Дан Симънс
Лешояди (28)

26
Джърмънтаун,
понеделник, 29-и декември 1980

Натали се грижеше за Роб през целия ден. Той имаше треска, смътно осъзнаваше къде е и от време на време говореше насън. Тя лежа до него цялата нощ, като внимаваше да не се притисне до превързаните му ребра или до превръзката на лявата ръка. Веднъж, в съня си, той преметна дясната си ръка и нежно я погали по косата.

Марвин Гейл не беше очарован, когато те с Джентри докуцукаха до предната врата на „Къмюнити Хаус“ в неделя вечер.

— Кой е твоят дебел приятел, кукло? — провикна се Марвин от горното стъпало. От двете му страни стояха Лерой и Калвин, стиснали рязани пушки.

— Това е шериф Роб Джентри — представи го Натали, като веднага съжали, че го е издала като служител на закона. — Ранен е!

— Т’ва го виждам, кукло. Що не го закараш в някоя от болниците за бели?

— Някой ни гони, Марвин. Пусни ни вътре! — тя знаеше, че ако успее да надделее над очарователния водач на бандата, той ще я изслуша. Бе прекарала по-голямата част от уикенда в „Къмюнити Хаус“. Присъстваше в събота вечерта, когато донесоха, че Монаха и Лионел са убити. По молба на Марвин тя тръгна с тях и снима разчленените тела. После се запрепъва зад ъгъла, където тихичко повърна в мрака. Една по-късно водачът на бандата и каза, че Монаха носел копие от снимката на Мелани Фулър, която да показва на бездействащите членове на бандата в района, опитвайки се да проследи старата кучка. Не намериха снимката в останките на хлапето. Кожата на Натали настръхна, когато научи за това.

Невероятно, но нито полицията, нито новинарите чуха за убийствата. Не бе имало други свидетели освен Джордж — ужасено петнайсетгодишно хлапе, което избягало. А Джордж не бе казал никому, освен на „Соул Брикярд“. Бандата го запази в тайна. Двете осквернени тела бяха загърнати в завеси за баня и прибрани в един фризер в мазето на Луис Тейлър. Мрнаха бе живял сам в изоставена сграда на Пасториъс Стрийт. Лйонел бе пребивавал с майка си на „Брингхърст“, но старицата се намираше в алкохолно опиянение през повечето време и нямаше да открие липсата му с дни.

— Първо ша пипнем шибания смотаняк, дето им е сторил т’ва, после ще разправяме на ченгетата и ония от телевизията — обобщи Марвин късно тази събота вечер. — Ако им кажем сега, тия няма да ни оставят място да мръднем наоколо!

Бандата бе последвала заповедите му. Натали остана с тях неделя следобед, като повтаряше редактираното си описание на Мелани Фулър отново и отново, после изслуша военните им планове. Бяха съвсем простички: хлапетата се канеха да намерят онази Фулър и „шибаното чудовище“ с нея, след което да ги убият и двамата.

 

В неделя вечер снегът заваля силно, а тя стоеше на тротоара и се опитваше да удържа Роб Джентри, който почти бе изгубил съзнание. Помоли ги:

— Преследват ни!

Марвин махна с ръка. Луис, Лерой и един член на бандата, когото Натали не позна, скочиха от верандата и изчезнаха в нощта.

— Кой те преследва, кукло?

— Не знам. Хора.

— Те какво, Вуду-муду като шибаното чудовище, а?

— Да.

— Същата дъртачка ли участва?

— Може би. Не знам. Но Роб е ранен! А там има хора, които ни преследват. Пусни ни вътре. Моля те!

Марвин се взираше в нея със своите студени, прекрасни сини очи, после отстъпи встрани и им махна да влязат. Наложи се да занесат Джентри до един матрак в мазето. Натали настоя да повикат лекар или линейка, но водачът на бандата само поклати глава.

— Ъ-ъ, кукло. Имаме двама мъртъвци и никого няма да викаме, докато не намерим Вуду-вещицата. Няма начин да си навлечем Белите задници заради твоето ранено боклучесто приятелче. Ще докараме Джаксън!

Джаксън се оказа трийсетгодишният полубрат на Джордж — тих, оплешивяващ и разумен човек, служил като лекар във Виетнам и завършил две и половина годишен медицински курс, преди да отпадне. Пристигна със синя раница, пълна с превръзки, спринцовки и лекарства.

— Има две счупени ребра — каза тихо, след като прегледа Джентри, — Много дълбока порезна рана, но не това е счупило ребрата му! Сантиметър по-надолу и щеше да е умрял от раната си. Някой със сигурност му е дъвкал ръката. Вероятно има мозъчно сътресение. Не мога да кажа колко е зле, не и без рентгенови снимки. Хайде, махнете се, та да мога да поработя с човека! — той се зае да спре кървенето, почисти и превърза по-дълбоките порязвания и разрези, стегна счупените ребра и би на Джентри някаква инжекция заради ухапването; възглавничката на лявата му ръка беше направо откъсната. После счупи капсула под носа на шерифа и това го събуди кажи-речи незабавно.

— Колко пръста виждаш?

— Три — отвърна Джентри. — Къде съм, по дяволите?

Говориха няколко минути — достатъчно, за да се убеди Джаксън, че сътресението не е сериозно, след което удари на шерифа нова инжекция и му позволи да потъне отново в сън.

— Ще се оправи. Ще намина пак утре.

— Защо не си завършил медицина? — полюбопитства Натали, изумена от собственото си нахалство.

Джаксън сви рамене.

— Твърде много глупости преподаваха. Вместо това се върнах тук. Продължавай да го будиш на всеки няколко часа!

Тя събуждаше Джентри за кратко на всеки деветдесет минути. Бяха в оградения ъгъл от мазето, където Марвин им бе позволил да спят. Часовникът на Натали показваше 4:38, когато тя го поразтърси за последното събуждане и той нежно я погали по косата.

 

— ’Ного са странни тия мотльовци в района — отбеляза Лерой. Дузина от членовете на бандата седяха около кухненската маса, клатеха крака на тезгяха или пък се бяха облегнали на шкафчетата и по стените. Джентри спа до два следобед и се събуди изгладнял. В четири бе свикан съвет, а шерифът още похапваше — ровичкаше китайската храна, за доставката на която бе платил на един от по-малките бандити. Натали беше единствената жена в стаята, като изключим мълчаливата приятелка на Марвин — Кара.

— Що за странни мотльовци? — попита Джентри с уста, пълна със сладко-кисело свинско.

Лерой се спогледа с Марвин, получи позволително кимване и поясни:

— Странни бели ченгелета. Куки. Като тебе, човече!

— Униформени? — изуми се Джентри. Стоеше на бара, а превързаните му ребра и хълбок го правеха още по-огромен, отколкото беше всъщност.

— Майко-о, не! — отвърна Лерой. — Тез’ са цивилни. ’Ного модни шибанарници. Черни гащи, шубички, с убави заострени патъци… Духачите се сливат с района, ’начи. Ха!

— И къде са?

Този път отговори Марвин:

— Човече, наоколо гъмжи от тях! Няколко небелязани коли във всеки край на „Брингхърст“. Глупав камион на телефонните седи вече два дена в е’на уличка между „Грийн“ и „Куин“. Дванайсе’ мотльовци в чет’ри немаркирани коли са между „Чърч“ и тука. Цял отряд пък се мота на втория етаж на някои от къщята по „Куин“ и „Джърмънтаун“.

— И колко са общо? — полюбопитства Джентри.

— Кажи го четирсе. Мож’ да са пейсе.

— На осем часови смени?

— Аха. Мотльовците мислят, невидими са, седят си там до пералнята на „Амийд“. Единствените кресльовци в района. Перат и сушат, ’се е’нб са бачкатори в шибаната „Бетлехем Стийл“, човече. И сичките белички! Един мотльо не прай нищо друго, ’ми само тича да им носи понички.

— Филаделфийската полиция ли е? Високият, който се наричаше Калвин, се разсмя.

— Майка му, не, човече! Местните куки не слизат под костюм „Банлън“, бели чорапки и ортопедични патъци… тоя боклук носят, докат’ са под прикритие.

— Освен туй — додаде Марвин, — тия са твърде много. Всичките от „Нравствения“, „Убийства“ и местните „Наркове“, плюс редовните ченгенца за подкрепление, няма да съберат и пейсе на улицата. Сигурно са федералните наркове или нещо таквоз.

— Или ФБР — допълни Джентри. Потри отсъстващо лявото си слепоочие. Натали забеляза, че леко се мръщи от болка.

— Аха — очите на Марвин се разфокусираха за няколко минути, обмисляйки тази възможност. — Мож’ да са. Не го сфащам, човече. Що толкоз много? Миеля аз, че мож’ да са по следите на убийците на Зиг и Мухамед, ама не, на тях не им пука за някой, дет’ свитнал малко негри. Освен ако не са по петите на Вуду-дъртофелката и шибаното чудовище. Така ли е, кукло?

— Може и да е — отвърна Натали. — Или да е още по-сложно…

— Как тъй?

Джентри пристъпи към масата, като много внимаваше да стои изправен, все едно бе глътнал бастун. Положи превързаната си лява ръка на плота.

— Има и други с тази… Вуду-мощ — обясни. — Един например, който се крие някъде тук в града. Други на важни постове имат същата сила. Там се разгаря един вид война.

— Човече, харесвам те как говориш — изсумтя Лерой и имитира бавния, провлачен глас на Джентри. — Тами ся разгария един виид фойна.

— И твоят жаргон много ми допада — провлачи шерифът. Лерой се понадигна, яростно смръщен.

— Що за чудо рече, да ти го нашибам?

— Каза да си затваряш шибаната уста, Лерой — преведе му Марвин меко. — Хайде! — и се обърна към белия си гост. — Добре, гусин шерифе, кажи ми… този, дет’ се крие, той бял?

— Аха.

— И мотльовците го преследват, те бели?

— Аха.

— Мож да има и други мотльовци. Те бели?

— Аха.

— ’Сичките ’начи са същите гадове, кат’ тая Вуду-чанта и шибаното чудовище?

— Аха.

Марвин въздъхна.

— Вписва се — посегна към увисналия джоб на маскировъчното си яке, извади рюгера на Джентри и го сложи на масата с твърдо тупване. — Шибано голямо желязо си помъкнал, гусин шериф. Да ти е хрумвало да сложиш и патронки в него?

Роб не посегна към оръжието.

— В куфара си имам допълнителни патрони.

— И къде ти е куфара, човече? В сплесканото пинто, ’начи е на майната си.

— Марвин отиде да ми прибере багажа от уличката — обясни Натали. — Нямаше го. Както и останките от колата ти под наем. Както и автобуса.

— Автобуса? — Веждите на Джентри подскочиха толкова високо, че той изстена и се хвана за главата. — Рейсът също го няма? Колко време след идването ни тук си се върнал?

— Шест часа — обясни Лерой.

— Трябва да приемем на честна дума, дето куклата разправя, че ви гонел голям, лош автобус — ухили се Марвин. — Тя твърди, че си стрелял и си го убил. Може да е отпълзял в храстите да умре, гусин шериф!

— Шест часа! — повтори невярващо Джентри. Облегна се на хладилника за опора. — А новините? Вече би трябвало да го дават и по националните телевизии!

— Никакви новини — отвърна Натали. — Нищо по телевизията. Няма даже две думици в приложението на „Филаделфия Инкуайърър“.

— Иисусе Христе! — възмути се шерифът. — Те сигурно имат страхотни връзки, за да изчистят всичко, че и да го покрият толкова бързо. Сигурно имаше… най-малкото четирима убити…

— Аха, и СЕПТА ще се цупят — рече Калвин, като имаше предвид транспортното управление. — Не ти препоръчвам градския транспорт, докато си тука. Да им трепеш рейсовете, наистина не го харесват тия от СЕПТА — той се разсмя толкова силно, че за малко да падне от стола си.

— Та къде ти е куфарът, човече? — попита Марвин. Джентри се отърси от изумлението си.

— Оставих го в „Челтън Армс“. Стая 310. Но съм платил само за една нощ. Сигурно вече са го изхвърлили!

Водачът на бандата се завъртя на стола си.

— Тейлър, ти работиш в тъпия „Чикън Армс“. Влизаш в склада им, ясно?

— Ясно, човече — Тейлър беше на седемнайсет или осемнайсет, с тъмни белези от акне по мършавото лице.

— Може да е опасно — допълни Джентри. — Може и да го няма там, но ако все още е, сигурно е под наблюдение.

— От някоя Вуду-кука? — полюбопитства Марвин.

— Освен всичко друго…

— Тейлър! — обади се водачът на бандата. Това беше нареждане. Момчето се ухили, спусна се от бара и изчезна.

— Имаме и други работи за обсъждане — заяви междувременно домакинът. — Белите засега ще почакат.

 

Натали и Джентри стояха на малката задна веранда на „Къмюнити Хаус“ и гледаха как последните бледи зимни лъчи отстъпват пред натиска на нощта. Пред тях се простираше дълъг парцел, пълен с купища натрошени, покрити със сняг тухли. Ограждаха го гърбовете на две жилищни сгради. Блясъкът на керосиновите лампи от няколко мърсни прозореца подсказваше, че изоставената сграда още е обитаема. Беше много студено. От време на време около единствената здрава улична лампа на половин пресечка нататък се носеха вихрушки снежинки.

— Значи оставаме тук? — попита Натали.

Джентри я погледна. Само главата му стърчеше от войнишкото одеяло което бе преметнал върху раменете си в замяна на якето.

— За тази вечер това място е не по-лошо от всяко друго — отвърна той. — Може да не сме сред приятели, но поне имаме общ враг!

— Марвин Гейл е умен.

— Като политик — съгласи се Роб.

— Защо смяташ, че си хаби времето с бандата? Той се намръщи срещу матовия здрач.

— Когато бях в чикагското училище, поработих малко с бандите в града. Някои от водачите им бяха идиоти — един даже се оказа психопат — но повечето бяха доста умни хлапета. Сложи една алфа-личност в затворена система и той/тя ще се издигне до върха на каквато там е най-важната йерархична стълба. В район като този това е местната банда.

— Какво е алфа-личност?

Джентри се засмя, но спря внезапно и притисна ребрата си.

— Изучаващите животинското поведение са описали подредбата в глутницата, груповото доминиране, и наричат най-главния овен, гарга, вълк или за каквото там животно става дума, алфа-мъжки. Не искам да бъда сексист, затова говоря не за пол, а за личност. Понякога мисля, че дискриминацията и другите глупави обществени бариери създават огромен брой алфа-личности. Може би това е един вид процес на естествен подбор, чрез който етическите и културни групи си утвърждават мястото в нечестните общества, знам ли?

Натали посегна и го стисна за ръката през одеялото.

— Знаеш ли, Роб, че за смотан селски шериф къташ доста интересни мисли.

Джентри сведе очи.

— Не са кой знае колко оригинални. Саул Ласки разглежда нещо подобно в книгата си — „Патология на насилието“. Там се споменава за това как потиснатите и често унизени общества са склонни да произвеждат невероятни воини, когато оцеляването на нацията или културата им зависи от това… един вид специализирани алфа-личности. Дори Хитлер съвпада с това описание по свой собствен извратен, перверзен начин!

На клепача на Натали кацна една снежинка. Тя примигна.

— Смяташ ли, че Саул е още жив?

— Според всякаква логика — надали — отвърна Джентри. Бе и разказал за последните си няколко дни по време на един продължителен разговор, след като се събуди следобеда. Сега придърпа по-плътно одеаялото около себе си и отпусна превързаната си ръка на счупеното перило на верандата. — Но при все това нещо ме кара да мисля, че е още жив. Някъде.

— И някой го е хванал?

— Аха. Освен ако не е успял да изчезне напълно от полезрениет им. Но тогава щеше да ни предупреди!

— Как? — полюбопитства Натали. — Ние с теб си оставяхме съобщения на телефонния ти секретар и някой ги е подменял. Как Саул би могъл да пробие, щом ние не можахме? Особено ако е преминал в нелегалност.

— Добре казано — кимна Джентри. Натали потрепери. Той пристъпи по-близо до нея и я зави с одеялото си. Попита: — За вчера ли си мислиш?

Тя кимна. Всеки път, когато започваше да се чувства поне горе-долу в безопасност, част от нея си спомняше усещането за нахлуването на съзнанието на Антъни Харъд в нейния мозък и цялото и тяло се разтреперваше, сякаш си припомняше брутално изнасилване. То си беше брутално изнасилване.

— Това свърши — каза той. — И повече няма да те пипнат!

— Но все още са там навън — отвърна Натали.

— Да. Което е още една причина в полза на това, да не напускаме Филаделфия тази нощ.

— И все още не мислиш, че този… Харъд… е човекът, който накара автобуса… който ги насъска след нас?

— Не виждам как е възможно — обясни Джентри. — Той беше напълно и наистина в безсъзнание, когато си тръгнахме. Може да се е съвзел десетина минути след това, но не би бил във форма за умствена гимнастика. Освен това не каза ли, че си останала с впечатление, че той използва своята… Вуду-мощ… само за жени?

— Да, но това беше просто усещане, което… когато аз…

— Вярвай на усещанията си — отвърна шерифът. — Който и да е насъскал онези хора снощи, той използва и мъже.

— Ако не е бил Антъни Харъд, кой тогава!

Вече се беше стъмнило. Някъде в града виеше сирена. Уличните лампи, слабо светещите прозорци, отраженията на безбройните живачни лампи в града, хвърляни от ниските облаци; всичко това се струваше нереално на Натали — сякаш няма място за светлина в каньоните от мръсни тухли, ръждив метал и мрак.

— Не знам — призна Джентри. — Но знам, че задачата ни точно сега е Да се скрием и да оцелеем. Хубавото от вчера е, че сега, като помислих по въпроса, съм почти сигурен, че който и да ни преследваше снощи, искаше да ни задържи тук, а не да ни убие… най-малкото да не убива теб!

Натали зина изненадана.

— Как можа да го кажеш! Виж какво направиха!? Автобусът… онези хора… виж какво ти сториха!

— Аха — кимна Джентри. — Но пък, помисли си, можеха да решат въпроса далеч по-просто и радикално!

— Как? — още когато Натали заговори, вече знаеше какво ще й отговори Роб.

— Ако могат да ни видят, за да тръгнат по петите ни — отвърна той — значи могат да ни видят и за да ни овладеят физически. През цялото време бях с пистолет. Те можеха да ме накарат да го използвам върху теб и после да го насоча към себе си.

Натали потрепери под одеялото. Той я прегърна с дясната си ръка. Тя каза:

— Значи смяташ, че в действителност не са се опитвали да ни убият?

— Това е една от възможностите — поде шерифът и внезапно спря. Натали усети, че той не иска да си довършва мисълта.

— Каква е другата възможност? — настоя. Той прехапа устни и се усмихна вяло.

— Другата възможност — тя също отговаря на доказателствата — толкова са сигурни, че не можем да им избягаме, та са искали да се позабавляват и са си поиграли с нас!

Натали подскочи, когато зад тях с трясък се отвори врата. Оказа се само Лерой.

— Хей, Марвин ви иска вътре и двамата. Тейлър се върна и ти носи чантата, човече! Луис се върна и също има добри новини. Той и Джордж, ’начи, са намерили къде живее Вуду-дъртачката и са я проследили, изчакали са я да заспи и са я спипали, човече! Шибаното чудовище също!

Сърцето на Натали се разподскача в гърдите.

— Какво искаш да кажеш с това „спипали“? Лерой им се ухили.

— Те са ги убили, маце? Луис прерязал гърлото на Вуду-дъртата, докато спяла. Джордж и Сич, те пък са набучили чудовището с ножовете си. Десет, дванайсет пъти, човече. Нарязали го на парченца, човече! Тоя шибаняк няма да кълца повече хора от „Соул Брикярд“, няма начин!

Натали и Джентри се спогледаха и последваха Луис във вътрешността на къщата, откъдето се разнасяха триумфални викове.

 

Луис Соларц беше едър, със светла кожа и големи изразителни очи. Седеше начело на кухненската маса, докато Кара и още едно момиче се занимаваха с почистването и превързването на гърлото му. Предницата на жълтата фланела на младежа беше залята с кръв.

— Какво е станало с гърлото ти, мой човек? — попита Марвин. Водачът на бандата тъкмо бе слязъл по стълбите. — Мисля, казаха ми, че си резнал нейното гърло!

Луис кимна възбудено, опита се да заговори, успя да издаде само грачене и отново опита, този път с дрезгав шепот.

— Аха, тъй си е. Шибаното чудовище ме резна, преди да го оправя! Кара бутна ръцете на Луис встрани от разреза и намести вместо тях превръзка.

Марвин се облегна на масата.

— Не схващам, човече. Казваш, че си оправил Вуду-чантата, докато спяла, но шибаното чудовище имало време да те резне. Къде, на майната си, са Джордж и Сич?

— Още са там, човече.

— Добре ли са?

— Аха, супер са си. Джордж искаше да отклъцне главата на чудовището, ама Сич каза да почакаме.

— Да чакате какво? — попита Марвин. — ’Ми тебе, човече!

Натали и Джентри стояха в задните редици на тълпата. Тя погледна въпросително Роб. Той сви рамене под одеялото. Марвин скръсти ръце и въздъхна.

— Добре, разкажи го пак, Луис. Цялата история! Момчето докосна превързаното си гърло.

— Т’ва боли.

— Я приказвай! — нареди водачът на бандата.

— Добре, добре. Джордж, Сич и аз, говорехме ’начи с хората, точно както ти рече, и мислехме, че стига толкоз, понеже никой нищо не е видял, ясно? После тръгаме по „Джърмънтаун“ и тогаз тя излиза от оня магазин на ъгъла на „Уистър“.

— „Сам’с Дели“? — попита Калвин.

— Аха, точ’тоя — каза Луис и се ухили. — И т’ва е самата Вуду-чанта!

— От снимката ли я позна? — попита Натали. Всички се обърнаха да погледнат към нея и Луис също я стрелна с тежък, странен поглед. Тя се почуди дали пък не е желателно жените да си затварят устата по време на военен съвет. Прочисти си гърлото и попита отново:

— Снимката ми беше ли от полза?

— Аха, тъй си е — прошепна дрезгаво Луис. — Но шибаното чудовище, то също с нея беше.

— А него пък как го позна? — намеси се Лерой.

— А, той си беше — отвърна Луис. — И Джордж го е виждал преди туй, нълтъй? Кокалест мотльо. Дълга мазна коса. Странни очи. Колко мотльовци като него се мотат около стара дама, та тия да не са Вуду-дъртачката и шибаното чудовище?

Всичките две дузини бандити, присъстващи в стаята, избухнаха във весел смях. Натали си помисли, че й звучи не толкова като радост, колкото като разтоварване на напрежението.

— Давай нататък — настоя Марвин.

— Ами, проследихме ги, човече. Влязоха в е’на стара къща. Сич рекна да те викнем, но аз викам да видим първо к’во ста’а вътре. Джордж, тоя се качва на едно дърво и гледа, Вуду-чантата спинка. Аз викам, нека ги оправим. Сич вика, че става, после той отваря вратата и влизаме.

— Къде е къщата? — попита Марвин.

— Ш’ти покажа, човече.

— Кажи ми — отряза водачът и стисна Луис за яката. По-тежкото момче подскочи и се хвана за гърлото.

— На „Куин Лейн“, човече. Недалеч от булеварда. ПГти покажа човече! Сич и Джордж ни чакат.

— Довърши си разказа — отвърна Марвин меко.

— Влизаме тихичката — поясни Луис. — Само четири следобед е, нали? Но Вуду-чантата, тая спи на горния етаж в една стая, пълна с кукли…

— Кукли ли?

— Аха, като детска стая, ясно? Само че не точно спи, ами се е’но яката се е надрусала, ясно?

— В транс е — помогна му Натали.

Луис я погледна.

— Аха. Нещо такова.

— И после какво? — попита Джентри. Хлапето се ухили на всички присъстващи.

— После й резнах гърлото, човече!

— Мъртва ли е? — попита Лерой. Луис се ухили още по-широко.

— О, да. Поумря.

— Ами гнусното чудовище? — сети се Марвин.

— Сич, Джордж и аз, ние го намираме в кухнята. Той си остри онова голямото, кривото ножле.

— Косата? — попита Натали.

— Аха — кимна Луис. — И има нож, ясно? С него ме резна, когато го нападнахме. После Сич и Джордж го резнаха. Здравата го фанаха. Резнаха му шибаното гърло, човече!

— Мъртъв ли е?

— Аха.

— Сигурен ли си?

— Много ясно, че сме сигурни. Да не мислиш, че не можем позна кога някой е умрял, човече?

Марвин се втренчи в Луис. В поразителните сини очи на водача на бандата блестяха странни искри.

— Това шибано копеле е убило петима добри братя, Луис. Мухамед, той е як. Как тъй ти, Сич и малкото Джорджи така лесно сте го опаткали?

Луис сви рамене.

— Че де да знам, човече! Когат’ Вуду-чантата умря, оня вече не е шибано чудовище. Просто кльокав бял дребен пич. Той писка, когато Сич му резна гърлото.

Марвин поклати глава.

— Не знам, човече. Звучи много лесно. Ами куките? Луис го зяпна.

— Хей, човече — рече накрая. — Сич вика да те докарам веднагически. Искаш ли да ги видиш или не?

— Аха — отвърна Марвин. — И още как!

— Ти няма да дойдеш — заяви Джентри.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямало да идвам? — поинтересува се Натали. — Марвин иска да направим снимки!

— Хич не ми пука какво иска Марвин — отвърна шерифът. — Ти оставаш тук!

Бяха на втория етаж, в един закрит алков. Всички членове на бандата бяха слезли долу. Джентри бе качил куфара си горе и се преобличаше в рипсени панталони и пуловер. Натали видя, че под превръзката на ребрата му се е просмукала кръв.

— Ранен си — каза му. — Ти също не би трябвало да ходиш!

— Искам да се убедя, че тази Фулър е мъртва.

— Аз също искам да…

— Не — Джентри навлече подплатеното яке над пуловера и се обърна към нея. — Натали… — вдигна едната си голяма ръка и нежно я погали по бузата. — Моля те. Ти… ти си важна за мен!

Натали нежно се притисна към него, като внимаваше да не допре хълбока му. Вдигна устни да го целуне. След това, притиснала буза към вълнената му дреха, прошепна:

— И ти си важен за мен, Роб!

— Добре. Ще се върна веднага, щом видя какво точно става.

— Но снимките…

— Ще взема никона ти, ясно?

— Добре, но цялата тази работа не ми…

— Виж — рече Джентри и премина на най-плътния си акцент — тоя тука пич Марвин нийе глупак. Той нема да поеме риск!

— Ти също не поемай рискове!

— Не, ма’ам. Трябва да тръгвам — той я притисна към себе си за дълга, плътна целувка, която я накара да забрави за ребрата му, да го прегърне с две ръце и да се притисне силно към него.

 

Натали гледаше потеглянето на групата от прозореца на втория етаж. Марвин вървеше с Луис, придружен от Лерой, високия младеж на име Калвин, мрачен стар член на бандата на име Траут, едни близнаци, които Натали не познаваше, и Джаксън. Бившият лекар бе пристигнал точно когато експедицията бе готова за поход. Всички бяха въоръжени, с изключение на Луис, Джентри и Джаксън. Калвин и Лерой носеха рязани пушки, а близнаците взеха малки, евтини на пръв поглед пистолетчета които Роб нарече „Събота вечер спешъл“. Джентри помоли Марвин за рюгера, но водачът на бандата се разсмя, приключи със зареждането на едрокалибреното оръжие и го пъхна в джоба на собственото си военно яке. Когато тръгнаха, шерифът погледна нагоре и махна с никона на Натали.

Тя седна на матрака в ъгъла и се пребори с желанието да заплаче. Прегледа наум всички възможности и вероятности.

Ако Мелани Фулър беше мъртва, на тях можеше и да им се удаде възможност да се махнат. Мрже би. Но оставаха властите, за които Роб бе споменал… а Полковника?

Ами Антъни Харъд? Натали усети вкус на жлъчка в устата си, когато се сети за гущерските очи на дребния кучи син. Споменът за страха и омразата на жените, които бе усетила през онези няколко минути под неговата власт, чак разбунтува стомаха и. Прииска и се да беше ритнала грозното му лице, когато имаше такава възможност.

Шум по стълбите я накара да стане.

Някой застана на слабата светлина в основата на стълбите. Вторият етаж бе празен и на нейно разположение. Тейлър бе оставен да пази, а някои от членовете на бандата бяха тръгнали да викат останалите и Натали дочу смях от първия етаж. Човекът на върха на стълбите колебливо пристъпи към светлината и тя мерна бяла ръка и бледо лице.

Бързо се огледа. Не видя оръжия, които да са оставени горе на етажа. Изтича до билярдната маса, ярко осветена с една-единствена окачена лампа и вдигна щеката, като леко я завъртя да намери баланса и. Стисна я с две ръце и попита:

— Кой е там?

— Само аз! — Бил Уудс, свещеникът, който според идеята въртеше „Къмюнити Хаус“, излезе на светло. — Съжалявам, че те уплаших!

Натали се поотпусна, но не остави щеката.

— Помислих, че си си тръгнал.

Слабият на вид човечец се наведе над масата и търкулна една бяла топка.

— А, влизах и излизах целия следобед. Знаеш ли къде отидоха Марвин и останалите?

— Не.

Уудс поклати глава и нагласи дебелите си очила.

— Ужасни са дискриминацията и експлоатацията, от които страдат тези дечица. Знаеш ли, че безработицата сред чернокожите тийнейджъри в този район достига деветдесет процента?

— Не — отвърна Натали. Пристъпи покрай масата по-далеч от този слаб, напрегнат човечец, но не долавяше в него друго, освен изгарящо желание да поприказва.

— О, да — кимна Уудс. — Магазините и бакалиите по авенюто са собственост почти изцяло на бели. Най-вече евреи. Те отдавна не живеят тук, но продължават да контролират каквото е останало от бизнеса. Нищо ново под слънцето!

— Какво имаш предвид? — попита Натали. Чудеше се дали Роб и групата са вече там. Ако мъртвата старица не е Мелани Фулър, какво ли ще предприеме Роб?

— Евреите, това имам предвид — отвърна Уудс. Приседна на ръба на билярдната маса и подръпна надолу панталоните си. Докосна малките си мустачки — пухкава черна ивичка, която изглеждаше като кацнала на горната му устна нервна гъсеница. — Дълга история е това как евреите експлоатират обезправените американски градове. Ти си черна, госпожице Престън. Сигурно разбираш това нещо…

— Не знам за какво, по дяволите, говорите — отвърна Натали, точно когато мощна екшгозия разтърси фасадата на къщата.

— Небеса! — възкликна Уудс и тя се втурна към единия прозорец. Две от изоставените коли на тротоара горяха буйно. Пламъците се издигаха на десетина метра във въздуха и осветяваха празните парцели, изоставените къщи по улицата, а също и железопътния мост на север. Дузина членове на бандата изтичаха пред входа. Крещяха и размахваха пушки и други оръжия.

— Най-добре да се върна в Младежкия център и да се обадя на пожарната — реши Уудс. — Телефонът тук не работи отдавна, откакто…

Натали се обърна да види защо свещеникът е спрял насред дума. Уудс се взираше в някакъв човек, застанал на стълбищната площадка, точно извън петното светлина.

Беше млад и слаб, почти кльощав, облечен в скъсано и лекьосано войнишко яке. Изпитите му бузи блестяха болезнено-бели, а дългата, сплъстена коса висеше над очите — толкова хлътнали, че сякаш бяха огнени ями в покрития с плът череп. Устата му беше широка и отворена и Натали виждаше чуканчето на езика да мърда вътре като малко, розово, осакатено животинче в тъмна дупка. Държеше коса, по-висока и от него, и когато пристъпи напред, сянката му се просна на три метра височина върху обелената и оръфана стена.

— Не ти е тук мястото — поде преподобният Бил Уудс. Косата наистина изсвистя, когато довърши дъгата си. Не отряза напълно главата на свещеника. Късове плът и остатъци от гръбначния стълб я свързваха хлабаво с тялото, което бавно се стовари на пода и върху нея. Разнесе се меко тупване и кръвта плисна на зеленото сукно на билярдната маса, като протече в най-близкия джоб. Безшумната, дългокоса фигура издърпа острието на косата от тялото и се обърна към Натали.

Още докато Уудс изричаше последните си, абсурдни думи, тя вече бе успяла да разбие стъклата на прозореца с щеката. На всички обаче имаше метални решетки. Тя се разкрещя колкото сили имаше, и истерията, която чу в гласа си, я изненада и я върна обратно в съзнание. Пламъците и виковете навън заглушаваха нейните писъци. Никой не погледна нагоре.

Натали завъртя щеката така, че тежкият край да е най-далеч от нея, и изтича към далечния ръб на билярда. Съществото с косата я заобиколи отдясно; тя се опитваше да държи масата помежду им и поглеждаше към стълбите. Нямаше как Натали да се добере до стълбището навреме. Краката и омекнаха, заплашваха да я изоставят да падне на пода. Тя изпищя, развика се за помощ, завъртя тежката щека, като усещаше адреналиновия прилив по вените си. Дългокосият кошмар бързо се премести към дясната и страна. Натали се завъртя, все още стараеща се масата да е помежду им, и се приближи мъничко до стълбите. Чудовището вдигна косата, прасна с нея стъкления лампион над билярда и завъртя острието.

Чу се шум от плиснала вода. Натали погледна надолу и осъзна, че това е просто бликащата от шията на трупа на масата кръв. Още докато я гледаше, кървенето спря. Въртящата се крушка хвърляше невероятни сенки по стената и променяше цвета на кръвта и сукното от червено и зелено до черно и сиво при всеки оборот. Натали изпищя точно когато съществото зад масата скочи, сякаш прелетя през плота и стовари косата в широка дъга.

Тя отскочи под острието и пръчката, завъртя щеката и удари с нея като с копие, а върхът потъна в якето на чудовището, докато то връхлиташе към нея. Основата на щеката се удари в пода и тя падна на едно коляно, а пръчката и послужи за лост, с който преметна тялото на нападателя над себе си.

Той се приземи по гръб с глухо тупване и завъртя косата към краката и, без да се опита да стане. Острието издрънча по дъските. Натали скочи високо, надбяга косата с поне три педи и се затича към стълбите, докато облечената в яке сянка се опитваше да се изправи на крака.

Тя хвърли щеката по него, чу я да го удря, но не дочака да види резултата. Изтърча по стъпалата, като ги вземаше по три наведнъж. Зад гърба и затрещяха тежки стъпки.

Натали връхлетя в антрето, изблъска Кара от входа на кухнята и продължи да тича.

— Къде, по дяволите, отиваш, маце? — извика Кара.

— Бягай!

Дръжката на косата влетя през кухненската врата и удари момичето право между очите. Прекрасната девойка падна, без да издаде и звук, а главата и се удари в ръба на печката. Натали излетя през задната врата, преметна се през перилата, тупна и се търкулна по замръзналата пръст на метър и половина по-долу, после стана на крака и се затича отново още преди вратата да се отвори зад гърба и.

Тичаше през студената нощ, през изоставената пустош зад „Къмюнити Хаус“, по черна като катран алея, през улицата и по друга алея. Зад гърба и стъпките ставаха все по-шумни и приближаваха. Тя чу тежко дишане и животинско, дрезгаво пъшкане. Сви глава между раменете си и продължи да тича.