Дан Симънс
Лешояди (49)

47
Лос Анджелис,
неделя, 25-и април 1981 г.

Когато го оставиха на една пресечка от Дисниленд, Харъд имаше превръзка на очите и беше упоен. Щом отново се върна в съзнание, седеше зад волана на собственото си ферари, напълно облечен. Ръцете му бяха свободни, очите му — прикрити с най-обикновена черна маска за спане. Колата бе паркирана пред магазин за килими с намаление, между един контейнер за боклук и тухлена ограда.

Харъд слезе от колата и постоя облегнат на капака, докато гаденето и световъртежът преминат, поне донякъде. Минаха трийсет минути, преди да се почувства годен да шофира.

Избягваше магистралите, насочи се на запад през неделното движение и после на север по булевард „Лонг Бийч“. Междувременно се опита да си изясни положението. Повечето от изминалите четирийсет часа му бяха замъглени като сън — дълги разговори, от които си спомняше само фрагменти — но интравенозните инжекции и неприятното гъделичкане от упойката в последната стреличка не оставяха съмнение, че е бил упоен, отвлечен и разпитан много внимателно.

Сигурно беше Уили. Последният разговор — единственият, който си спомняше ясно — не оставяше съмнения по въпроса.

Мъжът с шамията бе влязъл и приседна на леглото. Харъд искаше да види очите му, но срещаше само огледалните очила, които отразяваха неговото бледо и обрасло с четина лице.

— Тони — каза мъжът тихо, но с онзи дразнещо познат акцент, — смятаме да те пуснем!

В този миг Харъд беше твърдо убеден, че ще умре.

— Имам да ти задам един въпрос преди тръгване, Тони — добави мъжът. Устата му бе единствената видима част от главата. — Как стана така, че точно ти ще осигуряваш повечето човешки жертви за тазгодишното петдневно състезание на Островния клуб?

Харъд се опита да оближе устните си, но в устата му нямаше слюнка с която да навлажни езика си.

— Не знам нищо за това!

Черната шамия се разлюля назад-напред, огледалните стъкла отразяваха бяло и бяло.

— О, Тони, твърде късно е за това! Знаем, че ти осигуряваш телата, но как смяташ да го направиш? С твоите предпочитания към използването на жени? Те наистина ли предпочитат да провеждат игрите си само с жени през тази година?

Харъд поклати глава.

— Трябва да науча това, преди да си кажем довиждане, Тони!

— Уили? — изхърка продуцентът. — В името на Христа, У или, няма нужда да ми причиняваш всичко това! Просто ГОВОРИ с мен!

Двете огледала се спряха на лицето на Харъд.

— Уили? Не мисля, че познаваме човек на име Уили, нали? А сега ми кажи как смяташ да доставиш и двата пола, когато и двамата знаем, че не можеш?

Харъд опъна белезниците и изви гръб, за да ритне главата на мъжа с шамията и да я свали от шибаните му рамене. Без да бърза, онзи се изправи и пристъпи към горния край на леглото, извън обсега на краката и ръцете на Харъд. Нежно го стисна за косата и вдигна главата му от възглавницата.

— Тони, ще измъкнем отговора от теб! Поне това е очевидно. Може би вече сме успели, а ти просто не го помниш. Сега искаме да получим потвърждението ти, докато си в съзнание. Ако трябва да те упоим отново, това неизбежно ще отложи момента на освобождаването ти!

„Да отложи момента на освобождаването ти“ — на Харъд му прозвуча като евфемизъм за „отлагай, докато те убием“ и това му се стори добра идея. Ако мълчанието — дори мълчанието по време на болка и мъчения — отложеше неизбежния куршум в главата, той с радост щеше Да стиска зъби като шибания сфинкс.

Само дето не вярваше в това. От откъслечните спомени си вадеше заключения, че е казал всичко, което бяха пожелали от него; бе изпял и майчиното си мляко по време на каквато там химическа стимулация му бяха прилагали. Ако беше Уили, което изглеждаше вероятно, тогава той щеше да открие истината. Може би дори беше в интерес на Харъд „неговото приятелче“ да разбере как ще станат нещата. Той все още се надяваше, че старецът може би ще има полза от него и занапред. Спомняше си лицето на пешката на дъската във Валдхайм. Ако тези двамата бяха управлявани от Кеплър или Барент, или Сътър, или дори тримата в коалиция, тогава те искаха потвърждение на неща, които или знаеха, или лесно можеха да научат. И в двата случая това, от което Харъд се нуждаеше в момента, беше диалог.

— Плащам на Хейнс да ми намери телата — призна след краткия размисъл. — Бегълци, бивши затворници, бивши информатори с нови личности… Той ще го уреди. Те ще работят срещу заплащане, като си мислят, че се занимават с някакви правителствени глупости. Когато осъзнаят, че единствената заплата, която им се полага, е плитък гроб, вече ще са на острова и в някоя от жертвените кошари.

Мъжът с шамията се изкиска.

— Плащаш на агент Хейнс. И какво ли мисли истинският му господар за това?

Харъд се опита да свие рамене, осъзна, че както е окован, това е невъзможно, и се задоволи само да поклати глава.

— Всъщност изобщо не ми пука и не смятам, че и на Барент му пука. Беше идея на Кеплър да ми връчи тази дрислива задача. И, изобщо, това е по-скоро тест на моя коефициент на интелигентност, не на Способността ми…

Огледалните стъкла помръднаха нагоре-надолу.

— Разкажи ми още за Острова, Тони! Основното. Кошарите. Лагера. Охраната. Всичко. После ще ти бъдем длъжници!

Точно в този миг Харъд се убеди, че си има работа с Уили. Тъй че говори близо час. И оцеля.

По времето, когато стигна до Бевърли Хилс, бе решил да каже на Барент и Кеплър за случилото се. Не можеше да пази тайната за вечни времена — ако Уили стоеше зад отвличането му, то старецът вероятно дори очакваше той да иде при Барент. Като познаваше дъртия, сигурно това беше част от основния план. Но ако „отвличането“ представляваше тест за вярност, поставен му от Барент и Кеплър, липсата на доклад щеше да доведе до фатални последствия.

Когато Харъд приключи с разказа си за онова, което знаеше за остров Долман и спортните прояви на Клуба там, мъжът с шамията каза:

— Добре, Тони! Помогна ни и оценяваме това. Има само една услуга, която ще искаме в замяна на освобождението ти!

— Която е?…

— Нали ти казваш, че ще вземеш… доброволците… от Ричард Хейнс в събота, тринайсети юни. Ще се свържем с теб в петък, дванайсети. Ще има един или няколко човека, които да заменят част от доброволците.

„Разбира се! — помисли си Харъд. — Уили се опитва да подправи картите по някакъв начин!“. После ударът от смисъла на казаното наистина го порази: „Уили със сигурност ще дойде на острова!“

— Споразумяхме ли се? — попита мъжът зад огледалните очила.

— Аха, става — продуцентът все още не можеше да повярва, че ще го пуснат на свобода. Бе готов да се съгласи с всичко и после щеше да прави каквото си иска.

— И ти ще запазиш замяната в тайна?

— Аха.

— Нали осъзнаваш, че животът ти зависи от това да изпълниш обещанието си? Зависи от това сега — и за в бъдеще. Няма да има никакви ограничения при предателство, Тони!

— Аха, това го разбирам… — Харъд се почуди за колко ли глупав го мисли Уили. И колко ли глупаво ще постъпи старият? „Доброволците“, както този тук ги нарече, бяха номерирани и чакаха голи в кошарата, докато жребият определи кой ще се бие и кога. Тони не виждаше как „приятелчето“ може да подправи жребий, а ако се надяваше по този начин да вкара оръжия през охранителните екрани на Барент, значи бе станал сенилната стара пръдня, за каквато преди време го бе помислил Харъд.

— Аха — повтори. — Разбирам и съм съгласен!

— Sehr gut — промърмори мъжът с шамията. И след това го пуснаха.

Харъд реши да се обади на Барент веднага щом вземе душ и пийне едно, както и да обсъди цялата бъркотия с Мария Чен. Чудеше се дали й е липсвал и дали се е притеснявала за него. Ухили се, като си представи как тя се обажда на полицията да го обяви за изчезнал. Колко пъти през изминалите години бе изчезвал за дни — че и за седмици — без дори да я осведоми къде отива? Усмивката на Харъд избледня, като осъзна колко уязвим е подобен начин на живот и как го оставя открит за точно такива случки като тази, която го беше сполетяла току-що.

Вкара ферарито под похотливия поглед на верния си сатир и се потътри към къщата. Вероятно щеше да се обади на Барент след баня, питие, масаж и…

Предната врата зееше отворена…

Харъд се смръзна на място за няколко безкрайни секунди, преди да се втурне през отворената врата. Предизвиканият от наркотиците световъртеж отново се надигаше в съзнанието му, докато се блъскаше в стени и мебели, викаше името на Мария Чен и изобщо не забелязваше преобърнатите вещи, докато не се опита да прескочи едно прекатурено кресло и тежко падна на килима. Скочи на крака и възобнови виковете и търсенето си.

Намери я в кабинета й, свита на пода зад бюрото. Черната й коса отпред беше сплъстена с кръв и лицето й бе подпухнало почти до неузнаваемост. Гримасата, която бе застинала на физиономията й, показваше поне еди счупен зъб отпред. Лилавите й от кръвоизлива устни бяха изтеглени силно назад.

Харъд скочи през бюрото, падна на едно коляно и положи главата й на другото. Тя простена, когато той я размърда.

— Тони…

Той откри, че във вихъра на чистата бяла магма на най-дълбоката ярост, която някога бе изпитвал, не му идват наум никакви обиди, а в гърлото му не се надигат крясъци. Гласът му, когато успя да заговори, бе тих — почти шепот.

— Кой ти стори това? Кога?

Мария Чен се опита да каже нещо, но разбитата й уста я накара да спре и да преглътне сълзите си. Харъд се наведе по-близо така, че да може да чуе шепота й, когато опита отново.

— Снощи. Трима бяха. Търсеха теб! Не казаха кой ги праща. Но видях Ричард Хейнс… в кола… преди да позвънят.

Харъд с жест я накара да замълчи и я вдигна на ръце с безкрайна загриженост. Докато я носеше към спалнята й, осъзнавайки с нарастващо учудване, че е преживяла само тежък побой и ще оцелее, и ще се оправи, откри за свое тотално изумление, че по бузите му се стичат сълзи.

Ако хората на Барент бяха идвали снощи да го търсят, осъзна той, тогава не оставаше и капка съмнение, че именно Уили го беше отвлякъл.

Поиска му се да може да вдигне телефона и да звънне на дъртия шваба — точно в този момент. Страшно му се искаше да му каже, че вече няма причини за извънредно сложната игра и абсурдните предпазни мерки.

Каквито и зловещи намерения да имаше Уили спрямо Барент; каквито и ужасии да искаше да му причини… Харъд преливаше от желание да му помогне.