Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

11
Байериш — Айнщайн,
петък, 19-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен закусиха в малката трапезария на хотела. Бяха слезли долу в седем сутринта, но първата вълна скиори вече бе хапнала и бе тръгнала към ски-пистите. В каменната камина припукваше огън, белият сняг и синьото небе сияеха примамливо през малките стъкла на прозореца на южната стена.

— Мислиш ли, че ще бъде там? — попита меко Мария Чен, докато допиваха кафето си.

Харъд сви рамене.

— Шибам ли го?

Вчера беше доста сигурен, че няма да намерят Уили в семейното му имение, че старият продуцент е загинал в самолетната катастрофа. Припомни си онзи път преди пет години, когато в един техен разговор Уили спомена за съществуването на имението. Харъд беше доста пиян; старецът тъкмо се бе върнал от триседмично пътуване из Европа и внезапно, със сълзи в очите, заяви: „Кой казва, че не мога да се върна пак у дома, а, Тони? Кой го казва?“ — и после започна да описва дома на майка си в южна Германия. Името на близкия град просто му се изплъзна. Харъд гледаше на настоящото посещение като на начин да се премахне притеснителна възможност, нищо повече. Но сега, на ярката утринна светлина, Мария Чен, седнала срещу него с деветмилиметровия „Браунинг“ в чантичката, невероятното му се струваше твърде възможно.

— Ами Том и Янсен? — попита тя. Бе облечена в стилен син рипсен голф, високи чорапи, розово поло и дебел ски пуловер в синьо и розово, който струваше шестстотин долара. Тъмната й коса бе вързана на късо опашка и дори без грим тя изглеждаше свежа и добре поддържана. Харъд си помисли, че си е придала вид точно на евроазиатска гърл-скаутка, тръгнала на ски с приятели на баща й.

— Ако трябва да ги елиминираш, първо свали Том — каза й. — Уили има навика да Ползва Рейнолдс по-лесно, отколкото негъра. Но Лухар е силен… много силен. Убеди се, че ако падне, паднал и ще си остане. Удаде ли ти се такава възможност, най-добре е първо да гръмнеш Уили. В главата. Елиминирай го и Рейнолдс и Лухар няма да са опасни. Те са толкова добре дресирани, че не могат и пикалото си да намерят, без той да им го покаже.

Мария Чен примигна и се огледа. Другите четири маси бяха заети от весели, разговорливи германски двойки. Очевидно никой не беше чул тихите нареждания на Харъд.

Той махна на сервитьорката за още кафе, отпи от черната течност и се намръщи. Не знаеше дали Мария Чен ще изпълни инструкциите му, когато се стигнеше до стрелба по хора. Приемаше, че ще ги следва — тя никога не се бе отклонявала от заповед преди — но за миг му се прииска да има жена, която не е Неутрална. Само че, ако агентът му не е неутрален, винаги има шанс Уили да обърне тази личност за собствена Употреба. Харъд не хранеше илюзии относно Способността на стария червей — самият факт, че бе поддържал двама биячи едновременно, показваше силата на проклетото копеле. Самият той вярваше, че Способността на Уили наистина отслабва — притъпена от възрастта, наркотиците и десетилетията охолство — но в светлината на последните събития щеше да е глупаво и опасно да се придържа сляпо към това предположение. Поклати глава. Проклета работа. Шибаният Островен клуб вече го стискаше за топките. Харъд изобщо не изпитваше желание да се забърква с тази древна чарлстънска кучка. Всеки, който си играе проклети игрички с Уили Бордън — фон Борхерт — или както там му е шибаното име — в течение на петдесет години, не е човек, с когото на Тони Харъд му се иска да се забърква. И какво ли ще сторят Барент и шибаните му приятелчета, когато открият, че Уили е жив? Ако е жив. Тони си спомни реакцията си отпреди шест дни, когато му се обадиха да го уведомят за смъртта на дъртото копеле. Първо го заля вълна от притеснение — ами всички онези проекти, които Уили развиваше? Ами парите? — а после последва истински водопад облекчение. Старият кучи син най-сетне беше мъртъв. Харъд бе живял години наред с тайния страх, че старецът ще открие за Островния клуб, за шпионажа му и…

Представям си Рая като Остров, където човек може да Ловува колкото му душа иска, а, Тони? Дали Уили наистина бе казал това, на онзи запис от видеокасетата? Харъд си спомни усещането, че го заливат с ледена вода, което го беше сполетяло, когато образът на Уили изрече тези думи. Но нямаше начин дъртакът да е научил. Пък и видеокасетата бе направена преди самолетната катастрофа. Уили беше мъртъв.

„А ако не е бил убит тогава — помисли си Харъд, — скоро ще го убият“.

— Готова ли си? — попита.

Мария Чен попи устни с ленената салфетка и кимна.

— Да вървим — нареди Тони Харъд.

 

— Та значи това е Чехословакия? — поинтересува се той. Докато караха на северозапад, извън града, той мерна за миг покрай гарата гранична бариера, малка бяла сграда и неколцина пазачи в зелени униформи и странни каски. На мъничка табела пишеше: UBERGANSSTELLE.

— Самата тя — съгласи се Мария Чен.

— Голяма проклета работа! — изсумтя работодателят й. Подкара нагоре по криволичещия път в долината, покрай отбивките за Гросер Арбер и Клайне Арберзее. На далечен хълм различи бялата черта на скиписта и мърдащите точици на седалковия лифт. Малки колички с вериги на гумите и ски в багажниците се носеха по пътищата, които представляваха просто коридори в уплътнения лед и сняг. Харъд потрепери, когато в задния прозорец на тяхната кола под наем лъхна леден въздух. Върховете на двата чифта ски за крос-кънтри, които Мария Чен беше наела тази сутрин в хотела, стърчаха през отвор в задния прозорец откъм страната на пътника.

— Мислиш ли, че тези проклетии ще ни трябват? — попита той, като врътна глава към задната седалка.

Мария Чен се усмихна и вдигна десет лакирани нокътя.

— Може би.

Погледна пътната карта на „Шел“ и я свери с топографската карта. Отбеляза:

— На следващия вляво. След това шест километра до частен път.

БМВ-то буквално се пързаляше и хлъзгаше през последния километър и половина по „частния път“, който представляваше просто два коловоза в снега между дърветата.

— Някой е идвал насам наскоро — обобщи Харъд. — Колко има до имението?

— Още един километър след моста — уточни Мария Чен.

Пътят правеше завой през гъст шубрак от голи дървета и ето че мостът се появи пред тях — малка дървена пътека зад ивичеста бариера, която изглеждаше по-солидна от тази на чешката граница. На двадесетина метра надолу по течението се издигаше малка хижа в алпийски стил. Двама мъже излязоха от нея и тръгнаха полека към колата. Харъд почти очакваше всеки в тези древни места да се облича в зимния еквивалент на кожени дрехи и фетрови шапки, но тези двамата носеха кафяви вълнени панталони и ярки мъхести якета. Според него изглеждаха като баща и син — по-младият беше на двайсет и няколко години и носеше ловна пушка, хлабаво отпусната в присвитата му ръка.

— Guten Morgen, haben Sie sich verfahren? — попита по-възрастният с усмивка. — Das hier ist ein Privatgrundstuck.

Мария Чен преведе:

— Те ни пожелават добро утро и питат дали сме се изгубили. Казват, че това е частна собственост.

Харъд се усмихна на двамината. По-възрастният показа златните си коронки в ответна усмивка; лицето на сина не трепна.

— Не сме се изгубили — каза му Тони. — Дойдохме да видим Уили — хер фон Борхерт. Той ни покани. Дошли сме чак от Калифорния.

Когато по-възрастният се намръщи с неразбиране, Мария Чен преведе на картечен германски.

— Herr von Borchert lebt hier nicht mehr — каза по-възрастният. — Schon seit vielen Jahren nicht mehr. Das Gut ist schon seit langer Zeit geschlossen.

Niemand beht mehr dorthin.

— Казва, че хер фон Борхерт не е жив вече — преведе Мария Чен. — От много години. Имението е затворено. Затворено е от много дълго време. Никой не ходи там.

Харъд се ухили и поклати глава:

— Тогава защо още пазите тук, приятели, а?

— Warum Iassen Sie es noch bewachen? — попита Мария Чен.

Старецът се усмихна.

— Wir werden von der Familie bezhalt, so das kein Vandalismus ensteht — каза той. — Bald wird all das ein Teil des Nationalwaldes werden. Die alten Hauser werden abgerissen. Bis dahin schickt der Neffe uns Schecks aus Bonn, und wie halten alle Wilddiebe und Unbefugte fern, so wie es mein Vater vor mir getan hatte. Mein Sohn wird sich andere Arbeit suchen mussen.

— Семейството плаща да се следи да няма вандализъм — преведе Мария Чен. — Ъ-ъ-ъ… някой ден скоро, да, скоро това ще е част от Националната Гора. Старата къща ще бъде съборена. Дотогава племенникът… племенникът на фон Борхерт, предполагам, Тони… той ни праща чекове от Бон и ние пазим от любопитни и нашественици, както и баща ми преди мен. Синът ми скоро ще трябва да си търси работа… — тя добави. — Те няма да ни пуснат, Тони!

Харъд връчи на човека малка тристранична извадка от предстоящия проект на Бил Бордън „Белият роботърговец“. Между страниците едва се забелязваше банкнота от сто марки.

— Кажи му, че сме изминали целия път от Холивуд да търсим места за снимки — настоя. — Обясни му, че старото имение ще послужи за превъзходен обитаван от призраци замък.

Мария Чен го направи. Старецът погледна сценария и парите и спокойно върна и двете.

— Ja, es ware eine wunderbare Kulisse fur einen Gruselfilm. Es besteht kein Zweifel, das es hier spukt. Aber ich glaube, das es keine weiteren Gespenster braucht. Ich schlage vor, das Sie umdrehen, so das hier nicht stecken bleiben. Gruss Gott!

— Какво каза той? — настоя да знае Харъд.

— Съгласен е, че имението ще е идеален декор за филм на ужасите — обясни Мария Чен. — Казва, че наистина имало призраци. Не мисли, че му трябват още. Казва ни да обърнем тук, за да не засядаме и ни пожелава приятен ден.

— Кажи му да се шиба — отвърна Харъд с усмивка и към двамата.

— Vielen Dank fur Ihre Hilfe — преведе Мария Чен.

— Bitte sehr — отвърна старецът.

— Не се съмнявай — допълни по-младият с пушката.

 

Харъд подкара БМВ-то обратно по дългия път, зави на запад по германския еквивалент на черен път и измина по него около километър, преди да паркира колата в плиткия сняг на няколко метра от оградата. Взе резачка за ламарина от багажника и отряза мрежата на четири места. С тежките си ботуши изрита настрани парчетата. Разрезът не би се виждал от пътя, тъй като дърветата го прикриваха, а и движението беше слабо. Харъд се върна в колата, смени планинските си ботуши със ски-обувки със странни предници и остави Мария Чен да му помогне да си сложи ските.

Беше карал ски два пъти — и двата в обиколки из Сън Вали, веднъж с племенницата на Дино де Лаурентис, а другия — с Ан Маргарет, и мразеше преживяването.

Мария Чен остави чантичката си в колата, пъхна браунинга в колана на голфа си под пуловера, сложи допълнителен пълнител в джоба на подплатеното си яке, окачи малък бинокъл на врата си и ги поведе през разреза в оградата. Харъд тромаво се мъкнеше след нея.

Падна два пъти за два километра, проклинаше, докато се мъчеше да се изправи на крака, а Мария Чен го гледаше с лека усмивка. Не се чуваше нито звук, с изключение на мекото съскане на ските им, редките бъбрения на катерица и накъсаните хрипове от дишането на Харъд. Когато изминаха около две мили, секретарката му спря и свери компаса си и топографската карта.

— Там има поток — каза. — Можем да го пресечем по онзи пън. Имението би трябвало да е на равна поляна след около километър натам — тя посочи към един гъст участък от гората.

„Още три футболни игрища!“ — помисли си Харъд, докато се мъчеше да си поеме дъх. Спомни си ловната пушка на младежа и осъзна колко безполезен е браунингът, ако се стигне до схватка между тях двамата. А доколкото знаеше, Рейнолдс, Лухар и още дузина други роби на Уили биха могли да ги чакат притаени в горите с узита или Мак-10. Пое си дъх и забеляза, че слабините му са напрегнати. „Шибана работа!“ — помисли си. Бе си заложил задника да дойде чак дотук. Нямаше да си ходи, преди да открие дали и Уили е наоколо.

— Да го направим — каза.

Мария Чен кимна, пъхна картата в джоба си и грациозно се понесе напред.

 

Пред къщата имаше два трупа.

Харъд и Мария се свиха зад рядка редичка смърчове и поред надничаха през бинокъла към телата. Гледани от петдесет метра разстояние, двете тъмни буци на снега можеха да представляват какво ли не — вързопи забравено пране например — но бинокълът разкриваше бледия овал на бяла буза и плетеница от крайници, извити под ъгъл, който би предизвикал невероятна болка у някой спящ. Тези двамата не спяха.

Харъд отново погледна. Двама мъже. Тъмни палта. Кожени ръкавици. Единият беше носил кафява шапка, ето я на около два метра встрани. Снегът около двете тела бе опръскан с кръв. Червена следа се присъединяваше към стъпките до големия френски прозорец на старата къща. Още трийсет метра на изток имаше дълбоки паралелни вдлъбнатини в снега, друга следа — стъпки към или от къщата — и големи обли върхове разбъркан сняг, сякаш надолу е бил насочен голям вентилатор. „Хеликоптер“ — досети се Харъд.

Нямаше следи от автомобили, снегомобили или други скиори. Алеята, която се свързваше с входния път и където те с Мария бяха спрели по-рано, представляваше просто снежен прорез между дърветата. Оттук алпийската хижа и мостчето не се виждаха.

Самата къща далеч надминаваше типичното „имение“, но и със сигурност не представляваше точно замък. Огромната купчина от тъмни камъни и тесни прозорци се разклоняваше на отделни крила и етажи, създавайки впечатлението, че е започната като огромна централна зала и впоследствие са я достроявали с поколения. Цветът на камъните и размерът на прозорците варираха тук-там, но общият ефект си оставаше мрачен: тъмен камък, малко стъкло, тесни врати, дебели стени, оцветени от сенките на голите дървета. Харъд си помисли, че това приляга на личността на Уили много повече, отколкото вилата в стил „бананова република“ в Бел Еър.

— А сега какво? — попита Мария Чен.

— Млък — отвърна й той и вдигна бинокъла да погледне отново двата трупа. Те не бяха много раздалечени. Лицето на единия бе обърнато встрани, почти потънало в дълбокия сняг, тъй че Харъд мерна само няколко кичура тъмна, късо подстригана коса, която помръдваше леко под поривите на вятъра, но другият лежеше по гръб, виждаха се бледа буза и отворено, забелено око, което се взира в редицата вечнозелени растения, сякаш очаква пристигането на двамата американци. Предположи, че двамината не са се сбогували с живота преди много време. Не виждаше върху им да са поработили животни и птици.

— Хайде да се махаме оттук, Тони!

— Затвори си шибания плювалник — Харъд свали бинокъла и се замисли. Не виждаха другата страна на къщата от тази наблюдателна точка. Ако се канеха да се приближават, щеше да е разумно да останат в гората и да заобиколят в голям кръг, така че да проучат имението от всички посоки. Той намръщено огледа голямата поляна. Дърветата се простираха и в двете посоки; щеше да отнеме не по-малко от час да се върнат в гората и да се приближат предпазливо. Облаците скриваха слънцето и отново се надигаше студен вятър. Започваше леко да сипе сняг. Джинсите на Харъд бяха просмукани от паданията му и краката го боляха от непривичните упражнения. Намаляващата светлина му напомняше за здрач, макар че още не беше и обед.

— Да се махаме оттук, Тони — Мария Чен не умоляваше и не показваше страх, просто спокойно приканваше към отстъпление.

— Дай ми оръжието — отвърна й той. Когато тя го извади от колана си и му го връчи, той го използва да се прицели в сивата къща и черните вързопи на телата.

— Върви там — нареди. — Със ските. Ще те прикривам оттук. Мисля, че шибаната къща е празна.

Мария Чен го погледна. В тъмните й очи не се четеше въпрос или отрицание, само любопитство, сякаш никога преди не го бе виждала.

— Мърдай напред! — отряза Харъд и свали автоматика, несигурен какво би направил, ако тя откаже.

Мария Чен се обърна, пристъпи встрани от закриващите ги клони на смърча с изящно завъртане около щеката си и се плъзна към къщата. Той се приведе и отстъпи от мястото, където бяха стояли, като в крайна сметка спря зад едно широко дърво, обградено от млади борчета. Вдигна бинокъла. Мария Чен беше стигнала телата. Тя спря, заби и двете щеки и погледна към къщата. После се обърна натам, където бе оставила Харъд и се понесе към входа, като спря до широките френски прозорци, преди да завие надясно и да се плъзне по протежение на фасадата. Изчезна зад десния ъгъл на сградата — този, който беше най-близо до входния път — и Харъд разкопча ските си и се сви в сухото място под дървото.

Сякаш мина абсурдно много време, преди тя да се появи от другия край на къщата, да се плъзне отново до френските прозорци в средата и да махне натам, където си мислеше, че я очаква Харъд.

Той изчака още две минути, присвит, и тръгна към къщата на прибежки. Мислеше си, че ще маневрира по-добре без ските. Грешеше. Снегът му стигаше едва до коленете, но го забавяше и спъваше; изминаваше три-четири метра по замръзналата кора, после пропадаше и се налагаше да си проправя път нататък. Падна три пъти, единия изтърва и автоматика в снега. Увери се, че дулото не е запушено, избърса снежинките от дръжката и се потътри напред.

Спря при телата.

Тони Харъд беше продуцирал двайсет и осем филма, само три от тях без Уили. Всичките двайсет и осем, съдържаха сериозен процент секс или насилие, а често — и двете. Петте „Валпургиеви нощи“ — най-успешните вложения на Харъд — бяха всъщност поредица убийства, най-често на привлекателни младежи, преди, след или по време на сексуален контакт. Убийствата бяха показвани предимно през субективна камера, симулираща гледната точка на убиеца. Харъд често бе наминавал по време на снимки и беше виждал героите в процес на наръгване, застрелване, пронизване, изгаряне, разрязване на части и обезглавяване. Беше висял достатъчно около специалните ефекти, за да научи всички тайни на торбичките с кръв, въздушните торбички, изкуствените очи и хидравликата. Лично бе написал сцената за „Валпургиева нощ V — Кошмарът продължава“, където главата на бавачката експлодира на хиляди части, след като тя поглъща експлозивната капсула, дадена й от Голън, маскирания убиец.

При все това Тони Харъд никога не беше виждал истинска жертва на убийство. Единствените трупове, до които се бе приближавал, бяха на майка му и леля Мира в натруфените им ковчези, обкръжени от защитния периметър в погребалния дом и скърбящите. Погребението на майка му беше минало, когато Харъд бе на девет; леля Мира умря, когато той беше на тринайсет. Никой дори и не бе споменавал за смъртта на баща му.

Единият от проснатите пред вратата на Уили Бордън мъже бе улучен пет-шест пъти; другият беше с разкъсано гърло. И двамата бяха кървели обилно. Количеството на разлятата кръв порази Харъд, сякаш някакъв супер-педантичен режисьор беше изливал с кофи червена боя по декора. Дори и един поглед към телата, кръвта и отпечатъците в снега му бе достатъчен да реши, че може да реконструира част от сцената. Хеликоптер каца на около сто метра от къщата. Тези двамата излизат, все още с лъскавите си черни обувки, и тръгват към френските прозорци. Започват да се бият тук, на предната площадка. Харъд можеше да си представи как по-дребният, онзи с лице в снега, внезапно се обръща и скача върху партньора си, налитайки му със зъби и нокти. По-едрият отстъпва — продуцентът ясно виждаше отпечатъците от подметките му в снега — после вдига люгера си и стреля многократно. По-дребният продължава да му се нахвърля, вероятно дори след като го е гръмнал в лицето. По-дребният труп имаше две неравни, мръсни дупки в дясната буза. Парче мускул и хрущял все още висеше между оголените му зъби. По-едрият се олюлява няколко метра, след като противникът му е паднал; после сякаш за пръв път осъзнава, че гърлото му наполовина липсва, артериите му са скъсани и кръвта блика на студения германски въздух; ларинксът му е разкъсан, той пада, търкаля се и умира, втренчен в редицата борове, откъдето Харъд и Мария Чен ще се появят след няколко часа. Ръката на по-едрия бе леко вдигната, стегната в майсторската хватка на ригор мортис. Харъд знаеше, че смъртното вкочаняване започва и свършва определен брой часове след смъртта; не си спомняше обаче колко точно. Не му и пукаше. Беше си представил двамата като колеги, които заедно слизат от хеликоптера и умират заедно. Следите не бяха сигурно доказателство за това. Но не му пукаше. Друга редица стъпки от френските прозорци до вдлъбнатината, където вероятно бе кацал хеликоптерът, подсказваше, че неколцина души са напуснали къщата и са си тръгнали с летящата машина. Нямаше улики откъде е дошъл хеликоптерът, кой го е пилотирал, кой от къщта е влязъл в него или къде са отишли. На Харъд не му пукаше и за това.

— Тони? — повика го меко Мария Чен.

— Само секунда — отвърна той. Обърна се, отдръпна се от голямото петно кръв и повърна в снега. Наведе се ниско и вкуси отново от кафето и дебелата германска наденичка, която беше ял на закуска. Когато приключи, награби малко чист сняг, изплакна си устата с него, изправи се и заобиколи отдалеч телата, за да се присъедини към Мария Чен на каменната пътека.

— Вратата не е заключена — прошепна тя.

През стъклото Харъд виждаше само завеси. Сега вече валеше силно тежките снежинки закриваха редицата дървета на стотина метра от тях. Продуцентът химна и си пое дъх.

— Иди там и вземи оръжието на ей тоя — каза. — И ги претърси!

Мария Чен погледна Харъд за миг и се плъзна към телата. Трябваше да дръпне встрани ръката на по-дребния, за да освободи пистолета. По-едрият носеше картата си в портфейла; другият имаше портмоне и паспорт в джоба на палтото си. Секретарката се принуди да претъркули и двата трупа в снега, преди да открие онова, което Харъд искаше. Когато се върна на площадката, синият й пуловер и якето бяха буквално опръскани с кръв. Тя изрита ските си и втри сняг в раменете и якето си.

Харъд прерови портмонето и портфейла. По-високият се казваше Франк Лий, с международна шофьорска книжка и временен мюнхенски адрес; книжката беше издадена в Маями, на същото име. Другият бе Елис Робърт Слоун, на трийсет и две години, жител на Ню Йорк, с виза и паспорт, подготвени за Западна Германия, Белгия и Австрия. В портфейлите им имаше общо осемстотин американски долара и още шестстотин германски марки. Харъд поклати глава и пусна и трите неща на камъните. Те не му бяха разкрили нищо важно — знаеше, че просто се мотае и отлага влизането си в къщата.

— След мен — каза и пристъпи през прага.

 

Имението беше огромно, студено, тъмно и — Харъд трескаво се надяваше — празно. Вече не му се искаше да говори с Уили. Знаеше, че ако види стария си холивудски наставник, първата му реакция ще е да изпразни пълнителя на браунинга в главата му. Ако Уили му го позволеше. Тони Харъд не си правеше илюзии за собствената си Способност в сравнение с тази на стареца. Може и да разправяше на Барент и другите за намаляващите сили на Уили — и да вярва поне в част от приказките си — но чак до костения си мозък беше сигурен, че дори и слаб като котенце, Уили Бордън може умствено да надделее над Тони Харъд за не повече от десет секунди. Старото копеле беше чудовище. На Харъд му се искаше да не е идвал в Германия, никога да не е напускал Калифорния и никога да не е позволявал на Барент и другите да го накарат да се свърже с Уили.

— Приготви се! — прошепна той настоятелно, идиотски, и поведе Мария Чен в дълбините на тъмната камара камъни.

Преминаваха през стая след стая — мебелите бяха спретнато завити с бели чаршафи. Както и с телата отвън, Харъд бе виждал същата гледка в неизброимо много филми, но в реалността ефектът беше ужасяващ.

Той се хвана да насочва автоматика към всяко покрито кресло и лампа в очакване то да се надигне и да се заклатушка към него като омотаната фигура в първия „Хелоуин“ на Карпентър.[1]

Фоайето на входа представляваше грамадна зала, облицована с черно-бели плочки — и празна. Харъд и Мария Чен вървяха леко, но стъпките им все пак отекваха. Той се чувстваше като конски задник, обикаляйки наоколо в ски-обувките с квадратните им носове. Мария кротко крачеше зад него, отпуснала окървавения люгер покрай хълбока си. На лицето й не беше изписано повече напрежение, отколкото ако обикаляше из холивудския дом на Харъд, търсейки някое списание, което не си е на мястото.

Отне им петнайсет минути да се уверят, че на първия етаж или в кънтящия обширен зимник няма никой. Огромната къща лъхаше на изоставеност; ако ги нямаше телата отвън, Харъд щеше да си повярва, че никой не е влизал в имението от години.

— На горния етаж — прошепна той, все още вдигнал автоматика високо. Кокалчетата му бяха побелели.

Западното крило бе тъмно, студено и лишено дори от мебели, но когато влязоха в коридора за източното крило, и двамата замръзнаха. В началото им се стори, че пътят е блокиран от някаква огромна плоскост вълнист лед — Харъд се сети за сцената, където Живаго и Лара се връщат в погълнатата им от зимата къща — но когато пристъпи напред, установи, че слабата светлина се отразява от завеса тънка, мътно прозрачна пластмаса, окачена на релса на тавана и залепена за едната стена. Два метра по-нататък се натъкнаха на втора такава завеса. Явно служеха за топлоизолация; прост опит да се запечата източното крило. Коридорът беше тъмен, но от няколко отворени врати по протежение на петнайсетте му метра дължина идваше слаба светлина. Харъд кимна на Мария Чен и тръгна напред приведен, стиснал пистолета с две ръце, разкрачен за устойчивост. Привеждаше се покрай вратите, готов да стреля, нащрек, настръхнал като котка. В главата му танцуваха образи на Чарлз Бронсън и Клинт Истууд. Мария Чен стоеше близо до пластмасовата завеса и го гледаше.

— Майната му — каза Харъд след близо десет минути. Държеше се тъй сякаш липсата на мишени е била голямо разочарование за него и — прилива на възбуда от адреналина — наистина беше леко разочарован.

Освен ако нямаше тайни помещения, къщата бе празна. Четири от стаите в този коридор показваха признаци на скорошно обитаване — неоправени легла, пълни хладилници, котлони, бюра с все още разпилени по тях листи. Една от стаите в частност, голям кабинет с лавици с книги, вехт старовремски диван и камина с пепел, която бе все още топла на допир, накара Харъд да сметне, че е изтървал Уили само за няколко часа. Може би нежеланите посетители в хеликоптера бяха предизвикали внезапното заминаване. Но не бяха останали нито дрехи, нито други лични вещи; който и да бе отседнал тук, е бил готов да напусне скорострелно. В кабинета, близо до един тесен прозорец, на масивна маса беше подредена дъска за шах, като скъпите и красиви фигури бяха изоставени насред напреднала партия. Харъд отиде до бюрото и използва автоматика да прерови листата, които още стояха там. Адреналиновият прилив отслабваше, заменен от задъхване, нарастващо треперене и огромно желание да бъдеш някъде другаде.

Всички листи бяха изписани на немски. Макар че Харъд не говореше този език, остана с впечатлението, че касаят рутинни проблеми — данъци върху собствеността, доклади за употребата на земята, дебити и Кредити. Забърса бюрото, прерови няколко празни чекмеджета и реши, че е време да си ходят.

— Тони!

Нещо в тона на Мария Чен го накара да се завърти с насочен за стрелба пистолет.

Тя стоеше до масичката за шах. Харъд пристъпи по-близо, като си мислеше, че тя е видяла нещо през високия тесен прозорец, но всъщност асистентката му гледаше към дъската. Харъд също се взря в нея. След около минута свали пистолета, коленичи и прошепна:

— Иисусе Шибани Христе!

Той не знаеше почти нищо за шаха — бе играл само няколко пъти, още като дете, но разиграваната на тази дъска партия очевидно беше в началния си стадий. Само няколко фигури — две черни и една бяла — бяха изгубени и преместени отстрани на дъската. Харъд се наведе напред, все още на едно коляно, тъй че очите му да са на сантиметри от най-близката фигура.

Комплектът за шах бе изработен на ръка от слонова кост и някакво черно дърво. Всяка фигура беше висока около дванайсет сантиметра, гравирана идеално — до най-дребната подробност — и сигурно бяха стрували цяло състояние на Уили. Харъд знаеше малко за шаха, но и то бе Достатъчно да му подскаже, че играта е извънредно неортодоксална. Хлапето, което го беше победило във втората му и последна партия преди почти трийсет години, се беше смяло, когато Тони изведе царицата си рано в играта. Момчето бе изсумтяло нещо за това, че само аматьорите използват царицата рано. Но тук и двете царици очевидно бяха подранили. Бялата стоеше в средата на дъската, точно пред една бяла пешка, Черната царица беше взета и се възправяше самичка отстрани. Харъд се наведе по-близо. Черното лице беще елегантно, аристократично, все още прекрасно, въпреки внимателно гравираните бръчки на възрастта. Същото лице той бе видял пет дни по-рано във Вашингтон, когато К. Арнолд Барент му показа снимка на старата дама, застреляна в Чарлстън и проявила въпиющата небрежност да зареже албума си с изрезки в хотелската стая. Тони Харъд се взираше в Нина Драйтън.

Внимателно прегледа всички фигури на шахматната дъска. Повечето от лицата не му бяха познати, но някои изскачаха в съзнанието му със смущаващата яснота на рязък близък план, какъвто Харъд използваше в част от филмите си.

Белият цар беше Уили; нямаше съмнение, макар че лицето на фигурката бе по-младо, с по-остри черти, повече коса и носената униформа вече не беше на почит в Германия. Черният цар пък представляваше К. Арнолд Барент, с официалния му костюм и всички джинджифлюшки. Нямаше начин да сбърка и белия офицер — преподобния Джими Уейн Сътър. Кеплър стоеше спокойно под защитата на редица черни пешки, но черният кон бе прескочил пред статичните фигури, за да се присъедини към битката. Харъд внимателно завъртя фигурата и разпозна мършавото лукаво лице на Нийман Траск.

Увисналото старческо лице на бялата царица не му беше познато, но нямаше големи затруднения да познае коя е тя.

— Ние ще я намерим — беше казал Барент. — От теб искаме само да убиеш досадната кучка…

Бялата царица и две от белите пешки бяха навлезли дълбоко в черната половина на дъската. Харъд не позна пешката, която изглеждаше заобиколена от заплашителни черни фигури; приличаше на мъж на петдесет и няколко или шейсет години, с брада и очила. Нещо в лицето го накара да го определи като евреин. Но другата бяла пешка, на Четири полета пред коня на Уили, привидно изложена на атака от няколко черни фигури наведнъж — тази пешка, когато я обърна бавно, просто нямаше начин да сбърка. Тони Харъд се взираше в собственото си лице.

— Мамка му! — викът направо отекна в огромната къща. Той изпищя отново и завъртя дулото на брауиинга над дъската — веднъж, втори път, трети, разпилявайки по пода фигурите от слонова кост и абанос.

Мария Чен отстъпи назад и се загледа през прозореца. Навън последните лъчи дневна светлина сякаш бягаха, докато облаците се снижаваха, тъмната редица на дърветата избледня в сива мъгла и тежкият сняг меко се сипеше над двата трупа, паднали като съборени фигурки за шах на моравата пред входа.

Бележки

[1] Режисираният от Джон Карпентър „Хелоуин“ (1978) се ползва със славата на един от легендарните филми на ужаса, истинска класика в жанра. — Бел. ред.