Дан Симънс
Лешояди (76)

74
Остров Долман,
вторник, 16-и юни 1981 г.

В тишината, последвала напускането на хеликоптера на Барент, Полковника остана изправен с ръце в джобовете.

— Така — обърна се той към Саул. — Време е да си кажем лека нощ, малка пешке!

— Мислех, че вече съм станал офицер! — обади се Ласки. Полковника се изкиска и се приближи до креслото с висока облегалка, което бе заемал допреди малко Барент.

— Веднъж пешка — завинаги пешка — уточни и се настани на седалката с грацията на крал, който се намърдва на трона ся. Погледна към Рейнолдс и високият мъж дойде да застане до стола му.

Саул не сваляше поглед от Полковника, но с ъгълчето на окото си видя Тони Харъд да изпълзява в сенките и да вдига главата на мъртвата си секретарка в скута си. Продуцентът надаваше мъчителни, мяукащи хлипания.

— Много продуктивен ден, пеш? — попита Полковника. Саул не отговори.

— Хер Барент каза, че си убил поне трима от хората му тази нощ — допълни немецът и се усмихна леко. — Как се чувства убиецът, еврейче?

Саул премери разстоянието помежду им. Шест полета и, още два метра или някъде там. Близо десет метра. Дузина крачки.

— Те бяха невинни хора — допълни Полковника. — Платена наемна охрана. Без съмнение са оставили жени и семейства. Това притеснява ли те, еврейче?

— Не — отвърна психиатърът. Полковника вдигна вежда:

— Така ли? Значи разбираш необходимостта да се отнемат невинни животи, когато се налага? Sehr gut! Боях се, че ще идеш в гроба, преизпълнен със същата болезнена сантименталност, която усетих, когато се срещнахме за пръв път, Пешке. Това е значително подобрение. Както и мелезашката ти нация, Израел, ти си се научил че е нужно да колиш невинните, когато оцеляването ти зависи от това! Представи си само как тази нужда притиска мен, моя малка пешке. Хората, родени с моята Способност, са редки, може би не повече от един на неколкостотин милиона — дузина във всяко човешко поколение. В миналото расата ми е била преследвана и са се бояли от нея. Щом другите съзирали превъзходството ни, започвали да ни наричат вещици или демони и безумните тълпя са ни убивали. Подрязахме крилата си, когато се научихме да крием яркото сияние на различието ни. Ако оцелеем сред страхливите стада, падаме плячка на малцината други със същата сила. Проблемът да се родиш акула сред стадата риба-тон е, че когато се срещнем с останалите акули, нямаме друг избор, освен да защитаваме територията си за хранене, а? И аз — като теб — съм първият и последният оцелял. Ние с теб си приличаме много повече, отколкото искаме да признаем, а, пешке?

— Не — възрази Саул.

— Не?

— Не — потвърди той. — Аз съм цивилизовано човешко същество, а ти си акула — безумна, аморална, плюскаща боклуци машина за убиване, яздъика на еволюцията, пригодна само да дъвче и поглъща.

— Опитваш се да ме провокираш! — изсумтя Полковника. — Боиш се, че ще отложа края ти. Не бой се, Пешке. Ще бъда бърз. И ше е скоро!

Саул си пое дълбоко дъх, като се опита да се пребори с физическата слабост, която заплашваше да го свали на колене. Раните му още кървяха, но болката бе избледняла до нарастващо вцепенение, което той сметна за хиляди пъти по-заплашително. Знаеше, че му остават само няколко минути за действие.

Полковника обаче не беше приключил тирадата си.

— Също като Израел ти приказващ за морал, докато се държиш досущ като Гестапо. Цялото насилие идва от един източник, Пешке: нуждата за власт. Властта е единствената истинска етика, еврейче, единственият безсмъртен Бог, и апетитът за насилие е единственото й оръжие.

— Не — отвърна Саул. — Ти си безнадеждна и патетична твар, която никога няма да разбере човешкия морал и нуждата от любов, която се крие зад него. Но знай едно, Полковник! Също като Израел, и аз узнах, че има цел, който изисква саможертви и се поставя над всичко друго — и това е никога повече да не позволим да ставаме жертви на вашия вид и онези, които му служат. Стотици поколения жертви настояват за това. Няма друг избор!

Полковника поклати гава.

— Не си научил нищо — процеди. — Ти си глупав сантиментален идиот, също като твоя народ, чиито представители влизаха без съпротива в пещите, ухилени и подканващи роднините си, повели и идиотските си деца след себе си. Вие сте безнадеждна, мръсна раса и единственото престъпление на Фюрера е, че не успя да постигне целта си и да ви изтреби до крак! Но въпреки всичко, когато те убия, пешке, в това няма да има нищо лично. Ти мн служи добре, но си твърде непредсказуем. Тази непредсказуемост вече не служи на целите ми.

— Когато аз те убия — отвърна му Саул, — това ще е напълно лично! — и пристъпи към Полковника.

Немецът въздъхна уморена.

— Сега ще умреш — каза той. — Довиждане, еврейче!

Саул усети пълната сила на мощта на Полковника да се стоварва върху него като страховит удар в мозъка и основата на гръбнака му, неумолимо и неустоимо, като че го нанизваха на заострен стоманен прът. В същата секунда усети и как съзнанието му бива отмито, както изнасилвачът дръпва гащичките на жертвата си, щом някъде в основата на мозъка му тета-ритъмът се съживи и задейства изкуственото състояние на REM-сън в церебелума му, като остави Саул неспособен да контролира действията си подобно на сомнамбул, ходещ труп, Musselman.

Но дори и когато съзнанието на психиатъра потъна в тъмния таван на собствения му ум, той осъзнаваше присъствието на Полковника в мозъка си — гнусна смрад, остра и болезнена като първото вдишване на отровен газ. И докато споделяше мислите му в онази първа секунда, Саул осъзна и изненадата на Полковника, когато бързото връхлитане на REM-състоянието задейства потока от спомени и впечатления, заровени хипнотично в подсъзнанието на жертвата като пехотни мини в поле със зимна пшеница.

Отхвърляйки встрани съзнанието на Саул Ласки, Полковника внезапно се сблъска с втора личност — вярно, непълна, хипнотично въведена и увита около деликатните центрове за неврологичен контрол като жалка тенекиена дреха, служеща вместо истинска броня. Полковникът се бе сблъсквал с такова нещо само веднъж, през 1941-а, докато с една от Айнзацгрупен изтребваше неколкостотин пациенти от литовска психиатрична болница. От чиста скука се бе плъзнал в ума на безнадежден шизофреник, секунди преди куршумът на есесовеца да унищожи съзнанието на мъжа и да го блъсне, гърчещ се, в студената яма. Втората личност, вградена там, изненада Полковника и тогава, но не беше по-трудна за преодоляване от първата. Тази изкуствено създадена втора личност не би представлявала по-сериозен проблем. Вилхелм фон Ворхерт се усмихна на жалката безплодност на малката изненада на евреина и похаби няколко секунди да вкуси от безнадеждното творчество на Саул, преди да го разбие.

Мала Каган, двайсет и три годишна, носи четиримесечната си дъщеря, Едек, към крематориума на Аушвиц, стиснала здраво десния си юмрук около острието на бръснача, което бе крила през всичките месени. Един офицер от СС си проправи път през тълпата от голи, бавно напредващи жени.

— Какво държиш там, еврейска курво? Дай ми го!

Мала пъхна бебето в ръцете на сестра си, обърна се към есесовеца и отвори юмрук.

— Вземи го! — извика и замахна към лицето му. Офицерът изпищя и отстъпи назад, между вдигнатите му пръсти пръскаше кръв. Дузина есесовци вдигнаха оръжията си, когато Мала тръгна към тях, притиснала малкото острие между показалеца и палеца си.

— Живот! — пищеше тя, докато автоматите изтрещяха в унисон, Саул усети изсумтяването на Полковника и незададения му въпрос:

„С призраци ли се опитваш да ме плашиш, пешке?“

На доктор Ласки му бе отнело трийсет часа самопредизвикани хипнотични усилия, за да пресъздаде последния миг от съществуването на Мала Каган. Полковника изрита тази личност за секунда, с лекота, все едно маха паяжини в тъмна стая.

Саул пристъпи една крачка напред.

Безгрижно, Полковника влезе в съзнанието на Саул и посегна към центровете за управление, задействайки с лекота състоянието на REM-сън. Шейсет и две годиштният Шалом Крзачек пълзи на четири крака през подземните канали на Варшава. Тъмно е като в рог и екскрементите падат върху безмълвната редица оцеленци, докато „арийската канализация“ действа над главите им. Щалом е влязъл в тунелите преди четринайсет дни, на 25-и април 1943-а, след почти седмица безнадеждни боеве с хиляди нацистки войници. Старецът е довел със себе си деветгодишния си внук Деон. Момчето е последният оцелял член на обширното семейство. От две седмици непрестанно намаляващата редица евреи пълзи през безкрайния лабиринт от тесни тунели, докато германците сипят във всяка дупка и тоалетна в гетото куршуми, огън от огнепръскачки и варели с отровен газ. Щалом е донесъл шест самуна хляб и ги е поделил с Леон, докато стоят присвити в мрака и екскрементите. От четиринайсет дни се крият и пълзят, опитват се да излязат извън стените на гетото, като пият от сълзящите дупки, за които предполагат, че са отвори на отводнителните бари; и оцеляват. Сега капакът на един канал се отваря над главите им и в тях се втренчва суровото лице на боец от полската съпротива.

— Елате! — казва той. — Излизайте. Тук сте в безопасност!

С последните си капки сила, заслепен от слънчевата светлина, Шалом изпълзява и се просва на павираната улица. Излизат още четирима. Леон не е сред тях. Сълзи се стичат по лицето на стареца и Шалом се опитва да си припомни кога за последен път е говорил с момчето в тъмното. Преди час? Преди ден? Изблъсквайки вяло ръцете на спасителите си, той се спуска отново в тъмната тръба и тръгва обратно по пътя, по който е дошъл. Вика Леон по име.

Полковника разруши дебелата защитна мембрана, представляваща Шалом Крзачек.

Саул пристъпи една крачка напред.

Полковника се размърда в креслото си и стовари в ума на психиатъра умствения еквивалент на затъпена брадва.

Седемнайсетгодишният Петер Гин седи в ледения двор на Аушвиц, докато дългата опашка момчета се точи покрай него към душовете. През изминалите две години в Терезин, Петер и приятелите му са създали вестник със заглавие „Ведем“ — „Ние водим“ — в който те и другите млади творци поместват поезията и рисунките си. Последното действие на Петер, преди да бъде прехвърлен, е да даде всичките осемстотин страници на младия Зденек Таусиг, който да ги скрие в стар склад зад магдебургските казарми. Петер не е виждал Зденек, откакто момчетата са пристигнали в Аушвиц, Сега той използва последния си лист хартия и парченце въглен, за да скицира безконечната опашка голи момчета, които го подминават в студения ноемврийски въздух. С горди, сигурни щрихи, Петер улавя изпъкналите ребра и втренчените очи, треперещите, обезплътени крака и ръцете, притиснати срамежливо върху свитите от студа гениталии. Един капо с топли дрехи и дървена тояга минава наблизо.

— Какво е това? — пита той. — Я върви при другите! Петер не вдига глава от рисунката си.

— Само минутка — казва. — Почти свърших!

Побеснял, капото удря Петер в лицето с тоягата си и стъпква пръстите на момчето с обувки, като му чупи три пръста. Сграбчва терезинчето за косата, издърпва го да се изправи и го бутва в бавно напредващата опашка. Докато Петер притиска строшените си ръце, поглежда през рамо да види как резкият ноемврийски вятър вдига рисунката му, закача я за миг на горния ред бодлива тел на високата ограда и после я отнася на свобода, въртяща се и люлееща се към редицата дървета на запад.

Полковника изтри и тази личност.

Саул пристъпи още две крачки напред. Болката от проължителното умствено изнасилване на Полковника пращаше стоманени игли зад очите му.

В тъжните затворнически килии на Биркенау, в нощта преди да им пуснат газ, поетът Исаак Катцнелсон рецитира поемата си на своя осемнайсетгодишен син и още дузина други свити пленници. Преди войната Исаак е бил известен в Полша с хумористичните си стихове и детски песни, всяка от която възпява радостите на младостта. Собствените му малки деца, Бенямин и Бенисон, са били убити заедно с майка им в Треблинка преди осемнайсет месеца. Сега той рецитира на иврит — език, който никой от слушащите го евреи, с изключение на сина му, не разбира, а после превежда на полски:

Сънувах сън,

ужасен сън наистина —

народът ми го няма вече,

няма го!

Събудих се разплакан,

че истината бях сънувал:

наистина се случи,

и случи се на мен.

В мълчанието, последвало поемата, синът на Исаак припълзява по-близо през студеното сено.

— Когато порасна — шепне момчето, — също ще пиша велики поеми!

Исаак го прегръща през слабичките рамене.

— Така ще бъде — провъзгласява той и започва да пее бавна и нежна полска приспивна песен. Останалите затворници подемат след него и скоро цялата барака отеква от нежната мелония.

Полковника разруши Исаак Катцнелсон с един замах на желязната си воля.

Саул пристъпи крачка напред.

 

За вцепенения, оцъклен Тони Харъд изглеждаше, сякаш Саул Ласки върви към Уили като човек, блъскан от ужасно течение или насред бесен ураган. Битката между двамата бе безшумна и невидима, но ясно доловима — като наелектризирана буря — и в края на всеки сблъсък на волите им, евреинът вдигаше крак, преместваше го напред и поставяше стъпалото си като параплегик, който се учи да ходи. По този начин раненият, кървящ мъж бе пресякъл шест полета и бе стигнал последния ред на дъската, когато Уили сякаш се отърси от съня си наяве и погледна към Том Рейнолдс. Русият убиец скочи напред към евреина, протегнал дългите си гъвкави пръсти.

На шест километра от тях „Антоанет“ експлодира с достатъчно мощ да счупи няколко от стъклата на френските прозорци. Нито Уили, нито Ласки забелязаха какво се е случило. Харъд гледаше как тримата се сближават, проследи как Рейнолдс посяга да удуши Ласки и чу още експлозии да се разнасят откъм летището. Нежно, извънредно нежно, продуцентът положи главата на Мария Чен на студената плочка, приглади косата й и се изправи, за да се отдалечи бавно покрай борещите се тела.

Саул се намираше на по-малко от три метра от Полковника, когато умственото насилване спря. Беше все едно някой е изключил невероятен, проглушаващ ушите шум; който е изпълвал света. Психиатърът се препъна и за малко да падне. Успя да вземе в ръце контрола над собственото си тяло, както човек се връща в дома си от ранното детство; колебливо, почти тъжно, наясно за светлинните години време и разстояние, които го отделят от някога познатите райони.

В продължение на няколко минути — цели епохи — Саул и Полковника се бяха превърнали почти в една личност. В ужасния сблъсък на умствени енергии той бе навлязъл в съзнанието на врага си също тъй дълбоко, както и Полковника — в неговото. Саул бе почувствал как всепоглъщащата арогантност на чудовището прераства в несигурност, а несигурността — в страх, докато германецът осъзнаваше, че се е изправил не просто пред няколко образа, а пред цели армии; легиони от мъртъвци, които се вдигат от масовите гробове, за изкопаването на които бе помагал, и изричат обвиненията си за пореден път.

Самият Саул също остана изумен и почти ужасен от сенките, които вървяха редом с него и се надигаха да го защитят, преди да бъдат изтласкани в мрака. Някои от тях дори не си спомняше да е сътворявал — от снимка тук, папка там, парченце тъкан в Яд Вашем — както бе сътворил и останалите; младият унгарски певец, последният равин във Варшава, момичето от Трансилвания, което се бе самоубило в Деня на Изкуплението, дъщерята на Теодор Херцл, която гладувала до смърт в Терезиенщадт, шестгодишното момиченце, убито на съпругите на есесовските пазачи в Равенсбрук… Откъде бяха дошли те? В течение на една ужасна секунда, заключен в безпомощните останки от собствения си ум, Саул се почуди дали не се е включил в някакъв подмолен поток на расова памет, която няма нищо общо със стотиците часове, прекарани в щателна хипноза, и месеците на самопредизвикани кошмари.

Последната личност, която Полковника избута, беше на самия четиринайсетгодишен Саул Ласки, застанал безпомощно в Челмно и загледан в отдалечаващите се гърбове на баща си и брат си Йозеф, които се насочваха към душовете. Само този път — секунда преди Полковника да ги изтрие — Саул си спомни онова, което собственият му ум не бе позволявал да си припомни преди: как баща му се обръща, стиснал здраво Йозеф в сгъвката на ръката си — и вика на иврит: „Чуйте! О, Израел! Моят първороден син оцелява!“. И Саул, който четирийсет години бе търсил изкупление за този свой най-голям и непростим грях, сега видя прошката, изписана на лицето на единствения човек, който можеше да му даде такова опрощение — четиринайсетгодишния Саул Ласки.

Препъна се, овладя се и се затича към Полковника.

Том Рейнолдс се надигна да се намеси, силните му ръце посегнаха към гърлото на Саул.

Той го пренебрегна, избута го встрани със силата на всички онези, които се бяха присъединили към него, и прекоси последните метър и нещо, които го отделяха от Полковника.

За секунда запечата в съзнанието си образа на шокираното изражение на стареца — светлите му очи се разширяват в неверие — след което го връхлетя, пръстите му напипаха сбръчканото гърло на отдавнашния му враг, а креслото се преобърна заедно със Саул и стисналия го Рейнолдс, които се стовариха върху Полковника.

Хер генерал Вилхелм фон Борхерт бе старец, но ръцете му бяха силни. Той блъскаше по Саул, натискаше лицето и гърдите му, удряше го в отчаян опит да се освободи. Психиатърът пренебрегваше ударите, както не обръщаше внимание и на биещите го юмруци на Том Рейнолдс, докато помощникът го удряше по гърба и по главата. Саул остави съвместната им тежест и силата на гравитацията да подхранят напрегнатите му мускули, докато пръстите му напипаха гърлото на Полковника, свиха се около него и се сключиха в здрава хватка. Знаеше, че няма да го пусне, докато Полковника е още жив.

Вилхелм фон Борхерт се блъскаше, гърчеше се, дърпаше пръстите на Саул и после накрая към очите му. Грубото лице на Полковника почервеня като домат и после премина в по-тъмни цветове, докато гърдите му се стягаха. Ласки усети свръхестествена сила да тече по ръцете му, когато пръстите потънаха още по-дълбоко в гърлото на Полковника. Обувките на стареца блъскаха и удряха по щръкналите крака на масивния стол.

Саул не забеляза, че друга експлозия взриви френските прозорци, посипвайки по трима им остри късчета. Не забеляза и когато вторият снаряд порази горните етажи на Имението и незабавно изпълни Голямата зала с дим, щом древните подпорни греди избухнаха в пламъци. Не забеляза, че Рейнолдс удвоява и утроява усилията си, дере, блъска, удря и шляпа по него като побесняла пренавита играчка с часовников механизъм. Не забеляза кога Тони Харъд си е проправил път през начупеното стъкло, помъкнал две големи — бутилки „Дом Периньон ’71“ от бара, нито как удря с едната от тях Рейнолдс по тила. Питомецът на Уили се търкулна встрани от Саул, изпаднал в безсъзнание, но все още гърчещ се и треперещ от случайните нервни импулси, генерирани от командите на Полковника. Харъд седна на една черна плоча, отвори втората бутилка и отпи яка глътка. Психиатърът не забеляза и това. Стискаше пръсти около гърлото на Полковника и ги събираше все по-плътно и по-плътно, без да забелязва кръвта, която пръскаше от собственото му нарязано лице и гърло, и капе по потъмняващите бузи и изпъкналите очи на Полковника.

Премина незнаен период от време, преди Саул да осъзнае, че врагът му е мъртъв. Пръстите му бяха потънали толкова дълбоко в гърлото на чудо вишето, че дори след като насили ръцете си да се отворят, в плътта останаха дълбоки вдлъбнатини, сякаш отпечатъци на скулптор по мека глина. Главата на Уили се бе извила силно назад, ларинксът му беше смачкан — като нагъната пластмаса — а очите му бяха изскочили от подутото, почерняло лице. Том Рейнолдс лежеше мъртъв на съседното поле и лицето му представляваше изкривена карикатура на мъките на починалия му господар.

Саул усети как последните капки от собствената му сила се оттичат от тялото му като вода от пробит съд. Знаеше, че Харъд е някъде в стаята и ще трябва да се оправи и с него, но не сега. Може би никога.

Със завръщането на съзнанието се завърнаха и болките. Дясното рамо на Саул беше счупено и кървеше и той имаше чувството, че парченцата натрошена кост се търкат едно в друго. Гърдите и вратът на Полковника бяха покрити с кръвта на психиатъра, която очертаваше бледата следа на гърлото на стареца — там, където го бе стискал с цялата си сила.

Още две експлозии разтърсиха Имението. В Голямата зала нахлуваше дим и хиляди парченца стъкло отразяваха пламъците някъде иззад Саул. Той усети горещина по гърба си и осъзна, че трябва да се изправи, да види какво става и да си тръгне. Но още не.

Ласки притисна буза към гърдите на Полковника и остави гравитацията да го издърпа надолу. Разнесе се нов силен шум встрани от счупените френски прозорци, но Саул не му обърна внимание. Бе доволен просто да си почине за миг, нуждаеше се само от малка дрямка, преди да продължи, така че затвори очи и остави топлия мрак да го отнесе.