Дан Симънс
Лешояди (12)

10
Чарлстън,
сряда, 17-и декември 1980

Саул се събуди от виковете на децата, които играеха на улицата навън и няколко секунди не можа да се сети къде се намира. Не беше в апартамента си; лежеше на сгъваемо легло под прозорци с жълти завеси. За миг жълтите пердета му напомниха за дома му в Лодз, а детските викове… Стефа и Йозеф…

Не, възбудените крясъци бяха на английски. Чарлстън. Натали Престън. Той се сети, че й е разказал историята и почувства прилив на притеснение, сякаш младата чернокожа го бе видяла гол.

Защо беше споделил точно с нея? След всички тези години, защо…

— Добро утро — Натали надникна от кухнята. Носеше червен пуловер и ластични джинси.

Саул седна и потри очи. Ризата и панталоните му бяха спретнато преметнати през облегалката на дивана.

— Добро утро.

— Яйца, бекон и препечени филийки ще свършат ли работа? — попита тя. От кухнята ухаеше на прясно смляно кафе.

— Звучи прекрасно — отвърна Саул, — само дето ще пропусна бекона.

Натали сви юмрук и се престори, че се удря по главата.

— Разбира се — каза. — Религиозни причини?

— Холестеролни причини — поправи я той.

На закуска говориха за обикновените неща от живота — как е в Ню Йорк, как е в Сейнт Луис, какво е да си израснал на Юг.

— Трудно е да се обясни — каза Натали, — но някак си е по-лесно да си черен тук, отколкото в северен град. Расизмът все още съществува и в нашия край, но… Не съм сигурна как да го обясня… променя се. Може би фактът, че хората тук са играли роли толкова дълго и са принудени да ги променят, кара всички да са малко по-честни. Горе на север нещата са доста по-зле.

— Не мисля, че Сейнт Луис е северен град — отвърна Саул с усмивка. Довърши последната си филийка и отпи от кафето си.

Натали се засмя.

— Не, но не е и южняшки. Предполагам, че е просто град от Средния запад. Мислех си по-скоро за Чикаго.

— Живяла си в Чикаго?

— Прекарах известно време там през лятото — обясни тя. — Татко ми уреди работа — фотографка — при един негов стар приятел от „Трибюн“… — тя се поколеба и млъкна, втренчена в кафяната си чашка.

Саул кротко отбеляза:

— Трудно е, нали? Човек забравя за малко и после споменава името без да се замисли, и всичко се връща…

Натали кимна.

Той погледна през кухненския прозорец към листака на палмите. Прозорецът бе леко открехнат и през щорите лъхаше топъл бриз. Трудно му беше да повярва, че е средата на декември.

— Учиш за учителка — продължи той, — но май първата ти любов е фотографията.

Натали кимна отново и стана да долее чашите им.

— Беше споразумение между мен и татко — каза тя и този път се усмихна. — Той щеше да продължава да ми помага за фотографията, ако се съгласях да се обучавам за нещо от рода дейности, които той наричаше „честна работа“.

— Ще преподаваш ли?

— Вероятно — отвърна тя.

Усмихна се отново и Саул забеляза колко съвършени са зъбите й. Усмивката й беше и топла, и срамежлива — дар Божи.

Той й помогна да измият и подсушат няколкото чинии от закуска, после си наляха прясно кафе и излязоха на малката предна веранда. Движението беше слабо и детският смях бе стихнал. Саул осъзна, че е сряда; децата вече са отишли на училище. Седнаха на белите ракитени столове, с лице един към друг. Натали носеше лек пуловер, преметнат на раменете, а Ласки се чувстваше чудесно с рипсеното сако, което беше носил и предишния ден.

— Обеща ми втората част от историята — тихо напомни Натали.

Саул кимна.

— Първата част не ти ли се стори прекалено фантастична? — попита той. — Бълнувания на лунатик?

— Ти си психиатър — отвърна тя. — Не може да си луд.

Саул се засмя високо.

— А, такива истории мога да ти разкажа…

Натали се усмихна.

— Добре, но първо — втората част от тази история.

Саул замълча и се вгледа в черната повърхност на кафето си.

— Избяга от замъка… — подкани го Натали.

Той затвори очи за малко, пак ги отвори и си прочисти гърлото. Когато заговори, в гласа му почти нямаше емоции — само може би съвсем лека следа от тъга.

Натали също затвори очи след няколко минути, сякаш да си представи сцените, които Саул описваше с мекия си, странно приятен, леко тъжен глас.

 

В Полша, през зимата на 1942-а, един евреин просто нямаше къде да избяга. Седмици наред се скитах из гората северно и западно от Лодз. Кракът ми в крайна сметка спря да кърви, но инфекцията беше неизбежна. Увих го с мъх, превързах го с парцали и продължих да се мъкна. Дългите резки на хълбока ми и дясното бедро пулсираха с дни, но скоро се покриха с коричка. Крадях храна от фермите, странях от пътищата и избягвах няколкото групи полски партизани, които действаха в тези гори. Партизаните биха застреляли евреин толкова бързо, колкото и германците.

Не знам как оцелях тази зима. Спомням си две фермерски семейства — християни — които ми позволяваха да се крия в купите сено в хамбарите им и които ми носеха храна, макар че самите те нямаха почти нищо.

През пролетта тръгнах на юг, опитвах се да стигна фермата на чичо Моше близо до Краков. Нямах документи, но успях да се присламча към група работници, които се връщаха от постройката на германските укрепления на изток. Към пролетта на 1943-а вече нямаше съмнения, че Червената армия скоро ще стъпи на полска земя.

Бях на осем километра от фермата на чичо Моше, когато един от работниците ме издаде. Бях арестуван от полската Синя полиция, която ме разпитваше три дни, макар че надали им трябваха отговори. Просто си търсеха извинение за побоите. После ме предадоха на германците.

Гестапо не се интересуваше от мен — очевидно са мислеха, че съм просто един от многото евреи, които бяха избягали от градовете или от някой конвой. Германската мрежа за евреи имаше доста дупки. Както и в голяма част от окупираните страни, доброволното сътрудничество на самите поляци правеше за евреите почти невъзможно да избегнат съдбата си в лагерите.

По неизвестна причина бях изпратен на изток. Не ме насочиха към Аушвиц или Челмно, или Белзек, или Треблинка, които до един бяха по-близо, а ме прекараха през цяла Полша. След четири дни в запечатан товарен вагон — четири дни, през които една трета от хората във вагона измряха — вратите се отвориха с трясък и ние се измъкнахме навън, примигвайки с насълзени от непривичната светлина очи, за да открием, че сме в Собибор.

Точно в Собибор видях отново Полковника.

Собибор беше лагер на смъртта. За разлика от Аушвиц и Белзен, тук нямаше заводи, нито илюзии като в Терезиенщат или Челмно, липсваха и иронични лозунги като „Arbeit Macht Frei“ над портите, както в толкова много от нацистките портали към ада. През 1942-а и 1943-а германците поддържаха шестнайсет големи концентрационни лагера като Аушвиц, повече от петдесет по-малки, стотици работнически лагери, но само три Vernichtungslager, лагери на смъртта, предназначени точно за изтребване: Белзек, Треблинка и Собибор.

За кратките двайсетина месеца на съществуването им там измряха над два милиона евреи.

Собибор беше малък лагер — по-малък от Челмно — и бе разположен на река Буг. Тя е била източна граница на Полша преди войната и през лятото на 1943-а Червената армия отново изтласкваше Вермахта обратно към нея. На запад от Собибор се намираха гъсталаците на Гората на бухалите.

Целият лагер Собибор можеше да бъде събран на три-четири американски футболни стадиона. Но много ефикасно изпълняваше предназначението си — с други думи, Последното решение на Химлер.

Честно казано, очаквах да умра там. Слязохме от камионите и бяхме подкарани край ниска ограда по протежение на коридор от бодлива тел. Бяха сложили слама на телта, така че да не виждаме нищо освен висока стражева кула, върховете на дърветата и два тухлени комина точно пред нас. Имаше три знака на кол, които сочеха пътя: СТОЛОВА -> ДУШОВЕ -> ПЪТ КЪМ РАЯ. Някой в Собибор беше изразил чувството за хумор на СС. Пратиха ни към душовете.

Евреите от френските и датските конвои вървяха достатътно кротко този ден, но си спомням, че полските евреи трябваше да бъдат подкарвани с помощта на приклади и проклятия. Един старец до мен крещеше обиди на всеки германец и размахваше юмруци към есесовците, които го накараха да се съблече.

Не мога да ти кажа какво точно почувствах, когато влязох в банята. Вече не изпитвах гняв, а и почти не се страхувах. Може би преобладаващото чувство беше облекчение. Почти четири години бях воден от една-единствена команда — Аз ще живея — и, за да удовлетворя този подтик, бях гледал как съгражданите ми, мои събратя евреи, и собственото ми семейство са били пъхани в пастта на тази откачена германска машина за клане. Бях гледал. По определен начин бях помагал. Сега вече можех да си почина. Бях направил всичко по силите си да оцелея и сега това приключи. Единствено съжалявах, че не съм успял да убия Полковника вместо Стареца. В този момент Полковника символизираше за мен всичко зло, което ме беше довело до това място. И точно неговото лице носех в съзнанието си, когато затвориха тежките порти към онези душове през юни 1943-а.

Бяхме наблъскани плътно. Хората се бутаха, крещяха и стенеха. Около минута не се случи нищо, после тръбите завибрираха и задрънчаха. Душовете оживяха и хората се заблъскаха по-далеч от тях. Не и аз. Стоях точно под един чучур и вдигнах глава към него. Помислих за семейството си. Прииска ми се да си бях взел довиждане с майка и сестрите ми. Точно в този миг омразата най-сетне придойде. Съсредоточих се върху лицето на Полковника, докато гневът ме изгаряше като открит огън и хората крещяха, а тръбите се клатеха, дрънчаха и плюеха върху нас съдържанието си.

Беше вода. Вода! Къпалните — и тези същите душове, които отнасяха толкова много хора всеки ден — се използваха и като истинска баня за по няколко групи всеки месец. Помещението не бе херметизирано. Изведоха ни навън и ни обезпаразитиха. Избръснаха ни главите. Бяха ни дадени затворнически дрехи. На ръката ми татуираха номер. Не помня да съм изпитвал болка.

В Собибор, където бяха толкова ефикасни в избиването на хиляди и хиляди ежедневно, те избираха по неколцина затворници всеки месец да поддържат лагера и да вършат работата. Бяха се спрели на нашия конвой.

Точно в този миг — все още вцепенен, невярващ, че съм излязъл отново на изгарящата очите ми светлина — аз осъзнах, че съм бил избран да изпълнявам някаква задача. Все още отказвах да повярвам в Господ… всеки Бог, който предава Своя народ, не заслужава вярата ми… но от този миг нататък повярвах, че има причина животът ми да продължава. Тази причина би могла да бъде изразена с простия образ на лицето на Полковника, с което се бях приготвил да умра. Силата на злото, погълнало хората ми, беше твърде голяма за един отделен човек — да не говорим за някое седемнайсетгодишно момче — за да бъде разбрана. Но покварата от съществуването на Полковника ми беше напълно ясна. Аз ще отвея. Ще живея, пък макар и да не реагирам на чак такива нареждания за оцеляване. Ще живея, за да изпълня каквато съдба ми е писана. Ще страдам, за да живея и да издържа всичко, за да изтрия някой ден това сквернословие от лицето на земята.

През следващите три месеца живях в Лагер I в Собибор. Лагер II беше пътна станция, а никой не се завръщаше от Лагер III. Ядях каквото ми даваха, спях, когато ми позволяваха, серях, когато ми нареждаха, и изпълнявах заповеди и работех като Banhoffkommando. Носех синя шапка и сини дрехи с жълто БК, отпечатано на тях. Седем пъти дневно посрещахме входящи конвои. И до днес, когато нощем не мога да спя, виждам надрасканите с железничарски тебешир имена на начални гари по тези вагони: Туробин, Горзаков, Водава, Сиедлице, Избица, Маргузов, Каморов, Замоч. Взимахме багажа на обърканите евреи и им давахме багажни бележки. Поради съпротивата на полските евреи — тя забавяше процедурата — отново въведоха практиката да казват на оцелелите от конвоите, че Собибор е просто спирка, място за почивка преди пътуването към разпределителните центрове. Известно време на гарата дори стояха знаци, на които в километри бяха изписани разстоянията до тези митични центрове. Полските евреи рядко вярваха на тази измислица, но в крайна сметка се пъхаха в душовете заедно с всички останали. А влаковете продължаваха да пристигат: Баранов, Райки, Дубиенка, Бяла-Поласка, Учани, Демблин, Реджовиец. Поне веднъж дневно раздавахме на слизащите от конвоите картички до роднините им в отделни гета. Съобщенията бяха предварително написани — ПРИСТИГНАХМЕ В РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИТЕ ЦЕНТРОВЕ. СЕЛСКОСТОПАНСКАТА РАБОТА ТУК Е ТЕЖКА, НО СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА Е ПРИЯТНА И ИМА МНОГО ХУБАВА ХРАНА. ОЧАКВАМЕ С НЕТЪРПЕНИЕ ДА СЕ ВИДИМ ОТНОВО. Евреите ги адресираха и подписваха, преди да ги заведат на обгазяване. Към края на лятото, докато гетата се изпразваха, тези измами станаха ненужни. Консковола, Йозефов, Мичов, Грабовиц, Люблин, Лодз. Някои конвои пристигаха без жив товар. Тогава ние, банхофкомандо, оставяхме багажните си квитанции и се борехме да измъкнем голите тела от смърдящите вагони. Беше като с газовите камиони в Челмно, само дето телата бяха останали в смъртните си прегръдки дни наред, че и седмици, докато вагоните са се пекли в лятната жега на някой страничен коловоз. Веднъж, докато се мъчех с един женски труп, стегнат в последна прегръдка с дете и старица, дръпнах по-силно и ръката на момичето остана в мен.

Проклех Бога и си представих бледото, подигравателно лице на Полковника. Ще живея.

През юли Хайнрих Химлер посети Собибор. Имаше специални пратки западни евреи този ден, тъй че той да види процедурата. Отне по-малко от два часа от пристигането на влака до последното кълбо дим, което се вдигна над шестте пещи. През това време собствеността на евреите бе конфискувана, сортирана, подредена и прибрана. В Лагер II дори режеха женските коси и после ги използваха за направа на плъст или ги втъкаваха в уплътнения за екипажите на подводниците.

Подреждах багажа в отдела за пристигащи, когато охраната на коменданта въведе Химлер и антуража му. Почти не си го спомням — беше дребно човече с бюрократски мустаци и очила — но зад него вървеше рус млад офицер, когото забелязах незабавно. Това бе Полковника. Два пъти се наведе да заговори тихичко в ухото на Химлер, а веднъж есесовският райхсфюрер отметна глава в странно женствен смях.

Минаха на около пет метра от мен. Приведен над работата си, аз погледнах веднъж нагоре, за да видя как Полковника ме гледа. Не мисля, че ме позна. Бяха минали само осем месеца от Челмно и бягството ми от имението, но за него сигурно съм бил просто още един евреин-затворник, който рови в багажа на мъртвите. Тогава се поколебах. Имах възможност, а се поколебах и всичко бе изгубено. Вярвам, че тогава можех да докопам Полковника. Можех да сключа пръсти около гърлото му, преди да гръмнат изстрелите. Дори може би щях да успея да открадна пистолет от някой от офицерите до Химлер и да стрелям, преди жертвата ми да разбере, че представлявам заплаха.

Оттогава насам се чудя дали пък нещо друго не спря ръката ми — не само изненадата и нерешителността. Разбира се, по онова време не познавах страх. Страхът ми бе умрял заедно с други части от духа ми седмици преди това, в запечатаната баня. Каквато и да беше причината, колебах се няколко секунди, може би минута, и това време остана изгубено завинаги. Групата на Химлер продължи нататък и мина през вратите към щаба на коменданта, наричаха помещението „Веселата Бълха“. Докато зяпах вратата, зад която изчезнаха те, сержант Вагнер започна да ми крещи да се хващам за работа или да вървя в „болницата“. Никой никога не се връщаше от болницата. Сведох глава и се върнах към работата си.

Бях нащрек през целия ден, лежах буден цяла нощ и чаках да ги зърна и на следващия ден, но не видях повече Полковника. Групата на Химлер си бе тръгнала преди изгрев.

На 14-и октомври евреите в Собибор се разбунтуваха. Бях чул слухове за предстоящото, но те изглеждаха толкова зле измислени, че не им бях обърнал внимание. Накрая щателно подготвяните планове бяха сведени до убийството на неколцина пазачи и дива атака от хиляда или някъде там евреи върху главната порта. Повечето бяха свалени от картечен огън още в първата минута. Други успяха да минат през бодливата тел в задната част на лагера по време на настъпилото объркване. Моята работна група се връщаше от гарата, когато избухна лудостта. Капралът, който ни пазеше беше свален от авангарда на тълпата и аз нямах друг избор, освен да побягна с останалите. Бях сигурен, че сините ми дрехи ще привлекат огъня на украинците в кулата. Но се скрих сред дърветата точно когато картечни изстрели свалиха две жени, които тичаха заедно с мен. Щом вече бях там, се преоблякох в сивата затворническа туника на един старец, който беше достигнал сигурността на гората, само за да го удари случаен куршум.

Мисля, че около двеста от нас успяха да избягат от лагера. Вървяхме сами или на малки групи, повечето от тях — без водачи. Групата, която бе планирала бягството, не беше стигнала до обмисляне на това какво ще става, щом веднъж се освободят. Повечето евреи и руски затворници впоследствие бяха изловени от германците или намерени и убити от полските партизани. Мнозина потърсиха укритие в близките ферми и бързо бяха предадени. Малцина оцеляха в гората и още неколцина успяха да си пробият път през река Бут до напредващата Червена армия. Аз имах късмет. На третия ми ден в гората ме намериха членове на еврейска партизанска група, наречена „Чия“. Те бяха под командването на смел и изключително безстрашен човек на име Йехиел Грийншпан, който ме прие в отряда им и нареди на техния лекар да ми върне теглото и здравето. За пръв път от предишната зима насам кракът ми беше лекуван както трябва. Пет месеца скитах с отряда из Гората на бухалите. Бях помощник на лекаря, доктор Якцик, спасявах живот, когато беше възможно — дори живота на германци, когато ми се дадеше шанс.

Нацистите затвориха лагера в Собибор скоро след бягството. Сринаха бараките, махнаха пещите и посадиха катофи в полята, където в Ямите лежаха хиляди некремирани трупове. По времето, когато партизанските отряди празнуваха Ханука, по-голямата част от Полша тънеше в хаос, докато Вермахтът се изтегляше на запад и юг. През март Червената армия освободи района, където действахме ние, и за мен войната приключи.

В течение на няколко месеца бях задържан и разпитван от Съветската армия. Някои от отряда ми попаднаха в руски лагери, но мен ме пуснаха през май и се върнах в Лодз. Там не ме чакаше нищо добро. Еврейското гето беше не просто обезлюдено; то бе елиминирано. Старият ни дом в западната част на града беше разрушен по време на боевете.

През август 1945-а поех към Краков и там отидох с колело до фермата на чичо Моше. Друго семейство — християни — я бяха заели. Бяха я купили от гражданските власти по време на войната. Те казаха, че не знаят нищо за местонахождението на предишните собственици.

Точно по време на това пътуване се върнах в Челмно. Руснаците бяха обявили района за ограничен и не ме пуснаха близо до лагера. Пет дни лагерувах наблизо и обикалях всеки черен път и пътечка. Накрая открих останките на Голямата зала. Беше разрушена или от бомбардировките, или от оттеглящите се германци, тъй че не бе останало почти нищо освен купчини камъни, изгоряло дърво и изкривения монолит на централния комин. Нямаше и следа от плочките по пода на Главната зала.

На полянката, където преди беше разположена плитката яма на смъртта, имаше следи от скорошни разкопки. Навсякъде се търкаляха фасове от многобройни руски цигари. Когато попитах в местната странноприемница, селяните настояха, че не знаят да са били разкопавани масови гробове. Настояха също — гневно този път — че никой в района не е подозирал, че Челмно не е това, което са им казали германците: лагер за временно задържане на престъпници и политически затворници. Бях уморен от живота на открито и исках да остана в странноприемницата тази нощ, преди отново да поема на юг, но не ми беше писано. Не пускаха евреи вътре. На следващия ден хванах влака за Краков, за да си търся работа.

Зимата на 1945-46-а беше почти толкова тежка, колкото и тази на 41-42-а. Новото правителство работеше, но реалността се изчерпваше с липсата на храна и гориво, черната борса, бегълците, които с хиляди се връщаха да съберат разбитите останки от живота си, и съветската окупация. Особено окупацията. Векове наред се бяхме борили с руснаците, бяхме ги владели, бяхме устоявали на ответните им инвазии, бяхме живели под тяхната заплаха, а после ги приветствахме като освободители. Сега се събуждахме от кошмара на германската окупация в леденото утро на руското освобождение. Също като Полша, и аз бях изтощен, вцепенен и донякъде изненадан от собственото си оцеляване; но бях решен да преживея и тази зима.

През пролетта на 1946-а пристигна писмо от братовчедка ми Ребека. Тя и американският й съпруг живееха в Тел Авив. Беше прекарала месеци наред в кореспонденция, свързвайки се с властите, пращайки телеграми на агенции и институции; всичко в името на усилието да намери каквито и да е оцелели членове на семейството си. Беше ме проследила чрез свои приятели в международния Червен кръст.

Пратих й писмо в отговор и скоро получих телеграма, с която ме подканваше да се присъединя към нея в Палестина. Тя и Давид ми предлагаха да телеграфират пари за пътуването.

Никога не съм бил ционист — наистина, семейството ни никога не е смятало съществуването на Палестина за основата на възможна еврейска държава — но когато се качих на онзи претъпкан турски ферибот през юни 1946-а и стъпих на онова, което днес е Израел, сякаш от раменете ми за пръв път от 8-и септември 1939-а падна тежък товар и бях способен да дишам свободно. Признавам, че него ден паднах на колене и плаках.

Може би усещането ми за свобода бе прибързано. Няколко дни след пристигането ми в Палестина, в „Кинг Дейвид хотел“ в Йерусалим имаше експлозия — там беше настанено британското командване. Както се оказа, и Ребека, и съпругът й Давид бяха активни дейци на „Хагана“.

Година и половина по-късно се присъединих към тях във Войната за независимостта, но при все цялото ми партизанско обучение и опит, влязох във войната само като лекар. Не арабите мразех аз.

Ребека настоя да продължа обучението си. Давид тогава беше израелски мениджър на много уважавана американска компания и парите не бяха проблем. Ето така незначителното учениче от Лодз — момче, чието основно образование е било прекъснато за пет години — се върна в класната стая като мъж, белязан и циничен, безвъзвратно остарял на двайсет и три годишна възраст.

Вярваш или не, справях се добре. Влязох в университет през 1950-та и подължих в медицинско училище три години по-късно. Две години учих в Тел Авив, петнайсет месеца — в Лондон, година — в Рим, а изкарах и една много дъждовна пролет в Цюрих. Когато можех, се връщах в Израел — работех в кибуц недалеч от фермата, където Давид и Ребека прекарваха летата, и възобновявах стари приятелства. Задлъжнял бях невъобразимо към братовчедка ми и съпруга й, но Ребека настоя, че единственият оцелял член на разклонението Ласки на рода Ешкол трябва да постигне нещо в живота.

Избрах психиатрията. Медицинските ми занимания никога не са ми изглеждали нещо повече от подготовка да изучавам тялото, за да мога да разбера ума. Скоро потънах в теориите за насилието и превъзходството в човешките отношения. Останах изумен да науча, че в действителност в тази област са правени съвсем малко проучвания. Имаше точни данни, които да обясняват прецизните механизми на йерархията на превъзходството в лъвския прайд, имаше огромни изследвания, свързани с обществения ред в повечето птичи видове, и все повече и повече информация постъпваше от приматолозите за ролята на превъзходството и агресията в обществените групи на най-близките ни братовчеди, но не се знае в почти нищо за механизмите на човешкото насилие, както е свързано с превъзходството и обществения ред. Скоро започнах да развивам собствени теории и предпоставки.

По време на онези години обучение направих множество проучвания за Полковника. Разполагах с негово описание, знаех, че е бил офицер от Айнзацгрупе 3, бях го виждал с Химлер и си спомних последните думи на Стареца: „Уили, приятелю“. Свързах се Комисията за военни фашистки престъпления в различните зони на окупация, Червения кръст, Съветския народен трибунал за фашистките военнопрестъпници, еврейския комитет и безбройни министерства и бюрократи. И нищо. След пет години стигнах до Мосад, израелската разузнавателна агенция. Те поне се заинтересуваха от историята ми, но в онези дни Мосад не беше ефективната организация, каквато е днес. Освен това имаха и по-известни имена като Айхман, Мюрер и Менгеле, които стояха по-високо в списъците на разследваните от някакъв си неизвестен полковник, докладван от само един оцелял от холокоста. Чак през 1955-а, когато отидох в Австрия, се свързах с един ловец на нацисти — Симон Визентал.

„Документационният център“ на Визентал заемаше цял етаж от разнебитена сграда в бедняшката част на Виена. Сградата изглеждаше така, сякаш е била вдигната за временен склад по време на войната. Той разполагаше с три стаи, две от тях препълнени с претрупани картотеки, а в кабинета му подът беше от гол бетон. Самият Визентал бе нервен, напрегнат човек с притеснителен поглед. В неговите очи имаше нещо познато. В началото си помислих, че гледам лицето на фанатик, но след това осъзнах, че съм виждал същото изражение и преди. Очите на Симон Визентал ми напомняха на онези, в които се взирах всяка заран при бръснене.

Разказах на Визентал съкратена версия на историята ми, като предположих само, че Полковника е извършвал извращения със затворници в Челмно за забавление на войниците си. Визентал цял се наостри, когато споменах, че отново съм видял Полковника в Собибор, в компанията на Хайнрих Химлер.

— Сигурен ли си? — попита.

— Абсолютно — отвърнах.

Колкото и да беше зает, Визентал прекара два дни в опити да ми помогне да проследим търсеното от мен лице. В претрупания си кабинет-морга Визентал разполагаше със стотици досиета, дузини индекси и кръстосани индекси и имената на повече от двайсет и две хиляди души от СС. Изучавахме снимки на войници от Айнзацгрупе, снимки от дипломирането във военната академия, изрезки от вестници и снимки от официалното есесовско списание „Черният корпус“. В края на първия ден вече не можех да си фокусирам погледа. Тази нощ сънувах снимки на офицери от Вермахта, които получават медали от мазни нацистки лидери. Нямаше и следа от Полковника.

Късно на втория следобед го намерих. Снимката от вестника бе датирана 23.11.1942. На нея се виждаше барон фон Бюлер, пруски аристократ и герой от Първата световна война, който се бил върнал на служба като генерал. Според надписа под снимката, генерал фон Бюлер умрял на бойното поле, дбкато предвождал героична контраатака срещу руска танкова дивизия на Източния фронт. Дълго време се взирах в изпитото и сбръчкано лице на пожълтялата изрезка. Беше Стареца. Дер Алте. Върнах го в досието и продължих.

— Само да имахме фамилията му — каза Визентал нея вечер, докато похапвахме в малък ресторант близо до катедралата „Свети Стефан“. — Сигурен съм, че бихме могли да го проследим, ако имахме поне фамилията! СС и Гестапо пазят пълни досиета на офицерите си. Само да знаехме как се казва!

Свих рамене и отвърнах, че ще се върна в Тел Авив сутринта. Бяхме преровили изцяло изрезките на Визентал, свързани с Айнзацгрупен и Източния фронт, а обучението ми скоро щеше да изисква цялото ми време.

— Ама не, не! — възкликна Визентал. — Ти си оцелял от Лодзското гето, Челмно и Собибор. Сигурно имаш много информация за други офицери, други военнопрестъпници. Трябва да прекараш поне една седмица тук. Ще те разпитам и ще запиша разговорите ни за досиетата си. Никой не може да каже каква ценна информация имаш.

— Не — отвърнах. — Не се интересувам от други. Интересува ме само да намеря Полковника.

Визентал се взря в кафето си и после ме погледна отново. В погледа му пламтеше странна светлина.

— Значи се интересуваш само от отмъщение.

— Да — отвърнах. — Точно както и ти.

Той поклати тъжно глава и обясни:

— Не, не само. Може би и двамата сме обладани, приятелю. Но аз търся правосъдие, не отмъщение.

— Е, според мен в случая е едно и също — казах му.

Визентал отново поклати глава.

— Нужно е правосъдие — каза той толкова тихо, че едва можех да го чуя. — За това настояват милионите гласове от немаркираните гробове, от ръждясващите пещи, от празните къщи в хиляди градове. Но не и отмъщение. То не си струва.

— Не си струва какво? — изръмжах в отговор — по-остро, отколкото възнамерявах.

— За нас — отвърна Визентал. — За тях. За смъртта им. За продължаващото ни съществуване.

Тогава поклатих, глава в отрицание, но често съм си мислел за този разговор.

Той бе разочарован, но се съгласи да продължи търсенето си поне на малко информация, която да отговаря на описанието ми на Полковника. Петнайсет месеца по-късно, само няколко дни след като си бях взел дипломата, пристигна писмо от Австрия. Симон беше ксерокопирал ваучерите от заплатите на Секция 4 Зондеркомандо, суб-секция 4-В на Айнзацгрупен „Специални съветници“. Беше подчертал името на полковник Вилхелм фон Борхерт, офицер със специално назначение от Айнзацгрупе Драй от кабинета на Райнхард Хайдрих. Към тези фотокопия беше приложена изрезка, която Визентал бе измъкнал от досиетата си. Седем ухилени млади офицери позираха за снимката си на специалното изпълнение на Берлинската филхармония в полза на Вермахта. Изрезката беше датирана 23/6/41. На концерта щяха да свирят Вагнер. Имената на усмихнатите офицери бяха изброени отдолу. Пети отляво, едва различим зад раменете на другарите си, с ниско нахлупена шапка, стоеше бледият младичък полковник. Според надписа, името му беше оберлейтенант Вилхелм фон Борхерт.

Два дни по-късно пристигнах във Виена. Визентал бе наредил на кореспондентите си да претърсят наново досиетата за сведения за Борхерт, но резултатите бяха разочароващи. Борхертови бяха древен род с аристократични корени и в Прусия, и в Източна Бавария. Семейното богатство идваше от земя, рудничарство и износ на предмети на изкуството. Агентите на Визентал не бяха открили сведения за раждането или кръщенето на Вилхелм фон Борхерт дори до 1880-а. Обаче бяха открили сведение за смъртта. Според това обявление в „Regen Zeitung“, датирано от 19.07.45, полковник Вилхелм фон Борхерт, единствен наследник на конт Клаус фон Борхерт, бе загинал в битка, докато героично отбранявал Берлин от съветските нашественици. Новината бе достигнала до стария конт и съпругата му, докато се намирали в лятната си резиденция Валдхайм, в Байрише Валд, близо до Байриш-Айнщайн. Семейството поискало разрешение от Съюзниците да затвори имението и да се върне в дома си в Бремен за погребалната служба. Вилхелм фон Борхерт, съобщаваше се в статията, бил получил железен кръст за храброст и бил препоръчан за повишение в СС оберстгрупенфюрер по времето на смъртта си.

Визентал бе наредил на хората си да изследват и всички други нишки. Нямаше такива. Родът фон Борхерт през 1956-а се състоеше само от възрастна леля в Бремен и двама племенници, които бяха изгубили повечето семейни пари в лоши следвоенни инвестиции. Голямото имение в Източна Бавария бе затворено от години и повечето ловни земи там бяха продадени за изплащане на данъците. Поне доколкото ограничените връзки на Визентал с Източния блок можеха да кажат, Съветите и източногерманците нямаха информация за живота или смъртта на Вилхелм фон Борхерт.

Заминах за Бремен, за да говоря с лелята, но жената отдавна бе изпаднала в сенилност и не можеше да си спомни в семейството да има човек на име Вили. Тя си мислеше, че съм пратен от брат и да я заведа на летния празник във Валдхайм. Единият от племенниците ми отказа среща. Другия, суетен младеж, хванах в Брюксел, докато пътуваше към някакъв курорт във Франция. Каза ми, че е срещал чичо си Вилхелм само веднъж, през 1937-а. Племенникът трябва да е бил на девет по това време. Спомняше си само прекрасния копринен костюм, който чичо му носел, и островърхата шапка, която бил килнал наперено. Знаеше, че е бил герой от войната, загинал в битка с комунизма. Завърнах се в Тел Авив с празни ръце.

Няколко години практикувах професията си в Израел, като се учех, както всички психиатри, че степента по психиатрия само позволява на човек да започне да изучава сложностите и извивките на човешката личност. През 1960-а братовчедка ми Ребека почина от рак. Давид ме подкани да ида в Америка да продължа изследванията си върху механизмите на човешкото поведение. Когато възразих и казах, че имам предостатъчно материал в Тел Авив, той се пошегува, че няма друго място освен Щатите, където да получа по-пълни наблюдения върху насилието. Пристигнах в Ню Йорк през януари 1964-а. Нацията се възстановяваше от загубата на един президент и се канеше да удави мъката си в истинската истерия около пристигането на една британска рок група, наречена „Битълс“. Колумбийският университет ми предложи едногодишен договор като гост-професор. Както се оказа, щях да остана там да довърша книгата си по патологията на насилието и в крайна сметка — да стана американски гражданин.

През ноември 1964-а взех решението да остана в Щатите. Бях на посещение при приятели в Принстън, Ню Джърси, и след вечеря те извинително ме попитаха дали ще имам нещо против да погледам поне час телевизия с тях. Нямах собствен телевизор и ги уверих, че това преживяване ще ми е приятно. Както се оказа, даваха документален филм в чест на първата годишнина от смъртта на президента Кенеди. Дори в Израел, колкото и да бях погълнат от собствената си работа, смъртта на американския президент бе дошла като голям удар. Бях виждал снимки на президентската кавалкада в Далас, бях трогнат от младия син на Кенеди, който отдава чест на ковчега на баща си и бях чел статии за това как Джак Руби застрелял вероятния убиец, но така и не бях гледал видеозаписа на действителната стрелба по Осуалд. Сега я показаха в документалния филм — мазно дребно човече в тъмен пуловер, даласките цивилни офицери с техните стетсъни и типично американски лица, огромен мъж, който надвисва от тълпата, пистолет, пъхнат почти в корема на Осуалд, острият, равен звук който ми напомни за белите голи тела, които падат напред в Ямата; Осуалд гримасничи и притиска стомаха си. Гледах как полицаите докопват Руби. В настъпилия хаос телевизионната камера се завъртя и се плъзна над тълпата.

— Господи! Господи! — извиках на полски и скочих на крака. Моят Полковник присъстваше в тази тълпа.

Неспособен да обясня възбудата си на домакина и домакинята си, си тръгнах още същата нощ, хващайки влака за Ню Йорк. Рано на следващата сутрин вече бях в манхатънските кабинети на мрежата, която излъчи документалния филм. Използвах връзките си в университета и издателствата, за да получа достъп до филмите на мрежата и онова, което наричаха „изрезки“. На касетата, която бях гледал по телевизията, лицето в тълпата се появяваше само за няколко секунди. Един завършващ студент, с когото работех, благородно сне снимки от редакторския монитор на мрежата и ми ги увеличи колкото е възможно.

Гледано по този начин, лицето беше по-трудно за разпознаване, отколкото в онази секунда и половина, през които се бе явило на екрана: бяло петно надничаше между перифериите на тексаските каубойски шапки, оставяйки смътно впечатление за тънка усмивка и очни ями, тъмни като дупки в черепа. Образът не би ми послужил като доказателство пред нито един съд, но аз знаех, че това е Полковника.

Отлетях за Далас. Властите там все още бяха чувствителни към критиките на пресата и световното мнение. Малцина искаха да говорят с мен и още по-малко бяха слонни да обсъждат събитията в онзи подземен гараж. Никой не разпозна снимките, които им показвах — нито тази, снета от касетата, нито старата берлинска фотография. Говорих с репортери. Говорих със свидетели. Опитах се да говоря и с Джак Руби, убиецът на убиеца, но не можах да получа разрешение. Следата на Полковника беше отпреди година и студена като трупа на Лий Харви Осуалд.

Върнах се в Ню Йорк. Свързах се с познатите си от израелското посолство. Те отрекоха, че израелските разузнавателни служби биха могли някога да работят на американска земя, но се съгласиха да натиснат тук-там. Наех частен детектив в Далас. Сметката му стигна до 7000 долара, а докладът можеше да бъде сведен до една проста дума: нищо. Посолството не ме таксува за отрицателния си доклад, но съм сигурен, че познатите ми сигурно ме мислеха за луд — да търся военнопрестъпник на местопрестъплението на убийството на президента. Те знаеха от личен опит, че повечето екснацисти търсят само анонимност в изгнанието си.

Започнах да се съмнявам в собствената си нормалност. Лицето, което бе преследвало сънищата ми от толкова години, съвсем явно се бе превърнало в централна мания в живота ми. Като психиатър разбирах двойнствеността на тази мания: запечатана в съзнанието ми в стаята на смъртта в Собибор, изкована в най-студената зима на духа ми, вманиачаването ми върху откриването на Полковника ми бе послужило като причина да живея — изтрий едното и другото изчезва. Признаването на смъртта на Полковника щеше да бъде повод за моя собствен край.

Като психиатър разбирах манията си. Разбирах я, но не вярвах в собствения си здрав разум. Дори ако бях повярвал, нямаше да мога да се „излекувам“ сам. Полковника беше истински. Играта на шах беше истинска. И той не бе човек, който ще умре в някакво самоделно укрепление пред Берлин. Той беше чудовище. Чудовищата не умират. Те трябва да бъдат убити.

През лятото на 1965-а най-сетне си уредих да поговоря с Джак Руби. Нямаше полза. Руби беше човешка руина с тъжно лице. Бе отслабнал в затвора и по лицето и ръцете му висеше хлабава кожа като гънки от мръсна хартия. Погледът му беше размътен и отсъстващ, гласът му — дрезгав. Опитах се да го измъкна от умствената му бездна в онзи ноемврийски ден, но той само свиваше рамене и повтаряше същото, което беше казал и на всички други разпити преди. Не, не е знаел, че се кани да застреля Осуалд — чак до мига преди да изпълни самото действие. Било е случайност, че му позволили да влезе в гаража. Нещо му станало, когато видял Осуалд — импулс, който не могъл да овладее. Това бил човекът, който убил любимия му президент.

Показах му снимки на Полковника. Той уморено поклати глава. Познавал някои от даласките детективи и мнозина от присъствалите репортери, но никога не бил виждал този човек. Дали е почувствал нещо странно точно преди да застреля Осуалд? Когато зададох този въпрос, Руби за миг вдигна умореното си лице с увиснали бузи и в очите му видях искрица объркване, но после то избледня и той ми отвърна със същия равен глас, както и преди. Не, нищо странно, само ярост при мисълта, че Осуалд е още жив, а президентът Кенеди е мъртъв и бедната госпожа Кенеди и децата са сам-самички.

Не бях изненадан, когато година по-късно, през декември 1966-а, Руби бе закаран в болницата в Паркланд за терапия срещу рак. Стори ми се смъртно болен, когато го разпитвах. Малцина скърбяха, когато той почина през януари 1967-а. Народът беше изчерпил мъката си, а и Джак Руби бе само останка от времена, които е най-добре да останат забравени.

Към края на шейсетте все повече и повече затъвах в изследванията си и преподаването. Опитах се да се убедя, че с теоретичните си трудове прогонвам демона, символ на когото беше лицето на Полковника. Но дълбоко в себе си знаех, че греша.

Въпреки насилието на онези години, аз продължавах да изучавам насилието. Защо става така, че някои хора толкова лесно доминират над други? В търсенията си събирах малки групи мъже и жени, непознати, избрани да изпълнят някаква задача без значение и неизбежно в рамките на трийсет минути от създаването на групата започваше да се установява някаква обществена йерархия. Често участниците дори не осъзнаваха, че става така, но когато ги питахме, всички можеха да посочат „най-важния“ член на групата или „най-динамичния“. Моите завършващи студенти и аз провеждахме интервюта, потяхме се над записки и прекарвахме безконечни часове в гледане на видеокасети. Симулирахме конфронтации между субекти и фигури на властта — университетски декани, полицаи, преподаватели, затворнически надзиратели и министри. Винаги въпросът за йерархията и доминантната позиция се оказваше по-сложен от простото обществено положение.

Точно по това време започнах да работя като съветник на нюйоркската полиция и получих на свое разположение личните досиета на заподозрените в убийство. Данните бяха изумителни. Разпитите — депресиращи. Резултатите — несигурни.

Къде се коренеше източникът на човешкото насилие? Каква роля играеха в ежедневните ни взаимоотношения насилието и заплахата от насилие? Като отговарях на тези въпроси, аз наивно се надявах някой ден да обясня как брилянтен, но откачен психопат като Адолф Хитлер може да превърне една от най-великите цивилизации на света в безумна, аморална машина за убийства. Започнах със съзнанието, че всеки друг сложен животински вид на земята има някакъв механизъм за установяване на превъзходство и обществена йерархия. Обикновено равновесие се постига без сериозни наранявания. Дори такива яростни хищници като вълците и тигрите имат точни знаци за подчинение, които незабавно приключват и най-жестоките схватки — преди смъртта или осакатяващото нараняване. Ами Човекът? Дали ние, както мнозина приемаха, сме лишени от инстинктивния сигнал за подчинение-разпознаване и следователно сме обречени на вечна война — нещо като вътревидова лудост, предопределена от гените ни? Не смятах така.

Докато прекарвах години в трупане на данни и развиване на теории тайно обмислях и теория толкова странна и ненаучна, че би съсипала професионалните ми позиции, дори да посмеех само да я загатна пред колегите си. Ами ако човечеството е еволюирало, докато основата на превъзходството е станала психично — според по-малко рационалните ми приятели парапсихологично — явление? Е, със сигурност неясното привличане на някои политици, онова, което медиите наричат „харизма“ поради липсата на по-добра дума, не се основава на ръст, способност за развъждане или заплашителност. Какво, мислех си аз, би се получило, ако някой лоб или полусфера на мозъка са област, посветена само и единствено на прожектирането на това усещане за лично превъзходство? Бях отлично запознат с неврологичните трудове, които предполагаха, че сме наследили чувството си за йерархия от най-примитивните участъци на мозъка — тъй-наричаният „рептилен мозък“. Ами ако има еволюционен напредък — мутации — които даряват някои хора със способности, сходни с емпатията или коцепцията за телепатия, но безконечно помощни и полезни от гледна точка на оцеляването? И ако тази способност, подхранвана от собствения ни глад за превъзходство, намери крайния си израз в насилието? Дали хората, които проявяват такива умения, ще са човечни като цяло?

 

Но, в крайна сметка, можех само да си теоретизирам до безкрайност какво съм почувствал, когато силата на Полковника ме завладя. И, с отминаването на десетилетията, подробностите от онези ужасни дни избледняваха, но болката от това умствено изнасилване, отвращението и ужаса от него все още ме изстръгваше с вик от съня. Продължавах да преподавам, да изследвам и да напредвам през сивите подробности на ежедневния живот. Една сутрин миналата пролет се събудих и осъзнах, че остарявам. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто видях онова лице на видеокасетата. Ако Полковника бе истински, ако все оше беше жив и скиташе някъде по света, вече би трябвало да е истински старец. Мислех си за беззъбите, сгърчени старчета, които все още стояха в списъците на издирваните военопрестъпници. Най-вероятно Полковника беше мъртъв.

Бях забравил, че чудовищата не умират. Те трябва да бъдат убити.

Преди по-малко от пет месеца кажи-речи се блъснах в него на една нюйоркска улица. Беше гореща юлска вечер. Намирах се близо до Сентрал Парк Уест, разхождах се, мислех, съставях наум статия за затворническата реформа, когато Полковника изникна от един ресторант на не повече от петнайсет метра от мен и махна за такси. С него имаше жена — възрастна, но все още привлекателна дама, чиято сива коса бе разпиляна по скъпата й копринена вечерна рокля. Самият Полковник бе облечен в тъмен костюм. Изглеждаше загорял и строен. Беше изгубил доста от косата си и остатъците бяха избелели от русо до сиво, но на лицето му, макар и натежало и обветрено от годините, бяха отпечатани същите остри линии на жестокост и власт.

След няколко секунди — аз просто стоях и зяпах — се затичах след таксито. То се вля в движението и аз подминавах колите в бесните си опити да го настигна. Пътниците на задната седалка така и не погледнаха назад. Таксито се отдалечи по улицата и аз спрях на тротоара в състояние, близо до припадък.

Метр д’ на ресторанта не беше в състояние да ми помогне. Да, имало е интересна стара двойка, която вечеряла там тази вечер, но той не им знаел имената. Не, нямали резервация.

Седмици наред обикалях онзи район от Сентрал Парк Уест, претърсвах улиците, следях за появата на лицето на Полковника във всяко такси, което ме подминаваше. Наех млад нюйоркски детектив и отново плащах за липсата на резултати.

Точно по това време преживях нещо, което сега смятам за масивна нервна криза. Не спях. Не можех да работя и лекциите ми в университета бяха отменени или ги поеха нервни асистенти. Носех дни наред едни и същи дрехи, като се връщах в апартамента си само да ям и да обикалям нервно из стаите. Нощем вървях по улиците и няколко пъти ме задържаха от полицията. Навярно само постът ми в Колумбийския и магическата титла „доктор“ ме спасяваха от изпращане в „Белвю“ за преглед. После, една нощ, докато лежах буден на пода на апартамента си, осъзнах онова, което бях пренебрегвал. Лицето на жената ми беше познато.

По-голямата част от тази нощ и следващия ден се мъчех да извлека от паметта си къде съм я виждал преди. Беше на снимка, в това бях сигурен. С образа й свързвах смътни спомени за отегчение, неудобство и тъпа музика.

Петнайсет минути след пет този следобед наех такси и се хвърлих към кабинета на зъболекаря ми. Той тъкмо си беше тръгнал, кабинетът затваряше, но аз им измрънках някаква история и подкупих секретарката да ми позволи да поровя в купчините стари списания в чакалнята. Там имаше броеве на „Севънтийн“, „GQ куотърли“, „Мадмоазел“, „US нюз енд Уърлд Рипортс“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Вог“, „Кънсъмър Рипорт“ и „Тенис Уърлд“. Секретарката започваше да губи търпение по времето, когато се заех да преравям купчината за втори път. Само дълбините на манията ми и почти пълната сигурност, че никой заболекър не би си сменял запаса от списания повече от четири пъти годишно, ме крепяха да продължавам с ровенето, докато нервната дама заплашваше да повика полиция.

Намерих го. Снимката й беше малка, черно-бяла вложка пред дебелата пачка лъскави реклами и безумни предложения, каквато представлява „Вог“. Снимката беше в началото на колонка за модни аксесоари. Имаше и име на автора: „Нина Драйтън“.

Оттам нататък ми отне само няколко часа да я проследя. Моят нюйоркски частен детектив беше доволен да работи по нещо по-смислено от въображаемия ми фантом. Харингтън ми докладва след двайсет и четири часа, с дебело досие за жената. Повечето от информацията идваше от обществени източници.

Госпожа Нина Драйтън беше богаташка, известно име в нюйоркската модна индустрия, собственичка на верига бутици и вдовица. Тя се бе омъжила за Алън Паркър Драйтън, един от основателите на Американските авиолинии, през август 1940-а. Той починал десет месеца след сватбата и вдовицата му продължила, инвестирайки мъдро, дори се инфилтрирала в няколко директорски борда, където преди не е стъпвала жена. Госпожа Драйтън вече не беше активна в бизнеса — освен в бутиците си, разбира се, но участваше в бордовете на няколко престижни благотворителни дружества, познаваше се добре с многобройни политици, артисти и писатели, говореше се, че имала афера със знаменит нюйоркски композитор-диригент и държеше голям апартамент на шестнайсетия етаж на Парк Авеню, както и няколко летни къщи и ваканционни вили.

Не беше много трудно да си уредя запознанство. В крайна сметка прерових списъците с пациентите си и скоро открих името на една богата, маниакално-депресивна матрона, която живееше в същата сграда като госпожа Драйтън и която се движеше горе-долу в същите кръгове.

Срещнах се с Нина Драйтън през втория уикенд на август, на градинско парти, уредено от бившата ми пациентка. Имаше малко гости. Повечето хора със здрав разум бяха избягали от града към вилите си в Кейп или летните бунгала в Роки маунтийнс. Но госпожа Драйтън присъстваше.

Дори преди да й стисна ръката или да се взра в бистрите й сини очи, вече знаех отвъд всякакво съмнение, че тя е една от тях. Беше като Полковника. Присъствието й сякаш изпълваше двора и караше японските фенери да греят по-ярко. Чувствах увереността си като студена ръка, която стиска гърлото ми. Може би тя усети реакцията ми или пък се наслаждаваше да си играе с психиатри, но във всеки случай Нина Драйтън вербално пофехтува с мен тази вечер със смес от забавно търпение и лукаво предизвикателство тъй меко, като обвити в кадифе котешки нокти.

Поканих я да присъства на публична лекция, която щях да изнасям следващата седмица в Колумбия. За моя изненада тя се появи, като влачеше със себе си зловеща на вид жена на име Барет Крамър. Лекцията ми беше за прецизно подготвените планове за насилие в Третия Райх и как те са свързани с някои режими от Третия свят днес. Създадох сказката за да предложа вариант, противоположен на настоящото мислене — че действително необяснимата бруталност на милиони германци се дължи, поне отчасти, на манипулациите на малка и тайна група могъщи личности. През цялата лекция виждах госпожа Драйтън да ми се усмихва от петия ред. Беше такава усмивка, каквато вероятно мишката вижда в муцуната на котката, която се кани да я глътне.

След лекцията госпожа Драйтън ме помоли да си поговорим насаме. Тя попита дали все още приемам пациенти и ме помоли да я приема в професионалната си роля. Поколебах се, но и двамата знаехме какво ще й отговоря.

Приех я два пъти, и двата сеанса бяха през септември. Минахме през стадиите на началната терапия. Нина Драйтън бе убедена, че безсънието й е пряко свързано със смъртта на баща й преди десетилетия. Тя ми разкри, че имала повтарящи се кошмари, където тя бутала баща си пред един бостънски тролей, който го бил убил, макар че в действителност е била на километри оттам по това време.

— Вярно ли е, доктор Ласки — попита тя в един момент от втория ни сеанс, — че ние винаги убиваме онези, които обичаме?

Казах й, че подозирам, че е вярно противното — че поне в съзнанието си търсим смъртта на онези, които си мислим, че обичаме, но тайно ненавиждаме. Нина Драйтън само ми се усмихна.

Бях предложил да използваме хипноза по време на третия ни сеанс в опит да облекчим реакцията й към новините за смъртта на баща й. Тя се съгласи, но не бях изненадан, когато секретарката й се обади в началото на октомври да отмени всички следващи сеанси. Междувременно вече бях наел частен детектив за целодневно следене на госпожа Драйтън.

Когато казах частен детектив, май ще е най-добре да уточня картинката. За разлика от циничното бивше ченге, което вероятно си представяте, аз, по съвета на приятели, наех двайсет и четири годишен възпитаник на Принстън — изключен от там — който пишеше поезия в свободното си време. Франсис Ксавиер Харингтън беше в детективския бизнес от две години, но трябваше да си купи нов костюм, за да може да влиза в ресторантите, където госпожа Драйтън обичаше да обядва. Когато поъчах двайсет и четири часово наблюдение, Харингтън бе принуден да се обади на двама стари приятели, които да поемат агенцията му. Но хлапето не беше глупак; работеше бързо и компетентно и всеки понеделник и петък сутрин аз имах на бюрото си писмен доклад. Някои от постиженията му не бяха съвсем законни — такива като успеха му да докопа копия от телефонните сметки на Нина Драйгън. Тя се беше обаждала на много, страшно много хора. Харингтън проследи изброените номера от сметката и състави списък с имена и адреси. Някои бяха доста известни. Други бяха интересни. Нито едно обаче не ме отведе до Полковника.

Седмиците минаваха. По това време вече бях използвал повечето си спестявания, за да документирам ежедневието на Нина Драйтън, предпочитанията й към храната, бизнес-делата й и телефонните й обаждания. Младият Харингтън разбираше, че ресурсите ми са ограничени, и любезно предложи да прихваща пощата на дамата и да записва телефона й. Възпротивих се — поне за още няколко седмици. Не исках да правя нищо, което да ни издаде.

И после, само преди две седмици, госпожа Драйтън ми се обади. Тя ме покани на гала коледно парти, което щеше да се проведе в апартамента й на седемнайсети декември. Обаждала ми се лично, каза, за да ме покани да се срещна с един скъп неин приятел от Холивуд, продуцент, който изгарял от нетърпение да се види с мен. Тя му била пратила екземпляр от книгата ми „Патология на насилието“ и той бил полудял по нея.

— Как се казва? — попитах я.

— Няма значение — отвърна тя. — Ще го познаеш, щом се видите.

Когато затворих телефона, треперех толкова силно, че ми трябваше цяла минута, преди да успея да набера телефонния номер на Харингтън. Тази вечер се срещнахме с трите хлапета да уточним стратегията. Минахме отново през телефонните разпечатки. Този път се обадихме на всички посочени лосанджелески номера, които не бяха в градския указател. На шестото обаждане отвърна гласът на млад мъж:

— Резиденцията на господин Бордън.

— Това домашният номер на Томас Бордън ли е? — попита Франсис.

— Набрали сте погрешния номер — отрязаха ни отсреща. — Това е резиденцията на господин Уилям Бордън.

Записах имената на черната дъска в кабинета ми. Вилхелм фон Борхерт. Уилям Бордън. Беше толкова присъщо на човека; прелюбодеецът вписва близка до собственото си име версия в регистъра на хотела; търсеният за престъпление минава през шест псевдонима, всеки от които е със същото първо име като неговото. Има нещо в имената ни, което ни създава голям проблем да ги изоставяме напълно, без значение колко важно е това.

Този понеделник, четири дни преди събитията тук, в Чарлстън, Харингтън отлетя за Лос Анджелис. В началото планирах да отида лично, но Франсис ми посочи, че ще е по-добре той да тръгне пръв и да провери този Бордън, да го снима и да се убеди, че това действително е фон Борхерт. Все още ми се искаше да ида, но осъзнах, че нямам план за действие. Дори и след всички тези години, не бях обмислял подробностите — какво да правя, щом веднъж открия Полковника.

В понеделник вечерта Харингтън ми се обади да докладва, че филмът по време на полета бил отвратителен, хотелът му определено бил класи под „Бевърли Уилшър“ и че полицията в Бел Еър има навика да спира и да разпитва всеки, който мине два пъти по една и съща улица, или има наглостта да паркира колата си в страничните улички, за да позяпа къщата на някоя филмова звезда. Във вторник се обади да провери какво ново има за госпожа Драйтън. Казах му, че приятелите му, Денис и Селби, са малко по-тромави от него, но госпожа Драйтън се занимава с работата си както винаги, Франсис продължи с разказ, че е бил на обиколка в студиото, където обикновено работи Бордън — било отвратително — и макар че нашият човек имал кабинет там, никой не знае къде би могъл да е. Последният път, когато го били виждали да работи там, било през 1979-а. Франсис се надявал да получи снимка на Бордън, но нямали налични. Той мислел да покаже на секретарката в студиото берлинската снимка на фон Борхерт но, по негови думи, решил че „нема да е много гот“. Планираше на следващия ден да занесе в имението на Бордън в Бел Еър своя фотоапарат с телескопичен обектив.

В сряда Харингтън не се обади в уговореното време. Звъннах в хотела и оттам ми казаха, че все още им се води гост, но предишната вечер не си бил взел ключа. В четвъртък сутринта се обадих в полицията в Лос Анджелис. Те се съгласиха да проверят случая, но ограничената информация, която бях способен да им дам, не ги навеждала на мисълта за престъпление.

— Градът е доста оживен — каза сержантът, с когото разговарях. — Един младеж може да се забърка в какво ли не и да забрави да се обади.

През целия ден се опитвах да се свържа с Денис и Селби. Не успях. Дори телефонният секретар в агенцията на Франсис беше изключен. Отидох до сградата на Нина Драйтън на Парк Авеню. Охраната на входа ме осведоми, че госпожа Драйтън е на почивка. Не ме пуснаха над първия етаж.

През целия петък седях сам в заключения си апартамент в трескаво очакване. Към 11.30 се обадиха от лосанджелеската полиция. Били отворили стаята на господин Харингтън в хотел „Бевърли Хилс“. Дрехите и багажа му ги нямало, но липсвали каквито и да е било признаци за борба. Дали съм знаел кой е отговорен за сметката от 329.48 долара?

Тази нощ се насилих да ида на вечеря у приятели, както беше уговорено. Разходката на две пресечки от автобусната спирка и до къщата в Гринич Вилидж ми се стори непосилна. Тази събота вечер, нощта, когато баща ти беше убит тук, в Чарлстън, взех участие в семинар по градско насилие в университета. Там имаше няколко политически кандидати и над двеста души. По време на цялата дискусия продължавах да оглеждам публиката, очаквах да видя змийската усмивка на Нина Драйтън или студените очи на Полковника. Чувствах, че отново съм се превърнал в пешка — но в чия игра?

В такова настроение прочетох вестника миналата неделя. За пръв път чух за чарлстънските убийства. На друго място във вестника кратко съобщение оповестяваше, че на борда на злощастния самолет, катастрофирал рано сутринта в събота в Южна Каролина, е бил и известният холивудски продуцент Уилям Д. Бордън. Бяха включили и рядка снимка на въпросния продуцент. Снимката беше от шейсетте. Полковника ми се усмихваше.

 

Саул спря да говори. Чашите им с кафе стояха изстинали и забравени на парапета на верандата. Сенките на напречните пръти бяха плъзнали по краката на психиатъра, докато той говореше. Във внезапното мълчание шумовете на далечната улица се надигнаха като приливна вълна.

— Кой от тях е убил баща ми? — попита Натали. Тя бе придърпала пуловера по-плътно около себе си и сега потри ръце, сякаш й беше станало студено.

— Не знам — отвърна Саул.

— Тази Мелани Фулър, тя една от тях ли е?

— Да, почти сигурен съм.

— И може и тя да е била?

— Да.

— Сигурен ли си че тази… Нина Драйтън е мъртва?

— Да. Ходих в моргата. Видях снимки от местопрестъплението. Четох доклада от аутопсията.

— Но може да е убила баща ми преди да умре?

Саул се поколеба, преди да отговори:

— Възможно е.

— И Бордън — Полковника… Смята се, че е загинал, когато онзи самолет гръмна в петък.

Психиатърът кимна.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита Натали.

— Не.

Тя стана и тръгна напред-назад по малката веранда.

— Имаш ли някакво доказателство, че може още да е жив? — попита.

— Не.

— Но мислиш, че е?

— Да.

— И или той, или тази Фулър са убили баща ми?

— Да.

— И ще тръгнеш да го преследваш? След Бордън… фон Борхерт… както там се нарича?

— Да.

— Иисусе свети Христе — Натали влезе в къщата и се върна с две чаши бренди. Даде едната на Саул и изпи другата на дълга глътка. Извади цигарите от джоба на пуловера си, намери кибрит и си запали една с треперещи ръце.

— Не са полезни за теб — каза Саул тихо.

Натали издаде кратък, остър звук.

— Тези хора са като вампири, нали така?

— Вампири? — той поклати глава, не я разбираше добре.

— Те използват другите хора и после ги захвърлят като найлонови торбички или нещо такова — обясни тя. — Те са като онези проклети пошли вампири от късните филми, само дето тези са истински.

— Вампири — проточи Саул и осъзна, че е заговорил на полски. — Да — продължи на английски, — това не е лоша аналогия.

— Добре — каза Натали. — Сега какво ще правим?

— Ние? — той остана озадачен. Потри ръце в коленете си.

— Ние — повтори момичето и в гласа й трепна нещо като гняв. — Ти и аз. Ние. Не си ми разказал цялата история, само за да си убиваме времето. Трябва ти съдружник. Добре, каква ще е следващата ни стъпка?

Саул поклати глава и се почеса по брадата.

— Не съм сигурен защо ти разказах всичко това — каза. — Но…

— Но какво?

— Много е опасно, Франсис, останалите…

Натали прекоси пространството, приклекна и докосна рамото му с дясната си ръка.

— Името на баща ми беше Джоузеф Леонард Престън — каза тя меко. — Беше на четирийсет и осем години… на шести февруари догодина можеше да навърши четирийсет и девет. Бе добър човек, добър баща, добър фотограф и много лош бизнесмен. Когато се смееше… — тя се поколеба за миг. — Когато се смееше, бе много трудно да не се засмееш заедно с него.

Тя остана няколко секунди смълчана, приклекнала, стиснала с пръсти китката му там, където бяха татуирани избелелите сини цифри. После попита:

— Какво ще правиш сега?

Саул си пое дъх.

— Не съм сигурен. Трябва да летя до Вашингтон тази събота, да се видя с някой, който може да има информация… такава, която да ни позволи на научим дали Полковника е още жив. Не е вероятно моите… връзки да имат такива сведения.

— Тогава какво? — притисна го Натали.

— После чакаме — отвърна той. — Чакаме и наблюдаваме. Ровим във вестниците.

— Вестниците ли? — изуми се тя — И какво ще търсим в тях?

— Още убийства — обясни Саул.

Тя примигна и се залюля на пети. Цигарата, която стискаше в дясната си ръка, бе догоряла почти до фаса. Тя я смачка на дървените дъски.

— Сериозно ли говориш? Та тази Фулър и твоят Полковник със сигурност биха напуснали страната… ще се скрият… нещо от този род. Защо ще се забъркват отново в такива неща, толкова скоро?

Саул сви рамене. Внезапно почувства огромна умора.

— В тяхната природа е — отвърна. — Вампирите трябва да се хранят.

Натали се изправи и отиде до ъгъла на верандата. Попита:

— И когато ти… когато ние ги открием, какво ще правим?

— Тогава ще решим — отвърна Саул. — Нека първо ги намерим.

— За да убиеш вампир, трябва да забиеш кол в сърцето му — уточни тя.

Ласки не й отговори.

Тя си извади нова цигара, но не я запали.

— И какво ще стане, ако стигнеш близо до тях и те открият, че ги следваш — попита. — Ами ако те тръгнат след теб?

— Това може доста да опрости нещата — отвърна Саул.

Натали се накани да заговори, точно когато една бяла кола с щатски емблеми спря до тротоара. От нея излезе едър мъж с червендалесто лице и омазнена каубойска шапка.

— Шериф Джентри — отбеляза Натали.

Те гледаха как дебелия офицер стои втренчен в тях и после се приближава бавно, почти колебливо. Джентри спря на стъпалото пред верандата и си свали шапката. Изгореното му от слънцето лице имаше изражението на момче, което е видяло нещо ужасно.

— ’Брутро, госпожице Престън, професор Ласки — каза той.

— Добро утро, шерифе — поздрави Натали.

Саул погледна към Джентри — истинска карикатура на южняшко ченге — и почувства допира до същия ласкав ум и чувствителност, каквито бяха и миналия ден. Очите на човека разкриваха много повече от целия му външен вид.

— Трябва ми помощ — каза Джентри и в гласа му прозвуча болка.

— Каква помощ по-точно? — попита Натали.

Саул усети привързаността в гласа й.

Шериф Джентри погледна към шапката си. Бръсна периферията с изящно движение на масивната си розова ръка и отново ги погледна и двамата.

— Десет души са мъртви — каза той. — Начинът, по който са умрели, няма никакъв смисъл, без значение как сглобявате пъзела. Само преди няколко часа спрях един човек, който нямаше нищо в портфейла си освен моя снимка. Вместо да говори с мен, той сам си преряза гърлото… — погледна първо към Натали, после към Саул. — А сега по неизвестна причина — продължи, — по причина, която няма повече смисъл от останалото в тази проклета бъркотия, имам предчувствието, че вие двамцата може и да можете да ми помогнете.

Саул и Натали отвърнаха на погледа му с мълчание.

— Можете ли? — попита Джентри накрая. — Ще ми помогнете ли? Натали се спогледа със Саул. Той почеса брадата си, свали си очилата и пак си ги сложи, погледна към момичето и кимна леко.

— Влезте, шериф — покани го Натали и задържа отворена предната врата. — Ще приготвя обяд. Това може да отнеме известно време.