комптън, нали?

— Да. Въпреки че ми се стори невероятно. Винаги съм я мислила за стабилен човек и толкова благонадежден.

— Страхувам се, че е от тези, които винаги остават на втори план. Както ти правилно отбеляза, Нан прави впечатление на стабилна, но накрая се оказва, че й липсва достатъчно интелигентност. Разбрах, че те е ударила?

— О, не — възрази тя. — Само ме заля с кафе.

— Само! — засмя се Питър. По стъклата на прозорците се стичаха дъждовни капки. Той седна на едното кресло и извади кутия шоколадови бисквити, като остави младата жена да налее чая.

— И какво ще правиш сега с Нан? — попита той, отпивайки от чашата си.

— Нищо.

— Нищо ли? — Той недоумяващо повдигна рунтавите си вежди. — Напротив, трябва да направиш нещо, скъпа.

— Какво да направя? Не мога да я упреквам, тя определено не беше на себе си…

— Хора, предразположени към нервни припадъци, по принцип не стават за банкери.

— Така е, разбира се. Председателят е разтревожен. Страхува се, че Нан може да заведе дело срещу банката.

— Защото е била подложена на толкова голямо напрежение, че е стигнала до срив? Мислиш ли, че е способна да го направи?

— Не зная. Вероятно ще се наложи да поговоря с нея.

— Налага се да я уволниш.

— Питър! — Линдзи бе шокирана. След малко добави шеговито: — Тогава наистина ще има повод да ни съди.

— Линдзи, тази жена има достъп до чужди пари. Ако направи грешка, може да предизвика катастрофа…

— Ще я наблюдавам. — Отпи от чая си. — Какво друго ти съобщиха твоите осведомители?

— Казала си на нощния пазач, че някой се е вмъкнал в банката.

— Да — изненадано отвърна тя. Питър наистина беше добре осведомен. — Засякох някакъв човек в залата на дилърите. Когато разбра, че съм там, той избяга.

— И кой беше това?

— Не го видях. Нали знаеш колко е тъмно…

— Сигурна ли си, че беше мъж?

— Не. Всъщност реших, че това се подразбира.

— А не би ли могло да бъде жена с панталон?

— За кого намекваш, Питър?

— Мисля си за Нан Комптън, ето за кого. Доколкото си спомням, повечето жени днес носят панталони. Нан често идва на работа в костюм от сако и панталон.

— Да, така е, но… Нан?

— Виждам, че не искаш да повярваш. Но ако е била пред нервен срив, кой знае на какво още е била готова.

— Имаш предвид нещо нечестно? Не е възможно. Не и Нан!

— Изглежда, ти твърдо си решила да не ми вярваш. Това говори добре за твоята лоялност към колегите ти, моето момиче, ала не съм убеден, че е разумно.

— Разбираш ли, Питър, сигурна съм, че беше друг човек.

— Кой например?

— Тад Тадиешки!

— Тадиешки — повтори името Питър и се замисли. — Доколкото си спомням ти идва да разговаряме за него още когато той се кандидатира за работа в банката. Накара ме да се обадя на Джони Блебъл, нали така беше?

— Да, но…

— Още тогава ми се стори странно, че си настроена срещу него. А сега твърдиш, че в извънработно време е идвал в стаята на дилърите с някакви непочтени намерения. Но всъщност ти не си го видяла, понеже е било доста тъмно.

— Да, но изглежда логично, защото…

— Не мислиш ли, че си предубедена, Линдзи? Разбрах, че двамата сте имали някакъв служебен спор…

— О! Все пак смятам, че дилърите би трябвало да си гледат работата, а не да разнасят клюки…

— Но аз много обичам клюките, мила. Аз съм само един възрастен човек, който живее изолирано и ценя всяка скандална ситуация повече от буца злато. — Той я погледна в очите и внимателно остави чашата си. — По лицето ти се вижда, че става дума за нещо повече от клюка.

— Дойдох специално да поговорим за Тад Тадиешки. Мисля, че е дошъл в банката с някаква цел и всичко, което ни наговори за себе си, е лъжа…

— Лъжа? Това е много силно обвинение, Линдзи. Защо мислиш така?

— Помолих Бъди Тромбърг да го провери.

Питър се усмихна.

— А на всичкото отгоре се възмущаваш, че обичам клюките. Тромбърг е най-големият клюкар, когото познавам.

— О, така ли? — Младата жена малко се обърка. — Да, но има нещо повече от обикновена клюка.

— Добре. Хайде да го чуем, тогава.

— Например не ти ли се струва странно, че Тадиешки си е измислил фалшива семейна история като повод да се премести на работа в Лондон?

— А ти искала ли си от него обяснение?

— Не…

— Понякога дори и много умни хора обичат да си измислят разни истории за себе си…

— Но Бъди казва, че…

— Какво очакваш от мен, Линдзи? Да не искаш да подложа на разпит господин Тадиешки от твое име?

— Естествено, че не — извика тя, изненадана от реакцията му. — Знаеш, че никога не бих те въвлякла в моите проблеми.

— Споделяла ли си подозренията си с някого? Например с Уишоу? Или със Сирил Бартрам?

Линдзи едва се сдържа да не каже, че главният администратор Сирил Бартрам е прекалено мек и доверчив човек, за да бъде привлечен за съветник, а господин Уишоу никак не обича да го безпокоят, освен по приятни поводи.

— Предпочетох първо да се посъветвам с тебе.

— Най-доброто решение е да поговориш лично с господин Тадиешки.

— Искаш да кажеш да действам директно?

— Ако предпочиташ този израз, може и така да се каже. Просто го попитай защо е трябвало да си измисля небивалици за баща си.

„Ако реша да поискам обяснение от Тад, то това няма да е единственият въпрос, който ще му задам“ — помисли си Линдзи.

Питър я беше разочаровал. Бе очаквала, че ще се отнесе към проблемите й с повече отговорност. А той искаше да разговаря само за лични неща; изглежда, деловите разговори вече го отегчаваха. Явно артритът беше го оставил без сили.

Линдзи постоя още малко, за да си допие чая, но когато стана да си върви, изпита облекчение. Почувства се изоставена. По-рано Питър винаги й помагаше.

На връщане се отби в басейна на Центъра по красота, за да се освободи от нервното напрежение. Когато се прибра, майка й излезе от дневната да я посрещне.

— Линдзи, поработих още върху файловете, които отворих вчера.

— Е, и?

— Твоят приятел Тад не си е губил времето. Прегледал е много повече служебни файлове от мен, но, разбира се, той е започнал да се занимава с това много отдавна…

— Колко отдавна?

— От началото на април.

— Значи веднага щом е постъпил на работа в „Ойстрав“!

— Събрал е и доста информация от личните ви файлове. Аз не ги разгледах много внимателно, защото… Е, нали знаеш, все пак това са чужди неща… Но ти не си единствената, той е проучвал практически всички от отдела. А има и нещо друго — изобщо не мога да вляза в някои директории. Необходима е друга парола, а аз не я зная.

Линдзи поклати глава.

— Изглежда, Тад никак не е глупав.

— Съгласна съм. Много по-умен от мен, въпреки че не може да се каже, че съм начинаеща, когато става дума за компютри.

— Е, да — въздъхна дъщеря й. — Говорих с Питър. Той смята, че трябва да поговоря с Тад.

— Не може да бъде!

— Точно това предложи да направя. Защо си толкова изненадана?

— Защото току-що открих това в електронната поща. — Силия подаде на дъщеря си лист хартия.

Най-отгоре беше адресът на Силия. След това имаше следното съобщение:

„Уважаема госпожо, моля ви, предайте на Линдзи, че е наложително да разговарям с нея. След като тя ме избягва в банката и не желае да вдигне телефона, това е единственият начин да се свържа с нея.

С почит: Тад“

Следваше неговият адрес на електронната поща. Линдзи се изненада.

— Откъде е разбрал как да се свърже с тебе?

— Боже Господи, за него трябва да е било детска игра да ме намери.

— И какво да правя сега?

— Нали току-що каза, че Питър те е посъветвал да поговориш с него лично?

— Значи смяташ, че трябва да отговоря на това писмо?

— Е, предполагам, че можеш и да не му обърнеш внимание.

Линдзи остави писмото.

— Не искам да бъда въвличана в подобни афери.

— Вероятно си права. — Силия се замисли. — Наближават почивните дни. Утре заминавам за фермата — един от племенниците на Госуами обеща да мине да ме вземе. Ела и ти, за да можеш на спокойствие да осмислиш нещата.

— Добре — разсеяно се съгласи тя. Отиде в стаята и погледна екрана на компютъра. — Мамо… Тад копирал ли е личния файл на Нан Комптън?

— Всъщност да. Защо питаш?

— Защото Нан напоследък се държи странно и Питър предполага, че…

— Искаш ли да го погледнеш? — попита майка й и придвижи мишката надолу по списъка на файловете. „Комптън“ се изписа на монитора, а след малко и подзаглавие „Рулетка“. Силия премести стрелката по колонките от цифри. — Този човек има страхотно въображение за паролите — промърмори. — Как се е сетил да измисли подобно нещо?

— Много лесно. Нали помниш, че Нан обича да играе хазарт? — Линдзи застана зад майка си и се загледа в екрана. — Както и да е. Сигурна съм, че е успял да открие моите пароли само защото е намерил книгата по гръцка митология. — И добави, като вдигна рамене. — Значи ето какво е правил, докато ни е следил! Търсил е ключовете към паролите.

— Следил ли ви е? Нищо не си ми казвала досега. — Силия започна да се върти неспокойно. — Държиш ли екранът да е включен, скъпа? Мразя, когато личният живот на хората се излага на показ.

— Мамо, остави го за малко. Искам да…

Силия стана, за да освободи мястото пред компютъра.

— Оставям те сама — каза и тръгна към вратата. — Но не се бави много, защото скоро ще вечеряме.

Вечеряха около осем часа и веднага след това Линдзи отново се върна при компютъра. Внимателно прегледа файла на Нан Комптън, но не намери никакви доказателства за злоупотреба. Действително по банковите сметки на Нан си личеше, че финансовото й състояние не е много добро, но нямаше данни да е вземала големи суми на заем.

Линдзи излезе от файла на Нан и извика служебните файлове на „Ойстрав“. Тад беше поработил и тук. Тя внимателно прегледа няколко файла, докато накрая толкова се умори, че цифрите започнаха да се мержелеят пред очите й като преплетени лиани в джунгла.

На следващата сутрин спа до късно, понеже беше събота. Двете със Силия още си пиеха кафето, когато по домофона се обади Мози Госуами и каза, че чака долу пред сградата.

— О, ами аз не съм готова! — извика младата жена.

— Линдзи, побързай. Момчето сигурно има още един курс до града.

— Ти тръгвай, Сеси. Аз ще дойда малко по-късно с колата.

— Не. Тогава ще те изчакам да тръгнем заедно.

— Тръгвай, Сеси. Искам да занеса някои дрехи на химическо чистене и още веднъж да погледна онези файлове…

— Скъпа, събота е, забрави за всичко това…

— Сеси, предпочитам да остана. Не ми се иска да се притеснявам, а е срамота да бавим повече Мози. Ти тръгвай с него и кажи на Алис, че ще дойда следобед.

— Добре, щом така предпочиташ. — Силия я целуна за довиждане и бързо излезе.

Линдзи изпи още една чаша кафе, взе си душ и се облече. Сложи мръсните дрехи в една торба. По-рано, когато живееха в къщата в Пътни, хората от химическото чистене минаваха поне веднъж седмично. Ако са ходили да оставят последната пратка с чисти дрехи, не е имало кой да им отвори. Затова Линдзи реши, че най-добре бе да отиде лично да вземе готовите неща и да остави мръсните. Химическото чистене се намираше чак в Челси, така че предобедът й мина в пътуване дотам и обратно. Искаше й се да отиде да хапне нещо на обяд, но всички добри заведения по Кингс Роуд вече бяха препълнени. Затова се задоволи да изяде на крак един пай с месо в закусвалнята на паркинга.

Сега вече беше готова да поработи върху файловете на Тад. Но по пътя се сети, че се намира много близо до жилището на Нан Комптън. Изключи радиото в колата, за да не се разсейва. Дали да не се отбие да види Нан? Беше споменала пред Питър Груман, че иска да поговори с нея. А той бе отговорил, че трябвало да я уволни. Линдзи не можеше да постъпи така.

„Хайде, де — каза си. — Не бъди страхливка. Все едно ще ти се наложи да разговаряш с нея. Тогава го направи веднага!“

Зави по Тауър Бридж и много по-рано, отколкото й се искаше, се оказа на Литъл Уопинг Лейн. Намери свободно място до тротоара, паркира колата, взе чадъра и хукна под дъжда към къщата на Нан.

Апартаментът на Нан се намираше на партерния етаж в красива викторианска сграда с еркерни прозорци. Линдзи позвъни, но никой не й отговори. „Много добре — каза по-малодушната й половина. — Няма я.“ Но позвъни още един път, за да не я гризе по-късно съвестта.

На най-близкия еркерен прозорец щорите леко помръднаха. Нан погледна през процепа. След това щорите отново се спуснаха и нищо не се случи.

Линдзи дълбоко си пое дъх и отново натисна звънеца. След малко отвътре се чу глас:

— Махай се!

— Хайде, Нан, отвори ми вратата. Трябва да поговорим.

— Вече казах всичко, което исках…

— Не ставай глупава. Сигурна съм, че не си мислиш и половината от онези гадости!

Линдзи чу някакво възклицание и след малко вратата се отвори. Показа се Нан по нощница и със сплъстена коса. В ръката си държеше чаша.

— Заповядайте на втория рунд! — подигравателно се поклони тя. — В чашата има водка. Веднага ли да я лисна в лицето ти, или да я оставя за после?