Теса Баркли
Мечтите на другите (3)

Глава трета

Бари Уайвълстоун чакаше Линдзи в ресторанта. Той беше много внимателен и възпитан човек. Винаги идваше пръв на срещите им. Посрещаше я пред театъра с програмата на представлението и отнасяше палтото й на гардероб. Когато участваха заедно в делови мероприятия, правеше всичко възможно първо да осигури на Линдзи пакет от документи и да я настани на най-доброто място, и едва след това се втурваше да преследва собствените си интереси, свързани с търговията на произведения на изкуството.

Сега стана и усмихнато я поздрави. С високия си ръст над метър и осемдесет, той се извисяваше над дребната японка, която я заведе до масата. Бари беше хубав мъж, преуспяващ, усърден и щастлив както в личния си живот, така и в професията. Сутринта беше преценил, че намръщеното небе изисква една по-жизнерадостна вратовръзка. Беше се спрял на цвета на старо злато, който много подхождаше на червеникавокафявите му коси. Имаше светлокафяви очи, остри и наблюдателни. Ръцете му бяха прекалено деликатни за толкова едър мъж, което не беше изненадващо — точно такива ръце би трябвало да има един търговец на картини.

— Нали не съм закъсняла? — попита Линдзи, докато й помагаше да се настани на стола.

— Не, разбира се. Идваш тъкмо навреме. Ще пиеш ли нещо?

Сервитьорката прие поръчката. Приближи се още едно миниатюрно създание и подаде красиво оформено меню. Бари започна да обсъжда на японски качеството на храната: работата му беше свързана с японски колекционери, така че беше понаучил езика по време на честите си пътувания до Япония. Линдзи никога не се намесваше, въпреки че също знаеше малко японски и забелязваше грешките му. Понякога се замисляше как ли се чувстваха японците, когато чужденците се опитваха да разговарят на родния им език.

Естествено бяха прекалено възпитани, за да ги поправят и да им правят забележки.

Разбраха се да вземат за основно ядене пиле терияки и предпазливо отпиха от напитките си. Японските коктейли приличаха на букети цветя.

— Добре ли мина денят ти? — попита Линдзи.

— Готвим се за аукциона през следващата седмица. Ако си спомняш, бях ти споменал, че смятам да пусна персийските миниатюри.

— О, да. Каза, че очакваш добра печалба.

— Точно така. Колекционерите на персийски миниатюри са готови да платят, независимо от цената. Наложи се да си преговоря някои специализирани справочници. Перспективните клиенти понякога проявяват интерес към малко известни художници и е добре да знаеш кого имат предвид. — Той си взе от ориенталските репички и започна да й обяснява предимствата на търговията с ранно персийско изкуство. Мина известно време преди да се сети да попита Линдзи как е минал денят й.

Тя повдигна рамене и отговори, че нищо особено не се е случило. Бари предпочиташе да не се задълбочава в проблемите на Сити. Още преди няколко месеца Линдзи бе забелязала, че щом се опитва да му разкаже за работата си, погледът му започва да се рее разсеяно над главата й, въпреки че устните му окуражително я подканят да продължава с любезното:

— О, така ли?

Познаваха се от една година и почти половината от това време бяха любовници. Бари беше красив мъж, силен, добре сложен и въпреки че правеше впечатление на уравновесен човек, не му бяха чужди силните страсти. Неговото желание беше пробудило физическото желание у Линдзи и това доста я учудваше. След провала на брака й с Боб и след грешката й с Томас тя беше станала много предпазлива и се беше посветила на работата и семейството. Избягваше сериозните връзки и държеше на деловото приятелство с мъжете. Но беше срещнала Бари в момент, когато беше особено уязвима.

След пенсионирането на Питър Груман Линдзи беше нещастна и самотна и доста бързо бе приела предложението на Бари да пийнат нещо в „Стар и Гартър“. Бяха се запознали в „Менмънс“, където той работеше. Една клиентка, с която всички смятаха, че Линдзи излишно си губи времето, бе помолила да я придружи на аукцион на декоративно сребро, за да си избере нещо, в което да вложи парите си. Среброто не беше по специалността на Бари Уайвълстоун, но той беше дошъл на аукциона и бавно обикаляше из изложбената зала, за да събере полезна информация за пазара. Той учтиво поговори с тях и така научи, че с Линдзи живеят в един и същи квартал. След няколко дни й се обади.

Скоро се превърнаха в обект на оживени клюки сред колегите й от търговския етаж. Всички дилъри в „Ойстрав“ бяха силно заинтригувани от факта, че приличащата на монахиня госпожица Дънфорд най-после се е влюбила. Дълбочината на нейните чувства се превърна в предмет на доста спорове и дори залагания. Някои твърдяха, че най-много до една година ще се омъжи, други стигаха дори дотам, че прогнозираха как ще напусне Сити, за да се превърне в образцова домакиня в отдалечения Пътни. Повечето жени обаче се отнасяха доста скептично към клюките.

— Не бъдете толкова старомодни! Линдзи спокойно би могла да се справи и с работата си, и да върти десетчленно семейство, стига само да пожелае!

А някои добавяха:

— Но поне е сигурно, че в най-скоро време любовната история ще отиде на второ място след работата. Надали ще продължи дълго.

Линдзи знаеше, че колегите й са непоправими клюкари. Правеше всичко възможно да не смесва личния и професионалния си живот. Но понякога се налагаше да се появи с Бари на служебни събирания. Някои от момичетата твърдяха, че той бил просто „мечта“, според други бил скучен и непрекъснато говорел за антикварни ценности. Веднъж младата жена случайно дочу как един от колегите й подхвърли:

— Този човек никога няма да стане добър търговец. Един търговец трябва да умее да слуша, а не само да говори.

Тя много искаше Бари да се интересува повече от нейната работа. Линдзи обичаше да слуша истории за случайното откриване на гравюра, отдавна смятана за безвъзвратно загубена, или за рекордно високата цена на някоя нефритена ваза, но и тя понякога би могла да разкаже доста любопитни случки. Но някои хора просто нямаха усет към финансите и очевидно Бари беше един от тях. Всеки път, когато се опитваше да му обясни някои неща, се изнервяше и имаше чувството, че говори като даскалица.

Но физическата страна на връзката им напълно компенсираше липсата на общи интереси във всички останали области. Линдзи беше благодарна на Бари и тази благодарност ги свързваше. Още повече, че майка й го харесваше, а което бе още по-важно — дъщеря й също.

Алис очевидно страдаше от липса на мъжка компания. Вървеше като кученце след Еди Тейлър и непрекъснато му се пречкаше, докато той се катереше по стълбата. От момента, в който се бе запознала с Бари, изпитваше към него обожание. Той винаги й носеше дребно подаръче: ярка книжка с комикси, които баба й решително не одобряваше, дъвчащи бонбони от „Пикън Микс“ или игленик с формата на сърце за деня на Свети Валентин.

Момиченцето не знаеше, че тези интересни неща са избрани и купени от момчето за поръчки във фирмата на Бари. Линдзи се досещаше, но никога не би го издала. Алис имаше нужда да общува с мъже, тъй като бе отгледана и отраснала само сред жени.

Личеше си, че Силия се надява тази връзка да приключи със сватба. Самата Линдзи обаче не беше толкова сигурна, дали и тя се стреми точно към това. От някои намеци бе разбрала, че от бъдещата съпруга на Бари Уайвълстоун се очаква да бъде преди всичко домакиня, „моята малка женичка“, която да умее да забавлява с остроумни разговори колекционерите отвъд океана. Трябваше да бъде блестяща във всяко едно отношение и в никакъв случай да не си позволява досадни забележки за състоянието на борсата.

Поради тази причина тя отхвърляше мисълта за брак. За момента й беше достатъчно, че е успяла да намери някого, който я желае и я дарява с радостта да бъде обичана.

Линдзи и Бари излязоха от ресторанта в мразовитата мартенска нощ и тръгнаха пеш към неговия апартамент. Той живееше в сграда с изглед към Лондонския мост и църквата „Сейнт Мери“ — доста романтична гледка. Беше едва десет часът, но Линдзи трябваше да става рано и затова те бързо се озоваха в леглото му със старинен балдахин.

Малко по-късно, отпусната и доволна, Линдзи се измъкна от сънливата му прегръдка, макар че никак не й се тръгваше. Докато се обличаше, отново се замисли за връзката им. Винаги беше едно и също: интерлюдия от физическа близост, бавно възстановяване и накрая, когато се налагаше да си тръгне, се появяваше чувството на загуба.

Бари често питаше:

— А защо не останеш? Би могла направо оттук да отидеш на работа.

Но не беше така. Сутрешната рутина в собствената й къща беше много важна за нея. Будилникът звънеше точно в шест и десет. Тя безшумно се измъкваше от леглото, за да не събуди останалите, макар че сънената Алис понякога идваше в стаята й, докато тя взимаше душ и се обличаше. Междувременно кафето беше готово и дъщеря й измолваше да й сипе една капка в млякото. В шест и половина идваше Судин с колата и тя бързаше да му отвори, преди да е натиснал звънеца. Ако Алис беше будна, излизаше по нощница на стълбите и й махаше за довиждане.

Беше открила Судин Госуами почти случайно. Линдзи използваше услугите на фирма за наемане на коли, за да я откарат през спящия град от Пътни до „Ойстрав“. След известно време стана така, че винаги започна да идва един и същи шофьор — едър тъмнокож азиатец. Той я откарваше до Пютър Лейн и за него това беше последният адрес от нощната смяна. Скоро стана ясно, че той специално е предложил услугите си. Постепенно се превърна в нещо като неин личен шофьор.

Между тях се зароди приятелство. Тя му даваше съвети как най-изгодно да инвестира парите си, а той й говореше за семейството си; тя на свой ред му разказваше за Алис. Той й намери шивачка, която изработваше меките копринени рокли, които бе избрала за свой стил; тя изпращаше клиенти в малкото стопанство на чичо му. През последните няколко години Линдзи беше почти толкова наясно с проблемите на Судин, колкото и със собствените си.

Докато преминаваха през Пътни Бридж, той й разказваше как смята да прекара почивните дни. Изглежда, никой от семейство Госуами досега не бе ходил на почивка. Напротив. Всяка седмица той караше с микробуса жена си, децата, сестра си, зет си и техните деца в оранжериите в Есекс. Там бащата на Судин и чичо му отглеждаха „пак чоа“ — сладки тиквички, бамя и други видове източни плодове и зеленчуци, които напоследък много се търсеха от любителите на източната кухня.

— Скоро ще имаме семейно тържество. Най-големият ми син се сгодява…

— Какво говориш? Рам? Но, Судин, той е едва шестнадесетгодишен.

— Е, разбира се, всичко отдавна е уредено. Напоследък е станал доста неспокоен. Решил да създава поп група. Затова ние с баща ми преценихме, че ако е сгоден, по-бързо ще му дойде умът в главата.

Линдзи поклати глава. Въпреки петгодишното си приятелство със Судин, все още не можеше да свикне със здравите ръце на азиатското семейство, които направляваха личния живот на младежите.

Неочаквано той каза:

— И вие трябва пак да се омъжите, госпожо Дънфорд.

— Боже Господи! И защо реши така?

— Алис расте, нали така? Крайно време е да има братче или сестриче — за едно дете не е хубаво да расте само. Създават се какви ли не комплекси.

Всичко това беше изречено напълно сериозно. Линдзи с учудване се загледа в добродушното му лице. Помисли си, че Судин надали говори от собствен опит за проблемите на самотните деца, но потисна усмивката си. В неговото семейство всички имаха по няколко братя и сестри.

— Но за да се ожениш, трябва първо да намериш подходящия човек — изтъкна тя.

— О, ето къде вие, западняците, грешите! При нас винаги има кой да се погрижи за това. За една седмица мога да ви намеря добър съпруг, госпожо Дънфорд!

— А според теб какъв трябва да бъде той, Судин?

— О, естествено богат и интелигентен, тъй като вие не бихте могли да живеете с мъж, който е по-глупав от вас. Освен това трябва да бъде добър човек, за да е като истински баща на Алис…

— Стига, стига! Няма чак толкова идеални мъже — засмя се тя.

През останалата част от пътя азиатецът продължи да разсъждава върху качествата на евентуалния бъдещ съпруг. Линдзи нищо не му беше казвала за Бари, нито че в същност е омъжена — той я смяташе за вдовица. Забавляваше се, като подпитваше какво точно се очаква от идеалния мъж: да се държи добре с Алис, да е съгласен да живее заедно с тъща си, да разбира от компютри и не на последно място да довърши ремонта на къщата. И най-важното — да не се сърди, че трябва да става в шест сутринта, когато Линдзи тръгваше на работа.

Линдзи слезе на Пютър Корт пред „Ойстрав“ и продължи да се усмихва. Кимна на Стъдли, портиера. Бързо пъхна магнитната карта през апарата на входа и се качи с асансьора до етажа си. Тук отново използва картата, за да отвори вратата на търговския отдел. В „Ойстрав“, както и във всички финансови институции в Сити, имаше изключителни мерки за сигурност.

Но когато се запозна със списъка на задачите за деня, усмивката й бързо угасна. Трябваше да се срещне с Бартрам и Нейсмит, за да решат кого да назначат на мястото на специалист по анализите.

Вече знаеше, че ще се съгласи с кандидатурата на Уилям Тадиешки. Нямаше разумни причини да се съпротивлява. Но съмненията не я напускаха.

Още докато бяха в кабинета на Бартрам и обсъждаха въпроса, той се обади на Тадиешки.

— Добро утро, господин Тадиешки. Днес имате ли възможност да се отбиете в банката? Да, става въпрос за длъжността на аналитик… Не, не, новините изобщо не са лоши… Да кажем два и половина? Добре, очакваме ви. — Обърна се към останалите: — Изглежда приятен човек.

— Според мен е много подходящ — обади се Нейсмит. — Освен това не е необходимо да се мъчим с ужасното му презиме: помоли да го наричаме Тад.

— Презимето е полско, нали? — попита Бартрам и потърка долната си челюст, която още го наболяваше след вчерашното посещение в зъболекарския кабинет.

— Предполагам, да. Но след като се запознаете с него, ще видите, че е стопроцентов американец. Струва ми се, че банката само ще спечели от назначаването му. — Той се обърна към Линдзи: — Съгласна ли си?

— Разбира се. А сега, ако ме извините, искам да се върна в отдела, защото се налага да присъствам при обсъждането на една сделка.

Не беше съвсем искрена, тъй като при закупуването на „Ленъкс“ всичко се развиваше нормално. До обяд компанията щеше да е купена, и то на цената, определена от нея. Но Линдзи нямаше настроение да обсъжда положителните качества на последното откритие на „Ойстрав“. Усещаше, че се държи глупаво, но нищо не можеше да направи.

Около три и петнадесет следобед, когато Линдзи и нейният екип обядваха сандвичи пред компютрите си, Сирил Бартрам дойде да им представи новия специалист по финансовите анализи.

— Линдзи, запознай се с Тад. Тад, това е Линдзи, която ръководи отдел „Инвестиции в ценни книжа“. О, моля да ме извините. Вие вече се познавате.

— Да, така е. Здравей, Линдзи.

— Добре дошъл на борда — каза тя и му подаде ръка.

Той си помисли, че днес тя не изглежда толкова недостъпна. А и как би могла, седнала пред преполовен сандвич и пластмасова чинийка със салата. Беше в друг тоалет: тъмносива копринена рокля на розови маргаритки и бледорозови перлени обици. Не носеше венчална халка, макар да го бяха предупредили, че била омъжена и предпочитала да се обръщат към нея с „госпожо“, а не с „госпожице“.

Бартрам го разведе из отдела и го запозна с новите му колеги. Но когато един час по-късно излезе от сградата, Тад беше запомнил само Линдзи Дънфорд. Сред жените тя определено бе най-умната, макар и не най-красивата. В отдела по инвестиции в търговията работеше ослепителна блондинка, но и Линдзи Дънфорд не изглеждаше зле.

Тад усещаше, че тя никак не го харесва. Дори бе сигурен, че ще направи всичко възможно, за да не го назначат на мястото, за което се бе кандидатирал. Затова се зарадва, когато установи, че Линдзи не бе позволила на личните си чувства да повлияят върху решението на главния администратор. Надяваше се до една-две седмици да я спечели на своя страна. По принцип с лекота успяваше да накара хората да го харесат.

И действително през следващите седмици той спечели известни позиции в банката. Умееше да разказва вицове и в свободните минути се стараеше да забавлява колегите си. Седнал на ръба на нечие бюро, от време на време долавяше погледа на Линдзи през стъклената стена на кабинета й. В очите й забелязваше нещо, което много приличаше на ревност.

— И тогава момчето от асансьора казало: „Господине, вече четвърти път се качваме и слизаме до петнадесетия етаж. Бихте ли казали къде искате да слезете?“ А Харолд отговорил: „Преди малко лекарят ми каза, че една почивка на планина ще се отрази добре на синузита ми. Просто исках да проверя дали казва истината, преди да похарча толкова пари.“

Слушателите му простенаха:

— О, стига Тад! — Потупваха го по рамото. Той забеляза, че Линдзи се наведе над компютъра, и си помисли, че сигурно никак не е приятно да си отделен от хората зад стъклена преграда.

— О, стъклените стени са задължителен елемент от служебната йерархия — поясни Нан Комптън един ден, когато бяха отишли да изпият по едно питие след работа. — На Уолстрийт началниците нямат ли отделни кабинети?

— Да, понякога. Но има и такива, които обичат да подчертават, че по нищо не се отличават от останалите.

— Линдзи никога не е била една от нас — каза тя. — При нея винаги всичко е било съвсем различно.

— Да-а — съгласи се Тад. — Отначало ми се стори доста странна. Заприлича ми на типична провинциална дамичка. Още първия път ми прочете цяла лекция, колко е лошо да бъдеш безотговорен с чуждите пари…

— Да, това е една от нейните мании. И то отдавна. Сигурно защото баща й е пропилял всичките им спестявания. Двете с майка си са били доста притеснени финансово, докато Линдзи не започнала да играе на борсата.

— Доколкото ми е известно, била е още ученичка, нали?

— Да, а след това е продължила и в университета. Семейството й не е похарчило нищо за нейното образование. Всичките им пари били пръснати по адвокати.

— Какви адвокати? Да не са били съдени?

— Точно обратното. Става въпрос за истинска семейна трагедия, Тад. На Линдзи никак не й е било леко. Разбираш ли, баща й беше луд. О, не, нямам предвид, че е бил освидетелстван — бързо поясни тя, като забеляза изненадата му. — Само те моля никога да не споменаваш пред нея, че съм ти разказала тези неща. В течение съм, защото по времето, когато господин Клейдел — моминското име на Линдзи е Клейдел — пропиля последните им пари, двете с нея учехме в Кеймбридж и бяхме приятелки. Линдзи имала по-малък брат, Рой, който починал още тригодишен. И то по някаква нелепа случайност. Господин Клейдел обвинил тяхното момиче…

— Кого?

— Чистачката. Тя приготвила някаква смес за почистване на мебели и я сипала в шише от лимонада. Детето я намерило, изпило я и починало. Предварителното следствие отсъдило смърт по случайно стечение на обстоятелствата, но бащата на Линдзи завел дело срещу чистачката…

— Наистина много тъжна история, Нан.

— Нали? Кой би могъл да предположи, че Линдзи е преживяла подобно нещо? Умее да се владее.

— Да, личи си, че е доста хладнокръвна… И какво станало с делото?

— Прекратили го. Тогава господин Клейдел поискал нов съдебен състав. Дълго време отлагали делото и накрая, когато го провели, той отново загубил. Тогава започнал да преследва жената със заплахи и тя била принудена да емигрира, за да се отърве от него.

— И така ли е завършила цялата история?

— Нищо подобно! Господин Клейдел се опитал да заведе дело в Нов Южен Уелс или Виктория, някой от австралийските щати. Но се оказало толкова скъпо, че той загубил всичките си пари. По времето, когато се запознах с Линдзи, те вече живееха само от парите на жена му. Отначало тя беше учителка по математика, но се премести в компютърния бизнес, за да може да работи вкъщи. Страхуваше се да оставя Клейдел сам, нали разбираш? Той беше непредсказуем.

— Божичко, Нан. — Тад отпи от червеното вино. — Наистина е ужасно. Вече съжалявам, че съм си мислел толкова лоши неща за нея. Мислех, че е малко, как да ти кажа, смахната. Или може би се превзема. Особено след като ми изнесе лекция за мечтите на хората.

— Не, била е напълно искрена. Линдзи много добре знае колко важно нещо са парите и как трябва да се използват. От малка е била свидетел как неправилното отношение към парите е превърнало майка й в заложник на един мъж, който бавно е разрушавал своя живот и този на околните. Разбира се, ако талантът на Линдзи към инвестиране не се бе проявил толкова рано, положението на семейството й щеше да бъде още по-катастрофално.

— Ммм, да — съгласи се Тад. — Сигурно в последно време печели добре — искам да кажа, че сигурно, освен заплата, получава и високи премии. Интересно дали продължава да играе на борсата със свои пари?

— Естествено, като всички нас… — Нан изведнъж се стресна. — Надявам се, не намекваш, че злоупотребяваме със служебна информация?

— Не, разбира се, че не. И през ум не ми е минавало. Въпреки че тя сигурно има възможности. Изкушението да печелиш лесни пари е голямо.

— Знаеш ли, Тад, оказа се, че си доста циничен тип — възмути се Нан. Реши, че бяха отделили достатъчно време, за да обсъждат Линдзи Дънфорд, и насочи разговора в друга посока.

Тя все повече се увличаше от Уилям Тадиешки. Не искаше Линдзи да я конкурира, въпреки че я познаваше отдавна и й беше задължена. Беше наясно, че приятелката й е по-умна и по-хубава от нея.

Нан беше привлекателна жена, макар и прекалено спортен тип, загоряла, гъвкава и елегантна. Не беше омъжена, но бе имала няколко продължителни връзки с мъже от света на финансите, както и от доста различни области. Сред бившите й любовници имаше например един шеф по рекламата, телевизионен актьор и зъболекар от Харли Стрийт. Всеки път, когато си сменяше прическата, колегите й в „Ойстрав“ се досещаха, че отново е влюбена. И сега всички с любопитство отбелязаха, че откакто се появи Тад, кестенявата й коса, отрязана на черта, бе леко подвита и боядисана.

В екипа на Линдзи имаше петима дилъри, сред които две жени. Нан бе едната и Линдзи лично я бе назначила. Другото момиче, Илейн Мейтланд, беше много добре осведомена по всички въпроси, отнасящи се до финансите. Но Нан не я смяташе за съперничка в любовните дела: закръглената и вечно засмяна Илейн наскоро се бе омъжила. Цялото й внимание извън служебните задължения бе посветено на съпруга й Тони. Двете жени от няколко години работеха бюро до бюро.

Имаше и трима мъже, които често се сменяха. Дилърите не се задържаха дълго, защото всички се стремяха към по-спокойна работа. В момента тримата мъже бяха: Алек Джойс, нисък и набит младеж, който в свободното си време играеше на компютърни игри; Мило Макионис, чиято националност бе трудно да се определи, но притежаваше изключителен нюх за изгодни сделки и Макормик Локхарт, или просто Мак, който печелеше най-добре и беше най-амбициозен от всички.

Дилърите на Линдзи заемаха пет от местата в търговския отдел. Общо в отдела имаше около двеста бюра, всяко оборудвано с монитор, телефони, калкулатори, купища справочници. И макар че телефоните бяха програмирани да дават няколко светлинни сигнала, преди да прозвънят, в залата винаги беше много шумно. Освен това дневната светлина от прозорците, които гледаха към Пютър Корт, беше крайно недостатъчна. Затова бяха инсталирани специални лампи, които имитираха дневно осветление. Въпреки това за страничния наблюдател помещението изглеждаше като царството на здрача.

Нан Комптън беше главен дилър и Линдзи най-често общуваше с нея. Веднъж седмично се събираха в кабинета й, за да прегледат резултатите и да определят политиката на отдела за следващите дни. Понякога канеха и Тад, за да използват неговите прогнози, но той винаги беше много зает, защото всъщност обслужваше всички отдели. След месец Линдзи разбра, че ако иска спокойно да поговори с него, най-подходящото време е обедната почивка.

Изглежда той никога не излизаше да обядва навън. В това нямаше нищо необичайно, тъй като борсите съществуваха във всички времеви пояси по света и една криза би могла да избухне по всяко време, включително и когато във Великобритания е време за обедна почивка.

И въпреки това имаше периоди на относително спокойствие. Дилърите и банковите чиновници отиваха на обяд, дори само за да се откъснат за малко от полумрака и шума, от непрекъснатото бръмчене на климатичната инсталация, инсталирана, за да не се разваля техниката, от статичното електричество, което залепваше дрехите към столовете и просветваше в косите им, докато се сресваха.

Но Тад почти никога не излизаше. Линдзи го разбра, когато момчето, при което си поръчваха храна, й донесе списъка и тя забеляза, че новият служител се е записал за сандвичи до края на седмицата.

— За всеки ден ли? — учуди се тя.

— Точно така — потвърди Мики. — Осолено говеждо с царевични питки за понеделник, печено телешко и салата за вторник, риба тон за…

— Достатъчно, вярвам ти — засмя се младата жена. По-късно обаче това й се стори доста странно.

Самата тя често оставаше на бюрото си през обедната почивка, защото тогава беше най-спокойно и можеше да си довърши изостаналата работа. Скоро след разговора с Мики й се наложи да се види с Тад, за да провери едни данни. Обади се в кабинета му, който заемаше малко ъгълче в другия край на залата, оградено със справочници. Никой не вдигна телефона. След малко опита още един път. Отново никакъв отговор. Тя вдигна рамене и за момента го забрави.

След няколко дни отново по време на обедната почивка Линдзи реши лично да отиде при Тад. На бюрото му бяха оставени пластмасова чинийка, сандвич, увит в целофан, и хартиена салфетка. Нищо не беше докоснато. Стори й се, че никой не проявява интерес към този сандвич. Особено човекът, който го е поръчал.

Е, и това бе възможно. Не беше длъжен да огладнее точно в един часа, когато Мики носеше поръчките.

Но когато по-късно същия следобед Линдзи отново се отби по работа при Тад, без да иска забеляза недокоснатия сандвич, изхвърлен в кошчето за боклук. На следващия ден вече специално отиде да провери какво става. Намери още един изхвърлен сандвич.

Колко странно. Всеки ден да си поръчваш храна и да не я изяждаш, докато вършиш някаква друга работа…

Следователно, доколкото можеше да отсъди Линдзи, през обедната почивка Тад никога не беше на работното си място. Тогава къде ходеше?

Стресна се от въпроса, който сама си бе задала. Дори й стана неудобно. Всеки имаше право да си поръчва сандвичи, а след това да ги изхвърля. Наистина бе странно, но не беше и престъпление. И все пак хората си поръчваха храна на работното място с една-единствена цел — за да си спестят времето и усилията да излизат да се хранят навън. Оставаш на работното си място, защото имаш работа.

Тад не беше на мястото си, значи в края на краищата излизаше от сградата. Линдзи внимателно подпита Стъдли, портиера, дали господин Тадиешки е излизал от сградата. Не беше трудно да се провери, тъй като служителите имаха магнитни карти, които отбелязваха всяко влизане и излизане от служебните помещения на банката, а данните от автомата се въвеждаха в компютър.

Но Стъдли не си направи труда да проверява в компютъра. Той имаше доста добра памет.

— Не, госпожице. Господин Тадиешки много рядко излиза през обедната почивка.

„Много рядко излиза през обедната почивка.“ Това означаваше, че оставаше в офиса, но той никога не беше там. Тогава къде ходеше? И какво правеше?

Ами ако Тад беше шпионин?