Дан Симънс
Лешояди (31)

29
Джърмънтаун,
понеделник, 29-и декември 1980

Оперираха Саул Ласки в понеделник следобед. Беше в безсъзнание около двайсетина минути и още час след това му се виеше свят. Когато започна да осъзнава къде се намира — същата малка килия, където бе затворен от неделя сутрин — махна внимателно превръзката и огледа разреза.

Бяха отворили месестата част от долната страна на ръката му, под лакътя, на седем сантиметра от избелялата татуировка с номера от концентрационния лагер. Операцията беше компетентно извършена и шевовете — внимателно положени. При все постоперативното раздразнение и подуване, Саул успя да напипа и бучка, каквато преди не бе имал. Под големия мускул на мишницата му бяха пъхнали предмет с размера на малка монета. Саул нагласи превръзката и полегна, за да обмисли положението.

Имаше предостатъчно време за мислене. За него бе голяма изненада, че не го освободиха и не го използваха за някакви цели още в неделя сутрин. Беше сигурен, че имат основателна причина да го доведат във Филаделфия.

Хеликоптерът бе кацнал в отдалечен район на голямото летище И Саул — с превръзка на очите — бе прехвърлен в лимузина. По спиранията и тръгванията, както и по приглушените звуци той можа да определи, че преминават през натоварени чаоти от града. Веднъж чу потракването на метала на мост под гумите.

Бяха се друсали през доста неравен район, преди да спрат. Ако не бяха Шумовете на града — далечни сирени, викове, тракането на пътнически влак, който набира скорост — Саул би си помислил, че се намират някъде в провинцията, Значи не бяха в провинцията, а на открит, кален, изоставен парцел в средата на град. Празен парцел? Строеж? Паркова площ? Бяха го качили три стъпала нагоре, преди да го прекарат през невидима за него врата, после прекосиха тесен коридор и завиха надясно. Два пъти се блъсна в стена и по структурата и на опип, както и по екота в тясната стая, стигна до извода, че най-вероятно се намира в камионетка или каравана.

Килията беше по-неудобна и по-малко впечатляваща от тази във Вашингтон. Имаше нар, химическа тоалетна и малка вентилационна решетка — оттам от време на време се носеха приглушени гласове и смях. Саул бе готов да убие за книга. Струваше му се странно как човешкият организъм привиква към почти всякакви условия, но продължава да копнее за дребни удоволствия — той никога не бе прекарвал и един ден без четиво под ръка. Спомни си — още в гетото в Лодз — как баща му бе поел задачата да направи списък на наличите книги и да организира един вид библиотека. Понякога онези, които заминаваха в лагерите, взимаха книгите със себе си и бащата на Саул с въздишка задраскваше заглавието от списъка, но обикновено уморените мъже и жените с печални очи връщаха книгите като разделителят дори си стоеше между страниците. „Ще я дочетете, когато се върнете“ — казваше бащата на Саул и хората кимаха.

Два-три пъти Колбън идваше, за да проведе формален разпит, но Саул усещаше, че онзи отсреща е изгубил интерес. Също като него, и агентът изгаряше от нетърпение. Всички каравани в комплекса чакаха нещо важно. Саул го усещаше. Какво обаче очакваха тъй трескаво?

Той използваше това свободно време за размисли. Мислеше си за Полковника, за Мелани Фулър, за Колбън, Барент и неизвестните други. От години бе действал, изхождайки от основно и фатално предположение, което се бе оказало недомислица. Беше сметнал, че може да разбере психологията на такова зло и че може да го излекува. Сега осъзнаваше, че е търсил Полковника не само заради собствените си мъгляви лични причини, но и поради същото настоятелно научно любопитство, с което един имунолог от Центъра за заразни болести ще се опитва да проследи и изолира нов летален вирус. Беше интересно. Интелектуално стимулиращо. Намери го, разбери го, излекувай го…

Но за този чумен бацил нямаше как да се създадат антитела.

Саул отдавна се интересуваше от изследванията и теориите на Лоурънс Колберг, посветил живота си на изучаване на етическото и морално развитие. За всеки психиатър, запознат задълбочено със следвоенната теория на психотерапията, предположенията на Колберг изглеждаха почти детински опростени, но, легнал в килията си и вслушан в шепота на вентилацията, Саул осъзна, че в настоящата ситуация теорията за моралното развитие играе наистина важна роля.

Колберг описваше седем нива на морално развитие — предполагаше се, че са въведени от различни култури, на различно време и място. Ниво Едно беше tabula rasa^[1] — без разбиране за добро и зло, всички действия се регулират от нуждите и желанията, извършват се само поради негативни стимули.

Класическа основа удоволствие-болка като база за етични преценки. На ниво Две хората реагираха на „правилно и грешно“ като приемаха ръководството на властта. Големият човек знае най-добре. На ниво Три личността се фиксираше от правилата. „Следвам заповедите“, Етиката на ниво Четири се диктуваше от мнозинството. На ниво Пет личността посвещаваше своя живот на създаването и защитата на закони, които най-добре да служат на общото добруване, като защитаваше законните права дори и на онези, чиито гледни точки личността на ниво Пет не можеше да приеме. Хората от това ниво ставаха превъзходни адвокати. В Ню Йорк Саул също познаваше мнозина от Пето. Ниво Шест даваше възможност да се надскочи законовата фиксация на ниво Пет и човек да се съсредоточи върху общото добруване и по-висшите етични формулировки, извън националните, културните и обществените граници. Ниво Седем реагираше само на универсалните принципи. Ниво Седем бе представено от появяващите се от време на време Исусовци, Грантове и Буди.

Колберг не беше идеолог — Саул го бе срещал няколко пъти и харесваше момчешкото му чувство за хумор. Изследователят се наслаждаваше да посочва прости парадокси, които възникваха в резултат от неговата собствена йерархия на моралното развитие. Америка, бе казал Колберг на един коктейл в Хънтър Колидж, е нация на ниво Пет, основана и подкрепена от най-изумителния набор практически Шестици в историята на коя да е нация, и населена главно от представители на нива Четири и Три. Наблягаше на това, че решенията ден за ден често са взети под нашето най-високо ниво на морално развитие, но никога не преминаваме над нивото си на развитие. Колберг с тъга предсказваше неизбежното потъпкване на ученията на всички от ниво Седем. Христос бе предал наследството си на Павел — ниво Три. Буда бе представен от поколения жреци, които не бяха способни да се издигнат над ниво Шест и рядко достигаха дори и него.

Но в едно Колберг никога не търсеше шеги — ставаше дума за последното му проучване. Той бе открил — в началото, с изумление и скептицизъм, преминали постепенно в мрачно осъзнаване и шок — че има и ниво Нула. Че съществуват човешки същества, които нямат никакви морални ограничения; тези хора не реагираха дори на стимулите удоволствие/болка… ако изобщо биха могли да бъдат наречени „хора“.

Един екземпляр от ниво Нула спокойно би могъл да стъпче свой съгражданин на улицата, да го убие, защото така му е хрумнало, и да си продължи без ни най-малко чувство за вина; и дори няма да се сети за това по-късно. Ниво Нула не иска да го хванат и накажат, но не основава действията си на избягването на наказанието. Нито пък става дума за простия случай на извличане на удоволствие от забраненото престъпно деяние — удоволствие, което да надмогне страха от наказанието. Хората на нулево ниво не отличаваха престъпните действия от ежедневните; те бяха морално слепи. Стотици изследователи тестваха хипотезата на Колберг, но данните изглеждаха ясни, а заключенията — убедителни. По всяко дадено време, във всяка една култура, поне един или два процента от населението бяха на етап Нула на човешкото морално развитие.

 

Дойдоха да вземат Саул в понеделник следобед. Колбън и Хейнс го държаха, а третият присъстващ го инжектира. Той изгуби съзнание за три минути. Когато се събуди по-късно, с главоболие и изтръпнала лява ръка, някой бе поставил нещо в плътта му.

Саул разгледа разреза, сви рамене и се излегна да мисли.

 

Беше по някое време във вторник, той не бе сигурен за точния момент, когато най-сетне го пуснаха. Хейнс му сложи превръзка на очите, докато Колбън говореше.

— Ще те освободим. Не бива да се отдалечаваш на повече от шест пресечки от мястото, където те пуснем. Не бива да използваш телефон. Някой ще се свърже с теб по-късно, за да ти каже какво да правиш оттук нататък. Не говори с никой, ако не те заговори пръв. Ако нарушиш някое от тези правила, ще се отрази тежко на племенника ти Аарон, на Дебора и децата. Разбираш ли това?

— Да.

Заведоха го до лимузината. Пътуването траеше по-малко от пет минути. Колбън свали превръзката от очите на Саул и го избута през отворената врата.

Така той застана на тротоара и глупаво примигна на мътната следобедна светлика. Твърде късно се сети да погледне номера на отдалечаващата се лимузина. Отстъпи назад, блъсна се в една негърка, помъкнала пазарска чанта, извини се и не можа да сдържи усмивката си. Тръгна по тесния тротоар, като се взираше във всяка подробност на градската улица — беше застлана не с паваж, а с плочник, Боже мили! — в магазинчената, в сивите облаци… във вестника, който вятърът бе залепил за меднозелен уличен стълб. Саул вървеше бързо, пренебрегвайки болката в лявата си ръка, пресече на червено и махна небрежно на проклинащия тролейбусен шофьор. Беше СВОБОДЕН.

Саул знаеше, че това е илюзия. Без съмнение някои от хората, които подминаваше на улицата, следяха него, вървяха по петите му. В част от преминаващите край него коли и микробуси сигурно се возеха мрачни мъже в тъмни костюми, които шепнеха в радиостанциите си. Издутината на ръката му най-вероятно съдържаше радиопредавател или експлодиращо устройство — или комбинация от двете. Но това просто нямаше значение.

Джобовете на Саул бяха празни, тъй че той се приближи до първия човек, когото видя — едър чернокож с износен червен макинтош^[2] и го помоли за четвъртък.

Чернокожият зяпна странното брадясало видение, вдигна масивната си ръка и избута Саул встрани, след което поклати глава и му връчи петдоларова банкнота.

— Намери помощ, братко — изръмжа чернокожият гигант.

Саул влезе в едно ъглово кафене, развали петте долара и използва телефона във фоайето, за да се обади в израелското посолство във Вашингтон. Те не можеха да го свържат нито с Аарон Ешкол, нито с Леви Кол. Саул назова името си. Рецепционистката не изпъшка на глас, но продължи със съвсем различен тон:

— А, доктор Ласки! Ако задържите за минута, сигурна съм, че господин Коен ще иска да говори с вас.

— Обаждам се от уличен телефон във Филаделфия, Пенсилвания — каза Саул. Даде и номера. — Нямам монети, можете ли вие да ми звъннете, за да държим линията отворена?

— Разбира се — отвърна рецепционистката в израелското посолство.

Саул затвори. Телефонът звънна, слушалката избръмча, той я вдигна — и линията прекъсна. Пристъпи към втория телефон, опита се да проведе разговор за сметка на посолството и чу как и втората телефонна линия заглъхва.

Тогава се върна на тротоара и тръгна да се шляе безцелно. Моди и семейството му бяха мъртви. Саул го знаеше — шесто чувство — но сега вече беше убеден. Вече не можеха да му сторят почти нищо. Той спря, огледа се и се опита да забележи агентите, които го следяха. Видя неколцина бели, но това не значеше нищо; напоследък ФБР имаше и чернокожи служители.

Красив чернокож в скъпо палто от камилска вълна пресече улицата и приближи до Саул. Мъжът беше як, с масивни кости, широка усмивка и големи огледални очила. Носеше скъпо кожено куфарче. Ухили се, сякаш познаваше Ласки, спря и свали ръкавицата си от еленова кожа, преди да му подаде ръка. Психиатърът я стисна.

— Добре дошла, моя малка пешке — каза мъжът на идеален полски. — Време е да влезеш в играта ни!

 

— Ти си Полковника! — стомахът на Саул се върза на възел, който сякаш заседна дълбоко в слабините му. Тръсна глава и усещането затихна донякъде.

Чернокожият се усмихна и заговори на немски.

— Полковник. Почетна титла, а и не съм я чувал от много време — спря пред закусвалня „Хорн и Хардарт“ и махна с ръка. — Гладен ли си?

— Ти уби Франсис!

Мъжът отсъстващо потри бузата си.

— Франсис? Боя се, че не си… а, да! Младият детектив. Ами… — усмихна се и поклати глава. — Ела, поканвам ни на късен обяд!

— Знаеш, че ни гледат — напомни му Саул.

— Разбира се. И ние също ги гледаме. С изключение на отделни случаи, следенето е доста безполезна дейност — той задържа вратата за госта си. — След вас — добави на английски.

 

— Казвам се Янсен Лухар — представи се чернокожият, когато се настаниха на една от масите в почти празната закусвалня. Поръча чийзбургер, лучени пръстенчета и ванилов шейк. Саул предпочете да вземе само чаша кафе.

— Ти се казваш Вилхелм фон Борхерт — възрази на представянето Ласки. — Ако Янсен Лухар изобщо съществува, то личността му е разрушена много отдавна.

Негърът отсечено махна с ръка и си свали очилата.

— Въпрос на семантика в момента. Наслаждаваш ли се на играта?

— Не. Аарон Ешкол мъртъв ли е?

— Племенникът ти? Да, боя се, че е.

— А семейството му?

— Също са в гроба. Саул си пое дълбоко дъх.

— Как?…

— Доколкото мога да вярвам на информаторите си, твоят господин Колбън прати любимеца си Хейнс и неколцина други в дома на племенника ти. Последва пожар, но мисля, че нещастното семейство е предало богу дух, преди да пламнат първите искри.

— Хейнс!

Янсен Лухар смукна глътка шейк през дългата си сламка. Отхапа голямо парче от чийзбургера, деликатно попи устни и се усмихна.

— Играете шах, докторе.

Това не беше въпрос. Лухар предложи на Саул лучено пръстенче. Ласки го зяпна недоумяващо. Негърът преглътна и добави:

— Ако имате някакъв подход към играта, докторе, сигурно оценявате онова, което става в момента.

— Това ли е то за теб? Игра?

— Разбира се. Ако го гледаш от друга гледна точка, това ще означава да приемаш живота и себе си твърде на сериозно!

— Ще те намеря и ще те убия — обеща Саул тихо.

Янсен Лухар кимна и отхапа нова хапка от чийзбургера си.

— Ако се срещнем лично, със сигурност ще опиташ! В момента дори нямаш избор и право на мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че настоящият президент на тъй евфемистично наречения Островен клуб, господин на име Арнолд К. Барент, те е дресиран да изпълниш тази единствена задача — да убиеш един филмов продуцент, когото светът вече смята за мъртъв.

Саул отпи от студеното кафе, за да прикрие объркването си.

— Барент не ми е правил нищо!

— О, разбира се, че е — възрази Лухар. — Не би имал друга причина да се вижда на четири очи с теб. Колко време, според теб, продължи разговорът ти с него?

— Няколко минути — прецени Саул.

— Няколко часа, най-вероятно. Дресировката вероятно има двояка цел: да ме убиеш при първа среща и да е сигурно, че никога не би представлявал заплаха за господин Барент.

— Какво искаш да кажеш?

Лухар довърши последното от лучените си пръстенчета.

— Опитай следната проста игра. Представи си господин Барент и после си представи, че го нападаш.

Саул се намръщи, но опита. Беше много трудно. Когато си спомни какъв беше Барент последния път — отпуснат, загорял, седнал на балкона на кораба и загледан към морето — остана изумен да открие какво чувство за привързаност, радост и вярност се събужда в него. Насили се да си представи, че наранява Барент, замахва с юмрук към онова изящно, хубаво лице…

Саул се присви при внезапния пристъп на болка и гадене. Зина, на ръба на повръщането. Студена пот изби по челото и бузите му. Посегна към чашата с вода и конвулсивно отпи, старателно отклони мислите си в друга посока и полека развърза болезнения възел в корема си.

— Интересно, а? — попита Лухар. — Ето в това е най-голямата сила на господин Барент. Никой, който се е видял с него, не би пожелал да го нарани. Да служиш нему е източник на удоволствие за изключително много хора.

Саул допи водата си и използва салфетката да избърше потта от челото си.

— Защо се биеш с него?

— Да се бия ли? Не, скъпа ми пешчице. Не се бия с него, ние играем заедно… — Лухар се огледа. — Засега няма начин да сложат наблизо микрофони, с които да уловят разговора ни, но след минута отвън ще паркира микробус и уединението ни ще бъде нарушено. Време ни е да се поразходим!

— А ако не дойда с теб? Янсен Лухар сви рамене.

— След няколко часа играта ще стане наистина интересна. За теб също има отредена роля. Ако желаеш да сториш нещо за хората, които са ликвидирали племенника ти и семейството му, да дойдеш с мен ще е полезно за целите ти. Предлагам ти освобождение… поне от тяхната власт!

— Но не и от теб?

— Не и от теб самия, скъпа пешко! Хайде, хайде, време е да вземеш решение.

— Ще те убия някой ден — обеща Саул.

Лухар се ухили и си сложи ръкавиците и очилата.

— Ja, ja. Идваш ли?

Психиатърът се изправи и погледна през прозореца. До тротоара тъкмо паркираше зелен микробус. Психиатърът последва Янсен Лухар на открито.

 

Уличките встрани от Джърмънтаун Авеню бяха тесни и западаха прогресивно. Навремето високите грозни сгради може и да са представлявали прекрасни къщи — донякъде напомняха на Саул за тесните къщи в Амстердам. Но сега се бяха превърнали в приют за мизерстващи жители. Малките магазинчета и офиси навремето сигурно са били ядрото на истинско общество — малки деликатесни щандове, бакалийки, семейни обущарници, дребни занаятчийници. Сега рекламираха само мъртвите мухи по витрините си. Някои бяха станали апартаментчета с нисък наем; мрачно тригодишно момченце стоеше на една от витрините и притискаше бузката и мръсните си пръстчета към стъклото.

— Какво искаше да кажеш, когато спомена, че „играете“ с Барент? — попита Саул. Погледна през рамо, но не забеляза зеления микробус. Нямаше значение — и без това беше сигурен, че все още са под наблюдение. Тръгна само защото искаше да намери Полковника.

— Играем шах — обясни Лухар. Той извърна глава и Саул видя собственото си отражение в тъмните му очила.

— И залозите са нашите животи? — подпита го психиатърът. Отчаяно се опитваше да измисли някакъв начин да накара Полковника да разкрие скривалището си.

Лухар се засмя и оголи големите си, бели зъби.

— Не, не, малка ми пешке — каза на немски. — Животът ви не значи нищо. Залозите не са по-малки от това кой да пише правилата на Играта.

— Играта? — повтори Саул. Бяха завили по друга странична улица. Не се виждаха други хора, освен две дебели негърки, които тъкмо излизаха от пералнята в края на улицата.

— Сигурно си чувал за Островния клуб и ежегодните му игри? — допусна Полковника. — Хер Барент и останалите страхливци от глутницата се бояха да ме допуснат в играта. Те знаят, че ще искам по-отворена игра. Такава, която да е достойна за расата на Ubernemschen.

— Не получи ли достатъчно по време на войната? Лухар отново се ухили.

— Искаш да ме провокираш — каза той меко. — Глупава цел! Спряха пред входа на неописуемо грозна сграда, вдигната от блокчета сгурия близо до пералнята.

— Отговорът е „не“ — додаде немецът чрез марионетката си. — Не ми стига войната. Островният клуб мисли, че има някакво право на власт, само защото влияе… на лидери, нации, икономики. Влияе! — Лухар плю на тротоара. — Когато аз определя правилата на играта, ще видят какво може да направи истинската власт. Светът е парче гнило, пълно с червеи месо, пешке. Ще го изчистим с огън. Ще им покажа как може да се играе с армии, а не с техните жалки дребни сурогати! Ще им покажа какво е градове да умират при загубата на една фигура, цели раси да падат в плен и да се използват за проекти по желание на Потребителя. И ще им покажа какво означава да се играе тази игра в световен мащаб. Всички умираме, пешке, така е — но това значи само, че късогледият хер Барент не вижда, че няма причини светът да ни надживява!

Саул спря на тротоара с отворена уста. Студеният вятър дърпаше палтото му и кожата му бе настръхнала… но не от него.

— Пристигнахме — заяви Лухар и извади връзка ключове, за да отвори вратата на безличната сграда пред тях. Пристъпи в мрака и махна на психиатъра. — Идваш ли, пешке?

Саул преглътна.

— Ти си по-луд, отколкото съм си представял — прошепна. Лухар кимна.

— Може би — каза тихо. — Но ако дойдеш с мен, ще имаш възможност да продължиш играта. Не голямата игра, за съжаление! В нея няма място за теб. Но неизбежната ти жертва ще позволи на тази партия да бъде играна. Ако дойдеш с мен сега… по своя собствена воля… ще премахнем онези ограничения, които хер Барент е напъхал в главата ти, така че ще можеш да продължиш да ми служиш като вярна пешка.

Саул стоеше на студа, стиснал юмруци; усещаше болка там, където в лявата му ръка бе поставен хирургическият имплант. Пристъпи в мрака.

Лухар се ухили и заключи вратата зад тях. Ласки примигна на слабата светлина. Първият етаж бе празен, като се изключат дебелия пласт прах и купищата празни щайги, разпръснати по огромния под на склада. Към балкона водеше дървено стълбище. Лухар го посочи и Саул тръгна по стъпалата.

— Мили Боже! — рече. На балкона имаше маса и четири стола, смътно осветени от промъкващите се през прашасалата капандура лъчи. Два голи трупа заемаха два от столовете.

Саул пристъпи по-близо и огледа телата. Бяха студени и застинали в гърча на ригор мортис. Единият беше чернокож, приблизително с телосложението и теглото на Лухар. Очите му бяха отворени и глазирани от смъртта. Другият труп беше на бял, няколко години по-възрастен от Саул, брадат и оплешивяващ. Устата му висеше отворена. Бузите и носът му бяха прошарени с мрежа спукани капиляри — намек за напреднал алкохолизъм.

Саул проследи как Лухар сваля скъпото си палто от камилска вълна.

— Нашите Doppelangangers^[3]? — полюбопитства.

— Разбира се — отвърна Полковника чрез негъра. — Вече премахнах повечето бариери, които хер Барент бе поставил в съзнанието ти. Готова ли си да продължиш, пешке?

— Да — отвърна Саул. Наум си каза: „Ще продължа да търся начин да те убия?“

— Много добре — похвали го Лухар и погледна часовника си. — Разполагаме с около тридейсет минути, преди господин Колбън да реши, че трябва да се присъедини към нас. Ще се наложи да ни стигнат — постави куфарчето си на масата до лявата ръка на чернокожия труп. Когато го отвори, Саул видя, че е пълно със същия пластичен експлозив, какъвто носеше и Харингтън.

— Ще имаме ли достатъчно време за това? — попита психиатърът.

— Подготовка. Тази сграда има немаркиран таен проход, който я свързва с мазето в съседство. Съседното мазе пък има достъп до малък участък от старата резервна клоака на града. Ще ни изведе само на една пресечка оттук, но все пак извън района на преките щети. Мен ще ме чака кола. Ти си добре дошъл, ако искаш!

— Толкова проклет умник си, че ми се повръща — обади се Саул. — Няма да стане!

— О? — Лухар вдигна тежките си вежди.

Саул си свали палтото и нави ръкава на ризата си. На превръзката имаше малко жълтеникаво петно от мазилото, което бяха използвали.

— Сложиха ми нещо вчера. Предполагам, че е радиопредавател.

— Естествено, че е — отвърна Лухар. От куфарчето той извади пакет, увит в зелен плат, и го разопакова. Вътре имаше бутилка йод и хирургически инструменти, които заблестяха на светлината от капандурата. — Процедурата не би трябвало да отнеме повече от двайсет минути, а?

Саул вдигна един запечатан в стерилна опаковка скалпел.

— И ти ще имаш честта, предполагам?

— Ако настояваш — отвърна Лухар. — Но се налага да спомена, че никога не съм преминавал медицинско обучение!

— Значи аз ще имам удоволствието — констатира психиатърът. Надникна в куфарчето и отново вдигна очи. — Няма спринцовки? Никакви местни упойки?

Огледалните очила на Янсен Лухар отразяваха стаята. На масивното му лице липсваше дори намек за изражение.

— За нещастие, не разполагам с такива. Колко високо цениш свободата си, доктор Ласки?

— Ти си луд, хер полковник — заяви психиатърът. Седна на масата, разположи инструментите и придърпа по-близо бутилката йод.

Лухар извади тренировъчен сак изпод масата.

— Първо да се преоблечем — предложи. — В случай че след това не се чувстваш добре.

Когато труповете получиха техните дрехи и Саул обу малко торбестите панталони, черен пуловер с обло деколте и тежки обувки, които му бяха с половин номер малки, Лухар отбеляза:

— Остават около осемнайсет минути, докторе!

— Седни — нареди му Саул. — Ще ти обясня какво точно да направиш ако припадна — придърпа опакованите игла и превръзки от торбата. — Ще трябва сам да затвориш раната.

— Както кажеш, докторе!

Той поклати глава, вдигна очи към капандурата за миг, после отново ги сведе и с едно уверено движение на скалпела направи първоначалния разрез.

 

Саул не припадна. Изпищя два пъти и точно след като частите на предавателя бяха извадени от мускулните влакна, се наведе напред и повърна. Лухар затвори раната с груби шевове и леки превръзки, уви марлята и бинта около тях и навлече върху полуприпадналия психиатър торбестото палто.

— С пет минути изоставаме от плана — изсъска в ухото му. — Побързай!

В привидно циментирания като цяла плоча под имаше тайна врата, скрита под дървени трупи в далечния ъгъл. Докато Лухар я дърпаше, Саул долови рева на хеликоптер и далечно трополене.

— Мърдай! — изсъска едрият мъж в тясната мрачина. Психиатърът се опита да пълзи, изпищя, когато ръката му пламна от болка и падна напред. Над тях зловеща експлозия разтърси земята и посипа по лицето и косата му прах и паяжини.

— Мърдай! — изсъска отново Лухар и избута Саул пред себе си. Хлабави циментови тухли. Негърът ги изрита от пътя си, дръпна жертвата си, за да я изправи на крака в тъмното мазе, вмирисано на плесен и стари вестници. Продължи да го дърпа, за да го приведе в движение. Пропъхнаха се между една решетка и тухли и после отново запълзяха, ръцете и коленете на Саул се потопиха в ледена вода, докосваха хлъзгави, мазни неща в мрака. Ласки се постара да щади лявата си ръка и да пълзи на три крака. Два пъти се подхлъзна и си удари лявото рамо. Палтото му подгизна. Лухар се разсмя и го бутна изотзад. Психиатърът затвори очи и се замисли за Собибор, крещящите хора и тишината в Гората на бухалите.

Накрая вече можеха да се изправят. Лухар водеше около стотина крачки, зави надясно по тесен проход и спря под една решетка. Силните му ръце се напрегнаха да повдигнат желязната дантела. Саул присви очи срещу сивата светлина — стараеше се да укротява гаденето си и плъзна ръка в джоба на палтото си. Докосна успокоително студената дръжка на скалпела, който беше отмъкнал, докато негърът правеше последните настройки на часовниковия механизъм в куфарчето.

— А-а, така! — изпъшка Лухар и избута настрани решетката. И двете му ръце бяха още вдигнати. Якето му висеше отворено, под тънкия плат на блузата прозираха коремът и гърдите му. Саул се стегна и замахна със скалпела, като пресметна, че с острието трябва да улучи някъде под плешките на мъжа срещу себе си.

Лявата ръка на Янсен Лухар се стовари светкавично, масивната длан се сви върху рамото на психиатъра и острието спря на пет-шест сантиметра от стернума на негъра.

— Ц-ц-ц — отбеляза Лухар. С дясната си ръка сграбчи кървящата лява на жертвата, която зина и падна на колене, а пред замъглените му очи заплуваха червени кръгове. Негърът нежно измъкна скалпела от омекналите му пръсти.

— Лошо, лошо, mein kleiner Jude! — прошепна той. — Auf Wiedersehn! Светлината угасна за миг и Лухар изчезна. Саул коленичи в мрака, потопи чело във водата и го опря в студения камък за минута-две, борейки се да остане в съзнание. „Защо? — помисли си. — Защо да оставам буден? Я да поспя!“

„Млъквай!“ — изръмжа сам на себе си.

След цяла вечност се изправи, вдигна здравата си ръка към отвора отгоре и се опита да се измъкне навън. Бяха му нужни пет опита и джинсите му съвсем подгизнаха от падането, но накрая успя да си проправи път към слънчевата светлина.

Изходът на резервната канализация се намираше зад метален контейнер за боклук, на десетина метра навътре в тясна алея. Той не позна улицата, на която изпълзя. По склона на стръмен хълм се точеха плътно наблъскани къщи.

Саул успя да измине към половин пресечка, преди световъртежът да го победи. Спря и стисна лявата си ръка. Раната се беше отворила. Кръвта се просмукваше през дебелото му яке, стичаше се по ръкава и боядисваше цялата лява страна на палтото му. Той погледна откъде бе дошъл и се засмя, като видя следа от червени капчици. Стисна ръката си и се насочи към плексигласовата витрина на изоставен магазин. Тротоарът се надигаше и спадаше като палубата на малка лодка в бурно море.

Започваше да се мръква. Снежинки сияеха пред далечна улична лампа — танцуващи светулки. Едър тъмен силует се спускаше по билото на хълма. Крачеше по тротоара, на който стоеше и Саул. Той отстъпи назад към входа на магазина, плъзна се по грубата стена, присви колене и с все сили се постара да остане невидим — като всеки пияница, търсил някога подобно укритие.

Точно когато човекът бавно премина покрай него, Саул усети и нещо друго да се къса в мускулите на лявата му ръка. Сграбчи я с дясната и стисна зъби толкова силно, че чу ясно скърцането им. Човекът премина, понесъл нещо тежко и метално в дясната си ръка.

Саул усещаше как мракът го обгръща, още докато стъпките спираха на няколко метра надолу по хълма и после бавно се връщаха. Психиатърът се претъркули наляво. Почти не усети как главата му се удря в пода. Лявата му ръка гореше. Чувстваше единствено плискащата по китката и пръстите му кръв.

В очите му светна фенерче. Едрият се наведе над него, закривайки улицата и света. Саул стисна десния си юмрук и се пребори да изплува над вихрещия се водовъртеж на безсъзнанието. Тежка ръка се стовари на дясното му рамо.

— Мили Божке! — рече ленив, познат глас. — Саул, това ти ли си?

Ласки кимна и усети как главата му продължава движението напред, брадичката му се опира на гърдите, очите му се затварят… Топлият глас продължаваше да говори неща, които той не разбираше, и силните ръце на шериф Боби Джо Джентри го вдигнаха и притиснаха с лекота, сякаш е спящо дете.