Дан Симънс
Лешояди (79)

77
Бевърли Хилс,
събота, 20-и юни 1981 г.

Тони Харъд се поздрави с оцеляването.

След непровокираното нападение на черната кучка на острова, той си беше помислил, че вероятно късметът го е напуснал. Отне му половин час да се оправи и прекара остатъка от тази откачена нощ, избягвайки групички от охраната, които страдаха от склонността да стрелят щом те видят. Харъд бе тръгнал за пистата на острова, като си мислеше, че може би има начин с измама да си проправи път в самолетите на Сътър или Уили, но един поглед към кладата го прати бързешком обратно в гората.

Прекара няколко часа, скрит под леглото в едно от бунгалата на Летния лагер близо до амфитеатъра. Веднъж група пияни пазачи дори проникна вътре, разграбиха кухнята и приемната в търсене на алкохол и ценни вещи и постояха в дневната да изиграят три ръце покер, преди да се измъкнат навън да се порадват на загубата на работата си. От възбуденото им дърдорене Харъд научи, че Барент е бил на борда на „Антоанет“, когато са разрушили яхтата.

Източният хоризонт вече изсветляваше, когато той се измъкна изпод леглото и се запъти към района на кейовете. Там бяха вързани пет лодки и той успя да запали без ключ едната — шестметров катер — използвайки умения, които не бе вкарвал в действие от дните си с уличната банда в Чикаго. Един пазач, който проспиваше махмурлука си под дъбовете, стреля два пъти по него, но Харъд вече беше на километър в морето. Не го преследваха.

Знаеше, че остров Долман е само на около четирийсет километра от брега и дори с ограничените си навигационни умения пресметна, че не би трябвало да е прекалено трудно да се натъкне на Северна Америка, ако се насочи на запад.

Денят беше ясен, морето — спокойно, сякаш за да се разплатят за нощната буря и лудост. Харъд намери въже, с което да закрепи неподвижно щурвала, извлачи един брезент над рубката и легна да спи. Събуди се на по-малко от четири километра от брега. Горивото бе свършило. Първите трийсет и няколко километра от пътуването му бяха отнели деветдесет минути. Последните четири километра отнеха още осем часа и той вероятно никога нямаше да успее, ако едно малко риболовно корабче не го бе забелязало и го беше изтеглило с тях. Джорджийският рибар качи Харъд за достатъчно време да му даде вода, храна, крем против слънчево изгаряне и гориво, колкото да се добере до брега. Той го последва нататък, между островите и гористите върхове, които изглеждаха точно както и преди три века, като накрая върза катера в малък залив близо до западащо градче на име Сейнт Мери. Там откри, че се намира в южна Джорждия, а делтата отсреща е Флорида.

Харъд се представи за неопитен сухопътен плъх, който наел лодката си близо до Хилтън Хед и се е изгубил. Местните отказваха да повярват, че има човек толкова глупав, че да се загуби по такъв начин, но все пак очевидно приеха факта в случая с Харъд. Той направи каквото можа за установяване на добри отношения, като заведе спасителите си, собствениците на яхткея и петимата зяпачи до най-близкия бар — гнусно на вид заведение, вдигнато точно на изхода от щатския парк „Санта Мария“ — и похарчи 280 долара за целта.

Добрите стари момчета още пиеха за здравето му, когато той успя да убеди дъщерята на собственика на бара — Стар — да го закара до Джаксънвил. Беше само седем и половина вечерта, като оставаше още поне час лятна светлина, но когато почти стигнаха до целта, Стар реши, че й е твърде късно да се прибира по целия седемдесеткилометров път до Сейнт Мери и започна да обмисля възможностите да си вземе мотелска стая в Джаксънвил Бийч или Понте Ведра. Стар беше на четирийсет и опъваше полиестерните си панталони по начин, който Харъд не беше смятал за възможен. Той й даде петдесет долара и й каза да го потърси следващия път, когато идва в Холивуд, след което я накара да го остави близо до входа на „Юнайтид“ на джаксънвилското международно летище.

Бяха му останали почти четири хиляди долара в портфейла — ужасно мразеше да пътува, без да има джобни за харчене, а никой не му беше споменал, че на острова няма да има какво да си купува — но използва една от кредитните си карти, за да си купи билет първа класа до Лос Анджелис.

Проспа краткото прекачване в Атланта, но по време на по-дългия полет на запад стана очевидно, че стюардесата, която му донесе вечерята и питиетата, смята, че Харъд се е настанил в погрешната секция, Той се огледа, подуши се и му стана ясно защо тя се държи така.

Кафявото му копринено сако от Джорджо Армани беше избегнало повечето кръв, проляна предишната нощ, но смърдеше на дим, бензин и риба. Черната му копринена риза бе поела достатъчно пот, за да може поне няколко месеца да поддържа в действие завод за сол. Летните му ленени панталони „Сарджорджо“ и мокасините от крокодилова кожа „Поло“ бяха, ако се изразим не твърде любезно, станали на лайна.

И все пак Харъд не хареса идеята някаква тъпа путка-стюардеса да го третира но такъв начин. Беше си платил за първокласната услуга. А Тони Харъд винаги получаваше онова, за което си плаща. Погледна към предната умивалня — празна беше. Повече от дузина пътници първа класа вече дремеха или четяха.

Накрая Харъд улови погледа на нацупената руса стюардеса.

— Хм, госпожице? — повика я той.

Когато тя се приближи, вече се различаваха всеки косъм от боядисаната й коса, пластовете грим и малко размазаната спирала. На предните й зъби имаше следа от розово червило.

— Да, господине? — не можеше да сбърка презрението в гласа й. Харъд я погледа още няколко секунди.

— Няма нищо — каза накрая. — Съвършено нищо!

Харъд пристигна на ЛАКС рано сутринта в сряда, но му отне още три дни да се добере до вкъщи.

Внезапно станал подозрителен, той нае кола и подкара към Лагуна Бийч, където Тари Истън държеше една от специалните си тайни плажни къщи. Той бе отсядал там с нея няколко пъти, когато тя се намираше между любовници. Харъд знаеше, че сега Тари е в Италия — занимава се с някакъв феминистки спагети-уестърн — но ключът още си беше там, заровен в третата саксия с фикус. Къщата имаше нужда от проветряване и беше декорирана в стил „Найроби-шик“^[1], но в хладилника имаше вносна бира и водното легло беше застлано с чисти чаршафи.

Харъд проспа по-голямата част от срядата, цяла вечер гледа старите филми на Тари на видеото и малко след полунощ подкара към брега, за да хапне в китайския. В четвъртък се маскира с тъмни очила и огромна шапка стил „Бананова република“, собственост на някое от гаджетата на Тари, след което се върна обратно в града да провери къщата си. Всичко изглеждаше наред, но той се прибра в Лагуна за през нощта.

В четвъртък във вестниците имаше кратка статийка на шеста страница за известния милиардер К. Арнолд Барент, който починал от сърдечен удар в имението си в Палм Спрингс. Тялото му било кремирано по време на частна погребална служба, уредена от европейския клон на рода. Четирима живи американски президенти бяха пратили съболезнованията си и статията продължаваше с разказ за дългия списък от филантропски постижения на Барент и размишления относно бъдещето на финансовата му империя.

Харъд поклати глава. В статията не се споменаваха яхтата, острова, Джоузеф Кеплър или преподобния Джими Уайн Сътър. Той не се съмняваше, че и техните некролози ще цъфнат като летни цветенца в идните дни. Някой покриваше нещата. Притеснени политици? Триото древни ненормалници? Някаква европейска версия на Островния клуб? Всъщност Харъд не искаше и да знае, стига това никога повече да не касае и него.

В петък той проникна в собствената си къща по най-потайния възможен начин, който да не е свързан с повикването на ченгетата от Бевърли Хилс. Изглеждаше добре. Добре му се струваше. За пръв път от няколко години Тони Харъд имаше чувството, че може да направи поне едно движение, без да събори на главата си няколко тона лайна, ако стъпи накриво.

Рано в събота сутринта, преди десет, той подкара право към къщата си, поздрави сатира си, целуна испанската прислужничка и каза на готвачката, че може да си вземе почивен ден, но нека първо му спретне нещо за хапване. Обади се на началник студиото в дома му, а после и на Шу Уилямс, за да види какво, по дяволите, става с „Белия роботърговец“ — оказа се, че филмът е на финалния етап на преработката, като се отърсваше от дванайсетина минути, отегчили зрителите на предварителния преглед. Позвъни на още седем-осем съществен връзки, за да ги осведоми, че се е върнал в града и е в действие. Прие също и едно обаждане от адвоката си, Том МакГуайър. Харъд му потвърди, че той със сигурност смята да се мести в стария дом на Уили и би искал да задържи охраната. Дали Том познава някакви добри секретарки? МакГуайър не искаше да повярва, че Харъд наистина е уволнил Мария Чен — след всичките тези години…

— Дори умните пички стават твърде зависими, ако ги оставиш да ти се мотаят в краката прекалено дълго — заяви бойко Харъд. — Трябваше да я разкарам, преди да е започнала да ми кърпи чорапите и да бродира името си върху шортите ми за езда!

— И къде отиде тя? — попита МакГуайър. — В Хонг Конг ли се върна?

— Че откъде, на майната си, да знам и защо трябва да ми пука? — отряза го продуцентът. — Уведоми ме, ако чуеш за някоя, дето може да стенографира добре и има акъл в главата.

Затвори, поседя няколко минути в тихата си прожекционна и се запъти към джакузито.

Отпуснат гол в горещата вода, обмислящ дали да не отскочи до басейна за няколко дължини, Харъд затвори очи и почти задряма. Откри, че си представя стъпките на Мария Чен по плочките, докато тя му носи днешната поща. Той седна, запали една цигара от пакета до високата си чаша с водка и се облегна срещу горещите струи вода, като остави стегнатите си до болка мускули да се отпуснат.

„Не е толкова зле, когато се стараеш да мислиш за други неща!“ — каза ся.

Почти беше заспал отново, а цигарата гореше близо до пръстите му, когато чу тракането на високи токчета по плочките.

Очите му се отвориха стреснато, той пъхна цигарата в устата си и прибра ръце, готов да се надигне и да действа бързо, ако се наложи. Оранжевият му халат се намираше на два метра от него.

За секунда не разпозна привлекателната млада жена в простичка бяла рокля, която влезе, понесла пощата му. После невярващ се втренчи в невинните очи на мисионерското лице, изпъкналата като на Елвис долна устна и походката на модел.

— Шайла! — възкликна той. — Мамка му, изплаши ме!

— Донесох ти пощата — осведоми го Шайла Берингтън. — Не знаех, че и ти получаваш „Нейшънъл Джиографик“!

— Иисусе, хлапе, мислех да ти се обадя — каза бързо Харъд. — Да ти обясня и да се извиня за онази ужасна постановка миналата зима… — все още без да се чувства съвсем удобно, той обмисли дали да не я Използва. Не. Това бе ново начало. Можеше да мине и без този боклук за известно време.

— Всичко е наред — отвърна Шайла.

Гласът й винаги бе бил мек и сънен, но сега звучеше дори още по-отнесено. Харъд се почуди дали бедното мормонско детенце не е открило наркотиците през месеците, когато беше останала без работа. Тя додаде отсъстващо:

— Не съм ядосана вече. Господ ме преведе през това изпитание.

— Хей, страхотно! — възкликна Тони и бръсна пепелта от цигарата от гърдите си. — А и беше абсолютно права, че „Търговецът“ не е твоят кораб. Истински schlock е, на светлинни години под класата ти, хлапе, но тъкмо говорих с Шу Уилямс тази сутрин и той се блъска за един проект на „Орион“, за който ние двамата сме идеални. Шу казва, че Боб Редфорд и някакво хлапе на име Том Круз са се съгласили да направят римейк на…

— Ето го твоя „Нейшънъл Джиографик“ — прекъсна го Шайла и посегна към него със списанието и купчината писма.

Харъд пъхна цигарата в устата си и се протегна за пощата, за да я предпази от намокряне. Сребърният пистолет, който внезапно изникна в ръката на момичето, беше толкова малък, че сигурно бе играчка; дори петте си бум издаде като играчка — звучеше като детско пукалце с капси, чийто трясък отеква в помещението.

— ЕЙ, хей! — каза Тони Харъд, погледна към петте малки дупки в гърдите си и се опита да ги избърше. Премести смаяния си поглед към Шайла Берингтън и устата му зина, цигарата падна и се понесе с бълбукащите водовъртежи. — О, мамка му! — промърмори той и се отпусна назад внимателно, пръстите му бяха плъзгави и натежали, а клепачите му се затваряха бавно под развълнуваната повърхност на водата.

Безизразна, Шайла Берингтън в продължение на десет минути гледа белопенните води, които се оцветяваха в розово и после в яркочервено, като впоследствие се избистриха, щом дюзите продължиха да впръскват чиста вода, а филтрите си свършиха работата. После тя се обърна и бавно се отдалечи с идеална походка и гордо вдигната глава, а високите й токчета тракаха по-силно от шума на водните дюзи. На излизане изключи лампите. Затворената стая остана сумрачна, но отразената от джакузито слънчева светлина танцуваше и чертаеше случайни слънчеви зайчета по белите варосани стени — почти като на киноекрана, когато филмът свърши, но прожекционната лампа още свети и хвърля случайни отражения от целулоид без образи.