Дан Симънс
Лешояди (51)

49
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 25-и април 1981 г.

Ричард Хейнс пристигна навреме да види дима, който тъкмо започваше да се издига от израелската тайна къща. Зави наляво по черния път и пришпори с висока скорост кервана от три коли.

В прозорците на първия етаж се виждаха пламъци, когато Хейнс със свирещи спирачки завъртя правителствения понтиак, трясна вратата и изтича към предната веранда. Прикри лицето си с ръка и надникна в дневната, дори се опита да влезе вътре, но горещината го изтласка назад.

— Мамка му! — той нареди на трима да минат отзад и на още четирима да претърсят хамбара и другите допълнителни пристройки.

Къщата бе цялата обхваната от пламъци. Хейнс неохотно слезе от верандата и се разочаровано измина трийсетте крачки, които го деляха от колата.

— Да се обадя ли? — попита агентът, който държеше радиото.

— Ами че защо не — каза му Хейнс. — По времето, когато някой се добере дотук, този дом ще е изчезнал напълно… — той заобиколи колата и се загледа в пламъците, които вече бяха стигнали до прозорците на втория етаж.

Един агент в тъмен летен костюм дотича при него с пистолет в ръката. Беше леко задъхан.

— Няма нищо в хамбара и в навеса, както и в кокошарника, сър! Само едно прасе, дето се моташе в задния двор.

— В задния двор ли? — попита Хейнс. — В кочината, имаш предвид?

— Не, сър. То просто се мотаеше наоколо — свободно. Вратата към кочината беше широко отворена.

Агентът на Барент кимна и проследи как огънят започва да поглъща покрива на къщата. Трите коли отпред се отдръпнаха по-далеч от пламъците и хората се струпаха наоколо с ръце на бедрата. Хейнс отиде до първата кола и каза на човека, седнал до радиото:

— Питър, как се казваше онзи щатски рейнджър, който тръгна да търси хлапето от бензиностанцията?

— Несбит, сър. Шериф Несбит от Ел Торо!

— Те още ли са там на изток, а?

— Да, сър. Смятат, че хлапето и приятелчето му са отишли да лагеруват в каньона Травуко. Извели са хората от Горските служби на търсене и…

— Още ли използват онзи хеликоптер?

— Да, сър. Чух го преди малко. Не че изцяло участва в издирването. Има пожар в кливландския национален горски…

— Намери правилната честота и ме свържи с Несбит — нареди Хейнс. — След това ме свържи с най-близката щаб-квартира на Горските служби!

Първата пожарна пристигна точно когато агентът връчи на Ричард микрофона на радиото.

— Шериф Несбит? — попита Хейнс.

— Същият. Кой е там?

— Аз съм специален агент Ричард Хейнс от Федералното бюро за разследвания. Аз съм човекът, натоварен с разследването, което изпълнявате — младия Гомес. Изникна нещо по-важно и се нуждая от помощта ви. Край.

— Давайте. Слушам! Край.

— Пускам спешно издирване за тъмен микробус — форд „Еконолайн“, модел 1976-а или 78-а — съобщи му Хейнс. — Пътникът или пътниците са търсени за палеж и убийство. Вероятно тъкмо са напуснали това местоположение на, ъ-ъ-ъ, 25 километра от каньона Сан Хуан. Може ли да поставите пътни блокади на магистрала 74 източно от нашето местоположение? Край.

— Кой ще поеме отговорността за всичко това? Край.

Хейнс стисна здраво микрофона. Зад него част от покрива на къщата падна и пламъците посегнаха към небесата. Още една пожарна изсвири със спирачки и пожарникарите започнаха да размотават тежките си маркучи.

— Това е въпрос на националната сигурност и е много спешно — изкрещя агентът. — Федералното бюро за разследвания официално моли за местно съдействие по този въпрос. Сега може ли да сложите блокадите? Край.

Последва продължителна пауза, нарушавана от съскането на смущенията. После се чу гласът на Несбит.

— Агент Хейнс? Имам две коли източно от вас, на 74-а. Проверяваме къмпинга „Блу Джей“ и някои ловни пътеки в района. Ще накарам заместник Байърс да постави блокада на основния път тук, точно на щатската граница, западно от езерото Елсинър. Край.

— Добре — съгласи се Хейнс. — Има ли други пътища, които се отклоняват преди това? Край.

— Няма такива — отвърна Несбит. — Само сервизни пътища на горските служби. Ще накарам Дъсти да вземе втората кола и да блокира мястото, където се пресичат. Ще ни трябва по-подробно описание на пътниците в превозното средство, освен ако не искате просто да спираме всички „Еконолайн“-и. Край.

Хейнс се намръщи към пламъците. Тънките струйки вода от четирите маркуча не носеха особена полза. Почука по микрофона.

— Не сме сигурни за броя или описанието на субектите — каза. — Вероятно кавказки тип мъж, на около седемдесет, с немски акцент, бяла коса… съпроводен от негър, трийсет и две годишен, сто осемдесет и три сантиметра висок, около 100 килограма, и/или бял мъж на двайсет и осем, руса коса, сто седемдесет и осем сантиметра висок. Те са въоръжени и извънредно опасни. Обаче микробусът може да има и друг шофьор. Намерете и спрете микробуса. Вземете особени предпазни мерки при приближаване към който и да е от пътниците в превозното средство. Край.

— Чу ли това, Байърс?

— Роджър^[1].

— Дъсти?

— Ясно и чисто, Карл!

— Добре, специален аген Хейнс. Имаш пътните блокади. Нещо друго? Край.

— Да, шериф. Разузнавателният ви хеликоптер още ли е горе? Край.

— Ъ-ъ-ъ… да, Стив тъкмо приключваше с претърсването около Сантяго Пийк. Стив, чуваш ли това? Край.

— Да, Карл, на линия бях. Край.

— Хейнс, и хеликоптерът ли ти трябва, а? В момента работи по специален договор с Горските служби. Край.

— Стив — обади се Хейнс, — считано от този момент, ти работиш за правителството на Съединените щати по въпрос от националната сигурност. Ясно ли е? Край.

— Аха — разнесе се лаконичният отговор, — макар че Горските служби са правителството на Щатите. Къде искате да отида? Тъкмо заредих, тъй че имам три часа летателно време на тази височина. Край.

— Къде е настоящото ти местоположение? Край.

— Ъ-ъ-ъ… движа се на юг между върховете Сантяго и Трабуки. На около петнайсет километра от вас съм. Искате ли координатите по картата? Край.

— Не ми трябват — отвърна Хейнс. — Искам да ме вземеш оттук! Фермерска къща на северната страна на каньона Сан Хуан, на около десет километра от Мишън Виехо. Можеш ли да намериш мястото? Край.

— Да не се майтапите? — поинтересува се пилотът на хеликоптера. — Виждам дима и оттук! Страхотни обозначителни светлинки сте ми приготвили. Пристигам след две минути. NL 67-В. Край.

 

Хейнс отключи багажника на понтиака. Един от пожарникарите наблизо се загледа в купчщата М-16, карабини, снайпери, бронежилетки и пълнители. Подсвирна и, без да се обръща конкретно към някого, промърмори:

— Леле майчице!

Хейнс извади един М-16, чукна пълнителя в рамката на багажника, за да намести патроните и го пъхна на мястото му. Свали си сакото, сгъна го внимателно, положи го в багажника и извади бронежилетка, като напълни огромните й джобове с допълнителни пълнители. Свали една синя бейзболна шапка от резервната гума и си я нахлупи. Агентът с радиото го повика:

— Свързах се с командира на щатските, сър.

— Дай му същата информация и за щатска употреба — нареди Хейнс. — Виж дали може да я предаде от Ориндж Каунти до всички пътни патрули.

— Пътни засади ли, сър? Ричард се втренчи в младия агент.

— На междущатско 5, Тайлър? Абе толкова глупав ли си, колкото забележката ти подсказва, или просто си склонен към грешки? Кажи му, че искам да пуснат „Еконолайн“-а за издирване. Офицерите да гледат номерата, да проведат проучване и да поддържат връзка с мен чрез комуникационния център на Бюрото в Ел Ей!

Междувременно към него се приближи агент Бари Меткалф от лосанджелеския клон.

— Дик, признавам, че не разбирам за какво е всичко това! Що за глупости правят групичка либийски терористи, които се намърдват в израелско тайно убежище, и защо го палят накрая?

— Кой ти каза, че са либийски терористи, Бари?

— Ами… нали спомена на брифинга, че са терористи от Близкия изток…

— Някога да си чувал за израелски терористи?

Меткалф примигна и си прехапа езика. Зад гърба му фасадата на къщата се срути навътре и блъвна искри. Огнеборците се задоволиха да поливат с вода съседните сгради. От североизток се появи с бучене малък, подобен на плексигласово балонче хеликоптер, направи един кръг и кацна на нивата южно от къщата. Меткалф доброволно предложи услугите си:

— Искаш ли да дойда с теб? Хейнс посочи хеликоптера.

— Според мен в това чудо има място само за един пътник, Бари!

— Да, вярно си прилича на извадено от анимационно филмче’ — Ти поеми фронта тук. Когато загасят пожара, ще трябва да преровим останките с гъст гребен. Може би дори ще намерим тела вътре!

— О, леле! — възкликна без ентусиазъм Меткалф и тръгна към хората си.

Докато Хейнс подтичваше към хеликоптера, се приближи типът известен като Суансън. Беше най-възрастният от шестимата „водопроводчици“, изпратени като полева помощ. Огледа критично агента на ФБР.

— Това е просто теория… — Хейнс надвика воя на перката на хеликоптера, — но имам предчувствие, че операцията е дело на Уили. Вероятно не на самия старец, но може би участват Лухар и Рейнолдс. Ако успея да ги спипам, ще ги ликвидираш!

— Ами канцеларската дейност? — попита Суансън и кимна към Меткалф и групата му.

— Ще се погрижа за това — ухили се събеседникът му. — Ти просто си свърши работата!

Суансън тържествено кимна.

 

Хейнс едва бе излетял и малкият хеликоптер още кръжеше по спирала нагоре през дима от горящата къща, когато пристигна първият доклад по радиото.

— Ехо, тука е заместник Байърс от Трета кола на 74-изток, блокадата е турена, агент Хейнс. Край.

— Слушам те, Байърс! — планинският район се издигаше под хеликоптера, пътят през каньона криволичеше през него като бледосива панделка. Движението не беше натоварено.

— Хм, господин Хейнс, това може и да е без значение, но мисля, че преди няколко минути видях тъмен микробус… може и да е бил форд… да прави обратен завой на около двеста метра от позицията ми. Край.

— И накъде тръгна сега? Край.

— Идва във ваша посока, сър, обратно по 74-о. Освен ако не хване някой от горските пътища. Край.

— Дали би могъл да ви заобиколи по онези пътища? Край.

— Изключено, господин Хейнс. Те всичките или са задънени, или преминават в кози пътечки, като изключим пътя на пожарната на Горските служби, а там е Дъсти. Край.

Хейнс се обърна към пилота — нисък, набит мъж с яке на „Лос Анджелис Доджърс“ и бейзболна шапка на „Кливлънд Индиънс“.

— Стив, можеш ли да се свържеш с Дъсти?

— Връзката не е много сигурна — пилотът се наведе над интеркома. — Зависи от коя страна на хълма е, нали разбирате?

— Искам го на линия — заяви Хейнс и се вгледа в пейзажа, който преминаваше на сто метра под тях. Гъсти храсти и борове се размазваха в проблясък от светлини и сенки. По-големите борове и канадските тополи обкръжаваха пресъхнали корита на потоци и по-ниските райони. Агентът прецени, че им остава още около час и половина дневна светлина.

Стигнаха билото на прохода и хеликоптерът набра височина и направи кръг. Хейнс вече виждаше синята ивица на Пасифика на запад и оранжево-кафеникавата омара на смога над Лос Анджелис на северозапад.

— Пътните блокади са ей там зад хълма — обясни пилотът. — Не виждам никакъв тъмен микробус на магистралата. Да тръгна ли на юг към района на Дъсти?

— Да — кимна Хейнс. — Още ли не си се свързал с него?

— Той не отговаря на… А, ето го! — пилотът превключи едно реле на таблото. — На две-пет, господине!

— Заместник? Говорите със специален агент Хейнс. Приемате ли? Край.

— Ъ-ъ-ъ… да, сър. Приемам ясно и чисто. Ъ-ъ-ъ… имам едно нещо тук, на което сигурно ще искате да хвърлите око, господин Хейнс. Край.

— И какво е то, заместник?

— Ъ-ъ… тъмносин форд микробус от 1978-а… ъ-ъ-ъ… карах, за да се Доближа до черния път и го намерих изоставен там. Край.

Хейнс докосна микрофона на слушалките си и се усмихна.

— Някой в него? Край.

— Ъ-ъ… няма никой. Обаче отзад има доста багаж. Край.

— Проклет да си, заместник, бъди малко по-конкретеи. Що са багаж?

— Електронно оборудване, сър? Не съм сигурен! Най-добре елате тук и погледнете лично. Ъ-ъ-ъ… ще проверя в гората…

— Забранявам, заместник — отряза го Хейнс. — Обезопаси микробуса и си седни на задника. Какви са ти координатите? Край.

— Координати ли? Ъ-ъ-ъ… кажи на Стив, че съм на километър от езерото Куут, надолу по главния противопожарен път. Край.

Хейнс погледна към пилота. Стив кимна.

— Роджър — заяви агентът. — Просто стой там, заместник! Дръж си револвера в готовност и бъди нащрек. Това са интернационални терористи, не е шега работа.

Хеликоптерът се наклони стръмно надясно и се спусна към обраслите с дървета склонове.

— Тейлър, Меткалф, чухте ли това?

— Роджър, Дик — обади се гласът на Меткалф. — Готови сме за действие!

— Забранява ви се — отвърна Хейнс. — Просто стойте при къщата. Повтарям, останете при къщата. Искам Суансън и хората му да ме пресрещнат при буса. Ясно ли е?

— Суансън? — гласът на Меткалф прозвуча озадачено. — Дик, това е под нашата юрисдикция…

— Искам Суансън — отряза го Хейнс. — Не ме карай да се повтарям. Край.

— Ричард, приехме това и сме на път — обади се и Суансън. Хейнс се наведе напред през отворената врата, както си летяха на двеста метра над Куут и се спускаха към малка долина. Прегърна нежно автомата си и се усмихна. Бе доволен, че ще направи щастлив господин Барент и предвкусваше следващите няколко минути. Знаеше вече, че най-вероятно там не е самият Уили… старецът би Използвал заместник-шерифа и щеше да мине край пътната блокада, вместо да изоставя микробуса… но който и да беше, дотук с играта на криеница. Наоколо имаше стотици квадратни километри гори, но щом хората на Уили тръгнеха пеша, нямаше начин да спечелят. Хейнс разполагаше с почти неограничен ресурс в жива сила, пък и „гората“ се състоеше предимно от храсталаци.

Но той не искаше да използва неограничени ресурси или да чака сутринта, за да започне с претърсването. Възнамеряваше да приключи с тази част от играта преди да се е стъмнило.

„Може да не са Лухар и Рейнолдс! — напомни си той — Вероятно не бяха. Сигурно щеше да се окаже чернокожата, която Уили използва в Джърмънтаун. Тя напълно бе изчезнала от погледа им Може би участваше дори Тони Харъд?“

Хейнс си спомни разпита на Мария Чен предишната вечер и се усмихна. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече го блазнеше предположението, че е Харъд. Е, крайно време беше да спрат да се ебават с това дребно холивудско простаче.

Ричард Хейнс беше работил за Чарлз Колбън и К. Арнолд Барент повече от една трета от живота си. Като Неутрален, Колбън не можеше да го дресира, но го обезщетяваше повече от добре с пари и власт. Ричард Хейнс смяташе и самата си работа за възнаграждение. Харесваше професията си.

Хеликоптерът се снижи към една полянка от седемдесетина метра височина и със скорост над сто и петдесет в час. Черният микробус бе паркиран на открито, задната му врата беше отворена. Близо до него стоеше празна шерифска кола с двойно предаване.

— Къде, по дяволите, е заместникът? — изръмжа Хейнс. Пилотът поклати глава И се опита да извика Дъсти по радиото. Не получи отговор. Обиколиха полянката в разширяваща се спирала. Агентът вдигна автомата си и се взря между дърветата за някаква следа от движение или цветно петно. Нищо.

— Я обиколи още веднъж — нареди Хейнс.

— Виж, капитане — отвърна пилотът, — не съм полицейски офицер или федерален агент, нито пък герой! И съм си прослужил срока в ’Нам, да знаеш! Тази машина ми вади хляба и ми е приятел. Ако има някакъв шанс тя или ние да получим дупка от куршум, ще трябва да наемеш друга крилата птичка и шофьор.

— Млъквай и направи още един кръг — изръмжа му Хейнс. — Това е въпрос на националната сигурност!

— Вярно си е — съгласи се пилотът, — но същото се отнасяше и за Уотъргейт. Не ми пука и за двете!

Хейнс се завъртя така, че карабината се озова облегната на коленете му и с дуло, насочено към пилота.

— Стив, ще те помоля още веднъж! Направи повторно кръгче. Ако не видим нищо, можеш да кацнеш в южния край на полянката. Comprende?

— Ахъ — потвърди пилотът, — yo comprende. Но не защото си обърнал към мен тая шибана М-16. Дори федералните задници не стрелят по пилоти, освен ако самите те нямат пилотска книжка и са сигурни до дупка, че жертвата няма да падне върху таблото.

— Кацай — нареди Хейнс.

Обиколиха поляната четири пъти и той не видя нито следа от заместника или някой друг.

Пилотът свали малкото хеликоптерче бързо и сръчно, като на практика го вдигна над короните на дърветата, преди да завие и да го пусне спокойно на опорите му — точно там, където Хейнс бе пожелал.

— Навън — нареди агентът на ФБР и махна с пушката. — Сигурно си правиш шибан майтап! — отбеляза Стив.

— Ако се налага да излитам набързо — заяви Хейнс, — предпочитам да съм сигурен, че ще съм заедно с теб. Сега излизай, преди да пробия една-две дупки в кожата ти.

— Ти си шибан откаченяк! — заяви пилотът и бутна шапката си назад към тила. — Смятам така да се разсмърдя, че и Дж. Едгар Хувър ще си вдигне мощите от гроба, за да докопа задника ти!

— Вън! — изръмжа Хейнс. Свали предпазителя и прехвърли оръжието на пълен автоматик.

Пилотът направи необходимите настройки на централното табло. Перките забавиха въртенето си, след което той също се откопча и скочи навън. Хейнс го изчака да се отдалечи на десетина метра от машината и да застане до дърветата, след което свали собствения си колан и изтича към „Бронко“-то на шерифа. Движеше се приведен, на зиг-заг, с полувдигнато оръжие. Приклекна зад левия десен калник на колата и огледа хълмовете за някакво движение или слънчево зайче върху метал или стъкло. Не видя нищо.

Внимателно се придвижи към купето. Провери задната седалка, после припълзя до вратата на шофьора и се увери, че отпред също е празно. На металната преграда между предните и задните седалки имаше скоби за две карабини. И двете бяха празни. Хейнс изпробва предната врата. Заключена. Приклекна на едно коляно и огледа склоновете в протежение на сто и двайсет градусовата дъга, която виждаше.

Ако глупавият заместник беше хукнал да геройства из горите — напреки на заповедите му — вероятно бе постъпил разумно, като е взел пушката и е заключил вратата на колата. Ако. Щеше да е по-добре, ако имаше скоба само за една пушка. Или ако едната пушка още си беше на мястото. Ако заместникът бе още жив…

Хейнс надникна покрай предницата на колата към микробуса на няма и десет метра пред него и внезапно му се прииска да си беше останал във въздуха до пристигането на Суансън и екипа му. Колко време им трябваше да се доберат дотук? Десет минути? Петнайсет? Вероятно по-малко, освен ако езерото не беше по-далеч от магистралата, отколкото му се бе сторило по въздуха.

Внезапно си представи главата на Тони Харъд на поднос. Усмихна се и притича няколкото метра, които го деляха от микробуса.

Задните врати бяха широко отворени. Приплъзна се по протежение на горещия метал на стената на микробуса и надникна вътре. Знаеше, че представлява идеалната мишена за всеки, залегнал с карабина в хълмовете от южната страна на поляната, но не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Бе избрал да дойде от тази посока, защото с изключение на един горски гъсталак, където все още стърчеше пилотът, хълмовете бяха обрасли главно с трева и имаше малки скали — а следователно и малка възможност някой да се прикрие там. По време на четирите кръга Хейнс не видя нищо обезпокоително сред дърветата. Притисна карабината към бедрото си и заобиколи микробуса.

Кутии, купчина кабели и електронно оборудване. Агентът разпозна радиопредавател и компютър „Епсън“. Вътре нямаше достатъчно празно място, където да се скрие човек. Въпреки това влезе във вътрешността на микробуса и прерови оборудването и кутиите. В онази в средата имаше около трийсетина килограма сив пластилин, внимателно увит в отделни найлонови торбички.

— Леле, майко! — прошепна Хейнс.

Вече никак не му се стоеше в багажното отделение.

— Хей, капитане, може ли да тръгваме вече? — провикна се пилотът от трийсетина метра.

— Да, загрявай го! — отвърна му агентът. Остави пилота да се върне обратно при машината, преди да подеме приведения си, зигзагообразен бяг към отворената врата от дясната страна на плексигласовото мехурче.

Бе изминал половината път, когато се разнесе глас, многократно по-силен от този на който и да е човек:

— ХЕЙНС!

Идваше откъм северния склон. Секунда по-късно се чуха и първите изстрели.