Дан Симънс
Лешояди (56)

54
Мелани

Тя каза, че Нина я праща.

В първия момент толкова се изплаших, че свих всичките си умствени пипала, опитах се да изпълзя от леглото си, дясната ми ръка и крак поддаваха и аз влачех мъртвата си половина като купчина гнило месо… Иглите се извадиха от вените ми, изпопадаха стойки. За малко дори изгубих контрол върху всички тях — Хауърд, Нанси, Къли, доктора и сестрите, негърчето, което още стоеше в мрака в задния двор с касапския нож в ръка… Но след това се успокоих, оставих тялото си да застине, присвито в покой, и отново поех контрола.

Първата ми идея бе да оставя Къли, Хауърд и цветнокожото хлапе да я довършат в двора. Можеха да използват вода от фонтана, за да измият всички петна от плочките. Любимият ми „праплеменник“ щеше да занесе трупа до гаража и да увие останките в завеса за баня, за да опази чист багажника на кадилака на доктор Хартман. Къли пък можеше да я откара по задните улички до бунището за има-няма пет минути.

Но не разполагах с достатъчно сведения. Още не. Ако наистина я пращаше Нина, трябваше да науча повече. Ако пък не беше Нина, исках да узная кой точно я е пратил, преди да предприемем нещо.

Къли и Хауърд я пуснаха в къщата. Доктор Хартман, сестра Олдсмит, Нанси и госпожица Сиуъл се събраха наоколо, а Марвин остана да пази отвън. Джъстин ми правеше компания горе в спалнята.

Негърката, която твърдеше, че е изпратена от Нина огледа фоайето на къщата, след което хвърли поглед към семейството ми.

— Тъмно е — каза със странен, писклив глас.

Вече много рядко използвах лампите. Познавам къщата си толкова добре, че мога да се оправя в нея и с превръзка на очите, тъй че членовете на семейството ми нямат особена нужда от електрическите крушки — като изключим моментите, когато ми четат, а тук горе меката, приятна светлина от мониторите на медицинското оборудване обикновено е достатъчна.

Ако това чернокожо момиче говореше от името на Нина, то ми се стори странно, че Нина още не е свикнала с мрака. В ковчега й със сигурност щеше да е повече от тъмно. Ако момичето лъжеше, то тя скоро щеше да се запознае с тъмнината.

Доктор Хартман заговори от мое име:

— Какво искаш, момиче?

Негърката облиза устни. Къли й бе помогнал да седне на дивана. Члеиовете на семейството ми стояха прави. Тук-там по белите им лица и ръце падаха напречни бледи ивици светлина, но както се взираше в нас, сигурно повечето от семейството ми са й изглеждали като тъмни купчини.

— Дойдох да говоря с теб, Мелани — заяви момичето. В гласа й се долавяше странен мек акцент, много различен от начина на говорене на Нина.

— Тук няма човек с такова име — обади се доктор Хартман в мрака. Негьрката се разсмя. Дали долавях следа от дрезгавия смях на Нина в този звук? Изстинах при тази мисъл.

— Знам, че си тук — каза тя. — Точно както знаех къде да те намеря във Филаделфия.

Как, наистина, ме беше намерила тя? Зад гърба на момичето вдигнах огромните ръце на Къли над дивана.

— Не знаем за какво говорите, госпожице — съобщи й Хауърд. Момичето поклати глава. „Защо ли Нина би използвала негърка?“ — почудих се.

— Мелани — каза ми тя, — знам, че си тук. Знам, че не си-добре. Дойдох да те предупредя.

Да ме предупреди за какво? В Грумбълторп шепотите ме бяха известили за опасността, но не споменаха за нея. Тя дойде по-късно, когато нещата тръгнаха зле. Чакай, не тя ме откри — аз я намерих! Винсент я беше хванал и ми я донесе.

И тя уби Винсент.

Ако това момиче наистина бе пратеник на Нина, вероятно най-добрият избор все още можеше да се окаже смъртта й. По този начин Нина щеше да разбере, че с мен не бива да си играе и че няма да й позволя да елиминира „компаньоните“ ми без съответната разплата.

Марвин все още чакаше в мрака отвън, въоръжен с дългия нож, който госпожица Сиуъл бе оставила на касапския тезгях. Навън щеще да е най-добре. Нямаше да се наложи да се притеснявам за петна по килима или дъсчените подове.

— Млада госпожице — казах чрез доктор Хартман, — боя се, че никой от нас няма представа за какво говорите. Тук няма човек на име Мелани.

Къли ще ви изпрати!

— Почакайте! — изплака момичето, когато Къли я стисна за ръката и я дръпна. Той я обърна към вратата. — Почакайте малко! — добави тя с умолителен глас, който изобщо не напомняше на провлачения акцент на Нина.

— Довиждане — изрекохме петимата в унисон.

Цветнокожото момче чакаше точно до фонтана. Бяха минали седмици от последното ми Хранене.

Момичето се гърчеше в хватката на Къли и точно когато стигнаха до вратата, извика:

— Уили не е мъртъв!

Накарах телохранителя си да спре. Никой от нас не помръдваше. След малко казах чрез доктор Хартман:

— Какво беше това?

Негърката ни огледа високомерно и малко пренебрежително. Спокойно повтори:

— Уили не е мъртъв!

— Обяснете, моля — настоя Хауърд. Момичето поклати глава.

— Мелани, ще говоря с теб. Само с теб. Ако убиеш този куриер, тогава няма да се опитвам да се свържа с теб отново. Нека хората, които се помъчиха да убият Уили и които планират да убият и теб, да си свършат работата спокойно. — тя се обърна и се взря към ъгъла, изгубила интерес, без да обръща внимание на огромната ръка на Къли, здраво стискаща я за рамото. Момичето изглеждаше ката машина, която някой е изключил.

На горния етаж Джъстин тихо седеше до леглото, а аз се гърчех в нерешителност. Сърцето ми гореше. Всичко това бе досущ като лош сън. Исках тази жена просто да си иде и да ме остави на спокойствие. Нина беше мъртва. И Уили беше мъртъв.

Къли я върна обратно през стаята и я настани на дивана.

Всички я гледахме.

Обмислих възможността да Използвам момичето. Понякога — често — по време на прехвърлянето в друго съзнание, през секундата на овладяване, споделям повърхностния поток мисли, които вървят заедно със сетивните усещания. Ако Нина Използваше тази тук, може би нямаше да мога да прекъсна дресировката й, но поне щях да усетя присъствието на приятелката си. А ако не беше питомка на Нина, може би щях да доловя искрица от истинската й мотивация.

Хауърд заяви:

— Мелани ще слезе веднага!

В мига, когато тя трепна — видима реакция, но така и не разбрах дали бе на страх или задоволство — се плъзнах в съзнанието на момичето.

Не срещнах съпротива. Бях се стегнала, за да се опитам да завзема контрола от Нина и липсата на противопоставяща се сила ме накара умствено да се препъна като човек в тъмното, облягащ се върху стол или шкафче, които не са на мястото си. Контактът бе кратък. Долових миризмата на паника, усещането „не отново“, което се среша често при Използвани преди хора, които не са били дресирани междувременно, а също и объркани мисли като бягащи животинки в мрака. Но нямаше смислени слоеве. Намерих откъс от образ — стар каменен мост с нагрети от слънцето блокове, който пресича странно море от пясъчни дюни и сенки. Нищо не ми говореше. Не можех да го свържа с никой спомен на Нина — в продължение на дълги години след войната не живеехме заедно и нямах представа какво е виждала и какво не.

Изтеглих се. Момичето се сгърчи, седна изправено и обиколи с поглед тъмната стая. Нина си възвръща контрола върху кукла, която се бори да се освободи, помислих си аз.

— Не го прави отново, Мелани — каза негърката и във властния й тон долових първото убедително ехо от Нина Драйтън.

Джъстин влезе в стаята, понесъл свещ. Пламъчето осветяваше изотдолу лицето на петгодишното момченце и играта на светлината придаваше на очите му отсенки на древност. И лудост.

Негърката го погледна — гледаше мен — като уплашен кон, който проследява приближаването на змия.

Поставих свещта на изисканата масичка за чай и погледнах към негърката.

— Здравей, Нина — казах.

Момичето примигна веднъж — бавно.

— Здравей, Мелани! Няма ли да ми кажеш „Здрасти“ лично?

— В момента съм леко неразположена — обясних. — Може би ще сляза долу, когато и ти решиш да дойдеш лично!

Чернокожата се усмихна лекичко.

— Трудничко ще ми се удаде да го сторя!

Светът се завъртя пред очите ми и за няколко секунди всичко, на което бях способна, бе само да запазя контрол върху хората си. Ами ако Нина не беше мъртва? Ако тя бе ранена, но не смъртоносно? Видях дупката в главата й. Сините й очи се бяха забелили. Патроните бяха стари. Ами ако куршумът е ударил черепа, дори пробил костта, но не е причинил на мозъка и повече вреда, отколкото инсултът — на мен?

По новините казаха, че била умряла. Чух го лично и прочетох името й в списъка с жертвите.

Както и своето име.

Точно до леглото ми един от медицинските монитори започна да писука притеснено. Насилих се да успокоя дишането и сърцебиенето си. Писукането замлъкна.

От другите си гледни точки виждах, че изражението на Джъстин не се е променило за тези няколко секунди, които бяха минали. Петгодишното му личице още бе изкривено от подскачащото пламъче на свещта и изглеждаше като маска на млад демон. Мъничките му пантофи сочеха право към възглавницата на опакованото в калъф кожено кресло, най-любимото на татко.

— Разкажи ми за Уили — наредих през Джъстин.

— Той е жив — обясни момичето.

— Невъзможно. Самолетът му се разби заедно с всички на борда.

— Всички освен Уили и двамата му спътници — поправи ме негърката. — Слезли са, преди да излети.

— Тогава защо ти ме нападна, след като знаеше, че не си успяла при Уили? — изръмжах.

Момичето се поколеба за миг, преди да признае:

— Не аз свалих самолета.

Горе в спалнята сърцето ми се разтупка и на осцилоскопа блеснаха зелени пикове, които накараха мътната светлина в стаята да запулсира в унисон със сърдечния ми ритъм. Попитах:

— Кой тогава?

— Другите — отвърна тя тихо.

— Кои други?

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Има една група други е нашата сила. Тайна група от…

— Нашата сила? — прекъснах я. — Способността ли имаш предвид?

— Да — поправи се тя.

— Глупости! Никога не сме се срещали с човек, който да притежава нещо повече от слаб повей от нашата Способност — накарах Къли да вдигне ръце в мрака. Вратлето й стърчеше от яката на тъмния й пуловер, право и тънко. Можех да го счупя като сухо клонче.

— Е, тези другите я имат — заяви цветнокожата уверено. — Те се опитаха да убият Уили. Опитаха се да убият и теб. Не се ли запита кой водеше войната там, в Джърмънтаун? Стрелбата? Хеликоптерът, който се разби в реката?

Как Нина бе научила за това? Как изобщо някой можеше да го знае?

— И ти може да си една от тях — казах лукаво. Момичето кимна спокойно.

— Да, но ако беше така, щях ли да дойда да те предупредя? Опитах се да те предупредя и в Джърмънтаун, но ти не искаше да ме чуеш!

Постарах се да си спомня. Дали негърката ме бе предупреждавала за нещо? Шепотите бяха толкова силни тогава; толкова трудно бе да се съсредоточавам върху друго…

— Ти и шерифът дойдохте да ме убиете — заявих.

— Не — главата на момичето помръдна леко, като на ръждясала марионетка. Барет Крамър на Нина се движеше така. — Шерифът беше пратен от Уили. Той също дойде да те предупреди!

— Кои са тези други? — попитах я.

— Знаменити хора — уточни тя. — Хора с власт. Хора с имена като Барент, Кеплър, Сътър и Харъд.

— Тези имена не ми говорят нищо — казах. Внезапно закрещях с треперливия петгодишен гласец на Джъстин. — Ти лъжеш! Ти не си Нина! Ти си мъртва! Как можеш да знаеш за тези хора?

Момичето се поколеба, сякаш се чудеше дали да проговори.

— Познавах някои от тях в Ню Йорк — каза накрая. — Те ме убедиха да сторя онова, което… което направих!

Последвалото мълчание бе толкова напрегнато и мъчително, че и с осемте си източника можех да чуя гълъбите, които помръдваха на корниза на обзорния прозорец на втория етаж. Накарах момчето отвън да прехвърли ножа от изтръпналата си дясна ръка в лявата. Госпожица Сиуъл отстъпи тихичко в кухнята и сега се върна, за да застане в сенките до вратата с чукалото за месо, скрито зад бежовата й пола. Къли се размърда и в неговото алчно нетърпение долових отзвук от острозъбата жажда за насилие на Винсент.

— Те са те накарали да ме убиеш — казах, — и са обещали да елиминират Уили, докато се занимаваш с мен?

— Да — съгласи се тя.

— Но не успяха, ти също.

— Да.

— Защо ми разказваш всичко това, Нина? Така само те намразвам още повече.

— Те ме предадоха — отвърна тя. — Оставиха ме сама, когато ти дойде за мен. Искам да ги довършиш, преди да се върнат за теб!

Накарах Джъстин да се наведе напред.

— Кажи ми, Нина — прошепнах. — Разкажи ми за старите времена!

Тя поклати глава.

— Нямаме време за това, Мелани!

Усмихнах се и вкусих слюнката, която овлажняваше млечните зъби на Джъстин.

— Къде се срещнахме, Нина? На чий бал бяхме, когато за пръв път сравнихме картите си за танци?

Негърката се разтрепери леко и вдигна тъмната си ръка към челото си.

— Мелани, спомените ми… има празноти… увреждането ми…

— Преди малко май изобщо не ти пречеше? — отрязах. — Кой дойде с нас на Дейниъл Айлънд на пикник, Нина, скъпа? Сигурно го помниш, нали така? Кои бяха нашите годеници през онова отдавнашно лято?

Момичето преглътна, ръката й още бе опряна в слепоочието.

— Мелани, моля те, помня и после забравям… болката… Госпожица Сиуъл се приближи към негърката изотзад. Сестринските й обувки с дебели подметки не издаваха нито звук по килима.

— Кой беше първият, който падна в Играта ни онова лято в Бад Ихл? — попитах, колкото да позволя на госпожица Сиуъл да извърви последните две беззвучни крачки. Знаех, че тази цветнокожа натрапница няма да отговори. Да видим дали ще може да имитира Нина, когато тялото й остане седнало на дивана, а главата й се търкули по пода. Може би Джъстин би бил доволен да си има нова играчка?

Негърката обаче заяви:

— Първа беше онази танцьорка от Берлин — казваше се Майер мисля — но не си спомням всички подробности, въпреки че ми се струва, че си я набелязахме от кафе „Заунер“, както винаги…

Спрях всички.

— Какво? — попитах невярващо.

— На следващия ден… не, беше два дни по-късно, сряда… беше онзи смешен дребен продавач на лед. Оставихме тялото в собствения му склад… висеше от онази желязна кука… Мелани, боли ме! Помня и после забравям! — момичето се разплака.

Джъстин се присви на ръба на възглавницата, скочи на пода и заобиколи масичката за чай, за да я потупа по рамото.

— Нина — казах, — съжалявам. Толкова съжалявам!

 

Госпожица Сиуъл направи час и го сервира в най-хубавия ми уеджуудски сервиз. Къли донесе още свещи. Доктор Хартман и сестра Олдсмит се качиха горе в спалнята да ме проверят, а Хауърд, Нанси и останалите се настаниха във фоайето. Чернокожото хлапе остана в храстите навън.

— Къде е Уили? — попитах чрез Джъстин. — Как е той?

— Добре е — отвърна Нина, — но не съм сигурна къде точно се намира, понеже трябва да остане укрит!

— От онези хора, за които ти спомена, от тях ли се крие?

— Да.

— Защо те искат да ни наранят, Нина, скъпа? — Боят се от нас, Мелани!

— Че защо да се боят от нас? Не сме им сторили зло.

— Боят се от нашата… нашата Способност. И също така се боят да не ги разкрият, защото Уили… заради ексцесиите му.

Малкият Джъстин кимна.

— Уили също ли знае за другите?

— Така мисля — призна Нина. — В началото искаше да се присъедини към техния… техния клуб. Сега просто иска да оцелее!

— Техният клуб? — поинтересувах се.

— Имат си тайна организация — обясни чернокожата. — Място, където се срещат всяка година да ловуват предварително подбрани жертви…

— Да, ясно защо Уили е искал да се присъедини към тях — кимнах. — Сега можем ли да му се доверим?

Момичето се поколеба.

— Така мисля — каза накрая. — Но и да няма друго, ние тримата трябва да се поддържаме един друг за защита, докато тази заплаха отмине.

— Разкажи ми за тези хора — настоях.

— О, ще ти разкажа — съгласи се Нина, — но по-нататък. Друг път. Аз… лесно се уморявам…

Джъстин се усмихна с най-ангелската си усмивка.

— Нина, скъпа, кажи ми къде си в момента! Нека дойда при теб и да типомогна.

Момичето се усмихна и не каза нищо.

— Много добре — приех. — Ще се видя ли с Уили? — Вероятно — кимна Нина, — но ако сега не се срещнете, трябва да работим съвместно с него до назначеното време.

— Уречения момент ли? — Точно един месец отсега нататък. На острова… — момичето прокара отново ръка по челото си и по треперенето й познах колко е изтощена. Сигурно цялата енергия на Нина отиваше просто да накара момичето да се движи и да говори. Внезапно си представих трупа й, гниещ в мрака на гроба, и Джъстин потрепери.

— Кажи ми — настоях.

— По-късно — отвърна Нина. — Ще се срещнем отново и ще говорим за онова, което трябва да бъде сторено… как можещ да помогнеш, например. Но сега трябва да вървя!

— Много добре — казах и детското гласче не можа да скрие детинското разочарование, което изпитвах.

Нина — негърката — се изправи и бавно тръгна към стола на Джъстин, и нежно го целуна — целуна мен — по бузата. Колко пъти ми бе давала същата целувка на Юда, точно преди някое от предателствата й? Сетих се за последната ни Среща.

— Довиждане, Мелани! — прошепна тя.

— Довиждане засега, Нина, скъпа! — отвърнах.

Тя отиде до вратата, огледа се и в двете посоки, сякаш очакваше точно в този момент да пратя Къли или госпожица Сиуъл да я спрат. Ние всички седяхме усмихнати на светлината на свещите, с чашите за чай в скутовете си.

— Нина — обадих се, когато негърката стигна до вратата.

Тя се обърна бавно и ми напомни за котарака на Ани Бишъп, когато Винсент най-сетне го сгащи в ъгъла в горната спалня.

— Да, скъпа?

— Защо прати тази негърка днес, скъпа? Момичето се усмихна загадъчно.

— Хей, Мелани, ти не пращаш ли редовно цветнокож слуга по задачи? Кимнах. Момичето излезе.

Навън черното хлапе с касапския нож се пъхна по-навътре в храстите и проследи заминаването й. Къли трябваше да излезе и да й отключи портата.

Тя зави наляво и бавно тръгна по тъмната улица.

Накарах чернокожия да се промъкне тихо в сенките зад нея, Минута по-късно Къли отвори портата и го последва.