Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

22
Бевърли Хилс,
събота, 27-и декември 1980

Тони Харъд бе в прегръдките на една застаряваща старлетка, когато му се обадиха от Вашингтон.

Тари Истън беше на четирийсет и две, най-малкото с двайсет години над допустимата възраст за ролята, която искаше да получи в „Белият роботърговец“, но гърдите й бяха на точната възраст и с точната форма за въпросната роля. Загледан в тях изотдолу, докато Тари го работеше, Харъд си помисли, че все пак различава розовите белези — точно където гърдата се срещаше с гръдния кош — останали на мястото, където е бил инжектиран силиконовият гел. Проклетите цици бяха толкова изкуствено твърди, че едва потрепваха, докато Тари се клатеше нагоре-надолу, отметнала глава в прекрасна симулация на удоволствие, с отворена уста и изтеглени назад рамене. Харъд не я Използваше, само се възползваше от нея.

— Хайде, скъпи, дай го! Хайде. Дай ми го… — пъшкаше застаряващата инженю[1], която „Върайъти“ бе нарекло през 1963-а „следващата Елизабет Тейлър“.

Вместо това бе станала следващата Стела Стивънс.

— Дай ми го — задъхваше се тя. — Стреляй в мен, скъпи. Хайде, хайде!

Тони Харъд се опитваше. Някъде през изминалите петнайсет минути страстта им бе преминала от проста измислица в чиста истина. Тари знаеше вси1чки правилни движения; представяше се не по-зле от порно-старлетките, които му се бе случвало да режисира. Беше идеалната фантазия, реагираше на всяко желание, отдаваше пълно удоволствие с всяко докосване, съсредоточаваше целия акт върху себецентрираното богослужение на пениса, което, както тя бе научила още отдавна, се криеше във всеки мъжкар, Бешее идеалната, Харъд си помисли, че спокойно би могъл да чука и дупка от чеп, ако съди по съучастието и възбудата, която тя изпитваше.

— Хайде, скъпи. Дай ми го вече — изпъшка тя, все още потънала в ролята, люлееща се нагоре-надолу като някоя от онези каугърли на механични бикове в „Гайлис“.

— Млъквай — изръмжа Харъд и се съсредоточи в достигането на оргазъм. Затвори очи и си спомни стюардесата на полета от Вашингтон насам преди две седмици. Тя последната ли беше? Онези двете немски момичета, които си играеха една с друга в сауната… не, не му се искаше да мисли за Германия!

Колкото по-здравата се мъчеха и двамата, толкова повече спадаше ерекцията на Харъд. От гърдите на Тари и по неговите капеше пот. Той си спомни как Мария Чен се отърсваше от дрогата преди три години — потта по голото и кафяво тяло, малките и зърна, настръхнали от студената вода, с която той я бършеше, капчиците, заседнали в черния триъгълник на слабините и…

— Хайде, скъпи — прошепна Тари, предвкусвайки успеха, подскачаща нагоре-надолу като умно пони, подушило конюшнята си в далечината. — Дай ми го, скъпи!

И Харъд се постара. Тя простена, разтрепера се, цялото и тяло се вцепени в симулиран екстаз, който би могъл да и спечели награда за цялостни постижения, ако „Оскарите“ се раздаваха за оргазми.

— О, скъпи, скъпи, страшен си! — изгука тя, заровила ръце в косите му, облегнала буза на рамото му, гърдите и се търкаха напред-назад по неговия гръден кош.

Харъд отвори очи и видя, че лампичката на телефона примигва.

— Слизай! — нареди и той.

Тя се сгуши до него, докато той обясняваше на Мария Чен, че ще поеме обаждането.

— Харъд, Чарлз Колбън се обажда — изръмжа познатият глас на долнопробен бияч.

— Аха?

— Заминаваш за Филаделфия тая вечер. Ще се видим на летището! Харъд избута ръката на Тари от слабините си. Взря се в тавана.

— Харъд, там ли си още?

— Аха. Що Филаделфия?

— Просто да си под ръка.

— И какво, ако не ща?

Беше ред на Колбън да замълчи.

— Казах ти миналата седмица, че излизам от играта — заяви Харъд. Погледна към Тари Истън. Тя пушеше ментолова цигара. Очите и бяха сини и празни като водата в плувния му басейн.

— Не си вън — отвърна Колбън. — Нали знаеш какво стана с Траск?

— Аха.

— Това означава, че има вакантно място в управителния съвет на Островния клуб.

— Не съм сигурен, че все още се интересувам.

Колбън се засмя.

— Харъд, нещастно глупаво копеле такова, по-добре се надявай до дупка ние да не изгубим интерес към теб. Щом стане така, шибаните ти холивудски приятелчета ще се струпат на форест Лоун за поредната погребална служба. Да си хванал полета на „Юнайтид“ в два.

Харъд внимателно остави слушалката, изтъркаля се от леглото и си навлече оранжевия халат с монограма.

Тари смачка цигарата и го погледна изпод клепките си. Отпуснатата и поза напомняше на Харъд за нискобюджетния италиански нудистки филм, в който участваше Джейн Мансфийлд — малко преди да си загуби главата по време на автомобилна катастрофа.

— Скъпи — въздъхна старлетката, привидно почти задавена от удоволствие, — искаш ли да поговорим за това?

— За кое?

— Ами за проекта, разбира се, глупчо — изкиска се тя.

— Ами добре — каза Харъд, отиде до бара и си наля висока чаша портокалов сок. — Нарича се „Белият роботърговец“ и е базиран на онова книжле, което беше най-близо до касите миналата есен. Шу Уилямс ще го режисира. Отпуснат ни е бюджет от дванайсет милиона, но Алън очаква да го надскочим поне с милион плюс процент от приходите.

Харъд знаеше, че сега вече Тари е близо до несимулиран оргазъм.

— Рони казва, че съм идеална за ролята — прошепна тя.

— Нали за това му плащаш? — Харъд отпи голяма глътка от сока. Рони Брус и беше агент и домашен любимец.

— Рони казва, че ти си казал, че съм идеална — сега вече в гласа и се усещаше намек за мусене.

— Така е — съгласи се Харъд — и ти си… — усмихна се с крокодилската си усмивка. — Не за главната роля, разбира се. Ти си с двайсет и пет години по-възрастна, на задника ти има целулит, а циците ти изглеждат така, все едно са лапнали по една топка за софтбол.

Тари издаде звук, сякаш някой я бе ритнал в корема. Устата и помръдна, но не се чу нищо.

Харъд си довърши питието. Клепачите му бяха натежали.

— Работата е, че имаме голяма роля за лелята на момичето, тя е на средна възраст и търси племенницата си. Не е кой знае какво като диалог, но лък има хубава сцена, където едни араби я изнасилват на базара в Маракеш.

Тя бе успяла да си възвърне дар словото.

— Ти, шибано малко джуджешко копеленце… Харъд се усмихна:

— Ще приема това за „може би“. Помисли си добре, скъпа. Нека Рони ми звънне и ще идем да обядваме заедно — той остави чашата си и се насочи към джакузито.

 

— Защо летим посреднощ? — попита Мария Чен, когато се намираха някъде над Канзас.

Харъд погледна навън в мрака.

— Подозирам, че просто ми дърпат конците.

Той се облегна назад и огледа секретарката си. Помежду им се бе променило нещо… от Германия насам. Затвори очи и си представи лицето си, гравирано на фигурката за шах от слонова кост и отново ги отвори.

— Какво има във Филаделфия? — попита Мария Чен.

Харъд обмисли хитроумна забележка за фили, после реши, че е прекалено уморен, за да бъде язвителен.

— Нъ’нам — отвърна. — Или Уили, или оная Фулър.

— И какво ще правиш, ако се окаже Уили?

— Ще бягам, все едно дяволът ме гони — каза той. — И очаквам да ми помогнеш… — огледа се. — Опакова ли браунинга, както ти казах?

— Да — тя остави калкулатора, който използваше, за да изчисли бюджета за гардероб. — Ами ако е жената — Фулър?

На три реда около тях нямаше хора. Малцината други пътници в първа класа спяха.

— Ако е само тя — отвърна Харъд, — ще я убия.

— Ти лично или двамата заедно? — попита Мария Чен.

— Аз ще я убия — отряза той.

— Сигурен ли си, че ще успееш?

Той и се ухили и си представи смътно как забива юмрук в тези идеални зъбки. Почти би си струвало — арест, съд, всичко, само да пробие това проклето ориенталско хладнокръвие. Само веднъж! Да я пребие и да я шиба, направо тук, в първата класа на „Юнайтид“, на път от ЛАКС за „О’Хеър“ във Фили.

— Сигурен съм — отвърна. — Тя е една проклета старица!

— Уили беше… е един старец.

— Видя какво може да прави Уили. Сигурно се е изстрелял право от Мюнхен към Вашингтон, за да потурчи Траск. Той е шибан луд!

— Не знаеш нищо за тази Фулър… Харъд поклати глава.

— Тя е жена — каза просто. — Няма женска на тоя свят, която да е корава като Уили Бордън.

 

Самолетът им пристигна във Филаделфия половин час преди изгрев. Харъд не бе успял да поспи, секцията в първа класа беше леденостудена през целия път от Чикаго насам и имаше чувството, че под клепачите му са насипали чакъл и лепило. Още по-смъртоносно настроение го обхвана, когато забеляза, че Мария Чен изглежда свежа и бодра.

Посрещнаха ги трима отличително късо подстригани момчета от ФБР. Водачът — красавец с лепенка и избледняваща синина на брадичката — каза:

— Господин Харъд? Ще ви заведем при господин Колбън! Харъд връчи ръчната си чанта на хубавия агент.

— Аха, и нека се размърдаме. Искам да стигна до някое легло! Агентът предаде чантата на един от другите и ги поведе надолу по ескалаторите, през врати с надписи: ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА, и навън на настилката между главния терминал и един частен хангар. Мъгливата ивица червено и жълто на облаците на изток обещаваше пришествието на изгрева, но светлините на пистите още светеха.

— О, гадост — каза Харъд прочувствено.

Хеликоптерът бе скъп, шестместен, аеродинамичен и боядисан в оранжево и бяло, перките му още се въртяха бавно, а навигационната светлинка примигваше. Единият агент отвори вратата, а другите метнаха вътре багажа на продуцента и Мария Чен. Зад отворената врата се виждаше силуетът на Чарлз Колбън.

— Шибана работа! — повтори Харъд на асистентката си. Тя кимна. Той мразеше да лети по всякакъв начин, но най-вече ненавиждаше хеликоптерите. По времето, когато всеки холивудски режисьор харчеше една трета от бюджета за наем на опасните, безумни машини и бръмчеше, пикираше и се рееше над всяка снимачна площадка като откачен търтей с божествени комплекси, Тони Харъд твърдо отказваше да се качи на такова нещо.

— Няма ли някакъв проклет от Бога, шибан, кучисински наземен транспорт? — надвика той бавното у-у-п-у-у-п на перките.

— Качвай се! — викна му Колбън.

Харъд се оплака за последно и последва Мария Чен в чудото. Знаеше, че перките са на поне два метра и нещо от земята, но няма начин нормален човек да влезе под тези невидими остриета, без да се сгъне и да припълзява ниско като рак.

Все още се туткаха с коланите на подплатената задна пейка, когато Колбън завъртя седалката си и вдигна палец в сигнал за пилота. Харъд си помисли, че човекът зад волана идва направо от някой кастинг — износено кожено яке, тънко, брадясало лице под червена шапка, очи на оцеленец от кървави сражения, който се отегчава от всичко по-незначително. Пилотът заговори в микрофона на слушалките си, бутна напред лоста с лявата си ръка, дръпна назад друг с дясната и хеликоптерът изрева, издигна се, наклони се с носа надолу и се понесе напред на не повече от три метра над земята.

— А, мамка му! — промърмори Харъд. Имаше чувството, че е яхнал дъска, сложена на стотици малки топчета.

Достигнаха зона встрани от хангара и терминала, обмениха няколко реплики с кулата и се изстреляха напред и нагоре. Преди да затвора очи, Харъд мерна под тях петролни рафинерии, река и невероятно огромния корпус на петролен танкер.

— Старицата е тук в града — уточни Колбън.

— Мелани фулър ли? — попита продуцентът.

— Че кого, по дяволите, мислиш, че имам предвид? — ядоса се събеседникът му. — Хелън Хейс ли?

— Къде е тя?

— Ще видиш! — Как я намери?

— Това си е наша работа.

— Какво ще стане сега?

— Ще ти кажем, като му дойде времето. Харъд отвори очи.

— Обожавам да си говоря с теб, Чък! Все едно приказвам на шибаните ти подмишници.

Плешивецът се намръщи, после се усмихна.

— Тони, скъпи, от време на време те мисля за онова, дето кучето го е изсрало, но по неизвестна причина господин Барент смята, че може и да станеш част от Клуба. Това ти е големият шанс, тикво! Не се проваляй.

Харъд се засмя и лак затвори очи.

Мария Чен гледаше, докато летяха над криволичеща, сива река. Високите сгради в центъра на Филаделфия отстъпиха вдясно. От дясната им страна се простираха безкрайни бордеи и тухленокафявите върволици на града, пронизан от магистрали, а отляво на реката шестваха като че ли безконечни паркови ивици и ниски хълмове, покрити с голи дървета и снежни джобове. Слънцето изгря, златното му фенерче блесна между хоризота и ниските облаци и стотици прозорци на вили и къщи по хълмовете отразиха светлината. Колбън положи ръка на коляното на Мария.

— Пилотът ми е ветеран от Виетнам — каза. — Като тебе!

— Никога не съм била във Виетнам — отвърна Мария Чен меко.

— Не — съгласи се той и плъзна длан по бедрото и. Харъд като че ли спеше. — Исках да кажа, че е Неутрален. Никой не му се бърка.

Мария Чен сви бедра и стисна напредващата ръка на човека от ФБР със своята. Другите трима агенти в кабината гледаха, мъжът с насинената брадичка леко се усмихваше.

— Чък — каза Харъд с все още затворени очи, — левак ли си или десняк? Колбън се сепна.

— Защо питаш?

— Просто ми е интересно дали ще можеш да си го вадиш сам, след като ти счупя дясната ръка — обясни продуцентът. Отвори очи. Двамата се втренчиха един в друг. Тримата агенти разкопчаха палтата си с движение, което изглеждаше добре хореографирано.

— Кацаме — обади се пилотът.

Колбън си дръпна ръката и се наведе напред.

— Вкарай, ни близо до комуникационния център — нареди. Командата не беше необходима. Малък сектор от града, насред голям парцел съборетини, всичките бордеи и изоставени заводи, бе обграден от висока строителна дървена ограда. Четири каравани бяха навързани една за друга в средата на участъка и от южната им страна бяха паркирани най-разнообразни коли и микробуси. Един от микробусите и две от караваните имаха микровълнови антени на покривите. Пак там беше изградена и площадка за кацане, вече маркирана с оранжеви пластмасови пана.

Всички, с изключение на Мария Чен, побързаха да се махнат от обсега на хеликоптерните перки. Аситентката на Харъд вървеше изправена, внимателно стъпваше с високите си токчета между локвите и ивиците кал, в позата и не личеше и грам притеснение. Пилотът остана в машината, а перките продължиха да се въртят.

— Кратка почивка — обясни Колбън, като поведе процесията към централната каравана. — После се хващаме за работа!

— Единствената работа, която ще върша тая заран, е да си намеря легло — обяви Харъд.

Двете каравани, обърнати съответно на север и на юг, бяха свързани с широка междинна врата помежду им. Западната стена на така получения „команден център“ бе покрита с множество телевизионни монитори и комуникационни конзоли. Осем души по бели ризи и с тъмни вратовръзки гледаха в мониторите. От време на време мърмореха в микрофоните си.

— Изглежда като шибана навигационна кула — отбеляза Харъд. Колбън кимна.

— Това е нашият комуникационен и контролен център — каза той с лека нотка на гордост в гласа. Човекът при първия панел вдигна глава и той го представи. — Лари, това са господин Харъд и госпожица Чен. Директорът ги помоли да долетят и да хвърлят едно око на тази операция!

Лари кимна на предполагаемите важни клечки и Харъд загря подтекста, че това са обикновени агенти на ФБР, почти сигурно незапознати с истинската си мисия.

— Какво търсим? — попита по-кротко. Колбън посочи първия монитор.

— Това е къщата на „Куин Лейн“, където заподозряната и неидентифициран младеж кавказки тип са отседнали при някоя си Ани Мари Бишъп, на петдесет и три, неомъжена, живееща сама, откакто брат и починал през май тази година. Екип Алфа установява проучвателна база на втория етаж на един склад от другата страна на улицата. Номер две ни показва гърба на същата къща — снима се от празния трети етаж на постройката отсреща. Номер три е изгледът към уличката от една каравана, с обозначение на „Бел Телефон“.

— Тя там ли е в момента? — попита Харъд, като кимна към черно-белия образ на малката бяла къща.

Колбън поклати глава и ги поведе нататък към редицата монитори, които показваха стара каменна постройка. Камерата очевидно снимаше през натоварена улица някъде от партера и от време на време в полезрението им се появяваха коли.

— В момента тя е в Грумбълторп — уточни началникът на ЦРУ.

— Къде?

— Грумбълторп — Колбън посочи две увеличени фотокопирани платна с архитектурни планове, окачени на стената над монитора. — Това е историческа забележителност. Затворена е за посещения в момента. Тя прекарва доста време там.

— Я да се изясним в прав текст — настоя Харъд. — Дамата, за която говорим, се крие в историческа забележителност с национално значение?

— Не е точно с национално значение — отряза Колбън, — просто местна историческа забележителност. Но да, тя прекарва повечето си време там. Тази сутрин… поне две сутрини — откакто я следим — тя и другата старица, и хлапето, отидоха пеша до къщата на „Куин Лейн“, най-вероятно, за да се изкъпят и да закусят.

— Иисусе — промърмори Харъд. Погледна агентите и оборудването. — Колцина се занимават с тази дребна задачка, Чък?

— Шейсет и четири души — уточни Колбън. — Местните власти знаят, че сме тук, но имат заповеди да си стоят настрана. Може да ни потрябва малко помощ от контрола на движението, когато накрая я сгашаме.

Тони се ухили и погледна към Мария Чен.

— Шейсет и четири агенти, проклет хеликоптер, боклуци от „Междузвездни войни“ за милиони долари — и всичко това само за да се закове една стара чанта… — Лари и неколцина от другите агенти вдигнаха погледа с озадачени изражения. — Я си вършете работата както трябва, хора — рече им Харъд с най-добрия си тон на важна клечка, — вашата нация се гордее с вас!

— Да идем в кабинета ми — заяви Колбън студено.

 

Цялата каравана, която бе обърната на изток запад в южния край на комплекса, бе заделена за кабинети. Този на Колбън дори бе нещо повече от кутийка, макар че му липсваше доста, за да мине за стая.

— Какво има в другия край на това чудо? — попита Харъд, когато те, заедно с Мария Чен и помощник-директора на ФБР, се настаниха около миниатюрното бюро.

Колбън се поколеба.

— Ами, съоръжения за арест и разпит — уточни накрая.

— Смятате да разпитвате онази Фулър?

— Не. Прекалено е опасна. Възнамеряваме да я убием.

— А в момента някой да е арестуван и на разпит?

— Може и да е — намуси се Колбън. — Няма нужда да знаеш. Харъд въздъхна.

— Добре, Чък, и какво трябва да знам? Събеседникът му погледна Мария Чен.

— Това е поверително. Може ли да действаш без Коки Чънг, Тони?

— Не — отряза Харъд. — И ако още веднъж си сложиш ръката или устата върху нея, Чъки, скъпи, Барент ще получи още едно вакантно място в клуба.

Директорът на ЦРУ се усмихна тънко.

— Това е въпрос, който определено трябва да уредим! После. Междувременно си имаме мисия за изпълнение и та — за разнообразие — ще свършиш малко работа… — той плъзна една снимка по плота на бюрото.

Харъд я огледа: полароидна, цветна, щракната на открито. Изобразяваше привлекателна млада чернокожа жена, която стоеше на едно кръстовище и чакаше светофара. Главата й бе покрита с къдрава коса, прическата бе съвсем малко по-къса, отколкото да я наречеш „афро“, очите й бяха топли, лицето — овално и нежно, а устните — пълни. Погледът на продуцента отскочи към гърдите и, но палтото, което тя носеше, беше прекалено торбесто, за да му позволи да я огледа.

— Добре изглеждащо птиче — установи. — Не е звезда, но спокойно може да участва в проби за голяма роля. Коя, на майната, си е тя?

— Натали Престън.

Харъд се втренчи неразбиращо.

— Баща и се изпречил на пътя на Нина Драйтън и Мелани Фулър преди няколко седмици в Чарлстън.

— Е, и?

— Ами, умрял и внезапно младата госпожичка Престън цъфва тук, във фили.

— Сега? — Да.

— Смяташ, че е по следите на чантата Фулър?

— Не, Тони, мислим, че огорчената дъщеря е хвърлила трупа на баща си, зарязала е и дипломната си работа в Сейнт Луис и е хукнала към Джърмънтаун, Филаделфия, защото внезапно се е запалила по ранно-американска история. Естествено, че е по следите на старицата, тъп смотаняк такъв!

— И как я е открила? — попита Харъд. Внимателно се взираше в снимката.

— Чрез членовете на бандата — обясни Колбън. При празния поглед на събеседника си възкликна: — Иисусе Христе, там в Холивуд нямате ли си вестници и телевизия?

— Бях зает с филмов проект за дванайсет милиона долара — оправда се Харъд. — Какви убийства?

Директорът на ЦРУ му разказа за клането на Бъдни вечер.

— И още двама оттогава — добави. — Мръсна работа!

— Че защо това луксозно шоколадче ще свърже някакви си бандитчета, дето се колят едно друго във Филаделфия, с Мелани Фулър? — по-пита Харъд. — И как успяхте да разберете, че и тя, и старицата са тук?

— Имаме си собствени източници — заяви Колбън. — Що се отнася до черната кучка, подслушваме телефона и и този на един смотан шериф, който се е забъркал с нея. Те си оставят сладки малки съобщенийца на телефонния му секретар. Пратихме един да оставя съобщенията, които искаме да са оставяни, и да трие другите.

Харъд поклати глава:

— Не схващам. Какво общо имам аз с тия лайна? Колбън вдигна едно ножче за писма и се заигра с него.

— Господин Барент реши, че това е точно в твоята област, Тони!

— Кое по-точно? — Харъд подаде снимката на Мария Чен.

— Да се погрижиш за Натали Престън.

— Ъ-ъ — възрази продуцентът. — Сделката ни беше за онази Фулър. Само за нея.

Колбън вдигна вежда.

— Какъв ти е проблемът, Тони? Май това хлапе те плаши също както летенето, а? И какво друго те плаши, перко?

Харъд потри очи и се прозя.

— Погрижи се за тази подробност — заяви събеседникът му, — и може да не ти се наложи да се давиш с Мелани Фулър.

— Кой го казва?

— Господин Барент го казва. Христе, Харъд, това ти е безплатният билет за най-изтънчения клуб в историята! Знам, че си идиот, но това поведение е твърде глупаво дори и за теб!

Тони отново се прозя:

— Случайно да е хрумвало на някой от вас, интелектуални трупове, че не ви трябвам, за да си свършите мръсната работа? — попита той. — Имате си старицата по няколко пъти дневно на обектива на камерите, сам го каза. Заместете телескопичния обектив с един снайпер и проблемът е решен. А що за голяма работа е тази история с малката Натали Как-и-беше-името? Тя да не би да е Способна или нещо такова?

— Не — отвърна Колбън. — Натали има бакалавърска степен от Обърлин и на две трети е взела учителски сертификат. Много цивилизована млада дама.

— Защо съм ви аз тогава?

— Дългове — отвърна Колбън. — Всеки си плаща дълговете. Харъд си прибра снимката от Мария Чен.

— Какво искате да направите? Да я арестувате и разпитате ли?

— Няма нужда — отвърна плешивият. — Разполагаме с цялата информация, която би могла да ни даде от… ъ-ъ-ъ… друг източник. Просто искаме да я разкараме от играта!

— За постоянно ли? Колбън се изкиска.

— Че какво друго да имаме предвид, господин Харъд?

— Ами, мислех си, че може да предприеме малка недоброволна почивка в Бевърли Хилс — обясни Тони. Клепачите му тежаха. Навлажни устни с бързо движение на езика си.

Колбън се изкиска отново.

— Както ще да е — отвърна. — Но разрешението в крайна сметка трябва да е постоянно по отношение на… как го каза ти? Това луксозно шоколадче. Какво ще правиш с нея преди това, си е твоя работа, Тони, скъпи. Просто не се проваляй!

— Няма да се издъня — отвърна Харъд. Погледна към Мария Чен, после обърна очи и към снимката. — Знаете ли къде е в момента?

— Да — отвърна Колбън. Вдигна една папка и погледна към компютърната разпечатка на нея. — Все още е в „Челтън Армс“. Малко хотелче на дванайсет преки оттук. Хейнс може да те закара.

— Ъ-ъ — заекна Тони. — Искам хотелска стая за всеки от нас… хубава, може направо апартамент. И после ще ми трябват седем-осем часа сън.

— Но господин Барент…

— К. Арнолд Барент да си го начука — заяви Харъд с усмивка. — Нека дойде и сам си хване пиленцето, ако не е доволен! А сега прати Хейнс или някой друг да ни закара до добър хотел.

— Ами Натали Престън? Продуцентът спря на вратата.

— Предполагам, че дамата също е под наблюдение?

— Разбира се!

— Е, кажи на момчетата да се опитат да и повисят на опашката още от осем до девет часа, Чък — обърна се към изхода, но се спря и отново се втренчи в Колбън. — Тъй и не ми отговори на въпроса. Държиш Мелани Фулър на мушка най-малкото от няколко дни. Защо се разиграва този цирк? Защо просто не я терминирате и не се разкарате оттук?

Колбън вдигна пак ножчето.

— Е, ами чакаме да видим дали няма някаква връзка между малката ’спойца Мелани и твоя бивш шеф, гусин Бордън. Чакаме Уили да направи грешка, да си покаже ръката.

— И ако го направи?

Колбън се усмихна и прокара тъпото острие на ножа за писма по гърлото си.

— Ако стане така… когато стане, тогава на приятелчето ти Уили ще му се иска да е бил заедно с Траск в онази стая, когато гръмна бомбата.

 

Харъд и Мария получиха стаи в „Честнът Хил Ин“, приличен мотел на дузина километра от Джърмънтаун Авеню, зад карето със съборетините и чак извън града, в район с трилентово шосе и усамотени бизнес-паркове. Колбън също бе регистриран там. Агентът с насинената брадичка прати един рус фебереец да остане на място с колата. Харъд спа шест часа и се събуди дезориентиран и още по-скапан. Мария Чен му наля водка и, портокалов сок и седя на ръба на леглото му, докато той ги изпие.

— Какво ще правиш по въпроса с момичето? — попита тя.

Харъд остави чашата си и потри бузи.

— Какво значение има за теб?

— Никакво.

— Тогава няма и нужда да знаеш!

— Искаш ли да дойда с теб?

Харъд се замисли. Не се чувстваше удобно без човек, който да му пази гърба, но в този случай това вероятно нямаше да бъде необходимо. Колкото повече мислеше, толкова по-ненужно му се виждаше.

— Не — реши. — Остани тук и поработи върху кореспонденцията с „Парамаунт“. Няма да се бавя.

Мария Чен напусна безмълвно стаята.

Той взе душ и облече копринена блуза, скъпи вълнени панталони и черно пилотско яке с вълнена подплата. Обади се на телефона, който Колбън му беше дал.

— Натали Кватобешетам още ли е наоколо? — попита.

— Обикаля из бордеите, но ще се върне в хотела за вечеря — уточни Колбън. — Прекарва доста време с тази негърска банда.

— Онази, дето й се губят членове? Директорът на ЦРУ се засмя сърдечно.

— Какво му е толкоз шибано забавното? — поинтересува се Харъд.

— Твоят начин на изразяване — продължи да се подхилва Колбън. — Губели си членовете. То точно това им се случва! Последните двама са накълцани на парчета и са им отрязани членовете.

— Иисусе — промърмори Харъд. — И смятате, че Мелани Фулър стои зад това?

— Не знаем — отвърна събеседникът му. — Не сме виждали това дете с нея да напуска Грумбълторп, когато са станали убийствата, но тя спокойно може да Използва още някой.

— И що за наблюдение водите над Грумбълторп?

— Можеше и по-добро да е — призна Колбън. — Няма как да паркираме сервизни камиони във всяка задна уличка — дори и една старица може да заподозре нещо. Но имаме добро покритие отпред, една камера обхваща задния двор и на ключови места наоколо сме разположили агенти. Ак0 старата кучка си покаже носа, ще я пипнем.

— Добре за вас — кимна Харъд. — Виж, ако се погрижа за онази друга подробност тази вечер, тогава ми се ще да се разкарам оттук до сутринта.

— Ще трябва да говоря с Барент.

— Я да се шиба. Нямам намерение да се мотая тук, докато се покаже Уили Бордън. Това ще е бая чакане. Уили е мъртъв.

— И ние няма да висим тук до безкрайност — успокои го Колбън. — Имаме разрешение да се погрижим за дъртачката.

— Днес ли?

— Не, но съвсем скоро. — Кога?

— Ще ти кажа, ако трябва да знаеш.

— Много благодаря за отговора, смрадльо! — заяви Харъд и затвори.

Млад рус агент го закара в града, посочи му „Челтън Армс“ и успя да намери място за паркиране. Харъд го възнагради с четвъртък.

Хотелът беше стар и се бореше да запази класата си при настоящия упадък. Фоайето бе овехтяло, но бар/трапезарията беше приятно тъмна и наскоро ремонтирана. Харъд си помисли, че това място вероятно прибира големите печалби от обеда на малцината останали бели бизнесмени в района. Черното момиче лесно се забелязваше — седнала сама в ъгъла, ядеше салата и четеше книга. Беше привлекателна дори повече, отколкото полароидната снимка бе обещавала — о да, осъзна Харъд, след като видя големите гърди, които изпъваха тъмната и блуза. Той прекара минута на бара, опитвайки се да отличи опашките на ФБР. Младият самотник на бара — с надценен костюм от три части и слухов апарат — беше почти сигурен залог. Харъд си погуби още малко време в наблюдения на дебел чернокож, който хапваше стриди и поглеждаше към Натали на всеки няколко минути. „Вземат ли негри във ФБР напоследък?“ — запита се той. „Вероятно си имат квота“. Предположи, че във фоайето има поне още един агент, най-вероятно четящ вестник. Взе си водката и тоника и тръгна към масата на Натали Престън.

— Здрасти, имаш ли нещо против да поседна за малко при теб? Младата жена вдигна очи от книгата си. Харъд прочете заглавието:

„Преподаването като работа в насока съхранение на обществените добродетели“.

— Да — каза тя. — Имам против.

— Не се стягай! — Харъд преметна якето си през облегалката на стола. — Аз нямам нищо против — и седна.

Натали Престън отвори уста да заговори. В същия момент той посегна с ума си и стисна… леко, леко. Тя се опита да се изправи и застина насред движението. Очите и се отвориха широко.

Харъд и се усмихна и се тръшна в собствения си стол. Наоколо не се мотаеха излишни зяпачи. Той скръсти ръце на корема си.

— Казваш се Натали — поде. — Аз пък съм Тони. Какво ще кажеш да се позабавляваме малко? — отпусна достатъчно хватката си, за да я остави да шепне, но не и да и позволи да крещи или пищи. Тя сведе глава и се помъчи да си поеме дъх. Харъд поклати глава.

— Не играеш играта както трябва, мила ми Натали. Попитах те „какво ще кажеш да се позабавляваме“?

Натали Престън вдигна глава, все още задъхана, сякаш беше тичала. Кафявите и очи сияеха. Прочисти си гърлото, откри, че може да говори и прошепна:

— Върви по дяволите… кучи син такъв… Харъд се поизправи.

— Ъ-ъ — рече и. — Погрешен отговор.

Гледаше как Натали се сгъва от внезапната болка в черепа и. Той бе страдал от ужасни мигрени като дете. Чудесно знаеше как да сподели болката си. Един сервитьор спря и попита:

— Добре ли сте, госпожице?

Натали бавно се изправи, като дървена марионетка със сглобки. Гласът и беше дрезгав.

— Да — отговори му, — добре съм. Просто менструални болки.

Сервитьорът отстъпи, притеснен. Харъд се ухили. „Иисусе — помисли си, — що за вентрилоквист можеше да стане от мен!“. Наведе се напред и я погали по ръката. Тя се опита да се дръпне. Наложи се да вложи доста сериозно усилие, за да и попречи. Очите и започнаха да добиват онзи поглед на попаднало в капан животно, който той толкова обичаше.

— Хайде да започнем отначало — прошепна и. — Какво ти се прави тази вечер, Натали?

— Бих… искала… да… ти… го… духам — трябваше да вади всяка думичка с ченгел от нея, но него това го устройваше. Големите кафяви очи на момичето се напълниха със сълзи.

— И какво още? — изгука Харъд. Мръщеше се от съсредоточеното усилие да я овладее. Точно това парче шоколад изискваше повече работа, отколкото беше свикнал. — Какво още?

— Искам… да… ме… чукаш.

— Естествено, малката, нямам друга важна работа за следващите няколко часа. Хайде да идем в стаята ти.

Станаха заедно.

— Най-добре остави малко пари — посъветва я Харъд. Натали пусна десетдоларова банкнота на масата.

Той смигна на двамата агенти на бара, когато си тръгнаха. Друг мъж в черен костюм сведе вестника си и погледна към тях, докато чакаха асансьора. Харъд се усмихна, сви палеца и показалеца си на кръгче и прокара десния си среден пръст през него шест пъти, в бърза последователност. Агентът се изчерви и вдигна вестника си. Никой не ги последва в асансьора или по коридора на третия етаж.

Харъд взе от Натали ключовете и отвори вратата. Остави я да стои там и сляпо да се взира в нищото, докато претърсваше стаята. Чиста, но малка: легло, бюро, черно-бял телевизор на въртяща се поставка, отворен куфар на долния рафт. Харъд избра едни нейни гащички, прокара ги по лицето си, надникна в банята и през прозореца към аварийния изход, после и към редиците покриви отвъд.

— Добре — каза той весело, като хвърли бельото и встрани и придърпа един нисък зелен стол. Седна. — Сега ми ги покажи, хлапе!

Тя стоеше между него и леглото. Ръцете и бяха отпуснати край бедрата, лицето и — празно, но Харъд можеше да забележи усилията, които тя влагаше да се освободи. През тялото и минаваха ситни тръпки. Той и се усмихна и стегна хватката си.

— Малко стриптийз преди лягане е забавно нещо, нали? — каза и. Натали Престън продължи да се взира право пред себе си, докато ръцете и се вдигаха и бавно разкопчаваха блузата и. Тя я свали и я хвърли на пода. Големите и гърди, натъпкани в старомоден бял сутиен, напомниха на Харъд за някого… кого ли? Той внезапно си спомни стюардесата от онзи самолет преди две седмици. Кожата и беше бледа, а тази на пиленцето — тъмна. Защо носеха такива прости, несъблазнителни сутиени?

Харъд кимна и Натали посегна зад гърба си, за да разкопчае копченцата. Сутиенът се плъзна напред, надолу… падна. Тони се втренчи в кафявите ареоли и облиза устни. Тя определено щеше да си поиграе малко, преди да се заеме с него самия.

— Добре — каза меко, — мисля, че е време да…

Разнесе се шумен трясък и той се обърна навреме да види как вратата пада напред, а едно огромно тяло му засенчва светлината от коридора… навреме да осъзнае, че е оставил браунинга в чантата на Мария Чен.

Харъд се надигна от мястото си, опита се да вдигне ръце, когато нещо с размера и тежестта на наковалня се стовари върху темето му и го свали долу, на стола, през възглавниците и през мекия килим, добил внезапно текстурата на тапиока, и надолу в топлия очакващ мрак…

Бележки

[1] Инженю — актриса, която изпълнява предимно роли на невинни млади момичета. — Бел. прев.