Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

15
Вашингтон,
събота, 20-и декември 1980

Саул Ласки стоя неподвижен над двайсет минути, загледан в момичето. Тя отвръщаше на погледа му без да мига, също тъй неподвижна застинала във времето. Носеше сламена шапка, леко килната към темето, и сива престилка над проста бяла риза. Косата й беше руса, а очите — сини. Бе скръстила ръце на гърдите си и лактите й стърчаха с тромавата грация на детска непохватност.

Някой мина между него и картината и Саул отстъпи, като се премести малко настрани, за да получи по-добра видимост. Момичето със сламената шапка продължи да се взира в празното пространство, където бе стоял. Той не знаеше защо тази картина го трогва толкова — повечето от работите на Мари Касат му се струваха прекалено сантиментални, бяха просто леко замазани пастелни цапаници, но точно тази го бе трогнала до сълзи, когато за пръв път дойде в Националната галерия преди почти двайсет години. Сега нито едно пътуване до Ню Йорк не бе съвършено, ако не отиде на поклонение при Момичето със сламената шапка. Мислеше си, че може би това пълничко, лице и изпълнен с копнеж взор му връщат присъствието на сестра му Стефа — умряла от тиф по време на войната — макар че косата на Стефа бе много по-тъмна, а очите й изобщо не бяха сини.

Саул обърна гръб на картината. Всеки път, когато посещаваше музея, си обещаваше да разгледа новите отдели, да прекара повече време при съвременното творчество… и винаги оставаше твърде дълго тук, с момичето. „Следващия път“ — помисли си.

Минаваше един следобед и тълпата в ресторанта на галерията оредяваше, когато той стигна входа и спря там да огледа масите. Веднага забеляза Аарон, седнал на малка масичка до ъгъла, с гръб към високо растение в саксия. Саул му махна и се присъедини към младежа.

— Здравей, чичо Саул!

— Здрасти, Аарон!

Племенникът му се изправи и го прегърна. Ласки се ухили, стисна момчето през раменете и го огледа. Вече не беше момче. Аарон трябваше да навърши двайсет и шест през март. Вече не беше момче, може би, но все още бе слаб и Саул видя на лицето му усмивката на Давид, обърнатата нагоре извивка на мускула във всяко ъгълче на устата, само че тъмните къдрици и големите очи, които надничаха към него иззад очилата, бяха на Ребека. В тъмната кожа и високите скули обаче имаше наследство, което си беше лично от Давид, сякаш допълнителна черта от сабра, роден в Израел евреин. Аарон и близнакът му Исак бяха на по тринайсет, твърде дребни за възрастта си, когато избухна Шестдневната война. Саул пристигна в Тел Авив, закъснял с пет часа да се присъедини към воюващите, пък ако ще и само като лекар, но не и прекалено късно, че да не чуе как малките Аарон и Исак разказват и преразказват преживелиците на техния по-голям брат Абнър, капитан от Военновъздушните сили. Освен това Саул изслуша и цял куп допълнителни подробности за смелостта на братовчеда на Аарон и Исак — Хаим — който предвождал батальона си на Голанските възвишения. Две години по-късно младият Абнър бе мъртъв, улучен от египетски SAM по време на войната за изтощение, а на следващия август дойде и редът на Хаим да умре. Той стана жертва на погрешно взривена израелска мина по време на войната Йом Кипур. Аарон навършваше шестнайсет онова лято, страдаше от астма и това го отърва от казармата. Давид, баща му, прецакваше всеки план, който малкият измисляше, за да влезе в армията.

Аарон си бе поставил за цел да стане командос или патрулен като брат си Исак. Когато всички служби го отхвърлиха заради астмата и лошото зрение, момчето завърши колеж… и изигра последната си карта. Отиде при баща си и го помоли — умоляваше Давид! — да използва старите си връзки в разузнавателните служби, за да му намери работа. Така влезе в Мосад през юни 1974-а.

Не премина подготовка за полеви агент; Израел имаше твърде много бивши командоси и други герои на служба в Мосад, за да се нуждае за подобна изтощителна работа от точно този слабичък, умен младеж, който вечно се на ръба на разболяването. Аарон получи стандартната подготовка за самозащита и боравене с онестрелно оръжие, дори доби някакъв опит в използването на малката „Берета“ двайсет и втори калибър, каквито прилагаше Мосад по онова време, но истинският му талант се криеше в криптографията. След три години работа в комуникациите на Тел Авив и още една година на полето някъде в Синай, Аарон дойде във Вашингтон да работи със специалната група в израелското посолство. Фактът, че е син на Давид Ешкол, никак не вредеше на шансовете му за подобно назначение.

— Та как си, чичо Саул? — попита Аарон на иврит.

— Добре — отвърна Саул. — Говори на английски, моля те.

— Няма проблем — в гласа на момчето не се забелязваше и следя 0т акцент.

— Как са баща ти и брат ти?

— По-добре, отколкото когато говорихме за последно — отвърна Аарон. — Докторите смятат, че татко ще може да изкара известно време на фермата това лято. Исак беше повишен в полковник.

— Чудесно, чудесно — кимна Саул. Хвърли поглед към трите папки които племенникът му бе поставил на масата. Опитваше се да измисли някакъв начин да обърне събитията така, че да не въвлече момчето в тази история, като същевременно успее да измъкне цялата информация, която Аарон евентуално бе събрал.

Все едно четящ мислите му, племенникът се наведе напред и прошепна властно:

— Чичо Саул, за какво точно става дума?

Саул примигна. Преди шест дни се беше обадил на Аарон и го бе помолил да събере, ако е възможно, информация за Уилям Бордън или местонахождението на Франсис Харингтън. Глупава постъпка, всъщност; през всичките тези години щателно бе избягвал да се обръща към семейството или семейните връзки, но беше разстроен от мисълта, че младият Харингтън е изчезнал и отчаян, че ако иде в Чарлстън, може да изпусне някое жизненоважно късче информация за Бордън — за своя Полковник. Аарон му се обади по защитена от подслушване линия и попита:

— Чичо Саул, става дума за твоя немски офицер, нали? Психиатърът не отрече. Всички в семейството знаеха за вманиачаването на чичо Саул по неизвестния нацист, когото срещнал в лагерите по време на войната.

— Нали знаеш, че Мосад не може да действа легално в САЩ — допълни Аарон. Чичо му нямаше какво да каже по въпроса и мълчанието му издаваше всичко. Беше работил с бащата на Аарон, когато „Ирагун Зваи Ле’уми“ и „Хагана“ бяха незаконни и дейни, купуваха американски оръжия и оръжейни заводи, които парче по парче биваха прекарвани в Палестина, за да бъдат сглобени и готови за действие, когато арабските армии неизбежно ще плъпват през границите на новородената ционистка държава.

— Добре — отвърна Аарон на мълчанието му. — Ще направя каквото мога.

Саул примигна отново и си свали очилата, за да ги избърше с кърпичка.

— Nu, какво мислиш? — попита. — Интересуваше ме този човек Бордън. Едно време Франсис ми беше ученик. Замина за Лос Анджелис да открие нещо за него. Вероятно да души около развод, кой знае? Когато Франсис не се върна навреме и се чу, че господин Бордън бил умрял, един приятел ме помоли за помощ. Сетих се за теб, Аарон!

— А-ха — промърмори младежът. Взря се изпитателно в чичо си, накрая поклати глава и въздъхна. Огледа се, за да е сигурен, че няма никой на разстояние за подслушване и надникна зад гърба на Саул. После отвори първата папка.

— Излетях за Лос Анджелис в понеделник — поде Аарон.

— Нима! — Саул остана изумен. Беше имал предвид племенникът му да звънне няколко телефона от Вашингтон, да използва каквито там умни компютри има в израелското посолство напоследък — особено в кабинета, където работеха шестима агенти на Мосад — и може би дори да надникне в израелските или американските тайни досиета. Но не очакваше момчето да хукне за Западния бряг още на следващия ден.

Аарон махна с ръка.

— Никакви проблеми — каза. — Имам насъбрани цели седмици неизползвана отпуска. А и откога не си ни молил за нещо, чичо Саул? Винаги само даваш, и даваш, и даваш — още откакто бях дете. Парите от Ню Йорк ме издържаха в университета в Хайфа, макар че и ние можехме да си го позволим. И какво, ти да ме помолиш за някоя дреболия, а аз да не я свърша?

Саул потри челото си.

— Ти не си Джеймс Бонд, Моди — каза, като използва детинския прякор на Аарон. — Освен това Мосад не действа легално в Щатите.

Племенникът не реагира.

— Беше почивка, чичо Саул! — възрази. — Та искаш ли да чуеш какво съм свършил през почивката, или не?

Саул кимна.

— Така, тук е бил отседнал твоят господин Харингтън — Аарон плъзна една черно-бяла снимка на хотел в Бевърли Хилс. Психиатърът остави снимката на масата, докато я оглеждаше, после му я плъзна обратно.

— Не научих почти нищо — допълни племенникът му. — Той се е регистрирал на осми декември. Една сервитьорка запомнила, че червенокос младеж, който съвпада с описанието на Харингтън, закусил в кафенето на хотела в девет сутринта. Портиерът мисли, че е видял човек, каращ жълт „Датсун“ като наетия от Харингтън, да оставя колата на хотелския паркинг около три следобед същия вторник. Но не е сигурен — Аарон плъзна още два листа по масата. — Ето фотокопия от една вестникарска статия… само един абзац… и полицейски доклад. Жълтият „Датсун“ бил намерен паркиран близо до офиса на „Херц“ на летището в сряда, десети. Хората от „Херц“ в крайна сметка накарали майката на Харингтън да плати просрочването. Анонимен паричен чек за 329.48 долара хотелска сметка пристигнал по пощата в понеделник, 15-и. Същият ден, когато се озовах там. Пликът беше пуснат от Ню Йорк. Да знаеш нещо за това, чичо Саул?

Психиатърът го погледна.

— Не мисля — кимна Аарон. Затвори папката. — Но онова, което е наистина странното в случая, е, че асистентите на половин ден на Харингтън в аматьорската му детективска агенция — Денис Лиланд и Селби Уайт — са били убити при автомобилна катастрофа същата седмица. Петък, дванайсети декември. Карали от Ню Йорк за Бостън, след като провели междуградски разговор… Какво има, чичо Саул?

— Нищо.

— За момент като че ли ти призля. Знаеше ли за тези двамата? Уайт е ходил с Харингтън в Принстън… той е от рода Уайт в Хаянис Порт.

— Веднъж съм го срещал — уточни Саул. — Давай нататък! Аарон намръщено погледна чичо си. Той пък си припомни същото изражение от времето, когато момчето не беше сигурно в истинността на фантастичните приказки преди лягане, които му разказваше.

— Е, каквото и да се е случило, изглежда много професионално — заключи Аарон. — Понякога американските престъпни семейства — новата Мафия — правят такива неща. Три изстрела. Много чисто. Две тела, автомобилна катастрофа; камионът, който ги прегазил на пътя, все още се търси. Третото тяло е изчезнало. Но въпросът е какво е вършел Франсис Харингтън в Калифорния, та толкова да притесни професионалистите — ако изобщо е била мафията — че да тръгнат да правят нещата по стария си начин? И защо и тримата? Лиланд и Уайт са имали истинска работа, тяхното моткане с полулегалната детективска агенция на Харингтън е било по-скоро… ами, по някоя задача за уикенда. Агенцията е имала три случая тази година, двата са работа покрай развода на приятели. Третото е загуба на време, докато се е опитвал да издири биологичните родители на някакъв нещастен стар глупак — четирийсет и осем години, след като са го изоставили…

— Откъде научи всичко това? — попита меко Саул.

— Говорих със секретарката на Франсис, която е на половин работен ден. Посетих офиса му една вечер, след като се върнах в сряда.

— Взимам си думите назад, Моди. Ти си истински Джеймс Бонд.

— А-ха — съгласи се Аарон. Огледа се. В ресторанта вече не сервираха обяд и хранещите се оредяваха. Хората полека-лека си тръгваха. Бяха останали достатъчно, за да не бият Саул и племенникът му на очи, но все пак поне на пет-шест метра около тях нямаше жива душа. Някъде в подземния коридор извън ресторанта се разплака дете с глас като клаксон.

— Още нищо не си чул, чичо Сам — каза Аарон с най-добрата си имитация на каубойски провлачен говор.

— Давай!

— Секретарката каза, че Харингтън получавал много обаждания от човек, който никога не се представял — съобщи му Аарон. — Полицията иска да знае кой е бил той. Тя им казала, че не знае… и Харисън няма записки по случая, освен за пътните разноски и разни такива. Какъвто и да е случаят, този нов клиент натоварил Франсис достатъчно, за да му потрябва помощта на старите му колежански приятелчета.

Беше ред на Саул да измърмори:

— А-ха…

Аарон отпи от кафето си.

— Ти каза, че Харингтън е стар твой студент, чичо Сам. Но няма и следа от него в записите на Колумбийския.

— Посети два курса — обясни психиатърът. — Война и човешко поведение и Психология на насилието, Франсис не е отпаднал от Принстън заради глупост… брилянтен е и е бил отегчен. Моите лекции не го отегчаваха. Сега продължавай, Моди!

Устата на Аарон се сви в съсредоточена гримаса, която напомни на Саул за най-упоритото изражение на Давид Ешкол, когато те двамата спореха за морала на партизанската война късно в ярките нощи във фермата извън Тел Авив.

— Секретарката казала на полицията, че клиентът на Харингтън звучал като евреин — допълни Аарон. — Тя ми заяви, че винаги може да различи евреите по начина им на говорене. Този й звучал като чужденец. Немец или унгарец, най-вероятно.

— Nu?

— Ще ми кажеш ли какво става, чичо Саул?

— Не точно сега, Моди! И аз самият не знам още.

Устните на племенника му останаха свити. Той почука по другите две папки. Бяха по-дебели от първата.

— Събрал съм тук и още доста неща, които са много по-обхватни от задънената улица с Харинггън — заяви. — Струва ми се, че размяната ще е честна!

Саул леко вдигна вежди.

— Значи сега става дума за размяна, а не за услуга? Аарон въздъхна и отвори втората папка:

— Бордън, Уилям Д. Вероятно роден през август 1906 година в Хъбард, Охайо, но няма никакви документи между акта за раждане от 1906 година и внезапен потоп от карти за обществено осигуряване, шофьорски книжки и тъй нататък, издадени от 1946 година насам. Това е нещо, на което компютрите на ФБР обикновено обръщат внимание, но като че ли в този случай никой не се е интересувал. Предполагам, че ако проверим гробищата около Хъбард, Охайо… където и да е това, по дяволите… ще намерим малка надгробна плоча за бебето Били Бордън, нека ангелите му пеят в рая, и тъй нататък, и тем подобни. Премества се в Ню Йорк една година по-късно. Който и да е той, имал е пари. Бил е от онези, потайните меценати на бродуейските пиеси през 48-а и 49-а. Купувал е с големите момчета, но не е хапвал и пийвал с тях, както изглежда… Или поне не успях да намеря слухове за него в старите вестници и нито един от старите доносници, работили за някои от древните продуценти и агенти, не си го спомня. Както и да е, Бордън заминава за Лос Анджелис през 1950-а, продуцира първия си филм същата година и оттогава постоянно е в сянка. Като че ли излиза от прикритие — поне донякъде — през шейсетте. Холивудските пророци го наричат Швабата и Големия Бил Бордън. От време на време прави по някое парти, но никога не вдига достатъчно шум, за да докара ченгетата. Човекът е светец… никакви пътни нарушения, никакви глоби за неправилно паркиране… нищо. Или е така, или има достатъчно кеш да изтрие от записите всичко по-гнусно. Как смятащ, чичо Саул?

— Какво друго намери?

— Нищо — отвърна Аарон. — Нищо, като изключим разни боклуци от студиата, снимка на портата на вилата на хер Бордън в Бел Еър… къщата не се вижда… и изрезки от „Лос Андежелс Таймс“ и „Върайъти“ за смъртта му в онази авиокатастрофа миналата неделя.

— Може ли да погледна, ако обичаш? — попита Саул. Когато той свърши с прочита, племенникът му попита тихо:

— Това твоят немец ли е бил, чичо Саул? Твоят Полковник?

— Вероятно — отвърна психиатърът. — Ще ми се да бях сигурен.

— И си пратил Франсис Харинггън да го търси същата седмица, когато Бордън умира при експлозията на самолета?

— Да.

— И твоят бивш студент и двамата му поддръжници умират в рамките на същия тридневен период?

— Не знаех за Денис и Селби, докато не ми каза — възрази Саул. — Нямах ни най-малка представа, че може да са в опасност!

— Заплашени… от кого? — притисна го Аарон.

— Наистина все още не знам! — въздъхна чичо му.

— Кажи ми каквото знаеш, чичо Саул. Може би ще успеем да помогнем.

— Вие?

— Леви. Дан. Джак Коен и господин Бергман.

— Хората от посолството?

— Джак ми е супервайзър, но и приятел — уточни Аарон. — Кажи ни какво става и ще ти помогнем!

— Не — отвърна твърдо Саул.

— Не можеш или не искаш да ми кажеш нещо повече? Саул се огледа през рамо.

— Ресторантът затваря след няколко минути. Да идем ли другаде? Мускулчетата в ъглите на устата на Аарон се свиха.

— Трима от тези тук… онази двойка до входа и младежът близо до теб… са от нашите хора. Ще останат толкова, колкото решим, че е нужно!

— Значи вече си им казал?

— Не, само на Леви. Той тъй или иначе направи снимките.

— Какви снимки?

Аарон извади една снимка от третата и последна папка. На нея бе изобразен дребен човек с тъмна коса, риза с отворена яка и кожено сако, тъмни прихлупени очи и злобна уста. Пресичаше тясна улица, палтото му беше разкопчано и се вееше зад гърба му.

— Това кой е? — попита Саул.

— Харъд — отвърна племенникът му. — Тони Харъд.

— А, сътрудникът на Уилям Бордън — сети се Ласки. — Споменаваха го в статията във „Върайъти“!

Аарон му показа още няколко снимки от същата папка. Харъд стоеше пред вратата на гараж с кредитна карта в ръка, очевидно се канеше да я пъхне в малкото устройство, окачено на тухлената стена. Саул беше виждал и друг път такива секретни ключалки.

— Къде е правена снимката?

— В Джорджтаун, преди четири дни.

— Този Джорджтаун? — изуми се Саул. — Че какво е правил във Вашингтон? Какво правехте, та сте го снимали?

— Леви го снима — уточни Аарон с усмивка. — Аз присъствах на погребалната служба на гоподин Бордън във форест Лоун, в понеделник. Тони Харъд произнесе реч. С малка проверчица успях да потвърдя, че той е бил много близък с този твой Бордън. Когато Харъд замина за Вашингтон във вторник, го проследих. И бездруго беше време да се прибирам.

Саул поклати глава.

— Значи си го проследил до Джорджтаун.

— Не се налагаше, чичо Саул! Звъннах на Леви и той го пое от летището. Аз се присъединих към него по-късно. Тогава направихме и снимките. Исках да поговоря с теб, преди да ги покажа на Дан или господин Бергман.

Саул се намръщи към двете снимки.

— Не виждам какво специално значение може да имат. Адресът ли е важен?

— Не — отвърна Аарон. — Това е къща, дадена под наем на „Бехтроникс“, поделение на „HRL Индъстриз“.

Саул сви рамене. — Това ли е важното?

— Не — обясни търпеливо племенникът му. — Тези са важните! — и извади още пет снимки, които сложи на масата. С известно задоволство допълни. — Леви разполага с микробус на „Бел Телефон“. Беше се качил на десет метра на един телефонен стълб, когато щракна тези снимки, докато си заминаваха по алеята. Иначе къщата е идеално защитена. Тези момчета минават по покритата задна пътека оттук, отварят вратата, качват се направо в лимузината и заминават. Съседите не могат да ги видят. Не биха се виждали и от другия край на пътеката. Идеално!

Черно-белите снимки бяха хванали всеки от мъжете в един и същи миг на преминаването зад портата и към лимузината; копията бяха зърнести заради голямото увеличение. Саул огледа внимателно всяка една и каза:

— Не ги познавам, Моди.

Аарон стисна глава с ръце.

— Откога живееш в тази страна, чичо Саул? — и когато не получи отговор, почука по снимката на мъжа с малките очички, голяма челюст и цяла копа бяла, къдрава коса. — Това е Джеймс Уайн Сътър, по-известен на верующите като преподобния Джими Уайн. Звънци и църковни камбани?

— Нищо не ми говори — поклати глава Саул.

— Телевизионен евангелист. Започнал с една църква-автокино в Дотън, Алабама, през 1964-а и сега си има собствен сателит и кабелни канали, и както освободени от данъци корпоративни приходи от около седемдесет и осем милиона годишно. Държи се малко като хунския вожд Атила. Ако преподобният Джими Уайн обяви, че Съветският Съюз е инструмент на Сатаната — което прави всеки ден от екрана — около дванайсет милиона души ще изрекат: „Алилуя“. Дори премиер-министърът Бигин се кланя на този плъх. Някои от направените с любов подаяния за тях пристигат в Израел под формата на оръжейни покупки. Всичко в името на спасението на Светите земи!

— Не е голяма новина, че Израел поддържа връзки с тези фанатици-десняци — изсумтя Саул. — Та значи това ви е подпалило на вас с Леви задниците? Господин Харъд бил верующ!

Аарон се изнерви. Върна снимките на Харъд и Сътър в папката и се усмихна на сервитьорката, която дойде да долее чашата му с кафе. Ресторантът вече беше почти празен. Когато тя се отдалечи, той каза с леко притеснение:

— Джими Уайн Сътър е най-малката ни грижа в случая, чичо Саул. Познаваш ли този тук? — и поеочи снимката на мъж с тънко лице, тъмна коса и хлътнали очи.

— Не.

— Нийман Траск — обясни младежът. — Съветник на сенатор Келог от Мейн. Помниш ли? Келог за малко да изтегли вицепрезидентското билетче на едно парти миналото лято.

— Сериозно? На кое парти? Аарон поклати глава.

— Чичо Саул, с какво всъщност си запълваш времето, щом не обръщаш никакво внимание на нещата, които стават около теб?

Ласки се усмихна:

— Почти не обръщам внимание — уточни. — Преподавам всяка седмица на три прогимназиални курса. Все още работя като факултативен съветник, макар че не е наложително. Имам пълна изследователска програма в клиниката. Втората ми книга трябва да е у издателите на шести януари…

— Добре… — проточи Аарон.

— Освен това провеждам и поне дванайсет часа седмично консултации в клиниката. Пътувах на четири семинара през декември, два от тях бяха в Европа, разнасях статии във всички…

— Добре! — изръмжа Аарон.

— Миналата седмица не беше обичайна, понеже участвах само в една университетска дискусия — обясни Саул. — Обикновено кметската комисия и щатският съвет ми отнемат и поне две вечери. А сега, Моди, ще ми кажеш ли защо е толкова важен този Траск? Понеже е един от съветниците на сенатор Келог?

— Не един — уточни Аарон. — А съветникът. Говори се, че Келог не отива и до банята без разрешение от Нийман Траск. Също така е бил голям благотворител на партитата от миналата кампания. Твърди се където и да иде, парите текат като река.

— Сладко — кимна Саул. — Ами този тук? — и почука по челото на мъж с вида на отруден, изтощен асистент в катедра.

— Джоузеф Филип Кеплър. Бившият човек номер три в ЦРУ от времето на Линдън Джонсън, бивш посредник на Щатския департамент и настоящ медиен консултант и коментатор по PBS.

— Аха — кимна Саул, — познат ми изглеждаше. Нали той води някакво шоу в неделя вечер?

— „Скорострелно“ — кимна Аарон. — Кани правителствените бюрократи и им сваля гащите. Този… — той почука по снимката на нисък навъсен плешивец — …това е Чарлз К. Колбън, специален помощник на заместник-директора на федералното Бюро за Разследвания.

— Интересна титла — кимна Ласки. — Може да значи и всичко, и нищо.

— В случая означава ужасно много. Колбън е вероятно единственият от заподозрените средно ниво за Уотъргейт, който не е излежавал присъда. Бил е свръзката на ФБР и Белия дом. Някои казват, че той е мозъкът зад лудориите на Гордън Лиди. Вместо да го обвинят, става дори още по-важна фигура, след като падат главите на другите.

— И какво точно значи това, Моди?

— Само минутка, чичо Саул, най-доброто остана за десерт — Аарон отмести всички снимки, освен тази на слаб мъж със скъп костюм, шейсетинагодишен. Сивата му коса беше бляскава, а прическата — безукорна. Дори на зърнестата черно-бяла снимка чудесно се различаваха комбинацията от цветове и излъчването на изтънчено чувство за власт, което може да дойде само от парите.

— К. Арнолд Барент — представи го Аарон, спря за миг и продължи, — „приятелят на Президента“. Всяко първо семейство от времената на Айзенхауер насам е изкарало поне седмица в някое от укритията на Барент. Баща му е бил в стоманената индустрия и железниците… прост милионер… направо бедняк в сравнение с Барент-младши и неговите милиарди. Над който и район на Манхатън да прелетиш и да си избереш небостъргач, който и да е, имаш доста висок шанс поне една от корпорациите на най-горния етаж да е собственост на родителска компания, дъщерна на конгломерат, управляван от консорциум, който пък в крайна сметка е собственост на К. Арнолд Барент. Медии, микрочипове, филмови студиа, петрол, изкуство, бебешки храни — той участва във всичко.

— А какво значи този инициал „К.“? — полюбопитства Саул.

— Никой си няма идея — отвърна Аарон. — К. Арнолд Старши никога не го е разкрил, а синът му не ще да говори. Тъй или иначе, Тайните служби обожават, когато президентът и семейството му тръгнат на гости. Къщите на Барент обикновено са на острови… той има острови по целия свят, чичо Саул… и мрежата, охраната, хеликоптерните площадки, сателитните връзки и тъй нататък са по-добри от тези на Белия дом. Веднъж годишно, обикновено през юни, фондацията на Барент — „Западняшко наследство“ — провежда своя „летен лагер“. Петседмична забава за някои от най-големите малки момченца от Западното полукълбо. Можеш да присъстваш само ако си поканен, а за да те поканят, трябва да си поне от правителствено ниво нагоре… или на върха и легенда на своето време. Носят се слухове, че през последните няколко години бивши немски канцлери танцували около лагерните огньове с неприлични песни на уста, заедно със стари американски държавни секретари и един-двама бивши президенти. Предполага се, че това е място, където се навъртат лидерите на всичко възможно… това американски израз ли е, чичо Саул?

— Да — кимна Саул. Гледаше как Аарон прибира и последната снимка. — А сега ми обясни какво значи всичко това. Защо Тони Харъд от Холивуд ходи на тайно събиране с тези петимата, които аз би трябвало — Бог знае защо — да познавам, а не ги знам?

Аарон прибра папките в куфарчето си и скръсти ръце. Ъглите на устата му се свиха.

— Ти ми кажи, чичо Саул. Един бивш нацист, продуцент, когото смяташ за твоя бивш нацистки офицер, е убит в самолетна катастрофа, която вероятно е резултат от взрив. Ти пращаш богато колежанче да си играе на детектив в Холивуд, за да надникне в историята на продуцента, и приятелят ти изчезва… вероятно е убит… както и двамата му колеги-аматьори. Седмица по-късно сътрудник на този нацист-продуцент… човек, който, според всичко, което знаем за него, съчетава чергите на шарлатанин и педофил… лети за Вашингтон и се среща с най-странния набор вътрешни лица и манипулатори в сянка от времената на първия Изпълнителен съвет на Ясер Арафат. Какво става, чичо Саул?

Ласки свали очилата си и избърса стъклата. Помълча известно време. Аарон чакаше.

— Моди — каза му накрая. — Не знам какво става! Интересувах се само от, Полковника… от човека, за когото бях сигурен, че е Уилям Д. Бордън. До днес не бях чувал за който и да е от тези тук. Не бях чувал и за него, докато не видях снимката му в неделния „Ню Йорк Таймс“ и останах с чувството, че той същият е полковник Вилхелм фон Борхерт от СС… — Саул спря, сложи си очилата и потри чело с треперещи пръсти.

Знаеше, че сигурно изглежда като разтреперан, объркан старец в очите на племенника си. В този момент не се преструваше.

— Чичо Саул, кажи ми какво не е наред — помоли Аарон на иврит. — Нека ти помогна!

Саул кимна. Усети, че в очите му набъбват сълзи и бързо отклони поглед.

— Ако това може да представлява нещо важно за Израел — настоя племенникът му, — ако е заплаха… трябва да работим заедно, чичо Саул!

Ласки стреснато изправи гръб. Заплаха? Внезапно видя баща си, понесъл на ръце малкия Йозеф, застанал в онази редица бели голи мъже и момчета в Челмно, отново усети на собствената си буза жилото на шамара и унижението и разбра със сигурност… както баща му бе знаел със сигурност… че спасяването на семейството понякога трябва да бъде основна цел, единствената възможна. Стисна с две ръце дланта на Аарон.

— Моди… Трябва да ми повярваш! Мисля, че тук са замесени прекалено много подробности и те нямат връзка една с друга. Човекът, когото смятах за моя Полковник, известен ми от лагерите, вероятно изобщо не е същият, Франсис Харингтън беше брилянтен, но нестабилен… отхвърляше всяка отговорност така, както е отхвърлил и Принстън преди три години. Дадох му ужасно голям аванс за разходите, така че да може спокойно да провери миналото на Уилям Бордън. Сигурен съм, че майката на Франсис… или секретарката… или приятелката му ще получат картичка от него, е марка от Бора-Бора или някое подобно място, съвсем скоро…

— Чичо Саул…

— Моля те, Моди, чуй ме! Приятелите на Франсис… те са загинали при катастрофа. Не си ли чувал за хора, дето загиват при катастрофи? Братовчед ти Хаим, например, както си карал джипа от Голан на път да види едно момиче, дето не е нищо повече от nafkeh…

— Чичо Саул…

— Чуй ме, Моди. Играеш си на Джеймс Бонд така, както навремето си играеше на Супермен. Помниш ли? Онова лято, когато ви посетих — беше на девет… твърде голям, за да скачаш от терасата с увита около врата кърпа. Цяло лято не можа да играеш с любимия си чичо, защото имаше гипс на левия крак.

Аарон се изчерви и сведе очи към сплетените си пръсти.

— Снимките ти са Интересни, Моди. Но какво загатват те? Заговор срещу Йерусалим? Част от плана на Ал фатах на Арафат, които се готвят да карат бомби на границата? Моди, виждаш среща на богати, влиятелни хора с някакъв порнографски продуцент в един богат, но нечистоплътен град. Да не мислиш, че това е била тайна среща? Ти самият каза, че К. Арнолд Барент има острови и къщи, където президентът е на по-сигурно място, отколкото в собствения си дом. Това просто не е била среша на обществени начала! Кой знае в какви сделки за мръсни малки филмчета си влагат парите тези хора или какви малки мръсни филмчета продуцира твоят Прероден Уейн Джим.

— Джими Уайн — поправи го Аарон.

— Както и да е — въздъхна Саул. — Нима сериозно смяташ, че трябва да притесняваме супервайзърите ти в посолството и да замесим истински агенти, и вероятно накрая всичко това да стигне до ушите на Давид, както е болен, заради някаква meshuginah[1] среща, на която са се обсъждали мръсни филмчета?!

Слабото лице на Аарон бе почервеняло. За миг Саул си помисли, че младежът ей сега ще се разплаче.

— Добре, чичо Саул, нищо ли няма да ми кажеш? Ласки отново стисна ръката на племенника си.

— Кълна ти се в гроба на майка ти, Моди, казах ти всичко, което има смисъл за мен. Ще поостана още ден-два във Вашингтон. Може би ще ми остане време да мина и да ви навестя отново с Дебора, и ще поговорим. От другата страна на реката, нали така беше?

— Александрия — кимна Аарон. — Какво ще кажеш за довечера?

— Имам среща — въздъхна Саул. — Но утре… ще се радвам да хапна домашна кухня! — той погледна през рамо към тримата израелци, които сега представляваха цялата останала клиентела на ресторанта. — Какво ще им кажем?

Племенникът му намести собствените си очила.

— Само Леви знае защо сме тук. И бездруго всички отивахме на обяд… — Аарон яростно се втренчи в очите на чичо си. — Знаеш ли какво правиш, чичо Саул?

— Да — кимна той. — Знам. И точно сега искам да правя колкото се може по-малко, да се поотпусна през остатъка от ваканцията и да се готвя за януарските лекции. Моди, нали няма да пуснеш някой от тях… — Саул махна с глава, — да ме следи или нещо такова? Може да се окаже притеснително за някои… ъ-ъ-ъ, колежки, с които се надявам да вечерям днес!

Аарон се ухили.

— И бездруго не можем да заделим човек. От присъстващите само Леви има някакъв полеви статус. Хари и Барбара работят с мен по кодовете… — и двамата се изправиха. — Значи утре, чичо Саул? Да дойда ли да те взема?

— Не, наел съм кола — отвърна Саул. — Около шест?

— Ако можеш — и по-рано — каза Аарон. — Ще имаш време да поиграеш с близнаците преди вечеря.

— В четири и половина става ли?

— И ще поговорим?

— Обещавам — кимна Саул.

Двамата изкачиха стълбите до пространството под купола, прегърнаха се и всеки си пое по пътя. Саул постоя загледан в едно магазинче за сувенири, докато види Хари, Барбара и мургавеляка на име Леви да си тръгват заедно. После бавно изкачи стълбите до отдела по импресионизъм.

Момичето със сламената шапка още чакаше, гледаше леко нагоре и настрани с озадачено, малко изненадано и донякъде наранено изражение — точно то трогваше Саул толкова дълбоко. Той стоя дълго време там, мислейки си за семейството, за отмъщението и за страха. Откри, че подлага на съмнение собствената си етика — ако не и здравия си разум — които го бяха накарали да въвлече двама goyim в онова, което не би и могло да стане тяхна борба.

Реши, че ще се върне в хотела, ще си вземе много продължителен и много горещ душ и ще почете няколко страници от книгата на Мортимър Адлър. После, на нощната тарифа, ще се обади в Чарлстън да поговори с Натали и шерифа, ако може. Ще им каже, че срещата е минала добре; че вече знае, че продуцентът, загинал с полета от Чарлстън, не е немският полковник, който му се явява в кошмарите. Ще признае, че е бил под влиянието на стрес напоследък и ще ги остави сами да си вадят заключения за анализа му на Нина Драйтън и събитията в Чарлстън.

Саул все още стоеше пред картината с момичето със сламената шапка и бе потънал в дълбок размисъл, когато зад гърба му басов глас изтътна:

— Много хубава картина, нали? Изглежда толкова тъжна, че сигурно момичето, което е позирало, отдавна е мъртво и изгнило.

Саул се обърна, Франсис Харингтън стоеше зад него, очите му сияеха странно, а луничавото му лице бе бледо като маска на смъртник. Тънките устни се дръпнаха нагоре, сякаш бяха теглени с кукички и конци, докато мъртвешка гримаса не разкри широка колекция от зъби в ужасна имитация на усмивка. Вдигна ръце, сякаш да прегърне или погълне Ласки.

— Guten Tag, mein alte Freund! — каза нещото, което доскоро се бе наричало Франсис Харингтън. — Wie geht es, mein Kleiner Bauer?… Любима моя пешчице?

Бележки

[1] Луд, ненормален (ивр.) — Бел. ред.