Дан Симънс
Лешояди (68)

66
Мелани

Спомням си какви пикници правехме в хълмовете недалеч от Виена: ухаещи на борове хълмове, полянки с диви цветя и откритото „Пежо“ на Уили, паркирано близо до някой поток или величествен изглед. Когато нашият приятел не носеше смешната си кафява риза и презраменен кобур, беше образец на шивашко великолепие с копринените си летни костюми и широкополата, елегантна бяла шапка, подарена му от един от изпълнителите в кабарето. Преди Бад Ихл — преди предателството на Нина — се наслаждавах просто да бъда с двама тъй прекрасни компаньони. Нина никога не е била тъй сладка, както през онези последни лета на приятелството ни. И двете навлизахме във възраст, когато вече не бяхме млади момичета — дори не бяхме млади дами по вчерашните стандарти — но самото съзерцание на това просто да гледам олицетворение на рус, синеок ентусиазъм ме караше да се чувствам млада и да се държа по съответния начин.

Сега вече знам, че точно тяхното предателство в Бад Ихл — дори повече от първоначалното предателство на Нина с моя Чарлз преди години — беляза онзи миг, когато започнах да остарявам, докато тя си оставаше същата. В определен смисъл, те двамата се Хранеха на мой гръб през всички тези години.

Е, време беше това да спре!

На втората нощ от моето странно бдение с негърката на Нина реших да приключа очакването. Трябваше да направя някаква демонстрация. Сигурна бях, че дори и цветнокожото момиче да напусне сцената, Уили ще успее да ми каже истинското местонахождение на Нина.

Признавам, че вниманието ми бе раздвоено. Дни наред чувствах как младостта и жизнената енергия се завръщат в тялото ми, докато парализата бавно отпускаше изкривената си хватка върху лявата ми ръка и крак и аз изпитвах постепенното отслабване на контрола върху малкото ми семейство и другите връзки. По някое време след като госпожица Сиуъл видя Янсен Лухар, онзи, наричан Саул, и трима други да напускат областта на клетките, казах на цветнокожата:

— Те взеха евреина ти!

Усетих собствената липса на контрол на Нина по объркването в отговора на помощничката й. Наредих хората си в стегнат кръг и поисках от нея да ми каже къде се намира. Тя отказа, като насочи патетичната си малка прислужничка към вратата. Бях сигурна, че Нина е изгубила всички връзки с нейния човек на острова и следователно е изгубила досег и с Уили. Момичето буквално бе оставено на милостта ми.

Преместих Къли там, където можеше да достигне негърката с две крачки, и накарах чернилката от Филаделфия да влезе в стаята. Носеше нож.

— Време е да си кажеш всичко — подиграх се с Нина. — Или е време тази тук да умре!

Предположих, че тя ще пожертва момичето. Няма „адютант“ — независимо колко добре дресиран е — който да си струва Нина да разкрие тайното си скривалище. Подготвих Къли да направи двете крачки, да размърда рамене и да свие ръце така, че да остави момичето безжизнено на пода, с глава обърната под невъзможен ъгъл… Като пиленцата, които Мами Буут често убиваше зад къщата преди вечеря. Мама избираше; Мами Буут сграбчваше и завърташе вратлето на птицата, след което хвърляше перушинестия труп на верандата още преди жертвата да е разбрала, че са я убили.

Момичето направи изненадващ ход. Бях очаквала Нина да я накара да избяга или да се бие, или поне да има умствена борба, докато синеоката ми приятелка се опитва да поеме контрола над някой от моите хора, но цветнокожата остана на мястото си, разгърна огромния си пуловер и показа отдолу абсурден колан — почти като на мексикански бандит-бандолеро — натъпкан с нещо, което приличаше на обвити в целофан парчета пластилин. Няколко жички минаваха от него към устройство, което напомняше на транзисторно радио.

— Мелани, спри! — извика тя.

Така и сторих. Ръцете на Къли замръзнаха, докато ги вдигаше към кокалестия врат на негърката. Не го направих от някакво притеснение, изпитвах само меко любопитство към поредния израз на лудостта на Нина.

— Това са експлозиви — заяви момичето задъхано. Ръцете й се приближиха до копчето на радиото. — Ако ме докоснеш, ще ги задействам! Ако докоснеш ума ми, мониторът тук ще ги задейства автоматично. Експлозията ще изравни със земята този смрадлив дом-музей!

— Нина, Нина! — накарах Джъстин да каже, — наистина прекали този път! Седни за малко! Ще накарам господин Торн да ни донесе чай.

Грешката беше съвсем естествена, но негърката оголи зъби в гримаса, която дори не наподобяваше усмивка:

— Господин Торн не е тук, Мелани. Умът ти се превръща в каша! Господин Торн… каквото там беше истинското му име… уби баща ми и после един от твоите смрадливи приятели уби него. Но зад това винаги си стояла ти, древна чанта миши барабонки! Ти беше паякът в центъра на всяка… не се и опитвай!

Къли просто бе помръднал. Накарах го да отпусне ръце — бавно — и да отстъпи назад. Обмислих възможността да завзема само придобитите рефлекси на момичето. Щеше да отнеме броени секунди — време, достатъчно за някой от моите хора да я докопа, преди да тя натисне това малко червено крпченце. Не че вярвах и за миг, че глупавите й заплахи имат смисъл…

— Какъв експлозив каза, че е това, скъпа? — попитах през Джъстин.

— Нарича се С-4 — обясни момичето. Гласът й бе равен и спокоен, но чувах бързите пикове и спадове в дишането й. — Военен експлозив… пластичен… това тук са шест килограма, повече от достатъчно да прати теб и къщата ти в ада, както и да разруши половината от дома на Ходжес!

Изобщо не ми прозвуча като думи на Нина. На горния етаж доктор Хартман тромаво свали една интравенозна игла от ръката ми и започна да ме обръща на десния ми хълбок. Изблъсках го встрани със здравата си ръка.

— И как ще задействаш този експлозив, ако ти отнема малката пиканини? — накарах Джъстин да попита. Хауърд вдигна тежкия пистолет 45-и калибър от нощното ми шкафче, свали си обувките и тръгна безшумно към стълбите. Все още поддържах много слаб контакт чрез госпожица Сиуъл с възприятията на пазача, докато носеха отпуснатото тяло на Янсен Лухар обратно в охраняемия тунел, а другите продължаваха да преследват онзи, когото негърката бе нарекла Саул. Приглушените алармени сирени се чуваха дори долу в кошарата за сурогатите, където се намираше госпожица Сиуъл. Бурята приближаваше острова; офицерът на палубата докладва вълни от два метра с тенденция за увеличаване.

Цветнокожата пристъпи една крачка по-близо до Джъстин.

— Виждаш ли тези жички? — попита, като се наведе напред. От скалпа й и под яката на блузата минаваха тънки телчета. — Тези сензори пренасят електрическите сигнали от мозъчните ми вълни до ей този монитор. Това разбираш ли го?

— Да — изфъфли Джъстин. Нямах представа за какво говори чернилката.

— Мозъчните вълни следват определен мотив — обясни тя. — Тези мотиви са характерни като отпечатъци от пръсти. Веднага щом докоснеш съзнанието ми с този твой гнил, разложен мозък, ще създадеш нещо, наречено тета-ритъм — и малкото компютърче в този монитор ще те усети и ще подпали С-4. За по-малко от секунда, Мелани!

— Лъжеш — изсумтях.

— Ами рискувай! — предложи момичето. Тя пристъпи още една крачка напред и бутна Джъстин много силно, направо изтласка бедното дете назад, докато не го блъсна в любимото кресло на татко и той седна в него. Малките му подметки изтупкаха по долната преграда. — Опитай! — повтори тя, гласът й звънтеше от гняв, — просто рискувай, ти, извратена стара кучко, и ще се видим в ада!

— Коя си ти? — попитах.

— Никоя — отвърна момичето. — Просто жена, чийто баща ти уби. Нищо чак толкова важно, че да си го спомняш!

— Ти не си ли Нина? — попитах я. Хауърд беше стигнал подножието на стълбите. Вдигна пистолета, готов да го завърти покрай ръба на касата на вратата и да стреля.

Момичето погледна зад Къли и към фоайето. Зеленото сияние от площадката на втория етаж хвърляше едва различими сенки там, където стоеше Хауърд.

— Ако ме убиеш — каза тя студено, — мониторът ще засече прекъсването на мозъчните вълни и ще детонира незабавно. Взривът ще убие всички в къщата — не усетих страх в гласа й — само нотка, близка до въодушевление.

Момичето лъжеше, разбира се. Или, по-скоро, Нина ме лъжеше. Няма начин някаква чернокожа от улицата да научи всички онези подробности от живота на Нина, за смъртта на баща й, подробностите за Играта във Виена. Но това момиче беше споменало нещо в смисъл, че съм убила баща й — още първия път, когато се срещнахме в Грумбълторп. Или не беше? Нещата ми се объркваха прекомерно. Може би смъртта наистина бе подлудила Нина и сега тя смесваше подробностите дотам да си мисли, че аз съм бутнала баща й под тролея в Бостън. По-скоро в последните секунди на живота й съзнанието на Нина е потърсило убежище в нижестояпшя мозък на това момиче — дали тя не е била прислужница в „Менсърд Хаус“? — и сега спомените й се смесваха и преплитаха със скучните спомени на цветнокожата глупачка. За малко да се изсмея на глас чрез Джъстин при тази мисъл. Каква ирония би било това!

Каквато и да беше истината, не се боях от въображаемия й експлозив. Бях чувала термина „пластичен експлозив“, но бях сигурна, че подобно устройство няма как да прилича на буците глина. Всъщност те дори не изглеждаха пластични. Освен това помня как татко трябваше да взривява един бобров яз в нашето имение в Джорджия преди Войната; само той и горският бяха пуснати да идат на кон до езерото с опасния динамит и положиха огромна грижа за детонаторите. Експлозивите са твърде неустойчиви, та да ги носи човек накачени на глупав колан. Останалата част от историята на момичето — мозъчни вълни и компютри — просто беше безсмислена, поне според мен. Такива идеи принадлежаха на реалността на фантастиката, каквато Уили обичаше да чете в онези пошли, евтини немски списания. Дори ако такава идея е възможна — за което бях убедена, че не е — нямаше да е в обхвата на разбиранията на един негър. Аз имах трудност да схвана концепцията.

И все пак нямаше смисъл да притискам Нина излишно. Винаги съществува минималната възможност нещо в апаратурата на „асистентката“ й да представлява истински динамит. Не виждах причина защо да не угодя на Нина за още няколко минути, фактът, че тя е луда като прословутата катерица, не я правеше по-малко опасна.

— Какво искаш? — попитах.

Момичето облиза пълните си устни и се огледа.

— Изкарай оттук всички с изключение на Джъстин. Той да остане в креслото.

— Разбира се — измърках аз. Чернокожото хлапе, сестра Олдсмит и Къли напуснаха през различните врати. Когато гигантът го подмина, Хауърд отстъпи назад, но не сведе пистолета.

— Кажи ми какво става — отряза негърката. Тя си остана права, с пръст близо до червения бутон на устройството на колана й.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— На острова — настоя момичето. — Какво става със Саул? Накарах Джъстин да свие рамене.

— Изгубих интерес към това — казах.

Чернилката пристъпи три крачки напред и си помислих, че ще удари безпомощното дете.

— Проклета да си! — изсъска тя. — Кажи ми каквото искам да знам, иначе ще задействам това още сега! Ще си стрва просто да знам, че си мъртва… че се печеш в леглото си като някаква гола, стара кралица на плъховете, въртяна на шиш. Хайде, решавай, дърта кучко!

Винаги съм презирала простолюдието. Отвращението ми от подобна вулгарност не се намалява от образите, които тя описваше. Майка ми винаги се боеше от наводнения и покачваща се вода. Огънят пък винаги е бил моят bеte noire^[1].

— Твоят евреин хвърли камък по човека на Уили и избяга в гората, преди играта да започне — обясних. — Неколцина от другите го последваха.

Двама пазачи изнесоха онзи на име Янсен Лухар обратно в затворническия район на техния абсурден тунелен комплекс. Той е в безсъзнание от часове.

— Къде е Саул?

Джъстин направи гримаса. Гласът му съдържаше малко повече пискливи нотки, отколкото възнамерявах да вложа.

— Че аз откъде да знам? Не мога да бъда навсякъде! — не виждах причина да й казвам, че в момента пазачът, с когото бях осъществила контакт през госпожица Сиуъл, е погледнал в залата, навреме да види негъра на Уили да се надига от масата и да удушава и двамата пазачи, които го бяха внесли там. Гледката предизвика в душата ми странно усещане за deja vu, докато си спомних как отивам в „Крюгер-кино“ с Уили и Нина да гледам пълнометражния филм „Франкенщайн“. Беше лятото на 1932-а. Сетих се как пищях, когато ръката на чудовището се сви на масата и после се вдигна да изсмуче живота от нищо неподозирашия доктор, наведен над него. Сега не изпитвах нужда да пищя. Накарах пазача си да се раздвижи и да подмине стаята, където другите гледаха редиците телевизионни монитори, и го заставих да спре близо до административните кабинети. Не виждах причина да казвам на негърката на Нина за това развитие на ситуацията.

— Накъде тръгна Саул? — попита момичето. Джъстин скръсти ръце.

— Защо ти не ми кажеш, щом си толкова умна? — попитах.

— Добре — съгласи се негърката. Сведе клепачи, докато остана да се вижда само ивичка белтък. Хауърд чакаше в сенките във фоайето. Момичето се обади: — Тича на север през гъста джунгла. Има… някаква срутена сграда. Надгробни плочи. Това е гробище! — тя отвори очи.

На горния етаж аз изстенах и се замятах в леглото. Бях толкова сигурна, че Нина не може да осъществи връзка с „питомеца“ си. Но бях видяла същия образ на монитора на пазачите — преди около минута. Бях изгубила следите на негъра на Уили в лабиринта. Беше ли възможно той да Използва и това момиче? Май не харесваше Употребата на чернокожи и другите по-слабо развити раси. А ако действително той ме заглавичкваше, тогава къде се намираше Нина? Усещах как ме връхлита главоболие.

— Какво искаш? — попитах отново.

— Да продължиш с плана — отвърна момичето, което още стоеше близо до Джъстин. — Точно както го решихме… — тя погледна часовника си. Ръката й вече не се намираше близо до червения бутон, но все пак оставаше проблемът с мозъчните вълни и компютрите.

— Според мен няма особен смисъл да продължаваме с всичко това — предположих. — Неспортсменското поведение на евреина ти съсипа вечерната програма и се съмнявам, че останалите ще…

— Млъквай! — изръмжа момичето и макар езикът да бе вулгарен, тонът със сигурност принадлежеше на Нина. — Ти продължавай както беше предвидено! Ако не го направиш, ще видим дали С-4 може да сравни тази къща със земята, отведнъж.

— Никога не си харесвала къщата ми — промърморих. Джъстин изду долната си устна.

— Просто го направи, Мелани! — нареди чернилката. — Ако не го направиш, ще разбера. Ако не веднага, то много скоро. И няма да те предупреждавам, когато взривя това чудо. Мърдай!

Много бях близо до това да накарам Хауърд да я застреля незабавно, в същия този момент. Никой не смее да ми говори по този начин, в моя собствен дом — особено пък някаква си чернокожа слугиня, която дори не би трябвало да пускам в гостната си. Но се въздържах. Дори накарах Хауърд внимателно да свали пистолета. Имаше и други въпроси за решаване в случая.

Много щеше да отива на Нина — или пък на Уили, ако в това е въпросът — да ме провокира по подобен начин. Ако я убиех сега, в гостната ми щеше да настане голяма бъркотия за разчистване и щях да се отдалеча от разкриването на тайното убежище на Нина. А и винаги има възможност част от предишната история да е истина. Със сигурност странният Островен клуб, който тя бе описала, се оказа съвсем реален, макар че господин Барент беше далеч по-истински джентълмен, отколкото тя допускаше. Съществуваха и очевидни доказателства, че тази група представлява заплаха за мен, макар че не успях да разбера къде се крие опасността за Уили. Ако оставех тази възможност да си отиде, не само щях да загубя госпожица Сиуъл, но и да се наложи да живея с раздразнението и несигурността от това какво може да реши тази група по повод мен в бъдещите месеци и години.

Тъй че, при все мелодрамата от предишния половин час, бях извършила пълен завой на 180 градуса, до положението на нелек съюз с негърката на Нина — същата позиция, каквато бях заемала и през последните няколко седмици.

— Много добре — въздъхнах.

— Сега! — отвърна момичето.

— Да, да, да — промърморих. Джъстин се отпусна неподвижно. Семейството ми замръзна като група статуи. Венците ми започнаха да се трият един в друг, докато стисках челюсти със затворени очи, а тялото ми се напъваше от усилие.

 

Госпожица Сиуъл вдигна глава, когато тежката врата в края на коридора се отвори с трясък. Пазачът, който седеше на столче в будката там, скочи на крака точно когато влезе негърът на Уили. Пазачът вдигна картечния си пистолет. Негърът му го отне и нанесе удар с отворена длан в лицето на мъжа, като сплеска носа му и прати късчета кост право в мозъка. Негърът посегна в будката и щракна някакъв ключ. Решетките се вдигнаха нагоре в стената и докато другите затворници мърдаха в нишите си, госпожица Сиуъл излезе навън, протегна се, за да подобри кръвообращението си и се обърна с лице към цветнокожия.

— Здравей, Мелани! — каза той.

— Добър вечер, Уили! — отвърнах.

— Знаех си, че си ти — обади се той меко. — Невероятно как се разпознаваме един друг дори дегизирани съвършено и при все изминалите години. Nicht wahr?

— Да — съгласих се аз. — Ще намериш ли на тази някаква дрешка? Не е хубаво да остава гола тук!

Негърът на Уили се усмихна, но кимна, посегна и смъкна ризата на мъртвия пазач. Заметна я около раменете на госпожица Сиуъл. Съсредоточих се в закопчаването на оцелелите две копчета.

— Смяташ ли да ме заведеш в голямата къща? — попитах.

— Да.

— Нина там ли е, Уили?

Веждите на негъра се смръщиха и едната се вдигна.

— Очакваш ли да бъде тук? — попита той.

— Не.

— Другите обаче са там — допълни и отново ми показа зъбите на цветнокожия.

— Господин Барент — съгласих се. — Сътър… и останалите от Островния клуб.

„Асистентът“ на Уили се разсмя сърдечно.

— Мелани, любима моя — каза, — никога не преставаш да ме изумяваш! Не знаеш нищо, но все пак винаги успяваш да узнаеш всичко!

Оставих обидата си да проличи на лицето на госпожица Сиуъл.

— Не бъди груб, Уили! — заявих. — Не ти отива! Той отново се засмя.

— Да, да — избумтя. — Никакви грубости тази вечер. Това е последната ни Среща, meine Liebe! Хайде, останалите ни очакват!

Последвах го през коридорите нагоре и навън в нощта. Не видяхме други хора от охраната, макар че запазвах слабия си контакт е пазача, който все още стоеше до кабинета на администратора.

Подминахме висока ограда, където още цвъртеше и пушеше тялото на друг пазач, разпънато на електрифицираната жица. Видях бледи силуети да се движат в мрака, докато другите затворници бягаха в нощта. Над главите ни облаците се сгъстяваха. Бурята идваше.

— Хората, които ме нараниха, ще си платят за това тази нощ, нали, Уили? — попитах.

— О, да! — изръмжа той през белите си зъби. — О, да, точно тъй, Мелани, любима моя!

Вървяхме към голямата къща, окъпана в бяла светлина. Накарах Джъстин да посочи с показалец негърката на Нина.

— Ти искаше да стане така! — изпищях към нея с треперливия гласец на петгодишното хлапе. — Ти го искаше! Сега само гледай!