Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

16
Чарлстън,
четвъртък, 25-и декември 1980

Във фоайето на болницата, точно в центъра, беше поставена еднометрова сребърна коледна елха. В основата й бяха разхвърляни пет празни, но ярко опаковани кутии и децата бяха изработили хартиени гирлянди, които висяха от клончетата-. Минаващата през тях слънчева светлина рисуваше бели и жълти правоъгълници по пода.

Шериф Боби Джо Джентри кимна на рецепционистката, докато пресичаше фоайето и се насочваше към асансьорите.

— ’Брутро и весела Коледа, ’спойце Хоуълс — подвикна той. Натисна копчето на асансьора и зачака търпеливо с голяма бяла хартиена торба в ръце.

— Весела коледа, шерифе! — викна седемдесетгодишната доброволка. — 0, шерифе, може ли да ми отделите една секунда?

— Няма проблем, ма’ам — той пренебрегна отворената врата на асансьора и тръгна към бюрото на възрастната госпожа. Тя носеше пастелнозелена престилка, която си отиваше с по-тъмнозеленото на пластмасовата елхичка, кацнала на пластмасовия плот пред нея. Два любовни романа бяха захвърлени, прочетени и пренебрегнати до нейния амбулаторен дневник.

— С какво мога да ви помогна, ’спойце Хоуъл? — попита Джентри. Старицата се наведе напред и смъкна бифокалните си очила, които увиснаха на мънистената си верижка.

— Става дума за онази цветнокожа от спешното, дето я докараха снощи — поде тя с възбуден шепот, на който му липсваше съвсем малко да прозвучи заговорнически.

— Е, та?

— Сестра Олеандър казва, че сте проседели там цяла нощ… един вид на стража… и че един ваш заместник се е чучнал тази заран пред стаята, когато сте си тръгнали…

— Това е Лестър — кимна Джентри. Прехвърли тежестта на притиснатата към гърдите му торба. — Ние с Лестър сме единствените в шерифския офис, дет’ не сме женени. Тъй че най-често зимаме празничните дежурства.

— Е, да — съгласи се госпожа Хоуълс и се отдръпна лекичко, — но се чудехме, сестра Олеандър и аз, понеже е Бъдни вечер и Коледа и тъй нататък… по какво обвинение тази цветнокожата…? Тъй де, знам, че може да е тайна и тъй нататък, но вярно ли е, че това момиче е заподозряно за убийствата в „Менсърд Хаус“ и се е наложило да упражните насилие?

Джентри се усмихна и се наведе напред.

— ’Спойце Хоуъл, може ли да пазите тайна?

Рецепционистката върна на място дебелите си очила, прехапа устни, седна гордо изправена и кимна.

— Естествено, шерифе — каза тя. — Каквото и да ми речете, няма да стигне по-далече от това бюро.

Джентри също кимна и се наведе още по-напред да прошепне близо до ухото й:

— Госпожица Престън ми е годеница. Тя не харесва много тази идея, тъй че я държах затворена в моя зимник. Снощи се опита да се измъкне и да избяга, докато бях излязъл да пийна, та се наложи да я поступам. Сега Лестър държи горе насочен пистолет към нея, докато се върна.

Джентри погледна през рамо веднъж и смигна, докато влизаше в асансьора. Госпожа Хоуълс се държеше идеално, както и преди, но очилата й се бяха плъзнали до връхчето на носа й и устата й висеше леко отворена.

 

Натали вдигна очи, когато шерифът влезе в двойната стая, която и бяха предоставили вместо единична.

— Добрутро и весела Коледа! — подвикна й той. Придърпа подноса на колелца и стовари белия плик на него. — Хо-хо-хо!

— Весела Коледа! — каза и Натали. Гласът й звучеше измъчено и дрезгаво. Тя простена и вдигна лявата си ръка към гърлото.

— Виждала ли си вече синините? — попита Джентри, като се наведе отново да ги огледа.

— Да — изхриптя момичето.

— Който и да го е сторил, има пръсти като Ван Килбърн — уточни той. — Как ти е главата?

Натали докосна широката превръзка от лявата страна на главата си.

— Какво е станало? — попита тя дрезгаво. — Тъй де, спомням си, че ме душаха, но не и нещо да ме удря по темето…

Джентри започна да вади бели стириопорени кутии с храна от торбата.

— Докторът мина ли?

— Не се е появявал, откакто съм будна.

— Док мисли, че си се блъснала в рамката на вратата на колата, когато си се борила с нападателя — каза й шерифът. Свали капаците от големите стириопорени чаши с димящо кафе и пластмасовите с портокалов сок. — Само охлузване, което е покървило малко. Точно душенето ти е взело здравето!

Натали докосна гърлото си и простена при спомена.

— Вече знам какво означава да те бесят — прошепна тя с бледа усмивка.

Джентри поклати глава.

— Нъц. Той те е пратил в безсъзнание със силна хватка, но го е направил като е отрязал достъпа на кръв до мозъка, а не на въздух до дробовете. Знаел е какво върши. Ако те беше задържал така малко повече, щеше да си късметлийка да се отървеш само с мозъчна травма. Искаш ли кифличка с бърканите си яйца?

Натали се втренчи в солидната закуска, която се бе появила пред нея: кафе, препечени кифли, яйца, бекон, кренвирш, портокалов сок и плодове.

— Откъде, по дяволите, взе всичко това? — попита тя невярващо. — Те вече донесоха закуска, която не можах да кусна… гумени варени яйца и слаб чай. Кой ресторант е отворен на Коледа сутринта?

Джентри си свали шапката, притисна я към сърцето си и направи обидена гримаса.

— Ресторант ли? Ресторанти Ама, ма’ам, това е християнски богобоязлив град! Тука няма ресторанти, дет’ да са отворени тая заран… освен мож’би закусвалнята на Том Делфин на Междущатското. Том е агностик. Не, ма’ам, туй чудо иде от кухнята на вашия покорен слуга. Сега хапвай, преди да изстине.

— Благодаря… шерифе — каза Натали. — Но не бих могла да изям всичко това…

— Не се и налага — обяви Джентри. — Тук е и моята закуска. Ето пипера.

— Но гърлото ми…

— Док казва, че ще те боли известно време, но си е съвсем наред за похапване. Яж.

Тя отвори уста, не каза нищо и вместо това си взе вилица. Шерифът извади от торбата малко транзисторче и го сложи на масата. Повечето от радиостанциите предаваха коледна музика. Намери класическа станция, където да свирят „Месията“ на Хендел, и остави музиката да се лее.

Натали очевидно се наслаждаваше на бърканите яйца. Отпи от горещото кафе и отбеляза:

— Направо превъзходно, шерифе! Ами Лестър?

— Той не винаги може да бъде наречен прекрасен — отвърна Джентри.

— Не, имах предвид дали още е тук?

— Нъц. Върна се в офиса за сутрешната смяна. Тогава Стюарт ще дойде да го смени. Не бой се, Лестър вече си изяде закуската!

— Хубаво кафе — измърка Натали. Тя погледна Джентри над парата на стириопорените чаши. — Лестър каза, че си прекарал нощта тук.

Шерифът успя да съчетае имитация на сваляне на шапката и едновременно с това — свиване на рамене.

— Проклетите яйца изстиват дори когато ги натъпквам в тези глупави стириопорени чудесии — отбеляза.

— Мислиш ли, че онзи… който и да е… ще се върне? — попита Натали.

— Не ми се вярва — отвърна той, — но нямахме много време за приказки, преди да ти ударят инжекцията снощи. Пресметнах, че няма да ти навреди някой да се навърта тук и да си поприказва с теб, като се събудиш.

— Значи си прекарал Бъдни вечер в болничен стол — въздъхна тя. Джентри й се ухили.

— И какво от това? По-забавно е, отколкото за двайсета поредна година да гледаш господин Магу в ролята на Скрудж.

— Как ме намери толкова бързо снощи? — попита Натали, гласът й още беше дрезгав, но вече не така напрегнат.

— Е, нали се разбрахме да се видим, в крайна сметка — изсумтя той. — След като не си беше вкъщи и на секретаря ми нямаше съобщение от теб, малко се поразходих до къщата на Фулър по пътя към къщи. Знаех, че имаш навика да я навестяваш.

— Но не видя нападателя ми?

— Нъц. Само теб на предната седалка, някак сгърбена, стискаше окървавен фотоапарат.

Натали поклати глава.

— Все още не си спомням да съм го удряла с апарата — съобщи му тя. — Само се опитвах да докопам татковия пистолет!

— М-м-м, това ми напомня — каза Джентри. Отиде до зеленото шерифско яке, което беше окачил на един стол, и извади от джоба автоматичния пистолет трийсет и втори калибър. Постави го на другия край на плота на подноса, до портокаловия сок на Натали.

— Сложих предпазителя — обясни. — Още е зареден.

Тя вдигна една препечена филийка, но не отхапа от нея.

— Кой беше?

Джентри поклати глава.

— Нали твърдиш, че бил бял?

— Да. Видях само носа му… част от бузата… и очите му, но съм сигурна, че беше бял…

— Възраст?

— Не съм сигурна. Имах чувството, че е приблизително на моите години… трийсет и няколко, може би.

— Спомняш ли си нещо, което не си успяла да ми кажеш снощи?

— Не, не мисля — отвърна Натали. — Той беше в колата, когато изтичах до нея. Сигурно се е бил свил на пода отзад… — тя остави филийката и потрепери.

— Счупил е лампата в колата ти — информира я Джентри и обра последната хапка от пържените си яйца. — Ето защо тя не е светнала, когато си отворила вратата откъм шофьора. Казваш, че си видяла светлина на втория етаж в къщата на Фулър?

— Да. Не в коридора, нито в спалнята. Може би идваше от гостната. Видях я през един процеп в капаците.

— Ето, дояж ги — Джентри побутна малката чиния с бекон към нея. — Знаеше ли, че в къщата на Фулър са спрели тока?

Веждите на Натали хвръкнаха нагоре.

— Не!

— Вероятно си зърнала фенерче — уточни шерифът. — Може би някой от онези големи електрически фенери.

— Значи ми вярващ?

Той тъкмо затваряше стириопорените си кутии и ги хвърляше в близкото кошче. Прекъсна заниманието си за момент, за да се взре в нея.

— Че защо да не ти вярвам? Не си си направила самичка, тези белези по гърлото!

— Но защо някой ще се опитва да ме убие? — попита Натали с глас, по-тих, отколкото насиненото й гърло изискваше. Джентри събра чиниите и кутиите пред нея. — Не-ъ — уточни. — Който и да е бил тоя, не се е опитвал да те убие. Искал е да те нарани…

— Е, в това преуспя — съгласи се тя, като докосна колебливо насинената си шия и превръзката на главата. — …и да те уплаши. — И тука също — кимна тя и се огледа. — Боже, мразя болниците!

— Пък и онова което ти е казал… — продължи Джентри. — Я ми го повтори пак.

Натали затвори очи.

— Искаш да намериш жената? Провери в Джърмънтаун.

— Повтори го отново — настоя Джентри. — Опитай се да вложиш същия тон, същите думи, които си чула.

Тя послушно повтори с равен, лишен от емоции глас.

— Това ли е? — попита я той. — Никакъв акцент и диалект?

— Нямаше такива — потвърди Натали. — Съвсем равен тон. Звучеше като радиоводещ, който чете прогнозата за времето.

— Не звучи като местен — додаде Джентри.

— Не.

— Северняшки диалект, може би? — предположи той. Повтори фразата с нюйоркски акцент, толкова силно изразен и точен, че Натали се засмя на глас при все измъченото си гърло.

— Не.

— Нова Англия? Германия? Ню Джърси — еврейски американски? попита Джентри и изобрази безпогрешно и тези три диалекта.

— Не — засмя се Натали. — Много си добър обаче. Не, беше си просто… равен.

— Ами тона и гласа?

— Дълбок, но не чак толкова като твоя — каза момичето. — Нещо като мек баритон.

— Може ли да е била жена? — полюбопитства шерифът.

Натали примигна. Помисли си за онзи образ в огледалото, червеното вече премрежваше очите й — тънко лице, ивица от бузата, тъмни очи. Представи си силата на ръцете и пръстите. „Може и да е жена — помисли си. — Много яка жена“.

— Не — каза на глас. — Просто шесто чувство, но ми изглеждаш като нападение на мъж, ако разбираш какво имам предвид. Не че досега съм била нападана от мъже. И не че имаше сексуален подтекст или нещо такова… — тя спря, притеснена.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Джентри. — Както и да е, това е още едно доказателство, че нападателят не е искал да те убие. Хората обикновено не оставят съобщения на жертвите, които са решили да ликвидират!

— Съобщения за кого? — попита Натали.

— Може би „предупреждение“ е по-точният термин — предположи Джентри. — Все едно, атаката влиза в полицейските сводки като случайно нападение и вероятен опит за изнасилване. Трудно бих могъл да я определя като опит за грабеж, след като не са ти взели чантата или каквото и да е… — той бе разчистил всичко друго, освен чашите за кафе и извади от смачканата бяла торба малък термос. — Още малко кафе, какво ще кажеш?

Натали се поколеба.

— Ами добре — реши накрая и бутна чашата си към него. — Това чудо направо ми разхлопва сърцето, но като че ли превъзмогва последиците от онази инжекция, която ми биха снощи.

— Освен това — допълни Джентри и доля кафе и на двама им — Коледа е!

Поседяха, заслушани в триумфалния завършек на „Месията“.

Когато мелодията свърши и говорителят започна да обсъжда програмата, Натали се обади:

— Не беше задължително да оставам тук снощи, нали?

— Беше доста сериозно травмирана — отвърна Джентри. — Била си в безсъзнание поне десет минути. На главата си имаш осем шева от удара в щипката на предпазния колан.

— Но можех да си ида вкъщи, нали?

— Вероятно. Но аз не исках да те пусна. Нямаше да е добре да оставаш сама, не беше в състояние да вземеш решение по предложение да дойдеш при мен, а и не исках да прекарам Коледа, седнал в небелязаната си кола пред къщата ти. Освен това ти трябваше да останеш поне една нощ за наблюдение. Даже Док го казва!

— Щях да дойда при теб — меко отвърна Натали. В гласа й нямаше и следа от кокетничене. — Уплашена съм — додаде простичко.

Джентри кимна.

— Аха — и допи кафето си. — Аз също. Не съм сигурен защо точно, но имам чувството, че сме затънали до гуша в нещо, което не разбираме.

— Значи още вярваш в историята на Саул?

— Щеше да ми е по-спокойно на душата, ако се беше обадил поне веднъж, след като замина преди шест дни — уточни шерифът. — Но не е задължително да се връзваме на всичко в разказа му, за да осъзнаем, че нещо върви на зле около нас. Във всеки случай, сега зависим от пръстови отпечатъци и подобни неща — допълни той. — Проверяваме кръвта по фотоапарата ти, но засега не могат да ни кажат много неща. Единственият начин да намерим нападателя е да продължим по някакъв начин разследването.

— Или да чакаме онзи същият пак да ме нападне — додаде Натали. — Ъ-ъ — възрази Джентри. — Не мисля. Смятам, че те си оставиха съобщението.

— Искаш да намериш жената? Провери в Джърмънтаун — заяви момичето. — Дали въпросната „жена“ е Мелани Фулър?

— Да се сещаш за някоя друга?

— Не. Къде е Джърмънтаун? Истинско място ли е? Смяташ ли, че по някакъв начин е свързано с полковника на Саул… един вид код?

— Знам поне няколко Джърмънтауна — отвърна Джентри. — Квартали в градове на Север. Филаделфия има исторически квартал с такова име, струва ми се. Но има и стотици градчета из страната, които направо си се казват така. Няма ги в малкия ми атлас, но ще ида в библиотеката да проверя в по-съществени източници. Не ми звучи като код… просто име на място.

— Но защо някой ще ни казва на нас къде се намира тя? — попита Натали. — И кой би знаел? И защо ни казва?

— Страхотни въпроси — кимна шерифът. — Нямам отговори все още. Ако историята на Саул е истина, тогава сигурно виждаме само върха на айсберга, а под повърхността има още много.

— Дали е възможно човекът снощи да е бил… нещо като агент на Мелани Фулър? Някой, когото е използвала също както Саул каза, че Полковника го използвал? Може ли да е още в Чарлстън, като се опитва да ни отклони от следата?

— Може — съгласи се Джентри, — но всеки сценарий от този род, който съчинявам аз, тече като сито. Ако Мелани Фулър е жива и в Чарлстън, защо да си цапа ръцете с нас изобщо? Кои по дяволите сме ние? Та те разполагат с две градски агенции, три щатски полицейски дивизии и проклетото ФБР, за да ровят в тази история. И трите телевизионни мрежи направиха репортажи миналата седмица, на пресконференцията миналия понеделник имаше над петдесет журналисти и някои от тях още душат наоколо… те не обръщат много-много внимание на офиса ми, вече не. Другата причина, поради която не отбелязах в дневника, че си паркирала точно срещу къщата на Фулър снощи. Направо виждам заглавията в „Нейшънъл Пърспайър“: ЧАРЛСТЪНСКА КЪЩА-УБИЕЦ ЗА МАЛКО ДА ВЗЕМЕ НОВА ЖЕРТВА.

— Тогава какъв е твоят най-добър сценарий? — полюбопитства Натали.

Джентри приключи разтребването на стаята, премести подноса на колелца встрани и седна на ръба на леглото й. За едър човек като него излъчваше странно усещане за лекота и грация, сякаш под розовата кожа и тлъстините се криеше изумителен атлет.

— Да приемем, че историята на Саул е истина — рече той меко. — Тогава сме изправени пред ситуация няколко от тези умствени вампири да се нападат един друг. Нина Драйтън е мъртва… видях тялото преди и след пътешествието му до моргата. Каквото и да е представлявала преди това, вече е спомен… пепел… хората, които прибраха тялото й, я кремираха.

— Кой прибра тялото?

— Не семейството й — отвърна Джентри. — Не бяха и нейни приятели. Някакъв нюйоркски адвокат, който бил изпълнител на завещанието и двама членове на корпорацията, в чийто Борд на директорите участвала.

— Значи Нина Драйтън я няма… — промърмори Натали. — Кой остава тогава?

Шерифът вдигна три пръста.

— Мелани Фулър, Уилям Бордън… полковникът на Саул…

— Двама дотук — уточни Натали, втренчена в оставащия пръст. — Кой още?

— Няколко милиона неизвестни — Джентри размаха и десетте си пръста. — Хей, имам коледен подарък за теб! — той отиде до якето си и се върна с плик. В него имаше коледна картичка и самолетни билети.

— Обратен полет за Сейнт Луис! — погледна Натали. — За утре.

— Ахъ. Нямаше места за днешния.

— Гониш ме от града, така ли, шерифе?

— И така може да се каже — Джентри й се ухили. — Знам, че си позволявам определени свободи, госпожице Престън, но ще се чувствам дяволски по-добре, ако ви няма и стоите далеч оттук, поне докато се изясни цялата тази бъркотия.

— Не знам какво да мисля за това — въздъхна Натали. — Защо смятащ, че ще съм на по-сигурно място в Сейнт Луис? Ако някой ме преследва, защо просто да не дойдат там по петите ми?

Джентри скръсти ръце.

— Това е добър въпрос, но не мисля, че някой преследва теб, ясно? — когато тя не отговори, той продължи. — Тъй или иначе, ти ми каза онзи ден, че си имаш приятел там… Фредерик може да остане при теб…

— Не ми трябват нито бодигард, нито бавачка — възрази Натали студено.

— Не — съгласи се шерифът, — но там вкъщи ще си заета и заобиколена с приятели. А и ще си далеч от онова, което става тук — каквото и да е то!

— Ами намирането на убиеца на баща ми? — напомни му Натали. — Ами наблюдението на къщата на Фулър, докато Саул се свърже с нас?

— Смятам да туря един заместник да наблюдава къщата на Фулър — обясни Джентри. — Имам позволение от госпожа Ходжес някой да отседне в къщата й… горе в стаята на съпруга й. Тя гледа право към двора.

— А ти какво ще правиш?

Той вдигна шапката си от леглото, потърка периферията и си я сложи.

— Ами, мислювах ’начи да ида на почивка.

— Почивка! — Натали остана ужасена. — В средата на цялата тази работа? Докато всичко това…

Джентри се усмихна.

— Горе-долу същото ми казаха и в центъра. Нещата са зле, но не съм излизал в отпуска през последните две години и страната ми дължи поне пет седмици. Смятам, че мога да взема една-две от тях, ако пожелая.

— И кога излизаш в отпуска? — осведоми се пациентката.

— Утре.

— И къде ще ходиш? — в гласа й се долавяше нещо повече от простото любопитство.

Шерифът потри бузата си.

— Е, мислех да се пошляя на север и да ида във Вашингтон за няколко дни. Много отдавна не съм ходил там. После смятах да прекарам ден-два в Ню Йорк.

— И да потърсиш Саул — уточни Натали.

— Може и да го потърся — проточи Джентри. Погледна към часовника си. — Хей, бая окъсняхме. Док тряба да намине към девет. Сигур ще можеш да си тръгнеш веднага след туй… — той поспря. — Я да си продължим разговора оттам, където каза, че можело да дойдеш на гости у нас…

Натали се надигна на възглавниците.

— Това покана ли е? — попита тя.

— Да, да — кимна Джентри. — Ще се чувствам по-добре, ако не прекарваш прекалено много време у вас, преди да си тръгнеш… ’Стествено, може да идеш на хотел тая вечер и ще помоля Лестър или Стюарт да се сменят, докато чакат с мен да…

— Шерифе — обади се тя, — преди да кажа „да“, има едно нещо, което трябва да уредим.

Джентри я погледна сериозно.

— Продължавай, ма’ам.

— Уморих се да ти викам „шерифе“ и още повече ми писна да ми викаш „ма’ам“ — обяви Натали. — Или минаваме на малки имена, или няма да стане!

— Това ме устройва — каза шерифът с усмивка, — ма’ам.

— Има само един проблем — допълни тя. — Не мога да се насиля да те наричам Боби Джо.

— Нито пък родителите ми — кимна той. — Това „Боби Джо“ се прихвана чак когато приятелчетата взеха да ми викат така, когато станах заместник тук в Чарлстън. Та си го запазих един вид, когато се кандидатирах.

— А как ти викаха останалите деца и родителите ти? — полюбопитства Натали.

— Другите често ме наричаха Тъби — обясни Джентри с усмивка. — Мама ми викаше Роб.

— Да — кимна Натали. — Благодаря за поканата, Роб. Приемам!

 

Те спряха пред дома й, за да може тя да опакова нещата си, да се обади на адвоката на баща си и на неколцина приятели. Продажбата на имота и сделките за продажбата на студиото щяха да отнемат поне месец. Нямаше причина Натали да остава в Чарлстън през цялото това време.

Коледният ден се оказа топъл и слънчев. Джентри караше бавно и избра обиколния път към града, мина по Косгроув Авеню и над река Ашли и излезе на Мийтинг Стрийт. Беше четвъртък, но денят бе празничен като неделя.

Вечеряха рано. Роб приготви печена шунка, картофено пюре, сос от броколи със сирене и шоколадов мус. Облата маса в трапезарията бе поставена близо до големите панорамни прозорци. Седнали там, те пиха кафе и гледаха как ранният здрач изсмуква цветовете от къщите и дърветата наоколо. След това си облякоха якетата и излязоха на дълга разходка — тъкмо когато първите звезди изгряха на небето. Родители викаха на дечицата си да оставят новите играчки и да се прибират. Тъмни! стан сияеха с цветните светлини на телевизорите.

— Смяташ ли, че Саул е прав? — попита Натали. За пръв път от сутринта насам обсъждаха сериозна тема.

Джентри пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си. Рече:

— Не съм сигурен. Но имам чувството, че нещо такова е станало.

— Не ми изглежда правилно да се мотая в Сейнт Луис — допълни Натали. — Каквото и да става, струва ми се, че дължа на баща си поне да тръгна по следата!

Шерифът не се опита да спори с нея.

— Виж какво ще ти кажа. Нека проверя докъде е стигнал професорът и после ще установим връзка и ще планираме следващата си стъпка. Мисля, че ще е по-лесно за сам човек да изпълни тази част.

— Но Мелани Фулър може да е точно тук, в Чарлстън — заяви Натали. — Дори не знаем какво е имал предвид онзи снощи!

— Не смятам, че старата дама е тук — възрази Джентри. Разказа й за кратката разходка на Артър Люелин до магазина за пури в нощта на убийствата — разходка, приключила с удар с близо 200 километра в час в основата на мост в предградията на Атланта. Накрая допълни: — Магазинът за пури на господин Люелин е съвсем близо до „Менсърд Хаус“.

— Значи, ако Мелани Фулър е способна на онова, което Саул предполага…

— Аха. Изглежда пълна дивотия, но в тази версия има смисъл!

— Значи смяташ, че тя се крие в Атланта?

— Не мисля така — уточни Джентри. — Твърде близо е. Предположението ми е, че тя би отлетяла или ще се разкара оттам колкото се може по-бързо. Тъй че висях на телефона цялата предишна седмица. Имало е малка бъркотия на международно летище „Хартсфилд“ миналия понеделник — два дни след убийствата тук. Жена оставила дванайсет хиляди в брой в една торба… никой не можал да я опише. Местният охранител… четирийсетгодишен и в отлично здраве… починал, след като получил масивен инфаркт. Проверих смъртните случаи същата нощ. Семейство от шестима загинало в катастрофа на Междущатско 285, когато караваната им била ударена от микробус; шофьорът му заспал на волана. Някакъв тип от Рокдейл Парк застрелял зет си по време на спор за яхта, която била собственост на семейството от години. Намерили са трупа на скитник близо до „Атланта Стейдиум“… От шерифския офис казват, че трупът е поне отпреди седмица. Освен това един шофьор на такси на име Стивън Линтън се самоубил в дома си. Полицията казва, че според приятелите му бил депресиран, след като жена му го напуснала.

— И защо някой от тези смъртни случаи би бил свързан с Мелани Фулър? — полюбопитства Натали.

— Това е Забавната част — кимна Джентри. — Предположенията… Стигнаха до малък парк. Тя седна на една люлка и с лекота се залюля напред-назад. Роб се хвана за веригата на съседната люлка.

— Забавното в историята с господин Линтън е, че се е самоубил, докато бил на смяна. Повечето хора не излизат от работа, за да свършат подобно нещо. А и никога няма да се сетиш къде е бил, когато е взел последния си курс…

Натали спря да се люлее.

— Не зн… О! Летището?

— Аха.

Тя поклати глава.

— Това е пълна безсмислица! Ако Мелани Фулър е искала да лети нанякъде от Атланта, защо е оставила парите и си е дала труда да убива ченгето и шофьора?

— Нека просто предположим, че нещо я е стреснало — каза Джентри. — Може бързешком да си е променила намеренията. Личната кола на таксиджията липсва — бившата му жена врещя в полицията почти седмица, преди да я намерят.

— Къде? — попита Натали.

— Вашингтон, окръг Колумбия — уточни Джентри. — Точно в центъра на града.

— И това няма смисъл — заяви събеседничката му. — Не е ли по-вероятно човечецът просто да се е самоубил, а някой да му е откраднал колата и да я е изоставил във Вашингтон?

— Може — прие шерифът. — Но сладкото в историята на Саул Ласки е, че тя заменя дълга поредица съвпадения с едно просто обяснение. Винаги съм бил привърженик на Бръснача на Окам.

Натали се усмихна и отново се залюля силно.

— Докато внимателно боравиш с него! — съгласи се тя. — Ако затъпее, може да си прережеш собственото гърло!

— М-м-м… — измърка Джентри. Чувстваше се много добре. Вечерният ветрец, ръждивите, детински звуци на люлката и присъствието на Натали се бяха наговорили да го направят щастлив.

Негърката отново спря.

— Въпреки всичко искам да участвам в това — заяви. — Може би мога да отскоча до Атланта и да поровя из тези неща, докато ти си във Вашингтон…

— Ще ми отнеме само няколко дни — възрази Джентри. — Ти ще си в Сейнт Луис, а аз скоро ще ти звънна.

— И Саул Ласки ни обеща същото!

— Виж — настоя шерифът, — вкъщи имам една от тия джаджи, дето отговарят по телефона сами. Имам и дистанционно, с което мога да си прослушвам съобщенията, дори и когато съм далеч от дома. Винаги губя вещите си, та затуй съм си взел две от тези чудесии. Ти ще вземеш едното. Всеки ден в единайсет сутринта и единайсет вечерта ще се обаждам на собствения си телефон. Ако имаш да ми кажеш нещо, просто го запиши на секретаря. И ще проверяваш по същия начин дали аз не съм оставил нещо за теб.

Натали примигна.

— Няма ли да е по-лесно просто да ми се обаждаш?

— Аха, но ако ти трябва да се свържеш с мен, ще ти е малко трудничко.

— Но… всичките ти лични съобщения… Джентри й се ухили в тъмното.

— Нямам тайни от теб, ма’ам — рече. — Или, по-скоро, няма да имам, след като ти дам електронното джиджи-биджи.

— Направо изгарям от нетърпение… — изсумтя Натали.

Когато се върнаха в къщата на шерифа, там ги очакваше посетител. В дълбоките сенки на дългата веранда проблясваше огънче на цигара. Джентри и Натали спряха на каменната алея, а когато шерифът бавно разкопча якето си, отдолу се подаде дръжката на револвер, затъкнат в колана му.

— Кой там? — подвикна меко Джентри.

Цигарата припламна по-ярко и после изчезна, щом тъмният силует се изправи на крака. Когато високата сянка пристъпи към тях, Натали конвулсивно стисна лявата ръка на шерифа. Непознатият спря за миг на предните стъпала на верандата.

— Здрасти, Роб — разнесе се дълбок, дрезгав глас, — хубава вечер за полети. Просто наминах да видя дали ще искаш да се повозиш по брега…

— Здрасти, Дарил — отвърна Джентри и видимо се отпусна. Натали също се поуспокои. Очите й вече се бяха приспособили към тъмното и сега тя можа да различи високия слаб мъж с посивяваща по слепоочията дълга коса. Беше облечен в отрязани джинси и пуловер с надпис „КЛЕМСЪН ЮНИВЪРСИТИ“ с избелели букви. Носеше кожени сандали. Лицето му беше някак грубовато и дистанцирано и напомни на негърката за младия Морис Юдал.

— Натали — обади се Джентри, — това е Дарил Мийкс. Дарил се занимава с чартърни полети през залива. Част от годината прекарва с една рокендрол група, влачи ги на разни места и им блъска по барабаните. Смята се отчасти за Чък Йегер и отчасти за Франк Запа. Заедно сме ходили в колеж. Дарил, туй е ’спойца Натали Престън!

— Радвам се да се запознаем — отвърна Мийкс. Ръкостискането му беше твърдо и приятелско и Натали го хареса.

— Я си ’земете столове — нареди Джентри. — Пък аз ще донеса бирата.

Мийкс смачка цигарата си на парапета и я хвърли в храстите, докато Натали обръщаше едно люлеещо се кресло така, че да гледа към люлката на верандата. Гостът седна на люлката, скръсти кокалестите си крака и раз люля сандал с палеца на крака си.

— В кой колеж сте ходили заедно? — полюбопитства Натали. Стори й се, че Мийкс изглежда доста по-възрастен от Роб.

— Северозападния — отвърна гостът с приятелска дрезгавина в гласа, — но Роб завърши с почести, а аз се провалих и ме взеха в армията. Бяхме състайници няколко годинки. Просто две изплашени южнячета в големия град.

— Ъ-хъ, верно си е — рече Джентри, връщайки се с три студени кутии „Мичелоб“. — Дарил е израснал на юг, верно си е — южната страна на Чикаго. Никога не е минавал линията Мейсън-Диксън, като изключим една лятна ваканция, която прекара с мене туканка. Показа си добрия вкус, като се премести насам, след като се върна от Виетнам. И не мисля че се е провалил, между другото. Напусна училище, за да се запише наборник, макар че е бил във флота преди да иде в колежа и докато беше е колеж, се славеше като антивоенен активист!

Мийкс отпи дълга глътка, вдигна кутията бира към слабата светлина и направи гримаса.

— Божке, Роб, още ли пиеш тая пикня? „Пабст“, например, е хубаво нещо. Колко пъти да ти го казвам?

— Значи си бил във Виетнам? — попита Натали. Сети се за Фредерик и отказа му да говори за прекараните там години, както и за това как се гневеше дори при простото споменаване на името на тази страна.

Мийкс се усмихна и кимна.

— Да, бях. Бях КВТ — контрол на въздушния трафик — цели две години. Просто обикалях наоколо с малкия си „Пайпър“ и казвах на бързо-движещите, истинските пилоти в техните реактивни, къде да си хвърлят товара. Тъй и не пуснах един нормален изстрел през цялото време, докато бях там. Беше най-сладката работа, която можех да си намеря!

— Дарил са го сваляли два пъти — уточни Джентри. — Той е единственото четирийсетгодишно хипи, което познавам, и чието чекмедже е пълно с медали.

— Купих ги ’сичките на разпродажби — ухили се в отговор Мийкс. Допи остатъка от бирата си, оригна се и заяви: — Предполагам, че тази вечер няма да е най-добрият момент за разходка със самолет, а, Роб?

— Следващия път, амиго — отвърна Джентри. Гостът кимна, изправи се и се поклони на Натали.

— За мен беше удоволствие, ма’ам. Ако изобщо някога ви трябва да се поразвеете с чартърен полет или пък ви припре нужда от добър барабанчик, просто ме потърсете на летището на Маунт Плезънт!

— Така и ще направя — отвърна Натали с усмивка.

Мийкс тупна Джентри по рамото и заподскача по стълбите и в мрака. Свиркаше си откъс от „Високият и могъщият“, докато се отдалечаваше.

 

Тази вечер двамата слушаха музика, говориха за детството си, играха шах, обсъдиха разрастването на Юга и училищата на Север, измиха чиниите и пиха бренди късно вечерта. Натали осъзна, че помежду им почти няма напрежение и че се чувства така, сякаш от години се познава с Роб Джентри.

Остана изненадана и очарована от прекрасната стая за гости, която Джентри поддържаше почистена и готова за употреба. Голото дърво и простото легло с пружина подхождаха на стая, чиста като „Шейкърс“ по цветните завивки на леглото и леките отсенки на ананасови шарки по стените помагаха да се разсее създадения от тях ефект на спартанска суровост.

Джентри показа на Натали чистите кърпи в банята, пожела й лека нощ, провери за последно ключалките на вратите и лампата на двора и се прибра в собствената си спалня. Облече удобни чисти боксерки и тениска. През последните осем години четири пъти бе влизал в болница заради камъни в бъбреците. Всеки път пристъпите го връхлитаха нощем. Камъните бяха калциеви — непредсказуеми, макар че обикновено възникнаха след нередовно хранене и липса на калций. Болката в разгара на пристъпа беше ужасна и неизменно оставяше Роб неспособен за нищо друго, освен да се обади за линейка, която да го закара до спешното. Той се притесняваше от факта, че нещо такова може да го направи тъй безпомощен и никакви предвиждания или подготовка не са в състояние да го предпазят от тази безпомощност, тъй че много отдавна бе заменил пижамите с боксерки и тениска. Така поне, средностатистически, когато попада в болница веднъж на всеки две години, да не пристигне по пижама.

Джентри окачи кобура със своя „Рюгер Блекхоук“ 357 калибър на стола до леглото си. Винаги стоеше там, та да го напипа с един замах на ръката си и в най-тъмната нощ.

Не заспа веднага. Чудесно осъзнаваше, че на две врати надолу по коридора е отседнала привлекателна млада дама, а също и че тази нощ няма да предприеме разходка до стаята й. Възхитителното привличане помежду им беше качествено, той можеше да определи дори степента на влиянието, което Натали упражняваше върху него и — чрез просто изваждане на това влияние от цялостното сексуално привличане помежду им — стигна до грубата преценка за количествения израз привличане, което се поражда. Гледаше отраженията от фаровете на колите, които маршируваха по тавана, и леко се намръщи. Не тази нощ. Каквито и възможности да предлагаше една такава връзка, сега не му беше времето. Всички инстинкти в съзнанието на шерифа и тялото му го подтикваха да махне Натали Престън от Чарлстън и от безумието, което се заформяше около тях. Инстинктите му винаги бяха действали отлично; те му бяха спасявали живота неведнъж. И сега им вярваше.

Поемаше голям риск, като я пускаше да преспи в къщата му, но не знаеше друг начин да й хвърля по едно око, докато успее да я качи на самолета сутринта. Някой го преследваше… не, не някой, а неколцина. Не беше сигурен до вчера — сряда, Бъдни вечер. Сутринта бе обикалял с колата повече от час и половина, за да се увери във факта и да идентифицира колите. Не беше толкова грубо като миналата седмица; въщност опашката му вървеше толкова гладко и професионално, че само изострената параноя на Джентри му позволи да я улови.

Бяха замесени поне пет коли; едната беше такси, другите четири — толкова неотличими, колкото Детройт можеше да ги направи. Но и трите бяха същите; които си играеха на котка и мишка и предишния ден. Едната го следваше — като изоставаше далеч от него и никога не го доближаваше — докато той смени рязко посоката. Тогава веднага го поемаше другата кола. На Джентри му отне два дни да осъзнае, че понякога свързочната кола върви пред него. За да се подготви толкова сложна опашка, той си го знаеше, бяха нужни поне половин дузина коли, вероятно два пъти повече хора и радиовръзка. Дори обмисли възможността отдел „Вътрешни разследвания“ на чарлстънския полицейски департамент да е замесен… И бързо отхвърли подобна възможност. Първо, в досието му, начина на живот или сегашната дейност нямаше нищо, което да предизвика разследване за корупция. Второ, бюджетът на чарлстънската полиция не стигаше за толкова качествено проучване. Трето, ченгетата, които познаваше, не биха следили заподозрян така добре, дори и животът им да зависи от това.

Кой оставаше тогава? ФБР? Джентри нито харесваше Ричард Хейнс, нито му вярваше, но пък не виждаше причина ФБР да подозира чарлстънския шериф нито за самолетната катастрофа, нито за убийствата в „Менсърд Хаус“. ЦРУ? Джентри поклати глава и се взря в тавана.

Тъкмо бе започнал да заспива, дори дремеше леко — сънуваше, че е отново в Чикаго и се опитва да намери стаята си в университета — когато Натали изпищя.

Той грабна рюгера и полетя по коридора, още преди да се събуди напълно. Последва втори, малко приглушен вик и изхлипване. Джентри падна на едно коляно пред вратата, напипа бравата — не беше заключено — и отвори, като същевременно се метна назад, извън стрелковия обхват. Четири секунди по-късно влезе приведен, на прибежки, стиснал рюгера пред себе си. Завъртя го.

Натали беше сама, седеше в леглото и плачеше, закрила лицето си с ръце. Шерифът огледа стаята. Провери, за да се убеди, че прозорецът е затворен, остави тихичко рюгера на нощното шкафче и седна на ръба на леглото до гостенката си.

— Аз… съжалявам… — изхлипа тя през сълзи. В гласа й нямаше страст, само страх и притеснение. — Все… всеки… път, щом зас… заспивам, ръцете на онзи… ръцете му ме сграбчват иззад седалката… — тя се постара да спре да подсмърча, хлъцна и посегна към кутията със салфетки на шкафчето.

Джентри я прегърна с лявата си ръка. За миг тя остана вцепенена и после меко се отпусна към него, косата й едва докосваше бузата и брадичката му. Няколко минути тялото й продължи да трепери със ситната агония на шока и тръпките на страха, който я беше събудил.

— Всичко е наред — промърмори Роб и я погали по гърба. — Всичко е наред…

Успокояваше я плавно и нежно, като че ли галеше котенце.

Известно време по-късно вече почти беше заспал; сигурен, че и тя спи, усети как Натали полека вдига глава, обвива врата му с ръце и го целува. Целувката беше много дълга, много нежна и им завъртя главите и на двамата. Притиснатите й в него гърди бяха меки и топли.

Доста по-късно Джентри погледна Натали, докато тя го яздеше; гледаше дългата й шия и овалното й лице, отметнатата в беззвучен вик глава. Пръстите им бяха плътно сплетени и той отново усети как я разтърсват конвулсии — през нея, в нея. Но този път не бяха тръпките на страха…

 

Полетът на Натали за Сейнт Луис тръгваше два часа преди самолета на Джентри за Ню Йорк. Тя го целуна за довиждане. Всеки от тях, роден, отгледан и възпитан на Юг, осъзнаваше, че черна жена и бял мъж, които се целуват на публично място, дори и в Юга от 1980-а, ще предизвикат епидемия от вдигнати вежди и мълчаливо неодобрение. Но и на двамата не им пукаше.

— Да не забравим подаръците! — напомни Джентри и й подаде „Нюзуик“, сутрешно издание, и втория тонов предавател за телефонния си секретар. — Ще проверя довечера — добави.

Натали кимна, реши да не казва нищо и бързо се извърна към рампата за заминаващи.

Един час по-късно, някъде над Кентъки, тя остави „Нюзуик“, вдигна вестника и откри статия, която щеше да промени живота й завинаги. Беше на трета страница.

 

ФИЛАДЕЛФИЯ (АП)

Филаделфийската полиция все още не разполага със солидни следи или заподозрени за клането на четиримата членове на младежка банда от Джърмънтаун, станало на Бъдни вечер. Детективът от отдел „Убийства“ Лио Хартуел го описва като „едно от най-ужасните неща, които съм виждал за десетте ми години на служба“.

Четирима членове на младежата улична банда „Соул Брикярд“[1] бяха открити мъртви сутринта на Коледа в района на Маркет Скуеър в Джърмънтаун.

Полицията отказва да назове имената на жертвите и специфичните подробности от масовото убийство. Знае се обаче, че и четирите жертви са на възраст между 14 и 17 години и телата им са били обезобразени. Лейтенант Хартуел, отговорният за разследването офицер, не пожела нито да потвърди, нито да отрече думите на свидетели на престъплението, твърдящи, че и четирите момчета са били обезглавени.

„Започнали сме внимателно разследване — заяви капитан Томас Морано, началник на отдел «Убийства» в Джърмънтаун. — Проучваме всички улики“.

Историята на бандитските вендети в квартал Джърмънтаун във Филаделфия е богата: двама починали преди това през 1980 г. и шест убийства от 1979 г., резултат от гангстерска война.

„Убийствата от Бъдни вечер са много изненадващи — заяви преподобният Уилям Уудс, управител на «Ковенънт Сетълмънт Хаус» в Джърмънтаун. — Проявите на насилие между бандите намаляваха през последните десет месеца и не знам за никакви спорове или вендети в момента“.

Бандата „Соул Брикярд“ е една от десетките младежки банди в района на Джърмънтаун и по наши сведения е съставена от четирийсет пълноправни члена и два пъти повече „помощници“. Както и при повечето филаделфийски улични банди, тя постоянно е в конфликт с местните служители на закона, макар че през последните години имаше опити да се подобри имиджът на подобни банди чрез спонсорирани от общината програми като „Ковенънт Хаус“ и „Обществен достъп“. И четиримата убити младежи са били членове на бандата.

 

Натали моментално разбра, инстинктивно и без съмнение, че това събитие има нещо общо с Мелани Фулър. Нямаше представа как една старица от Чарлстън може да има пръст в бандитски вендети във Филаделфия, но отново усети стегнатата хватка на шията си и топлия, беззвучен шепот в дясното си ухо: „Жената ли искаш да намериш? Виж в Джърмънтаун“.

На Международното летище в Сейнт Луис — местните още го наричаха „Ламбърт фийлд“ — Натали се реши и действа според взетото решение, преди да се уплаши прекалено, за да се откаже. Знаеше, че ако се обади на Фредерик и види приятелите си, няма да й стигнат силите да продължи нататък. Тя затвори очи и си припомни образа на баща си, легнал самичък — лицето му още не беше гримирано — в празния погребален дом, а раздразненият собственик на бюрото повтаряше отново и отново:

— Очаквахме роднините да дойдат чак утре!

Натали използва кредитната си карта и купи билет за следващия полет на TWA за Филаделфия. Провери в портмонето си — бяха й останали към двеста долара в брой и шестстотин и петдесет в пътнически чекове. Увери се, че все още разполага с журналистическата си карта от лятната работа в „Чикаго Сън Таймс“ и после се обади на Бен Йейтс, фото-редактор там.

— Нат! — гласът му надви хъркането по линията и гълчавата на летищните шумове. — Мислех, че си в колеж чак до май!

— Така е, Бен — отвърна Натали, — но ще ходя във Филаделфия тия дни и се чудех дали ще искаш снимки от онази работа с клането на бандитчетата.

— Естествено — колебливо каза Йейтс. — Какво клане на бандитчета? Натали му обясни.

— Иха! — възкликна той. — Не, туй чудо няма да даде никакви снимки. Пък и да има, ще стигнат тук по жицата!

— Но ако намеря нещо интересно, ще ги вземеш ли, Бен?

— А, естествено — отвърна фоторедакторът. — Какво става, Нат? Вие с Джо добре ли сте?

Натали се почувства така, все едно някой я е ритнал здравата в корема. Кой знае защо, Бен не беше чул за смъртта на баща й. Тя изчака, докато отново успее да си поеме дъх, и отвърна:

— Друг път ще говорим, Бен. Засега, ако филаделфийската полиция или някой друг се обадят да проверяват, нали можеш да потвърдиш, че съм на хонорар към „Сън Таймс“?

Мълчанието отсреща продължи само няколко секунди.

— Аха, що не, Нат! Няма проблеми. Но ме уведоми какво става, може ли?

— Много ясно, Бен. Веднага щом имам възможност. Честно. Преди да потегли, Натали се обади в университетския компютърен център и остави съобщение на Фредерик, че ще му звънне скоро. След това позвъни на телефона на Джентри в Чарлстън, изслуша гласа му на касетката на телефонния секретар и след сигнала каза:

— Роб, Натали е… — разказа му за промяната в плановете и причините си за това. Поколеба се. — Пази се, Роб!

Директният полет за Филаделфия беше препълнен. Човекът на седалката до нея се оказа чернокож, извънредно добре облечен, красавец, своеобразен дебеловрат и гранитолик начин. Напълно бе погълнат от „Уолстрийт Джърнъл“ и Натали погледа през прозореца, а после поспа. Когато се събуди четирийсет и пет минути по-късно, се чувстваше скапана замаяна като след преливане и съжаляваше, че е тръгнала на това безумно пътешествие да гони Михаля. Извади чарлстънския вестник от чантата на апарата си и прочете статията за десети път. Струваше й се, че са минали векове, откакто се намираше в Чарлстън… с Роб Джентри.

— Очевидно четете за проблемите в задния ми двор?

Натали се обърна. Добре облеченият тип до нея бе оставил своя „Уолстрийт Джърнъл“. Той й се усмихна над ръба на чашата си със скоч.

— Спахте, когато стюардесата взе поръчките — уточни той. — Искате ли да я повикам?

— Не, благодаря — отвърна тя. Нещо в маниерите на този тип я караше инстинктивно да застане нащрек, макар че на пръв поглед всичко в него — усмивката, мекият глас, отпуснатата поза — предполагаше открито дружелюбие. Попита го:

— Какво имате предвид с този ваш „заден двор“? Той посочи вестника й с чашата си.

— Тази работа с бандите — обясни. — Живея в Джърмънтаун. Тези боклуци вечно се бият!

— Може ли да ми разкажете нещо повече? — полюбопитства Натали. — За бандите… и за убийствата.

— Бандите ли? Ами да… — поде той с глас, който й напомни за басовия тътен на актьора Джеймс Ърл Джоунс. — За убийствата — не. Последните няколко дни не бях в града… — той й се усмихна още по-широко. — Освен това, госпожице, идвам от малко по, ъ-ъ, облагородена жилищна част на града, отколкото тези нещастни глупаци. Ще ходите ли в Джърмънтаун, докато сте във Филаделфия?

— Не знам — отвърна Натали. — Защо питате? Усмивката на едрия мъж се разшири още повече, макар че в кафявите му очи бе трудно да се прочете нещо.

— Просто се надявах да наминете — каза той безгрижно. — Джърмънтаун е интересно, историческо място. Освен бордеите и бандите си има и красота, и богатство. Бих искал да опознаете и двете страни, ако ще ходите на посещение във Филаделфия. А може би живеете там? Не би трябвало да си вадя прибързани заключения. Натали се насили да се отпусне. Не можеше да прекарва цялото си време в състояние на параноидно раздразнение. — Не, просто наминавам — каза тя. — И бих искала да науча повече за Джърмънтаун… доброто и лошото.

— Честна сделка — съгласи се спътникът й. — Ще си поръчам още едно питие — и махна на стюардесата. — Сигурна ли сте, че не искате нищо?

— Може да взема една кола — призна Натали.

Той поръча две питиета и се обърна с усмивка към нея.

— Добре — каза. — Ако ще играя ролята на официален екскурзовод за Филаделфия, предполагам, че трябва поне да се запознаем…

— Казвам се Натали Престън — представи му се тя.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Престън — каза спътникът й с любезно кимване. — Аз съм Янсен Лухар. На вашите услуги.

„Боинг“-ът 727 продължи на изток, като без усилие се плъзгаше по пътищата на бързо приближаващата зимна нощ.

Бележки

[1] Соул Брикярд — букв. „душевна тухларна“, „закоравяла душа“. „Soul“ освен това се явява и жаргонна дума за негър. — Бел. ред.