Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

40
Тихуана, Мексико,
понеделник, 20-и април 1981

Малко преди залез слънце Саул и Натали подкараха наетия Фолксваген на североизток от Тихуана. Беше много горещо. Щом слязоха от магистрала 2, предградията се превърнаха в лабиринт от мръсни пътища през селца от ламаринени барачки и шперплатови колиби, прострени между изоставени фабрики и дребни ферми. Натали следеше начертаната на ръка карта на Джак Коен, а Саул караше. Паркираха фолксвагена близо до малка кръчма и тръгнаха на север през облаци прах и малки деца. Щом последните кървавочервени лъчи на здрача угаснаха, на склона на хълма грейнаха огньове. Натали провери картата и посочи към една осеяна с боклуци пътека надолу по склона и към малките групички мъже и жени, които седяха до огньове на открито или се въргаляха в тъмното под ниските дървета. На около километър северно, от другата страна на долината, високата ограда сияеше бяла на тъмния склон на хълма.

— Да останем тук, докато се стъмни напълно — реши Саул. Остави куфарчето си и смъкна на земята тежката раница. — И от двете страни на границата напоследък се навъртат бандити. Би било голяма ирония да сме изминали толкова път, само за да ни убие граничен бандит!

— И аз бих искала да поседна за малко — отвърна Натали. Бяха вървели по-малко от два километра, но синята и памучна блуза бе залепнала за кожата и и гуменките и бяха покрити с прах. Около ушите й стържеха комари. Самотна електрическа крушка сияеше, кацнала на прът на хълма зад тях, и бе привлякла такова множество мухи, сякаш около нея валеше сняг.

Седяха в изтощено мълчание около половин час, уморени от трийсет и шест часовото пътуване със самолет и местен чартър и от постоянното напрежение да минаваш граници с фалшив паспорт. На летище „Хийтроу“ бе най-зле — тричасово забавяне под погледите на хората от охраната.

Натали задряма, облегната на голяма скала, въпреки жегата насе комите и неудобното си положение. Саул я събуди, като положи нежно ръка на рамото и.

— Размърдват се — каза. — Да вървим!

Поне стотина нелегални имигранти се насочваха към далечната ограда. Движеха се на малки, нестройни групички. На склона на хълма зад тях се бяха появили още огньове. Далеч на северозапад се виждаха примигващите светлини на американски град; пред тях лежаха само тъмни каньони и хълмове. Единствен чифт фарове изчезна на изток по някакъв незабележим входен път от американската страна на оградата.

— Граничен патрул — поясни Саул и ги поведе надолу по стръмната пътека и после нагоре по склона на следващия хълм. И двамата шумно се задъхаха само за няколко минути, потяха се под раниците си и се бореха с големите си куфари, препълнени с документи. Макар че опитаха да се държат встрани от другите, скоро им се наложи да се присъединят към дългата редица потни мъже и жени, някои от които говореха тихо или кълняха на испански, а други напредваха в стоическо мълчание. Пред Саул един висок, слаб мъж носеше седем или осемгодишно момченце на гърба си, а дебела жена влачеше голям шперплатов куфар.

Опашката спря в изсъхнало речно корито на трийсетина метра от дренажен канал, който минаваше под граничната ограда и чакъления път отвъд. Групички от по трима-четирима прескачаха речното корито и изчезваха в тъмния отвор на тръбата. От време на време от другата страна се разнасяха викове и веднъж Натали чу писък, който вероятно идваше точно отвъд пътя. Тя осъзна, че сърцето и бие бясно от доста време и кожата и е лепкава от пот. Стисна здраво куфара си и се насили да се отпусне.

Цялата опашка от петдесет или шейсет човека се скри зад скалите, храстите и един зад друг, когато се появи и спря втора патрулна кола. Ярък прожектор помете храсталаците аройо и мина на няма и три метра от жалкото трънено дърво, което Натали и Саул се опитваха да използват за прикритие. От североизток се разнесоха викове и изстрели, а патрулът отпраши нататък с висока скорост, радиото на колата дрънкаше на полицейски английски. Опашката нелегални имигранти, отново възобнови равномерния си напредък към тръбата.

След минути Натали също запълзя на четири крака зад Саул, като буташе тежкия куфар пред себе си, а раницата и се блъскаше в издрания покрив на тунела. Бе тъмно като в рог. Дренажната тръба миришеше на урина и екскременти, а ръцете и коленете и се блъскаха в невидима мекота, осеяна със счупени стъкла и късчета метал. Някъде зад нея, в задушаващия мрак, пискливо заплака жена или може би дете. Остър мъжки глас го накара да млъкне. Натали беше сигурна, че тръбата не води на никъде и че ще става все по-тясна и по-тясна, а грубият таван ще се снишава, докато ги смачка в калта и лайната, водата ще се вдигне над нивото на лицата им и…

— Почти стигнахме — прошепна Саул. — Виждам лунната светлина!

Натали осъзна, че ребрата я болят от паническото тупкане на сърцето и и защото отдавна не си бе поемала дъх. Издиша точно когато психиатърът се търкулна няколко крачки напред в каменистото речно легло и и помогна да излезе от смрадливата тръба.

— Добре завърнала се в Америка! — прошепна той, докато събираха багажа си и тичаха към тъмната безопасност на аройо, където без съмнение убийците и крадците лежаха в засада, в очакване на някой от нощните, изпълнени с надежда имигранти.

— Благодаря — прошепна Натали между жадните си глътки въздух. — Следващия път влизам пряко, ако ще и това да означава да летя със затворнически белезници!

 

Джак Коен ги очакваше на върха на третия хълм. На всеки две минути присветваше с фаровете на стария син микробус, който бе паркирал там, и това беше фарът, довел Натали и Саул до него. Коен се ръкува с лсихиатъра, после и с момичето. Каза:

— Скачайте вътре, трябва да побързаме! Мястото не го бива за продължителен престой. Донесох нещата, които ми поискахте в писмото си и нямам никакво желание да ги обяснявам на граничния патрул или на полицията на Сан Диего. Побързайте!

Задната част на микробуса бе пълна до половината с кутии. Те метнаха багажа си отзад, Натали се настани на седалката за пътници, а Саул се намести на ниската пейка, разположена зад и между двете предни седалки. Джак Коен караше. Близо километър подскачаха и се друсаха по черни пътища, след това завиха на изток по чакълен път и стигнаха до асфалтирано шосе, което водеше на север. Десет минути по-късно вече се спускаха по входната рампа към междущатската магистрала и Натали се чувстваше не на място и дезориентирана, сякаш Съединените американски щати се бяха променили по множество различни и необясними начини по време на трите месеца на отсъствието и.

„Не, по-скоро сякаш никога не съм живяла тук!“ — помисли си тя, докато гледаше предградията и малките търговски центрове, които подминаваха по пътя си. Взираше се в уличните лампи и колите и се чудеше на невероятния факт, че хиляди хора тук се занимават с обичайните си вечерни дела, като че ли нищо не се е случило — сякаш само на двайсетина километра от тези удобни домове на средната класа мъже, жени и деца не пълзят през пълни с лайна дренажни тръби; сякаш млади сабра с остър като стомана поглед не носят точно в този миг въоръжен караул по границите на кибуците си, докато маскирани убийци от ООП — самите те момчета — смазват своите калашници и чакат да се стъмни; сякаш Роб Джентри не бе мъртъв — убит, мъртъв и погребан! — и също тъй абсолютно недостъпен както и баща и, който навремето идваше всяка вечер да я завие в леглото и да и разказва приказки за Макс, любопитния дакел, който винаги…

— Взе ли пистолета в Мексико сити, както ти казах? — попита Коен Натали стреснато се събуди. Бе задрямала с отворени очи. Чувстваше в тялото си новокаиновата упойка на абсолютното изтощение. В ушите и отекваше приглушеният рев на самолетни двигатели. Съсредоточи се върху разговора на двамата мъже.

— Да — отвърна Саул. — Нямаше проблеми, макар че се притеснявах какво ще стане, ако федералните го открият у мен.

Тя се постара да фокусира погледа си, за да разгледа агента на Мосад. Джак Коен бе в началото на петдесетте, но изглеждаше по-стар — по-стар дори от Саул, особено сега, когато психиатърът си беше избръснал брадата и бе оставил косата си да поотрасне. Лицето на Коен бе слабо и белязано от шарка, но го освежаваха раздалечените очи и носът, който очевидно е бил чупен повече от веднъж. Имаше оредяла бяла коса с такъв вид, сякаш се е опитвал да я подстригва сам и се е отказал, преди да свърши докрай с прическата. Коен владееше свободно английски и го говореше идиоматично правилно, но с акцент, който Натали не можа да разпознае — звучеше все едно западногерманец е учил английския си от уелсец, който пък е научил своя от бруклински преподавател. Хареса и гласът на Джак Коен. Хареса и целия Джак.

— Я да видя оръжието — помоли израелецът.

Саул извади малък пистолет от колана си. Натали нямаше представа, че той е въоръжен. Приличаше и на евтино пушкалце с капси.

Бяха сами на лявата лента на моста. Поне на километър и нещо зад тях нямаше други коли. Коен взе пистолета и го хвърли през прозореца — над перилата и към тъмната бездна отдолу.

— Вероятно щеше да експлодира първия път, когато се опиташ да го използваш — каза извинително. — Съжалявам, че предложих да го вземеш, но беше твърде късно да ти звъня! Бе прав за федералните — със или без документи, ако откриеха този пистолет в теб, щяха да те обесят за топките и да проверяват на всеки две-три години, за да се уверят, че още стенеш. Не са приятни хора, Саул! Точно проклетите пари ме накараха да мисля, че си струва риска. Колко внасяш в крайна сметка?

— Около трийсет хиляди — отвърна Саул. — И още шейсет са пратени в банка в Лос Анджелис от адвоката на Давид.

— Твои или на Давид? — поинтересува се събеседникът му.

— Мои са си — уточни психиатърът. — Продадох една деветакрова ферма, която държах край Нетания, от войната за независимост насам. Прецених, че ще е глупаво да се опитвам да се добера до нюйоркската си спестовна сметка.

— И правилно си преценил — съгласи се Коен. Вече бяха навлезли в града. Живачните лампи очертаваха ярки правоъгълници на предното стъкло и превръщаха неговото грозновато-красиво лице в жълта маска.

— Мили Боже, Саул — каза той — знаеше ли колко е трудно да се намерят някои от нещата в списъка ти за пазаруване? Петдесет килограма пластичен взрив С-4! Пушка със сгъстен въздух. Упойващи стрелички! Боже Господи, човече, знаеше ли, че в целите Щати има само шестима доставчици, които продават упойващи стрелички и че трябва да си дипломиран зоолог, само за да си имаш и най-смътна идея къде да ги намериш?

Саул се ухили.

— Съжалявам, но не бива да се оплакваш, Джак! Нали разбираш, ти си нашият резидент deux ex machina[1].

Коен се усмихна жалостиво.

— Не знам за deux — каза, — но със сигурност са ме прекарали през таспша. Знаеше ли, че използвах трупани две години и половина отпуски, докато припках по малките ти задачи?

— Ще се опитам да ти се реванширам някой ден — обеща му Саул. — Имаше ли проблеми с началника?

— Не. Обаждането от кабинета на Давид Ешкол уреди повечето от трудностите. Надявам се, че двайсет години след пенсионирането си ще мога да дърпам конци по същия начин. Той добре ли е?

— Давид? Не, не е никак добре след двата сърдечни удара, но работи с пълна пара. Ние с Натали се видяхме с него в Йерусалим, преди пет дни. Той ни каза да ти предадем сърдечни поздрави.

— Работил съм с него само веднъж — отбеляза Коен. — Преди четиринайсет години. Тогава се върна от пенсия, за да ръководи операцията, по време на която отмъкнахме цял руски SAM точно под носа на египтяните. Спаси много животи по време на Шестдневната война. Давид Ешкол беше брилянтен тактик!

Вече бяха в Сан Диего и Натали гледаше със странно усещане за отчуждение, докато завиваха по Междущатско 5 и се насочваха на север.

— Какви са ти плановете за следващите няколко дни? — попита Саул.

— Ще ви настаня — отвърна Коен. — И трябва да се върна във Вашингтон до сряда.

— Няма проблеми — увери го психиатърът. — Ще бъдеш ли на линия да ни даваш съвети?

— По всяко време — кимна събеседникът му, — стига, разбира се, да ми отговорите на един въпрос!

— И той е…?

— Какво всъщност става, Саул? Какъв е най-долният ред от връзката между твоя дърт нацист, тази група във Вашингтон и старицата от Чарлстън? Все едно как ги събирам заедно, никакъв смисъл не виждам! Защо правителството на САЩ би се мъкнало за ръчичка с този военно-престъпник?

— Те не се водят за ръчичка с него — отвърна Саул. — Групи в самото правителство се опитват да го намерят не по-малко упорито от нас, но за свои собствени цели. Повярвай ми, Джак, мога да ти кажа още доста, но няма да те осветля много по въпроса. Повечето от тези събития излизат извън рамките на здравия разум.

— Прекрасно! — възкликна Коен саркастично. — Ако не можеш да ми кажеш повече, тогава няма начин да въвлека и агенцията си, без значение колко уважават всички Давид Ешкол.

— Така вероятно ще е най-добре — кимна Саул. — Видя какво стана, когато Аарон и приятелят ти Леви Кол се замесиха. Най-сетне осъзнах, че няма да има тромпетен сигнал и препускаща през билото на хълма конница, когато му дойде времето. Всъщност отлагах действията си с десетилетия, докато чаках пристигането на кавалерията! Сега осъзнавам, че това е нещо, с което трябва да се справя сам… и Натали чувства същото.

— Глупости — обади се Коен.

— Да — съгласи се психиатърът, — но животът на човека като цяло е управляван от определено ниво на вяра в глупости. Ционизмът е бил пълна глупост само преди век, но днес границата ни — границата на Израел! — е единствената чисто политическа граница, която се вижда и от орбита. Там, където свършват дърветата и започва пустинята, свършва и Израел.

— Сменяш темата — равно отбеляза Коен. — Направих всичко това, защото харесвах племенника ти и обичах Леви Кол като син, както и вярвам, че си по следите на убийците им. Това вярно ли е?

— Да.

— А жената, за която смятаме, че се е върнала в Чарлстън, тя е част от всичко това, а не жертва?

— Участник е, да — съгласи се Саул.

— И твоят Полковник все още убива евреи?

Ласки се поколеба.

— Все още убива невинии хора, да.

— И този putz в Лос Анджелис също е замесен?

— Да.

— Добре — кимна Коен, — продължаващ да разчиташ на помощта ми, но някой ден ще трябва да си оправим сметките!

— Ако това ще ти помогне — въздъхна психиатърът, — ние с Натали оставихме запечатано писмо при Давид Ешкол. Дори Давид не знае подробностите на този кошмар! Ако ние с приятелката ми тук умрем или изчезнем, Давид и изпълнителите му ще отворят писмото. Имат нареждания да споделят съдържанието му с теб.

— Прекрасно — възкликна Коен отново. — Направо не мога да дочакам докато двамата умрете или изчезнете!

В мълчание поеха към Лос Анджелис. Натали сънуваше, че те с Роб и баща и се разхождат в Стария квартал на Чарлстън. Беше прекрасна пролетна вечер. Звездите горяха над палмите и новите пъпки; въздухът ухаеше на мимози и хиацинти. Внезапно куче със светло оцветена глава и тъмно тяло изскочи от мрака и изръмжа към тях. Натали се уплаши, но баща и каза, че кучето само иска да се сприятелят. Той коленичи и протегна дясната си ръка към животното — да я подуши — само че то я захапа и продължи да дъвче, ръмжейки и преглъщайки, докато дланта изчезна, ръката също изчезна, а после изчезна и баща и. Тогава кучето се промени, стана много по-голямо, а Натали осъзна, че тя се е смалила, превърнала се е в малко момиченце. След това животното се обърна към нея, несъразмерно бялата му глава сияеше на светлината на звездите и тя беше прекалено ужасена, за да се обърне или да побегне, или дори да изпищи. Роб я докосна по бузата и пристъпи пред нея точно когато кучето скочи. То го блъсна в гърдите и го събори. Докато те се бореха, Натали забеляза, че странната глава на кучето се смалява и изчезва. След това осъзна, че то дъвче и си проправя път през гърдите на Роб. Ясно се чуваше как мляска и преглъща.

Натали седна тежко на тротоара. Носеше кънки и синята рокля, която бе получила от любимата си леля на шестия си рожден ден.

Гърбът на Роб се извисяваше пред нея — голяма сива стена. Погледна към пистолета в кобура на бедрото му, но той бе пристегнат с ивица кожа и тока и тя не можеше да се насили да посегне към него. Тялото му се тресеше от яростта на движенията на животното и тя чуваше дъвче-щите мляскащи звуци много ясно.

Опита се да стане, но всеки път когато се надигаше на крака, кънките под нея се плъзваха и тя отново се просваше по дупе. Едната от кънките вече се бе разхлабила и висеше на зеления си ластик. Натали се претъркули на колене И се озова само на сантиметри от невероятно високия, сив гръб на Роб. Точно тогава главата на кучето го проби. Късчета плът и риза бяха залепнали за бузите на чудовището и по зъбите му. То се замята да разшири дупката; очите му сияеха като полудели прожектори, а мощните му челюсти се отваряха и затваряха като на акула. Натали пропълзя две крачки назад, но не можеше да отстъпи повече. Вниманието и бе приковано върху кучето, когато то изръмжа, защрака със зъби и се затърчи да я докопа. Вратът и раменете му вече бяха минали през дупката. Опръскаха я слюнка и кръв. Тя виждаше тъмната, сплъстена козина по плешките и предните лапи на чудовището, докато то се мъчеше да се освободи от плътския си тунел. Беше все едно гледа някакво ужасно, кошмарно рождение, като през цялото време знаеше, че това раждане означава нечия смърт.

Но именно лицето му ужаси Натали, смрази я във вцепенение и накара слабостта на ужаса да се надигне в гърлото и като импулс за повръщане. Защото над тъмната козина на мощните, пробивни рамене и дращещите лапи; над мястото, където просмуканата с кръв козина избледняваше до синкаво-сиво, а после започваше белотата, бе възкачена белоснежната смъртна маска на лицето на Мелани Фулър, изкривено от налудничавата си усмивка и зле прилепнало към гигантските, несъразмерни челюсти, които се превръщаха в бляскави кучешки зъби на сантиметри от очите на Натали.

Кучето-звяр нададе вой, сгърчи цялото си тяло в котешки, кървав тласък на усилие и се роди.

 

Натали се събуди стресната, зинала за въздух. Протегна ръка към таблото на микробуса и намери опора. Вятърът лъхаше през отворения прозорец и носеше мириса на нечистотии и дизелови газове. През напречната ивица на Междущатското от време на време нахлуваха светлините на фарове.

Саул тъкмо казваше с тих глас:

— Може би съветът, който ми трябва, е как да убия някого…

Коен го погледна косо.

— Аз не съм убиец, Саул!

— Не си. Нито пък аз. Но и двамата сме видели много убийства. Виждал съм ги — студени и ефикасни в лагерите, бързи и крилати в гората, горещи и патриотични в пустинята, а също и извършени наслуки и безсмислено по улиците. Може би е време да се науча как се прави професионално.

— Искаш семинар по убиване? — попита Коен.

— Да.

Израелецът кимна, изтърси една цигара от пакета в джоба на ризата си и използва запалката на микробуса, за да я запали.

— Тези неща ще убиват — каза, издишайки дим. С бурен порив ги подмина полуфургон, който се носеше с близо сто и петдесет.

— Мислех си за нещо по-бързо и по-малко опасно за невинните хора в района — отвърна Саул.

Коен се усмихна и заговори с все още втъкната между устните цигара:

— Най-ефикасният начин да убиеш някого е да наемеш човек, който е добър по убиването — той погледна събеседника си. — Сериозно говоря. Всички го правят — КГБ, ЦРУ, както и дребните риби помежду им. Американците се разстроиха преди няколко години, когато откриха, че ЦРУ наема убийци на мафията да свалят Кастро. Но като се замислиш за това, има смисъл. По-морално ли ще е да се обучават хора в рамките на агенция на демократично правителство в това как да идат и да прострелват разни други? Джеймс Бонд е пълна дивотия. Професионалните убийци са управляеми психопати, симпатични горе-долу колкото Чарлз Менсън, но с по-здраво стегнати юзди. Употребата на хора на мафията вероятно щеше да свърши работа, а междувременно щеше да спре онези същите психопати от убиване на американци… поне за няколко седмици.

Коен покара в мълчание за малко, цигарата му просветваше всеки път, щом си дръпнеше. Накрая тръсна пепелта през прозореца и добави:

— Всички ние използваме наемници, когато се стигне до пресметнато убийство. Една от задачите ми, когато работех в страната, беше да насъсквам младите новобранци на ООП към извършване на екзекуции на други палестински лидери. Бих предположил, че една трета от междуорганизационните удари вътре в терористичното общество са резултат от нашите операции. Понякога за да се елиминира А беше нужно само да се гръмне по Д, после да съобщим на Д, че С е платен от Б да го елиминира по заповед на А, след което да се облегнем удобно в очакване на фойерверките.

— Да приемем, че наемането на някого е абсурд в нашето положение — каза Саул.

По тихите им гласове Натали предположи, че я мислят за заспала. Очите и почти се бяха затворили отново, фаровете и случайните улични лампи се филтрираха през миглите и. Тя си спомни как е дрямала на задната седалка на колата като дете, вслушана в мекото жужене на разговора на родителите си. Но разговорът им никога не звучеше по този начин.

— Добре — прие Коен, — да речем, че не можете да наемете някого поради политически, практически или лични причини. Тогава нещата се усложняват. Първото, което трябва да се реши, е дали вие сте или пък не сте склонни да дадете живота си в името на своята мишена. Ако сте, тогава имате голямо предимство. Традиционните методи за предпазване, като цяло са излишни. Повечето от великите убийци в историята са били напълно готови да отдадат живота си… или поне да ги хванат незабавно… за да изпълнят свещените си мисии.

— Да приемем, че в този случай, ъ-ъ-ъ… убиецът… предпочита да остане на свобода, след като си изпълни задачата — рече Саул.

— Тогава трудното става още по-трудно — отвърна Коен. — Избори: военна акция… наши F-16 удрят Ливан, което е просто недискретен опит за убийство, селективен избор на експлозиви, далекобойни оръжия, по-малокалибрено оръжие с подготвен път за бягство, отрова, ножове или ръкопашен бой — Коен хвърли угарката от първата си цигара и запали нова. — Експлозивите са на мода в момента, но са много несигурни, Саул!

— И защо?

— Ами, вземи този С-4, от който имаш струпан там отзад запас за десет години. Безопасен като парче глина. Можеш да го риташ, да го мачкаш, да го разтваряш, да сядаш на него, да го прострелваш или да го използваш за запълване на фуги — все едно, няма да гръмне. Запалването е в нитроглицерина, експлозивът в смъртоносните детонатори, които много, много внимателно са опаковани в специална кутия, сложена в пластмасова опаковка и във втора кутия, пак там отзад. Някога използвал ли си пластичен взрив, Саул?

— Не.

— Бог да ни помага — промърмори Коен. — Добре, утре в тайната къща ще ти проведа обучение по пластичен взрив. Но я ми кажи, като сложиш експлозива на място, как смяташ да го детонираш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, разполагаш с богат избор — механично, електрическо, химическо, електронно детониране — но нито един начин не е напълно сигурен. Повечето експерти по експлозивите умират, докато си правят м ките бомбички. Това е най-големият убиец на терористи спрямо другите терористи. Но нека приемем, че ще успееш да сложиш пластичния си експлозив, ще прикрепиш детонатора и ще опънеш електрически спусък към този детонатор — и всичко е готово! Ти си си в колата, на безопасно разстояние зад колата на мишената. Ще чакаш, докато излезе от града и се отдалечи от свидетели и невинни минувачи. Да, ама както предавателят ти е изключен, колата му взема и че гръмва, докато изпреварва училищен автобус, пълен с дечица.

— Защо?

Натали усещаше умората, прокрадваща се в гласа на Саул и осъзна, че той сигурно е изтощен не по-малко от самата нея.

— Устройства за отваряне на гаражни врати, самолетни предавания, детски уоки-токита, преносими радиоапарати… — изброи Коен. — Дори дистанционно за телевизор може да задейства такъв спусък. Та значи, работиш с минимум два превключвателя на пластичния взрив — един ръчен, който да го зареди, и един на линията на видимостта, който да го задейства. При това шансовете за провал все още са големи…

— Има и други начини — отбеляза Саул.

— Да, с карабина — отвърна Коен. Втората му цигара почти бе свършила. — Тя гарантира сигурността на разстоянието, позволява време за оттегляне, може да се избира и почти винаги е ефикасна, когато си точен. Предпочитаното оръжие. Възпято от Лий Харви Осуалд и Джеймс Ърл Рей, както и от безброй други, за които не се споменава. Има обаче няколко проблемчета.

— Например?

— Преди всичко, забрави телевизионния боклук за снайпериста, който си носи оръжието някъде в дипломатическо куфарче и го сглобява, докато мишената покорно заеме позиция. Пушката и устройството трябва да са сглобени, нагласени за разстоянието и ъгъла, скоростта на вятъра и отклоненията на самото оръжие. Снайперистът трябва да има опит с това оръжие, на това разстояние и тъй нататък. Военен снайпер работи на разстояние, където мишената има време да измине три крачки между изстрела и удара. Имаш ли опит с далекобойни оръжия, Саул?

— Не и от войната насам… европейската война — уточни психиатърът. — А и никога не съм убивал човек!

— Те точно за това са добри я — уточни Коен. — Имам неща от твоя списък там отзад… осемнайсет хиляди от парите ти, инвестирани в най-проклетата колекция оръжия, която някога е трябвало да събера… но няма карабина.

— Ами-охраната? — попита Саул.

— Твоята или тяхната?

— Тяхната.

— Какво за нея?

— Как човек се оправя с тях?

Коен стисна цигарата си по европейски и присви очи срещу тунела от светлина, който фаровете прогаряха в нощта.

— Охраната е… като цяло… обречен опит да се отложи неизбежното, ако някой възнамерява да те убие. Ако мишената има обществен живот — появява се сред хора — и най-добрата охрана може само да затрудни сериозно успелия убиец по време на бягството му. Видя резултата миналия месец, когато някакъв нетрениран пънк реши, че иска да стреля по американския президент с 22-калибрено детско пистолетче…

— Аарон ми каза, че вие тренирате агентите си да използват 22-калибрени берети — обади се Саул.

— Напоследък да — съгласи се Коен, — но те ги използват на близко разстояние, където може да се очаква бой с ножове; в ситуации, където се изисква липса на шум или бързо действие, а не огнева мош. Ако пратим екип да убие някого, това ще бъде екип… след седмици преследване на мишената, упражняване на операцията и тестване на пътищата за бягство. Това момче, което стреля по президента миналия месец, го стори без повече подготовка, отколкото ти или аз ще положим, за да идем до ъгъла да си купим вестник.

— И какво доказва това?

— Доказва, че няма такова нещо като охрана, ако ходовете на мишената са предсказуеми — обясни Коен. — Един добър началник-охрана няма да позволи на клиента си да следва разписание, да се движи по рутина и няма да поема ангажименти, които могат да станат обществено достояние. Непредсказуемостта е спасявала живота на Хитлер половин дузина пъти. Това е единствената причина да не успеем да унищожим тримата яли четирима палестинци, които са на първите места в списъка на мишените ни. За чия охрана говорим обаче в тази хипотетична дискусия?

— Хипотетична ли? — попита Саул. — Ами нека хипотетично обсъдим охраната на господин К. Арнолд Барент.

Коен сепнато се обърна. Метна цигарата си пред прозореца и този път не запали нова.

— Ти затова ли поиска досиетата за летния лагер на Барент?

— Говорим хипотетично — напомни му Саул. Израелецът прекара пръсти през косата си. — Мили Боже, човече, ти си откачил!

— Ти каза, че охраната е безнадежден опит да се превари неизбежното — напомни психиатърът. — Господин Барент изключение ли е?

— Слушай — заяви Джак Коен, — когато президентът на САЩ пътува нанякъде… където и да е, ако ще и на посещение при лидери на други страни в уединени охраняеми места… Секретните служби пикаят газ. Ако от тях зависеше, президентът никога не би напуснал подземното скривалище на Белия дом, а и то не им е много по вкуса. Единственият момент… единственият, когато Тайните служби въздъхват с облекчение, е ако президентът отива на гости на К. Арнолд Барент… което президентите правят вече от трийсет и няколко години. През юни фондацията „Наследство на запада“ на Барент провежда ежегодния си летен лагер и четирийсет-петдесет от най-влиятелните хора на света си свалят обувките и си закичват пера в достолепните коси, там на острова му. Това да ти подсказва нещо за нивото на охраната му?

— Добра е?

— Най-добрата на света — потвърди Коен. — Ако Тел Авив утре съобщи, че бъдещето на държавата ни — Израел — зависи от внезапната смърт на К. Арнолд Барент, бих свикал най-добрите хора от Израел, с които разполагаме, ще вдигна по тревога екипите командоси, които карат Enteb-be да бледнее, ще изтегля ескадроните на отмъщението от Европа и все пак всички те няма да ни дадат и едно към десет шанс да го доближим.

— А ти как би опитал? — настоя Саул. Коен няколко минути кара в мълчание.

— Хипотетично — каза накрая, — бих изчакал, докато му се наложи да зависи от нечия друга охрана… например тази на президента… и тогава ще опитам. Мили Боже, Саул, всичките тия приказки за убиване на Барент! Къде беше миналия 30-и март?

— В Кесария — уточни Ласки. — И свидетели си имам. Какво друго би опитал?

Събеседникът му подъвка устната си.

— Барент лети непрекъснато. А самолетите са уязвимо място, не го забравяй! Охраната на земята почти винаги може да предотврати поставянето на експлозиви на борда, но въпреки това остава възможността за ракети земя-въздух. Ако знаеш къде отива самолетът предварително, поне когато излита, и как да го идентифицираш, щом веднъж е излетял…

— А можеш ли да го направиш? — поинтересува се Саул.

— Да — кимна Коен, — ако разполагам с всички ресурси на израелските военновъздушни сили, вързани с електронните разузнавателни служби и с помощта на американските сателити и разузнаването NDA, и ако господин Барент благоволи да прелети над Средиземно море или южния край на Европа с полетен план, запълнен седмици преди това.

— Той има кораб — подсети, го Саул.

— Не — поправи го израелецът, — има 65-метрова яхта, „Антоанет“ която струваше шейсет и девет милиона долара преди дванайсет години когато му я продаде неназован гръцки корабен магнат, известен най-вече като втория съпруг на една американска вдовица, чийто първи мъж се приближи твърде много до карабина, на другия край на която се намираше бивш военноморски снайперист… — Коен си пое дъх. — „Корабът“ на Барент има такава охрана на борда и около него, все едно е някоя от островните му резиденции. Никой не знае накъде тръгва или кога той ще се качи на борда. Има площадки за два хеликоптера и скутери, които служат като разузнаване, когато наблизо има движение. Може би торпедо или ракета „Екзосет“ могат да потопят „лодката“, но се съмнявам. Има по-добър радар, маневреност и системи за овладяване на пораженията, отколкото повечето съвременни крайцери.

— Край на хипотетичната дискусия — каза Саул и по тона на гласа му Натали позна, че вече е знаел всичко, което Коен му каза.

— Ето тук слизаме — заяви израелецът и се насочи към изходната рампа. Знакът над нея гласеше „Сан Хуан Капистрано“. Спряха на денонощна бензиностанция и Коен плати с кредитната си карта. Натали слезе и си пораздвижи краката, все още наполовина заспала. Въздухът вече бе изстинал и тя беше почти сигурна, че долавя мириса на морето. Джак си взимаше чаша кафе от автомата, когато тя тръгна към бензиностанцията.

— Будна си — поздрави я той. — Добре завърнала се!

— Бях будна и в колата… през повечето време — обясни Натали. Той отпи от кафето си и се намръщи.

— Странен разговор. Да сте обсъждали плановете на Саул?

— Да, заедно ги изработихме.

— И знаеш за всичките работи, които са натоварени отзад в микробуса?

— Ако са онова, което беше в списъците — да, знам — кимна Натали. Коен полека тръгна към микробуса заедно с нея.

— Е, надявам се, че и двамата знаете какво правите!

— Не знаем — отвърна Натали и му се усмихна, — но оценяваме помощта ти, Джак!

— Ъ-ъ — отвърна той и и отвори вратата. — Стига помощта ми да не се изчерпва с това да ви помогна да се самоубиете по-бързичко.

 

Караха петнайсетина километра по магистрала 74, встрани от морето, след което завиха на север през рядка горица и накрая микробусът спря пред една ферма. Къщата бе разположена на около половин километър нататък по тясна алея, не светеше нито един прозорец.

— Навремето я използваха хората ни от западния бряг, за укритие — обясни Коен. — Не е имало причини да идват тук през последната година или някъде там, но все някой я поддържа, оправя двора… Местните мислят, че това е вила, собственост на една двойка от Анахейм Хилс, млади професионалисти, сещате се.

 

Бе на два етажа, с твърде много евтини легла в горните спални. В трите имаше място за поне дузина души. На долния етаж задната пристройка на старата фермерска сграда бе преоборудвана напълно; еднопосочно огледало гледаше към малка стая с кушетка и ниска масичка за кафе.

— Построиха го за едно продължително лятно разпитване на член на „Черния септември“, който си мислеше, че се е натъкнал на ЦРУ. Помогнахме му да стои настрана от големия лош Мосад, докато не ни разказа всичко, което знаеше. Мисля, че тази стая твърде добре подхожда на спецификациите ви!

— Идеална е — съгласи се Саул. — Ще ни спести седмици подготовка.

— Ще ми се да съм наблизо да се позабавлявам — проточи Коен.

— Стига да бъде забавно — отвърна Ласки и преглътна една голяма прозявка, — някой ден ще седнем и ще ти разкажем всичко!

— Става — прие Джак. — Какво ще кажете всеки да си избере по една стая и да поспим малко? Утре в 11:30 летя за Лос Анджелис.

 

Малко след осем сутринта Натали се събуди от звука на експлозия. Огледа се, като в първите няколко секунди не можа да се сети къде се намира, след това намери панталона си и го навлече. Извика името на Саул, но не получи отговор от съседната спалня. Джак Коен също не си беше в стаята.

Натали се спусна на долния етаж и излезе навън. Полъхваше топъл ветрец, а небето бе изумително синьо. Нататък — към пътя, откъдето бяха дошли — се простираха някакви ниски насаждения. Тя заобиколи къщата и откри Саул и Коен, присвити над една стара врата, килната настрани срещу оградата. В средата на вратата бе пробита двайсет и няколко сантиметрова дупка.

— Семинар по пластичен взрив — обясни и Коен, когато Натали се приближи. Обърна се към Саул. — Това беше по-малко от половин унция. Може да предположиш на какво са способни седем килограма… — той се изправи и си отупа панталоните. — Време е за закуска!

Хладилникът беше празен и изключен, но Коен донесе голяма хладилна чанта от микробуса и в течение на следващите двайсет минути всички те бяха заети да разбъркват тигани и кафеници, да се редуват при печката и като цяло, да си настъпват краката един друг. Когато редът бе възстановен в кухнята ухаеше на кафе и яйца и те тримата седнаха на масата до големия обзорен прозорец в трапезарията. Насред празния разговор на закуска дълбок и внезапен пристъп на мъка сполетя Натали и тя осъзна, че стаята й напомня за трапезарията в дома на Роб, Струваше и се, че Чарлстън е на десет хиляди километра оттук и поне на два пъти повече години в миналото.

След закуска разтовариха микробуса. Наложи се тримата заедно Да влачат голямата количка с електроенцефалографа в нея. Електронното оборудване също влезе в стаята от страната на наблюдателите спрямо еднопосочното огледало. Кутиите с С-4 и по-голямата количка с детонаторите поставиха в мазето.

Когато приключиха, Коен остави две малки кутии на масата в трапезарията.

— Това е подарък от мен — обясни. Вътре имаше два полуавтоматични пистолета. Надписът на синята им стомана гласеше: „КОЛТ“ МК IV СЕРИЯ ПРАВИТЕЛСТВЕН МОДЕЛ 380 АВТОМАТИК.

— Бих предпочел да ви дам 45-калибрената версия, която аз самият нося — обясни израелецът. — Нещо, което наистина спира, като стреляш по някого. Но всеки от тези тук е с почти половин килограм по-лек от 45-ката „Правителствен модел“, дулото е с почти пет сантиметра по-късо, побира седем заряда вместо шест и откатът му е по-мек като за начинаещи, а и ще е по-леко за прикриване. Освен това, използвано от близко разстояние, оръжието все пак би изпълнило задачата си… — той постави на масата и три кутии патрони. — Амунициите не могат да бъдат проследени — допълни. — Част от прихваната пратка на ИРА, която се е позагубила в бъркотията…

Той вдигна на масата още една голяма кутия и извади от нея дълго, тежко оръжие, на вид като карикатурна пушка, купена от магазин за детски играчки. Прикладът изглеждаше миниатюрен спрямо дългата метална правоъгълна призма на дулото. До голяма степен приличаше на прототип на картечница, като изключим малкия отвор на дулото и липсата на щипка за амунициите.

— За малко да ми се наложи да се обадя на Марлин Пъркинс, преди да успея да намеря едно от тези, с обсег над три метра — каза Коен. — Повечето хора в играта използват специално изработени пушки… — той отвори оръжието и извади една стреличка от кутията, като я вкара в едно-зарядното гнездо. — Патроните с въглероден двуокис стават за около двайсет изстрела — поясни. — Искате ли да го видите в действие?

Натали излезе на предната веранда, погледна към микробуса и се разсмя гръмогласно. Надписът на него беше жълт, на син фон.

БАСЕЙНИ ДЖАК & НАТ

ИНСТАЛАЦИЯ И РЕМОНТ

СПЕЦИАЛИСТИ ПО ГОРЕЩИ ВАНИ И ДЖАКУЗИ

— Така ли го продават или ти специално си го боядисал? — попита Натали.

— Аз бях.

— Не е ли малко подозрително?

— Може би, но се надявам да послужи по-скоро за идеалната маскировка.

— Как тъй?

— Ще ходите в определено висока класа райони — обясни Коен. — Полицията там е сред най-съзнателните в страната, поне по отношение опазването на частната собственост. Плюс това и самите жители са параноици. Ако паркираш някъде за половин час, хората ще го забележат. Това тук може да помогне.

Натали се изкиска и ги последва към хамбара. Малко прасенце изтича да ги посрещне в ограждението си.

— Мислех, че фермата вече не се използва — отбеляза момичето.

— Така е — съгласи се Коен. — Вчера сутринта прибрах това приятелче. Идеята беше на Саул.

Натали погледна към психиатъра.

— Тежи около седемдесет и пет килограма — уточни Саул. — Нали си спомняш проблема, който обсъждахме с Исак в телавивската зоологическа градина?

— Ох — простена негърката. Коен вдигна въздушния пистолет.

— Малко е странен, но с него се прицелваш горе-долу както с нормален пистолет. Само си представи, че дулото ти е показалецът — прицелваш и стреляш… — той вдигна масивния пистолет и се чу шумно пффффт. Малката стреличка оперена в синьо опашка цъфна в средата на вратата на хамбара на около пет метра от тях. Израелецът отвори пистолета, а също и кутията със стрелички. — Сините на горния ред са празни. Можете да си забъркате собствен вид упойка. В червената редица спринцовките са с доза от петдесет кубика, зелените са с четирийсет, жълтите са трийсеткубикови, а оранжевите — двайсет. Саул има допълнителни ампули, ако решите сами да си приготвите смес — той вдигна една червена стреличка и я вкара в гнездото. — Натали, искаш ли да опиташ?

— Разбира се — тя затвори въздушния пистолет и го прицели във вратата на хамбара.

— Ъ-ъ — обади се Саул. — Да пробваме по нашето приятелче тук! Натали се обърна и със съмнение се вгледа в прасето. Зурличката му трепна към нея, докато то душеше въздуха.

— Упойката е базирана на кураре — обясни Коен. — Много скъпа и въобще не е толкова безопасна, колкото твърдят специалистите по диви животни. Трябва да се прецени точното количество за телесното тегло.

В действителност не ги сваля напълно… не е упойка, нали разбирате… по-скоро е специфичен невротоксин, който парализира нервната система. Твърде малко и мишената усеща нещо като новокаиново вцепенение, но може да избяга. Твърде много — и ще повлияе на дишането и сърцето, както и на съзнателните действия.

— Това правилната доза ли е? — попита Натали, вгледана в оръжието със стреличките.

— Има само един начин да открием — отвърна израелецът. — Наш Прасчо тук е с теглото, което Саул ми продиктува, а петдесеткубиковата стреличка се препоръчва за животни с този размер. Хайде, опитай!

Натали заобиколи кочината, за да получи чиста видимост за изстрел. Прасето мушна глава през дъските, сякаш очакваше Саул и Джак Коен да го почерпят с нещо.

— Някое конкретно място? — попита момичето.

— Опитай се да не се целиш в лицето и очите — уточни Коен. — С врата също могат да възникнат проблеми. Където и да е по торса ще бъде идеално.

Тя вдигна въздушния пистолет и застреля прасето в хълбока от четири метра разстояние. Животинчето подскочи, изквича веднъж и погледна Натали осъдително. Осем секунди по-късно задните му крака поддадоха, то се завъртя в полукръг на предните си копитца, а после се прекатури. Останаха да потрепват само хълбоците му.

И тримата влязоха в кочината при него. Саул положи ръка на гърдите на прасенцето.

— Сърцето му бие бясно. Тази доза може и да му дойде малко множко.

— Искаше да действа бързо — уточни Коен. — Това е възможно най-бързото, без да убием животното, което си хванал!

Ласки се вгледа в отворените очи на прасето.

— Може ли да ни види?

— Да — отвърна израелецът. — Животното може да припада и да се връща в съзнание, но през повечето време сетивата му работят. Не може да помръдне или да издаде звук, но старият Прасчо си записва имената ни за бъдеща употреба…

Натали потупа хълбока на парализираното прасе. — Не се казва Прасчо — уточни тя.

— О? — Коен я погледна с усмивка. — А как му е името?

— Харъд — отвърна Натали. — Антъни Харъд!

Бележки

[1] „Бог от машината“ — театрален похват, при който безнадеждната ситуация се разрешава по абсолютно невъзможен в реалния живот начин. — Бел. прев.