Дан Симънс
Лешояди (19)

17
Александрия, Вирджиния,
четвъртък, 25-и декември 1980

Те дойдоха за Аарон Ешкол и семейството му малко след два часа сутринта на Коледа.

Аарон спеше сладко. Някъде след полунощ беше ставал и слизал по стълбите да хапне от коледните бисквитки, които съседите Уентуърт им бяха подарили. Прекараха много приятно Бъдни вечер — трета година поред те се присъединяваха към Уентуърт, Дон и Тина Сийграм за празничната вечеря. Съпругата на Аарон — Дебора — беше еврейка, но и двамата не взимаха религията на сериозно. Дебора дори се чувстваше неудобно от това, че Аарон още се смята за ционист. Той често си мислеше, че тя се чувства добре в Америка. Умееше да вижда всяка страна на всеки въпрос. Виждаше страни, които дори не съществуваха. Аарон продължаваше да изпитва неудобство на партитата в посолството, когато Дебора защитаваше гледната точка на Палестинския фронт за освобождение. Не, не ПФО, поправи се Аарон, докато дояждаше третата и последната си бисквитка — палестинците. „Просто лаф да става…“ — казваше тя, но беше добра в споровете… по-добра от него и понякога му се струваше, че освен в кодовете и шифрите, него за нищо друго не го бива. Виж, чичо Саул се наслаждаваше да спори с Дебора.

Чичо Саул. От четири дни Аарон се чудеше дали да сведе очевидното изчезване на чичо си до знанието на Джак Коен, неговия супервайзър и началник на дивизията Мосад във вашингтонското посолство. Джак бе дребен, оплешивяващ мъж, който оставяше впечатление за хаотично, мечешко Дружелюбие. Беше стигнал до чий капитан на паравойниците, с които взимал участие в атаката Ентеб преди четири години, и имаше репутацията на главния „мозък“, намирал се зад залавянето на цяла ракетна база на египетски SAM през войната на Йом Кипур. Джак щеше да знае дали изчезването на Саул е сериозно или не. Но Леви настояваше за предпазливост. Приятелят на Аарон от кодирането, Леви Кол, бе направил снимките и беше помогнал за идентификацията. Бе ентусиазиран — сигурен, че чичото на Аарон се е натъкнал на нещо голямо — но не му се искаше да осведомяват Джак Коен или господин Бергман, аташето на посланика, без по-подробна информация. Точно Леви тихомълком бе помогнал на Аарон да провери местните хотели миналата неделя в безплодно търсене на Саул Ласки.

В един и десет Аарон изключи лампите в кухнята, провери панела на алармата в долния коридор и се качи да легне в леглото и да зяпа тавана Близнаците бяха много разочаровани; той каза на Бек и Реа, че чичо Саул ще идва в неделя вечерта. Саул не мърдаше от Ню Йорк повече от три-четири пъти годишно, но четиригодишните близначки на Аарон го обожаваха. Аарон разбираше защо; помнеше нетърпението, с което очакваше посещенията на чичо си, когато беше момче в Тел Авив. Всяко семейство трябва да си има чичо, който не се дуе пред децата, но и обръща внимание, когато те казват нещо важно, винаги носи правилния подарък — не задължително голям, но непременно отразяващ истинските и задълбочени интереси на детето — и който разказва вицове и истории с онзи сух, тих глас, много по-забавен от пресилената театралност на повечето възрастни. Не приличаше на Саул да пропусне такава възможност.

Леви предположи, че чичото има пръст в бомбения атентат на офиса на сенатор Келог същата неделя. Връзката с Нийман Траск бе прекалено очевидна, за да я отхвърлят, но Аарон знаеше, че чичо му просто не би се забъркал в нещо такова — Саул си бе изживял своето в края на четирийсетте, когато всички — от бащата на Аарон до Менахим Бигин — бяха взели участие в хагана, която сега същите тези бивши партизани осъждаха като проява на тероризъм. Аарон знаеше, че Саул е бил на фронта през три войни, но винаги като доктор, а не като войник. Спомняше си как заспиваше в апартамента в Тел Авив и в летните нощи на фермата, а навън баща му и чичо му спорят по въпроса за етиката на атентатите — Саул шумно възразяваше, че репресивните атаки с А-4 „Скайхоук“ са избивали деца досущ както и партизаните от ПФО с техните калашници.

Четири дни разследване на експлозията в сенатския офис не бяха довели Аарон и Леви на пътя към истината. Обичайните източници на Леви в Щатския департамент на правосъдието и ФБР или не знаеха нищо, или не искаха да говорят по този случай. Обажданията на Аарoн до Ню Йорк не бяха разкрили и следа от Саул.

„Той е добре — помисли си Аарон и добави с гласа на чичо Саул: — Не си играй на Джеймс Бонд, Моди!“

Тъкмо задрямваше — в съня му близначките играеха около коледната елха на Уентъуъртови — когато чу шум в коридора.

Събуди се незабавно. Отметна завивките, взе си очилата от плота на нощнотното шкафче и извади заредената берета от чекмеджето. — К’во… — попита Дебора сънено.

— Млъквай — изсъска той.

Според идеята нямаше начин някой да влезе в дома им, без да вдигне тревога. През изминалите години посолството бе ползвало тази къща в Александрия за тайно скривалище. Беше в закътан cul-de-sac, далеч от пътя. Дворът бе равен, стените и портата бяха оплетени с електронни сензори, които биха вдигнали аларма по панелите в главната спалня и долния коридор. И самата къща бе защитена с подсилени със стомана врати и система ключалки, които можеха да отблъснат и най-добрия взломаджия; сезнорите по вратите и прозорците също бяха вързани с алармената система. Дебора се дразнеше от многото фалшиви тревоги, вдигани по периметъра, и на практика прекъсна част от системата скоро след като се нанесоха. Това бе един от малкото мигове по време на брака им, когато Аарон наистина й вдигна скандал. Сега Дебора приемаше засилената сигурност като цена, която се налага да плаща, задето живее толкова далеч в предградията. Аарон мразеше да се намира на такова разстояние от работата си, далеч от другите служители в посолството, но приемаше положението, понеже близначките харесваха селската местност и животът тук ощастливяваше Дебора. Той не смяташе за възможно нашественик да проникне и през двете нива от алармената система, без да вдигне тревога.

В коридора се разнесе и друг звук, далеч от задното стълбище и стаята на близначките. Аарон беше почти сигурен, че чува и приглушен шепот.

Той махна на Дебора да се спусне на пода от задната страна на леглото. Тя се подчини, придърпвайки телефона със себе си. Аарон безшумно измина трите крачки, които го деляха от вратата на спалнята. Дишаше дълбоко, нагласи очилата си с лявата си ръка, вдигна стабилно беретата с дясната, вкара първия патрон в дулото и излезе в коридора.

Там имаше трима души, може и повече да бяха, но тези стояха на не повече от пет метра нататък по тъмния коридор. Носеха тежки маскировъчни якета, ръкавици и ски-маски. Двамата отпред държаха готови за стрелба оръжия, опрени в главите на Ребека и Реа; очите на близначките изглеждаха огромни над дланите, които им затъкваха устите, а крачолите на пижамите им сияеха ужасно бели на фона на тъмните якета. Без дори да се замисли, Аарон застана в разкрачената стойка за стрелба с две ръце, която му бяха втълпявали. Направо чуваше гласа на Елия и точно си припомни бавните, но твърди слова на инструктора: „Ако не са готови, стреляй. Ако са готови, стреляй. Ако имат заложници, стреляй. Ако има повече от една цел, стреляй. Два изстрела по всеки, два! Не мисли — стреляй!“.

Но това не бяха заложници; бяха неговите дъщери — Ребека и Реа. Аарон виждаше ваденката на Мики Маус на пижамите им. Прицели малката берета в първата ски-маска. На стрелбището, дори при слабо осветление, би заложил произволна сума, че ще вкара два изстрела в мишена с размера на човешка глава, ще се обърне с все още изпънати ръце, цялото му тяло ще се завърти и ще вкара още два куршума в следващото лице. А от мизерните пет метра би могъл да набута цял пълнител от десет двайсет и два калиброви куршума в кръгче с размера на юмрука му. Но това там бяха дъщерите му.

— Хвърли оръжието — равният глас на мъжа бе приглушен от маската. Пистолетът му — дългоцевен люгер с черната пъпка на заглушителя — дори не бе прицелен точно в главата на Беки. Аарон беше сигурен, че може да застреля и двамата, преди те да натиснат спусъците. Усещаше дървения под под босите си стъпала. Две секунди бяха минали, откакто стъпи в коридора. Никога не предавай оръжието си, беше казал Елия в онова горещо лято в Тел Авив. Никога. Винаги стреляй, за да убиеш. По-добре ти или заложникът да бъдете ранени или да умрете, но и врагът да умре, отколкото да предадеш оръжието!

— Хвърли го!

Все още приведен, Аарон остави беретата на пода и протегна празните си ръце.

— Моля ви. Моля ви, не наранявайте момиченцата ми!

 

Бяха общо осмина. Те вързаха ръцете на Аарон зад гърба му с най-обикновено тиксо, извадиха Дебора иззад леглото и заведоха и четиримата в дневната на долния етаж. Двама от маскираните влязоха в кухнята.

— Моди, нямаше никакъв сигнал — просъска Дебора, преди мъжът, който я влачеше, да залепи устата й с тиксо.

Аарон кимна. Нямаше си доверие да заговори.

Водачът го накара да седне на столчето за пиано. Дебора и момичетата отидоха на пода, с гръб към бялата стена. Не бяха вързали устите и китките на момичетата, те и двете хълцаха и прегръщаха майка си. По един тип в маскировъчно яке, с джинси и ски-маска, клекна до всяка от тях. По сигнал на водача си и шестимата си свалиха маските.

„О, Богове, ще ни убият накрая!“ — помисли си Аарон. В тази секунда бе готов да даде всичко, което бе имал някога или се бе надявал да има, само за да върне времето с три минути назад. Трябваше да стреля два пъти, да се завърти, да стреля два пъти, да се завърти…

И шестимата присъстващи бяха бели, загорели, в отлична форма. Не приличаха на палестински агенти или командоси на Бадер-Мейхоф. По-скоро изглеждаха като хората, с които Аарон ежедневно се разминаваше на улицата във Вашингтон. Онзи, застанал пред него, се наведе така, че лицата им да са само на една педя. Очите му бяха сини, зъбите — идеални. В гласа му се усещаше лек акцент от Средния Запад.

— Трябва да поговорим, Аарон!

Аарон кимна. Ръцете му бяха толкова здраво залепени зад гърба, че кръвообращението бе прекъснато. Ако паднеше назад от стола си, можеше да сполучи да ритне веднъж красавеца, който се бе навел над него. Другите петима бяха въоръжени и далеч от обсега му при каквито и да е обстоятелства. Той усети жлъчка в устата си и му се прищя сърцето му да позабави бесния си ритъм.

— Къде са снимките? — попита красавецът до него.

— Какви снимки? — Аарон не можеше да повярва, че успя да продума, да не говорим, че каза това с толкова твърд и безизразен глас.

— Ау, Моди, не си играй с нас! — изръмжа мъжът и кимна на слабия до стената. Без да промени изражението си, той удари четиригодишната Беки през лицето.

Детето изпищя. Дебора се замята срещу въжетата и измуча зад тиксото. Аарон се надигна от мястото си.

— Ти, кучи сине! — извика на иврит. Красавецът ритна краката на Аарон изпод него. Той тежко се стовари върху дясното си рамо и удари носа и скулата си при падането върху полирания под. Сега вече и двете деца пищяха. Той чу откъсване на лента от ролката тиксо и писъците замлъкнаха. Слабият пристъпи към него, вдигна го на крака и го метна обратно на мястото му върху столчето за пиано.

— Те в къщата ли са? — попита меко красавецът.

— Не — отвърна Аарон. От носа му и по горната му устна капеше кръв. Той отметна глава назад и усети болка от синината, която вече започваше да разцъфва на бузата му. Дясната му ръка бе вцепенена. — На сигурно място в посолството са — додаде и облиза няколко от капките кръв.

Красавецът кимна и се усмихна леко.

— Кой друг ги е виждал, освен чичо ти Саул?

— Леви Кол.

— Началникът на комуникациите — уточни мъжът меко и окуражително.

— Изпълнителен директор — поправи го Аарон. Може би все пак имаше шанс. Сърцето му отново се втурна в галоп. — Юри Давиди е в отпуска.

— Кой друг ги е виждал?

— Никой — отвърна Аарон.

Красавецът поклати глава, сякаш разочарован от отговора му. Кимна на третия мъж. Дебора изпищя, когато в хълбока й се заби тежък ботуш.

— Никой! — изпищя Аарон. — Кълна се! Леви не искаше да казваме на Джак Коен, докато не съберем още информация. Кълна се. Мога да ви дам снимките. Леви пази негативите в сейф. Можете да вземете всички…

— Тихо, тихо — рече му красавецът. Обърна се, когато още двама излязоха от кухнята. Те кимнаха. Нареди им: — Горе!

Четиримата излязоха.

Аарон внезапно подуши газ. „Пуснали са газовата фурна — помисли си. — Отворили са дюзите. О, Боже, защо?“

Останалите трима вързаха ръцете и краката на децата и краката на Дебора. Той отчаяно се опита да измисли какво може да спазари с тях.

— Ще ви заведа там, ако искате — каза. — Почти празно е в момента. Някой може да дойде с мен. Ще вземем снимките… и каквито документи искате. Кажете ми какво искате и ще вляза с вас, и се кълна, че…

— Шшш — изшътка му мъжът. — Хани Адам виждал ли ги е?

— Не — простена Аарон. Те полагаха Деб и близначките на пода, внимателно, за да се убедят, че главите им няма да се ударят в дървото. Дебора беше пребледняла и очите й се бяха забелили. Аарон се чудеше дали не е припаднала.

— Барбара Грийн?

— Не.

— Моше Херцог?

— Не.

— Пол Бен-Бриндзи?

— Не.

— Хаим Цолков?

— Не.

— Зви Хофи?

— Не.

Литанията продължи през всички нива в посолството, чак до екипа на посланика. Както Аарон осъзна от самото начало, беше игра… безвреден начин да убият времето, докато горе и в кабинета му върви претърсване. Той беше готов да играе каквито и да е игри, да разкрива всякакви тайни, само това да значи още десет минути без болка за Дебора и близначките. Едното момиче простена и се опита да се претъркули. Тънкият потупа малкото й рамо.

Четиримата се върнаха. Най-високият поклати глава.

Красавецът въздъхна и каза:

— Добре, да го направим!

Един от онези, които бяха горе, носеше бял чаршаф от леглото на близначките. Окачи го на стената с помощта на хирургически лепенки. Вдигнаха Дебора и децата и ги облегнаха на него.

— Събудете я!

Слабият извади капсула ароматни соли от джоба си и я счупи под носа на Дебора. Тя се върна в съзнание с рязко отмятане на главата. Двамата стиснаха Аарон за косата и раменете и го извлачиха до стената, където го сложиха на колене.

Слабият отстъпи, разопакова малък полароид и сне три пози. Изчака ги да се проявят и ги показа на красавеца. Друг извади малък диктофон „Сони“ и поднесе микрофона близо до лицето на Аарон.

— Моля, прочетете това — нареди красавецът, като разгъна листче хартия. Поднесе го на двайсетина сантиметра от очите на пленника си.

— Не — отвърна той и се стегна да посрещне удара. Ако можеше да промени патоса им… да спечели време…

Красавецът замислено кимна и се извърна.

— Убийте едното от децата — каза меко. — Което и да е!

— Не, почакайте, спрете, моля! Ще го прочета! — Аарон пищеше. Слабият опря заглушителя до слепоочието на Ребека и вдигна предпазителя на автоматика. Не спря и не отклони поглед при писъците на Аарон.

— Само момент, Доналд, ако обичаш — намеси се красавецът. Вдигна отново листчето пред лицето на жертвата си и включи касетофончето.

— Чичо Саул, ние с Деб и децата сме добре, но моля те, прави каквото казват… — поде Аарон. Прочете няколкото абзаца. Отне по-малко от минута.

— Много добре, Аарон! — похвали го красавецът. Двамата отново стиснаха жертвата си за косата и отметнаха главата му силно назад. Той се бореше да вкара въздух в стегнатото си гърло и се напъваше да гледа поне с ъгълчетата на очите си.

Махнаха чаршафа и го отнесоха. Един от мъжете извади черен найлон от джоба си и го разгъна на пода пред Дебора. Парчето беше не по-голямо oт метър на метър и двайсет и миришеше като евтина завеса за баня.

— Донесете го тук — каза красавецът и Аарон бе завлечен до столчето за пиано. В мига, в който пуснаха главата му, той се размърда — краката му се разгънаха като пружина, темето му се насочи да удари красавеца в брадичката, завъртя се, ръгна другия в корема, изплъзна се от шестте ръце, които посягаха да го докопат, ритна някого в слабните, пропусна, после падна, един остана под него, двама други — върху му, удари си отново дясната буза, силно, но не му пукаше…

— Да започнем отначало — каза красавецът тихо. Попипа брадичката си и отвори уста, разтягайки мускулите на челюстта. По-голямата част от синината вероятно щеше да остане скрита под брадичката му.

— Кои сте вие? — изсъска Аарон, докато го влачеха в изправено положение и го полагаха на стола за пиано. Някой му върза и глезените.

Не му отговориха. Слабият премести Дебора напред и я накара да коленичи на черния найлон. Двама държаха по две педи тънка жица, заострена в единия край и с дървена дръжка в другия. В стаята смърдеше на газ. От миризмата на Аарон му се гадеше.

— Какво ще правите с нас? — гърлото му беше така пресъхнало, че думите прозвучаха просто като изхърквания. Дори когато красавецът му отговори, той чувстваше как съзнанието му се приплъзва като кола по невидим лед, а полезрението му се измества, все едно гледа отвисоко към тази сцена. Дълбоко в себе си не приемаше онова, което ще се случи сега, но знаеше какво ще стане. В плен на пълната си неспособност да промени и една секунда от миналото или бъдещето, усещаше прииждането на невероятното, абсолютно непреодолимо цунами безпомощност, което стотици поколения евреи преди него също бяха изпитвали, задавяни от него на входа на пещите, поглъщани в прилива му на вратата към душовете; бяха го изпитвали, докато гледат как над старите градове се вдигат пламъци и слушат виковете на gouim наблизо, натежали от бяс и омраза: „Чичо Саул знаеше!“ — помисли си Аарон, докато затваряше очи и стискаше клепачи, и си пожела съзнанието му да не е разбрало обяснението.

— Ще има експлозия на газ — каза красавецът. Имаше търпелив глас — глас на учител. — Пожар. Телата ще бъдат открити в леглата. Много зле изгорени. Един много добър полицай или съдебен лекар би могъл да открие, че жертвите са починали малко преди огънят да обхване телата, но няма да замесваме такъв специалист. Жицата влиза в ъгъла на окото… право в мозъка. Оставя съвсем мъничка дупка, дори и на тяло, което не е изгорено — той говореше на другите. — Мисля, че ще намерят госпожа Ешкол в коридора горе… с по едно дете във всяка ръка… почти е успяла да надбяга пламъците. Първо довършете жената. После близначките!

Аарон се бореше, крещя и рита. Здравата хватка на нападателите го удържа на място.

— Кои сте вие? — изкрещя той.

За негова изненада, красавецът му отговори:

— Кои сме ли? Ами, никои не сме. Никои… — той отстъпи встрани, за да може жертвата да вижда по-добре онова, което правят останалите.

Аарон вече не се съпротивляваше, когато накрая мъжете с жиците пристъпиха и към него.