Дан Симънс
Лешояди (43)

41
Вашингтон,
вторник, 21-и април 1981

По време на целия полет на изток Джак Коен си мислеше за Саул и Натали. Притесняваше се за тях, неуверен в това какво планират, а също и в способността им да го изпълнят. След трийсет години, прекарани в разузнаването, той знаеше, че именно аматьорите неизменно завършват в списъка на жертвите в края на всяка операция. Напомни си, че това не е операция. „А какво ли е тогава?“ — зачуди се.

„Саул беше загрижен — даже твърде притеснен — помисли си Коен, — за положените от агента усилия да събере информация за Барент и останалите.“ Постоянно питаше дали израелецът е предприел всички възможни предпазни мерки да не го разкрият по време на компютърните търсения. Бил ли е достатъчно предпазлив при пътуванията си до Чарлстън и Лос Анджелис? Накрая Джак се принуди да напомни на психиатъра, че изпълнява същия вид работа от 1940-а насам.

Докато самолетът наближаваше Вашингтон, Коен осъзна, че усеща нарастващо недоволство и смътна вина, че се е свързал с провеждането на операция, където ще бъдат използвани цивилни. Той си напомни за петдесети път, че не той ги използва. Нима те ме използват?

Той бе сигурен, че див елемент от крилото в контраразузнаването на ФБР на Колбън е убил племенника на Саул Ласки, както и Леви Кол. Убийството на цялото семейство на Аарон Ешкол обаче беше невероятно и необяснимо. Коен знаеше, че ЦРУ може да се набута в подобна ситуация, като изтърве контрола над хората си по договор — самият той бе гледал една операция в Йордания, която се скала с цената на живота на трима цивилни — но никога не беше чувал ФБР да действа толкова брутално. Обаче след като му бяха посочени от Ласки, връзките между Чарлз Колбън и милиардера, Барент, бързо станаха очевидни. Коен се бе посветил на издирването на последните остатъци от доказателства, свързани с убийството на Леви Кол. Младежът беше негово протеже, брилянтен агент в самата зора на кариерата си, временно поставен в отдел „Комуникации и шифри“, за да добие нужния опит, преди да го пуснат по големи задачи. Леви притежаваше нужните качества от онзи възможно най-рядък вид — успешен полеви агент. Бе инстинктивно предпазлив, но реагираше на съблазънта на чистата игра, интригуващите и често отегчителни борби на воля между съперници, които никога няма да се срещнат и вероятно никога няма да научат истинските си имена и положение.

Коен сведе поглед и се загледа в следобедната светлина, танцуваща по новите пъпки и цветове. Той си имаше собствена теория за това защо ФБР може да е тръгнало по грубата процедура тъй бързо. Смяташе, че е възможно международните игрички на Аарон и Леви да са навели Колбън към „Операция Йона“, седемгодишна инфилтрация в американските контратерористични агенции. В арогантността на месеците, последвали Шестдневната война, в Тел Авив бе предложен план да се включат в основните канали на американското разузнаване, като подложат шпиони и платени информатори на ключови позиции. Инфилтрирането в ЦРУ и други агенции не беше необходимо; Мосад бе анализирал къде да се включи във ФБР и източниците на информация на други местни агенции в съперничещите си групи. Освен получаването на достъп до средствата за електронно разузнаване далеч отвъд възможностите на Мосад, бе изтъкнат и доводът, че поставянето на ключови източници във ФБР би предложило пътища към местната, американска информация — и по-специално към досиетата на ключови политически фигури, които Бюрото събира за своя собствена употреба от ранните дни на Дж. Едгар Хувър — това би осигурило безценни лостове, когато американската конгресна и изпълнителска подкрепа бъде нужна при бъдещи кризи.

Операцията бе сметната за твърде рискована — безумна досущ като плана „Джемстоун“ на Гордън Лиди — докато не се стовари ужасната изненада на войната Йом Кипур и показа на старците в Тел Авив, че самото оцеляване на Израел зависи от достъпа до такива подобрени и скъпи разузнавателни средства, каквито само американците могат да осигурят. „Операция Йона“ започна в същия месец, когато Джак Коен стана началник отдел във Вашингтон през 1974-а. Сега Йона бе станал китът, който е погълнал Мосад. В проекта бяха вложени непропорционално количество време и пари — първо за разширението му, после за прикриването му. Политиците в Тел Авив живееха в постоянен страх, че американците ще открият „Йона“ в някой зловещ миг, точно когато е жизненонеобходима подкрепата на САЩ. Голяма част от информацията, която летеше от Вашингтон, не можеше да бъде използвана, тъй като би могла да разкрие съществуването на самото внедряване. Коен смяташе, че Мосад започва да се държи като класически прелюбодеец — бои се от деня, когато аферата му ще бъде разкрита, но се чувства толкова виновен и уморен от усещането за вина, че донякъде би приветствал такова разкритие.

Така че той обмисли тази възможност. Би могъл да продължи връзката си със Саул и Натали, като запази формално дистанция между Мосад и тяхното озадачаващо аматьорско изпълнение и види какво ще стане, или пък би могъл да се намеси сега. Поне да припише по-важна роля на станцията на западния бряг. Не беше казал на Саул, че тайното убежище е пълно с бръмбари. Спокойно би могъл да накара трима от отдел „Комуникаци“ в Лос Анджелис да се скатаят в горите на километър-два от убежището и да организират връзка в реално време по подсигурени линии. Това би означавало активно замесване на поне половин дузина пуши, все персонал от Мосад, но Коен не виждаше друга алтернатива.

Саул Ласки бе казал, че не иска повече да чака появата на кавалерията, която изниква в галоп по хълма, но в този случай, чрез Коен, кавалерията щеше да дойде — без значение дали влакът го иска, или не. Израелецът не виждаше връзка между „Операция Йона“ и отношенията Барент-Колбън, нито пък между липсващия и вероятно митичен нацист на Ласки и останалото безумие, случило се във Вашингтон и Филаделфия, но нещо ставаше.

Той щеше да открие какво е то и дори Директорът да възразяваше, нямаше да се откаже, докато не научи истината.

Коен бе донесъл една малка торба, но не я беше взел, понеже тя съдържаше неговия 45-калибрен автоматик. „Охраната на авиолиниите — помисли си той, докато чакаше на получаването на багажа в Дълес — е като трън в задника“.

Чувстваше се по-добре след взетото решение. Безгрижно понесе багажа си навън, към паркинга за продължителен престой, където бе оставил собствения си син шевролет. Щеше да се обади на Джон или Ефраим oт Лос Анджелис още този следобед, да ги предупреди за използването на убежището и да ги накара да започнат подслушване. Ако не друго, поне Саул и Натали ще имат подкрепа в тила, с каквото и да се заемат.

Коен се пъхна между колата си и съседната до нея, отключи вратата и метна багажа си на седалката на пътника. Огледа се раздразнено, когато някой излезе в тясното пространство до него. Ще трябва да почакат, докато даде на заден и…

На Джак Коен му трябваше близо секунда, преди инстинктите му да се задействат — и още една секунда, за да различи лицето на другия на мътната светлина. Беше Леви Кол.

Ръката на Коен все пак се пъхна в якето, преди да си спомни, че пистолетът е опакован заедно с чорапите и гащите му. Извади ръце в инстинктивна защитна лоза, но фактът, че това е Леви Кол, го объркваше.

— Леви?

— Джак! — това беше вик за помощ. Младият агент изглеждаше отслабнал и блед, сякаш бе прекарал седмици на закрито. Очите му бяха оцъклени и почти празни. Вдигна празните си ръце, сякаш да прегърне ментора си.

Коен се поотпусна, но все пак спря младежа с длан, опряна на гърдите му.

— Какво става, Леви? — попита той на иврит. — Къде беше?

Леви Кол беше левак. Джак напълно бе забравил. От пружинната ножница в дланта на хлапето се плъзна къс нож — напълно безшумно Ръката и рамото на Леви се мръднаха толкова бързо, че движението бе почти конвулсивно, последвано две секунди по-късно от собствената неволна конвулсия на Коен, докато острието влизаше под реброто му и в сърцето.

Леви отпусна тялото на предната седалка и се огледа. Една лимузина се приближи и спря с работещ двигател зад шевролета, блокирайки видимостта отзад. Младият израелец извади портфейла на Коен, взе парите и кредитните карти, претърси джобовете на якето на мъртвеца и куфара, като се погрижи да разхвърли дрехите на задната седалка. Прибра пистолета на шефа си, самолетните му билети, парите, кредитните карти и някакъв плик с рецепти. Накрая търкулна тялото на пода, заключи вратата на шевролета и се приближи към очакващата го лимузина.

Напуснаха гаража на паркинга и подкараха към Арлингтън по магистралата.

— Не е кой знае какво — съобщи Ричард Хейнс по радиотелефона си. — Две квитанции от бензиностанция на „Шел“ в Сан Хуан Капистрано. Хотелска квитанция от Лонг Бийч. Значат ли нещо?

— Пусни хората си по следата — отвърна гласът на Барент. — Започни с хотела и бензиностанцията. Време ли е за лястовиците да се връщат в Капистрано?

— Това май сме го пропуснали — отвърна Хейнс по подсигурената линия. Погледна към Леви Кол, който седеше до него и се взираше право напред. — Какво ще правим с приятелчето ти тук?

— Свърших с него — отвърна магнатът.

— За днес или за вечни времена?

— Напълно съм приключил, струва ми се!

— Добре — кимна Хейнс. — Ще се погрижа за него.

— Ричард?

— Да.

— Започни разследването веднага, ако обичаш! Каквото и да е привлякло интереса на любопитния господин Коен там на брега, със сигурност ще привлече и моя. Очаквам доклад най-късно в петък!

— Ще го имате — потвърди Ричард Хейнс. Върна телефона на поставката му и се загледа във вирджинската провинция навън. Голям самолет премина над главите им, набирайки височина, и агентът се зачуди дали пък не е самолетът на Барент, на път за някъде. Гледано през бронираното стъкло, чистото небе добиваше цвета на бренди и хвърляше болезнени медни отсенки, които караха човек да си мисли, че се готви ужасна буря.