Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Other people’s Dreames, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Теса Баркли. Мечтите на другите

ИК „Ера“, София, 1999

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Линдзи изстина. Това означаваше нахлуване в нейния личен свят. Беше шокиращо, болезнено, ужасно.

— Там ли си още? — попита Силия.

— Момент. — Тя нямаше желание да говори. Трябваше да си поеме дъх. Изненада се, когато забеляза, че ръцете й треперят.

Помълча малко и изрече:

— Не мога да говоря оттук, всеки момент може да влезе някой. Ще ти се обадя след половин час.

— Добре. Чакам.

Линдзи влезе в търговската зала. Беше девет часът и кипеше трескава дейност. Тад стоеше до монитора на Мак, наблюдаваше цифрите на екрана и след малко отбеляза:

— След няколко часа, когато отворят на Уолстрийт, ще видиш как ще започнат да спадат…

Линдзи отиде при Нан — главния й дилър.

— Ще се измъкна за няколко минути — отивам да си взема нещо за закуска…

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Не, благодаря. Искам само чаша кафе и кроасан. По-добре да си тук и да следиш какво става на френската борса…

— Да, вече започнаха да проявяват интерес към прогнозите за цените на житото. Нали продължаваме да се придържаме към предишния курс? Свързах се с Пелертън по видеофона. — Пелертън беше брокер по средствата за потребление.

— Но в момента не се интересуваме точно от средства за потребление, нали? Така че започваме да продаваме, ако цената се повиши с три четвърти или с половин процент. Но все пак е по-добре да изчакаме до три четвърти, няма причина да бързаме да се освободим от акциите. Кажи на Пелертън също да отлага, ако иска да играе за твърда печалба.

— Да, сега разбрах какво искаш.

Стъдли се усмихна на Линдзи, когато я видя да минава през фоайето.

— Отивате да глътнете малко въздух, а?

— Да, и веднага се връщам.

В „Ойстрав“ съществуваше неписан закон да не се използват телефоните за лични разговори. Отчасти защото се знаеше, че всички телефонни разговори задължително се записват. Стъдли беше свикнал служителите да излизат навън, за да се обадят на домашните си или на приятели.

Младата жена отиде в малката книжарница на Ледънхол, на гърба на която имаше кафене. Все още нямаше много посетители. Настани се на ъглова маса, поръча си каничка кафе и набра телефона на фермата. Силия веднага вдигна слушалката.

— А сега ми кажи какво точно си открила, Сеси — каза Линдзи.

— Стана рано тази сутрин. Нали знаеш как се чувствам, когато имам да разрешавам нов проблем? Щом се събудя, веднага сядам на компютъра. Използвах всички пароли, които ми даде, и тъкмо започнах да отварям напосоки файловете на отделите, когато изведнъж се замислих за личните пароли. Реших да опитам първо твоята и да проверя за колко време мога да отворя файловете ти от това разстояние.

Линдзи често си сменяше паролата. В момента използваше имената на персонажи от гръцката митология: беше започнала с деветте музи и в момента работеше с имената на богини. Спомни си как наскоро се бе пошегувала пред майка си, че скоро и те ще се изчерпят, тъй като беше стигнала до Селена, богинята на Луната.

— И какво откри?

— Естествено в началото просто разглеждах данните. След това реших да навляза малко по-дълбоко и тогава забелязах, че някой е отварял файла в неделя вечерта. Но много добре си спомням, че по същото време ти беше тук, при нас, а не в „Ойстрав“.

— Да, така беше. А от фермата се прибрах направо вкъщи.

— Тогава върнах данните назад и попаднах на още две подозрителни прониквания — едно около десет часа вечерта на четвърти април и едно в един през нощта в последната седмица на март, но не съм сигурна за датата, защото който го е направил, и в двата случая много старателно се е опитал да прикрие следите си.

— Можеш ли да разбереш дали файлът е отварян от кабинета ми или от разстояние?

— Бих казала, че е направено в кабинета ти и от компютъра на бюрото ти, но това е само моето мнение.

Линдзи имаше пълно доверие в преценката на майка си за всичко, което се отнасяше до компютри.

— Има ли нещо нередно във файловете преди последната седмица на март?

— Доколкото мога да видя засега, не.

Последната седмица на март. Точно когато Тад постъпи на работа в „Ойстрав“.

— Какво смяташ да правиш? — попита Силия.

— Да сменя паролата.

Майка й горчиво се изсмя.

— Тогава престани да използваш имена от гръцката митология. Нямаме работа с глупак. Този човек се е добрал до паролата ти два пъти, защото ти си я сменила между март и април.

Точно така. През март паролата беше Палас, през април я бе сменила на Персефона, през май — на Селена. Избираше имената от една книга, на която случайно бе попаднала в книжарничка на Чаринг Крос Роуд — „Преоткриване на боговете на Стара Гърция“. Заедно с други дреболии я държеше в горното чекмедже на бюрото си, което никога не се заключваше.

Някой е влизал в кабинета й, ровил е в бюрото й, намерил е книжката и се е досетил за какво служи. Линдзи не можеше да разбере как се бе досетил кое точно име използваше в момента. Сигурно е седнал и е проверил всички имена подред, докато не е получил достъп до файловете й. И го беше направил неведнъж, а два пъти. Е, поне втория път не е бил особено затруднен, ако се е сетил да следва азбучния ред.

Беше сигурна, че Тад шпионира нейните файлове. Подсказваше й го нейният безпогрешен инстинкт, а той неведнъж й бе помагал да вземе правилни решения за това как да защити вложенията на клиентите си или да реализира по-висока печалба. Тад беше достатъчно интелигентен да се досети за предназначението на справочника по гръцка митология.

Но какво би могъл да спечели от това? В личните й файлове нямаше нищо съществено. Малко информация за личните й банкови сметки, планове за инвестиране, разчет на разходите по ремонта на къщата за две години напред, бележки за дейността на екипа през последната година и още няколко дребни неща, за които в момента не можеше да се сети.

— Който и да е влизал в личните ми файлове, не виждам какво би могъл да спечели — замислено изрече.

— Така е. Мислиш ли, че същият човек е изпратил заплашителното писмо?

— Не зная, мамо — простена Линдзи. Първия път много се бе изплашила, но сега, след като размисли, беше по-скоро озадачена. Не знаеше кой е този човек, нито защо го е направил.

— Искаш ли да продължа?

— Да, моля те. — А и какво ли друго биха могли да предприемат?

— Да продължа с личните файлове или да потърся паролите на другите отдели?

— Просто не зная какво да ти кажа… Струва ми се, че който е започнал тази игра, не би оставил информация в личния си файл в банката. По-скоро виж отделите. Ако има движение на пари, все трябва да има някаква следа.

— Ти си шефът — каза Силия и затвори.

Когато се прибра в кабинета си, Линдзи веднага извади от бюрото „Преоткриването на боговете на Стара Гърция“ и я запрати в кошчето. Така всеки, който влезеше, щеше да види изхвърлената книга. Точно това беше целта — искаше натрапникът да разбере, че е попаднала на следите му.

След това се обади в своята банка, за да се убеди, че никой не е използвал информацията от файла, за да посегне на парите й. Всичко беше наред. Помоли да прехвърлят остатъка на нова сметка и от банката се съгласиха без възражения.

След това написа „Селена“ на компютъра, натисна клавиша за изтриване на информация и въведе нова парола — „Сеговия“. Това беше името на любимия й китарист. Отсега нататък паролите щяха да бъдат свързани с изпълнението на китара. Линдзи беше абсолютно сигурна, че онзи човек нямаше как да се досети: малко хора знаеха, че е любител китарист, защото свиреше само за себе си.

До края на деня продължи да се тревожи за проникването в личните й файлове. Сигурно беше Тад Тадиешки, нямаше кой друг да бъде. Но за какво би могъл да използва тази информация? Защо се интересуваше от нея? Дали следеше само нея?

И защо бе дошъл да работи в тяхната банка?

Денят завърши много по-спокойно, отколкото бе започнал. Напрежението от предишния ден около прогнозите за реколтата на житото и поведението на компаниите, собственици на зърнени складове, вече бе утихнало. Френските банки дискретно уредиха проблема с руския заем. Линдзи си тръгна към три и половина.

Както обикновено първо отиде в басейна, след което изпи чаша от силния чай на Трейси и се обади на един приятел от Ню Йорк. Бъди Тромбърг бе прехвърлил петдесетте години и вече не работеше на Уолстрийт. В момента се занимаваше със съставяне на ежемесечен финансов бюлетин, който се публикуваше в няколко престижни списания. Бъди познаваше финансовите проблеми и имаше добра памет.

— Как си, миличка? Кога ще дойдеш да видиш чичко Бъди?

— Веднага щом ме поканите на семинар от вашата страна на океана. А ти как си?

— Страхотно, не мога да се оплача. Знаеш ли, че бях номиниран за наградата за най-добър финансист на годината?

— И какво? Спечели ли?

— Не, по дяволите. Но не изглежда зле на визитката ми — „Номиниран за най-добър финансист на годината“.

— Но това не е ли чисто мошеничество, Бъди?

Поговориха си известно време, след това той отбеляза:

— Всичко това е чудесно, но надали се обаждаш само за да подъвчем кокалите на старите приятели. Какъв е проблемът?

— Опитвам се да събера информация за един човек, който наскоро дойде на работа в „Ойстрав“, Бъди. Казва се Уилям Тадиешки. Чакай да ти го продиктувам буква по буква, защото изписването е сложно.

— Вече го записах. И какво се е случило с него?

— Работи при нас като консултант по анализите. Първо искам да разбера дали го познаваш.

— Защо? Да не би да се е изложил?

— Не, не е това. Много е добър в професията. Идва с прекрасни препоръки от „Хърли Гунет“.

— Тогава какво те тревожи, скъпа?

— Просто искам да науча нещо повече за него. Притеснява ме фактът, че след като се е справял толкова добре като дилър в една от водещите фирми на Уолстрийт, е решил да се премести в търговска банка в Лондон?

— Не го ли попита?

— Разбира се. Каза, че баща му живеел в Прованс…

— Прованс във Франция?

— Да. След като се пенсионирал като търговец на недвижими имоти, решил да става художник и бил доста заможен. Спомена и за някакъв необмислен брак с негов модел. Ето защо Тадиешки се преместил в Лондон, за да държи баща си под око.

— Звучи правдоподобно. Предполагам, че независимо от твърденията на Фройд има доста бащи и синове, които са много близки и поддържат прекрасни отношения. А какво представлява фирмата за недвижими имоти на Тадиешки старши?

— Ако съм запомнила правилно, казва се „Мейнстрийм Пропърти Дивелъпмънт“ или „Мейнстрийм Риълти“. Извършва търговска дейност във Флорида.

— Това също звучи убедително. Точно във Флорида може да се направи състояние от недвижими имоти.

— Съгласен ли си да проведеш няколко дискретни проучвания, Бъди? Просто за мое успокоение. Но в никакъв случай не бива да привличаш внимание към него.

— На всичко съм готов за тебе, сладка моя. Обаче ми трябват ден-два, става ли?

— Бъди, ти си съкровище.

— Обзалагам се, че си го казвала и на други мъже. Добре, Линдзи, ще ти се обадя.

— Благодаря ти. А, Бъди… би ли се обадил вкъщи? Ако ме няма, остави съобщение и аз ще се свържа с тебе.

— Няма проблеми.

Изминаха два дни. Линдзи все още не бе успяла лично да поговори с Бари, но в четвъртък той неочаквано реши да се смили над нея.

— Веднага ще ви свържа — съобщи секретарката му и в следващия момент тя чу гласа му:

— Линдзи, ти ли си?

— Бари! Най-после! Вече се бях уплашила, че ще се наложи до края на живота си да разговарям с телефонния ти секретар.

— Бях много зает — отвърна той студено. — След десетина дни ни предстои голяма сделка, продаваме гравюри от империята на Моголите. А ти какво правиш, Линдзи?

— Нищо особено. — Истината бе, че беше преуморена и изнервена. Не знаеше какви стъпки да предприеме и дали изобщо си заслужаваше. Беше изтощена от непрекъснатото напрежение. Но тъй като беше свикнала на извънредни натоварвания покрай служебните си ангажименти, не сметна за необходимо да занимава Бари с проблемите си. — А ти как си?

— Нали ти казах, имам много работа. Между другото, благодаря ти за виното.

— Добро ли беше?

— Все още не съм го отворил, но съм сигурен, че е отлично.

По тона му се усещаше, че още не й бе простил. Значи беше дошло време да се извини още веднъж.

— Бари, надявам се, че ще ме извиниш и ще забравиш това, което се случи в неделя. Имах причини да постъпя така и съм сигурна, че ще ме разбереш, когато ти обясня.

— Зная, че си делова жена, Линдзи. Разбирам те. — Но по гласа му личеше, че отново нищо не разбира.

Тя сподави една въздишка.

— Ще се видим ли скоро?

— Ами… може би през уикенда?

— Не и през уикенда — бързо отвърна тя. — В събота е Дербито и „Ойстрав“ ще посреща гости. — А в неделя отново имаше намерение да отиде в Съсека — Не ми е удобно през уикенда.

— Разбирам.

„Не, нищо не разбираш“ — помисли си тя, но изрече:

— Какво ще кажеш за понеделник вечерта, Бари?

— В понеделник трябва да присъствам на разопаковането на пратката с гравюрите.

— Тогава във вторник.

— Добре, във вторник. Отбелязвам си го. Ако дотогава възникне нещо непредвидено, винаги можем да се чуем.

— Разбира се, Бари.

По време на разговора в гласа му нямаше никаква сърдечност. Линдзи можеше само да се надява, че до вторник настроението му ще се оправи.

Прибра се вкъщи, дълбоко замислена за отношенията си с Бари. Беше й симпатичен и не искаше да го загуби. Връзката с него заемаше важно място в живота й. Майка й също го харесваше и не пропускаше да намекне, че очаква рано или късно двамата да се оженят. И Алис го обожаваше. Ако не заради друго, поне затова, че запълваше една голяма празнина в живота на дъщеря й. За нея той беше нещо като заместник-баща. Поради всички тези причини Линдзи не искаше да си разваля отношенията с Бари.

Когато влезе в къщата, Трейси и Еди буквално се втурнаха към нея.

— О, госпожо Дънфорд, скъпа! О, колко ужасно! Усещате ли миризмата? Колко се изплашихме само! Но вече всичко е наред — извика Трейси. — Моят Еди веднага го забеляза, така че щетите не са големи. Но, Божичко, какви вандали и хулигани са се навъдили напоследък!

— Какво? — Сърцето й подскочи. — Какво се е случило?

— Сама ще видите, госпожо Дънфорд. Каква отвратителна постъпка!

Еди я заведе до вратата на хола. Пред бюрото от орехово дърво, сложено до прозореца, който излизаше към задния двор, беше оставена очукана метална кофа за боклук. Под нея килимът беше целият на мокри петна. На стола до бюрото имаше пожарогасител.

— Какво, за бога…

— Щом отворихме вратата, и подушихме, че нещо гори. Нямаше как да не забележим. Еди влезе, видя дима и веднага извади пожарогасителя от килера…

— Сложили са главно хартия — изръмжа Еди. — Но имаше и дървена рамка и счупени стъкла, така че бих казал…

— Пожар? — недоумяващо попита Линдзи.

— Ха! — презрително изсумтя Трейси. — Искали са само да предизвикат бъркотия, ако питате мен. Сигурно са някакви хлапета…

— Но как са успели да влязат в къщата? Вие не бяхте ли тука?

— Не. Ако си спомняте, днес трябваше да отида да погледна онзи парапет от черешово дърво или по-точно да го сменя с нещо друго. Нали знаете, че един човек в Гилфорд търси да купи предмети от хубаво старинно дърво. Всъщност се интересува най-вече от старинни предмети. И аз, нали ви казах, му се обадих. И той каза, че имал много красиво розово дърво. Двамата с Трейс трябваше да отделим един ден, за да отидем да го видим. И нали вие отговорихте да купим това, което според нас е подходящо…

— Но нали беше заключено? И освен това имаме алармена система. Нали включихте алармата, преди да излезете?

Еди притеснено я погледна. Истината бе, че той смяташе включването на алармата за излишно главоболие и бе предпочел да се довери на секретните брави. Освен това никога не проверяваше дали прозорците са затворени, въпреки че не пропускаше да заключи здраво предната врата.

Линдзи предпазливо влезе в хола. Килимът беше в отвратително състояние и трябваше да се изпрати на химическо чистене. Внимателно се огледа, но не забеляза нещо да липсва. Много странно — да нахлуе някакъв хулиган и да пропусне ценния часовник „Медж енд Дътън“ на камината.

Погледът й бе привлечен от лист хартия, оставен на бюрото. Тя предпазливо се доближи. Беше от нейната хартия за писма, която държеше в бюрото. Вдигна листа и прочете:

„Пожарът можеше да бъде истински. ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.“