Дан Симънс
Лешояди (25)

23
Мелани

Имах големи трудности с поддържането на Винсент чист и спретнат. Беше от онези деца, които като че ли излъчват мръсотия от всяка пора. Ноктите му бяха натъпкани с чернилка само час, след като съм го накарала да ги изчисти. Беше истинско непрестанно сражение да опазвам дрехите му чисти.

На Коледа почивахме. Ани приготви трапезата, сложи празничните плочи на „Виктролата“, и изпра няколко перални, докато четях пасажи от Светото писание и ги коментирах. Денят бе спокоен. От време на време Ани посягаше да пусне телевизора — беше гледала телевизия по шест до осем часа дневно, преди да се срещнем — но после дресировката я надвиваше и тя се заемаше с някоя друга полезна дейност. Първата седмица у Ани се поглезих с по няколко безсмислени часа телевизия, но една вечер, докато гледахме новините в единайсет, видях трийсетсекундна подборка за онова, което наричаха Чарлстънските убийства. „Щатската полиция все още търси изчезналата жена“ — каза говорителката. Реших, че в дома на Ани Бишъп няма да се гледа повече телевизия.

В събота, два дни след Коледа, ние с домакинята ми отидохме на покупки. Тя имаше „Де Сото“ от 1953-а, прибрано в гаража и; това беше отвратителна зелена кола, чиято радиаторна решетка ми напомняше за изплашена риба. Ани караше толкова колебливо и предпазливо, че още преди да излезем от Джърмънтаун я накарах да отбие и пратих Винсент на волана. Той ни изведе от Филаделфия и ни насочи към скъп търговски център в район, наречен „Пруският крал“ — вероятно най-абсурдното име, което съм чувала за предградие. Пазарувахме четири часа и си купих някои чудесни неща, макар че за жалост не намерих нищо толкова добро, като дрехите, които бях оставила на летището в Атланта. За сметка на това пък попаднах на чудесно палто за триста долара — тъмносиньо с копчета от слонова кост — и реших, че то може би ще ме предпази от ледения студ на северняшката зима. Ани изгаряше от нетърпение да ми купи тези дреболии, а не ми се искаше да заставам на пътя към радостта и.

Тази нощ се върнах в Грумбълторп. Беше толкова приятно вървя от стая в стая на светлината на свещите и само сенките и тихите шепоти да ми правят компания. Този следобед Ани купи две пушки в м газина за спортни стоки в търговския център. Младият продавач с мазна руса коса и мръсни гуменки се развесели от naivete^[1] на тази старица която избира пушка за порасналия си син.

Той и препоръча две скъпи помпи — дванайсети или шестнайсети калибър, в зависимост от това от какъв дивеч се интересува синът на Ани. Тя ги купи и двете, както и по шест кутии амуниции за всяка. Сега, докато разнасях свещта от стая в стая в Грумбълторп, Винсент почистваше и смазваше оръжията в каменните сенки в кухнята.

Никога не бях Използвала човек точно като Винсент. По-рано бях сравнила ума му с джунгла, а сега откривах, че метафората е дори още по-приемлива. Образите, които се носеха през остатъците от съзнанието му, почти неизменно бяха картини на насилие, смърт и разрушение. Долових видения от убийства на членове на семейството — майката в кухнята, бащата — в леглото, по-голямата сестра — на застлания с плочки под в пералното помещение — но не знам дали бяха истина или измислица. Съмнявам се, че и Винсент знаеше. Не го попитах, а и той не би могъл да ми отговори.

Използването на това хлапе досущ приличаше на езда на буен кон; човек трябва само да отпусне юздите, за да накара звяра да направи каквото желае. Беше невероятно силен за размерите и вида си, почти необяснимо як. Сякаш големите притоци на адреналин препускаха в кръвообращението на Винсент непрестанно, а когато наистина упражнеше силата си, се превръщаше почти в свръхчовек. Сметнах за възбуждащо да споделям това, дори и по донякъде пасивен начин. Ден след ден се чувствах все по-млада. Знаех, че по времето, когато достигна дома си в южна Франция — може би следващия месец — ще съм толкова подмладена, че дори Нина не би ме познала.

Единствено кошмарите за нея разваляха онези дни след Бъдни вечер. Сънищата бяха винаги едни и същи: очите на Нина се отварят, лицето и представлява бяла маска с дупка колкото монета на челото. Сяда в ковчега си, зъбите и са жълти и заострени, сините и очи се надигат в орбитите си на вълна от червеи…

Тези сънища не ми харесваха.

В събота вечерта оставих Ани на първия етаж на Грумбълторп — да следи вратата, а аз се свих на сгъваемото легло в детската и позволих на шепотите да ме унесат в дрямка.

Винсент излезе през тунела. Виждах образи от рождението: дългият тесен тунел, грубите стени го притискат, сладката, остра миризма на почва донякъде напомня медната миризма на кръв, тесният изход накрая, тихият нощен въздух, който е сякаш експлозия от светлина и звук.

Винсент се плъзна по тъмната алея, над оградата, през празния двор и в сенките на съседната улица. Пушките си бяха останали в кухнята в Грумбълторп; той носеше само косата — дългата й дървена дръжка бе скъсена с почти четирийсет сантиметра — и ножа си.

Не се съмнявах, че през лятото тези улици ще гъмжат от негри — дебели жени ще седят на стъпалата и ще си бърборят като бабуини или ще се взират с празни погледи, докато дрипави дечица играят наблизо и халтави мъже без работа, без амбиции и без видими средства за прехрана се мотаят по баровете и киснат по ъглите на улиците. Но тази нощ, дълбоко в корема на суровата зима, улиците бяха тъмни и тихи, сенките връхлитаха тесните прозорци на тесните къщи и вратите на редиците „семейни жилища“ бяха плътно затворени. Винсент не се движеше като безшумна сянка — той бе станал такава — й се плъзгаше от задните улички към по-централните, от централните към празните дупки между сградите, оттам в дворовете… като нарушител на покоя, довян от тъмен вятър.

Преди две нощи бе проследил членовете на бандата до голяма стара къща, обкръжена от празни парцели, на един хвърлей от високия влак, чиито релси разрязваха тази част от гетото като някаква прерасла Велика Стена — безплоден опит на някоя по-цивилизована групичка да огради вътре варварите. Винсент се настани в замръзналите плевели до една изоставена кола и се захвана с наблюдение.

Черни сенки се движеха зад осветените прозорци — като карикатури на чудовищата в театрален спектакъл на сенките. В крайна сметка излязоха петима. Не ги познах на слабата светлина, но това нямаше значение. Винсент изчака, докато те почти изчезнат от поглед в тясната уличка до основите на релсите — и после се плъзна след тях. Беше възбуждащо да споделям това безмълвно промъкване, това плъзгане без усилие през мрака. Очите на Винсент работеха почти така добре в кажи-речи пълна тъмнина, както тези на повечето хора през деня. Беше като да споделяш ума и сетивата на силна, пъргава дива котка. Гладна котка.

В групата имаше две цветнокожи момичета. Винсент поспря, когато и жертвите му спряха. Подуши въздуха — действително улавяше силната, животинска миризма на песовете. На Юг вече не е любезно да използващ тази дума, но са малко тъй точно прилягащите определения. В крайна сметка си е чиста истина, че чернокожият мъжкар лесно се възбужда и му пука за околната обстановка по-малко, отколкото на жребец или мъжко псе, което се намира до разгонена кучка. Тези две цветнокожи момичета сигурно бяха разгонени; Винсент ги гледаше как се съвкупляват там, в сенчестите основи, а третото момче също гледаше, докато му дойде редът; голите черни крака на момичетата се разтваряха и затваряха срещу помпещите задници на проникващите в тях мъжкари. Цялото тяло на моя помощник трепереше от желанието да действа тогава, но го накарах да отклони очи, докато момчетата задоволят похотта си, а момичетата си тръгнат към къщи с писъци и кикотене — невинни и простодушни като разгонени улични котки. После откачих каишката на Винсент.

Той изчака, докато тримата завият зад един ъгъл в основата на Брингхърст Стрийт, близо до запусната фабрика за обувки. Косата улучи първото момче в корема, премина през тялото му и се закачи за гръбнака на излизане. Винсент я остави там и нападна втория с ножа си. Третият побягна.

Навремето, когато ходех на кинотеатър, още преди Втората световна война, преди филмите да изпаднат до отвратителните, безсмислени празнословия, за които чета напоследък, винаги се наслаждавах на сцените с ужасени цветнокожи слуги. Спомням си, че като малка гледах „Раждането на един народ“ и се смях, когато цветнокожите деца се ужасяваха от гледката на някой в чаршаф. Спомням си как седях в театър за пет пфенига във Виена, с Нина и Уили. Гледахме стар филм на Харълд Лойд, който не се нуждаеше от субтитри и заедно с тълпата се смяхме на простодушния страх на Степин фетчит. Помня, че гледах един стар филм на Боб Хоуп по телевизията — преди вулгарността на Шейсетте да ме накара да се откажа завинаги от телевизора — и се смях на глас на посивялото от ужас лице на цветнокожия помощник на Боб в някакъв скеч за къща с призраци. Втората от жертвите на Винсент изглеждаше точно като някой от тези комедианти — огромен, пребледнял, с втренчени очи, вдигнал едната си ръка към устата, коленете му са събрани, а стъпалата — обърнати настрани. Там, в Грумбълторп, се засмях на глас в тишината на дневната, докато слугата ми използваше ножа си да свърши каквото трябва да бъде направено.

Третото момче избяга. Винсент искаше да го последва, напъваше се да тръгне след него като куче, което здравата опъва каишката, но не му позволих. Негрите познаваха тези улици по-добре, а тайната на успеха ни беше в изненадващото нападение. Знаех колко е рискована тази игра и нямах намерение да жертвам Винсент след всичкия труд, който бях вложила в него. Преди да го върна обратно обаче, го оставих да се позабавлява както знае с онези двамата, които вече бе свалил. Малките му игрички не отнеха много време и задоволиха лакомото чудовище, което все още се криеше в най-дълбоките части на онази джунгла в черепа му.

Снимката изпадна, когато той свали якето на второто момче. Винсент бе прекалено зает да забележи, но аз го накарах да остави косата и да вдигне парчето хартия. Беше снимка на господин Торн — и на мен.

Седнах в леглото в детската стая в Грумбълторп.

Винсент се прибра незабавно. Пресрещнах го в кухнята и взех снимката от окървавените му и мръсни пръсти. Нямаше място за съмнение — образът беше мъгляв, очевидно увеличена част от по-голяма поза — но аз се виждах добре, а господин Торн не можеше да се сбърка. Веднага разбрах, че сигурно господин Ходжес я е правил. Години наред гледах това отвратително човече с неговото отвратително апаратче да щрака отвратителното си малко семейство. Бях смятала, че съм взела всички предпазни мерки да избягна случайното си попадане на снимките му, но очевидно все пак не съм успяла.

Стоях на светлината на свещите в ледената каменна кухня на Грумбълторп и клатех глава. Как снимката бе попаднала в ръцете на младия негър? Очевидно някой ме Търсеше, но кой? Полицията? Че откъде ще разберат, че се намирам във Филаделфия? Нина?

Не откривах смисъл в нищо, за което успях да се сетя.

Накарах Винсент да се окъпе в голямата поцинкована вана, която Ани бе донесла. Тя домъкна и керосинова печка — нощта беше студена и от бялата плът на Винсент се вдигаше пара, докато той се къпеше. След малко отидох и му помогнах да си измие косата. Що за картинка ще да сме били ние тримата — две достолепни лелички, които къпят галантен младеж, току-що завърнал се от войните; плътта му дими в студения въздух, а свещите разтягат сенките ни до триметрови силуети на грубо измазаните стени.

— Винсент, скъпи — прошепнах, докато втривах шампоан в дългата му коса, — трябва да научим откъде е дошла снимката. Не тази вечер, скъпи мой, улиците ще са твърде пренаселени тази нощ, когато открият творческото ти изпълнение. Но скоро. И когато откриеш кой е дал на снежинкото тази снимка, ще доведеш този човек тук… при мен.