Дан Симънс
Лешояди (45)

43
Мелани

Незнайно защо, околният свят ми се струваше по-безопасен.

Светлината проникваше приглушена през завесите и капаците в стаята ми и осветяваше познати вещи; тъмното дърво на таблата на леглото ми високия гардероб, който родителите ми бяха поръчали на един майстор точно за началото на века, четките ми за коса, подредени на тоалетката точно както винаги са стояли, и кувертюрата на баба ми, застлана в основата на леглото.

Беше ми приятно просто да съм тук и да се вслушвам в целенасочените шумове на хората в къщата. Хауърд и Нанси бяха настанени в гостната до моята спалня — стая, принадлежала навремето на мама и татко. Сестра Олдсмит спеше на походно легло до вратата, вътре при мен. Госпожица Сиуъл прекарваше повечето си време в кухнята, като готвеше храната за всички. Доктор Хартман — съвсем разумно — живееше от другата страна на двора, но и той, както и останалите, прекарваше повечето си време в къщата и се грижеше за нуждите ми. Къли спеше в малкото стайче до кухнята — навремето то принадлежеше на господин Торн. Не че телохранителят ми прекарваше много време в леглото. Нощем седеше в креслото в коридора, до предната врата. Негърчето спеше на един нар, който му бяхме измайсторили на задната веранда. Нощем навън още бе хладничко, но той нямаше нищо против.

Момчето — Джъстин — прекарваше доста време с мен: решеше косата ми, гледаше книгите, които се канех да чета, и винаги беше наблизо, което се нуждаех от някого, когото да пратя по задачи. Понякога просто го водех в шивалнята — да поседи на люлеещото се кресло и да се порадва на слънчевата светлина и късчетата небе отвъд градината, както и на аромата на новите растения, които Къли беше купил и посадил. Колекцията ми „Хюмел“^[1] и други порцеланови фигурки бяха подредени във витрината, която накарах негърчето да поправи.

Беше приятно и малко объркващо да прекарвам повечето си време, гледайки през очите на Джъстин. Възприятията и сетивата му бяха толкова изострени, тъй недокоснати от влиянието на съзнателното аз, че почти ми причиняваха болка. Със сигурност беше пристрастяващо. Ставаше още по-трудно да насочвам вниманието си към ограниченията на собственото ми тяло.

Сестра Олдсмит и госпожица Сиуъл бяха оптимистично настроени по повод моето възстановяване и настоятелни в опитите си за рехабилитация. Позволявах им — и дори ги окуражавах — да продължават с това отношение, тъй като исках да вървя и да говоря, както и да се върна отново на белия свят, но бях също тъй и скептична относно прогреса, който постигаха, тъй като бях убедена, че това ще доведе до намаляване на евръхчувствителната ми Способност.

Всеки ден доктор Хартман ме тестваше, преглеждаше ме и ми говореше окуражително. Сестрите ме къпеха, обръщаха ме на всеки два часа и движеха крайниците ми, за да поддържат мускулите и ставите в добро състояние. Скоро след завръщането ни в Чарлстън те започнаха терапия, която изискваше активно съучастие от моя страна. Бях способна да движа левите си ръка и крак, но когато го правех, контролът върху малкото ми семейство ее затрудняваше — понякога беше дори невъзможен — тъй че скоро ни стана навик по време на тези два половинчасови сеанса всеки ден всички, с изключение на сестрите и аз самата, да са седнали в леглото, да бездействат и да не изискват повече пряко внимание или контрол, отколкото коне в боксовете си.

Към края на април лявото ми око възвърна зрението си и вече можех да движа крайниците си — поне отчасти. Усещанията в цялата ми лява страна бяха много странни — все едно ми бяха били новокаинова упойка в челюстта, рамото, хълбока, бедрото и прасеца. Не беше неприятно.

Доктор Хартман много се гордееше с мен. Каза, че съм се държала доста необикновено през периода, когато съм преживяла почти пълно лишаване от сетивност в онези първи седмици, които последваха цереброваскуларния ми инцидент и, макар да имам очевидна левостранна хемипареза, няма следи от пароксия или загуба на зрителните възприятия. Не правех парафазични грешки и не бърках думите.

Обстоятелството, че не бях говорила изобщо цели три месеца, не означаваше, че докторът греши в преценката си, че нямам речеви дисфункции, които толкова често засягат жертвите на инсулта. Всеки ден говорех чрез Хауърд, Нанси, госпожица Сиуъл, или някой от другите. След като послушах доктор Хартман известно време, си направих свои собствени изводи поради какви причини тази ми способност не е била засегната.

Фактът, че ударът бе исхемичен инфаркт, ограничен основно в дясното полушарие на мозъка, със сигурност е най-голямата причина, тъй като, както при повечето десноръки хора, говорните центрове на мозъка ми се намират в лявото — и незасегнато — полушарие. При все това доктор Хартман отбеляза, че жертвите на толкова масивни инсулти като онзи, който бях преживяла, страдат от определени речеви и сетивни проблеми, поне докато функциите не бъдат прехвърлени към нови, незасегнати области на мозъка. Осъзнах, че такива прехвърляния при мен се получават непрестанно заради Способността ми — и сега, взимайки предвид силно увеличените си Умения, бях убедена, че съм щяла да запазя езика си, речта си и личностните си функции, дори и ако двете полушария на мозъка ми бъдат увредени. Имах неограничени запаси от здрава мозъчна тъкан, която да използвам! Всеки човек, с когото влизах в контакт, ставаше донор на неврони, синапси, езикови асоциации и пространство за памет.

В определен смисъл бях станала безсмъртна.

Горе-долу по това време започнах да разбирам и привлекателните качества, и здравословната полза от нашата Игра. С помощта на Способностите си, особено чрез тоталната Употреба, изисквана от Играта, ние бяхме ставали потмлади. Точно както животът на пациентите днес се подновява от органи и тъканни трансплантации, тъй и нашите животи се обновяваха чрез Употребата на чужди умове, трансплантацията на енергия, взетата на заем РНК и неврони и всички останали езотерични съставки, към които съвременната медицина е свела ума на човека.

Когато погледнах към Мелани Фулър през ясните очи на Джейсън, видях една старица, която спи в ембрионална поза, в изпънатата й ръка се стича интравенозна течност, а кожата й е бледа и обтегната по костите… Но вече знаех, че това е погрешна гледна точка — сега бях по-млада от когато и да е преди, поглъщах енергията на онези около мен по същия начин, както слънчогледът съхранява светлината. Скоро щях да съм готова да се надигна от болничното легло, възкресена от възобновяването на лъчистата енергия, която усещах да тече в мен — ден след ден, седмица след седмица…

Очите ми се отвориха широко посреднощ. Мили Боже, сигурно така Нина е преживяла смъртта!

Ако чрез кислородната смърт на една малка част от мозъка ми Способността ми можеше да се увеличи по сила, обхват и обсег, то какво ли би постигнала далеч по-мощната Способност на Нина в онези микросекунди, след като я застрелях? Какво друго беше куршумът, който изстрелях в главата й от „Колт Пийсмейкър“-а на Чарлз, ако не по-голяма и по-драматична версия на собствения ми цереброваскуларен инцидент?

Контролът и съзнанието на Нина можеха да прескочат в стотици последователни съзнания в часовете и дните след нашата среша. Бях чела достатъчно през последните години, за да знам, че днес има хора, които днес са поддържани живи чрез машини, заменящи, стимулиращи или симулиращи функциите на сърцето, бъбреците и Бог знае какви още органи. Не виждах противоречие в концепцията, че чистото и мощно съзнание на Нина се държи за живота чрез умовете на другите.

Нина гние в гроба си, а Способността й позволява на нейното съзнание да се рее в нощта като безформен, злобен призрак.

Сините очи на Нина се надигат в орбитите си на гребена на вълна от червеи, докато съсипаният и мозък се самопоправя дори в процеса на гниене.

Енергията от всички онези, които е Използвала, се влива обратно в нея, докато Нина се надигне в същия лъчист изблик на младост, който сега усещам да се влива в мен — само че Нина е труп, който напредва в мрака.

Дали тя щеше да дойде тук?

Цялото ми семейство остана будно тази нощ, някои — заедно с мен, други — застанали между мен и мрака, но въпреки това не успях да заспя.

Госпожа Ходжес не искаше да продаде къщата си, докато доктор Хартман не й предложи — и не й плати — бясна сума. Бих могла да се намеся в преговорите им, но след като видях бившата си съседка, се отказах.

Бяха минали по-малко от пет месеца, откакто Джордж, съпругът и, бе пострадал в нещастния инцидент, но старицата се бе състарила с трийсет години. Винаги се бе стараела да боядисва косата си в изкуствено и очебийно кафяво, но сега тя висеше на мазни, бели кичури. Очите и бяха мъртви. Никога не е била привлекателна, но сега не полагаше и никакви усилия да скрие бръчките си, гънките по врата и старческите петна под маска от грим.

Платихме й огромната сума, която поиска. Парите не бяха проблем за нас — поне в близко бъдеще — а освен това, веднага щом видях госпожа Ходжес отново, се замислих за ползата, която можех да извлека от нея в идните дни и седмици.

Пролетта дойде благородно, както винаги става в любимия ми Юг. Понякога позволявах на Къли да ме изнесе в шивалнята и веднъж — само веднъж — навън, където поседях в шезлонга, докато негърчето работеше усърдно и подготовяше градината. Къли, Хауърд и доктор Хартман бяха вдигнали високи огради около цялата постройка, както и триметрова непроницаема ограда отзад, тъй че любопитните погледи не бяха проблем. Просто не ми беше приятно да съм изложена на пряка слънчева светлина. Много по-добре ми беше, когато споделях възприятията на седналия в тревата Джъстин или се присъединявах към госпожица Сиуъл, докато се приличаше гола на слънцето във вътрешния двор.

Дните започнаха да се удължават и станаха по-топли. През отворените ми прозорци нахлуваше топъл въздух. Стори ми се, че чувам писъците и смеха на внучката на госпожа Ходжес и нейната приятелка, които се разнасят от двора, но навреме осъзнах, че сигурно са някакви други деца от квартала.

Дните ухаеха на прясно окосена трева, а нощите — на орлови нокти. Чувствах се в безопасност.