Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Carrion Comfort, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Павлова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2007)
Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.
Издание:
ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.
Copyright © 1989 by Dan Simmons
История
- — Добавяне на анотация
27
Джърмънтаун,
неделя, 28-и декември 1980
Тона Харъд едва осъзнаваше, че Колбън и Кеплър разговарят, докато го караха обратно към „Честнът Хил Ин“ в неделя вечерта. Той се бе изтегнал на задната седалка на колата и придържаше на място торбичката си с лед. Вниманието му като че ли се приплъзваше от и на фокус заедно с вълните болка, които бликаха и преминаваха през главата и врата му. Не беше сигурен защо Джоузеф Кеплър е тук и откъде е дошъл.
— Доста тромавко, мен ако питаш — каза Кеплър.
— Аха — отвърна Колбън, — но пък кажи ми, че не ти хареса. Видя ли как гледаха пътниците, когато шофьорът на рейса натисна газта? — той се разсмя по детински пискливо.
— Да, и сега имаш трима убити цивилни, петима ранени и един счупен автобус, с които да се оправяме!
— Хейнс да се оправя — безгрижно отвърна Колбън. — Не се напъвай! В случая сме се застраховали от началото и до края, не забравяй!
— Не ми се струва, че Барент ще уме от радост, като чуе за това.
— Барент да ходи да се шиба.
Харъд простена и отвори очи. Бе тъмно, а улиците бяха опустели. Всяко подрусване по паветата или в релсите пращаше болезнени спазми в основата на главата му. Накани се да заговори, но откри, че езикът му сякаш е прекалено дебел и твърде тромав, за да действа. Реши пак да затвори очи.
— …важната част е да ги държим в обкръжения район — додаде Колбън.
— Какво ли щеше да стане, ако не бяхме там за подкрепление?
— Б, бяхме. Мислиш ли, че ще оставя нещо толкова важно на такъв боклук като тоя на задната седалка?
Харъд продължаваше да си държи очите затворени и се позачуди за кого ли говорят.
Отново се разнесе гласът на Кеплър:
— Сигурен ли си, че ония двамата са Използвани от дъртака?
— От Уили Бордън ли? — отвърна Колбън. — Не, но сме сигурни за евреина. И сме убедени, че тези двамата действат заедно с евреина. Барент мисли, че швабата планира нещо по-сериозно от уреждането на сметките си с Траск.
— Защо Бордън въобще ще тръгне по петите на Траск?
Колбън отново се изсмя лаещо.
— Старият Нийман беше пратил някои от момчетата си до Германия да терминират Бордън. Върнаха ги в найлонови чували и виж сега какво стана с Траск.
— А Бордън защо е тук? Заради старицата ли?
— Че откъде да знам? Всичките тия дърти пръдльовци са луди като хлебарки.
— Знаеш ли къде е Бордън?
— Да не мислиш, че щях да се размотавам наоколо, ако имах представа? Барент твърди, че кучката Фулър е най-добрата възможна примамка, но започва адски да ми писва да чакам! Страхотни усилия трябват, за да държим местните ченгета и градските власти настрана от бъркотията.
— Особено ако им използваш автобусите, а ти точно това правиш! — отбеляза Кеплър.
— Ние така правим — подчерта Колбън и двамата се разсмяха.
Мария Чен изненадано ги погледна, когато Колбън и другият — не го познаваше — внесоха Тони Харъд в дневната на апартамента в мотела.
— Шефът ти отнесе малко по-голям залък, отколкото му се полага — обясни Колбън, като пусна ръката на Харъд и го остави да се свлече на дивана.
— Какво стана? — попита Мария Чен.
— Ревниво приятелче спипа скъпия ни Тони в стаята на приятелката си — разсмя се директорът на ЦРУ.
— Накарахме лекаря в щабквартирата да го прегледа — допълни другият, който приличаше на кръстоска между Кристофър Лий и Майкъл Рени. — Смята, че може и да има леко сътресение, но ще се оправи.
— Трябва да се връщаме! — додаде Колбън. — Сега, когато твоят скъп Харъд прецака тая част от операцията, целият ад е готов да се стовари върху тоя шибан град — той посочи Мария Чен. — Погрижи се утре заран в десет да е в командния център, ясно?
Тя не му отговори и на лицето и не се изписа нищо. Колбън изсумтя, все едно бе доволен, и двамата си тръгнаха.
Тази вечер Харъд идваше в съзнание само в отделни моменти; смътно си спомняше, че е повръщал многократно в малката баня с теракотени плочки, спомняше си как Мария Чен нежно го съблича и си спомни хладния допир на чаршафите до кожата си. Някой му слагаше мокра кърпа на челото през нощта. Събуди се веднъж и видя асистентката си в леглото до него, кожата и беше матова, сутиенът — бял, носеше гащички. Той посегна към нея, усети, че му се гади и затвори очи за още известно време.
Харъд се събуди в седем с най-ужасния махмурлук в живота си. Потърси опипом Мария Чен, не намери никого до себе си и седна със стенание. Седеше си на ръба на леглото и се чудеше в що за „Сънсет Стрил“ мотел се намира, когато си спомни какво беше станало.
— О, Христе! — промърмори.
Отне му четирийсет и пет минути да се изкъпе и да се обръсне. Беше сравнително сигурен, че всяко по-рязко движение ще търкулне бедната му глава на пода, а не умираше от желание да пълзи на четири крака наоколо и да си я търси в безглавия мрак.
Мария Чен влезе шумно, точно когато Харъд се изнизваше към дневната по оранжевия си халат.
— Добро утро — рече тя.
— Майната ти.
— Прекрасна утрин е!
— Да се шиба!
— Донесох ти закуска от кафетерията. Защо не хапнеш малко?
— Защо не си затвориш шибания плювалник?
Мария Чен се усмихна, докато поставяше белите хартиени пликове на плота в другия край на стаята. Бръкна в чантата си и извади браунинга.
— Тони, чуй ме! Смятам отново да ти предложа да закусим заедно. Ако ме обидиш още веднъж… ако даже пробваш да се нацупиш… ще изстрелям всичките патрони от пълнителя на това чудо в ей онзи хладилник. Смятам, че шумът, който ще се вдигне, няма да е полезен за разклатеното ти здравословно състояние в момента!
Харъд я зяпна.
— Няма да посмееш!
Мария Чен дръпна предпазителя, насочи готовото за стрелба оръжие към хладилника и го погледна с полупритворени очи.
— Чакай! — отстъпи Тони.
— Ще бъдеш ли така любезен да закусим заедно? Той вдигна ръце и разтри слепоочията си.
— За мен ще бъде удоволствие — каза накрая.
Мария беше донесла четири затворени стириопорени чаши и след като приключиха с яйцата, бекона и студените препечени филийки, пиха по още една чаша кафе.
— Давам десет бона да науча кой ме удари — каза Харъд.
Мария Чен извади чековата му книжка и писалката, която той използваше за подписване на договори.
— Казва се шериф Боби Джо Джентри. Идва от Чарлстън. Барент мисли, че той преследва момичето, което е по следите на Мелани Фулър, а те всички пък имат нещо общо с Уили.
Тони остави чашата и попи разляното кафе с полите на халата си.
— Откъде, по дяволите, си научила всичко това?
— Джоузеф ми каза.
— А кой, на майната си, е Джоузеф?
— А-а! — Мария Чен насочи пръст към хладилника.
— Та кой е Джоузеф?
— Джоузеф Кеплър.
— Кеплър. Да, стори ми се, че сънувам, че е някъде тука… Какво, на майната си, прави пък той тука?
— Господин Барент го изпратил вчера — обясни Мария Чен. — Той и господин Колбън бяха пред хотела, когато хората на Хейнс се обадиха, че шерифът и момичето се изнизват. Господин Барент не искаше двамата да си тръгнат. Именно Колбън пръв Използва рейса.
— Какво е?…
Мария Чен му разказа.
— Шибанистично! — възкликна Харъд. Затвори очи и бавно разтри тила си. — Проклетото помиярско ченге ми натресе цицина с размера на егото на Уорън Бийти! С какво шибано нещо ме е праснал?
— С юмрук.
— Няма майтап?
— Няма майтап. Харъд отвори очи.
— И всичко това си научила от безценния ни хемороид Дж. П. Кеплър. Да не си прекарала нощта с него?
— С Джоузеф излязохме да потичаме заедно тази сутрин.
— Той тук ли е отседнал?
— Стая 1010. Точно до Хейнс и господин Колбън. Тони се изправи, успя да запази равновесие и се повлече към банята.
Мария Чен се обади:
— Господин Колбън иска да си в командния център в десет нула нула!
Харъд се усмихна, върна се да вземе оръжието и каза:
— Предай му да си го завре в задника!
Започнаха да звънят в 10:13. В 10:15:30 Тони Харъд седна и посегна към телефона.
— Ъхъ?
— Харъд, довлечи си задника тука.
— Чък, ти ли си?
— Същия.
— Затаковай си го отзад, Чък!
Мария Чен вдигна на второто обаждане вечерта. Харъд тъкмо бе свършил да се облича и се готвеше да ходят на вечеря.
— Според мен ще искаш да говориш с него, Тони — каза тя. Харъд сграбчи телефона.
— Аха, к’во ста’а?
— Мисля, че ще е хубаво да хвърлиш едно око — уведоми го Кеплър.
— На к’во?
— Шерифът, с когото си танцувал вчера, е на открито и действа.
— Аха, къде?
— Ела в командния център и ще ти покажа.
— Мож’ ли прати проклетата кола?
— Все някой от агентите в мотела ще те докара.
— Добре — изпъшка Харъд. — Слушай, не давай на това лайно да се измъкне. Имам да си оправям сметки с него!
— Тогава най-добре се поразмърдай — ухили се Кеплър.
Когато Харъд влезе в контролната зала, навън се беше стъмнило и силно валеше сняг. Кеплър го погледна от мястото, където се бе облегнал на един от видеоекраните.
— Добра вечер, Тони, госпожице Чен…
— Къде, на майната си, е белият кукест боклук? — попита Харъд. Кеплър посочи към монитора, който показваше къщата на Ани Бишъп и празната улица.
— Те минаха по „Куин Лейн“, покрай Синия набюдателен пост, преди около двайсет минути.
— А сега къде е?
— Не знаем. Хората на Колбън не успяха да ги проследят.
— Не успяха да?… — изръмжа Харъд. — Иисусе Христе! Колбън сигурно има трийсет-четир’сет агенти наоколо и…
— Почти сто са — прекъсна го Кеплър. — Вашингтон прати подкрепления тази сутрин.
— И сто шибани агенти не могат да проследят един дебел бял идиот насред гето, пълно с чернилки?
Неколцина от мъжете край пултовете вдигнаха глави с неодобрение и Кеплер махна на Тони и Мария Чен да влязат в кабинета на Колбън. Когато затвори вратата, каза сурово:
— Златният екип имаше нареждане да проследи шерифа и младите чернокожи, които са с него. Но не може да изпълни заповедта, понеже превозното им средство е временно извън движение.
— Това какво, на майната си, означава?
— Някой е надупчил гумите на фалшивия камион на телефонната компания, който използват — обясни Кеплър.
Харъд се разсмя.
— Защо не са ги проследили пеша?
Кеплър седна на стола на Колбън и скръсти ръце на плоския си корем.
— Първо, защото всички на смяна в Златния екип са бели и смятат, че ще е прекалено подозрително. Второ, защото имат заповеди да не напускат камиона.
— Това пък защо?
Кеплър се усмихна съвсем леко.
— Районът не е свестен. Колбън и останалите се боят да не ги оберат. Харъд се разхили. Накрая успя да каже:
— А къде, по дяволите, е сладурът Чък?
Домакинът му кимна към радиоприемника на таблото на северната стена на кабинета. Оттам се носеха пукот и радиосмущения.
— Той е в хеликоптера си.
— Ясно — Харъд скръсти ръце и се намръщи. — Искам да видя как изглежда проклетият шериф!
Кеплър натисна копчето на интеркома и меко заговори в микрофона. Трийсет секунди по-късно видеомониторът в кабинета светна и на него пуснаха касета с преминаването на Джентри и останалите. Обективът за слабо осветление осияваще сцената с бледозелена светлина, но Харъд ясно различи едрия мъж, крачещ сред младите чернокожи. Под образа на екрана на тънка ивица течаха бледи числа, кодове и цифров маркер за времето.
— Скоро пак ще се видя с него — прошепна Тони.
— Пратихме още един екип, пеша, да ги търси — осведоми го Кеплър. — Почти сме сигурни, че групата, в пълен състав, е тръгнала да се връща към онзи обществен център, където се събира цялата банда.
Внезапно мониторът на радиовръзката започна да примигва и Кеплър го включи. Чарлз Колбън отсреща само дето не виеше от възбуда.
— Червеният водач до Замъка. Червеният водач до Замъка! Имаме пожар на улицата до КХ-1. Повтарям, имаме… не, два пожара са… на улицата до КХ-1.
— Какво е КХ-1? — попита Мария Чен.
— „Къмюнити Хаус“ — обясни Кеплър, докато превключваше каналите на станцията. — Голямата стара къща, която току-що споменах — там е щабът на бандата. Чарлз я нарича „Куун Хол“[1]!
На монитора се показаха пламъци, гледани от разстояние половин пряка. Камерата очевидно се намираше в някаква кола, паркирана на тротоара. Оборудването за усилването на светлината превръщаше двете горящи коли в клади от светлина, които заливаха целия образ. Накрая някой смени обектива. Въпреки това имаше достатъчно светлина да се видят тъмните силуети, които наизскачаха от къщата, размахвайки оръжия. Кеплър включи и аудиото.
— …а, не, Червен водач. Тук е Зелен екип, близо до КХ-1. Няма следа от външни лица.
— Е, майка му стара — обади се Колбън, — накарайте Жълтия и Сивия да покрият района. Пурпур, вие имате ли някакво движение от север?
— Не, Червен водач.
— Замък, чувате ли ни?
— Ясно и чисто, Червен водач — разнесе се умореният глас на агента в контролната зала на караваната.
— Закарайте там оня микробус на ССЛ, който ползвахме вчера, да угаси огъня, преди целият град да е дотърчал.
— Прието, Червен водач!
— Какво е ССЛ? — обърна се Харъд към Кеплър.
— „Спешни случаи и лекари“. Колбън го докара от Ню Йорк. Още една причина тази операция да струва четирийсет хиляди дневно.
Тони поклати глава.
— Сто федерални ченгета. Хеликоптер. Линейки. За да сгащите двама старци, дето вече и зъби си нямат.
— Може и да нямат — съгласи се Кеплър, качи крака на бюрото на Колбън и се намести удобно. — Но поне единият от тях още може да хапе!
Харъд и Мария Чен обърнаха креслата си и отново се настаниха да гледат представлението.
Във вторник сутрин Колбън свика конференция, която трябваше да се проведе от девет сутринта на хиляда и петстотин метра височина. Харъд ясно демонстрира отвращението си при качването на хеликоптера. Кеплър и Мария Чен се усмихваха един на друг, и двамата леко зачервени от десеткилометровия си пробег около Честнът Хил. Ричард Хейнс се настани на седалката на помощник-пилота, а Неутралният пилот на Колбън остана безизразен зад авиаторските си очила. Директорът на ЦРУ завъртя седалката си и се обърна с лице към тримата на задната пейка, докато хеликоптерът се носеше по курса си на юг от реката и феърмонт Парк, на изток над магистралата и после на север и запад, отново към Джърмънтаун.
— Все още не знаем за какво беше онази малка бандитска битка снощи — обясни Колбън, — дето чернилките се гърмяха един друг. Може да е нещо, което Уили и старата чанта са спретнали. Но прогресивно растящата бройка на пострадалите сигурно е помогнала на Барент да измъти решение. Имаме зелена светлина да действаме. Операцията е в ход!
— Страхотно — промърмори Харъд, — понеже до довечера ще съм се омел на майната си оттук!
— Бъркаш нещо — отвърна Колбън. — Имаме четирийсет и осем часа да изкараме приятелчето ни Уили на чисто. После тръгваме след кучката Фулър!
— Дори не знаете къде е Уили — отбеляза Тони. — Аз лично още мисля, че е мъртъв.
Събеседникът му поклати глава и го посочи с пръст.
— Не, не го мислиш! Знаеш не по-зле от нас, че старият кучи син е някъде тук и е затънал до ушите в лайна. Не ни е известно дали онази Фулър работи заедно с него или не, но в четвъртък сутрин вече няма да има значение.
— Защо да чакаме дотогава? — попита Кеплър. — Харъд е тук. Хората ти са заели позиции.
Колбън сви рамене.
— Барент иска да използваме еврейчето. Ако Уили захапе примамката, ще действаме незабавно. Ако пък не, ще терминираме евреина, ще довършим дъртачката и ще видим какво ще стане.
— Кой евреин? — полюбопитства Тони Харъд.
— Една от старите дружки на приятелчето ти Уили — обясни директорът. — Барент му е пляснал от бързите си евтини дресировки и иска да го насъска по стария шваба.
— Стига си го наричал мое приятелче — изръмжа Харъд.
— ’Ми добре — съгласи се Колбън. — „Шефът ти“ по-добре ли звучи?
— Я стига вие двамата — намеси се Кеплър безизразно. — Кажи на Харъд какъв е планът.
Човекът от ЦРУ се наведе напред и нареди нещо на пилота. Увиснаха неподвижно на хиляда и петстотин метра над зеленикаво-кафявите квадрати на Джърмънтаун.
— В четвъртък сутрин ще запечатаме целия район — заяви Колбън. — Няма влизащи, няма излизащи. Ще сме притиснали онази Фулър до стената. Повечето пъти тя нощува в оная съборетина Грумбълторп, на Джърмънтаун Авеню. Хейнс ще води тактическия отряд при… насилственото проникване. Агентите ще се погрижат за Бишъп и хлапето, което тя използва. Така остава само Мелани Фулър. Тя е изцяло твоя, Тони!
Харъд скръсти ръце и се загледа надолу към празните улици.
— После какво?
— После я терминираш.
— Просто ей тъй?
— Просто ей тъй, Харъд. Барент казва, че можеш да Използваш когото си искаш. Но трябва да си човекът, който стои отзад.
— Защо точно аз?
— Дългове, Харъд. Дългове. Кеплър се обади.
— Обсъдихме го, но господин Барент реши, че било по-важно да я неутрализираме. Истинската ни цел е да изведем на чисто стареца.
Харъд подъвка палеца си и погледна надолу към покривите.
— И какво, ако не успея да… я терминирам? Колбън се усмихна.
— Тогава ние я поемаме и в Клуба все тъй ще има едно свободно място. Това няма да ни разбие сърцата, Харъд!
— Но все още разполагаме с еврейчето за опит — каза Кеплър. — Не знаем какви ще са резултатите от неговата намеса.
— И кога започва всичко това? — поинтересува се Тони. Колбън погледна часовника си.
— Вече е започнало — отговори. Махна на пилота да се снижи. — Искаш ли да видиш какво става?