Дан Симънс
Лешояди (6)

4
Чарлстън,
вторник, 16-и декември 1980

Шериф Боби Джо Джентри се люлееше в креслото си и отпи още една глътка от кутийката си кола. Краката му бяха вдигнати на плота на претрупаното бюро и кожата на колана му с кобура припукваше, докато настаняваше масивния си задник по-удобно на седалката. Кабинетът беше малък, в единия си край граничеше със стената на постройката — вехти циментови блокчета, а от шума и бъркотията в останалата част от сградата на общината го отделяха древни дървени паравани. Боята на старото дърво се белеше и беше в по-различна отсянка на правителствено зелено от тази на грубата замазка на стената. Кабинетът беше препълнен до пръсване: масивното бюро на шерифа; трите високи картотеки; дълга маса; отрупана с книги и папки; черна дъска; плътно наблъскани полици, окачени на стената; и два тъмни дървени стола, скрити под папки и отделни листи досущ като бюрото.

— Не вярвам, че мога да съм полезен тук с каквото и да е друго — обяви агент Ричард Хейнс. Бе разчистил част от папките и седеше на крайчеца на масата. Ръбът на крачола на сивия му панталон беше остър като нож.

— Нъц — съгласи се шериф Джентри. Той се оригна меко и отпусна кутийката от безалкохолно на коляното си. — Не мисля, че има особена причина да се мотаете тук. Спокойно се понасяйте към къщи.

Двамата офицери от силите на закона имаха малко общи черти помежду си. Джентри беше само на трийсет и няколко, но високото му тяло вече потъваше в тлъстини. Коремът му изпъваше сивата униформена риза и висеше над колана му, като че ли е нарисуван на някоя анимационна карикатура. Беше червендалест и тук-там по лицето му имаше лунички. При все оредяващата си коса и двойната брадичка, Джентри имаше приятелско, леко лукаво излъчване — на лицето на мъжа още си личаха чертите на хлапето, което е бил.

Шерифът говореше с мек и провлачен акцент в стил добро-старо-момче, по-познат напоследък на повечето американци от произношението по радиостанциите, безбройните кънтри и уестърн песни и очевидно безкрайните прожекции на филми с Бърт Рейнолдс по автокината. Разкопчаната риза на Джентри, изпъкналият корем и провлачения говор съответстваха на общото усещане за приятелска мърлящина, предизвиквано от претрупания му кабинет, но движенията на огромния мъж бяха светкавични, почти изящни, което не отговаряше на първоначалното впечатление.

Специален агент Ричард М. Хейнс от Федералното бюро за разследване беше по-убедителен служител на закона — поне на вид и поведение. Хейнс беше близо десетина години по-възрастен от Джентри, но изглеждаше по-младолик. Носеше лек летен костюм от три части и бежова риза от „Джос А. Бан“. Копринената му вратовръзка — бургундско червено — беше номер 280235 от същия каталог. Косата му бе подстригана умерено късо, внимателно сресана, с едва забележима следа от прошарване по слепоочията. Хейнс имаше квадратно, трезво лице с обикновени черти, което съответстваше на телосложението му. Тренираше четири пъти седмично, за да поддържа корема си плосък и твърд. Гласът му също беше плосък и твърд, плътен, но без акцент. Изглеждаше така, сякаш покойният Дж. Е. Хувър го е създал като шаблон, по който да отлива всичките си агенти.

Но разликата между двамата не свършваше само с външния им вид. Преди да бъде призован в Бюрото, Ричард Хейнс бе прекарал три години в посредствено студентство в Джорджтаунския университет. Образованието му бе приключило с обучението във ФБР.

Боби Джо Джентри се беше дипломирал в университета „Дюк“ с двойна специализация по изкуство и история, след което постъпи в Северозападния, за да вземе магистърска степен по история. Дженри се беше запознал с полицейската работа чрез чичо Лий, селски шериф край Спартанбърг, който бе наел Боби Джо като заместник на половин ден през лятото на 1967-а. Година по-късно младежът получи магистърската си степен и, както си седеше в Чикаго Парк, видя полицията да излиза от контрол, да бие и пребива антивоенни демонстранти, които се разотиваха мирно.

Джентри се върна у дома на Юг, прекара две години като преподавател в „Морхаус Колидж“ в Атланта, после се хвана на работа като пазач, докато пишеше книга за бюрото на Фрийдман и ролята му по време на Реконструкцията. Книгата така и не стигна до завършека си, но Джентри откри, че се наслаждава на рутинната охранна дейност, макар че постоянен проблем представляваше задачата да поддържа теглото си в рамките на допустимото. През 1976-а се премести в Чарлстън и постъпи в полицейските сили като патрулен офицер. Година по-късно отклони предложение да замести временно познат професор по история в „Дюк“. Джентри се наслаждаваше на рутината на полицейската работа, ежедневните контакти с пияници и луди, както и на усещането, че никой ден на смяна не е същият като предишните. Година по-късно изненада сам себе си, когато се кандидатира за шериф на окръг Чарлстън. Продължи да изненадва и мнозина други с факта, че го избраха. Местният вестник писа, че Чарлстън е странен град, град с любов към собствената си история и че идеята за историк, който служи като шериф, е завладяла въображението на масите. Джентри не се смяташе за историк. Смяташе се за ченге.

— …щом като нямате нужда от мен — завърши Хейнс.

— М-м-м. Какво казахте? — попита Джентри. Бе се разсеял. Смачка празната кутийка и я хвърли в коша за боклук, където тя издрънча при удара в други сплескани кутии и рикошира на пода.

— Казах, че мисля да се свържа с Галахър и после да хвана самолета за Вашингтон тази вечер, щом нямате нужда от мен. Ще поддържаме връзка чрез Тери и екипа на Агенцията по въздухоплаване.

— Да-а, хубу — отвърна Джентри. — Ами ние, естествено, оценяваме помощта ти, Дик. Ти и Тери знайте повече за тая работа от целия ни департамент наедно.

Хейнс тъкмо се накани да си тръгва, когато секретарката на шерифа подаде глава през вратата. Тя имаше прическа, излязла от мода преди двайсет години, и носеше очила с изкуствени диаманти и верижка.

— Шерифе, онзи нюйоркски психиатър е тука.

— Мътните го взели, за малко да го забравя — въздъхна Джентри и мъчително се изправи на крака. — Б’лъдаря, Линда Мей. Кажи му да влезе, нали?

Хейнс тръгна към вратата.

— Е, шерифе, имате ми номера, ако нещо…

— Дик, ще ли ми направиш услугата да поостанеш малко? Забравих, че този тип ще идва, но той може да ни даде малко информация по делото на Фулър. Обади се вчера. Каза, че бил психиатър на госпожица Драйтън, бил в града по работа. Би ли имал нещо против да останеш още две минути? Мога да накарам Томи да те хвърли до мотела в някоя от патрулките, щом ще трябва да бързаш да си хванеш самолета.

Хейнс се усмихна и протегна ръка.

— Не бързам, шерифе. Ще съм доволен да чуя какво има да каже този психиатър — агентът на ФБР премести един от столовете и разчисти от пътя си една бяла торбичка от „МакДоналдс“.

— Мерси, Дик, наистина го ’ценявам — рече Джентри и избърса лицето си.

Стигна до вратата тъкмо когато се чу почукване. Влезе дребен, брадат човечец в рипсено сако.

— Шериф Джентри? — психиатърът произнасяше името с твърдо „дж“.

— Аз съм Боби Лий Джентри — голямата длан на шерифа се стегна около дребната ръчица на събеседника му. — Вие сте доктор Ласки, нали така?

— Саул Ласки — психиатърът беше среден на ръст, но изглеждаше смален в сравнение с титаничния корпус на Джентри. Беше слаб, с високо, бледо чело, прошарена козя брадица и тъжни кафяви очи, които изглеждаха по-древни от самия него. Очилата му бяха залепени с парче тиксо в средата.

— Това тука е специален агент Хейнс от Федералното бюро за разследване — представи Джентри с махване на ръката другия присъстващ. — Надяв’м са, не възразявате, че помолих Дик да остане. И бездруго беше наоколо и си рекох, че вероятно ще задава по-интелигентни въпроси, отколкото аз бих могъл.

Психиатърът кимна на Хейнс.

— Не знаех, че Бюрото се занимава с локални убийства — призна Ласки. Гласът му беше мек, в английския му се усещаше само лек акцент, а синтаксисът и произношението бяха внимателно овладени.

— По принцип не — съгласи се Хейнс. — Обаче има няколко фактора в… ъ-ъ… тази ситуация, която… ъ-ъ-ъ… може и да попадне в пълномощията на Бюрото.

— О? Как тъй? — попита психиатърът. Агентът скръсти ръце и си прочисти гърлото.

— Отвличане например, докторе. Също така нарушение на гражданските права на една или повече от жертвите. Освен това предлагаме помощта на нашите юридически агенти на местните агенции за защита на закона.

— Пък и Дик е тука зарад’ оня самолет, дет’ избухна — допълни Джентри. — Хей, я седни, докторе. Седни! Тука, нека преместя тези боклуци — той прехвърли няколко списания, папки и стириопорени чашки за кафе на масата и се върна обратно на стола си. — Така, вчера ми казахте по телефона, че може би ще можете да ни помогнете в тази история със серийните убийства.

— Нюйоркските таблоиди ги наричат „убийствата от Менсърд Хаус“ — уточни Ласки. Разсеяно бутна очилата нагоре по носа си.

— Тъй ли? — попита Джентри. — Ами, по дяволите, туй е по-добре от Чарлстънското клане, предполагам, макар че и това не е много точно. Повечето от хората даже не са били в „Менсърд Хаус“. Все още си мисля, че се вдига ужасно много шум за нек’ви си девет човека, дето ги убили. Предполагам, че горе-долу толкоз ги застрелват в по-спокойните нощи в Ню Йорк.

— Да, вероятно — съгласи се Ласки. — Но обхватът на жертвите и заподозрените в убийството не са… ами… така впечатляващи, както в този случай.

— Тук ме хванахте на тясно — прие Джентри. — Със сигурност шъ сме доволни, ’ко мож’ да хвърлите няк’ва светлина върху тая каша, доктор Ласки.

— Бих бил предоволен да помогна. За нещастие, не разполагам с кой знае какво.

— Били сте психиатър на госпожица Драйтън? — намеси се Хейнс.

— А, да, и така може да се каже — Саул Ласки се поколеба и подръпна брадата си. Очите му изглеждаха много големи, а клепачите бяха подути — сякаш не беше спал добре от дълго време. — Видях се с госпожица Драйтън само три пъти, последната ни среща беше през септември. Тя дойде при мен след една лекция, която изнесох в Колумбийския университет през август. Имахме два… ъ-ъ-ъ… сеанса след това.

— Но тя ви е била пациентка? — тонът на Хейнс бе добил равната настоятелност на разпитващ адвокат.

— Технически, да — съгласи се Ласки. — Всъщност обаче аз не практикувам. Преподавам в Колумбийския, разбирате ли, и от време на време консултирам в една клиника там… студенти, които резидентната психоложка — Елън Хайтауър — смята, че биха имали полза да се видят с психиатър. Е, също и някои членове на факултета…

— Значи госпожица Драйтън е била студентка’?

— Не. Не, не мисля така — отвърна Ласки. — Често посещаваше някои от горните курсове и присъстваше на вечерни семинари като моя. Тя… ъ-ъ… изразяваше интерес към книгата, която съм написал…

— „Патология на насилието“ — поясни шериф Джентри. Ласки примигна и нагласи очилата си.

— Не си спомням да съм споменавал заглавието на книгата, когато говорих с вас вчера, шерифе!

Боби Джо скръсти ръце на корема си и се ухили.

— Не сте, професоре. Прочетох я миналата пролет. Прочетох я два пъти, честно казано. Не можех да си спомня името ви допреди малко. Мисля, че е дяволски брилянтна книга. Требе да я прочетеш, Дик.

— Изумен съм, че сте намерили екземпляр! — възкликна психиатърът. Отново се обърна към агента. — Тя представлява доста педантичен поглед върху някои исторически случаи. Беше в тираж само две хиляди, издание на „Академи Прес“. Повечето от продадените книги бяха използвани в курсове в Ню Йорк и Калифорния.

— Доктор Ласки мисли, че някои хора са възприемчиви към… как го бяхте нарекли? Климата на насилие. Така беше, нали? — попита Джентри.

— Да.

— А други хора… или места… или времена… един вид програмират тези възприемчиви хора да действат по начини, които инак биха били немислими за тях. З’бира се, това е просто мое простичко обобщение.

Ласки отново примигна към шерифа.

— Много точно обобщение.

Хейнс се изправи и отиде да се облегне на една от картотеките. Скръсти ръце и леко се намръщи.

— Почакайте малко, нещо се отклонихме от темата. Значи госпожица Драйтън дойде при вас… интересуваше се от тази книга… и после ви стана пациентка. Така ли?

— Приех да се срещна с нея в професионалната си роля, да.

— И също така имахте лична възка с нея?

— Не — отрече Ласки. — Видяхме се само три пъти. Веднъж за няколко минути след лекцията ми по насилието в третия Райх и още два пъти — два едночасови сеанса — в клиниката.

— Ясно — кимна Хейнс, макар и по тона му да личеше, че не е разбрал нищо, — значи вие мислите, че в казаното в тези сеанси има нещо, което би могло да помогне да си изясним настоящата ситуация?

— Не — отвърна психиатърът, — Боя се, че не. Без да нарушавам лекарската тайна, бих могъл да споделя, че госпожица Драйтън се притесняваше от връзката с баща си, който е починал преди много години. Не виждам в разговорите ни нищо, което би могло да хвърли светлина върху подробностите около убийството й.

— Хм-м — изсумтя Хейнс и се върна на стола си. Погледна си часовника.

Джентри се усмихна и отвори вратата.

— Линда Мей! Скъпа, би ли ни донесла кафе? Благодаря, мила.

— Доктор Ласки, може би осъзнавате, че ние сме наясно кой е убил пациентката ви — обади се Хейнс. — В момента ни липсва мотивът.

— А, да — кимна психиатърът и прокара пръсти през брадата си. — Беше местен младеж, нали така?

— Албърт Ла Фолет — уточни Джентри. — На деветнайсет години, пиколо в хотела.

— И няма съмнение във вината му?

— Не бих рекъл, че мож’ да се съмняваме — ухили се шерифът. — Според петимата свидетели, които имаме, Албърт излязъл от асансьора приближил се до рецепцията и застрелял шефа си, Кайл Андерсън — управител на хотела — та, застрелял шефа си в сърцето. Опрял револвера направо в гърдите му. Имаме обгаряния от барут по костюма му. Хлапето носело „Колт“ четирийсет и пети калибър, не автоматичен. И не е евтина репродукция; докторе, а истински, съвсем истински pistola със сериен-номер-от-завода-на-гу’син-Колт. Истинска антика. Та хлапето опира това чудо в гърдите на Кайл и дърпа спусъка. Според свидетелите не е казал нищо. После се обърнал и застрелял Леонард Уайтни право в муцуната.

— Кой е господин Уайтни? — полюбопитства психиатърът. Хейнс си прочисти гърлото и му отговори:

— Леонард Уайтни беше пътуващ бизнесмен от Атланта. Тъкмо излизал от ресторанта на хотела и се озовял на пътя на куршума. Доколкото знаем, той няма връзка с нито една ат другите жертви.

— Верно си е — кимна Джентри. — Та, младият Албърт пъхнал дулото в устата си и дръпнал спусъка. Никой от петимата свидетели не си мръднал и пръста да се намеси в тази история. ’Збира се, всичко станало само за броени секунди.

— И е използвал същото оръжие, с което е убил госпожица Драйтън?

— Ъхъ.

— Имало ли е свидетели и на тази стрелба?

— Не точно — обясни Джентри. — Но неколцина са видели Албърт да се качва в асансьора. Спомнили си го, понеже излязъл от стаята, отдето се разнесли виковете. Някой тъкмо открил госпожица Драйтън застреляна. Странна работа обаче, никой не си спомня да е видял револвера в ръката на хлапето. Което не е необичайно все пак. Вероятно можеш да пренесеш и оръдие през тълпа, и никой да не забележи.

— Кой е човекът, който пръв открил тялото на госпожица Драйтън?

— Не сме сигурни — отвърна шерифът. — Имало е голяма бъркотия горе и после започнало забавлението във фоайето.

— Доктор Ласки — намеси се Хейнс, — ако не сте в състояние да ни помогнете с някаква информация за госпожица Драйтън, не съм сигурен и колко полезен бихте мргъл да се окажете в случая — агентът на ФБР очевидно се готвеше да прекрати разговора, но на свой ред го прекъсна секретарката, която внесе кафето. Хейнс постави своята стириопорена чашка върху картотеката. Ласки се усмихна благодарно и отпи от горещата течност в своята чаша. Кафето на Джентри бе в голяма бяла халба с надпис ШЕФ отстрани.

— Благодаря, Линда Мей!

Ласки безмълвно сви рамене.

— Искаше ми се само да предложа някаква помощ — каза тихо. — Осъзнавам, че вие, господа, сте много заети. Не бих искал да ви отнемам повече време — той остави чашката с кафе на бюрото и се изправи.

— Чекай! — викна Боби Джо Джентри. — Тъй и тъй си тук, ще ми се да ти чуя мнението за туй-онуй — обърна се към Хейнс. — Професорът тука е консултирал нюйоркската полиция по време на оная история със Сина-на-Сам преди неколко лазарника.

— Бях само един от участниците — поправи го Ласки. — Помогнахме да сглобят личностен профил на убиеца. Но накрая се оказа доста безполезен. Заловиха убиеца в хода на стандартно полицейско разследване.

— Аха — кимна Джентри. — Но написахте книга за тази работа с масовите убийци. Дик и аз сме сигурни, че бихме искали да ти чуем мнението за това тука — той се изправи и отиде до голямата черна дъска. На нея имаше залепено със скоч парче опаковъчна хартия. Той я отлепи и оголи таблото, покрито с тебеширени схеми и надраскани имена и часове.

— Вероятно си чел за останалите от малкия ни отряд герои тука.

— За някои — съгласи се Ласки. — В нюйоркските вестници обърнаха специално внимание на Нина Драйтън, малкото момиченце и дядото.

— Да, Кати — Джентри почука с пръст по дъската до името й. — Катлийн Мери Блиът. На десет години. Тамън вчера гледах снимката й от четвърти клас. Сладурана. Много по-сладка на снимката, отколкото на полицейските диапозитиви в досието ей там — той спря и потри бузите си.

Ласки отново отпи от кафето си.

— Имаме четири основни сцени на действие — поясни шерифът и отново потупа схемата на улиците. — Един гражданин е убит рано привечер на улица „Калхун“. Друг мъртвец имаме едно каре по-нататък, в яхтклуба на Батъри. Три тела са намерени в дома на Фулър ето тук — той чукна спретнатото малко квадратче, в което бяха събрани три „х“-чета — и следва нашият величествен финал в „Менсърд Хаус“, с четирима мъртъвци.

— Има ли общ мотив? — поинтересува се психиатърът.

— Тук е дупката на геврека — въздъхна Джентри. — И има, и няма, ако ме разбирате… — той махна към колонката с имена. — Господин Престън — ето го, той е черньото, дето го намериха наръган на „Калхун“, бил е местен фотограф и от двайсет и шест години държи ателие в Стария квартал. Работим по версията, че е бил невинен страничен набдюдател, убит от другия, намерен там…

— Карл Торн — прочете от списъка Ласки.

— Прислужникът на изчезналата жена — уточни Хейнс.

— Да — кимна Джентри. — Но при все че така пише на шофьорска му книжка, името му не е нито Торн, нито Карл. Днес получихме от Интерпол потвърждение за пръстовите отпечатъци. Според тях навремето е бил известен като Оскар феликс Хопт, дребен швейцарски крадец по хотелите. Изчезнал от Берн през 1953-а.

— Свещени небеса — промърмори психиатърът, — нима те по принцип пазят по толкова време отпечатъците на дребните хотелски крадци?

— Хопт е бил доста по-голяма клечка — прекъсна го Хейнс. — Изглежда, че е главен заподозрян за едно доста гнусно убийство през 1953-а — френски барон, който почивал в курорта. Хопт изчезнал малко след това. Навремето швейцарската полиция сметнала, че е бил убит, вероятно от някакви европейски мафиоти.

— Очевидно са сбъркали — отбеляза шерифът.

— Какво ви накара да проверите в Интерпол? — полюбопитства Ласки.

— Просто предчувствие — изръмжа Джентри и се върна към черната дъска. — Добре, имаме значи Карл Оскар феликс Торн-Хопт, застрелян тук в яхтклуба, и ако лудостта беше спряла дотам, можеше да забъркаме все някакъв мотив… кражба от яхта, примерно… куршумът в главата на Хопт е от оръжието на нощния пазач, трийсет и осми калибър. Проблемът е, че Хопт е бил пребит кажи-речи до смърт и на всичкото отгоре е прострелян два пъти. По дрехите му има два вида петна от кръв, освен собствената му, искам да кажа, извадихме и кожни проби и тъкани под ноктите на пръстите му, които почти със сигурност го определят като убиец на господин Престън.

— Доста объркващо — възкликна Саул Ласки.

— А, професоре, още нищо не сте видели — Джентри почука с пръст до трите съседни имена: Барет Крамър, Джордж Ходжес, Катлийн Мери Елиът. — Познавате ли тази дама, професоре?

— Барет Крамър? — повтори Ласки. — Не. Прочетох името й във вестника, но иначе не се сещам да съм чувал за нея.

— А, добре. Струваше си да опитам. Била е пътна компаньонка на госпожица Драйтън. „Секретарка“ мисля, я наричат нюйоркчани, дето опознаха тялото на госпожицата. Жена на около трийсет и няколко. Брюнетка, доста мускулеста. Е?

— Не — поклати глава психиатърът. — Не си я спомням. Не е идвала с госпожица Драйтън на сеансите ни. Може да е била на лекцията ми вечерта, когато срещнах въпросната дама, но не съм я забелязал.

— Уф, добре. Ами, тази госпожица Крамър е била застреляна с 38-калибровия на господин Ходжес. Само че медикът е доста уверен, че не това я е убило. Явно си е счупила врата след смъртоносно падане по стълбите в къщата на Фулър. Все още е дишала, когато пристигнала „Бърза помощ“, те са й подписали и смъртния акт. Нямала мозъчна дейност или нещо такова. Да де, ама проклето да е, съдебният доктор смята, че старият господин Ходжес изобщо не е стрелял по дамата. Намерили са я тук… — Джентри почука по друга диаграма — …във фоайето в къщата на Фулър. Револверът му бил ето тук, на пода в стаята на госпожица Драйтън в „Менсърд Хаус“. Тъй че какво имаме тук? Осем жертви, девет ако броите Албърт Ла фолет, пет оръжия…

— Пет ли? — зина Ласки. — Извинете, шерифе. Не исках да ви прекъсвам!

— Не, мътните го взели, няма нищо. Аха, пет са оръжията, за които знаем досега. Старият 45-калибров, използван от Алберт; 38-калибровия на Ходжес, нож, намерен близо до тялото на Хопт и проклетата маша за камина, която онази Крамър е използвала, за да убие малкото момиченце.

— Барет Крамър е убила момиченцето?

— Ъ-хъ. Е, поне нейните отпечатъци са навсякъде по проклетото нещо и кръвта на момиченцето е навсякъде по Крамър.

— Дотук са само четири оръжия — напомни Ласки.

— Ъм, уф, да, трябва да броим също и дървения бастун, който намерихме до задната врата на яхтклуба. По него имаше кръв.

Саул Ласки поклати глава и погледна към Ричард Хейнс. Агентът стоеше със скръстени ръце и се взираше в черната дъска. Изглеждаше много уморен и много отвратен.

— Истинска бъркотия, а, професоре? — завърши Джентри. Върна се до стола си и се отпусна с въздишка в него. Облегна се назад и отпи глътка от студеното кафе в голямата си чаша. — Някакви теории?

Ласки се усмихна жалостиво и поклати глава. Втренчи се настоятелно в черната дъска, сякаш се опитваше да запомни описаните там сведения. След минута започна да рови в брадата си и каза меко:

— Боя се, че нямам теории, шерифе. Но искам да задам един очевиден въпрос.

— Какъв е той?

— Къде е госпожа Фулър? Дамата, чиято къща е била сцена на такова клане?

— ’Спойца Фулър — поправи го Джентрн. — От онова, което съседите ни казаха, съдим, че е била една от великите чарлстънски стари моми а тази „титла“ се е въртяла с нея поне двеста години, професоре. И ето ви отговора на въпроса — няма и следа от ’спойца Мелани Фулър. Разполагаме с доклад, който твърди, че неидентифицирана старица е била забелязана в горното фоайе на хотела точно след стрелбата по госпожица Драйтън, но никой не е потвърдил дали е именно ’спойца Фулър. Вдигнали сме за издирване на старата дама три щата, но все още няма и следя от нея.

— Очевидно тя е ключът към всичко — изръмжа Ласки отбранително.

— Ъ-хъ. Мой’би. Но пък скъсаната й чанта е била намерена пъхната зад една мивка в яхтклуба на Батъри. Петната кръв съответстват на онези по швейцарското, правено в Париж ножче на Карл-Оскар.

— Мили Боже — промърмори психиатърът. — Та това е пълна безсмислица.

Последва продължително мълчание и после Хейнс се изправи.

— Може би е по-просто, отколкото изглежда — каза и подръпна маншетите си. — Госпожица Драйтън е била на посещение на госпожа Фулър… извинете, госпожица Фулър… в деня преди убийствата. Отпечатъците от къщата потвърждават, че е била там, а и един съсед я е видял да влиза в петък вечерта. Госпожица Драйтън е оценила зле тази Барет Крамър, нейната асистентка. Крамър е търсена във Филаделфия и Балтимор по обвинения, датиращи от 1968-а насам.

— Какви точно? — полюбопитства Ласки.

— Разврат и наркотици — отряза агентът. — Тъй че някак си госпожица Крамър и човекът на Фулър — този Торн — са решили да се съберат за сметка на възрастните си работодателки. В края на краищата, състоянието на госпожица Драйтън възлиза на над два милиона долара, а госпожица Фулър има сериозна сметка тук, в чарлстънска банка.

— Но как биха могли да… — поде психиатърът.

— Само минутка още. Та Крамър и Торн — Хопт, по-точно — са убили госпожица Фулър и са се отървали от тялото… крайбрежната охрана в момента претърсва залива. Само че съседът й, старият нощен пазач, е развалил плановете им. Застрелял е Хопт и се е върнал в дома на Фулър — само за да се сблъска там с Крамър. Внучката на стареца го е видяла от къщи и се е втурнала след него — навреме да стане жертва заедно с дядо си. Албърт Ла Фолет, друг от конспираторите, се е паникьосал, когато Крамър и Хопт не са се появили, убил е госпожица Драйтън и е откачил.

Джентри се залюля напред-назад в стола си, с положени на корема ръце. Усмихваше се леко.

— Ами Джоузеф Престън, фотографа?

— Както казахте и вие, невинен минувач — отвърна Хейнс. — Може да е видял къде Хопт е хвърлил тялото на старицата. Няма съмнение, че този боклук го е убил. Кожата и тъканите под ноктите на Престън съвпадат идеално с белезите от нокти по лицето на Хопт. По онова, което е останало от лицето му.

— Аха, ами окото му? — попита Джентри.

— Окото му? Чие око? — психиатърът прехвърли поглед от шерифа към агента.

— На Хопт — уточни домакинът. — Липсва. Някой е поработил върху лявата страна на лицето му с прът.

Хейнс сви рамене:

— И все пак това е единственият смислен сценарий. Имаме двама служители — и двамата бивши престъпници — които работят за две богати стари дами. Техният опит за отвличане или убийство, или каквото и да е там, се проваля и приключва със серия убийства.

— Аха — съгласи се Джентри. — Мож’ и тъй да е.

В последвалото мълчание Саул Ласки ясно чу смях откъм другите кабинети в общинската сграда. Някъде навън изви сирена и млъкна.

— Какво мислите, професоре? Някакви други идеи? — попита Джентри.

Саул Ласки бавно поклати глава:

— Намирам го за озадачаващо.

— А какво ще кажете за онова за „резонанса на насилие“ в книгата ви?

— М-м-м — психиатърът се поколеба. — Не точно това съм имал предвид, като съм го писал. Тук със сигурност разполагаме с верига от насилие, но все още не виждам катализатора.

— Катализатор? — повтори Хейнс. — За какво, по дяволите, става дума в момента?

Джентри качи краката си на бюрото и си избърса врата с червена кърпа.

— В книгата на доктор Ласки се разказва за ситуации е програмирани за убийство хора.

— Не схващам — поклати глава агентът. — Какво искате да кажете — „програмирани“? Имате предвид онзи стар спор, че бедността и обществените условия предизвикват престъпления? — по тона му беше очевидно, че не одобрява подобна гледна точка.

— Съвсем не — възрази Ласки. — Моята хипотеза беше, че има ситуации, условия, институции — дори индивиди — които зареждат в другите стресов отговор, водещ до насилие, дори до убийство, а на пръв поглед помежду им няма пряка причинно-следствена връзка.

Агентът от ФБР се намръщи.

— Все още не схващам.

— По дяволите — обади се шериф Джентри, — нали си виждал нашето отрезвително, Дик? Не? Леле божке, требе да погледнеш там, преди да тръгнеш! Боядисахме го розово миналия август. Наричаме го „пепто-бисмолния Хилтън“^[1].

Но проклетото чудо сработи. Инцидентите с насилие, които имахме преди, намаляха с шейсет процента, откакто намацахме тази боя, пък на практика не сме почнали да събираме по-приятен сорт клиенти. Разбира се, туй е точно обратното на онова, за което става дума, нали, професоре?

Ласки нагласи очилата си. Когато вдигна ръка, Джентри съзря за миг избелели бледи цифри, татуирани отдолу, точно над китката.

— Да, но е аспект на същата теория, за която става дума. Проучването на цветовата обстановка доказа измерими поведенчески промени и такива в настроението на субектите. Причините за намаляването на насилието в подобна обстановка са малки като цяло, но емпиричните сведения доказват… както и вие самият свидетелствате, шерифе… е, изглежда се влияе върху модификациите на психо-физиологичния отговор просто чрез коригиране на цветовата променлива. Тезата ми е, че някои от по-неразбираемите прояви на яростно насилие са резултат от по-комплексни серии стимулиращи фактори.

— Да, да — кимна с досада Хейнс. Погледна си часовника и вдигна глава към Джентри. Шерифът се беше настанил удобно, с вдигнати на бюрото крака. Раздразнен, агентът бръсна въображаемо косъмче от сивото си сако. — Боя се, че не виждам с какво може да ни помогне това, доктор Ласки. Шериф Джентри се занимава с кошмарна серия от убийства тук, а не с някаква лабораторна мишка, която ще му тичка през лабиринт.

Ласки кимна и съвсем леко сви рамене.

— И бездруго бях тук. Така че реших да разкажа на шерифа за връзката си с госпожица Драйтън и да предложа каквато помощ мога. Осъзнавам, че сигурно ви отнемам от ценното време. Благодаря за кафето, шериф.

Психиатърът се изправи и тръгна към вратата.

— Благодаря за помощта, професоре — отвърна Джентри и се изсекна в червената си носна кърпа. Потри носа си с нея, сякаш го сърбеше. — Впрочем, ще ми се да задам още един въпрос.

Ласки се обърна с ръка на бравата.

— Доктор Ласки, мислите ли, че тези убийства могат да са резултат от някакъв скандал между двете възрастни дами — Нина Драйтън и Мелани Фулър, искам да кажа? Дали действително те двете биха могли да задвижат цялата тази лавина?

Лицето на Ласки не трепна. Той примигна с тъжните си очи. Попита:

— Възможно е, но това не обяснява убийствата в „Менсърд Хаус“, нали?

— Не, разбира се, че не — съгласи се Джентри и забърса за последно носа си с кърпата. — Добре. Ами, благодаря, професоре. Определено се радваме, че наминахте. Ако си спомните още нещо за госпожица Драйтън, което може да ни изведе до отговорите и причините за тази бъркотия, нали ще ни звъннете, а?

— Разбира се — обеща психиатърът. — Късмет, господа!

Хейнс изчака, докато вратата се затвори.

— Би трябвало да проверим Ласки — каза.

— М-м — промърмори Джентри. Държеше празната си чаша за кафе и бавно я въртеше в ръце. — Вече го направих. Той е точно този, за когото се представя.

Хейнс примигна.

— Проверил си го преди да дойде днес тук? Джентри се ухили и остави халбата.

— Веднага след обаждането му вчера. Тъй де, не че имаме кой знае колко заподозрени, че да съм си загубил времето, като завъртя един телефон до Ню Йорк.

— Ще накарам Бюрото да провери местопребиваването му около времето на…

— Изнасял е лекция в Колумбийския университет — прекъсна го Джентри. — В събота вечер. Част от обществен форум по уличното насилие. После е имало прием — продължил е чак до след единайсет вечерта. Говорих с декана.

— При все това — възрази Хейнс, — ще му проверя досието. Онази част за Нина Драйтън, дето ходела на терапия при него, не ми прозвуча както трябва.

— Аха — прие Джентри. — Бих се радвал да го поемеш, Дик. Агентът на ФБР си взе шлифера и куфарчето. Поспря и за последно погледна към колегата си. Ръцете на Джентри бяха така силно стиснати, че пръстите бяха побелели. В обикновено кротките му сини очи забелязваше гняв, граничещ с ярост. Шерифът също се взря в Хейнс.

— Дик, ще ми трябва цялата възможна помощ, която мога да измъкна по случая.

— Разбира се.

— Сериозно го казвам — Джентри стисна един молив с две ръце. — Никой не може да се измъкне от окръга ми, след като е извършил девет проклети убийства. Някой е задвижил цялата тази работа и ще открия кой точно.

— Да — съгласи се Хейнс.

— Ще открия кой — настоя шерифът. Вдигна глава. Очите му бяха ледени. Моливът се счупи между пръстите му, без той да забележи. — И след това ще ги хвана, Дик. Тъй ще бъде. Кълна се, ще ги пипна.

Хейнс кимна, сбогува се и излезе. След като човекът от ФБР си замина, Джентри за дълго остана втренчен в зелената врата. Накрая погледна и към останките от молива в ръката си. Не се усмихна. Бавно, внимателно, се зае да чупи молива на все по-малки и по-малки парченца.

 

Хейнс взе такси до хотела си, плати си сметката и със същото такси отиде до Чарлстънското международно летище. Беше подранил. След като си предаде багажа, тръгна да пообиколи чакалнята, купи си „Нюзуик“ и подмина няколко редици телефонни будки, преди накрая да спре до редицата, поставена в дъното на страничен коридор. Набра номер с кода на окръг Вашингтон.

— Номерът, който търсите, е временно изключен — каза му записан женски глас. — Моля, опитайте отново или се свържете с районния представител на компания „Бел“.

— Хейнс, Ричард М. — представи се агентът. Погледна през рамо към жена с дете, които се насочваха към тоалетната. — Ковънтри. Кабел. Опитвам се да се свържа със 779–491.

Последва щракване, тихо бръмчене и после засъска друг записан глас.

— Този кабинет е затворен за ревизия до второ нареждане. Ако искате да оставите съобщение, моля, изчакайте сигнала. Няма ограничение във времето.

Последва половин минута тишина, след което се разнесе мек звън.

— Тук е Хейнс. Сега напускам Чарлстън. Един психиатър на име Саул Ласки се появи днес да говори с Джентри. Твърди, че работи в Колумбийския. Написал е книга, наречена „Патология на насилието“. Издадена от „Академи Прес“. Твърди, че три пъти се е срещал с Нина Драйтън в Ню Йорк. Отрича да познава Барет Крамър, но лъжеше. Има татуировка от концентрационен лагер на ръката. Сериен номер 4490182. Освен това Джентри е проверил Карл Торн и знае, че в действителност той е швейцарски крадец на име Оскар феликс Хопт. Шерифът е дебел, но не е глупак. Изглежда тази работа му е като таралеж в гащите. Докладът ми ще е готов утре. Междувременно препоръчвам да се проучат Ласки и шериф Джентри. Може да решите, че — като предпазна мярка — е добре да анулирате застраховките и на двамата. Ще се прибера най-късно до осем довечера и ще чакам следващи инструкции. Хейнс. Кабел. Ковънтри.

Агент Ричард Хейнс затвори, вдигна куфарчето си и побърза да се присъедини към тълпата, насочила се към вратите за заминаващи.

 

Саул Ласки напусна сградата и тръгна към пресечката, където беше паркирана неговата тойота. Леко ръмеше. Въпреки дъждеца, Саул бе поразен колко топъл е въздухът. Навярно беше някъде около десет градуса. Когато напусна Ню Йорк предишния ден, валеше сняг и температурите се въртяха под нулата от доста време.

Седна в колата и се загледа в дъждовните капки, които се търкаляха по предното стъкло. Купето миришеше на нова тапицерия и нечия пура. Саул се разтрепери при все топлото време. Треперенето прераства в тръпки. Стискаше здраво волана, докато те се спуснаха по-надолу и се превърнаха в конвулсии в краката му. След това стегна мускулите на бедрата си и се замисли за други неща; за пролетта, за тихото езеро, което бе открил в Адирондак миналото лято, за изоставената долина, на която се беше натъкнал в Синай, където проядени от пясъка римски колони се издигаха самотни на фона на скалите.

След няколко минути Саул запали колата и потегли безцелно през потъналите в дъжда улици. Движението беше слабо. Той обмисляше дали да поеме по шосе 52 към мотела си. Вместо това обаче зави на юг по „Ийст Бей Драйв“, към стария квартал на Чарлстън.

Пред „Менсърд Хаус“ имаше извита зелена козирка, която стигаше чак над алеята за паркиране. Саул бързо хвърли поглед към тъмния вход отдолу и подкара нататък. На три пресечки оттам зави надясно в тясна уличка. Огради от ковано желязо отделяха дворове и сгради от плочника по тротоара. Саул забави, броеше тихо под носа си и следеше номерата на къщите.

Домът на Мелани Фулър бе тъмен. Дворът беше празен, а къщата, с която граничеше от север, изглежда бе затворена, на прозорците имаше заковани тежки капаци. На вратата на двора видя верига и катинар, който май беше нов.

Саул зави наляво на следващата пресечка и после пак наляво. Върна се почти на Броуд Стрийт, преди да намери място за паркиране — зад един камион за доставки. Вече валеше по-силно. Той издърпа бялата шапка за тенис от задната седалка, нахлупи я ниско на челото си и вдигна яката на рипсеното си сако.

Задната уличка минаваше през центъра на карето и беше оградена с малки гаражи, гъста растителност, високи огради и безброй кофи за боклук. Саул броеше къщите — както и когато шофираше — но все пак трябваше да потърси двете мъртви на вид палми откъм прозореца на южната фасада, за да се увери, че не е сбъркал. Вървеше с ръце в джобовете, наясно колко е подозрителен в тази тясна алея, но без да е в състояние да направи нещо по въпроса. Дъждът все тъй се сипеше. Сивият следобед се превръщаше в сумрачна зимна вечер. Надали разполагаше с повече от половин час светлина. Саул си пое три пъти дъх и се приближи към дългата три метра алея за коли, която опираше в пристройка — малък гараж за карети от време оно. Прозорците бяха боядисани в черно, но и така се виждаше, че постройката никога не е била използвана за гараж. На черната ограда имаше високи стоманени шипове, преплетени с лози и острите клонки на гъст жив плет. Долната порта, някога част от черната желязна ограда, беше вързана с верига и имаше катинар. По протежението на веригата бе увита жълта лента от пластмаса и на нея пишеше: НЕ ПРЕМИНАВАЙ — ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФСТВОТО НА ОКРЪГ ЧАРЛСТЪН.

Саул се поколеба. Чуваха се единствено шушукането на дъжда по ламаринения покрив на къщичката за карети и почукването на водата, капеща от капчука. Той посегна нагоре, хвана се за високата ограда, стъпи с левия си крак на една от пречките на портата, предпазливо се прехвърли над железните шипове и после скочи на паважа в задния двор.

Остана там присвит, с опрени на мокрите камъни пръсти, по десния му крак се стрелкаха болезнени тръпки. Саул слушаше сърцебиенето си и сепващия лай на малко кученце от някакъв двор наблизо. Джафкането спря. Той пристъпи бързо покрай цветята и килната къпалия за птички до дъсчената задна веранда, очевидно пристроявана много след като е била издигната самата къща. Дъждът, здрачната светлина и капещите водоскоци като че ли приглушаваха далечните звуци и усилваха всяка стъпка и шум на Саул. Зад стъклените пана от лявата си страна той различи растенията там, където преобразуваната оранжерия преминаваше в градината. Изпробва плъзгащата врата на верандата. Тя се отвори със силно скърцане и Саул стъпи в мрака.

Помещението беше дълго и тясно, миришеше на тор и гниеща пръст. Психиатърът различи тъмните силуети на празни глинени саксии, наредени по полиците на зиданата стена на къщата. Вътрешната врата — масивна, украсена с армирани стъкла и прекрасни релефи, беше здраво заключена. Саул знаеше, че ще има поне няколко ключалки. Бе сигурен също и че старицата все има някаква алармена система, но пък беше уверен, че това ще е някаква вътрешна аларма, а не свързана с полицейския участък.

Ами ако полицията я е свързала? Саул поклати глава и прекоси тъмната стая, за да надникне през тесните прозорчета зад една от полиците. Бледобелезникавият корпус на хладилник — нищо друго. Внезапно се разнесе далечен отглас на гръмотевица и дъждът удвои барабанния си ритъм върху покривите и капчуците. Саул премести саксиите, постави ги на празните тезгяхи и изтърси черната пръст от ръцете си, а после извади една от дъските на рафтовете. Прозорците над грубия тезгях бяха здраво затворени отвътре. Саул се сви там, притисна за миг пръсти към стъклото и после се извърна да потърси най-голямата и най-тежката саксия.

Разбиването на стъклото му прозвуча много силно, по-силно от гръмотевиците, които се преследваха с ярките отражения на светкавиците и превръщаха здравите стъкла в огледала. Саул се завъртя отново, разби брадатия силует на отражението си, както и предишния прозорец, изчисти стърчащите остатъци от стъклото и посегна в мрака за бравата. Внезапно го връхлетя детинската представа за ръка, докосваща неговата, и го накара да настръхне. Откри верижка и я дръпна. Прозорецът се завъртя навън. Той се пропъхна през отвора, стъпи на плочките и счупените стъкла и тежко скочи върху теракота в кухнята.

В старата къща се носеха призрачни звуци. Вода се плискаше през водосточните тръби точно до прозорците. Хладилникът превключваше нещо в себе си с тупване, което накара сърцето на Саул да подскочи в гърлото му. Забеляза, че очевидно все още има ток. Отнякъде се чуваше слабо стържене, като че ли нокти драскат по стъкло.

Извън кухнята водеха три въртящи се врати. Саул избра онази точно пред себе си и излезе в дълъг коридор. Дори на слабата светлина се виждаше петното на тъмния полиран под, на няколко крачки от вратата на кухнята. Саул спря в основата на широкото стълбище, почти очаквайки да види очертани с тебешир силуетите на телата на пода, както в американските детективски филми, които така обичаше. Нямаше тебешир. Беше останало само голямо петно, което бе обезцветило дървото близо до първото стъпало. Саул се озърна по протежение на другия къс коридор към фоайето и после пристъпи в голяма, но претрупана с мебели стая, която изглеждаше като гостна, обзавеждана миналия век. Светлината се процеждаше през цветните стъкла в горната част на широк панорамен прозорец. Часовникът над камината беше спрял на 3:26. Тежките тапицирани мебели и високите шкафове, пълни с кристал и порцелан, сякаш поглъщаха всичкия кислород в стаята. Саул подръпна яката си и бързо огледа гостната. Стаята миришеше. Намирисваше на старост и лак, на горчив талк и разложено месо — все ухания, които Саул свързваше със старата си леля Данюта и малкия й апартамент в Краков. Данюта беше на сто и три, когато почина.

Трапезарията се намираше от другата страна на входния коридор и беше празна. Натруфеният полилей лекичко звънтеше под стъпките на Саул. На фоайето до входа имаше празна полица за шапки и два черни бастуна, облегнати на стената. Отвън бавно мина камион и къщата потрепери.

Оранжерията, разположена от задната страна на трапезарията, беше много по-светла от останалите помещения в къщата. Застанал в нея, Саул се почувства разголен. Дъждът бе спрял и розите се надигаха от мократа растителност в градината. След няколко минути щеше да се стъмни напълно.

Една от прекрасните витрини бе разбита насилствено. Полираното дърво беше напукано и по пода имаше разпилени стъкла. Саул предпазливо пристъпи през тях и се наведе. На средната полица няколко от статуетките и купите бяха преобърнати.

Психиатърът се изправи и се огледа. В сърцето му се надигаше паника без очевидни причини. Миризмата на мъртво месо сякаш го бе последвала и в стаята. Откри, че десния му юмрук се свива и разтваря конвулсивно. Вече можеше да си тръгне, да иде право в кухнята през въртящата се врата и да излезе през портата: две минути, не повече.

Вместо това се обърна и мина през тъмния коридор към стълбите. Под пръстите му перилото беше гладко и студено. При все малкия, кръгъл прозорец на стената срещу стълбището, мракът сякаш се надигаше като студен въздух и се утаяваше на площадката над него. Той спря на върха. Вратата отдясно само дето не беше изкъртена с пантите. Бели трески висяха от касата като скъсани сухожилия. Саул се насили да влезе в спалнята. Миришеше като фризер седмици след като токът е спрял. Тежки завеси закриваха прозорците, които гледаха към двора навън. Скъп античен комплект — четка и гребен от слонова кост — лежеше точно в средата на старата тоалетка. Огледалото бе избледняло и зацапано. Високото легло беше спретнато оправено.

Саул се обърна да си тръгне, когато чу звука.

Замръзна насред крачка, с неволно вдигнати юмруци. Нямаше нищо, освен миризмата на гниещо месо. Бе готов да помръдне отново, готов да припише шума на водата в запушените водоскоци навън, когато го чу отново, този път по-ясно.

На долния етаж отекваха стъпки. Тихи, но с крайна, безмилостна предпазливост, започнаха да се изкачват по стълбите.

Саул се обърна и пристъпи бързо към големия гардероб. Вратата не издаде и звук, когато я отвори и се пъхна вътре, сред задушаващата вълна на дрехите на старата дама. В ушите си чуваше яростно туптене. Изкорубените врати не искаха да се затворят и точно пред него остана процеп, откъдето се виждаше тънка вертикална линия сива светлина, разделена от тъмната хоризонтала на леглото.

Крачките изминаха последните горни стъпала, поколебаха се за известно време — тишина! — и после влязоха в стаята. Бяха много тихи.

Саул задържа дъха си. Вълната и миризмата на нафталин се смесваха със смрадта на гнило месо в ноздрите му и направо го задушаваха. Тежките рокли и шалове прилепваха към него, опитваха да набарат раменете и гърлото му.

Той не можеше да каже дали стъпките са се отдалечили или не — толкова шумно биеше сърцето в ушите му. Постепенно го обгръщаше клаустрофобична паника. Не можеше да се фокусира върху ивичката светлина. Спомни си почвата, която се сипе върху извърнатите нагоре лица, бледите бели въжета на ръка върху купчина черна пепел, белия лейкопласт върху брадясала буза и нехайния натиск на крака, сива вълна, черна на зимната светлина, висене над Ямата, където белите крайници мърдат като бавни червеи през черната пепел…

Саул се задави в опит да вдиша. Сборичка се с прилепващата вълна и посегна да отвори вратата на гардероба.

Така и не я докосна. Преди да успее да помръдне, някой грубо я дръпна от външната страна.