Дан Симънс
Лешояди (3)

1
Чарлстън,
петък, 12-и декември 1980

Нина се канеше да се възползва от смъртта на този „Битълс“, Джон. Според мен това беше проява на много лош вкус. Тя разположи папката си на моята махагонова масичка за кафе, с изрезките от вестници, спретнато подредени по хронологичен ред — оголени констатации за смърт, описващи всичките й Хранения. Усмивката на Нина Драйтън беше слънчева както винаги, но в бледосините й очи не се забелязваше и искрица топлота.

— Трябва да изчакаме Уили — намекнах й аз.

— Разбира се, Мелани. Права си както винаги. Колко глупаво от моя страна! Знам правилата!

Нина се изправи и тръгна да обикаля стаята, като разсеяно докосваше мебелите или леко възкликваше над някоя керамична статуетка или гоблен. Тази част от къщата някога беше служила за оранжерия, но сега я използвах като стая за шиене. Зелените растения все тъй ловяха утринната светлина. През деня слънчевите лъчи я превръщаха в топло и удобно местенце, но сега, с настъпването на зимата, стаята ставаше прекалено студена, за да се използва нощно време. Пък и не харесвах усещането, което предизвиква мракът, когато се притиска към всички тези стъкла.

— Обичам тази къща — каза Нина. Обърна се и ми се усмихна. — Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах завръщането в Чарлстън. Би трябвало да провеждаме тук всичките си срещи.

Знаех колко цени тя този град и тази къща.

— Уили ще се разстрои — отвърнах. — Той направо обожава да се фука с онова негово имение в Бевърли Хилс. И с новите си приятелки.

— И приятели — подхвърли Нина и се засмя. След всички промени и опетняването й, смехът й бе най-малко засегнат. Беше си същият дрезгав, но детински смях, който бях чула за пръв път преди толкова време. Тогава точно той ме бе привлякъл към нея — едно самотно, младо момиче, което реагира на топлината у друго като муха на свещ. Сега само прати тръпки по гръбнака ми и ме накара да внимавам още повече. През множеството десетилетия твърде много мухи бяха изгаряли в огъня на Нина.

— Ще поръчам чай — реших.

Господин Торн поднесе чая в най-добрия ми уеджуудски порцеланов сервиз. Ние с Нина седнахме под бавно местещите се осветени от слънцето квадрати и си говорихме ей тъй, за нищо специално; безразлични в същността си коментари за икономиката, цитати от книги, която другата още не е успяла да прочете — и съчувствени оплаквания за ниската класа хора, които човек среща по самолетите напоследък. Ако някой надничаше от градината, би могъл да си помисли, че вижда привлекателна племенница, дошла на посещение при любимата си леля. (Позволявам си да спомена, че всеки би могъл да ни сметне за майка и дъщеря). Хората обикновено ме мислят за добре облечена, но не и стилна. Един Бог знае, че плащам предостатъчно, за да получавам вълнени поли и копринени блузи направо от Шотландия и Франция. Но редом с Нина винаги се чувствам недодялана. Днес тя носеше елегантна, светлосиня рокля, която сигурно струваше няколко хиляди долара, ако правилно бях определила кой е дизайнерът й. Цветът придаваше на формите й още по-голямо съвършенство от обикновено и подчертаваше синьото на очите й. Косата й беше посивяла като моята — но тя бе съумяла някак да смекчи впечатлението, като я носи дълга и прихваната с шнола отзад. Изглеждаше младолика и шик и ме караше да се чувствам така, сякаш късите ми, изкуствени къдри са минати със синка.

Малцина биха се досетили, че съм четири години по-млада от Нина. Времето се бе оказало милостиво към нея. А и се Хранеше по-често.

Тя остави чашата и чинийката си и отново тръгна да обикаля безцелно стаята. Не беше присъщо на Нина да показва такива признаци на нервност. Спря пред една остъклена витрина. Плъзна поглед по статуйките и халбите, после спря изумена.

— Добри ми небеса, Мелани. Револвер! Що за странно място да сложиш стар пистолет!

— Наследствен ми е — обясних. — Доста е скъп. Но права си, тъпо място за такова нещо. От друга страна, тази витрина е единствената с ключалка в къщата, а госпожа Ходжес често води със себе си своите внуци, когато идва на посещение и…

— Искаш да кажеш, че е зареден?

— Не, разбира се — излъгах я. — Но децата не бива да си играят с такива неща… — смутено преглътнах думите си. Нина кимна, но не се погрижи да прикрие снизхождението в усмивката си. Отиде да надникне през южния прозорец към градината.

Проклета да е. Фактът, че не разпозна този пистолет, може да ти каже всичко за Нина Драйтън.

В деня на смъртта си Чарлз Едгар Ларчмънт ми беше годеник точно от пет месеца и два дни. Нямаше официална церемония, но се канехме да се женим. Тези пет месеца бяха цяла епоха в миниатюра сами по себе си — наивни, флиртаджийски, официални до прекомерност и — романтични. Най-вече романтични. Романтиката е най-ужасното усещане на света; посветено на захаросани и безсмислени идеали, които само един подрастващ — или подрастващо общество — би могло да се стреми да запази. Ние бяхме деца, които си играят със заредени оръжия.

Нина — тя беше Нина Хоукинс тогава — си имаше свой собствен годеник, висок, несръчен, но добре изглеждащ англичанин на име Роджър Харисън. Господин Харисън я беше срещнал в Лондон преди година, по време на първите етапи от Великото турне на Хоукинс. Обявявайки се за поразен — друг абсурд от онези детински, времена — високият англичанин я беше следвал от една европейска столица в друга. Накрая бащата на Нина (невъобразим дребен галантерист, който постоянно беше нащрек заради съмнителното си обществено положение) го притиснал по-здраво, та Харисън се върнал в Лондон да си „оправи работите“ — само за да цъфне няколко месеца по-късно в Ню Йорк. Междувременно бяха пратили Нина в дома на леля й в Чарлстън, за да бъде прекратен друг неин флирт. Все още непримирим, тромавият англичанин я беше последвал на Юг, без да обръща внимание на задълженията и ограниченията на онези времена.

Бяхме весела групичка. В деня, след като срещнах Нина на юнския бал на братовчедката Селия, ние четиримата отидохме — с лодка под наем — нагоре по река Купър. Направихме си пикник на Дейниъл Айлънд. Роджър Харисън, сериозен и съсредоточен по всеки въпрос, беше идеалният прицел за непочтителното чувство за хумор на Чарлз. Но пък и Роджър очевидно нямаше нищо против добронамерените шегички, след като бързо присъединяваше към смеха ни и странното си ха-ха-ха.

Нина обожаваше всичко това. И двамата господа й обръщаха внимание, макар че Чарлз никога не пропускаше да демонстрира и че е далеч по-привързан към мен. Ясно беше обаче, че Нина Хоукинс е една от онези млади дами, които на всяко събиране неизменно се превръщат в център на мъжкото ухажване и внимание. Пък и обществените слоеве в Чарлстън не бяха слепи за сборното очарование на нашата четворка. През следващите два месеца на онова отдавнашно лято нямаше съвършено парти, добре планирана екскурзия и успешно събитие, ако ние, четиримата весели лудетини, не бяхме поканени и не решахме да присъстваме. Веселото ни надмощие на младежката обществена сцена беше толкова изявено, че братовчедките Селия и Лорейн изпросиха от родителите си да заминат за ежегодното им августовско посещение в Мейн две седмици по-рано.

Не съм сигурна кога ние с Нина измислихме онова нещо с дуела. Може би беше през една от дългите, горещи нощи, когато си нанасяхме „визити по пижами“ — събирахме се в едно легло, шепнехме си и се кикотехме. Прекъсвахме смеха си, щом чуехме шумоленето на колосани униформи, което издаваше присъствието на нашите черни камериерки, минаващи през тъмните коридори. Във всеки случай, идеята бе естествено продължение на романтичните измислици от онова време. Представата, че Чарлз и Роджър действително биха могли да се дуелират заради някакъв абстрактен въпрос на чест, свързан с нас, ни възбуждаше и двете по физически начин, който — сега разбирам — си беше най-първична форма на сексуална възбуда.

Трябваше да бъде безопасно, само дето имахме своята Способност. Бяхме толкова умели в манипулациите си над мъжкото поведение — власт, която беше и очаквана, и окуражавана по онова време — че нито една от нас и не подозираше, че в способността ни да пресъздаваме собствените си желания чрез действията на другите хора има нещо повече от обичайното. Парапсихологията тогава не съществуваше; или по-скоро съществуваше само в почукванията и ударите в сеансите по призоваване на духове. Във всеки случай, забавлявахме се да си шепнем фантазии цели няколко седмици и после някоя от нас — а може би и двете — използва Способността да превърне мечтите ни в действителност.

По определен начин това беше първото ни Хранене.

Не си спомням привидната причина за спора — вероятно беше някакво съзнателно погрешно тълкуване на някоя от шегите на Чарлз. Не мога да си спомня кои приятели Чарлз и Роджър убедиха да им станат секунданти в това нелегално дело. Но помня нараненото и объркано изражение на лицето на Роджър Харисън през онези няколко дни. Беше карикатура на тежко униние; объркване на човек, който се е озовал в ситуация, която не му е по вкуса, но и не може да се измъкне от нея. Спомням си Чарлз и изумителните му смени на настроението — пристъпи на хумор, периоди на черен гняв, както и сълзите и целувките от нощта преди дуела.

Помня съвсем ясно красотата на онази сутрин. Кълба мъгла се носеха по течението на реката и разсейваха лъчите на изгряващото слънце, докато яздехме към мястото на дуела. Помня как Нина се протегна и ми стисна ръката с необмислена възбуда, която премина през тялото ми като електрически удар.

Остатъкът от онази сутрин ми се губи почти изцяло. Може би във вихъра на онова първо, несъзнателно Хранене буквално съм изгубила съзнание и съм била погълната от вълните страх, възбуда, гордост… мъжественост… излъчвани от нашите двама годеници, докато те се изправяха лице в лице със смъртта. Спомням си как изпитва шока от осъзнаването, че това наистина се случва, докато вървя по следите от високите ботуши в тревата. Някой призовава да заемат местата си. Смътно си спомням тежестта на пистолета в ръката ми… Ръката на Чарлз, мисля — никога няма да бъда сигурна — и секундата на студена яснота, преди експлозията да прекъсне връзката и киселата миризма на барут да ме върне в тялото ми.

В крайна сметка Чарлз умря. Никога не съм могла да забравя невероятните количества кръв, която бликаше от малката обла рана на гърдите му. Бялата му риза бе станала червена само за няколкото секунди, докато стигнах до него. В нашите фантазии не беше имало кръв. Не бях виждала и Чарлз, чиято глава клюма, от устните му и по окървавения гръден кош се точи слюнка, а очите му се забелват, като че ли са две пъхнати в черепа му яйца. Роджър Харисън хълцаше, докато съперникът му поемаше последните си конвулсивни глътки въздух на това поле на невинността.

Изобщо не помня последвалите объркани часове. Чак на следващата сутрин отворих платнената си чанта и открих там пистолета на Чарлз. Защо ли бях прибрала револвера? Ако бях искала да запазя нещо от вещите на падналия ми любим — като знак за спомен — защо съм взела това чуждо парче метал? Защо бях измъкнала от мъртвите му пръсти символа на необмисления ни грях?

Нина не разпозна този пистолет и това казва всичко за нея.

 

— Уили дойде.

Не мистър Торн оповестяваше пристигането на нашия гост, а секретарката на Нина — отвратителната Барет Крамър. Външният й вид беше унисекс също като името й: късо подстригана, черна коса, мощни рамене и празен, агресивен поглед, който аз свързвах с лесбийките и престъпниците. Изглеждаше на трийсет или трийсет и няколко години.

— Благодаря ти, Барет, скъпа — каза Нина.

Тръгнах да посрещна Уили, но господин Торн вече му беше отворил и се срещнахме в коридора.

— Мелани! Изглеждаш прекрасно! Подмладяваш се всеки път, когато те видя. Нина! — промяната в тона на Уили беше осезаема. Мъжете продължаваха да се поддават при първия поглед към Нина след дълго отсъствие. Последваха прегръдки и целувки. Самият Уили изглеждаше по-безпътен отвсякога. Вълненото му спортно яке беше изискана кройка, пуловерът с висока яка успешно прикриваше сбръчканите гънки на плисираната му шия, но когато смъкна наперената си шапка, разбърка дългите кичури бяла коса, които беше сресал напред да скрият разширяващата се плешивина. Лицето му беше зачервено от възбуда, но си личаха и издайническите червени капиляри около носа и по бузите му — признак за твърде много алкохол и прекалено много дрога.

— Дами, мисля, че познавате партньорите ми… Том Рейнолдс и Янсен Лухар?

С тях в притурка тесният ми коридор изглеждаше претъпкан. Рейнолдс беше слаб и рус и се усмихваше с перфектно обработени зъби. Лухар беше огромен негър, сгърбен напред с кисело, наранено изражение на грубото си лице. Сигурна бях, че нито едната от двете ни с Нина е срещала точно тези спътници на Уили.

— Защо не влезем в гостната? — предложих аз. В резултат на тромавия процес ние тримата се озовахме на тежко тапицираните кресла около джорджианска масичка за чай, която беше принадлежала на баба ми.

— Още чай, ако обичате, господин Торн!

Мис Крамър прие това за позволение да се оттегли, но двамата биячи на Уили останаха несигурно край вратата, пристъпваха от крак на крак и оглеждаха кристала на витрината така, сякаш биха могли да счупят нещо с простото си присъствие. Не бих се изненадала, ако точно така и станеше.

— Янсен! — Уили щракна с пръсти. Негърът се поколеба и после подаде напред скъпо кожено дипломатическо куфарче. Нашият приятел го сложи на масичката и щракна ключалките с късите си широки пръсти. — Защо вие двамата не идете при човека на госпожа Фулър да ви даде нещо за пиене?

Когато те излязоха, Уили поклати глава и се усмихна на Нина.

— Съжалявам за недоразумението, скъпа.

Нина положи длан на ръкава му. Наведе се напред, цяла лъхаше на очакване.

— Мелани не искаше да ме пусне да започна Играта без теб. Не е ли ужасно, че исках да започна без теб, Уили, миличък?

Той се намръщи. И след петдесет години все още се дърпаше, когато го наричаха „Уили“. В Лос Анджелис той беше Големия Бил Бордън.

Когато се връщаше в родната си Германия — което не се случваше често заради свързаната с това опасност — отново се преобразяваше във Вилхелм фон Борхерт, господар на тъмното имение, гората и лова. Но когато се срещнаха за пръв път през 1925-а във Виена, Нина го беше нарекла Уили — и тъй си и остана.

— Ти започни, Уили — каза му тя. — Ти си на ход.

Спомням си годините, когато прекарвахме първите няколко дни от събирането си в разговори и наваксване със събитията в живота на останалите. Сега не си оставяхме време дори за празни приказки.

Той се озъби и извади от куфарчето си изрезките, тетрадките и купчина касети. Тъкмо беше покрил малката масичка с нещата си, когато господин Торн пристигна с чая и вещите на Нина от стаята за шиене. Уили обидено разчисти малко място.

На пръв поглед между Уили Борхарт и господин Торн се забелязваха определени сходства. Голяма грешка! И двамата бяха червендалести, но телосложението на Уили се дължеше на излишества и емоции; господин Торн не си ги бе позволявал от доста години. Плешивината на Уили бе неравна и съзнателно замаскирана — невестулка с краста — докато голата глава на господин Торн беше гладка и недокосната. Човек не би могъл да си представи, че изобщо е имал коса. И двамата бяха със сиви очи — някой писател дори би ги нарекъл „студени сиви очи“ — но тези на господин Торн бяха студени поради безразличие, студени с яснотата, идваща от абсолютното отсъствие на проблемни емоции или мисли. Очите на Уили бяха студени като зимата в бушуващото Северно море и често ги замъгляваха хлъзгавите завеси на емоциите, които го владееха — гордост, омраза, любов към болката и радостите на унищожението. Уили никога не наричаше употребата на Способността си Хранене — очевидно аз бях единствената, която мислеше за нея по този начин — но понякога говореше за Лов. Може би си мислеше за тъмните гори на родните си земи, докато преследваше човешката си плячка през яловите райони на Лос Анджелис. Дали Уили сънуваше гората? Чудех се. Дали той си спомняше зелените ловни жакети, ръкопляскането на свитата, плискащата кръв на умиращия глиган? Или пък си спомняше тропането на ботуши по каменната настилка и ударите на юмруците на лейтенантите му по вратите? Може би все още свързваше своя Лов с тъмната европейска нощ на пещта, която бе помагал да надзирават.

Аз го наричах Хранене. Уили му викаше Лов. Никога не бях чувала Нина да му дава определение.

— Къде е видеото ти? — попита Уили. — Всичките съм ги записал на касети.

— О, Уили — каза Нина с раздразнение. — Нали познаваш Мелани. Толкова е старомодна. Не вярвам да има видео.

— Нямам дори телевизор — уточних. Тя се засмя.

— Мътните го взели — промърмори Уили. — Няма значение. Имам и други записи. — Той махна ластичетата от малките, черни бележници. — Просто щеше да е по-хубаво на касета. Станциите в Лос Анджелис отразиха толкова добре Холивудския удушвач, а аз допълних в… Ах! Няма значение…

Той бутна видеокасетите в куфарчето си и хлопна капака. Каза:

— Двайсет и три! Двайсет и три, откакто се срещнахме преди дванайсет месеца. Като че ли вчера беше, а?

— Покажи ни — настоя Нина. Беше се навела напред и сините й очи изглеждаха извънредно ярки. — Изгарям от любопитство, откакто видях интервюто с Удушвача в „Шейсет минути“. Твой беше, нали, Уили? Изглеждаше толкова…

— Ja, ja, мой беше. Господин Никой. Плах дребосък. Беше градинар на един мой съсед. Оставих го жив, та полицията да може да го разпита — да изтрие всякакви съмнения. Ще се обеси в килията другия месец, когато пресата изгуби интерес. Но това е по-интересно. Я вижте! — Уили плъзна по масата няколко лъскави черно-бели снимки. Служител на NBC бе убил петимата членове на семейството си и удавил една актриса от сапунените опери — своя съседка — в басейна си. След това се беше наръгал много пъти и беше написал с кръв на стената в банята „50 ДЯЛА“.

— Припомняш си старата слава, а, Уили? — попита Нина. — Смърт на свинете и разни такива?

— Не, мътните го взели. Мисля, че това трябва да получи точки за ирония. Момичето бе вписано в програмата за удавяне. Вече я бяха извадили от сценария.

— Труден ли беше за Употреба? — зададох аз въпроса си. Беше ми любопитно, въпреки всичко.

Уили вдигна едната си вежда.

— Всъщност не. Беше алкохолик и затънал с кокаина. Не беше останало кой знае колко. Пък и мразел семейството си. Както повечето хора.

— Повечето хора в Калифорния, навярно — поправи го Нина. Това бе странен коментар от нейната уста. Баща й се беше самоубил, като се хвърлил пред тролейбус.

Попитах:

— Къде установихте контакт?

— На едно парти. Обичайното място. Той си купи кока от режисьора, който беше съсипал един от моите…

— Трябваше ли да повториш контакта?

Уили ми се намръщи. Задържа гнева си под контрол, но лицето му се зачерви видимо.

— Ja, jа, видях се с него още два пъти. Веднъж просто го гледах от колата, докато играеше тенис.

— Точки за ирония! — съгласи се Нина. — Но губиш точки заради повторния контакт. Ако е бил така празен, както казваш, щял си да бъдеш способен да го Ползваш още след първото докосване. Какво друго имаш?

Носеше обичайния си асортимент. Патетични убийства по кръчмите. Две кланета в домашни условия. Катастрофа на магистралата, която прераснала в смъртоносна стрелба.

— Бях сред зяпачите — обясни Уили. — Направих контакт. Той имаше оръжие в жабката.

— Две точки — оцени Нина.

Той беше запазил за десерт най-доброто. Известен навремето като дете-звезда пострадал при странен инцидент. Напуснал апартамента си в Бел Еър, докато се пълнел с газ и се върнал с клечка кибрит да го палне. В така започналия пожар загинали още двама.

— Получаваш точки само за него — отбеляза Нина.

— Ja, ja.

— Сигурен ли си за това? Би могло да е случайно…

— Не се дръж като глупачка! — изръмжа Уили. Обърна се към мен. — Този тук беше ужасно труден за Ползване. Много силен. Блокирах спомена му, че пуска газта. Трябваше да го държа надалеч цели два часа. После го насилих да влезе в стаята. Бореше се да не драсне клечката.

— Трябваше да го накараш да използва запалка — отбеляза Нина.

— Не пушеше — изръмжа Уили. — Бе ги отказал миналата година.

— Да — ухили се тя. — Май си спомням, че каза нещо такова на Джони Карсън.

Не знам дали не му се подмазваше.

Ние тримата преминахме ритуала по присъждане на точки. През повечето време говореше Нина. Уили от начумереност мина през сърдечност и обратно към чумерене. В един момент дори посегна и ме потупа по коляното, докато на шега ме молеше за помощ. Не казах нищо. Накрая той се предаде, разходи се през салона до барчето с напитки и си наля висока чаша бърбън от татковата гарафа. Залезът сипеше последните си вертикални лъчи през цветните стъкла на обзорния прозорец към залива и хвърляше червени отсенки по Уили, както беше застанал до дъбовия бюфет. Очите му сияеха като малки червени въглени в кървава маска.

— Четирийсет и една — установи Нина накрая. Вдигна весело очи и ни показа калкулатора, сякаш да удостовери някакъв обективен факт. — Преброих четирийсет и една точки. Ти какво имаш, Мелани?

— Ja — прекъсна я Уили. — Много добре. Нека сега видим твоите претенции, Нина.

Говореше с равен и безизразен тон. Дори той беше изгубил част от интереса си към Играта.

Преди Нина да започне, господин Торн влезе и ни уведоми, че вечерята е сервирана. Преместихме се в трапезарията; Уили си наля още една чаша бърбън, а приятелката ми размаха ръце в престорено разочарование, че са ни прекъснали Играта. Щом се настанихме на дългата махагонова маса, се заех със задълженията си на домакиня. Според десетилетната традиция разговорите за Играта бяха изключени на масата за хранене. По време на супата обсъждахме новия филм на Уили и покупката на нов магазин за веригата бутици на Нина. Изглеждаше, че месечната й колонка във „Вог“ ще бъде съкратена, но пък един вестникарски синдикат се интересуваше да я купи.

И двамата ми гости се възхитиха на съвършенството на печения бут, но аз сметнах, че господин Торн е направил соса прекалено сладък. Преди да приключим шоколадовия мус, прозорците се изпълниха с мрак. Отразената от свещниците светлина пращаше танцуващи отсенки по косата на Нина, а моята, боя се, светеше по-синя от всякога.

Внезапно откъм кухнята се разнесе странен звук. През въртящата се врата се подаде огромната глава на негъра. Бели ръце сграбчиха рамото му и изразът му беше като на кисело детенце.

— …волите го взели, к’о мислиш, че ше седиме тука като… — белите ръце го издърпаха извън полезрението ни.

— Извинете, дами — Уили попи устните си със салфетката и се изправи. Все още се движеше грациозно за годините си.

Нина побутна шоколада си. Откъм кухнята се разнесе сурова, лаеща команда и се чу плясък на шамар. Беше удар на мъжка ръка — твърд и равен като изстрел на малокалибрена пушка. Вдигнах поглед и господин Торн се озова до лакътя ми; разчистваше чиниите от десерта.

— Кафе, моля, господин Торн. За всички ни. Той кимна и усмивката му бе мека.

 

Франц Антон Месмер беше знаел за това, макар и да не го бе разбирал. Подозирам, че Месмер е притежавал лека склонност към Способността. Съвременните псевдо-учени я изучават и са я прекръстили; лишили са я от повечето й сила, объркват употребата и произхода й — за тях тя си остава сянката на онова, което Месмер откри. Те нямат представа какво означава да се Храниш.

Отчайвам се от възхода на съвременното насилие. Наистина се отдавам на отчаянието понякога — онази дълбока, непрогледна яма на отчаяние, която Хопкинс нарича гнила разтуха. Гледам Американската кланица, обичайните нападения върху папи, президенти и неизброимо множество други важни и маловажни клечки и се чудя дали там, навън, има още мнозина със Способности — или клането просто се е превърнало в съвременния начин на живот.

Всички човешки същества се хранят с насилие, чрез малките упражнения по налагане на власт едни над други, но малцина са вкусвали — като нас — истинската власт. А без тази Способност малцина познават и несравнимото удоволствие от отнемането на човешки живот. Без Способността дори онези, които се хранят с живот, не биха могли да опитат потока емоции в палача и жертвата, божествения възторг на атакуващия, който пристъпва отвъд всички правила и наказания; странното, почти сексуално подчинение на жертвата в онази финална секунда на истината, когато всички спорове са прекратени, всички бъдещета — отказани, всички възможности — изтрити в упражнение по абсолютна власт над другия.

Отчайвам се от съвременното насилие. Отчайват ме безличностното му естество и обичайността, която го е направила достъпно за прекалено много хора. Имах телевизор — продадох го в разгара на виетнамската война. Тези библейски отрязъци смърт — обективите на камерата ги отдалечават — не означаваха нищо за мен. Не вярвам, че имаха смисъл и за онези говеда, които ме заобикалят. Когато войната и спретнатото телевизионно броене на тела приключиха, те искаха още, още… И телевизионните екрани и улиците на тази сладка и умираща нация го осигуриха в пищно, просташко изобилие. Това е пристрастяване, което ми е добре познато.

Но те пропускат най-важното. Подложената на наблюдение жестока смърт е тъжна гледка и представлява гнусен гоблен на бъркотията. Обаче за онези от нас, които се Хранят, смъртта може да бъде свещенодействие.

— Мой ред е! Мой ред! — гласът на Нина все още напомняше онзи на прелестната девица, която тъкмо беше запълнила програмата си с танци на юнския бал на братовчедката Селия.

Върнахме се в гостната. Уили си бе довършил кафето и поиска бренди от господин Торн. Притеснявах се за Уили. Ако някой от най-близките ти спътници демонстрира наченки на непредвидено поведение, това определено е знак за отслабване на Способността. Нина като че ли не забеляза.

— Подредила съм ги всички — каза ни. Разгърна папката си на празната вече масичка за чай. Уили внимателно прегледа всичко, понякога задаваше въпроси, по-често сумтеше мълчаливо. Аз от време на време се обаждах в съгласие, макар че не бях чувала за повечето жертви. Освен случая с онзи от „Битълс“, разбира се. Нина го бе запазила почти за края.

— Мили боже, скъпа, това ти ли беше? — Уили изглеждаше ядосан. Храненето на Нина обикновено е свързано със самоубийства на Парк Авеню и семейни скандали, които свършват със стрелба от скъпи, малокалибрени дамски пистолети. А този тип събитие беше по-скоро в собствения му груб стил. Може би смяташе, че е навлязла в територията му.

— Искам да кажа… много си рискувала, нали така? Толкова е… по дяволите… толкова публично е.

Нина се засмя и остави калкулатора.

— Уили, скъпи, та нали точно за това е Играта, а?

Той се разходи до бюфета с напитките и си наля нова доза бренди. Вятърът блъскаше голи клонки в цветните стъкла на панорамния прозорец. Не харесвам зимата. Дори на Юг ти понижава настроението.

— Та нали този… какмубешеимето… си купил оръжието някъде на Хаваите? — попита Уили от другия край на стаята. — На мен това ми звучи като негова инициатива. Искам да кажа, след като вече е дебнел жертвата…

— Уили, скъпи — гласът на Нина бе станал студен като вятъра, който люлееше клонките, — никой не е казвал, че той е стабилен. Колцина от твоите са стабилни, Уили? Но аз го накарах да се случи, скъпи. Аз избрах мястото и времето. Не виждаш ли иронията на мястото, Уили? След онази дребна карикатура на режисьор, дето спретна какъвто там беше филмът за вещици преди няколко години? Извадено направо от сценария…

— Не знам — промърмори Уили. Тежко се отпусна на дивана и разля бренди по скъпото си сако. Дори не забеляза. Светлината на лампата се отразяваше в оголелия му череп. Нощем по врата му и следите от възрастта се виждаха по-добре; кожата му изобилстваше от гънки и ръбчета там, където се скриваше под яката на пуловера.

— Не знам! — погледна ме и се ухили внезапно, сякаш споделяхме някаква обща тайна. — Може и да е по-скоро като онзи писател, а, Мелани? Може да е като него.

Нина сведе поглед към дланите си. Беше ги положила в скута си. Връхчетата иа пръстите й с хубав маникюр бяха побелели.

 

Умствените вампири. Така се канеше да нарече книгата си онзи писател. Понякога се чудя дали той действително би написал нещо. Как му беше името? Нещо руско.

Ние с Уили получихме телеграма от Нина: ЕЛАТЕ БЪРЗО. НУЖНИ СТЕ. Това ни стигаше. Качих се на първия сутрешен полет за Ню Йорк. Самолетът беше шумен, „Констълейшън“ с перки. Прекарах по-голямата част от полета да уверявам прекалено загрижената стюардеса че не се нуждая от нищо и се чувствам чудесно, няма лъжа — няма измама. Тя очевидно бе решила, че съм нечия баба, която лети за пръв път.

Уили беше съумял да пристигне двайсет минути преди мен. Заварихме Нина смутена и по-близо до истерията, отколкото някога съм я виждала. Преди два дни посетила парти в долен Манхатън — не беше толкова объркана, че да забрави да ни каже кои важни личности са били там — и по едно време открила, че споделя един ъгъл, фондю и лични тайни с някакъв млад писател. Или, по-скоро, писателят споделя тайни с нея. Нина го описа като мърляч с рядка брадица, дебели очила, рипсено спортно сако, наметнато върху стара карирана риза — един от онези, които неизменно се мотаят около успешните партита от тази епоха… поне по нейно мнение. Тя бе достатъчно изискана да не го нарече битник, понеже терминът тъкмо беше passe, но думата „хипи“ още не се разпространяваше сред масите, пък и бездруго не би му прилегнала. Беше писател от типа, дето едва свързват двата края — поне по онова време — като продават кръв и правят новелизации на телевизионни сериали. Александър някой си.

Идеята му за книга — казал на Нина, че работи върху нея от известно време — била, че много от убийствата по онова време в действителност са предизвикани от малка група психо-убийци, наричани от него умствени вампири, които използвали другите да изпълняват мръсните им подвизи. Казал й, че издател на евтини книжлета вече бил показал интерес към резюмето му и щял още утре да му предложи договор, ако промени заглавието на „факторът зомби“ и добави още секс.

— И какво? — попита я Уили отвратен. — Накара ме да прелетя през континента само заради това? Спокойно мога да купя идеята и да я продуцирам.

Това се оказа и фиктивната ни причина да се свържем с този Александър някой си и следващата вечер Нина даде импровизирано парти. Не присъствах. Партито не било особено успешно, поне според приятелката ни, но даде на Уили шанса да проведе дълъг разговор с младия бъдещ писател. Почти жалък беше стремежът на младежа да прави бизнес с Бил Бордън, продуцент на „Парижки спомени“, „Трима на люлката“ и поне още две други напълно забравени днес техниколор-филмчета, които, се въртяха нон-стоп по автокината това лято. Той разкри, че в действителност книгата се състои от добре изтъркано резюме и около дузина страници бележки. Обаче беше сигурен, че може да „свърши работа“ на господин Бордън за не повече от пет седмици, може би дори три, ако се изнесе за Холивуд, за да получи подходящата творческа стимулация.

По-късно същата вечер обсъдихме възможността Уили наистина да купи въпросния труд, но в момента беше излязъл на червено, а и Нина се оказа настоятелна. В крайна сметка младият писател отвори феморалната си артерия с ножче „Жилет“ и хукна с писъци из тясна пресечка в Гринич Вилидж, за да умре в дъното й. Не вярвам, че изобщо някой си е дал труда да рови из боклука му и да събира оцелелите му бележки.

 

— Може да е като онзи писател, jа, Мелани? — Уили ме потупа по коляното. Кимнах. Той продължи. — Беше моичък, а Нина се опита да си го припише. Помниш ли?

Отново кимнах. Всъщност не беше нито на Нина, нито на Уили. Бях избягнала партито, тъй че после можех да осъществя контакт, без младежът да забележи, че го преследват. Стана толкова лесно. Помня, че седях в прегрято малко магазинче за деликатеси от другата страна на улицата срещу блока му. Изобщо не беше трудно. Приключи толкова бързо, че почти не приличаше на Хранене. После отново се свестих сред помпещите радиатори и миризмата на салам, докато хората търчаха през вратата да видят за какво са били всичките писъци. Помня, че бавно допих чая си, тъй че не се наложи да изляза, преди линейката да си е тръгнала.

— Глупости — изсумтя и Нина. Отново се зае с малкия си калкулатор. — Колко точки? — погледна към мен. Аз пък стрелнах с поглед Уили.

— Шест — отвърна той неохотно. Нина изигра цял миниспектакъл със събирането на числата.

— Трийсет и осем — каза и въздъхна театрално. — Отново печелиш, Уили. Или, по-скоро, пак ме би. Трябва да чуем и Мелани. Беше толкова тиха, миличка! Сигурно си ни приготвила изненада…

— Да — оживи се и Уили. — Твой ред е да спечелиш. Минаха няколко години.

— Нямам нищо — отвърнах. Бях очаквала експлозия от въпроси, но мълчанието се нарушаваше само от тиктакането на часовника над камината. Нина гледаше встрани, към нещо скрито от сенките в ъгъла.

— Нямаш нищо? — повтори Уили след мен.

— Ами… има един — казах накрая. — Но беше случайност. Натъкнах се на тях, докато обираха един старец зад… абе, случайност беше.

Уили се притесни. Стана, отиде до прозореца, обърна един стар стол с права облегалка и го яхна, скръстил ръце.

— Какво означава това?

— Напускаш Играта ли? — попита и Нина, докато се обръщаше да ме погледне. Оставих въпросът й да послужи за отговор.

— Защо? — изръмжа Уили. Във възбудата си бе започнал да говори твърдо, по немски.

Ако бях израсла в епоха, когато на младите дами им се позволява да свиват рамене, сега щях да го сторя. Но както си е, задоволих се да бръсна с връхчетата на пръстите си въображаемо косъмче от полата си. Уили беше задал въпроса, но аз се взирах право в очите на Нина, когато накрая отговорих:

— Уморих се. Мина толкова време. Просто остарявам, предполагам!

— Ще остарееш много повече, ако не Ловуваш — възрази Уили. Тялото му, тонът, червената маска на лицето му, всичко подсказваше за огромното раздразнение, на което той с мъка сдържа юздите. — Мили боже, Мелани, ти вече изглеждаш по-стара! Изглеждаш ужасно. Нали затова Ловуваме, жено. Погледни се в огледалото! Нима искаш да умреш като старица, просто защото си се уморила да използваш тях! А-ах! — той се изправи и ни обърна гръб.

— Глупости! — гласът на Нина беше силен, уверен, тя отново владееше положението. — Мелани е уморена, Уили. Помня ти как изглеждаше след войната. Като напикано пале. Дори не излизаше от мизерния си малък апартамент в Баден. Даже след като ти помогнахме да се преместиш в Ню Джърси, ти просто се мотаеше насам-натам и се самосъжаляваше. Мелани измисли Играта, за да ти помогне да се почувстваш по-добре. Тъй че тихо! Никога не казвай, че изглежда ужасно на дама, която просто се чувства уморена и потисната. Честно, Уили, понякога си истински Schwachsinniger. И пълен простак.

Бях премислила множество реакции на съобщението си, но най-много се страхувах точно от тази. Тя означаваше, че Нина също се е уморила от Играта. Означаваше, че е готова да мине на ново ниво на игра. Това трябваше да значи.

— Благодаря ти, Нина, мила — казах. — Знаех си, че ще ме разбереш.

Тя се пресегна и успокоително ме докосна по коляното. Дори през вълнената си риза можех да усетя колко студени са белите й пръсти.

 

Гостите ми нямаше да останат за през нощта. Помолих ги. Настоях. Посочих, че техните стаи са готови, а господин Торн вече е разгънал юрганите.

— Следващия път — увери ме Уили. — Следващия път, Мелани, моя малка любима. Ще изкараме цял уикенд, както навремето. Цяла седмица даже! — той беше в много по-добро настроение, след като получи своите хиляда долара „награда“ от всяка от нас. Бе се цупил, но аз настоях. Егото му се успокои, когато господин Торн донесе чек, вече попълнен на името на Уилям Д. Бордън.

Отново го помолих да остане, но той възрази, че непременно трябва да хване среднощния полет за Чикаго. Налагало се да се срещне с някакъв писател, дето бил спечелил награда, та да говорят с него за филмов сценарий. После ме прегърна за довиждане, компаньоните му излязоха в коридора пред мен и преживях кратък ужасен миг.

Но те си тръгнаха. Русият младеж ми показа бялата си усмивка и негърът ми кимна с глава в знак, който приех за довиждане. После останахме сами. Ние с Нина бяхме насаме.

Не точно сами. Онази Крамър стоеше близо до Нина в дъното на коридора. Господин Торн беше извън полезрението ни, но зад въртящата врата на кухнята. Оставих го там.

Барет Крамър пристъпи три крачки напред. За миг дъхът ми секна. Господин Торн положи длан на люлеещата се врата. После плещестата дребна брюнетка мина към килера, извади палтото на Нина и се върна да й помогне да се облече.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

— Не, благодаря ти, скъпа. Обещах на Барет, че ще потеглим за „Хилтън Хед“ тази вечер.

— Но става късно…

— Имаме резервации. Благодаря ти обаче, Мелани. Ще поддържаме връзка.

— Да.

— Имам го предвид, мила. Трябва да поговорим. Разбирам точно как се чувстваш, но не бива да забравяш, че Играта все още е важна за Уили. Ще трябва да открием как да я приключим, без да нараняваме чувствата му. Може да го посетим следващата пролет в Каринхъл или както там си нарича неговото мрачно баварско имение. Едно пътуване до Континента ще стори чудеса за теб, скъпа.

— Да.

— Ще се виждаме. След като уредя тази сделка с новия магазин например. Трябва да прекараме малко време заедно, Мелани… само ние двете… както в старите времена — устните й целунаха въздуха близо до бузата ми. Тя здраво стисна рамото ми за няколко секунди. — Довиждане, миличка.

— Довиждане, Нина.

 

Занесох чашата от бренди в кухнята. Господин Торн я взе мълчаливо.

— Увери се, че къщата е обезопасена — наредих. Той кимна и излезе да провери ключалките и алармената система. Беше само девет и четирийсет и пет, но бях много уморена. От възрастта е, помислих си. Изкачих се по широкото стълбище — вероятно най-изисканата част от тази къща — и се приготвих да си лягам. Навън се надигаше буря и студените дъждовни капки удряха с тъжен ритъм по прозореца.

Господин Торн надникна, когато си решех косата и си мечтаех да е по-дълга. Обърнах се към него. Той бръкна в джоба на тъмната си жилетка. Когато извади ръка, в нея проблясна тънко острие. Кимнах. Той затвори джобното ножче — и вратата след себе си. Вслушах се в стъпките му, заглъхващи по стълбите и към креслото в антрето, където щеше да прекара нощта.

Струва ми се, сънувах вампири тази нощ. Или може би си мислех за тях точно преди да заспя и бях пренесла откъс от тези видения с мен до сутринта. Сред всички ужаси, които човечеството само си е създало; сред всички жалки дребни чудовища единствено митът за вампира съдържа поне някаква капчица достойнство. Също като хората, с които се храни, кръвопиецът реагира на собствените си тъмни страсти. Но за разлика от сладката си човешка плячка, той довежда користолюбивите си мръсотии до единствените възможни заключения, които могат да извинят подобни действия — целта е буквалното безсмъртие. В това има нещо аристократично. И много тъжно.

Уили беше прав — остарявах. Последната година бе взела от мен повече, отколкото цялото предишно десетилетие. Но не се бях Хранила. При все глада, при все остаряващия образ в огледалото, при все тъмната страст, която господстваше в живота ни от толкова много години, не се бях Хранила.

Заспах, опитвайки се да си спомня лицето на Чарлз. Заспах гладна.