Дан Симънс
Лешояди (52)

50
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 25-и април 1981 г.

Саул и Натали караха по-малко от петнайсет минути, преди да видят първата пътна блокада. Представляваше една полицейска кола, спряна напречно на шосето. Калниците й оставяха тясно пространство и от двете страни. На източната лента бяха спрели четири коли, а на западната имаше три, обърнати в тяхна посока.

Натали спря в подножието на хълма, на половин километър от задръстването.

— Някакво произшествие? — попита тя.

— Не мисля — отвърна Саул. — Обръщай. Бързо!

Те подкараха обратно към билото на прохода, който току-що бяха прекосили.

— Обратно през каньона, откъдето дойдохме? — предположи Натали.

— Не. Забелязах черен път на около четири километра оттук.

— Където беше знакът за къмпинга?

— Не, на около два километра от него, на южната страна на пътя. Може и да успеем да заобиколим блокадата от юг.

— Мислиш ли, че онзи полицай ни видя?

— Не знам — отвърна Саул. Извади една картонена кутия иззад пътническата седалка, взе пистолета си от нея и се увери, че е зареден.

Натали намери черния път и завиха наляво. Навлязоха дълбоко в гъсти борови гори, тук-там подминаваха озарени от слънцето тревисти поляни. Веднъж се наложи да се отдръпнат, за да пропуснат пикап, влачеш малка каравана. Няколко странични пътя се отделяха от основния, но изглеждаха прекалено тесни и рядко използвани, за да водят нанякъде, тъй че Натали задържа буса на главния път, дори когато той премина от чакълена настилка в прашен коловоз и започна да криволичи ту на юг, ту на изток.

Двамата почти едновременно забелязаха полицейската кола, паркирана на една полянка на двеста метра пред тях — тъкмо слизаха по обрасъл хълм, осеян със стръмни завои. Натали спря микробуса в щом се увери, че не се виждат от поста.

— Проклятие! — промърмори.

— Той не ни видя — отвърна Саул. — Мернах за момент този шериф или какъвто е там, стоеше извън колата и гледаше в обратната посока бинокъл.

— Ще ни види, когато прекосим откритото пространство на връщане — отбеляза Натали. — Тук е тясно и ще трябва да се изкача на заден по хълма, преди да стигнем до широко място, където да обърна. Проклятие.

Саул се замисли за минута.

— Никакво връщане — отсече. — Слез надолу и да видим ще те спре ли!

— Но той ще ни арестува — възрази Натали.

Психиатърът порови отзад и измъкна шамията и пистолета със стрелички, които бяха използвали за Харъд.

— Няма да съм в буса — обясни. — Ако не търсят нас, ще се присъединя към теб от другата страна на полянката, където пътят завива на изток — ей там, над седловината.

— Ами ако търсят нас?

— Тогава ще се присъединя към теб по-рано. На практика съм почти сигурен, че този е сам-самичък тук. Може би ще открием какво става.

— Саул, ами ако иска да претърси буса?

— Остави го да си рови. Ще се промъкна колкото се може по-близо, но го забавлявай така, че да мога да прекося онази част от полянката. Ще дойда от южната страна, зад микробуса и откъм страната на пътника, ако мога.

— Саул, той не би могъл да е един от тях, нали?

— Не виждам откъде накъде. Те сигурно са включили в издирването я местните власти.

— Значи той е само… един вид невинна случайна жертва? Психиатърът кимна.

— Така че ще се погрижим да не пострада. Пък и ние да не пострадаме… — погледна към гористия склон. — Дай ми около пет минути да стигна до позицията си.

Натали го стисна за ръката.

— Внимавай, Саул. Сега сме само ние двамата!

Той потупа студените й тънки пръсти, кимна, взе вещите си и тихо потъна сред дърветата.

 

Натали изчака шест минути, запали микробуса и подкара бавно надолу по хълма. Облегнатият на колата с щатска маркировка полицай й се стори доста стреснат от появата й на полянката. Извади пистолета си от кобура и го стисна, обгърнал с дясната си ръка приклада. Когато тя се приближи на седем-осем метра, й подвикна през електрическия мегафон, който държеше в лявата си ръка.

— СПРИ НА МЯСТО!

Натали превключи на „паркиране“ и извади ръце така, че ясно да се виждат над волана.

— УГАСИ ДВИГАТЕЛЯ! ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА. ДРЪЖ РЪЦЕТЕ СИ ГОРЕ!

Тя усети как тупка пулсът на вратната й артерия, докато гасеше двигателя и отваряше вратата на микробуса. Шерифът, заместникът или какъвто там беше, й се стори много притеснен. Докато тя стоеше до микробуса с вдигнати ръце, той надникна в колата си, сякаш искаше да се обади по радиото, но не му се щеше да изоставя нито мегафона, нито пистолета.

— Какво става, шериф? — подвикна му тя. Струваше й се странно да използва отново това обръщение. Този човек изобщо не приличаше на Роб, бе висок, слаб, може би на около петдесет, а лицето му представляваше паяжина от бръчки и гънки — сякаш бе прекарал целия си живот, присвил око срещу мушката.

— ТИШИНА! ОТСТЪПИ ОТ КОЛАТА! ТОЧНО ТАКА. ДРЪЖ РЪЦЕТЕ ЗАД ГЛАВАТА СИ! СЕГА ЛЕГНИ! НА ЗЕМЯТА! ПО КОРЕМ!

Легнала в изгорялата трева, Натали се обади:

— Ама какво има? Какво съм направила?

— МЛЪКНИ! ТИ В МИКРОБУСА — ИЗЛЕЗ! ВЕДНАГА! Тя положи всички усилия да се усмихне.

— Вътре няма никой друг освен мен. Вижте, сигурно има някаква грешка, офицер! Никога не съм получавала дори квитанц…

— ТИШИНА!

Полицаят се поколеба за секунда, след което остави мегафона на капака на колата си. На Натали й се стори, че се държи малко глупаво. Той пак погледна към радиото, в крайна сметка взе решение и бързо заобиколи колата си, без да забрави да държи револвера насочен към пленничката си, докато нервно оглеждаше микробуса.

— Да не си мръднала и на милиметър! — извика към нея, изправен зад отворената врата на шофьора. — Ако вътре има някой, най-добре му кажи да излиза незабавно!

— Сама съм — увери го Натали. — Какво става? Не съм направила нищо…

— Млък! — изръмжа заместник-шерифът. С внезапно и тромаво движение той скочи на седалката на шофьора, завъртя пистолета си към вътрешността на микробуса и видимо се отпусна. Все още наполовина вътре, той отново насочи револвера към Натали.

— Едно движение, госпожичке, и ще те прострелям като пиле!

Тя лежеше в неудобна поза, с лакти в прахта и сплетени зад тила пръсти, опитвайки се да погледне през рамо към планинския шериф. Мястото точно между плешките направо я болеше от напрежението и мисълта, че там ще я удари куршум. Ами ако ченгето беше един от тях?

— Ръцете зад гърба! Бързо!

Веднага щом дланите на Натали се озоваха на кръста, той скочи към нея и й щракна белезниците. Бузите й се заровиха в прахта и тя вкуси мръсотията.

— Няма ли да ми прочетеш правата? — попита, а в гърдите й се надигаше приливът на адреналин и ярост, които започваха да изгарят полупарализата на страха.

— Майната им на правата ти, госпожичке! — отсече заместникът, докато се изправяше с очевидно облекчение, вече не толкова напрегнат. Прибра в кобура дългоцевното си оръжие. — Изправяй се! Ще докараме феберейците тук и ще видим какво точно става!

— Идеята не е лоша! — обади се приглушен глас зад тях.

Натали се изви настрани и видя откъм предницата на микробуса да се приближава Саул с шамията и огледалните очила. Държеше колта автоматик в изпънатата си дясна ръка, а масивното на вид оръжие със стреличките висеше на левия му хълбок.

— Изобщо не си го помисляй! — отряза Саул и шерифът застина в крачка. Натали погледна към прицеления пистолет, черната маска и сребърните, огледални стъкла — и се уплаши.

— По лице на земята. Веднага! — нареди Ласки.

Заместникът като че ли се поколеба и момичето осъзна, че причината за това е битката на гордостта му с чувството за самосъхранение. Психиатърът дръпна предпазителя на автоматика и с ясно доловимо щракване го приготви за стрелба. Заместникът коленичи и легна по корем.

Натали се претъркули встрани и проследи сцената. Беше коварен момент. Пистолетът на шерифа още бе в кобура. Саул би трябвало да го накара да го хвърли, преди да го изкомандва да легне. Сега щеше да се наложи да се приближи на близко разстояние, за да го вземе. „Ние сме аматьори в тази работа!“ — помисли си тя. Прииска й се Саул просто да простреля с упойваща стреличка задника на ченгето и да приключи с тази работа. Вместо това партньорът й бързо пристъпи напред и опря едното си коляно в гърба на слабия шериф, като му изкара въздуха и притисна лицето му към дулото на колта. Метна на няколко метра встрани пистолета на жертвата си и подхвърли на Натали връзка ключове.

— Един все ще стане на белезниците… — подвикна й.

— Много благодаря! — изръмжа тя, докато се мъчеше да прекара ръцете си под дупето и да промъкне крака през свързващата гривните верижка.

— Време е да си поговорим — каза Саул на заместника и натисна по-силно пистолета си към главата му. — Кой организира тези блокади?

— Върви на майната си — отвърна жертвата му.

Ласки бързо се изправи, отстъпи четири крачки назад и стреля в праха — на сантиметри от лицето на мъжа. От силния шум Натали изтърва ключовете.

— Грешен отговор! — заяви Саул. — Не те моля да разкриеш държавна тайна, питам кой нареди поставянето на тези пътни блокади. Ако не получа отговор до пет секунди, ще те прострелям в лявото стъпало и ще тръгна нагоре по левия ти крак, докато не чуя онова, което искам. Едно… две…

— Ти, кучи сине… — отвърна заместникът.

— Три… четири…

— ФБР! — изрева нещастната жертва.

— Кой от ФБР?

— Не знам!

— Едно… две… три…

— Хейнс! — изкрещя заместникът. — Някакъв агент на име Хейнс, право от Вашингтон! Свърза се по радиото преди около двайсет минути!

— Къде е сега Хейнс?

— Не знам… кълна се!

Втори изстрел вдигна прах до дългите крака на заместника. Натали успя да вкара най-малкия ключ и белезниците се отвориха. Тя потри китки и побърза да вземе пистолета на шерифа от мястото, където беше паднал.

— Той е в хеликоптера на Стив Горман, лети над магистралата! — обяви шерифът.

— Хейнс пуснал ли е описания на пътниците, или само на буса? — прекъсна го Саул.

Заместникът вдигна глава и се намръщи към тях.

— На пътниците — отсече. — Черно момиче, на около двайсет, съпровождано от мъж кавказки тип.

— Лъжеш — отвърна психиатърът. — Никога не би приближил този бус, ако беше сигурен, че вътре са двамата издирвани. Какво твърди Хейнс, че сме сторили?

Заместникът измърмори нещо.

— По-силно! — озъби се Саул.

— Терористи — повтори кисело заместник-шерифът. — Международни терористи!

Зад черната тъкан на шамията се разнесе смехът на психиатъра.

— И той не знае колко е прав! Сложи си ръцете зад гърба, заместник! — огледалните стъкла се обърнаха към Натали. — Закопчай му белезниците. Дай ми другото оръжие. Стой настрани. Ако мръдне и на милиметър към теб, ще трябва да го убия!

Момичето покорно щракна белезниците и отстъпи. Саул й връчи дългия пистолет.

— Заместник — каза, — сега ще идем до радиото и ще се обадим по него. Ще ти кажа какво да съобщиш. Още сега имаш възможност да избираш — ще умреш… или пък ще се обадиш да викнеш подкрепление и ще получиш шанс да те спасят…

 

След като приключиха с обаждането по радиото, Натали и Саул изведоха заместника на върха на хълма и го оковаха с ръце около стъблото на малък бор, паднал на около шейсет метра нагоре по обърнатия на юг склон. Двете дървета бяха скупчени едно върху друго, стволът на по-голямото беше паднал върху висок метър и нещо камък. Купчината клони скриваше скалата и я превръщаше в идеално прикритие с отличен изглед към долината долу.

— Стой тук — нареди Саул. — Ще се върна при микробуса да взема спринцовки и пентобарбитал. Освен това ще махна карабината от колата му.

— Но, Саул, те идват насам! — възпротиви се Натали. — Хейнс пристига! Използвай упойваща стреличка!

— Не съм доволен от тази упойка — възрази психиатърът. — Пулсът ти беше прекалено ускорен, когато се наложи да я използвам! Ако това приятелче има проблеми със сърцето, може и да не се справи, Стой тук. Веднага се връщам.

Натали се сви зад канарата, а Саул изтича до колата на шерифа и изчезна в микробуса.

— Госпожичке — изсъска ченгето, — загазила си в лайна до ушите! Свали тези белезници, дай ми оръжието и ще имаш шанс да се домъкнеш жива от тази каша!

— Я млък! — прошепна Натали. Саул тичаше по склона, понесъл карабината на шерифа и малка синя раничка. Тя ясно чуваше шума на хеликоптера в далечината — усилваше се. Не я беше страх, само бе ужасно възбудена. Остави на земята пистолета на шерифа и свали предпазителя на колта-автоматик, който Саул й беше дал. Упражни се да обляга ръце на плоския камък пред себе си и да се цели в микробуса — сега задните му врати бяха отворени — макар и отлично да знаеше, че разстоянието е прекалено голямо за изстрел с пистолет.

Саул се хвърли през защитната преграда от клонки и мъртви иглички точно когато хеликоптерът изрева над върха зад тях. Той се присви, задъхан, и напълни една спринцовка от неразпечатана бутилка. Заместникът изруга и възрази, докато го инжектираха, сборичка се с тях за малко, после потъна в сън. Ласки си свали шамията и очилата. Хеликоптерът направи нов кръг — по-ниско този път — и Саул и Натали се сгушиха един до друг под покрива от клонки.

Психиатърът изтръска съдържанието на раничката, отдели встрани червено-бялата кутия с облицовани с мед патрони и ги зареди един по един в карабината на заместника.

— Натали, съжалявам, че не го обсъдихме, преди да се захвана с това! Но не можех да пренебрегна подобна възможност — Хейнс е твърде близо.

— Хей, няма проблем — отвърна Натали. Тя също бе твърде възбудена, за да остане неподвижна и тъй като беше клекнала, непрестанно прехвърляше тежестта си от едното коляно на другото. Облиза устни. — Саул, това е забавно!

Той я погледна странно.

— Тъй де, знам, че е страшно и прочие, и прочие, но е възбуждащо! Ще хванем този тип, ще се махнем оттук и… ох!

Той я хвана за рамото и стисна много силно. Облегна карабината на канарата и с дясната си ръка я улови и за другото рамо.

— Натали — каза сериозно, — в този момент телата ни преливат от адреналин. Изглежда ни много възбуждащо. Но това не е предаване по телевизията! Актьорите няма да станат и да идат да пият кафе след края на престрелката. Някой ще пострада през следващите минути и това няма да е по-забавно от кашата след автомобилна катастрофа. Съсредоточи се. Нека неприятностите сполетят някой друг!

Момичето кимна.

Хеликоптерът направи последна обиколка, изчезна за миг над върха на юг и се върна, за да кацне в облак прах и борови иглички. Натали лежеше по корем и притискаше рамене в камъка. Саул се намираше точно до нея, с облегната на рамото карабина.

 

Саул вдъхна мириса на напечена от слънцето пръст и борови иглички и се сети за едно друго място и време. След бягството му от Собибор през октомври 1944-а беше тръгнал с еврейския партизански отряд „Чил“ в Гората на Бухалите. През декември, преди да започне работа като помощник и ординарец на хирурга на групата, той получи пушка и го сложиха часовой.

Беше студена, ясна нощ — снегът синееше на светлината на залязващата луна — когато един немски войник се появи на полянката, на която Саул лежеше в засада. Войникът бе още съвсем млад и не носеше нито шлем, нито пушка. Ръцете и ушите му бяха омотани в парцали, а бузите му бяха побелели от измръзване. По регалиите на униформата Саул веднага разпозна, че хлапето е дезертьор. Миналата седмица Червената армия бе стоварила мощна атака в тази област и макар че оставаха още поне десет седмици до тоталната победа над Вермахта, този младеж се бе присъединил към хилядите си събратя, хукнали да бягат от бойното поле.

Йекиел Грийнспан, водачът на „Чил“, им беше дал много точни указания какво да правят с подобни единични немски дезертьори. Трябваше да ги застрелват, а телата да хвърлят в реката — или да ги оставят да си гният. Нямаше нужда да се полагат усилия за разпита им. Единственото изключение от тази смъртна присъда беше ако шумът от изстрела разкриваше партизанския отряд на редките немски патрули. Тогава часовоите следваше да използват ножове или да оставят дезертьора да ги подмине.

Саул извика предупреждение. Можеше да стреля. Отрядът, с който беше той, лежеше в прикритие в една пещера на стотина метра оттук. В района не се наблюдаваше немска активност. Но той предупреди германеца, вместо да стреля незабавно.

Момчето падна на колене в снега и започна да плаче, като призоваваше Саул на немски. Той заобиколи зад хлапето така, че дулото на древния му маузер се озова на не повече от метър от тила на русата глава. И точно тогава се сети за Ямата — за белите тела, които падаха по лице, и за лепкавата мушамичка на бузата на сержанта от Вермахта, който пушеше цигара с крака, увиснали над ужаса.

Момчето плачеше. По дългите му клепки блестяха ледчета. Саул вдигна маузера. След това отстъпи назад и каза на полски:

— Върви! — Проследи как младият германец поглежда невярващо през рамо и после пълзешком и с несигурни крачки се изнизва от полянката.

На следващия ден, когато отрядът се премести на юг, откриха замръзналото тяло на хлапето, проснато по лице на открито място в потока. Това беше същият ден, когато Саул отиде при Грийнспан и те помоли да го назначат помощник на доктор Якзик, Водачът на „Чил“ се втренчи за дълго в Ласки, преди да каже каквото и да е. Групата нямаше време за евреи, които не искаха или не можеха да убиват германци, но Грийнспан знаеше, че най-новият им член е оцеленец от Челмно и Собибор. Така че се съгласи.

Саул беше тръгвал на война отново и отново — през 1948-а и 1956-а, също и през 1967-а, а и — макар и само за няколко часа — през 1973-а. Всеки път бе постъпвал в армията като медицински офицер. С изключение на онези ужасни часове под контрола на Полковника, когато беше удушил Дер Майстер, досега не бе убивал човешко същество.

Сега лежеше по корем в меката постелка от нагрети от слънцето борови иглички и погледна към часовника си, докато хеликоптерът кацаше. Мястото беше неудобно, в другия край на поляната, отчасти прикрито от колата на заместник-шерифа. Карабината на заместника бе стара — с дървен приклад и проста вградена мушка. Саул нагласи очилата си и отчаяно закопня за телескопичен мерник. Всичко в тази ситуация противоречеше на съветите на Джак Коен — странно оръжие, с което не беше стрелял досега, лоша видимост в стрелковия обхват, никакъв път за бягство.

Саул се сети за Аарон, Дебора и близначките. Решително вкара патрон в дулото.

Пилотът излезе пръв и бавно отстъпи встрани от хеликоптера. Това изненада и притесни Ласки. Човекът, който чакаше в дясната половина на мехурчето, бе въоръжен с автоматична карабина и носеше тъмни очила, шапка с козирка и… бронежилетка. От шейсет метра и с блестящото в плексигласа залязващо слънце, Саул не различаваше със сигурност дали мъжът е Ричард Хейнс. Така че не стреля. Внезапно усети пристъп на гадене да се надига в него, заедно с увереността, че прави нещо грешно. Когато изнасяше пушката си, чу по радиото в колата на шерифа как Хейнс вика Суансън. Това трябваше да е Хейнс. Но агентът на ФБР щеше само да си седи и да чака пристигането на останалите… нали? Саул остави мегафона на шерифа до лявата си ръка и отново сведе дулото. Човекът в бронежилетката се размърда и притича с бойна стойка към прикритието на колата. Психиатърът не получи възможност за чист изстрел, но успя да различи волевата брадичка и внимателно сресаната коса под шапката. Пред него беше именно Ричард Хейнс.

— Къде е той? — прошепна Натали.

— Ш-ш-шт — изсъска Саул. — Сега е зад буса. Има карабина. Приведи се!

Облегна мегафона на земята пред себе си, увери се, че е включен и стисна карабината си с две ръце.

Пилотът извика нещо и агентът зад микробуса се провикна в отговор. Другият тръгна към хеликоптера и пет секунди по-късно се появи и втората фигура, която напредваше предпазливо.

— Хейнс! — изрева Саул и усиленият звук накара Натали да подскочи докато ехото отекваше в склона отсреща. Пилотът изтича към дърветата, докато облечената в бронежилетка фигура се завъртя, падна на дясно коляно и започна да обсипва склона с автоматичен огън. Саул сметна звуците от изстрелите за слаби и като от пистолетче с капси. Нещо изсвистя през клонките на осем-девет крачки от тях. Ласки притисна смазания приклад към рамото си, прицели се и стреля. Откатът заби приклада в рамото му с изненадваща сила. Хейнс все още стреляше, въртейки своята М-16 в малки, смъртоносни дъги. Два куршума удариха скалата пред Саул и още един се заби в падналия ствол над него — трясъкът отекна като от брадва, сечаща цепеници. На психиатъра му се прииска да бе оковал заместника под стволовете.

Той видя как боровите иглички подскочиха пред и отляво на Хейнс. Коригира мерника си нагоре и надясно. С периферното си зрение смътно мерна, че пилотът се е обърнал и тича към дърветата. Бе се съсредоточил върху проблясъците от дулото на М-16, с която стреляше агентът. Последна серия куршуми удариха скалата, където Натали лежеше свита в ембрионална поза, стрелбата спря за кратко, коленичилата фигура изхвърли един правоъгълен пълнител и докато вадеше друг от джоба на жилетката си, Саул се прицели внимателно и застреля Хейнс.

Специалният агент политна назад, сякаш дръпнат от тласъка на невидимо въже. Слънчевите очила и шапката му излетяха и той падна по гръб, с разтворени крака. Карабината отлетя на метър и нещо зад главата му.

Настъпилата тишина беше оглушителна.

Натали скочи на колене и надникна отстрани зад скалата, дишайки тежко през устата си.

— О, Иисусе! — прошепна тя.

— Добре ли си? — попита я Саул.

— Аха.

— Стой тук!

— Забрави! — отряза тя и се изправи заедно с него, когато той тръгна надолу по склона на хълма.

Бяха изминали двайсетина метра, когато Хейнс се претъркули, изпълзя на колене, взе си карабината и хукна към дърветата от другата страна. Саул приклекна на едно коляно, стреля и не улучи.

— Проклятие! Оттук! — той издърпа Натали наляво, през гъст храсталак.

— Останалите ще дойдат! — напомни му тя задъхана.

— Да — съгласи се той. — Не вдигай шум! — продължиха да се движат няляво, от дърво на дърво. От другата страна на поляната склонът бе твърде оголен, за да може Хейнс да тръгне по посока на часовниковата стрелка пред тях. Налагаше му се да остане там, където е, или да тръгне право към тях. Саул се почуди дали пилотът е въоръжен.

Двамата с Натали напредваха колкото се може по-бързо, като се прикриваха зад дърветата и стояха далеч от ръба на поляната. Когато приближиха мястото, където Хейнс бе влязъл сред дърветата, Саул махна на Натали да спре в гъсталак млади дръвчета, а той пое напред приведен. Преди всяка крачка се оглеждаше наляво и надясно. Допълнителните патрони дрънчаха в джобовете на сакото му. Под короните на дърветата бе започнало да се смрачава. Появиха се комари, които бръмчаха около потното лице на психиатъра. Имаше чувството, че са минали часове от приземяването на хеликоптера. Един поглед към часовника му разкри, че всъщност са изтекли само шест минути.

На фона на тъмните иглички, в хоризонтална ивица светлина по земята, проблесна нещо ярко. Саул се просна по корем и припълзя напред на лакти. Спря, стисна пушката с лявата си ръка и посегна напред с другата. Пипна кръвта, която се бе стекла по игличките и прахта. Отляво се виждаха още капки, изчезващи там, където дърветата се сгъстяваха.

Саул тъкмо отстъпваше назад, когато отляво и отзад се разнесе ревът на автоматичното оръжие — вече не звучеше като от детска играчка, а беше силен и трещящ. Той притисна буза към пръстта и си пожела тялото и гръбнакът му да потънат под земята, докато куршумите чупеха клонки, пронизваха дървесни стволове и свистяха по полянката. Чу поне два да удрят в метал, но не вдигна глава да провери коя кола е пострадала.

Разнесе се ужасяващ писък на няма и десет метра от него, последван от стенание, което започна ниско и сякаш изкачи тониката до ултразвука. Саул подскочи и изтича наляво, успя да хване навреме очилата си, които едно клонче се опита да събори, и за малко да се спъне в Натали, свила се под изгнил пън. Хвърли се на земята до нея и прошепна:

— Добре ли си?

— Да — тя махна с пистолета си към гъст храсталак от млади борове и тополи, където хълмът завиваше към пролома от лявата им страна. — Звукът дойде оттам. Той не стреляше по нас!

— Така е — Саул погледна очилата си. Рамките бяха огънати. Потупа се по джобовете на сакото. Патроните издрънчаха. Пистолетът още лежеше в левия му джоб. Лактите му бяха здравата изкаляни. — Да вървим!

Те запълзяха напред, Натали на три метра отдясно на Саул. Когато приближиха малкия поток, бликащ от дефилето, младите кълнове се сгъстиха. Налагаше се да мачкат млади тополки и борчета, гъсталаци от ниски брезички и папратови храсти. Натали първа откри пилота. За малко да опре рамо в гърдите му, докато заобикаляше един гъст хвойнов храст. Скорострелният огън на М-16 го бе разкъсал почти на две. Коремната му стена висеше на хлабави намотки червени, разкъсани мускули, а пръстите му бяха свити около белите и сиви въжета на вътрешностите, сякаш се бе опитал да ги напъха обратно в корема си. Главата на дребосъка бе отметната силно назад и устата му бе широко отворена в недовършен писък, а замъглените му очи бяха втренчени в малката ивичка синьо небе между клоните над него.

Натали се обърна и безшумно повърна в папратите.

— Хайде — прошепна Саул. Бълбукането на потока бе достатъчно силно да прикрие тихите звуци.

По един паднал ствол зад стена от млади тополки имаше капки кръв. Хейнс явно бе стоял присвит там, само минути преди да чуе звука от движението на пилота през храстите — тръгнал да търси собствено убежище.

Саул надникна през тополките. Накъде ли беше тръгнал Хейнс? Наляво, където се простираха десетина метра открито пространство, след което започваше отново зрялата гора, изпълнила долината и издигаща се над ниските хълмове на югоизток? Или пък надясно, където дефилето бе пълно с млади дървета и се стесняваше на четирийсет метра височина до тесен процеп с еднометров мост отгоре?

Психиатърът трябваше да вземе решение. Движение в която и да е от двете посоки щеше да го разкрие пред някой, минал нататък. Точно психологическата бариера на полянката отляво го накара да прецени, че Хейнс е тръгнал надясно. Саул се плъзна заднишком и връчи карабината на Натали, като почти докосна ухото й с устни, докато й шепнеше:

— Качи се ей там горе! Завий надясно под ствола. Дай ми точно четири минути, след това стреляй с карабината във въздуха. Остани приведена. Ако не чуеш нищо, изчакай минута и стреляй пак. Ако не се върна до десет минути, иди в микробуса и си обирай крушите от това място. Той не може да види пътя оттук. Разбра ли ме?

— Да.

— Паспортът още е в теб — прошепна Саул. — Ако нещата се влошат, използвай го да се върнеш в Израел!

Натали не отговори. Бе много напрегната, но устните й бяха стиснати в равна и твърда линия.

Саул й кимна и запълзя през преградата от мек елшак, като се придържаше близо до потока, докато се изкачваше нагоре по хълма.

 

Дори помирисваше кръвта. Докато се промъкваше през тунели от ниска хвойна, намираше все повече и повече следи от противника си.

Движеше се твърде бавно; три минути бяха минали, а той не се бе изкачил достатъчно нагоре по дефилето. Дясната му ръка, свита около приклада на колта, бе хлъзгава от пот, а очилата постоянно се пързаляха надолу по носа му. Лактите и коленете му бяха издрани и натъртени, а дъхът свистеше в гърдите му. От поредната ярка локвичка кръв се вдигна облак бръмчащи мухи и се заблъскаха в лицето му.

Мина още половин минута. Хейнс не би могъл да отиде кой знае колко напред, ако не тичаше. А можеше и да е притичал. Десет метра нямаше да са от голямо значение. М-16 имаше двайсет пъти обхвата на пистолета на Саул. Като се има предвид и допълнителния куршум, който бе заредил, след като стреля веднъж, той разполагаше с осем изстрела. Джобовете му бяха пълни с тежки патрони за пушката на заместник-шерифа, но беше оставил допълнителните три пълнителя за пистолета спретнато подредени там, където бе окован самият шериф.

Все едно, нямаше значение. Оставаха двайсет секунди до изстрела на Натали. Нищо не би било от значение, ако не успееше да се приближи достатъчно. Ето защо Саул се хвърли да пълзи напред на колене и лакти, вече се задъхваше и беше сигурен, че вдига прекалено много шум. Падна напред под надвиснал клон хвойна и зина през отворената си уста, опитвайки се да овладее дишането си.

Изстрелът на Натали отекна в дефилето. Саул се претъркули по гръб, притиснал уста към подмишницата си, за да приглуши звука от дишането. Нищо. Нямаше изстрели в отговор, нито пък движение над него.

Той полежа по гръб, отпуснал пистолета до лицето си, наясно, че би трябвало да продължи напред, да се качи още по-нагоре. Но не помръдна. Небето се смрачаваше. Перест облак улови последните розови лъчи на вечерното слънце и една самотна звезда проблесна над ръба на дефилето. Саул повдигна лявата си китка и погледна часовника си. От кацането на хеликоптера бяха минали дванайсет минути.

Подуши кладния въздух. Надушваше кръв.

Твърде много време беше минало от първия изстрел на Натали. Той отново вдигна китка да провери колко е часът и точно тогава прозвуча вторият изстрел на момичето, този път по-близко, а рикошетът изби искри на десетина метра по-нагоре по склона на дефилето.

Ричард Хейнс се надигна на по-малко от три метра от Саул и обсипа с автоматичен огън отсрещния хълм. Саул ясно различи проблясъците на дулото над себе си и помириса кордит. Куршуми разкъсваха храсталаците, през които току-що бе пропълзял. Младите дръвчета с дебелина около пет сантиметра направо се чупеха като окосени от невидим жътвар. Куршумите удариха в камък от дясната страна на дефилето, о ново засвириха от западната страна и вдигнаха прах далеч долу по източната стена. Въздухът се изпълни с миризмата на барут и кордит. Стрелбата продължаваше, продължаваше и продължаваше. Когато прекъсна, Саул бе твърде вцепенен, за да мръдне в продължение на цели две или три секунди. Чу металното щракване от изваждането на единия пълнител от М-16 и поставянето на другия. Изпукаха клонки, когато Хейнс отново се изправи на крака. Тогава и Ласки се надигна, видя агента да стои на не повече от три метра от него, изпъна дясната си ръка и стреля шест пъти.

Агентът изтърва карабината и с изпъшкване падна по задник. Изумено се взря в Саул, сякаш двамата бяха деца, които си играят — и другият го е измамил. Косата на Хейнс бе плувнала в пот и бе разрошена, бронежилетката висеше хлабаво на една страна, а лицето му бе оцапано с кал. Левият му крак бе подгизнал от кръв. Три от изстрелите на Ласки явно бяха попаднали в защитения торс и просто го бяха блъснали назад, но лявата ръка на Хейнс бе разкъсана при рамото и поне един куршум бе влязъл там, където жилетката висеше хлабаво на гърлото. Когато се приближи през ниските хвойнови храсти, Саул видя белите тресчици от гръбначен прешлен да стърчат от плътта. Приклекна на метър от Хейнс и внимателно премести встрани дулото на карабината му.

Агентът седеше разкрачен, а върховете на черните му обувки сочеха към небето. Осакатената му лява ръка висеше под невероятен ъгъл, но дясната му бе отпусната вяло на коляното — спокойно, почти делово. Устата на красивия мъж се отвори и затвори няколко пъти и Саул видя по езика му прясна кръв.

— Боли — каза тихичко Ричард Хейнс.

Ласки кимна. Приведе се и се взря в мъжа, оценявайки раните по професионален инстинкт и стар навик. Хейнс почти сигурно щеше да изгуби лявата си ръка, но ако незабавно се положеха грижи, приложеше се кръвна плазма и в рамките на двайсет-трийсет минути го вдигнеха с хеликоптер, животът му можеше да бъде спасен. Саул си помисли за последния път, когато бе видял Аарон, Дебора и момичетата. Йом Кипур. Децата бяха заспали на кушетката помежду им, докато те с Аарон си говореха.

— Помогни ми — прошепна Хейнс. — Моля те!

— Не, няма да стане — отвърна психиатърът и стреля два пъти в главата му.

 

Когато Саул се спусна от дефилето, Натали си проправяше път нагоре по склона с готова за стрелба карабина. Тя погледна към М-16 в ръцете му и допълнителните пълнители в джобовете и вдигна вежди.

— Мъртъв е — отвърна Саул на незададения й въпрос. — Трябва да побързаме!

Седемнайсет минути бяха минали от момента, в който хеликоптерът кацна, и до мига, когато Натали отново запали двигателя на буса.

— Само секунда — спря я Ласки. — Провери ли как е заместник-шерифът след първата престрелка?

— Да — отвърна момичето. — Спеше, но иначе е добре!

— И още нещо — добави Саул. Скочи от микробуса с М-16 в ръка и погледна към хеликоптера, който се намираше на петнайсетина метра от тях. Зад мехурчето ясно се различаваха двата капковидни резервоара. Той нагласи селектора на единична стрелба и стреля. Разнесе се звук, все едно удря с тръба по бойлер, но не последва експлозия. Стреля отново. Във въздуха внезапно се разнесе силната миризма на авиационно гориво. Третият изстрел подпали огън, който погълна машината и изригна към небесата.

— Да се махаме — нареди Саул, щом скочи в буса. Заподскачаха напред покрай колата на шерифа. Тъкмо бяха стигнали до дърветата от югоизточната страна на полянката, когато експлодира и вторият резервоар и запрати кокпита на балончето високо над дърветата. Огънят облиза лявата страна на шерифската кола.

Две тъмни коли минаха през един едва забележим завой на хълма на половин километър по-назад.

— Побързай! — изръмжа Саул, докато караха през мрака в гората.

— Нямаме голям шанс да се измъкнем, нали? — попита Натали.

— Не — отвърна той. — Те ще вдигнат по петите ни всички ченгета в окръзите Ориндж и Ривърсайт. Ще запечатат всички магистрали оттук и от другата страна, ще затворят всички местни пътища към Междущатско 15 и ще пратят хеликоптери и превозни средства с двойно предаване в хълмовете още преди да се зазори.

Бусът се залюля над един поток и изрева по седловината сред душ от чакъл с над сто и двайсет километра в час. Натали завъртя возилото на завоя, овладя го идеално и попита:

— Струваше ли си всичко това, Саул?

Той прекъсна опитите си да оправи рамката на очилата и я погледна.

— Да — отвърна с тържествен глас. — Струваше си!

Тя кимна и подкара надолу по полегатия склон към още по-тъмната ивица гора пред тях.