Дан Симънс
Лешояди (47)

45
Близо до Сан Хуан Капистрано,
петък, 24-и април 1981 г.

Натали изплува от мъглата на упойката и завари Саул, наведен над нея, нежно да разтрива челото й с влажна кърпа. Погледна надолу, видя ремъците на ръцете и краката си и се разплака.

— Тихо, тихо — каза й Саул. Наведе се и нежно целуна косата й. — Всичко е наред!

— Но… — Натали се поколеба и облиза устни. Усещаше ги гумени и безчувствени. — От колко време?…

— Около трийсет минути — обясни Ласки. — Май сме били прекалено предпазливи с дозировката!

Натали поклати глава. Спомни си ужаса да се гледа; да се чувства готова да скочи върху Саул. Знаеше, че би го убила с голи ръце.

— Трябва да е… бързо — прошепна. — Харъд? — костваше й голямо усилие дори да изрече името му.

Саул кимна.

— Първият разпит премина прекрасно. Записите от ЕЕГ-то са изумителни. Той би трябвало да се съвземе съвсем скоро. Ето защо… — той посочи ремъците.

— Знам — отвърна Натали.

Лично беше помагала да оборудват леглото с неговите въжени ограничители. Пулсът й все още беше ускорен от невероятния прилив на адреналин по време на обладаването й от Харъд, а и от страха й, преди да влезе в стаята. Влизането в онази стая беше най-трудното нещо, което е правила някога.

— Мисля, че изглежда прекрасно — обяви Саул. — Според ЕЕГ-то нашият гост не се е опитвал да използва силите си нито върху теб, нито върху мен, докато е под влиянието на содиум пентотал. Ще се съвземе след около петнайсет минути… записите му почти са се върнали до основата, която установихме тази сутрин… и още не е опитвал да установи контакт с теб. Почти съм сигурен, че за установяване на първоначалния контакт той се нуждае от пряка видимост, вероятно същото правило е валидно и след като контактът е бил прекъснат. Е, без съмнение ще е различно за обектите, които е дресирал, но не мисля, че ще може да установи отново връзка с теб, без да те вижда.

Натали много се постара да не заплаче. Въжетата не бяха неудобни, но я изпълваха с всепоглъщащо усещане за клаустрофобия. От електродите по скалпа й и до малката телеметрична конзола, закопчана на китката й, минаваха жици. Саул бе узнал за това оборудване от колеги по време на изследвания за изучаване на съня и бе успял да обясни на Коен точно откъде да го купи.

— Ние просто не знаем — каза тя.

— Знаем много повече, отколкото преди двайсет и четири часа — възрази Саул. Вдигна две дълги ленти хартия от ЕЕГ-то. Компютърният писец беше надраскал луда бъркотия от пикове и спадове. — Виж това! Първо погледни ето тези привидно хаотични отклонения в хипокампуса му. Алфа-вълните на Харъд достигат пик, изчезват почти до нула и после влизат в очевидно състояние на REM^[1].

Три цяло и две секунди по-късно… виж… — Саул й показа втората разпечатка, където пиковете и спадовете идеално съвпадаха с първата. — Абсолютно сходство! Изгубила си всичките си функции от висш порядък, нямаш контрол върху придобитите рефлекси, дори автономната ти нервна система е поробена от неговата. Трябвали са ти по-малко от четири секунди да се присъединиш към него в това изменено състояние на REM или каквото и да е то. А може би най-интересната аномалия е тук, където Харъд генерира тета-ритъм. Няма начин да се сбърка. Ето реакцията на хипокампуса ти, който отвръща със същия тета-ритъм, а неврокортикалната ЕЕГ се изравнява. Натали, тази поява на тета-ритъм е добре документирана при зайци, плъхове и други бозайници, по време на специфични за вида дейности — например агресия и прояви на доминиране — но не и при приматите!

— Искаш да ми кажеш, че имам мозъка на плъх? — попита Натали. Шегата беше доста плоска и не спря позивите й за плач.

— Харъд някак си… също и другите… генерира този изумителен тетаритъм и в собствения си хипокампус, и в този на жертвата — продължи Саул, като говореше най-вече на себе си. Дори не забеляза опита на Натали да се пошегува. — Симпатичният ефект^[2] върху твоя мозък е уеднаквяването на неврокортикалната дейност при генериране на изкуствено състояние на REM.

Получаваш сетивните данни, но не можеш да реагираш на тях. А Харъд може. Невероятно. Това… — Той посочи едно внезапно изравняване на драскулките по нейната лента — …е точното място, където нервният токсин на упойващата стреличка влиза в действие. Забележи липсата на реципрочна реакция на неговата лента. Каквото и да иска той, явно се предава на неврохимичните рецептори на твоето тяло, но онова, което ти изпитваш, само се препредава на Харъд. Усетил е болката и парализата ти не повече, отколкото би ги почувствал насън. Ето, четирийсет и осем секунди по-късно, когато аз го инжектирам с аматид-пентотал… — Саул й показа мястото, където разнообразните линии на мозъчните функции прекратяваха бесния си танц и се успокояваха. — Боже, какво ли не бих дал да го държа някъде поне месец, с оборудване за КАТ-сканиране под ръка!

— Саул, ами ако аз… ако той отново установи контрол върху мен? Психиатърът намести очилата си.

— Веднага ще го науча, дори и да не гледам разпечатките. Препрограмирах алармата на компютъра да се задейства при първия сигнал за подобна хаотична дейност в хипокампуса му, внезапен спад на твоите алфа-вълнови мотиви, както и на появата на тета-ритъм!

— Аха — отвърна Натали и си пое дъх, — но какво ще правиш тогава?

— Ами ще проведем опитите за продължителност и разстояние, както е предвидено — отвърна Саул. — Според Джак предавателят, който ни осигури, би трябвало да има чист обхват поне от петдесет километра.

— Ами ако той може да го прави на сто километра или на хиляда? — Натали се постара напрежението да не проличи в гласа й. Искаше да пищи: Ами ако никога не ме остави на мира?! Имаше чувството, че се е съгласила на медицински експеримент, по време на който в тялото й е бил сложен да расте някакъв тлъст паразит.

Саул поклати глава.

— Петдесет километра са разстоянието, което трябва да определим в момента. Ако се окаже, че е повече, просто ще се върна и ще го приспя отново. Знаем, че той не може да те контролира, когато е в безсъзнание!

— И никога повече няма да може, ако умре — додаде Натали. Той кимна и стисна ръката й.

— Вече е буден. Ще изчакаме четирийсет и пет минути и ако не направи опит да те подчини, може да станеш. Лично аз не вярвам, че нашият господин Харъд ще се справи. Какъвто и да е източникът на чудовищните му сили, всички предварителни показания доказват, че Антъни Харъд е всъщност доста немощно чудовище… — той отиде до мивката, наля чаша вода и подкрепи главата на Натали, докато тя пиеше.

— Саул… след като ме пуснеш, нали ще оставиш компютърната аларма вързана на показанията и ще носиш пистолета със стреличките, а?

— Разбира се — отвърна психиатърът. — Докато тази пепелянка е при нас в къщата, ще го държим в клетката му!

 

Втори разпит на Антъни Харъд. Петък, 24-и април 1981 г… 19:23 ч. Субектът е инжектиран със содиум пентотал и мелиритин-С. Данните се записват също на видеокасета, ЕЕГ, полиграф и чрез биосензории канали.

— Тони, чуваш ли ме?

— Аха.

— Как се чувстваш?

— Добре. Странно.

— Тони, кога си роден?

— Ъ?

— Кога си роден?

— Седемнайсети октомври.

— Коя година, Тони?

— Ъ-ъ-ъ… 1944-а.

— И сега на колко си години?

— Трийсет и шест.

— Къде си израснал, Тони?

— В Чикаго.

— Кога за пръв път узна, че владееш силата, Тони?

— Коя сила?

— Способността ти да контролираш действията иа хората.

— А!

— Кога беше първият път, Тони?

— Ъ-ъ-ъ… когато леля ми каза да си лягам. Не исках. Накарах я да каже, че няма проблем да остана още.

— На колко години беше тогава?

— Не знам.

— Колко годишен си бил според теб, Тони? — Шест.

— Къде бяха родителите ти?

— Баща ми беше мъртъв. Самоуби се, когато бях на четири.

— Къде беше майка ти?

— Тя не ме искаше. Беше ми сърдита. Даде ме на леличка.

— Защо не те е искала?

— Казваше, че вината била моя.

— Кое е било по твоя вина?

— Смъртта на татко.

— Защо го е казвала?

— Защото татко ме удари… нарани ме… нарани ме, точно преди да скочи.

— Да скочи? От прозореца?

— Аха. Живеехме на третия етаж. Татко се удари в една от онези огради, дето имат шипове отгоре.

— Дали баща ти често те е бил, Тони?

— Аха.

— Помниш ли го?

— Сега си го спомних.

— Помниш ли защо те е ударил в нощта, когато се самоуби?

— Аха.

— Разкажи ми за това, Тони.

— Бях се уплашил. Спях в предната стая, където беше големият килер и в килера бе тъмно. Събудих се и се изплаших. Отидох в стаята на мама, както винаги, само че татко беше там. Обикновено не бе там, понеже продаваше разни работи и го нямаше през цялото време. Само че този път беше там и нараняваше мама.

— Как я нараняваше?

— Беше се качил върху нея, нямаше никакви дрехи и я нараняваше.

— И ти какво направи, Тони?

— Заплаках и му викнах да спре.

— Друго каза ли му?

— Ъ-ъ.

— Какво стана след това, Тони?

— Татко… спря. Изглеждаше странно. Заведе ме в дневната и ме удари с колана си. Удари ме много силно. Мама му каза да спре, но той продължи да ме бие. Много болеше.

— И ти го накара да спре?

— Не!

— Какво стана след това, Тони?

— Татко внезапно спря да ме бие. Стисна главата си и тръгна някак странно. Погледна към мама. Тя вече не плачеше. Тя носеше фланеления халат на татко. Имаше навика да го носи, докато го няма, защото беше по-топъл от нейния. Тогава татко отиде до прозореца и скочи през него.

— Прозорецът беше ли затворен?

— Аха. Навън бе много студено. Оградата беше нова. Собственикът на сградата я бе сложил тъкмо преди Деня на благодарността.

— И колко време след това отиде да живееш с леля си, Тони?

— Две седмици.

— И защо смяташ, че майка ти е била сърдита?

— Тя ми каза.

— Че е ядосана?

— Че съм наранил татко.

— Като си го накарал да скочи?

— Аха.

— А ти накара ли го да скочи, Тони?

— Не!

— Сигурен ли си?

— Да!

— Тогава откъде майка ти е научила, че можеш да караш хората да правят разни неща?

— Не знам!

— О, знаеш, Тони! Помисли си. Сигурен ли си, че онзи път, когато си накарал леля си да ти позволи да останеш до късно, е било първият, когато въобще си овладял някого?

— Да!

— Сигурен ли си, Тони?

— Да!

— Тогава защо майка ти мисли, че можеш да правиш такива неща Тони?

— Защото тя можеше!

— Майка ти е можела да контролира хората?

— Ами да. Винаги го е правила. Караше ме да седя на гърнето, когато бях много малък. Караше ме да не плача, когато ми се плачеше. Караше и татко да прави разни работи заради нея, ако беше там, та да заминава. Правеше го!

— И тя ли го накара да скочи онази нощ?

— Не! Тя накара мен да го накарам да скочи!

 

Трети разпит на Антъни Харъд. 20:08 ч, петък, 24-и април.

— Тони, кой уби Аарон Ешкол и семейството му?

— Кого?

— Израелеца.

— Израелеца ли?

— Господин Колбън сигурно ти е казал за това.

— Колбън? О, не, Кеплър ми каза. Точно така. Хлапето от посолството.

— Да, хлапето от посолството. Кой го е убил?

— Хейнс прати един екип да си поприказва с него.

— Ричард Хейнс?

— Аха.

— Хейнс, агентът на ФБР?

— Ъ-хъ.

— Лично Хейнс ли е убил семейство Ешкол?

— Така мисля. Кеплър ми каза, че той бил началник-екип.

— Кой е разрешил тази операция?

— Ъ-ъ… Колбън… Барент.

— Кой от двамата, Тони?

— Няма значение. Колбън е просто марионетка на Барент. Може ли да си затворя очите? Много съм уморен.

— Да, Тони. Затвори си очите. Поспи, докато дойде време пак да си поговорим!

 

Четвърти разпит на Антъни Харъд. Петък, 24-и април 1981-а година. 22:16 ч. Венозно се вкарва содиум пентотал. Амобарбитал содиум е въведен в 22:04 ч. Данните се записват на видеокасета, полиграф, ЕЕГ и биосензор.

— Тони?

— Да.

— Знаеш ли къде е Полковника?

— Кой?

— Уилям Бордън.

— О, Уили!

— Къде е той?

— Не знам.

— Имаш ли някаква представа къде може да е?

— Не.

— А има ли начин да открием къде се намира?

— Ъ-ъ. Може би. Не знам!

— Защо не знаеш? Има ли някой, който би могъл да знае къде е той?

— Кеплър. Евентуално.

— Джоузеф Кеплър?

— Аха.

— Кеплър знае къде е Уили Бордън?

— Кеплър твърди, че получава писма от Уили. — Откога са тези писма?

— Не знам. От последните седмици. — Вярваш ли на Кеплър?

— Аха.

— Откъде са пристигали писмата?

— Франция. Ню Йорк. Не ми каза всичко.

— Уили ли е започнал преписката?

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Кой е писал пръв — Уили или Кеплър?

— Кеплър.

— Как се е свързал с Уили?

— Писал на хората, които пазят къщата му в Германия.

— Валдхайм?

— Аха.

— Кеплър е пратил на пазачите на Валдхайм писмо на името на Уили и Полковника му е отговорил?

— Аха.

— Защо Кеплър му е писал и какво е казал Уили в отговора си?

— Кеплър играе с двата края срещу средата. Иска да се намира от подветрената страна на Уили, ако той встъпи в Островния клуб.

— Островния клуб?

— Аха. Каквото е останало от него. Траск е мъртъв. Колбън е мъртъв. Предполагам, Кеплър е пресметнал, че Барент ще трябва да постигне споразумение, ако Уили продължи да оказва натиск.

— Разкажи ми за Островния клуб, Тони…

 

Минаваше два следобед, когато Саул се присъедини към Натали в кухнята. Психиатърът изглеждаше уморен и беше много блед. Негърката му наля чаша прясно сварено кафе и седнаха да разгледат големия пътен атлас.

— Това е най-доброто, което намерих — каза Натали. — Намерих го на една денонощна спирка за камиони на Междущатско 5. — Ще ни трябва истински атлас или поне някакви сателитни данни. Може би Джак Коен може да ни помогне… — Саул плъзна пръст по крайбрежието на Южна Каролина. — Островът дори не е отбелязан тук! — Така е — съгласи се Натали, — но ако е на трийсетина километра от брега, както Харъд казва, вероятно няма и да го има на тази карта. Според мен е ето тук, източно от Чедър и островите Мърфи… но не е по-южно от Кейп Ромейн.

Саул си свали очилата и потри гърба на носа си.

— Това не е някакво мизерно островче или парче пясък — уточни. — Според Харъд остров Долман е почти петнайсет километра дълъг и е шест километра на най-широкото място. Живяла си в Чарлстън през по-голямата част от живота си, а не си чувала за него?

— Не съм — кимна момичето. — Сигурен ли си, че той спи?

— О, да — отвърна психиатърът. — Не бих могъл да го събудя през следващите шест часа, дори и да искам… — той погледна картата, която беше начертал според инструкциите на Харъд, и я сравни с тази от досието за Барент, изготвено от Коен. — Достатъчно будна ли си да прегледаме това?

— Ами, изпробвай ме — отвърна Натали.

— Добре. Барент и групата му… оцелелите членове… ще се срещат на техния летен лагер на остров Долман през седмицата на 7-и юни. Това е публичната част. Хората, за които Харъд казва, че ще са там, са точно от калибъра на забележителностите, които Коен ни маркира. Всичките са мъже. Жени не се допускат. Дори Маргарет Тачър не би влязла, ако поиска. И целият обслужващ персонал е съставен от мъже. Според Джак има купища охрана. Публичната забава приключва в събота, на 13-и юни. В неделя — 14-и — според Харъд ще пристигне Полковника и ще се присъедини към четиримата членове на Островния клуб — включително и нашия пленник — за следващите пет дни спортни занимания.

— Спорт! — зяпна Натали. — Направо не мога да повярвам!

— Кървав спорт — уточни Саул. — Има смисъл! Тези хора притежават същата сила, каквато имат Полковника, Мелани Фулър и онази Драйтън. Вкусът към насилие е истински наркотик, но те са обществени фигури. За тях е по-трудно да участват косвено в онези видове кърваво улично насилие, с каквото са се занимавали нашите трима старци във Виена.

— Значи трупат нагона си и го разтоварват наведнъж, за по една ужасяваща седмица годишно — кимна негърката.

— Да. Освен това е и безболезнен начин… безболезнен за тях… да подновяват ежегодно йерархичния ред в глутницата. Островът е изумително усамотен. Технически дори не е под юрисдикцията на САЩ. Когато Барент е там, той и гостите му остават в тази област… южния ръб. Имението му е разположено на същото място, както и тъй наречените „летни лагерни постройки“. Останалите шест километра, маркирани с пътеки в джунглата и мангрови блата, са разделени на охраняеми зони, огради и минни полета. Точно там осъществяват тяхната собствена версия на играта на Полковника.

— Нищо чудно, че е положил толкова усилия да го поканят — отбеляза Натали. — Колко невинни хора падат жертва през тази седмица на лудост?

— Харъд твърди, че всеки член на Островния клуб получава петима обекта — уточни Саул. — С други думи, по един за всеки от петте дни на забавлението.

— И къде, по дяволите, намират всичките тези хора?

— Според Харъд Чарлз Колбън ги снабдявал с нужното количество — обясни Саул. — Идеята е, че те разиграват на жребий своите… как би ги нарекла? Своите пионки. Те ги разиграват на жребий всяка сутрин за ежедневното забавление. Вечерното, по-точно, Харъд казва, че играта започва чак при здрачаване. Идеята е, че те трябва да изпробват Способността си, като при това има включен и случаен елемент. Не искат да загубят… пионките… които са дресирани продължително време.

— И откъде ще вземат жертвите си тази година? — полюбопитства Натали. Тя отиде до бюфета и се върна с бутилка „Джак Даниълс“. Прибави солидна доза в кафето си.

Саул й се усмихна.

— Именно. Като младши партньор или чирак-вампир, или какъвто там е нашият господинчо Харъд, той е натоварен със задачата да осигури петнайсет от играчките. Това трябва да са хора в прилично физическо състояние, но да не липсват никому.

— Абсурдно е! — възрази Натали. — Няма човек, чието изчезване да не разтревожи абсолютно никого!

— Всъщност не е така — поправи я Ласки. — Има десетки хиляди тийнейджъри, които бягат от къщи ежегодно само в този щат. Повечето така и не се завръщат. Във всеки голям град има клонове на психиатричните болници, препълнени с хора, които си нямат минало, нямат и семейство, което да ги потърси. Полицията е затрупана с доклади за изчезнали съпрузи и изпарили се съпруги.

— Значи те просто събират от улицата десетина души, товарят ги на кораб за проклетия си остров и ги карат да се избиват един друг? — гласът на Натали бе натежал от умора.

— Да.

— Вярваш ли на Харъд?

— Може и да препредава лъжлива информация, но наркотиците не му позволяват да измисля лъжи.

— И ще го оставиш жив, така ли, Саул?

— Да. Ще имаме най-голям шанс да намерим Полковника, ако тази група продължи с островната си лудост. Елиминираме ли Харъд… или дори ако го задържим пленник за по-продължително време… вероятно ще развалим цялата изненада.

— Ти какво, мислиш си, че няма да я развалим, ако… ако това прасе изтичка при Барент и останалите да им разкаже всичко за нас?

— Мисля, че е силно вероятно да не постъпи така.

— Иисусе Христе, Саул, откъде си толкова сигурен?

— Не съм, но съм сигурен, че Харъд е много объркан. В един момент е убеден, че ние с теб сме агенти на Полковника. В следващата секунда вярва, че сме изпратени от Кеплър или Барент. Просто не може да повярва, че сме независими актьори в тази мелодрама…

— Мелодрама е точната дума — съгласи се Натали. — Татко често ме оставяше до късно да гледам онези боклуци, които даваха в петък вечер… „Крийчър фичър“… „Най-опасната игра“. Това са дивотии, Саул!

Саул Ласки удари с длан по кухненската маса — толкова силно, че звукът оттекна в облицованото с плочки помещение като изстрел от пушка. Чашата на Натали подскочи и кафето се разля по дървения плот.

— Не ми разправяй на мен, че това са дивотии! — изрева психиатърът. За пръв път през петте месеца, откакто го познаваше Натали, го чуваше да повиши тон. — Не ми разправяй на мен, че всичко това е глупава мелодрама! Кажи го на баща си и на Роб Джентри, дето им прерязаха гърлата! Кажи го на племенника ми Аарон, на жена му и на децата му! Кажи го на всички… всичките хиляди, които Полковника е вкарал в пещите! Кажи го на баща ми и на брат ми Джоузеф…

Саул се изправи толкова бързо, че столът му падна. Наведе се над масата и момичето забеляза как изпъкват мускулите под загорялата кожа на ръката му, ужасния белег на левия бицепс и избелялата татуировка. Гласът му бе по-тих, когато заговори отново, но не беше по-спокоен; просто яростта вече бе овладяна.

— Натали, целият този век представлява отвратителна мелодрама, написана от третокласни мозъци, за сметка на живота и душите на другите хора. Не можем да я спрем. Дори ако сложим край на тези извращения, това ще означава просто да отклоним един от лъчите на прожекторите, който ще се прехвърли върху друг лешояден актьор в този зловещ фарс. Такива неща ежедневно се извършват от хора, която нямат и грам от тази абсурдна психична способност… хората упражняват власт под формата на насилие по правото на техния пост и обществено положение, с куршум и тояга, или пък с върха на острието на ножа си… но, в името на Господа, тези кучи синове посегнаха на нашето семейство, на нашите приятели и ние ще ги спрем! — той прехапа устни, отпусна ръце и сведе глава. По масата покапа пот.

Натали го хвана за ръката.

— Саул — каза меко, — знам! Съжалявам. Много сме уморени. Трябва да поспим.

Той кимна, потупа я по ръката и потри бузите си.

— Ти поспи няколко часа. Аз смятам да си легна на походното легло в наблюдателната зала. Програмирал съм сензорите да вдигнат тревога, когато Харъд се събуди. С малко късмет и двамата ще можем да дремнем поне по седем часа.

Натали изгаси лампата и излезе заедно с него до подножието на стълбите. Когато той тръгна нагоре, тя спря и попита:

— Това означава, че със сигурност ще трябва да продължим със следващата част, нали? Чарлстън?

Саул кимна уморено.

— Така мисля. Не виждам друг начин. Съжалявам!

— Няма нищо — промърмори тя, макар че от страх по кожата й пробягаха хиляди ледени крачета, щом си помисли за онова, което им предстоеше. — Знаех, че ще се стигне и дотам.

Психиатърът изпитателно я погледна.

— Не е задължително.

— Напротив — възпротиви се Натали. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като прошепна последните думи само на себе си: — Напротив, задължително е!