Дан Симънс
Лешояди (57)

55
Чарлстън,
вторник, 5-и май 1981 г.

Натали положи огромни усилия да измине първата пресечка. Когато зави зад ъгъла и домът на Фулър изчезна от полезрението й, вече знаеше, че е изправена пред избора да остави коленете си да поддадат и да се срути на тротоара — или да побегне.

Побягна. Покри първата пресечка с бесен спринт, спря на ъгъла да погледне назад и мерна за миг тъмен силует който пресичаше някакъв двор, когато го осветиха фаровете на завиваща кола. Младежът й изглеждаше смътно познат, но от това разстояние не можа да различи лицето или чертите му. Ясно видя обаче ножа в ръката му. Друг, по-голям силует, се мерна зад ъгъла. Натали продължи бежешком още една пресечка на юг и отново зави на изток, вече задъхана. Под ребрата й гореше огън, бе уморена, но не обръщаше внимание на болката.

В карето, където беше оставила фургона, имаше повече лампи, но магазините и ресторантите бяха затворени, а тротоарите — пусти. Накрая Натали спря пред форда, отвори вратата откъм шофьора и се метна на предната седалка. За секунда-две я заля поток дълбока, изцяло нелогична паника, след като не намери ключовете на запалването и осъзна, че не носи чанта и няма джобове. Почти веднага си спомни, че е оставила връзка под седалката. Саул да ги намери, когато дойде да прибере колата. Наведе се надолу да посегне за тях, но вратата откъм пътника се отвори и в колата се вмъкна някакъв мъж. Натали с усилие задави писъка в гърлото си, докато се изправяше и вдигаше юмруци в инстинктивна реакция.

— Аз съм — предупреди я Саул. Нагласи очилата си. — Добре ли си? — О, Иисусе! — изпъшка тя. Опипа отдолу, намери ключовете и запали колата. Двигателят изрева. Една сянка се отлепи от боклуците и изтича по улицата на двайсетина метра от тях.

— Дръж се! — извика Натали. Включи на скорост с трясък и стрелна колата по улицата, ускорявайки до сто километра в час, а още не бяха стигнали края на карето. Преди младежът да отскочи встрани, фаровете го осветиха за две секунди.

— Боже мили — простена Натали, — видя ли кой беше това?

— Марвин Гейл — отвърна Саул. — Ти по-добре намали. Никой не ни преследва.

Тя забави малко и се качи на магистралата, която водеше на север. Откри, че се люлее на ръба между сълзите и смеха. Тръсна глава, разсмя се отново и се опита да овладее гласа си.

— Боже мили, стана, Саул! Стана! А аз дори не съм играла в училищните пиески! Стана. Не мога да повярвам! — тя реши да преглътне смеха си и откри, че вместо него в очите й напират сълзи. Саул я стисна за рамото и тя го погледна за прв път. В течение на една ужасна секунда бе напълно сигурна, че това е Мелани фулър, която я е надхитрила, че старото чудовище някак ги е открило, знае за плановете им и е успяло да овладее партньора й, и…

Натали се отдръпна сепнато.

Саул озадачено я изгледа за миг, после поклати глава.

— Не, всичко е наред, Натали! Събудих се, намерих бележката ти и взех такси до „При Хенри“…

— Фенотиазинът! — прошепна негърката, почти неспособна да следи и движението, и Саул едновременно.

— Не изпих всичкото кафе — поясни той. — Твърде горчиво беше. Освен това си го смесила в пропорция като за Антъни Харъд. Той е доста по-дребен от мен!

Натали го гледаше изпитателно. В част от съзнанието си се чудеше дали не откача.

Саул нагласи очилата си.

— Добре — заяви. — Нали решихме, че тези… твари… нямат достъп до спомените. Идеята беше да те разпитам, но нека започнем с мен. Да ти опиша ли фермата на Давид в Кесария? Ресторантите, където сме ходили в Йерусалим? Накъде караше Джак Коен след Тихуана?

— Не — прошепна Натали. — Всичко е наред!

— А ти наред ли си?

Тя изтри сълзите си с пръсти и се засмя.

— О, Боже, Саул, ужасно беше! Цялата къща е тъмна като гроб, а онзи умствено недоразвит гигант и другото зомби ме въведоха в дневна или фоайе, или както там го наричат, и там имаше половин дузина хора, които стояха на тъжно. Иисусе, бяха като изправени там вкочанени трупове — онази жена бе закопчала накриво бялата си престилка и устата й висеше отворена през цялото време… направо не можех да мисля, с всяка секунда все по-силно вярвах, че вече няма и да мога да говоря, гласът ми просто няма да се чуе, и тогава това малко… малко… нещо дойде със свещ. Беше по-лошо от Грумбълторп, по-лошо от кошмарите ми и очите му изглеждаха — ами, нейните очи бяха, Саул, луди, втренчени — о, Боже! Не съм вярвала в демоните, Сатаната или Ада, но тази малка твар идваше право от Данте или някой кошмар на Йеронимус Бош, а тя продължаваше да ми задава въпроси през нето… Не можех да отговоря на нито един от тях и знаех, че тази сестра — това създание, облечено като сестра — дето стоеше зад мен, ще направи нещо, но после Мелани, всъщност малкото момче-демон, но беше самата Мелани, спомена Бад Ихл и съзнанието ми просто прещрака, Саул, просто прещрака, и всички онези часове четене и запомняне на досиетата, които Визентал беше събрал… спомних си танцьорката, онази от Берлин, Берта Майер, и след това бе лесно, но бях ужасена, че тя ще пита отново за ранните им години, само че не, Саул, мисля, че я спечелихме, мисля, че тя захапа въдицата, но бях толкова уплашена… — Натали спря, леко задъхана.

— Я да се отбием ето тук — предложи психиатърът и й посочи един празен паркинг близо до „Кентъки Фрайд Чикън“.

Тя спря колата и нагласи скоростния лост на „стоп“, след което се пребори да овладее дишането си. Саул се наведе, улови я за брадичката и я целуна — първо по лявата буза, после по дясната.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, скъпа моя! Ако имах дъщеря, бих се гордял тя да бъде като теб!

Натали избърса и последните си сълзи.

— Саул, трябва да побързаме да се приберем в мотела и да вържем ЕЕГ-оборудването, както бяхме планирали. Трябва да ме разпиташ. Тя ме докосна… Почувствах го… беше по-страшно, отколкото онзи път, когато Харъд… бе студено, Саул, студено и плъзгаво като… не знам… като нещо от гроба!

Психиатърът кимна.

— Тя мисли, че ти идваш от гроба. Можем само да се надяваме, че Достатъчно се бои от още една схватка с Нина, за да не се опита да те отмъкне от предполагаемата й Немезида^[1].

Ако се кани да използва силата си върху теб, логично изглежда да го направи, докато сте в контакт.

— Способност — поправи го Натали. — Тя я нарече „Способността ни“, и съвсем ясно усетих главната буква… — огледа се със страх в очите. — Трябва да се върнем, Саул, и да изкараме двайсет и четири часовата карантина, както беше планирано. Трябва да ми зададеш въпросите, за да си сигурен, че аз… помня всичко!

Ласки се разсмя меко.

— Натали, ще включим ЕЕГ-телеметрията докато пиша, а ти ще спиш, но няма нужда да си играем на въпроси и отговори. Малкият ти монолог тук в колата ме убеди, че ти си онази, която винаги си била… и че си много смела и красива млада дама. Гушни се тук, а аз ще те сменя и ще карам!

Натали облегна глава на възглавницата, докато Саул изкара последните няколко километра до мотела им. Мислеше си за баща си — припомняше си спокойните мигове в тъмната стаичка или на вечеря с него — и онзи път, когато си поряза дълбоко коляното на една отломка ръждив метал зад къщата на Том Пайпър. Трябва да беше на пет или шест годинки — майка й още бе жива — и изтича вкъщи, а баща й я посрещна на двора, остави косачката да си бръмчи, където си беше, и тръгна срещу нея, втренчил шокиран поглед в крака й и бялото чорапче, просмукано с червена кръв. Но тя не плака. Той я вдигна и я внесе през френския прозорец, като през цялото време й повтаряше: „Смелото ми момиченце, смелото ми момиченце!“.

Така и беше. Натали затвори очи. Беше смела.

— Това е началото — заяви Саул. — Определено е началото! И е началото на техния край.

Все още със затворени очи и най-сетне успокояващ се пулс, Натали кимна и пак се сети за баща си.