Дан Симънс
Лешояди (23)

21
Джърмънтаун,
събота, 17-и декември 1980

Натали Престън използва никона със 135-милиметров обектив, за да документира разрушителните противоречия на умиращия град: каменни къщи, тухлени съборетини, банка, построена така, че да си подхожда с двете постройки от осемнайсети век, с които съседстваше; магазини за антики, пълни с потрошени боклуци, филиали на „Армията на спасението“, пълни с боклуци, празни парцели, пълни с боклуци, тесни улички и алеи, пълни с боклуци. Натали беше сложила черно-бял филм в апарата, не се притесняваше за зърнеста структура и снимаше с дълга, бавна експозиция, която щеше да извади на бял свят всяка пукнатина и олющено местенце по стените. Но нямаше и следа от Мелани Фулър.

След като зареди филма, тя събра смелост да зареди и малкия „Лама автоматик“. Сега го бе поставила на дъното на голямата си чанта, под кутийките и капаците от обективи и картоненото фалшиво дъно.

Градът не бе толкова страховит дневно време. Предишната вечер, като кацна след здрачаване, все още не на място и дезориентирана, тя бе позволила на мъжа, който седеше до нея в самолета — Янсен Лухар — да я закара до Джърмънтаун. Той каза, че му било на път. Сивият му „Мерцедес“ беше оставен на паркинга за продължително отсъстващи. В началото тя се радваше, че прие; пътуването се оказа продължително — по натоварена магистрала, през мост на две нива, в сърцевината на Филаделфия, по друга криволичеща, претоварена магистрала, отново през реката — или може и да беше друга река — и накрая по Джърмънтаун Авеню, широк булевард, който минаваше покрай тъмни съборетини и празни магазини. Когато най-сетне стигнаха до центъра на Джърмънтаун, близо до хотела, където той и предложи да наеме стая, тя беше сигурна, че ще последва предложение: „Какво ще кажеш да се кача за малко с теб?“ или „Много ми се ще да ти покажа дома си — съвсем наблизо е“. Вероятно първото; той не носеше халка, но в днешно време това не значи нищо. Натали бе уверена единствено, че ще последва неизбежното предложение и после ще се наложи да му откаже по някакъв що-годе любезен начин.

Но сбърка. Лухар паркира пред стар хотел, помогна й с багажа, пожела й късмет и си замина. Тя се почуди да не би пък да е обратен.

Натали се обади в Чарлстън преди единайсет и остави хотелския си телефон и номера на стаята си на телефонния секретар на Роб. Очакваше той да й звънне малко по-късно, вероятно да й предложи да се върне в Сейнт Луис, но той не я потърси. Разочарована, със странното усещане за наранени чувства, борейки се със съня, тя отново звънна в Чарлстън към 11.30 и използва устройството, което Роб й беше дал. Нямаше съобщение от него, на лентата бяха записани само нейните две. Легна си озадачена и малко уплашена.

На дневна светлина всичко изглеждаше по-добре. Макар че все още нямаше съобщение от Джентри, тя се обади на „Филаделфия Инкуайърър“ и с помощта на името на редактора от Чикаго успя да измъкне малко информация от местния редактор. Подробностите по престъплението като цяло не бяха известни, но беше сигурно, че поне някои или всички убити бандити са били обезглавени. Бандата „Соул Брикярд“ беше базирана в къща от общинските фондове, на „Брингхърст“ — само на два километра от хотела на Натали на Челтън Авеню. Тя провери телефонния номер на общежитието, обади се там и се представи като репортер от „Сън Таймс“. Някакъв отец на име Били Уудс й определи пет-найсетминутна среща в три следобед.

Натали прекара деня в проучване на Джърмънтаун, впускаше се все по-нататък и по-нататък по депресиращите странични пресечки и правеше снимки. Районът си имаше своето очарование. На север и на запад от Челтън Авеню големите стари къщи още държаха фронта, макар и сведени до разделени фамилни домове, където черни и бели семейства поддържаха видимост за живот средна класа, а източно от Брингхърст Стрийт районът бе западнал до изгорени бордеи, изоставени коли и зловещ изглед на безнадеждност.

Засега обаче имаше слънце, известно време я следваха кикотеща се групичка дечица, като я обсаждаха да ги снима. Натали се подчини. Над главите им изтрещя влак, женски глас се провикна от един вход на половин пресечка нататък и цялата група се пръсна като отвени от вятъра есенни листа.

В десет, в дванадейсет и в два все още нямаше съобщение от Роб. Щеше да се наложи да чака до единайсет вечерта. По дяволите!

В три тя почука на вратата на голямата къща от 1920-а, издигаща се в гмеж от срутени, изпепелени блокчета и фабрични дворове. Част от перилата по протежение на дългата веранда бяха счупени. Прозорците на третия етаж бяха заковани, но неотдавна някой ги бе наплескал с тънък слой евтина жълта боя. Къщата изглеждаше като сипаничава.

Преподобният Бил Уудс се оказа бял и сгърбен. Седна при нея в претрупан кабинет на първия етаж и се заоплаква от липсата на субсидии, бюрократичния кошмар, ръководещ обществени проекти като „Къмюнити Хаус“ и липсата на съдействие от страна на младежките групи и обществото като цяло. Той отказа да използва думата „банда“. Натали постоянно мяркаше чернокожи младежи, които влизаха и излизаха по коридорите, и чуваше викове и смях откъм мазето и втория етаж.

— Може ли да поговоря с някого от… групата „Соул Брикярд“? — попита тя.

— О, не! — извика Уудс. — Момчетата не искат да говорят с никого, освен с телевизионните екипи. Наслаждават се да ги снимат.

— Те тук ли живеят? — полюбопитства Натали.

— О, Небеса, не! Просто се събират тук често, за приятелски разговор и почивка.

— Трябва да говоря с тях — заяви тя и стана от мястото си.

— Боя се, че няма да е… Хей, чакайте малко!

Тя изтича по коридора, отвори една врата и се озова на тясно стълбище. На втория етаж дузина чернокожи момчета се бяха струпали около голяма билярдна маса или се изтягаха по матраци, разпръснати по постлания с балатум под. На прозорците имаше железни капаци и Натали изброи четири пушки-помпи, облегнати под тях.

Когато тя влезе, всички замръзнаха по местата си. Висок, невероятно гъвкав младеж на около двайсет години се наведе над щеката си и изръмжа:

— К’во искаш, кучко?

— Маайната му!? — обади се брадат младеж, легнал на един от матраците. — Я чуйте! „Ах, искам да приказвам с вази“. Откъде си маце? Някой шибан щат на Юг на майната си, а?

— Трябва да взема интервю — обясни Натали, като се изуми, че гласът и коленете и още не са я предали. — За убийствата.

Тишината надвисна заплашително. Високият юноша, който бе заговорил пръв, вдигна щеката и бавно тръгна към нея. На метър и половина спря, изпъна щеката и прокара натъркания и с тебешир връх по отворените ревери на мъхестото и палто и по блузата, накрая го закачи в колана на джинсите и.

— Ша ти дам интервю, кучко. Истинско задълбочено интервю, ако мъ разбираш.

Натали се насили да не трепне. Премести никона си встрани, бръкна в джоба на якето и извади цветна снимка от филма на господин Ходжес.

— Да сте виждали тази жена?

Мъжът с щеката се взря и махна на едно момче, което не беше на повече от четиринайсет. Момчето погледна, кимна и се върна на мястото си до прозореца.

— Докарайте Марвин тука — нареди онзи с щеката. — Размърдайте си задниците!

 

Марвин Гейл беше на деветнайсет, поразително красив, с бледосини очи, дълги мигли и кожа с цвят точно като на Натали — и беше роден водач. Тя го разбра в мига, когато той влезе в стаята. Фокусът в помещението някак се премести, позите на другите се промениха съвсем леко и Марвин се озова в центъра на вниманието. През следващите десет минути той прояви голямо старание да разбере коя е тази бяла дама. И в течение на същите десет минути Натали настояваше да им го каже, след като те и разкажат за убийствата.

Накрая Марвин показа хубавите си зъби в широка усмивка.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш, кукло?

— Да — кимна Натали. Фредерик я наричаше „кукла“. Разстрои я да чуе същото обръщение тук.

Марвин скръсти ръце.

— Лерой, Калвин, Монаха, Луис и Джордж — изброи той. — Останалите оставате тук!

Разнесе се хор от възражения.

— Затваряйте си шибаните усти! — изръмжа Марвин. — Още сме във война, нали знаете? Някой там навън иска да ни оправи. Ще открием коя е тая мръсна дърта кучка и какво общо има, тогаз ще знаем кого да търсим. Ясно? Ясно. Сега си затваряйте шибаните плювалници.

Те се върнаха по матраците си и на билярдната маса.

 

Беше четири следобед и ставаше тъмно. Натали закопча догоре якето си и обвини вятъра за внезапното си треперене. Тръгнаха на север по „Брингхърст“, под релсите на влака и на запад по улица, която в началото тя помисли за задънена. Нямаше улични лампи. Канеше се да вали сняг. Нощният въздух миришеше на канал и сажди.

Спряха във входа на истинска задънена пряка. Марвин посочи четиринайсетгодишния:

— Монах, кажи и какво стана, Монах!

Момчето пъхна ръце в джобовете си и плю върху замръзналите плевели и разпилените по празния парцел тухли.

— Мухамед, той и трима други, те бяха точно тука, ясно? Вървях след тях, ама още не ги бях стигнал, ясно? Беше, ами, Коледа в Ямата, та Мухамед и Тоби бяха зели малко кока, ясно? Те тръгнаха без мене да уреждат едни работи в дупката на брата на Зиг, ясно? В Пуласки Таун, нали? Но, глейся, бях толкоз шибано друсан, че не ги видях да тръгват и се наложи да тичам след тях, ясно?

— Разкажи и за белия пич — напомни Марвин.

— Шибан бял пич, тоя излиза от шибаната алея, ’начи, и показва на Мухамед шибан кукиш. Точно тука, ’начи. Аз съм още назад по проклетата улица, чувам го Мухамед са вика: „Шибаняк, вярвате ли в това? Малкото шибано бяло копеленце точно там, да се ебава с Мухамед и трима още“.

— Как изглеждаше? — попита Натали.

— Млъквай — отряза я Марвин. — Аз задавам въпросите. Разкажи и как изглеждаше.

— Ми, като лайно — отвърна Монаха и пак плю. Все още с ръце в джобовете, той избърса брадичката си с рамо. — Малкият смотан шибаняк изглеждаше така, все едно е бил овалян в лайна, ясно? Все едно от година плюска боклуци, човече. Ясно? Май дълга косица. Виси ката парцал над лицето, ясно? Целият е омацан, ама целият, все едно е окървавен или нещо таквоз. Майната му! — малкият потрепери.

— Сигурен ли си, че е бил бял? — попита Натали. Марвин се озъби, но Монаха се разсмя шумно и каза:

— О, да, бял беше. Той е е’но шибано смотано чудовище. Няма лъжа.

— Кажи и за косата — напомни Марвин. Хлапето кимна енергично.

— Аха, та ’начи тоя бял смотаняк, той хуква по уличката. Мухамед, Тоби и другите, те стоят тука, все едно не вдяват, ясно? После Мухамед, той вика: „фанете го!“ и те сички хукват нататък, ясно? Нищо не носят. Само ножовете си, ясно? Няма знъч. Ще накълцат тоя шибан духач за нула време!

— Разкажи и за косата.

— Аха — очите на Монаха сякаш се оцъклиха. — Чувам шум и идвам тука, и поглеждам. Не тичам, нищо такова, ясно? Решавам, че щом съм още на изпитателен заради оная шибана история, не ми трябва ник’во убийство, ясно? Та само гледам да видя как копелето пада. Но тоя бял духалник, не е той, дето кърви, ясно? Има си той ена голяма коса… като по филмчетата?

— Кои филмчета? — уточни Натали.

— Майната му, наеш, оня старец с черепа и пръчката, и сърпа на нея. И има пясъчен часовник, ясно? По филмчетата идва да прибира пукясалите. Уф!

— Коса ли? — уточни Натали. — Като онези, с които режат сеното?

— Аха, шибана работа — рече Монаха и я посочи. — Само че тоя смотан шибаняк звярски, той реже с нея Мухамед и братята. И е бърз. 0, леле, колко е бърз! Виждам достатъчно, крия се тука… — той посочи един голям контейнер. — Чакам го да свърши, ясно? И после чакам, докато го няма от ’ного време. Не ми трябват тия лайна, човече. После, когато става светло, отивам да кажа на Марвин, ясно?

Марвин скръсти ръце и я погледна.

— Достатъчно ли чу, кукло?

Вече беше станало съвсем тъмно. Далеч нататък по уличката Натали мяркаше светлините на фарове — колите се носеха с рев по Джърмънтаун Авеню. Сякаш бяха на километри от тях…

— Почти — каза тя. — Дали той… Белият шибаняк всичките ли ги уби?

Монаха сви рамене и се разсмя.

— Че то много ясно. И се позабавлява шибано. Хареса му.

— Обезглави ли ги?

— Ъ?

— Тя иска да каже дали им е резнал главите — обясни Марвин. — Кажи и, Монах!

— Че шибано да, ’зглави ги я. Че той направо си им клъцна главите с ония ми ти сърп и лопата. Търкулна им главите чак до ония паркингав-томати на улицата, ясно?

— Мили Боже! — възкликна Натали. Снежинки се сипеха по лицето и и замръзваха по бузите и миглите и.

— Ама не е само т’ва — допълни Монаха. Смехът му беше толкова накъсан, като че се намираше на ръба на плача. — Той им изряза шибаните сърца, човече! Мисля, че ги излапа.

Натали отстъпи от алеята. Обърна се да побегне, не видя друго освен тухли и мрак навсякъде и замръзна на място.

Марвин я хвана за ръката.

— Хайде, кукло! Връщаш се с нас. Време е да ни кажеш. Време е да говориш!