Дан Симънс
Лешояди (35)

33
Джърмънтаун,
четвъртък, 1 януари 1981

Натали Престън лежеше по гръб, вдигнала ръце в безплоден опит да спре ножа на Винсент, когато нещо експлодира в предната врата на Грумбълторп, на два метра нататък по коридора. В тъмното пространство се разлетяха трески. Последва втора експлозия и Натали погледна наляво, през входа към малко антре, където мерна вратата към улицата да се чупи и да се отваря.

В последвалата тишина главата на Винсент се дръпна нагоре и назад, хлапето се държеше като зле програмиран робот. Ножът проблесна в дясната му ръка. Натали не помръдна, не заговори и не смееше да диша.

Последва втора серия експлозии, този път по-далечни. Внезапно в антрето нахлу тъмен силует и се удари тежко в креслото до камината. По голия под се хлъзна пушка, която издрънча в краката на масата.

Висент прекрачи чернокожата си жертва и се насочи към антрето. Натали зърна за миг големите сини очи на Марвин Гейл — в мига, когато „чудовището“ го вдигна — и без да губи повече време, задраска пълзешком към задната част на къщата. Едва сдържа писъка си — болката в глезена беше невъобразима — но прехапа устна, докато не усети вкус на кръв и успя да запази мълчание. Отвън пред къщата се разнесоха още изстрели, а след това се чуха и удари откъм антрето — Марвин и чудовището се биеха. Натали успя да се изправи на левия си крак, точно до входа на помещението с каменния под — според нея беше кухня. Дългата стая имаше заковани прозорци, голямо огнище, две свещи горяха на дългата маса, имаше и добре залостена задна врата. На стената до нея беше облегната пушка-помпа.

Натали изстена тихо и заподскача към оръжието. Почти го бе достигнала, когато във вратата отвън се удариха три изстрела в бърза последователност. Четвъртият и петият разбиха желязната ключалка и дървеното резе, като забиха трески в левия крак и рамото и. Натали отскочи настрани, премести тежестта на десния си крак и се спъна в масата, като я преобърна и силно се удари в пода. Още два изстрела удариха вратата, като видимо я огънаха навътре. На няма и два метра от момичето зееше широко отворена вратата към килера, където я бяха държали затворена — тайникът предлагаше все пак някакво прикритие. Тя задраска напред, пипкайки се в мрака, тъкмо когато някой ритна кухненската врата отвън.

Едно момче — Натали позна единия от близнаците от бандата на Марвин — влетя вътре, последвано от някакъв младеж. И двамата носеха пушки. Скочиха зад преобърнатата маса.

— Не стреляйте! — изпищя Натали. — Аз съм!

— Кой т’ва? — викна близнакът. Изправи се, въртейки пушката в къса дъга.

Натали се плъзна обратно в килера, когато Марвин Гейл изкуцука в кухнята. Ръцете и гърдите му бяха целите оплискани с кръв и той влачеше пушката си за приклада, сякаш бе прекалено уморен, за да я вдигне.

— Марвин! Мамка му, човече, как влезе тук? — близнакът се изправи и сведе оръжието си. Другото момче вдигна глава иззад масата.

Марвин завъртя пушката си нагоре и стреля два пъти. Близнакът политна назад в студеното огнище. Второто момче се търкулна в ъгъла, извика нещо, опита се да стане. Водачът на бандата се завъртя и стреля от бедро. Момчето се удари в стената, политна напред и направо изчезна в една дупка, която бе невидима в сенките.

Натали осъзна, че се е свила, все още придържайки на място скъсания си сутиен. Надникна през открехнатата врата на килера и видя Марвин да крачи вдървено към огнището, за да огледа на близнака. После се обърна и притича да надникне надолу в отвора на тунела. Сведе пушката си в дупката и стреля отново.

Натали бързо заподскача нататък по коридора, като остави сутиена си да падне. Кожата по цялото и тяло беше настръхнала. Отвън се носеха зловещи отгласи от престрелка.

„Това е само лош сън! — каза си Натали. — Ще се насиля да се събудя!“. Силната болка от счупения и глезен обаче подсказваше друго.

Винсент излезе в коридора и стъпи с разкрачени крака, дългият нож висеше отпуснат в дясната му ръка.

Натали спря, стиснала лампериите за опора. Стръмното стълбище към втория етаж се издигаше от лявата и страна.

Винсент пристъпи към нея.

Тя отскочи наляво и изпищя, когато глезенът и се удари в стъпало. Хлипайки, тръгна нагоре по стълбите, въпреки че чу от кухнята да се разнася гласът на Роб Джентри.

 

Саул Ласки бе дал идеята да ударят в контролния център като нападение за отвличане на вниманието — да ударят бързо, да предизвикат колкото се може по-голямо объркване и после да се махнат. В идеалния случай не би трябвало да има жертви, а дай Боже, да няма и стрелба. Лично той се надяваше да спипа Колбън или Хейнс вътре. Сега, докато булдозерът поглъщаше последните двайсетина метра до фургоните, той се почуди дали теорията му има въобще някакъв смисъл.

Внезапно от лявата си страна зърна някакво движение и на петнайсетина метра във въздуха избухнаха огнени цветя — Тейлър и останалите хвърлиха коктейлите си „Молотов“ по паркираните коли. Полето за кратко се озари от пламъци, а на вратата на главния фургон излезе мъж в бяла риза и черна вратовръзка. Той се взря в пламъците, а после и в двата напредващи булдозера, изкрещя нечута безсмъртна реплика и извади пистолет от малкия кобур на колана си.

Саул се намираше на десетина метра от фургона. Сведе лопатата като щит и осъзна, че така ефективно блокира полезрението си. През воя на двигателя не чу изстрелите, нито внезапния взрив на още един коктейл „Молотов“, но нещо издрънча двукратно в лопатата и откъм решетката се разнесе по-силно тупване. Булдозерът не трепна. Саул вдигна леко лопатата и надникна през процепа, навреме за да види мъжа да тича обратно към фургона.

— Тука слизам аз! — викна Катфиш и скочи откъм дясната верига, като се претъркули в мрака.

Саул премисли възможността да скочи и той, сви рамене и стисна желязото, за да се държи. Вдигна лопатата още една педя.

Последните три метра до фургона бяха по леко нанагорнище и лопатата на булдозера влезе в постройката на около метър и половина над земята, точно отдясно на вратата. Дървената входна платформа се пръсна и отскочи встрани, когато Саул натисна газта. Той стисна зъби и се притисна назад в дебело подплатената седалка, щом веригите заораха и машината се зае със сериозната задача да смачка дългата подвижна къща.

Целият комплекс се разтърси и после се разтърси отново, когато и булдозерът на Джаксън се удари в него на около пет метра встрани от вратата. Тънкият алуминий се нагъна и се скъса на ивици. Цял прозоречен панел изскочи навън и падна на земята под веригите на булдозера на Саул. В продължение на няколко секунди психиатърът бе уверен, че лопатата ще си прооре път направо през фургона, но после стоманеното острие се блъсна в твърд метал, двете машини се форсираха с вой и централният фургон се отдели от двата други с ужасно скърцане по фланговете. Дългата кутия започна да се пързаля назад.

Главната врата се отвори на няколко крачки от лявото рамо на Саул и се появиха раменете на мъж, револвер се завъртя в търсене на цел, след което фургонът изгуби опора и се преобърна. Ръката щръкна право нагоре, стреля два пъти във въздуха и изчезна от полезрение.

Саул сложи предавките на неутрална позиция и скочи долу. Джаксън се отдалечаваше от машината си и двамата се спогледаха в уморено мълчание, след което се прикриха зад калника на една от колите на ФБР.

— Сега какво? — попита Джаксън след минута.

От преобърнатите останки на разбития фургон изпълзяваха хора. Саул видя една жена, на която и помагаха да се измъкне през отвор в покрива. Повечето от жертвите изглеждаха объркани, седяха на студената земя или се движеха без посока, все едно бяха претърпели автомобилна катастрофа. Неколцина обаче бяха извадили пистолети. Психиатърът знаеше, че ще е глупаво да остане дълго на едно и също място. Тейлър и останалите не се виждаха и Саул предположи, че са се върнали в пикапа.

— Търся някого — уточни той.

Изчака, докато и последните агенти се измъкнаха от фургона като мравки, които щъкат около разрушен мравуняк. Нямаше следа нито от Чарлз Колбън, нито от Ричард Хейнс. Саул усети горчилката на разочарованието в устата си.

— Най-добре да мърдаме — каза Джаксън. — Те започват да се опомнят.

Ласки кимна и последва по-едрия мъж в сенките.

 

Преди да му се наложи да се хвърли на земята и да се търкулне право към портата, Лерой видя проснатото на тротоара тяло на близнака и мерна за миг проблясъци на изстрели от третия етаж от другата страна на улицата. Високоскоростните куршуми разбиха оградата от лявата му страна. Струваше му се, че някой от братята отвръща на огъня от западната страна на къщата и нататък по улицата, но знаеше, че жалкият им набор пистолети и няколко пушки не могат да се сравняват с карабините, които използваха федералните ченгета. Още няколко изстрела минаха през оградата и Лерой притисна лице към студената земя.

— Шибана работа, човече — прошепна той.

До каменната стена, на няколко сантиметра от дясната му ръка, лежеше нечие тяло. Той го претъркули — беше отпуснато и натежало като чувал с картофи — и чу как издрънчаха бутилки в евтината раница на гърба на хлапето. Разнесе се остра миризма на бензин.

Това беше Дитър Колман, заек от гимназията в Джърмънтаун и нов член на „Соул Брикярд“. Дитър се бе срещал със сестрата на Лерой няколко пъти. Лерой знаеше, че момчето се интересува повече от училищния театрален кръжок и компютърната лаборатория, отколкото от улицата, но от години молеше Марвин да получи привилегията да се присъедини към бандата. Водачът му бе дал тази възможност едва миналата седмица. Високоскоростният куршум бе отстранил с хирургическа точност по-голямата част от гърлото на момчето.

Лерой отново обърна трупа по корем и дръпна презрамките на раницата, като през цялото време си мърмореше под нос.

— Ти си просто шибан тъпак, Лерой, драги. Глупаво лайно, човече. Винаги правиш тъпотии!

Издърпа презрамките, усети, че бензинът от счупената бутилка вече просмуква гърба му и поклати глава. Пъхна в колана си безполезния пистолет двайсет и пети калибър и, без да си даде време за размисли, отвори портата и хукна.

Два изстрела изтрещяха един след друг и единият куршум се удари в петата на маратонката му, но Лерой не спря. Прелетя през редица от кофи за боклук до входа на алеята и после вече скачаше към стълбата на аварийния изход.

— Страшно тъпа идея като за начало! — промърмори, докато се катереше нагоре.

Прозорците на обърнатата към алеята фасада започваха чак след третия етаж — площадките имаха само заключени метални врати без външна дръжка.

— Тъпо, тъпо! — прошепна Лерой и се присви отдясно на вратата. Потупа панталоните и джобовете на палтото си. Нямаше кибрит, запалка, нищо… Започна да се смее на глас, когато три сенки изтичаха в алеята от задната страна на сградата. От наблюдателната си точка, намираща се десет метра над тях, Лерой различи белите им лица и ръцете им, докато куките гледаха нагоре с вдигнати оръжия.

— Няма къде да ходиш, човече — промърмори си.

Притисна плътно лицето и корема си към тухлената стена, когато първият куршум издра площадката с порой от искри. Вторият изстрел се вряза в подметката на дясната му маратонка и подметна крака му във въздуха. Лерой усети внезапно вцепенение и се взря в черното изходи отверстие върху бялата си обувка.

— Майтапите ли се с мен? — прошепна си.

Стоманената врата се отвори и на аварийната стълба излезе мъж в тъмен костюм. Носеше странна на вид пушка. Лерой му я издърпа и го удари в гърлото с нея, като го преметна назад върху перилата и използва вцепенения си десен крак да предпази вратата от затваряне. Отдолу не се чуваха изстрели, но той виждаше белите лица да напредват към удобен за стрелба ъгъл. Мъжът се сгърчи и се опита да го нападне. С едната си ръка посегна към лицето на Лерой, а с другата дръпна приклада на пушката, опрян в гърлото му.

Младежът налегна с рамо и цялата си тежест върху противника като избута мъжа още по-навън върху перилата.

— Да имаш кибритче, човече? — прошепна.

В стаята зад тях се чуваха стъпки. Лерой бръкна с лявата си ръка в джоба на агента и измъкна златна запалка.

— Благодаря, Иисусе — каза на глас и остави човека да падне, заедно с пушката и тъй нататък, в алеята на десет метра по-долу. Влезе в стаята точно когато отдолу отново започнаха да стрелят.

— Дали… — поде друг бял боклук с готов за стрелба пистолет. Трима други стояха до прозореца, където на тежки триноги бяха поставени странни карабини и телескоп. Лерой мерна сгъваеми столове, маса за карти, отрупана с храна и кутии от безалкохолно. До стената бяха струпани няколко радиоапарата.

— Не мърдай! — извика белият боклук и насочи пистолета си в гърдите на младежа.

Ръцете му вече се вдигаха. Той щракна запалката; усети горещината от малкото пламъче до дясното си ухо.

— Имам късмет. Запали се от първия шибан път — каза Лерой и пусна запалката в отворената си раница с бутилки, пълни с безоловен бензин „Шел“.

 

Ани Бишъп се намираше на половин пресечка от Грумбълторп когато чу експлозията. Тя продължи да кара с твърди трийсетина километра в час, стиснала здраво воланата на колата, втренчила немигащ поглед право пред себе си. Всички прозорци на третия етаж на сградата срещу Грумбълторп излетяха в порой от хиляди парченца. Блестеше и пламтеше стъкло, което се сипеше като сняг по Джърмънтаун Авеню. Трийсет секунди по-късно се появиха и пламъци. Ани Бишъп спря на тротоара пред имението и превключи ръчката на скоростите на стоп. По силата на навиците с давност над трийсет години, тя вдигна и ръчната спирачка.

Пламъците от горящата сграда вече бяха много по-ярки, хвърляха оранжеви сенки по Грумбълторп и целия участък от улицата. Разнесе се откъслечна стрелба на пушки. На стотина метра от блока половин дузина дългокраки силуети притичаха през улицата. Точно зад дясното колело на колата, по лице, на улицата лежеше някакво момче. Малък тъмен басейн се бе появил изпод разбитата му глава и се стичаше в канала.

Горящата сграда от другата страна на улицата издаде силен припукващ звук, сякаш стотици тежки клони са се счупили едновременно. От време на време избухваше по някой патрон — звучеше почти като че ли се готвят пуканки. Някой изпищя в далечината. Разнесе се вой на сирени. Ани Бишъп седеше в своето „Де Сото“ от 1953-а година, втренчена право напред, с ръце на волана, в очакване.

 

Джентри влезе бързо през задната врата, насочил рюгера пред себе си. Преобърната маса му предлагаше укритие и той го прие, като тежко падна на едно коляно и се огледа.

Старата кухня бе осветена от една свещ на тезгяха и друга, която гореше настрани на пода. Близнакът — Джи Ар — беше проснат мъртъв в голямото огнище на метър и нещо зад Джентри, а подплатеното му палто бе скъсано от гърлото до слабините. По лицето, гърдите и краката на трупа бяха полепнали пера от якето. Останалата част от кухнята бе празна. Тясната врата към килер или малка стая до входа в коридора беше отворена и му пречеше да види какво има оттатък.

Джентри насочи рюгера към вратата на килера, но от коридора отвъд се чуваха звуци. Той осъзна, че диша през устата си — твърде бързо при това — и скоро ще се хипервентилира. Задържа дъха си за десет секунди. В стрелбата отвън настъпи пауза и след кратката тишина той чу меко подраскване в сенчестия ъгъл зад себе си. Завъртя се на коляно и се взря в Марвин Гейл, който сякаш се издигаше от каменния под, издърпвайки се нагоре като човек, който излиза от плувен басейн. Дори на слабата светлина Джентри различи, че на лицето на водача на бандата липсва всякакво изражение, очите му са само бели процепи и се виждат зеници като топлийки.

— Марвин? — каза шерифът на глас и в същия миг момчето вдигна от Дълбините на дупката, в която стоеше, една пушка. Прицели я в главата на Джентри и натисна спусъка.

Разнесе се щракване при удара на чукчето.

Шерифът на свой ред вдигна рюгера и се прицели, докато Марвин напомпваше пушката и стреляше пак; чукчето отново удари на празно. Боби Джо натисна спусъка достатъчно силно да вдигне предпазителя на рюгера; след това го хвана с палец и го свали.

— Мамка му! — каза тихо и скочи напред, докато пародията на Марвин Гейл хвъляше пушката и се измъкваше от входа на тунела.

Момчето бе по-ниско и по-леко от Роб Джентри, но беше и по-младо, а също и по-бързо — и захранвано от демонична енергия. Шерифът не знаеше дали би могъл да го победи в тъй-наречен „честен“ бой; не изчака и да разбере. Бе стигнал до ъгъла, докато Марвин още се мъчеше да се изправи на крака. Завъртя рюгера в широка дъга и с дългото дуло удари младежа по слепоочието. Марвин падна долу, претъркули се и замря. Джентри коленичи до него, напипа пулса му и вдигна глава навреме да види отвратителното чудовище, застанало на вратата на килера. Шерифът стеля два пъти. Първият изстрел удари камъка, където видението бе стояло преди секунда, вторият мина през вратата на килера. Чуха се тежки стъпки в коридора. Отвън се разнесе приглушеният трясък от взрив.

— Натали! — изкрещя Боби Джо. Почака секунда и отново извика името и.

— Тук, Роб! Внимавай, той… — гласът на Натали секна. Звучеше така, сякаш тя се намира наблизо, в коридора.

Джентри се изправи, избута масата настрани и се затича по посока на гласа й.

 

Натали бе изпълзяла колкото се може по-високо по стълбите, като се надяваше поне да успее да ритне Винсент в лицето, ако не друго. Внезапно осъзна, че не е сама. Насили се да спре да гледа през рамо и вдигна глава.

Мелани Фулър стоеше на горната площадка, на метър от главата и. Носеше дълга фланелена нощница, евтин розов халат и пухкави розови пантофи. Светлината на свещта от детската осветяваше древното и като света лице, бръчките се бяха групирали на плисета, които се превръщаха в оврази; черепът се опитваше да скъса маската от мъртвешка кожа. Острите и къдри сини коси изглеждаха твърде оредели, повехналият и скалп прозираше под тях на ивици, сякаш химиотерапия или друго лекарство са предизвикали косопад на наръфани кичури. Лявото око на Мелани Фулър беше затворено и гротескно подуто, а от дясното се виждаше само пожълтелият белтък. Тя се усмихна и Натали видя, че изкуствената горната челюст на жената виси хлабаво от венеца. Езикът й се появи, черен като изсъхнала кръв на светлината на свещите.

— Какъв срам, скъпа — каза Мелани Фулър. — Покрий се!

Натали потрепери и стисна парцалите от блузата пред гърдите си. Гласът на старицата беше триумфален ромон на смъртта; дъхът и осмърдя стълбището с миризмата на гнилоч. Какво друго оставаше, освен да се опита да запълзи към нея, да докопа в ръцете си този сбръчкан врат?

— Натали! — разнесе се гласът на Роб. Тя се сви на счупените дървени стъпала и му отвърна. Къде беше Винсент? Опитваше се да предопреди Роб, когато Мелани Фулър слезе бързо три стъпала и я бутна по рамото с розовия си пантоф.

— Тихо, мила!

Джентри излезе в коридора с вдигнат пистолет. Погледна към Натали и очите му се разшириха.

— Натали. Мили Боже!

— Роб! — изплака тя, използвайки всяка секунда, в която съзнанието и оставаше свободно. — Внимавай, проклетото чудовище е точно…

— Шшш, скъпа — каза Мелани Фулър. Старицата наклони глава настрани и погледна към Джентри със съсредоточеното внимание на лудостта. — Знам кой си — прошепна тя, разхлабените и челюсти пръскаха слюнка при всяка дума. — Но не гласувах за теб!

Той погледна през рамо към коридора, фоайето и предната стая. Пристъпи към стълбите, притисна гръб към стената и вдигна револвера си — и продължи да го вдига, докато не го насочи в гърдите на Мелани Фулър.

Старицата бавно поклати глава.

Револверът слезе надолу, сякаш го дърпаше някаква магнитна сила, потрепери, успокои се и остана прицелен право в лицето на Натали Престън.

— Да-а, сега! — прошепна Мелани Фулър.

Тялото на Джентри се сгърчи, очите му се разшириха и лицето му взее да почервенява все повече. Ръката му трепереше яростно, сякаш всеки нерв в му се бореше със заповедите на мозъка. Китката му стискаше пистолета, а пръстът му натискаше спусъка.

— Да-а — прошепна Мелани Фулър. В гласа и пролича нетърпение. Пот изби по лицето на Джентри и просмука ризата, която се подаваше пoд разкопчаното му яке. На врата му се изпънаха жили и на слепоочията му избиха вени. Лицето му се стегна в маска от усилие и невъзможна задача за мускули, ум и воля. Пръстът му се сви върху спусъка. Разхлаби се, сви се, чак докато предпазителят на револвера се вдигна… падна…

Натали не можеше да мръдне. Тя се взираше в маската на агония и не виждаше нищо друго, освен сините очи на Роб Джентри.

— Това отнема твърде мно-о-го време — прошепна Мелани Фулър. Тя избърса чело, сякаш се бе уморила.

Джентри залитна назад, сякаш бе участвал във война на невидими титани и противниците му са пуснали техния край на въжето. Препъна се заднишком в коридора и се плъзна по стената. Изтърва револвера на пода, докато се бореше да си поеме дъх. Натали видя как за миг на лицето на Роб се изписва гордост от упеха и очите им се срещнаха. За мит.

Винсент излезе от фоайето и светкавично завъртя ножа си два пъти на нивото на корема. Джентри зина и вдигна ръце към гърлото си, сякаш можеше да запуши зейналата рана с натиск. Като че ли успя — за няколко секунди — после кръвта плисна между пръстите му, ливна се в невъобразими количества надолу по ръцете му и по гърдите и корема. Шерифът се хлъзна странично надолу по стената, накрая главата и лявото му рамо нежно се удариха в пода. Погледът му тъй и не се отклони от лицето на Натали, докато клепачите му полека се спускаха — момче, което сънливо затваря очи за следобедна дрямка. Тялото на Джентри конвулсивно потръпна и застина в Смъртен гърч.

— Не! — изпищя Натали и скочи в същия миг. Бе се качила осем стъпала нагоре и сега скочи надолу над тях, с главата напред. Удари долното стъпало толкова силно с лявата си ръка, че усети нещо да се чупи в рамото и. Не обърна внимание, пренебрегна болката, пренебрегна усещането за пръсти, които ровят в мозъка и като мушици по прозоречно стъкло, пренебрегна и втория удар, когато се търкулна по твърдия под — по краката на Роб! — и се блъсна прасците на Винсент.

Натали не мислеше. Тя остави си да прави каквото трябва, каквото му беше наредила да стори още преди да скочи.

Винсент се олюля, размахал ръце в опит да запази равновесие след сблъсъка с нея. Трябваше да извие торса си настрани, за да насочи ножа към Натали.

Тя не спря, за да се замисли, докато се търкулваше по гръб. Протегна дясната си ръка да напипа тежкия револвер там, където знаеше, че се намира, вдигна го нагоре и го насочи напред. Застреля Винсент право в зиналата уста.

Откатът тласна ръката и обратно към пода и ударът на куршума направо отхвърли Винсент във въздуха. Той се удари в стената на два метра над пода и остави широка кървава следа, докато се плъзгаше надолу.

Мелани Фулър бавно слезе по стълбите, пантофите и стържеха мекичко по дървото.

Натали се опита да използва лявата си ръка, за да се изправи, но се хлъзна странично към краката на Роб, Сведе пистолета надолу и се издърпа до седнало положение. Трябваше да пропъди с примигване сълзите си, за да успее да се прицели.

Старицата беше на метър и половина и на две стъпала над нея. Натали очакваше пръстите в съзнанието й да я стиснат, да я спрат — но не последва нищо. Тя натисна спусъка веднъж, втори път, отново…

— Човек винаги трябва да брои патроните, скъпа — прошепна старицата. Тя слезе по последните стъпала, прекрачи през краката на Натали и се завлече към вратата. Спря веднъж и погледна назад. — Довиждане, Нина. Пак ще се видим!

Мелани фулър за последен път огледа коридора и къщата, отключи разбитата входна врата, излезе на осветената от пожара улица и изчезна.

Натали захвърли пистолета и се разплака. Допълзя до Роб, извлачи го за раменете, за да го отдели от проснатото тяло на Винсент и положи главата му в скута си. Кръвта напои дрехите й, пода, всичко. Тя се опита да използва парцали от скъсаната си риза да попие палтото и предницата на ризата му, но се отказа.

Когато Саул Ласки и Джаксън влязоха пет минути по-късно, гонени от пламъците, сирените и подновената стрелба отвън, я намериха с главата на Роб все още в скута й, да му пее тихичко и да гали челото му с нежните си пръсти.