Серия
Ли-Сан-Тер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warrior’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 99 гласа)

Глава първа

Кистран, 2139 С.К. (След Колонизацията)

Демонстрацията срещу избиването на боскрати продължаваше вече трети ден. Студентите маршируваха пред лабораторията Фаня Сайънс, проекторните им банери мигаха с неонова светлина, протестирайки срещу унищожението на един цял животински вид в името на науката. Очакваното стълкновение не се състоя, така че сега наоколо бе пълно с хора, които се присъединяваха към отегчените и разочаровани граждани на Фаня, в търсене на малко вълнение и на нещо, с което да се разтоварят от напрежението.

В това бяха замесени само трима еколози, които сега протестираха пред арт форума и не се очакваше да създадат никакви неприятности. Местната Стрес Клиника обаче, беше затворена миналата седмица за реконструкция и разширение и гражданите на Фаня, които не бяха в двойно съжителство, станаха малко по-невъздържани от обикновено.

— Ако не правят секс поне веднъж на ден, в клиниката започват да мислят, че светът е към своя край — бе казал Ръководителят на учените във Фаня на Директора на Кистран — Гар Се Бернн. — Тези млади хора нямат представа какво беше преди да създадем Стрес Клиники във всеки по-голям град.

— Нито пък ние — бе отвърнал сухо Директорът и въпреки това изпрати най-добрия Охранител от Служба за сигурност 1, за да успокои разтревожения мъж.

Тедра Де Ар беше „щастливият доброволец“, на който Фаня възложи да отговаря за местния Отдел за сигурност. Още след първия си час там, тя разбра, че ако нарастващата тълпа излезе от контрол, не би могла да направи много, без да нанесе сериозни щети на живота или крайниците на замесените.

Отделът за сигурност на Фаня не бе нищо повече от група млади охранители, които не бяха в състояние да различат пулсарно оръжие от комуникаторите си и причината за това бе, че никога не им бяха давани истински задължения. Така че ако гражданите решаха да станат настъпателни, докато спасяват малките грозни боскрати, тя не виждаше как би могла да ги спре с подкреплението, което можеше да получи в този малък град.

С едва четиридесет охранители на разположение и с поне сто цивилни, чукащи на входната им врата, Тедра започна да обмисля възможността за тихо измъкване през задния вход. За това бяха виновни страхливите учени, а нея въобще не я бе грижа за люспестите малки гадини, които я бяха оставили да защитава. Защита, как не! Тя самата не можеше да трае тези отвратителни животинки. Защо си мислеха, че би искала да ги защитава?

Без да споделя мислите си с мъжете, които я бяха избрали за тази временна длъжност, Тедра повдигна закачената на колана й компютърна свръзка и се свърза с Марта — нейния личен компютър Мок II.

— Знаеш каква е статистиката, Марта, а те са почти на прага ни. Каква е вероятността някой да грабне боскрат и да хукне да бяга?

— Около шестдесет към едно — от малкия ръчен комуникатор се чу изключително женственият глас на Марта. — Ако Стрес Клиниката не бе затворена…

Тедра я изключи буквално с ръмжене и върна комуникатора на колана си.

— Проклет секс — измърмори тя. — Откога се превърна в лекарство за всичко. „Без него не мога, иначе ще се разпадна или ще стана агресивен.“

— Каза ли нещо, Охрана 1?

Тедра се обърна към детето зад себе си. То наистина бе дете, едва ли беше на повече от осемнадесет години. Разбира се, когато самата тя бе на осемнадесет, бе най-добрата в класа си, работеше активно от година, макар че още продължаваше обучението си, и вече бе ненадмината в своята сфера на работа. А това беше преди цели пет години. Преди четири години Тедра бе заслужила личния ранг Охрана 1, най-високият възможен за оръжеен експерт и специалист в ръкопашния бой.

Младата жена, която я заговори, бе най-много Охрана 5. Това бе най-ниският ранг, а се очакваше, че това дете ще й помага. Трябваше да им бъде забранено да работят, преди да придобият достатъчно опит, но, разбира се, нямаше начин човек да каже това на Администрацията, особено при този недостиг на охранители. Голяма част от новите студенти предпочитаха да се обучават в по-перспективни и по-малко опасни за живота кариери, особено на планета, която не е във война и членува в Лигата на планетите, посветени на мира и печелившата търговия.

— Не, не съм ти казала нищо, Охрана 5, но сега ще ти кажа. Ще оставим гражданите да правят каквото си поискат, защото не вярвам, че си заслужава да умрем заради една сграда пълна с грозни, вонящи боскрати. Стой настрана от пътя им и се надявай всичко това да приключи бързо. В случай че се приближат към теб, стреляй със зашеметяващото оръжие и ако това не помогне, тичай колкото ти държат краката. И запомнете добре, че имате право само да ги зашеметите. Ако има дори един мъртвец, когато всичко това приключи, ще отговаряте лично пред мен — не добави, че ако се стигне до това, ще им се иска те да са били на мястото на умрелите. Охранител 1 не беше човек, който би могъл да подцениш. Най-малкото, което щеше да направи, бе да избърше пода с теб и останалите Охранители знаеха това.

За жалост сред тълпата, която най-после премина и последната врата на огромната сводеста лаборатория, имаше и няколко еколози. Те бяха свободни граждани, лишени в продължение на цяла седмица от дневната си доза секс терапия. Горките те! И сега използваха проклетите боскрати, за да изразходят част от натрупания стрес по най-старомодния начин, прибягвайки до насилие. Нарушителите се насочиха директно към оборудването и започнаха да блъскат и трошат всичко, до което се успяваха да се докопат. Използването на зашеметяващите оръжия не постигна особен успех с първите нападатели.

Тедра Де Ар прекара следващия половин час в трошене на кости и разбиване на лица. Този следобед местният Медицински център, щеше да има доста работа, но поне никой не беше сериозно ранен. Въпреки това, тя все още бе дяволски ядосана. Не й харесваше да слуша как мъжете пищят, докато троши костите им. Не и когато ставаше въпрос за някакви проклети боскрати. Добре поне, че повечето жени припаднаха по мебелите и лабораторните маси, иначе щеше да се наложи да слуша и техните писъци, а тях ги мразеше много повече от тези на мъжете. Тедра определено не се нуждаеше от допълнителни фактори, които да влошават настроението й.

Цялата тази история бе просто едно фиаско и истинско похабяване на таланта й. Тя все още бе ядосана, когато се върна във временната стая, която й бяха дали. Хлапето, онова, за което смяташе, че няма никаква работа на тази длъжност, бе успяло да се простреля в крака със собствения си пулсар. Какво ли не би дала да остане насаме с инструктора му само за пет минути… след това нямаше да си позволява да освобождава студенти, преди да са напълно подготвени.

Тя стигна до вратата си и плесна длан върху разпознавателния панел за отключване, без дори да забави ход. В следващия миг се блъсна в затворената врата. Тедра разтърка удареното място и си наложи да се успокои, а после сложи отново ръка на панела и зачака да преминат условните две секунди, необходими за разпознаването й. Вратата се плъзна безшумно встрани, отваряйки се пред ядосания й поглед.

Въобще не се бе успокоила.

Следващия път, когато на Гар Се Бернн му хрумнеше, че би оценила някое от допълнителните назначения, които й е уредил, щеше да му каже, точно какво да направи със себе си, без да се интересува дали всички на планетата ще я чуят или не.

Тя бе Охрана 1 и нейно задължение бе да брани и закриля лидерите на планетата, а не да бъде давана под наем на някакъв проклет треторазреден департамент. Работата й бе най-високо заплатена и трябваше да се определя от Правителствената сграда и то от самия Директор.

Гар Се Бернн знаеше, че наскоро си е купила къща в покрайнините на града и вероятно смяташе, че се нуждае от допълнителни средства, за да я изплати. Може би е решил, че й прави услуга. След като се успокоеше, вероятно би могла да обмисли и идеята да му благодари, когато се върне в Галион Сити, но все пак трябваше да почака да се успокои.

Поемайки си дълбоко дъх, тя отиде до санитарната стена в ъгъла на квадратното едностайно помещение, натисна активатора на стената и започна да се съблича. Междувременно, стените започнаха да я заграждат и тя се озова в едно помещение, широко пет стъпки. Светлините се включиха автоматично, когато новосъздадената стая в стаята се затвори с леко щракване. Появиха се тоалетна чиния, в случай, че се наложеше да я използва, съоръжение за смяна на цвета на косата и очите, както и чекмедже, пълно с лосиони, парфюми и няколко мъжки одеколона, останали след последния обитател. Но в момента, Тедра се интересуваше единствено от банята.

Тя изхлузи униформата си, състояща се от една част, направена от зимен соларен памук в сребристо сив цвят, отговарящ на ранга й. Тялото, което се отрази в огледалната стена отляво, бе дългокрако със здрави мускули и идеални пропорции. Личеше си, че е силна, но без изпъкнали мускули, които да нарушават женствените извивки на тялото й. Това тяло бе резултат от петнадесет години интензивни тренировки и обучение, които го бяха превърнали в бойна машина. Тедра все още съжаляваше за трите пропилени години, които бе прекарала в програмата „Откриване на света“, това беше вторият й избор за кариера, преди да стане достатъчно висока, за да й позволят да започне обучението си там, където искаше от самото начало.

Спря, когато зърна отражението си в огледалната стена и видя, че лицето й е изкривено в намръщена гримаса. Нуждаеше се от нещо, което да я освободи от натрупаното напрежение и знаеше, че банята няма да помогне. Имаше нужда от масажора си, но тези машини бяха рядкост и не влизаха в стандартното оборудване на стаите. Използваха се само на няколко места в цял Кистран. В този апартамент бе открила някои от удобствата, които притежаваше собственият й дом, но за жалост масажорът не бе едно от тях.

Знаеше, какво щеше да й каже Марта и се радваше, че Стрес клиниката на Фаня не работи, защото за пръв път в живота си, наистина беше изкушена да я посети. Резултатът щеше да бъде просто раздвижване на тялото, подобно на това, което бе упражнила по-рано днес. С тази разлика, че за това упражнение щеше да има повече желаещи, отколкото за предишното. Въпреки високия си ръст, тя привличаше мъжете и само рангът й на Охрана 1, ги възпираше да не я преследват постоянно. Често се чудеше, колко ли по-лошо щеше да бъде, ако беше малко по-ниска. Но тя бе над средния ръст, като дори надвишаваше с два и половина сантиметра средната височина за мъжете от сто седемдесет и пет сантиметра. Най-високият ръст, достиган от кистранците, бе сто и осемдесет сантиметра и всеки подобен гигант бе привличан в Службите за сигурност. Което за нея щеше да е добре, ако се интересуваше от тези неща, но тя не се интересуваше.

Тедра вярваше, че някога ще се появи мъж, когото да не може да направи на пух и прах и тогава щеше да се радва, че тялото й е стройно и с приятни хармонични пропорции, че гърдите й щедро изпълват шепите, талията й е по-тясна от тази на повечето жени, а бедрата й са заоблени, а не кокалести и изпъкнали. Кожата с цвят на златна праскова, огромните бадемови очи, аристократичният нос и меката коралово розова уста също не бяха за подценяване. Правата кестенява коса и цветът на очите й не бяха естествените й, но заедно с тялото й образуваха много добра комбинация. Беше доволна от начина, по който изглежда. Всъщност никога не бе намирала причина да оценява нещо друго в телосложението си, освен високия ръст, който бе основната причина да получи пост в Службите за сигурност.

Остави униформата си на пода, защото знаеше, че веднага щом стените се спуснат, роботът чистач щеше да се погрижи за нея. Никой не би обвинил Тедра, че е прекалено подредена. Ако не беше такава, роботите чистачи щяха да обикалят из стаята през голяма част от времето и ужасно да я разглезят, като поддържат всичко искрящо чисто, хигиенично и на мястото му. Машината, на височина достигаше до бедрата й, движеше се тихичко и никога не се пречкаше из краката на човек. В интерес на истината, Тедра почти не я забелязваше, докато тя шеташе около нея. Домашният й робот дори бе програмиран да й носи закуската в леглото, ако я домързеше или нямаше сили да се изправи, за да натисне копчето на доставчика за храна и да си поръча закуската сама. По дяволите, проклетото нещо дори щеше да измие зъбите й, ако му бъде наредено.

Соларната баня бе по-малка от тази в дома й, ваничката за краката бе поне с тридесет сантиметра по-тясна, а и едва успяваше да я побере на височина. Когато стъпи и с двата си крака вътре, плъзгащата се врата на банята се затвори бавно и цилиндричното помещение се изпълни с червена светлина. След три секунди светлинният лъч се изключи, а вратата се отвори автоматично, мълчаливо предлагайки й да излезе навън. Тедра излезе от банята почистена от глава до пети, като дори изкуствено оцветената й в кафяво коса, блестеше от чистота.

Тя не знаеше на какъв принцип работят соларните бани. Те бяха навлезли в употреба преди петдесет години по времето на това, което сега се наричаше „Великият недостиг на вода“, но продължаваха да се използват и сега, тъй като бяха много по-ефективни. Домашната й баня бе много по-нов модел и соларната й светлина можеше да почиства и дрехите. Униформата й бе тънка и достатъчно удобна, за да спи с нея, което й спестяваше време за преобличане, освен ако не се наложеше да ходи другаде, освен на работа. Само няколко цивилни граждани все още помнеха какво е да си вземаш душ по стария начин.

Назначението й приключваше днес, така че когато излезе от банята тя реши да облече панталона и блузата, доставени й по-рано днес, заедно с останалите вещи, които бе донесла за краткия си престой във Фаня. Едва миналата седмица се бе напарфюмирала с любимия си аромат, затова не се налагаше да го прави отново. Малкото грим, който използваше, тънка черна линия, подчертаваща миглите й и лек руж, имаха голяма трайност, така че не се налагаше да се занимава и с тях.

След като работата й тук бе приключила, Тедра можеше да се отърве от безличния цвят на косата си. Тя прекара следващите двадесет секунди, за да го смени. Спря се на енергично лимонено жълто, което не изглеждаше добре с нищо друго, освен с кафяви сенки за очи. Стегнатият кок, в който бе завързана косата й по време на работа, трябваше да бъде развален заради почистването и боядисването. Използва машата за коса, за да навие бретона си, така че да не пада пред лицето й. За всичко това й бяха необходими по-малко от пет минути.

Роботът чистач вече бе започнал да се труди, още когато стените се отвориха и изчезнаха по местата си.

— Събери багажа ми, миличка — каза тя, без да си дава труда да измисли име на временния си компютърен помощник, защото знаеше, че домашният й компютър ще ревнува, ако това се случеше. И макар че не бе свободно мислещ компютър, като Марта, тя не искаше да рискува да обиди малката машинка, която управляваше стаята.

Докато чакаше да съберат и опаковат вещите й, тя поиска аудио-визуална конзола, за да се обади на шефа си и да му докладва колко щастливо бе завършила мисията й. Всички боскрати бяха изнесени от лабораторията, докато студентите еколози събираха приятелчетата си натръшкани по пода. Всъщност, в действителност, тя не се бе провалила, сградата все още бе цяла, нямаше мъртви и бяха нанесени минимални повреди на оборудването в лабораторията. Никой не й бе казал, че трябва да попречи на боскратите да напуснат загражденията си.

Тедра седна на приспособяващия се стол, който незабавно зае формата на тялото й, и се обърна към конзолата. Тъкмо се канеше да активира далеко обхватния канал, за да се свърже с отдалечения на хиляда и петстотин километра Галион Сити, когато големият, широк три метра екран се активира сам и пред нея се появи лицето на мъж, който й се стори смътно познат. Ръката на младата жена застина във въздуха и тя се облегна назад, изненадана, че екранът не извести, че има входящо повикване и се включи, без да е подадена гласовата команда „Отговори“. Хората не се свързваха така без разрешение с аудио-визуалните конзоли, тъй като връзката бе двупосочна и човек лесно можеше да наруши чуждото уединение. И все пак мъжът бе там, гледаше я, седнал зад бюрото, което със сигурност познаваше. То се намираше в офиса на Директора на Кистран. Но мъжа определено не беше Гар Се Бернн.

Шокът й се разсея, когато осъзна, че мъжът от екрана не можеше да я види. Очевидно това бе многократно предаване, което в момента бе гледано и от много други хора. Тя знаеше, че това може да бъде направено, че всеки аудио-визуален приемник може едновременно с много други да улови електронна вълна, предавана на цялата планета, но тъй като никога до сега не бе правено, никой не можеше да я осъди, че малко се бе стреснала. Но шокът се завърна, когато мъжът започна да говори.

— Поздрав, Граждани — гласът му бе компютърно модулиран. Изглеждаше като щастлив мъж и ако можеше да се вярва на съобщението му, бе точно такъв. — Някои от вас може би ме помнят от абдикацията ми от Директорския пост през 2134 година след колонизацията… преди пет години.

Вече знаеше къде го бе виждала, с тази негова кафява коса, малко по-тъмно мускусна, отколкото бе нейната допреди минути и със сивите, подобни на разтопена стомана очи. Преди да бъде преместена в Управляващата Сграда, докато рангът й все още беше Охрана 2, беше имало борба за Директорския пост. Тя помнеше добре колко свирепи бяха гражданите към опитите на този мъж да купи гласовете на Съвета на деветте. По онова време те притежаваха най-голямата власт и само на девет години, по време на предизборните кампании, не вземаха значимите решения. През останалото време, властта над планетата бе в техните ръце.

— Може би ме помните, а може би не, това не е важно — каза той, сякаш бе прочел мислите на Тедра. — Това, което трябва да знаете, е, че аз съм Крад Се Моер и съм новият ви Директор…

— Какво, по дяволите, говориш! — изкрещя тя и за малко да пропусне останалата част от речта, тъй като той не спря, за да уважи гнева й.

— … по силата на най-силния. От този ден аз поемам контрола над Управляващата Сграда и нямам намерение да се предавам. Превратът бе осъществен с минимални жертви. И вярвам, че ще се радвате да узнаете, че предишният ви Директор няма да бъде наранен, освен ако някой не се опита да го освободи от Управляващата Сграда, където той ще се наслаждава на гостоприемството ми. И ако покажете доброто си поведение и не ми създавате проблеми, през годините, в които ще управлявам, той ще остане жив и здрав. Нека ви уверя, че при моето Директорство няма да има никакви значими промени. Работата и животът ви, добри граждани, ще продължат както досега, с изключение на Службите за сигурност. От днес те имат нов Директор, който ще ги води към мир и просперитет, нов Директор, когото да защитават и почитат. Аз съм този Директор, Крад Се Моер.

Екранът почерня, а в мислите на Тедра избухна вихър от възмущение и недоверие. Това бе шега, и то една от най-лошите, които бе чувала. И все пак думата „почитат“ продължаваше да ехти в съзнанието й. Той изискваше почит? Това бе крайно деспотично. Гар Се Бернн бе обичан и уважаван, той нямаше нужда да изисква почит от народа си. По силата на най-силния? Охранител срещу Охранител? Не! Невъзможно!

Ами, ако бе истина?

Тя активира далеко обхватния канал и се свърза директно с Управляващата Сграда. Пръстите й се отпуснаха на облегалките на стола, докато чакаше екранът да се включи отново. Охраната в Управляващата Сграда бе най-добрата. Как е възможно да са били победени? Подкуп? Разплата? Възможно ли бе да работи с тези мъже толкова години и да не ги познава? По дяволите! По дяволите! Защо не бе там? Можеше и да успее да направи нещо, да промени случилото се.

Екранът остана черен отказвайки да отговори.

Веднага опита друг район, докато сигналът все още бе отворен. Срещу нея се появи лицето на най-близкия й приятел — Рурк Се Дел, шефът на Реликвената Зала.

— Благодаря на звездите, Тедра, страхувахме се, че те… — той замълча и закри за миг с ръка сините си очи, показвайки ужасна умора или облекчение. При тази негова реакция сърцето й отново затуптя лудешки и тя зачака да чуе най-лошото. — Слушай, сладурче, и не ме прекъсвай! Ако си видяла същото, което видяхме и всички ние, трябва да знаеш, че е истина или поне фактът, че са превзели Управляващата Сграда и са се барикадирали вътре. Директорът все още е жив, поне доколкото знаем. Всичко останало е една огромна лъжа. Няма да повярваш какви неща чухме… проклетата тиня се е разплискала навсякъде… толкова много промени и всичко това, ще му се размине.

— Просто ми кажи как, Рурк.

— Ще го направя, веднага щом дойдеш тук…

— Рурк!

— Няма време, Тедра! — каза той с раздразнение и тревога, каквито и самата тя изпитваше. — Ще оставя тази линия отворена за Слейкър. Той твори магията си в компютърната лаборатория. Когато не успях да се свържа с теб, предположих, че все още си във Фаня. Писах, че си загинала при вчерашните размирици, така че те няма да те търсят. В момента изработваме новата ти самоличност, но има някакви проблеми в архивния компютър. Вероятно вече са се досетили, че някой е проникнал в данните и сигурно са сложили парола на файловете. Но Слейкър работи по въпроса, а ти знаеш колко е добър.

— Да, аз…

— Просто се върни тук възможно най-скоро, Тедра, и ела направо при мен. Дори не си помисляй да отидеш в Управляващата Сграда, в Охранителния Комплекс или в новото си жилище. Не говори с никого и се опитай да не се тревожиш. Двамата със Слейкър все някак ще те изведем от планетата.

— Да ме изведете от планетата? — каза тя с тих, невярващ глас. — Трябва да напусна планетата?

— Това или нещо по-лошо, сладурче. Крад Се Моер е намерил начин да плати на наемниците си. И първата вноска е всяка жена Охранител, която успеят да заловят.

Тедра се олюля.

— Наемници, за Охранители? Кои са?

— Ша-Ка’арци.

Но Ша-Ка’арците са воини, които се бият с мечове, бе последната й мисъл, преди екранът пред нея отново да потъмнее.