Дан Симънс
Лешояди

1
Чарлстън,
петък, 12-и декември 1980

Нина се канеше да се възползва от смъртта на този „Битълс“, Джон. Според мен това беше проява на много лош вкус. Тя разположи папката си на моята махагонова масичка за кафе, с изрезките от вестници, спретнато подредени по хронологичен ред — оголени констатации за смърт, описващи всичките й Хранения. Усмивката на Нина Драйтън беше слънчева както винаги, но в бледосините й очи не се забелязваше и искрица топлота.

— Трябва да изчакаме Уили — намекнах й аз.

— Разбира се, Мелани. Права си както винаги. Колко глупаво от моя страна! Знам правилата!

Нина се изправи и тръгна да обикаля стаята, като разсеяно докосваше мебелите или леко възкликваше над някоя керамична статуетка или гоблен. Тази част от къщата някога беше служила за оранжерия, но сега я използвах като стая за шиене. Зелените растения все тъй ловяха утринната светлина. През деня слънчевите лъчи я превръщаха в топло и удобно местенце, но сега, с настъпването на зимата, стаята ставаше прекалено студена, за да се използва нощно време. Пък и не харесвах усещането, което предизвиква мракът, когато се притиска към всички тези стъкла.

— Обичам тази къща — каза Нина. Обърна се и ми се усмихна. — Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах завръщането в Чарлстън. Би трябвало да провеждаме тук всичките си срещи.

Знаех колко цени тя този град и тази къща.

— Уили ще се разстрои — отвърнах. — Той направо обожава да се фука с онова негово имение в Бевърли Хилс. И с новите си приятелки.

— И приятели — подхвърли Нина и се засмя. След всички промени и опетняването й, смехът й бе най-малко засегнат. Беше си същият дрезгав, но детински смях, който бях чула за пръв път преди толкова време. Тогава точно той ме бе привлякъл към нея — едно самотно, младо момиче, което реагира на топлината у друго като муха на свещ. Сега само прати тръпки по гръбнака ми и ме накара да внимавам още повече. През множеството десетилетия твърде много мухи бяха изгаряли в огъня на Нина.

— Ще поръчам чай — реших.

Господин Торн поднесе чая в най-добрия ми уеджуудски порцеланов сервиз. Ние с Нина седнахме под бавно местещите се осветени от слънцето квадрати и си говорихме ей тъй, за нищо специално; безразлични в същността си коментари за икономиката, цитати от книги, която другата още не е успяла да прочете — и съчувствени оплаквания за ниската класа хора, които човек среща по самолетите напоследък. Ако някой надничаше от градината, би могъл да си помисли, че вижда привлекателна племенница, дошла на посещение при любимата си леля. (Позволявам си да спомена, че всеки би могъл да ни сметне за майка и дъщеря). Хората обикновено ме мислят за добре облечена, но не и стилна. Един Бог знае, че плащам предостатъчно, за да получавам вълнени поли и копринени блузи направо от Шотландия и Франция. Но редом с Нина винаги се чувствам недодялана. Днес тя носеше елегантна, светлосиня рокля, която сигурно струваше няколко хиляди долара, ако правилно бях определила кой е дизайнерът й. Цветът придаваше на формите й още по-голямо съвършенство от обикновено и подчертаваше синьото на очите й. Косата й беше посивяла като моята — но тя бе съумяла някак да смекчи впечатлението, като я носи дълга и прихваната с шнола отзад. Изглеждаше младолика и шик и ме караше да се чувствам така, сякаш късите ми, изкуствени къдри са минати със синка.

Малцина биха се досетили, че съм четири години по-млада от Нина. Времето се бе оказало милостиво към нея. А и се Хранеше по-често.

Тя остави чашата и чинийката си и отново тръгна да обикаля безцелно стаята. Не беше присъщо на Нина да показва такива признаци на нервност. Спря пред една остъклена витрина. Плъзна поглед по статуйките и халбите, после спря изумена.

— Добри ми небеса, Мелани. Револвер! Що за странно място да сложиш стар пистолет!

— Наследствен ми е — обясних. — Доста е скъп. Но права си, тъпо място за такова нещо. От друга страна, тази витрина е единствената с ключалка в къщата, а госпожа Ходжес често води със себе си своите внуци, когато идва на посещение и…

— Искаш да кажеш, че е зареден?

— Не, разбира се — излъгах я. — Но децата не бива да си играят с такива неща… — смутено преглътнах думите си. Нина кимна, но не се погрижи да прикрие снизхождението в усмивката си. Отиде да надникне през южния прозорец към градината.

Проклета да е. Фактът, че не разпозна този пистолет, може да ти каже всичко за Нина Драйтън.

В деня на смъртта си Чарлз Едгар Ларчмънт ми беше годеник точно от пет месеца и два дни. Нямаше официална церемония, но се канехме да се женим. Тези пет месеца бяха цяла епоха в миниатюра сами по себе си — наивни, флиртаджийски, официални до прекомерност и — романтични. Най-вече романтични. Романтиката е най-ужасното усещане на света; посветено на захаросани и безсмислени идеали, които само един подрастващ — или подрастващо общество — би могло да се стреми да запази. Ние бяхме деца, които си играят със заредени оръжия.

Нина — тя беше Нина Хоукинс тогава — си имаше свой собствен годеник, висок, несръчен, но добре изглеждащ англичанин на име Роджър Харисън. Господин Харисън я беше срещнал в Лондон преди година, по време на първите етапи от Великото турне на Хоукинс. Обявявайки се за поразен — друг абсурд от онези детински, времена — високият англичанин я беше следвал от една европейска столица в друга. Накрая бащата на Нина (невъобразим дребен галантерист, който постоянно беше нащрек заради съмнителното си обществено положение) го притиснал по-здраво, та Харисън се върнал в Лондон да си „оправи работите“ — само за да цъфне няколко месеца по-късно в Ню Йорк. Междувременно бяха пратили Нина в дома на леля й в Чарлстън, за да бъде прекратен друг неин флирт. Все още непримирим, тромавият англичанин я беше последвал на Юг, без да обръща внимание на задълженията и ограниченията на онези времена.

Бяхме весела групичка. В деня, след като срещнах Нина на юнския бал на братовчедката Селия, ние четиримата отидохме — с лодка под наем — нагоре по река Купър. Направихме си пикник на Дейниъл Айлънд. Роджър Харисън, сериозен и съсредоточен по всеки въпрос, беше идеалният прицел за непочтителното чувство за хумор на Чарлз. Но пък и Роджър очевидно нямаше нищо против добронамерените шегички, след като бързо присъединяваше към смеха ни и странното си ха-ха-ха.

Нина обожаваше всичко това. И двамата господа й обръщаха внимание, макар че Чарлз никога не пропускаше да демонстрира и че е далеч по-привързан към мен. Ясно беше обаче, че Нина Хоукинс е една от онези млади дами, които на всяко събиране неизменно се превръщат в център на мъжкото ухажване и внимание. Пък и обществените слоеве в Чарлстън не бяха слепи за сборното очарование на нашата четворка. През следващите два месеца на онова отдавнашно лято нямаше съвършено парти, добре планирана екскурзия и успешно събитие, ако ние, четиримата весели лудетини, не бяхме поканени и не решахме да присъстваме. Веселото ни надмощие на младежката обществена сцена беше толкова изявено, че братовчедките Селия и Лорейн изпросиха от родителите си да заминат за ежегодното им августовско посещение в Мейн две седмици по-рано.

Не съм сигурна кога ние с Нина измислихме онова нещо с дуела. Може би беше през една от дългите, горещи нощи, когато си нанасяхме „визити по пижами“ — събирахме се в едно легло, шепнехме си и се кикотехме. Прекъсвахме смеха си, щом чуехме шумоленето на колосани униформи, което издаваше присъствието на нашите черни камериерки, минаващи през тъмните коридори. Във всеки случай, идеята бе естествено продължение на романтичните измислици от онова време. Представата, че Чарлз и Роджър действително биха могли да се дуелират заради някакъв абстрактен въпрос на чест, свързан с нас, ни възбуждаше и двете по физически начин, който — сега разбирам — си беше най-първична форма на сексуална възбуда.

Трябваше да бъде безопасно, само дето имахме своята Способност. Бяхме толкова умели в манипулациите си над мъжкото поведение — власт, която беше и очаквана, и окуражавана по онова време — че нито една от нас и не подозираше, че в способността ни да пресъздаваме собствените си желания чрез действията на другите хора има нещо повече от обичайното. Парапсихологията тогава не съществуваше; или по-скоро съществуваше само в почукванията и ударите в сеансите по призоваване на духове. Във всеки случай, забавлявахме се да си шепнем фантазии цели няколко седмици и после някоя от нас — а може би и двете — използва Способността да превърне мечтите ни в действителност.

По определен начин това беше първото ни Хранене.

Не си спомням привидната причина за спора — вероятно беше някакво съзнателно погрешно тълкуване на някоя от шегите на Чарлз. Не мога да си спомня кои приятели Чарлз и Роджър убедиха да им станат секунданти в това нелегално дело. Но помня нараненото и объркано изражение на лицето на Роджър Харисън през онези няколко дни. Беше карикатура на тежко униние; объркване на човек, който се е озовал в ситуация, която не му е по вкуса, но и не може да се измъкне от нея. Спомням си Чарлз и изумителните му смени на настроението — пристъпи на хумор, периоди на черен гняв, както и сълзите и целувките от нощта преди дуела.

Помня съвсем ясно красотата на онази сутрин. Кълба мъгла се носеха по течението на реката и разсейваха лъчите на изгряващото слънце, докато яздехме към мястото на дуела. Помня как Нина се протегна и ми стисна ръката с необмислена възбуда, която премина през тялото ми като електрически удар.

Остатъкът от онази сутрин ми се губи почти изцяло. Може би във вихъра на онова първо, несъзнателно Хранене буквално съм изгубила съзнание и съм била погълната от вълните страх, възбуда, гордост… мъжественост… излъчвани от нашите двама годеници, докато те се изправяха лице в лице със смъртта. Спомням си как изпитва шока от осъзнаването, че това наистина се случва, докато вървя по следите от високите ботуши в тревата. Някой призовава да заемат местата си. Смътно си спомням тежестта на пистолета в ръката ми… Ръката на Чарлз, мисля — никога няма да бъда сигурна — и секундата на студена яснота, преди експлозията да прекъсне връзката и киселата миризма на барут да ме върне в тялото ми.

В крайна сметка Чарлз умря. Никога не съм могла да забравя невероятните количества кръв, която бликаше от малката обла рана на гърдите му. Бялата му риза бе станала червена само за няколкото секунди, докато стигнах до него. В нашите фантазии не беше имало кръв. Не бях виждала и Чарлз, чиято глава клюма, от устните му и по окървавения гръден кош се точи слюнка, а очите му се забелват, като че ли са две пъхнати в черепа му яйца. Роджър Харисън хълцаше, докато съперникът му поемаше последните си конвулсивни глътки въздух на това поле на невинността.

Изобщо не помня последвалите объркани часове. Чак на следващата сутрин отворих платнената си чанта и открих там пистолета на Чарлз. Защо ли бях прибрала револвера? Ако бях искала да запазя нещо от вещите на падналия ми любим — като знак за спомен — защо съм взела това чуждо парче метал? Защо бях измъкнала от мъртвите му пръсти символа на необмисления ни грях?

Нина не разпозна този пистолет и това казва всичко за нея.

 

— Уили дойде.

Не мистър Торн оповестяваше пристигането на нашия гост, а секретарката на Нина — отвратителната Барет Крамър. Външният й вид беше унисекс също като името й: късо подстригана, черна коса, мощни рамене и празен, агресивен поглед, който аз свързвах с лесбийките и престъпниците. Изглеждаше на трийсет или трийсет и няколко години.

— Благодаря ти, Барет, скъпа — каза Нина.

Тръгнах да посрещна Уили, но господин Торн вече му беше отворил и се срещнахме в коридора.

— Мелани! Изглеждаш прекрасно! Подмладяваш се всеки път, когато те видя. Нина! — промяната в тона на Уили беше осезаема. Мъжете продължаваха да се поддават при първия поглед към Нина след дълго отсъствие. Последваха прегръдки и целувки. Самият Уили изглеждаше по-безпътен отвсякога. Вълненото му спортно яке беше изискана кройка, пуловерът с висока яка успешно прикриваше сбръчканите гънки на плисираната му шия, но когато смъкна наперената си шапка, разбърка дългите кичури бяла коса, които беше сресал напред да скрият разширяващата се плешивина. Лицето му беше зачервено от възбуда, но си личаха и издайническите червени капиляри около носа и по бузите му — признак за твърде много алкохол и прекалено много дрога.

— Дами, мисля, че познавате партньорите ми… Том Рейнолдс и Янсен Лухар?

С тях в притурка тесният ми коридор изглеждаше претъпкан. Рейнолдс беше слаб и рус и се усмихваше с перфектно обработени зъби. Лухар беше огромен негър, сгърбен напред с кисело, наранено изражение на грубото си лице. Сигурна бях, че нито едната от двете ни с Нина е срещала точно тези спътници на Уили.

— Защо не влезем в гостната? — предложих аз. В резултат на тромавия процес ние тримата се озовахме на тежко тапицираните кресла около джорджианска масичка за чай, която беше принадлежала на баба ми.

— Още чай, ако обичате, господин Торн!

Мис Крамър прие това за позволение да се оттегли, но двамата биячи на Уили останаха несигурно край вратата, пристъпваха от крак на крак и оглеждаха кристала на витрината така, сякаш биха могли да счупят нещо с простото си присъствие. Не бих се изненадала, ако точно така и станеше.

— Янсен! — Уили щракна с пръсти. Негърът се поколеба и после подаде напред скъпо кожено дипломатическо куфарче. Нашият приятел го сложи на масичката и щракна ключалките с късите си широки пръсти. — Защо вие двамата не идете при човека на госпожа Фулър да ви даде нещо за пиене?

Когато те излязоха, Уили поклати глава и се усмихна на Нина.

— Съжалявам за недоразумението, скъпа.

Нина положи длан на ръкава му. Наведе се напред, цяла лъхаше на очакване.

— Мелани не искаше да ме пусне да започна Играта без теб. Не е ли ужасно, че исках да започна без теб, Уили, миличък?

Той се намръщи. И след петдесет години все още се дърпаше, когато го наричаха „Уили“. В Лос Анджелис той беше Големия Бил Бордън.

Когато се връщаше в родната си Германия — което не се случваше често заради свързаната с това опасност — отново се преобразяваше във Вилхелм фон Борхерт, господар на тъмното имение, гората и лова. Но когато се срещнаха за пръв път през 1925-а във Виена, Нина го беше нарекла Уили — и тъй си и остана.

— Ти започни, Уили — каза му тя. — Ти си на ход.

Спомням си годините, когато прекарвахме първите няколко дни от събирането си в разговори и наваксване със събитията в живота на останалите. Сега не си оставяхме време дори за празни приказки.

Той се озъби и извади от куфарчето си изрезките, тетрадките и купчина касети. Тъкмо беше покрил малката масичка с нещата си, когато господин Торн пристигна с чая и вещите на Нина от стаята за шиене. Уили обидено разчисти малко място.

На пръв поглед между Уили Борхарт и господин Торн се забелязваха определени сходства. Голяма грешка! И двамата бяха червендалести, но телосложението на Уили се дължеше на излишества и емоции; господин Торн не си ги бе позволявал от доста години. Плешивината на Уили бе неравна и съзнателно замаскирана — невестулка с краста — докато голата глава на господин Торн беше гладка и недокосната. Човек не би могъл да си представи, че изобщо е имал коса. И двамата бяха със сиви очи — някой писател дори би ги нарекъл „студени сиви очи“ — но тези на господин Торн бяха студени поради безразличие, студени с яснотата, идваща от абсолютното отсъствие на проблемни емоции или мисли. Очите на Уили бяха студени като зимата в бушуващото Северно море и често ги замъгляваха хлъзгавите завеси на емоциите, които го владееха — гордост, омраза, любов към болката и радостите на унищожението. Уили никога не наричаше употребата на Способността си Хранене — очевидно аз бях единствената, която мислеше за нея по този начин — но понякога говореше за Лов. Може би си мислеше за тъмните гори на родните си земи, докато преследваше човешката си плячка през яловите райони на Лос Анджелис. Дали Уили сънуваше гората? Чудех се. Дали той си спомняше зелените ловни жакети, ръкопляскането на свитата, плискащата кръв на умиращия глиган? Или пък си спомняше тропането на ботуши по каменната настилка и ударите на юмруците на лейтенантите му по вратите? Може би все още свързваше своя Лов с тъмната европейска нощ на пещта, която бе помагал да надзирават.

Аз го наричах Хранене. Уили му викаше Лов. Никога не бях чувала Нина да му дава определение.

— Къде е видеото ти? — попита Уили. — Всичките съм ги записал на касети.

— О, Уили — каза Нина с раздразнение. — Нали познаваш Мелани. Толкова е старомодна. Не вярвам да има видео.

— Нямам дори телевизор — уточних. Тя се засмя.

— Мътните го взели — промърмори Уили. — Няма значение. Имам и други записи. — Той махна ластичетата от малките, черни бележници. — Просто щеше да е по-хубаво на касета. Станциите в Лос Анджелис отразиха толкова добре Холивудския удушвач, а аз допълних в… Ах! Няма значение…

Той бутна видеокасетите в куфарчето си и хлопна капака. Каза:

— Двайсет и три! Двайсет и три, откакто се срещнахме преди дванайсет месеца. Като че ли вчера беше, а?

— Покажи ни — настоя Нина. Беше се навела напред и сините й очи изглеждаха извънредно ярки. — Изгарям от любопитство, откакто видях интервюто с Удушвача в „Шейсет минути“. Твой беше, нали, Уили? Изглеждаше толкова…

— Ja, ja, мой беше. Господин Никой. Плах дребосък. Беше градинар на един мой съсед. Оставих го жив, та полицията да може да го разпита — да изтрие всякакви съмнения. Ще се обеси в килията другия месец, когато пресата изгуби интерес. Но това е по-интересно. Я вижте! — Уили плъзна по масата няколко лъскави черно-бели снимки. Служител на NBC бе убил петимата членове на семейството си и удавил една актриса от сапунените опери — своя съседка — в басейна си. След това се беше наръгал много пъти и беше написал с кръв на стената в банята „50 ДЯЛА“.

— Припомняш си старата слава, а, Уили? — попита Нина. — Смърт на свинете и разни такива?

— Не, мътните го взели. Мисля, че това трябва да получи точки за ирония. Момичето бе вписано в програмата за удавяне. Вече я бяха извадили от сценария.

— Труден ли беше за Употреба? — зададох аз въпроса си. Беше ми любопитно, въпреки всичко.

Уили вдигна едната си вежда.

— Всъщност не. Беше алкохолик и затънал с кокаина. Не беше останало кой знае колко. Пък и мразел семейството си. Както повечето хора.

— Повечето хора в Калифорния, навярно — поправи го Нина. Това бе странен коментар от нейната уста. Баща й се беше самоубил, като се хвърлил пред тролейбус.

Попитах:

— Къде установихте контакт?

— На едно парти. Обичайното място. Той си купи кока от режисьора, който беше съсипал един от моите…

— Трябваше ли да повториш контакта?

Уили ми се намръщи. Задържа гнева си под контрол, но лицето му се зачерви видимо.

— Ja, jа, видях се с него още два пъти. Веднъж просто го гледах от колата, докато играеше тенис.

— Точки за ирония! — съгласи се Нина. — Но губиш точки заради повторния контакт. Ако е бил така празен, както казваш, щял си да бъдеш способен да го Ползваш още след първото докосване. Какво друго имаш?

Носеше обичайния си асортимент. Патетични убийства по кръчмите. Две кланета в домашни условия. Катастрофа на магистралата, която прераснала в смъртоносна стрелба.

— Бях сред зяпачите — обясни Уили. — Направих контакт. Той имаше оръжие в жабката.

— Две точки — оцени Нина.

Той беше запазил за десерт най-доброто. Известен навремето като дете-звезда пострадал при странен инцидент. Напуснал апартамента си в Бел Еър, докато се пълнел с газ и се върнал с клечка кибрит да го палне. В така започналия пожар загинали още двама.

— Получаваш точки само за него — отбеляза Нина.

— Ja, ja.

— Сигурен ли си за това? Би могло да е случайно…

— Не се дръж като глупачка! — изръмжа Уили. Обърна се към мен. — Този тук беше ужасно труден за Ползване. Много силен. Блокирах спомена му, че пуска газта. Трябваше да го държа надалеч цели два часа. После го насилих да влезе в стаята. Бореше се да не драсне клечката.

— Трябваше да го накараш да използва запалка — отбеляза Нина.

— Не пушеше — изръмжа Уили. — Бе ги отказал миналата година.

— Да — ухили се тя. — Май си спомням, че каза нещо такова на Джони Карсън.

Не знам дали не му се подмазваше.

Ние тримата преминахме ритуала по присъждане на точки. През повечето време говореше Нина. Уили от начумереност мина през сърдечност и обратно към чумерене. В един момент дори посегна и ме потупа по коляното, докато на шега ме молеше за помощ. Не казах нищо. Накрая той се предаде, разходи се през салона до барчето с напитки и си наля висока чаша бърбън от татковата гарафа. Залезът сипеше последните си вертикални лъчи през цветните стъкла на обзорния прозорец към залива и хвърляше червени отсенки по Уили, както беше застанал до дъбовия бюфет. Очите му сияеха като малки червени въглени в кървава маска.

— Четирийсет и една — установи Нина накрая. Вдигна весело очи и ни показа калкулатора, сякаш да удостовери някакъв обективен факт. — Преброих четирийсет и една точки. Ти какво имаш, Мелани?

— Ja — прекъсна я Уили. — Много добре. Нека сега видим твоите претенции, Нина.

Говореше с равен и безизразен тон. Дори той беше изгубил част от интереса си към Играта.

Преди Нина да започне, господин Торн влезе и ни уведоми, че вечерята е сервирана. Преместихме се в трапезарията; Уили си наля още една чаша бърбън, а приятелката ми размаха ръце в престорено разочарование, че са ни прекъснали Играта. Щом се настанихме на дългата махагонова маса, се заех със задълженията си на домакиня. Според десетилетната традиция разговорите за Играта бяха изключени на масата за хранене. По време на супата обсъждахме новия филм на Уили и покупката на нов магазин за веригата бутици на Нина. Изглеждаше, че месечната й колонка във „Вог“ ще бъде съкратена, но пък един вестникарски синдикат се интересуваше да я купи.

И двамата ми гости се възхитиха на съвършенството на печения бут, но аз сметнах, че господин Торн е направил соса прекалено сладък. Преди да приключим шоколадовия мус, прозорците се изпълниха с мрак. Отразената от свещниците светлина пращаше танцуващи отсенки по косата на Нина, а моята, боя се, светеше по-синя от всякога.

Внезапно откъм кухнята се разнесе странен звук. През въртящата се врата се подаде огромната глава на негъра. Бели ръце сграбчиха рамото му и изразът му беше като на кисело детенце.

— …волите го взели, к’о мислиш, че ше седиме тука като… — белите ръце го издърпаха извън полезрението ни.

— Извинете, дами — Уили попи устните си със салфетката и се изправи. Все още се движеше грациозно за годините си.

Нина побутна шоколада си. Откъм кухнята се разнесе сурова, лаеща команда и се чу плясък на шамар. Беше удар на мъжка ръка — твърд и равен като изстрел на малокалибрена пушка. Вдигнах поглед и господин Торн се озова до лакътя ми; разчистваше чиниите от десерта.

— Кафе, моля, господин Торн. За всички ни. Той кимна и усмивката му бе мека.

 

Франц Антон Месмер беше знаел за това, макар и да не го бе разбирал. Подозирам, че Месмер е притежавал лека склонност към Способността. Съвременните псевдо-учени я изучават и са я прекръстили; лишили са я от повечето й сила, объркват употребата и произхода й — за тях тя си остава сянката на онова, което Месмер откри. Те нямат представа какво означава да се Храниш.

Отчайвам се от възхода на съвременното насилие. Наистина се отдавам на отчаянието понякога — онази дълбока, непрогледна яма на отчаяние, която Хопкинс нарича гнила разтуха. Гледам Американската кланица, обичайните нападения върху папи, президенти и неизброимо множество други важни и маловажни клечки и се чудя дали там, навън, има още мнозина със Способности — или клането просто се е превърнало в съвременния начин на живот.

Всички човешки същества се хранят с насилие, чрез малките упражнения по налагане на власт едни над други, но малцина са вкусвали — като нас — истинската власт. А без тази Способност малцина познават и несравнимото удоволствие от отнемането на човешки живот. Без Способността дори онези, които се хранят с живот, не биха могли да опитат потока емоции в палача и жертвата, божествения възторг на атакуващия, който пристъпва отвъд всички правила и наказания; странното, почти сексуално подчинение на жертвата в онази финална секунда на истината, когато всички спорове са прекратени, всички бъдещета — отказани, всички възможности — изтрити в упражнение по абсолютна власт над другия.

Отчайвам се от съвременното насилие. Отчайват ме безличностното му естество и обичайността, която го е направила достъпно за прекалено много хора. Имах телевизор — продадох го в разгара на виетнамската война. Тези библейски отрязъци смърт — обективите на камерата ги отдалечават — не означаваха нищо за мен. Не вярвам, че имаха смисъл и за онези говеда, които ме заобикалят. Когато войната и спретнатото телевизионно броене на тела приключиха, те искаха още, още… И телевизионните екрани и улиците на тази сладка и умираща нация го осигуриха в пищно, просташко изобилие. Това е пристрастяване, което ми е добре познато.

Но те пропускат най-важното. Подложената на наблюдение жестока смърт е тъжна гледка и представлява гнусен гоблен на бъркотията. Обаче за онези от нас, които се Хранят, смъртта може да бъде свещенодействие.

— Мой ред е! Мой ред! — гласът на Нина все още напомняше онзи на прелестната девица, която тъкмо беше запълнила програмата си с танци на юнския бал на братовчедката Селия.

Върнахме се в гостната. Уили си бе довършил кафето и поиска бренди от господин Торн. Притеснявах се за Уили. Ако някой от най-близките ти спътници демонстрира наченки на непредвидено поведение, това определено е знак за отслабване на Способността. Нина като че ли не забеляза.

— Подредила съм ги всички — каза ни. Разгърна папката си на празната вече масичка за чай. Уили внимателно прегледа всичко, понякога задаваше въпроси, по-често сумтеше мълчаливо. Аз от време на време се обаждах в съгласие, макар че не бях чувала за повечето жертви. Освен случая с онзи от „Битълс“, разбира се. Нина го бе запазила почти за края.

— Мили боже, скъпа, това ти ли беше? — Уили изглеждаше ядосан. Храненето на Нина обикновено е свързано със самоубийства на Парк Авеню и семейни скандали, които свършват със стрелба от скъпи, малокалибрени дамски пистолети. А този тип събитие беше по-скоро в собствения му груб стил. Може би смяташе, че е навлязла в територията му.

— Искам да кажа… много си рискувала, нали така? Толкова е… по дяволите… толкова публично е.

Нина се засмя и остави калкулатора.

— Уили, скъпи, та нали точно за това е Играта, а?

Той се разходи до бюфета с напитките и си наля нова доза бренди. Вятърът блъскаше голи клонки в цветните стъкла на панорамния прозорец. Не харесвам зимата. Дори на Юг ти понижава настроението.

— Та нали този… какмубешеимето… си купил оръжието някъде на Хаваите? — попита Уили от другия край на стаята. — На мен това ми звучи като негова инициатива. Искам да кажа, след като вече е дебнел жертвата…

— Уили, скъпи — гласът на Нина бе станал студен като вятъра, който люлееше клонките, — никой не е казвал, че той е стабилен. Колцина от твоите са стабилни, Уили? Но аз го накарах да се случи, скъпи. Аз избрах мястото и времето. Не виждаш ли иронията на мястото, Уили? След онази дребна карикатура на режисьор, дето спретна какъвто там беше филмът за вещици преди няколко години? Извадено направо от сценария…

— Не знам — промърмори Уили. Тежко се отпусна на дивана и разля бренди по скъпото си сако. Дори не забеляза. Светлината на лампата се отразяваше в оголелия му череп. Нощем по врата му и следите от възрастта се виждаха по-добре; кожата му изобилстваше от гънки и ръбчета там, където се скриваше под яката на пуловера.

— Не знам! — погледна ме и се ухили внезапно, сякаш споделяхме някаква обща тайна. — Може и да е по-скоро като онзи писател, а, Мелани? Може да е като него.

Нина сведе поглед към дланите си. Беше ги положила в скута си. Връхчетата иа пръстите й с хубав маникюр бяха побелели.

 

Умствените вампири. Така се канеше да нарече книгата си онзи писател. Понякога се чудя дали той действително би написал нещо. Как му беше името? Нещо руско.

Ние с Уили получихме телеграма от Нина: ЕЛАТЕ БЪРЗО. НУЖНИ СТЕ. Това ни стигаше. Качих се на първия сутрешен полет за Ню Йорк. Самолетът беше шумен, „Констълейшън“ с перки. Прекарах по-голямата част от полета да уверявам прекалено загрижената стюардеса че не се нуждая от нищо и се чувствам чудесно, няма лъжа — няма измама. Тя очевидно бе решила, че съм нечия баба, която лети за пръв път.

Уили беше съумял да пристигне двайсет минути преди мен. Заварихме Нина смутена и по-близо до истерията, отколкото някога съм я виждала. Преди два дни посетила парти в долен Манхатън — не беше толкова объркана, че да забрави да ни каже кои важни личности са били там — и по едно време открила, че споделя един ъгъл, фондю и лични тайни с някакъв млад писател. Или, по-скоро, писателят споделя тайни с нея. Нина го описа като мърляч с рядка брадица, дебели очила, рипсено спортно сако, наметнато върху стара карирана риза — един от онези, които неизменно се мотаят около успешните партита от тази епоха… поне по нейно мнение. Тя бе достатъчно изискана да не го нарече битник, понеже терминът тъкмо беше passe, но думата „хипи“ още не се разпространяваше сред масите, пък и бездруго не би му прилегнала. Беше писател от типа, дето едва свързват двата края — поне по онова време — като продават кръв и правят новелизации на телевизионни сериали. Александър някой си.

Идеята му за книга — казал на Нина, че работи върху нея от известно време — била, че много от убийствата по онова време в действителност са предизвикани от малка група психо-убийци, наричани от него умствени вампири, които използвали другите да изпълняват мръсните им подвизи. Казал й, че издател на евтини книжлета вече бил показал интерес към резюмето му и щял още утре да му предложи договор, ако промени заглавието на „факторът зомби“ и добави още секс.

— И какво? — попита я Уили отвратен. — Накара ме да прелетя през континента само заради това? Спокойно мога да купя идеята и да я продуцирам.

Това се оказа и фиктивната ни причина да се свържем с този Александър някой си и следващата вечер Нина даде импровизирано парти. Не присъствах. Партито не било особено успешно, поне според приятелката ни, но даде на Уили шанса да проведе дълъг разговор с младия бъдещ писател. Почти жалък беше стремежът на младежа да прави бизнес с Бил Бордън, продуцент на „Парижки спомени“, „Трима на люлката“ и поне още две други напълно забравени днес техниколор-филмчета, които, се въртяха нон-стоп по автокината това лято. Той разкри, че в действителност книгата се състои от добре изтъркано резюме и около дузина страници бележки. Обаче беше сигурен, че може да „свърши работа“ на господин Бордън за не повече от пет седмици, може би дори три, ако се изнесе за Холивуд, за да получи подходящата творческа стимулация.

По-късно същата вечер обсъдихме възможността Уили наистина да купи въпросния труд, но в момента беше излязъл на червено, а и Нина се оказа настоятелна. В крайна сметка младият писател отвори феморалната си артерия с ножче „Жилет“ и хукна с писъци из тясна пресечка в Гринич Вилидж, за да умре в дъното й. Не вярвам, че изобщо някой си е дал труда да рови из боклука му и да събира оцелелите му бележки.

 

— Може да е като онзи писател, jа, Мелани? — Уили ме потупа по коляното. Кимнах. Той продължи. — Беше моичък, а Нина се опита да си го припише. Помниш ли?

Отново кимнах. Всъщност не беше нито на Нина, нито на Уили. Бях избягнала партито, тъй че после можех да осъществя контакт, без младежът да забележи, че го преследват. Стана толкова лесно. Помня, че седях в прегрято малко магазинче за деликатеси от другата страна на улицата срещу блока му. Изобщо не беше трудно. Приключи толкова бързо, че почти не приличаше на Хранене. После отново се свестих сред помпещите радиатори и миризмата на салам, докато хората търчаха през вратата да видят за какво са били всичките писъци. Помня, че бавно допих чая си, тъй че не се наложи да изляза, преди линейката да си е тръгнала.

— Глупости — изсумтя и Нина. Отново се зае с малкия си калкулатор. — Колко точки? — погледна към мен. Аз пък стрелнах с поглед Уили.

— Шест — отвърна той неохотно. Нина изигра цял миниспектакъл със събирането на числата.

— Трийсет и осем — каза и въздъхна театрално. — Отново печелиш, Уили. Или, по-скоро, пак ме би. Трябва да чуем и Мелани. Беше толкова тиха, миличка! Сигурно си ни приготвила изненада…

— Да — оживи се и Уили. — Твой ред е да спечелиш. Минаха няколко години.

— Нямам нищо — отвърнах. Бях очаквала експлозия от въпроси, но мълчанието се нарушаваше само от тиктакането на часовника над камината. Нина гледаше встрани, към нещо скрито от сенките в ъгъла.

— Нямаш нищо? — повтори Уили след мен.

— Ами… има един — казах накрая. — Но беше случайност. Натъкнах се на тях, докато обираха един старец зад… абе, случайност беше.

Уили се притесни. Стана, отиде до прозореца, обърна един стар стол с права облегалка и го яхна, скръстил ръце.

— Какво означава това?

— Напускаш Играта ли? — попита и Нина, докато се обръщаше да ме погледне. Оставих въпросът й да послужи за отговор.

— Защо? — изръмжа Уили. Във възбудата си бе започнал да говори твърдо, по немски.

Ако бях израсла в епоха, когато на младите дами им се позволява да свиват рамене, сега щях да го сторя. Но както си е, задоволих се да бръсна с връхчетата на пръстите си въображаемо косъмче от полата си. Уили беше задал въпроса, но аз се взирах право в очите на Нина, когато накрая отговорих:

— Уморих се. Мина толкова време. Просто остарявам, предполагам!

— Ще остарееш много повече, ако не Ловуваш — възрази Уили. Тялото му, тонът, червената маска на лицето му, всичко подсказваше за огромното раздразнение, на което той с мъка сдържа юздите. — Мили боже, Мелани, ти вече изглеждаш по-стара! Изглеждаш ужасно. Нали затова Ловуваме, жено. Погледни се в огледалото! Нима искаш да умреш като старица, просто защото си се уморила да използваш тях! А-ах! — той се изправи и ни обърна гръб.

— Глупости! — гласът на Нина беше силен, уверен, тя отново владееше положението. — Мелани е уморена, Уили. Помня ти как изглеждаше след войната. Като напикано пале. Дори не излизаше от мизерния си малък апартамент в Баден. Даже след като ти помогнахме да се преместиш в Ню Джърси, ти просто се мотаеше насам-натам и се самосъжаляваше. Мелани измисли Играта, за да ти помогне да се почувстваш по-добре. Тъй че тихо! Никога не казвай, че изглежда ужасно на дама, която просто се чувства уморена и потисната. Честно, Уили, понякога си истински Schwachsinniger. И пълен простак.

Бях премислила множество реакции на съобщението си, но най-много се страхувах точно от тази. Тя означаваше, че Нина също се е уморила от Играта. Означаваше, че е готова да мине на ново ниво на игра. Това трябваше да значи.

— Благодаря ти, Нина, мила — казах. — Знаех си, че ще ме разбереш.

Тя се пресегна и успокоително ме докосна по коляното. Дори през вълнената си риза можех да усетя колко студени са белите й пръсти.

 

Гостите ми нямаше да останат за през нощта. Помолих ги. Настоях. Посочих, че техните стаи са готови, а господин Торн вече е разгънал юрганите.

— Следващия път — увери ме Уили. — Следващия път, Мелани, моя малка любима. Ще изкараме цял уикенд, както навремето. Цяла седмица даже! — той беше в много по-добро настроение, след като получи своите хиляда долара „награда“ от всяка от нас. Бе се цупил, но аз настоях. Егото му се успокои, когато господин Торн донесе чек, вече попълнен на името на Уилям Д. Бордън.

Отново го помолих да остане, но той възрази, че непременно трябва да хване среднощния полет за Чикаго. Налагало се да се срещне с някакъв писател, дето бил спечелил награда, та да говорят с него за филмов сценарий. После ме прегърна за довиждане, компаньоните му излязоха в коридора пред мен и преживях кратък ужасен миг.

Но те си тръгнаха. Русият младеж ми показа бялата си усмивка и негърът ми кимна с глава в знак, който приех за довиждане. После останахме сами. Ние с Нина бяхме насаме.

Не точно сами. Онази Крамър стоеше близо до Нина в дъното на коридора. Господин Торн беше извън полезрението ни, но зад въртящата врата на кухнята. Оставих го там.

Барет Крамър пристъпи три крачки напред. За миг дъхът ми секна. Господин Торн положи длан на люлеещата се врата. После плещестата дребна брюнетка мина към килера, извади палтото на Нина и се върна да й помогне да се облече.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

— Не, благодаря ти, скъпа. Обещах на Барет, че ще потеглим за „Хилтън Хед“ тази вечер.

— Но става късно…

— Имаме резервации. Благодаря ти обаче, Мелани. Ще поддържаме връзка.

— Да.

— Имам го предвид, мила. Трябва да поговорим. Разбирам точно как се чувстваш, но не бива да забравяш, че Играта все още е важна за Уили. Ще трябва да открием как да я приключим, без да нараняваме чувствата му. Може да го посетим следващата пролет в Каринхъл или както там си нарича неговото мрачно баварско имение. Едно пътуване до Континента ще стори чудеса за теб, скъпа.

— Да.

— Ще се виждаме. След като уредя тази сделка с новия магазин например. Трябва да прекараме малко време заедно, Мелани… само ние двете… както в старите времена — устните й целунаха въздуха близо до бузата ми. Тя здраво стисна рамото ми за няколко секунди. — Довиждане, миличка.

— Довиждане, Нина.

 

Занесох чашата от бренди в кухнята. Господин Торн я взе мълчаливо.

— Увери се, че къщата е обезопасена — наредих. Той кимна и излезе да провери ключалките и алармената система. Беше само девет и четирийсет и пет, но бях много уморена. От възрастта е, помислих си. Изкачих се по широкото стълбище — вероятно най-изисканата част от тази къща — и се приготвих да си лягам. Навън се надигаше буря и студените дъждовни капки удряха с тъжен ритъм по прозореца.

Господин Торн надникна, когато си решех косата и си мечтаех да е по-дълга. Обърнах се към него. Той бръкна в джоба на тъмната си жилетка. Когато извади ръка, в нея проблясна тънко острие. Кимнах. Той затвори джобното ножче — и вратата след себе си. Вслушах се в стъпките му, заглъхващи по стълбите и към креслото в антрето, където щеше да прекара нощта.

Струва ми се, сънувах вампири тази нощ. Или може би си мислех за тях точно преди да заспя и бях пренесла откъс от тези видения с мен до сутринта. Сред всички ужаси, които човечеството само си е създало; сред всички жалки дребни чудовища единствено митът за вампира съдържа поне някаква капчица достойнство. Също като хората, с които се храни, кръвопиецът реагира на собствените си тъмни страсти. Но за разлика от сладката си човешка плячка, той довежда користолюбивите си мръсотии до единствените възможни заключения, които могат да извинят подобни действия — целта е буквалното безсмъртие. В това има нещо аристократично. И много тъжно.

Уили беше прав — остарявах. Последната година бе взела от мен повече, отколкото цялото предишно десетилетие. Но не се бях Хранила. При все глада, при все остаряващия образ в огледалото, при все тъмната страст, която господстваше в живота ни от толкова много години, не се бях Хранила.

Заспах, опитвайки се да си спомня лицето на Чарлз. Заспах гладна.

2
Бевърли Хилс,
събота, 13-и декември 1980

На моравата пред къщата на Тони Харъд имаше голям кръгъл фонтан, където мраморен чифтокопитен сатир пикаеше, втренчен в каньона край Холивуд със застинала за вечни времена гримаса, която можеше да се тълкува или като болезнено отвращение, или като подигравателно презрение. Хората, които познаваха Тони Харъд, не се и съмняваха кое от двете определения е по-подходящо.

Навремето къщата бе принадлежала на актьор от немите филми, който на върха на кариерата си и след големи усилия беше извършил прехода към озвученото кино, само за да умре от рак на гърлото три месеца след като първата му говорилка бе пусната в Китайския театър на Грауман. Вдовицата му отказала да напусне просторното имение и останала тук трийсет и пет години като де факто музеен работник; често цедяла стари холивудски познати и допреди отблъсквани роднини, за да може да си плати данъците.

Тя починала през 1959-а и къщата била купена от сценарист, който до момента бил докарал до успешен край три от петте романтични комедии на Дорис Дей. Писателят се оплаквал от буренясалата градина и лошата миризма в ателието на втория етаж. В крайна сметка затънал в дългове и си пръснал мозъка в градинската беседка, където и го намерил на следващия ден градинарят, който пък не съобщил за смъртта — боял се, че с това ще разкрие нелегалното си пребиваване в страната. Тялото на сценариста било открито за втори път дванайсет дни по-късно — от един адвокат от Гилдията на сценаристите, който бил дошъл да обсъждат предстоящата им защита в дело по плагиатство.

Последователно собственици на къщата станали: знаменита актриса, която си отдъхвала тук в тримесечния промеждутък между петия и шестия си брак; техник по специалните ефекти, който починал по време на пожара през 1976-а; стар шейх, който боядисал сатира розов и го кръстил с еврейско име. През 1979-а шейхът отишъл на поклонение и докато минавал през Рияд, зет му го убил. Тони Харъд купи имението четири дни по-късно.

— Шибано страхотно е — каза на посредника, докато стояха на павираната пътечка и се взираха в пикаещия сатир. — Взимам го.

Час по-късно той му връчи чека за шестстотин хиляди долара в брой. Още не беше влизал в къщата.

Шайла Берингтън знаеше доста от разказите за импулсивните действия на Тони Харъд. Знаеше и за онзи път, когато Харъд обидил Труман Капоти пред двеста гости, както и за скандала от 1978-а, когато заедно с един от най-близките дружки на Джими Картър за малко не ги арестували за притежаване на наркотици. Никой не влязъл в затвора, нищо не се доказало, но се говореше, че Харъд бил подложил бананова кора на нещастния човечец — на майтап. Шайла се наведе навреме да види сатира, докато карания й от личния шофьор „Мерцесес“ се плъзгаше по кривата алея към къщата. Тя твърде добре осъзнаваше, че майка й не е с нея. На точно тази разходка липсваха също и Лорен (агентката й), Ричард (агентът на майка й), Коулс (шофьор/бодигардът й) и Естебан (фризьорът). Шайла беше на седемнайсет години, успешен модел от близо девет години и филмова звезда от две насам, но докато мерцедесът полека спираше пред сложно украсената предна врата на дома на Харъд, тя се чувстваше най-вече като принцеса от приказките, която е била призована на посещение при ужасен звяр.

Не, не звяр, каза си Шайла. Как Норман Мейлър нарече Тони Харъд на партито на Стивън и Леели миналата пролет? Зловреден дребен трол. Трябва да мина през пещерата на този зловреден дребен трол, преди да грабна съкровището.

Шайла усети напрежение в мускулите на врата си, докато натискаше колчето на звънеца. Успокои се с мисълта, че господин Бордън също ще бъде там. Тя харесваше възрастния продуцент с неговата любезност, сякаш дошла от Стария свят, и приятната следа от акцент. Напрежението й нарасна отново, щом се сети как би реагирала майка й, ако изобщо откриеше, че тайно си е уредила подобна среща. Бе почти готова да се обърне и да си тръгне, но вратата се отвори.

— А, госпожица Берингтън, предполагам — Тони Харъд застана на прага, издокаран в кадифен халат. Шайла го зяпна и се почуди дали той носи нещо отдолу. В черния гъсталак по голите му гърди се виждаха няколко сиви косъма.

— Как сте? — каза любезно тя и последва потенциалния си помощник-продуцент във фоайето. На пръв поглед Тони Харъд не беше очевиден кандидат за трол. Бе малко по-нисък от нормалното — Шайла беше почти метър и осемдесет, висока дори за модел, а той не надминаваше метър и шейсет и пет — и дългите му ръце и прекалено големи длани изглеждаха несъразмерни, както си висяха прикачени към тънкото му, почти момчешко телце. Косата му бе много тъмна и подстригана толкова късо, че черните косми се къдреха по високото му, бледо чело. Шайла си помисли, че вероятно като първа следа от скрития в него трол може да се сметне бледността на кожата му, която изглеждаше по-подходяща за жител на някой леден, североизточен град, а не за обитател на Лос Анджелис, живял тук дванайсет години. Лицето на Харъд беше с остри кости, с остри ръбове и сардоничният щрих на устата не смекчаваше изражението му — тя изглеждаше пълна с прекалено много остри малки зъби и розовият език постоянно се стрелкаше да облизва тънката долна устна. Очите на Тони бяха потънали дълбоко в орбитите и изглеждаха вечно наранени, но именно силата на този засенчен поглед накара Шайла да си поеме дълбоко дъх и да спре в бляскавото антре. Тя бе чувствителна към очи — нейните собствени й бяха помогнали да стане това, което е — и все пак никога не бе срещала човек с поглед, който да я удря като този на Тони Харъд. Безжизнени, с тежки клепачи, почти разфокусирани в подигравателната си липса на интерес, малките кафяви очи на Харъд сякаш излъчваха сила и предизвикателство в огромен контраст с целия му външен вид.

— Хайде, дете. Иисусе, къде ти е антуражът? Не съм си и мислил, че излизаш през прага без тълпа, пред която великата армия на Наполеон изглежда като зле посетена сбирка на фенклуба на Ричард Никсън.

— Моля? — изуми се Шайла и мигом съжали за изтърваната дума. Разчиташе твърде много на резултата от тази среща, за да си позволи да изостане по точки.

— Забрави — каза й Харъд и се обърна да я погледне. Пъхна ръце в джобовете на халата си, но не и преди тя да има време да забележи извънредно дългите му, бледи пръсти. Сети се за Ам-гъл от „Хобит“.

— Божке, ама че шибана красавица си! — рече гнусният дребосък. — Знаех, че си истинско парче, но на живо си даже по-впечатляваща. Сигурно им докарваш инфаркт на гларусите!

Шайла се вцепени. Бе подготвена да понесе известна грубост, но беше възпитана да се гнуси от сквернословията.

— Господин Бордън тук ли е вече? — попита студено. Харъд се ухили и поклати глава.

— Боя се, че не — отвърна. — Уили трябваше да иде на посещение при стари дружки на изток… някъде в южната част… В Помиярницата или Селяндурския плаж, там нейде.

Шайла се поколеба. Смяташе се за добре подготвена да сключи желаната от нея сделка с господин Бордън и продуцента му, но мисълта да се разправя само с Тони Харъд я накара да потрепери. Трябваше да си измисли някакво извинение и да си тръгне, но ходът й беше предотвратен от появата на прекрасна жена.

— Госпожице Берингтън, нека ви представя асистентката ми, Мария Чен — обяви Харъд. — Мария, това е Шайла Берингтън, много талантлива млада актриса, която може да стане звездата на новия ни филм.

— Как сте, госпожице Чен?

Шайла набързо оцени по-възрастната жена. Някъде около трийсетте, а ориенталският й произход личеше само по прелестно оформените скули, гарвановата чернота на косата и леко дръпнатите очи. Мария Чен лесно можеше да стане модел. Лекото напрежение, толкова естествено между две хубави жени при запознанството им, незабавно се разсея от топлината в усмивката на асистентката.

— Госпожице Берингтън, голямо удоволствие е да се запозная с вас — ръкостискането на Чен беше твърдо и приятно. — Голяма почитателка на работата ви съм. Притежавате редки качества. Мисля, че плакатът на Аведън във „Бог“ беше изумителен.

— Благодаря, госпожице Чен.

— Моля, наричай ме Мария — тя се усмихна, отметна косата си и се обърна към Харъд. — Басейнът е затоплен както трябва. Уредих да задържат всички обаждания през следващите четирийсет и пет минути.

Продуцентът кимна и обясни:

— От инцидента на пътя за Вентура миналата пролет, считам за полезно да прекарвам всеки ден известно време в джакузито — усмихна се леко, когато видя, че гостенката му се колебае. — По закона на басейна, нужни са бански… — той разкопча халата си да покаже чифт червени боксерки с инициалите му, извезани със злато. — Мария да ви покаже ли съблекалнята или бихте предпочели да обсъдим филма някой друг път, когато и Уили е тук?

Шайла бързо обмисли положението. Съмняваше се дали ще успее да запази от Лорен и майка си такава тайна за по-дълго време. Това можеше да се окаже единственият й шанс да получи филма при своите условия. Оправда се:

— Не си нося бански.

Мария Чен се засмя и отбеляза:

— Няма проблеми. Тони държи костюми за гости — всякакъв вид и размер. Дори пази няколко за старата си леля, когато намине насам.

Шайла се присъедини към смеха. Последва другата жена по дългия коридор, през стая, пълна с удобни дивани, в която царстваше голям телевизор, покрай лавици, пълни с електронно видео-оборудване и после надолу по друг къс коридор до облицована с кедър съблекалня. Широките чекмеджета наистина преливаха от мъжки и женски бански костюми с най-различна кройка и цвят.

— Ще ви оставя да се преоблечете — каза Мария Чен.

— Ще се присъедините ли към нас?

— Може би по-късно. Трябва да наваксам с разпечатването на кореспонденцията на Тони. Наслаждавайте се на водата… и, госпожице Берингтън… не обръщайте внимание на маниерите на Тони. Той е малко грубичък понякога, но е много честен.

Шайла кимна, докато Мария Чен затваряше вратата. Прегледа купчините бански. Кройките варираха от икономични френски бикини до цял бански без презрамки и консервативни костюми от две части. На етикетчетата бяха изписани имена като „Готекс“, „Кристиан Диор“ и „Кол“. Избра си оранжев цял — на практика две части, съединени отстрани с тънки ленти; не от най-фрапантните модели, но достатъчно високо изрязан, за да показва дългите й бедра по най-добрия възможен начин. От опит знаеше колко добре ще стоят малките й твърди гърди и как под тънкия ластичен плат ще си личи само намек за зърната. Цветът щеше да подсили зеления оттенък в лешниковите й очи.

Шайла мина през другата врата и се озова в зимна градина, която беше защитена от трите страни с извити стени от стъкло, тъй че изобилните тропически растения да получават достатъчно светлина. Четвъртата стена поддържаше още един голям киноекран до вратата. От невидими говорители се разнасяше приглушена класическа музика. Беше много влажно. Можеше да види навън на утринната светлина да блещука много по-голям плувен басейн. Тони Харъд се беше настанил в плиткия му край и отпиваше от висока чаша. Шайла почувства как горещият, влажен въздух я притиска като мокро одеяло.

— Какво те задържа, малката? Започнах без теб.

Тя се усмихна и седна на ръба на малкия басейн. Остана си на около два метра от Харъд — не толкова далеч, че да се сметне за обида, но и не толкова близо, че да подсказва интимност. Разсеяно подритна в разпенената вода, вдигайки крака така, че да покаже стъпалата си изпънати, за да се виждат най-добре мускулите по прасеца и бедрата.

— Да започваме, какво ще кажеш? — предложи продуцентът. Показа и тънката си, леко подигравателна усмивка и езикът му се стрелна навън да оближе долната устна.

— Дори не би трябвало да съм тук — меко каза Шайла. — Агентът ми се оправя с тези неща. Пък и винаги се съветвам с мама, преди да се заема с някакъв нов проект… дори да е ангажимент за снимки за уикенда. Дойдох днес само защото господин Бордън ме помоли. Той винаги е бил много мил с нас, откакто…

— Да бе, да, той е луднал по теб — прекъсна я Харъд и остави питието си яа перваза. — Ето к’ва е сделката. Уили е купил правата за бестселър с меки корици, наречен „Белият роботърговец“. Става дума за стандартен боклук, писан за малоумни четиринайсетгодишни и лоботомираните домакини, които се редят за новия „Арлекин“ всеки месец. Окълцана работа за интелектуално сакати. Естествено, продали са се над три милиона тираж. Получихме правата, преди да го публикуват. Уили има някакъв в „Балънтайн“, който му подсказва кога някоя от тези абсолютни помии ще се окаже пробив.

— По думите ви звучи много привлекателно — отбеляза меко Шайла.

— Шибано вярно. Разбира се, за филма изхвърляме повечето от книгата — запазваме приблизителния сюжет и евтиния секс. Но сме хванали умни хора да бачкат по него. Майкъл Мей-Дрейнън вече започна работа по сценария, а Шубърт Уилямс се съгласи да режисира.

— Шу Уилямс? — Шайла се изуми. Той тъкмо беше приключил снимките на широко рекламиран филм на Джордж Скот за „Метро Голдуин Майер“. Тя сведе поглед към бълбукащата повърхност на басейна. — Боя се обаче, че не ми звучи като нещо, което да заинтригува и нас. Майка ми… тъй де, тя много внимава що за средства ще бъдат избрани за започването на филмовата ми кариера.

— Ъ-хъ — кимна Харъд и допи последната глътка от питието си. — Преди две години започна с „Надеждата на Шанърли“ с Райън О’Нийл. В клиника нейде си в Мексико умиращо хлапе среща умиращ мошеник. Заедно те изоставят търсенето на фалшив лек и откриват истинското щастие през останалите им няколко седмици живот. Лел’божке шибани Иисусе, ако мога да цитирам Чарлз Чамплин: „И самите критики за това захаросано лайно ще са достатъчни да пратят диабетиците в кома“.

— Разпространението и рекламата бяха лоши и…

— И по-добре да си шибано доволна от това, малката. После миналата година майка ти те вкара в „На изток от щастието“ на Вайс. Щеше да бъдеш поредната Джули Андрюс в онова евтино лайно — преработка на „Звукът на слузта“. Само дето не стана — и днес не са шейсетте на децата-цветя, става дума за безсмислените осемдесет и аз не съм ти агент или нещо такова, госпожице Берингтън, но бих казал, че Мамчето и тълпата са те пуснали доста нагоре по лайняната рекичка, каквато всъщност представлява филмовата ти кариера. Те се опитват да те превърнат във втора Мери Озмънд… аха, аха, знам, че си член на Църквата на децата на ЛДС… и какво от това? Ти беше супер парче на кориците на „Вог“ и „Севънтийн“ и при все това в момента си на път да осереш цялата работа. Те се опитват да те пробутват за дванайсетгодишна девственица, а за този боклук е малко късничко, нали?

Шайла не помръдна. Умът й препускаше, но тя не се сещаше какво би могла да каже. Инстинктът й подсказваше да прати този зловреден дребен трол да пукне, но нито дума не излезе между устните й и тя продължи да седи на ръба на разпенения басейн. Бъдещето й зависеше от следващите няколко минути, а умът й бе цопнал в локвата.

Харъд се измъкна от водата и изшляпа по плочките до мокрия бар, разположен сред папратите. Наля си висока чаша сок от грейпфрут и се обърна към Шайла.

— Искаш ли нещо, миличка? Всичко ми е под ръка. Ще се намери даже и хавайски пунш, ако се чувстваш особено мормонски настроена днес.

Тя поклати глава.

Продуцентът се пльосна обратно в джакузито и отпусна чашата на гърдите си. Погледна нагоре към огледалото на една от стените и кимна почти недоловимо.

— Добре — каза. — Да поговорим за „Белия роботърговец“ или както там ще се казва в крайна сметка.

— Не мисля, че ще се интересуваме от…

— Получаваш четиристотин бона аванс — натърти той, — плюс процент от приходите от филма… ти и бездруго няма да го видиш, каквото счетоводно чудо е. Всъщност от него ще получиш преди всичко име, което можеш да заложиш в кое да е студио в града. Това чудо ще е истински шибан фойерверк, хлапе. Повярвай ми. Мога да подуша големия боксофис още преди да е написан втория вариант на сценария. Това е нещо голямо.

— Боя се, че не, господин Харъд. Господин Бордън каза, че ако не се интересувам, след като чуя първоначалното предложение, можем да…

— Снимките започват през март — продължи Харъд. Отпи голяма глътка и затвори очи. — Шу ги смята за около дванайсет седмици, тъй че ги брой двайсет. Снимачните терени включват Алжир, Испания, няколко дни в Египет и около три седмици в Пайнуудските студия за дворцовите истории, на тяхната голяма сцена.

Шайла се изправи. Водата блестеше по краката й. Тя сложи ръце на бедрата си и се загледа в грозното човече в басейна. Продуцентът не отвори очи.

— Вие не ме слушате, господин Харъд — отряза тя. — Казах „не“. Не, няма да се снимам във филма ви. Не съм видяла дори сценария. Е, можете да си вземете вашия „Бял роботърговец“ или какъвто там ще е и… да…

— Да си го завра в задника ли? — Харъд отвори очи. Тя имаше чувството, че гледа как се събужда гущер. Водата се завихри около бледите му гърди.

— Довиждане, господин Харъд — отсече Шайла Берингтън и се обърна. Бе направила около три стъпки, преди гласът на продуцента да я закове на място.

— От голите сцени ли се боиш, хлапе?

Тя се поколеба, после продължи към съблекалнята.

— Боиш се от голите сцени — повтори Харъд и този път това не беше въпрос.

Шайла почти беше стигнала вратата, когато се обърна. Ръцете й издраха въздуха.

— Дори не съм видяла сценария! — гласът й се пречупи и тя изумена откри, че е готова да се разплаче.

— ’Стествено, щото има голи сцени — продължи продуцентът, сякаш тя не го беше прекъсвала. — И една любовна сцена, която ще накара малките пикльовци да нацапат гащите. Можем да ползваме дубльорка… но няма да го направим. Ти ще играеш себе си, хлапе.

Шайла поклати глава. Чувстваше в гърдите й да се надига гняв, който преминаваше далеч отвъд границата на думите. Обърна се и посегна сляпо към дръжката на вратата.

— Спри — тонът на Тони Харъд беше по-мек отвсякога. Почти не го чуваше. Но в него имаше нещо, което я спря по-сигурно и от писък. Около врата й сякаш се обвиха студени пръсти.

— Ела тук.

Шайла се обърна и тръгна към него. Харъд отпусна дългопръстите си ръце на гърдите си. Очите му бяха, едва отворени — влажни, с тежки клепачи, ленивият поглед на крокодил. Част от съзнанието на момичето изпищя панически и се възпротиви, докато друга част просто наблюдаваше с нарастващо изумление.

— Седни.

Тя седна на ръба на басейна на метър от него. Отпусна дългите си крака в джакузито. Бяла пяна плискаше по загорелите й бедра. Почувства се извън собственото си тяло, взираше се в себе си с нещо като клиничен интерес.

— Та както казвах, ти ще се справиш, хлапе. Иисусе, та във всеки от нас се крие по един ексхибиционист. Само че на теб ще ти платят цяло състояние, за да правиш онова, дето и бездруго ти се иска.

Сякаш в плен на ужасно схващане, Шайла с мъка вдигна глава и улови погледа на Тони Харъд. На приглушената светлина ирисите му се бяха разширили дотолкова, че изглеждаха като черни дупки на бялото му лице.

— Като сега — допълни меко той — толкова меко… Може би изобщо не беше казал нищо. Думите сякаш се плъзнаха на мястото си в главата на Шайла — студени монети, потъващи в дълбока вода.

— Наистина е доста топло тук. Не ти трябва банският. Нали? Разбира се, че не!

Шайла се взираше. Далеч, далеч назад в тунела на съзнанието си, тя беше малко дете и се намираше на ръба на сълзите. Гледаше с кротко изумление как ръката й се вдига и полека разхлабва горницата на банския и се пъха под ластика. Тя дръпна леко и ликрата се свлече по-надолу по хълбока й, притегляйки по-силно набъбналите й гърди. Дръпна отново, отдясно. Платът се вряза точно над едното й зърно. Ясно виждаше бледата червена следа там, където я беше охлузил ластикът. Пак обърна очи към Тони Харъд.

Той й се усмихна леко-леко и кимна.

Сякаш получила разрешение, Шайла рязко дръпна банския надолу. Когато се освободиха от оранжевия плат, гърдите й се залюляха меко. Бяха много бели, само с няколко лунички, пръснати като капки по меката кожа. Зърната й бяха възбудени, бързо се издуваха в студения въздух. Ареолите бяха кафяви и много големи, очертани с по няколко черни косъмчета, които Шайла смяташе за прекалено хубави, за да изскубне. Никой не го знаеше. Дори майка й. Не позволяваше никому, даже на Аведън, да снима гърдите й.

Тя отново погледна към Харъд, но лицето му представляваше само замазано бяло петно. Стаята като че ли се клатеше и въртеше около нея. Шумът на помпата на басейна се усилваше все повече и започна да гърми в ушите й. В същото време Шайла усети нещо да се размърдва в нея. Започна да я изпълва приятна топлина. Все едно някой посягаше направо в мозъка й да погали меко центровете на удоволствието — досущ както длан и пръсти биха потъркали меките туфички между бедрата й. Шайла зина и неволно се изви.

— Наистина е доста топло — настоя Тони Харъд.

Тя прокара длан през лицето си, почти с почуда докосна клепачите си, после плъзна ръце надолу по врата си, по ключицата и спря с пръсти, притиснати плътно до гърдите — там, където започваше бялата кожа. Можеше да почувства как пулсът й подскача в гърлото като птичка в клетка. После плъзна ръце още по-надолу, отново се изви, когато дланите й преминаха над станалите внезапно болезнено чувствителни зърна. Приповдигна гърди, както доктор Кемърър я беше учил, когато беше на четирийсет — но не за да ги огледа, а просто ги притискаше, притискаше ги към себе си с приятно удоволствие, от което й се прииска да стене.

— Ама наистина не ти трябва този бански — прошепна Харъд. Шепнеше ли? Шайла се обърка. Гледаше право в него и устните му не бяха мръднали. Малките му зъбки се показваха между открехнатите му в лека усмивка устни — като остри, бели камъчета.

Нямаше значение. За Шайла нищо не беше по-важно от това да се отърве от прилепналия плат. Тя придърпа банския още по-надолу, приплъзна го по лекото хълмче на корема си и се надигна, за да го издърпа изпод себе си. После той вече представляваше само закачено за единия й крак парче плат и тя го изрита встрани. Погледна се, взря се в обърнатата навътре изящна арка на бедрото и вертикалната, не точно V-образна линия на окосмяването в слабините, което се надигаше към демаркационната линия на тена й. За секунда главата й отново се завъртя, този път с далечното усещане за шок, но после тя усети как онова галещо докосване вътре в нея започва отново и се отпусна назад на лакти.

Джакузито плискаше топла вода по бедрата й. Тя вдигна ръка и бавно проследи една синя вена, която пулсираше под бялата кожа на гърдата й. И най-лекото докосване запалваше пожар в плътта и. Меките хълмове на гърдите й сякаш се свиваха и едновременно с това ставаха по-тежки. Шумът на басейна като че ли се беше синхронизирал и вече синкопираше с туптящото й сърце. Тя вдигна дясното си коляно и прокара ръка по вътрешността на крака си. Собствената й длан се плъзна нагоре, разбърквайки водните капчици, които блестяха по тънките златни космчета по бедрата й. Топлината я обгръщаше, изпълваше, владееше я. Вулвата й пулсираше с удоволствие, което тя познаваше само от онези виновни мигове преди сън; известно й преди само през филтъра на срама, който сега липсваше, а никога не бе усещала и това всепоглъщащо чувство на горещина и нужда. Пръстите на Шайла откриха овлажнените гънки на срамните й устни и тя ги раздели с мека въздишка.

— Твърде топло е за бански — потрети Тони Харъд. — И за двама ни. Той отпи за последно от сока си от грейпфрут, изтегли се нагоре на перваза и остави чашата далеч от ръба на басейна.

Шайла се преобърна, усещаше прохладните плочки под бедрото си. Дългата й коса се люлееше около лицето й, когато запълзя напред, леко отворила уста. Използваше лактите си вместо кормило. Харъд се беше облегнал назад и краката му безцелно плискаха водата. Момичето спря и се вгледа в него. Дълбоко в ума й ласките се усилиха, откриха същността й и се плъзнаха бавно по нея с игриво докосване. Сетивата й регистрираха само спадането и притока на мазна слуз. Шайла зина и неволно стисна бедрата си, докато през нея минаваха вълна след вълна от първични оргазми. Шепотът нарасна в съзнанието й — подигравателно бъбрене, което сякаш беше част от удоволствието.

Гърдите на Шайла докоснаха пода, когато тя се наведе напред и дръпна боксерките на Тони Харъд с рязко движение, едновременно някак яростно и благородно. Тя смъкна сбръчкания плат през коленете му и го пусна във водата. Под корема му растяха черни косми. Пенисът му беше бял и отпуснат, бавно помръдващ в гнездото си от тъмна козина.

Тя вдигна глава и видя, че усмивката му се е стопила. Очите на Харъд бяха като дупки в бяла маска. В него нямаше стаена топлина. Нито възбуда. Само силната концентрация на хищник, който съзерцава плячката си. На Шайла не й пукаше. Тя не проумяваше какво вижда. Знаеше само, че ласките в главата й се усилват, преминават отвъд границата на екстаза и клонят към болката. Чистото удоволствие течеше във вените й като наркотик.

Тя облегна буза на бедрото на Харъд и посегна с дясната си ръка към пениса му. Той разсеяно бръсна пръстите й встрани. Тя прехапа устна и изстена. Съзнанието й беше като ураган от усещания, които засичаха само смените на страст и болка. Краката й се присвиваха в случайни спазми. Търкаше се в ръба на басейна. Прокара устни по солената течност на бедрото на Харъд. Вкуси собствената си кръв, докато посягаше да захлупи тестисите му с длан. Дребничкият продуцент вдигна десния си крак и нежно я бутна странешком в басейна. Шайла продължи да се държи за крака му, да се притиска към него, наддавайки тихи стенания, докато устата и ръцете й го търсеха.

Мария Чен влезе, включи телефонен апарат в розетката на стената и го постави на пода близо до Харъд.

— От Вашингтон е — каза, погледна веднъж към Шайла и излезе.

Топлината и ласките напуснаха мозъка и тялото на момичето с внезапна студенина, което я накара болезнено да изписка. За миг сляпо се втренчи в нищото, после се отблъсна назад в бълбукащия басейн. Разтрепери се силно и прикри гърдите си с ръце.

— Харъд е — каза продуцентът. Изправи се, пристъпи встрани и се намъкна в хавлиения си халат. Шайла с болезнено неверие наблюдаваше как се скриват белите му слабини. Разтрепери се още по-силно. През тялото й препускаха тръпки. Зарови нокти в косата си и сведе лице към развълнуваната вода.

— Да? — тъкмо казваше Харъд. — Мътните да го отнесат в шибания му ад. Кога? Сигурни ли са, че е бил на борда? Шибана работа. Да. И двамата? Ами онзи другия… квомубеше името? По дяволите! Не, не, ще се погрижа за това. Не. Казах, че ще се погрижа. Да. Не, нека са два дни. Да, ще дойда — той трясна слушалката, отиде до един плетен стол и се тръшна в него.

Шайла се протегна колкото се може по-далеч, докопа банския си и го издърпа в басейна. Все още трепереше, виеше й се свят и й се повдигаше. Тя разплиска бълбукащата вода, докато се облече. Хлипаше, без дори да го усеща. Това е кошмар, беше единствената мисъл, която препускаше през замаяния й мозък.

Харъд вдигна едно дистанционно и го насочи към големия видеоекран, вграден в стената. Незабавно той светна с образа на Шайла Берингтън, седнала на ръба на малък басейн. Тя погледна встрани, взря се невиждащо в нещо, усмихна се, сякаш се наслаждава на някакъв сън, и започна да дърпа ластика на банския си. Гърдите й бяха бели, зърната щръкнали, ареолите — разширени и видимо потъмнели дори на това слабо осветление.

— Не! — изпищя Шайла и удари по водата.

Харъд обърна глава и сякаш я забеляза за пръв път. Тънките му устни се извиха в подобие на усмивка.

— Боя се, че плановете ни малко се промениха — съобщи той меко. — Господин Бордън няма да участва точно в този филм. Аз ще съм единствен продуцент.

Шайла спря да блъска бясно по водата. Мокри кичури висяха покрай лицето й. Устата й бе зинала и от брадичката й висеше дълга лига. Като се изключат неовладените й хлипания, единственият друг звук беше бръмченето на помпата в басейна.

— Ще запазим първоначалния график на снимките — продължи почти отсъстващо Харъд. Погледна отново към големия екран. Шайла Берингтън пълзеше гола по тъмните плочки. Показа се и голият торс на мъж. Камерата се насочи към лицето на Шайла, точно когато тя потри буза в косматото бледо бедро. Очите й бяха оцъклени от страст и устата й пулсираше досущ като на извадена на сухо риба.

— Боя се, че господин Бордън вече няма да може да продуцира филми с нас — допълни Харъд. Главата му се обърна към нея и тя видя фаровете на очите му да примигват бавно. — Оттук насетне сме само ти и аз, дете.

Устните му се извиха и Шайла можа да види малките му зъби. Изглеждаха много бели и остри.

— Боя се, че господин Бордън вече няма да продуцира други филми с когото и да е — Харъд отново обърна очи към екрана. Допълни кротко: — Уили е мъртъв.

3
Чарлстън,
събота, 13-и декември 1980

Събуди ме ярката слънчева светлина, която минаваше през клоните. Беше един от онези кристални, стоплящи зимни дни, заради които животът на Юг е далеч по-малко депресиращ от простото преживяване на зимата при янките. Над червените покриви можех да видя зеленината на палмите. Когато господин Торн ми донесе подноса със закуската, го помолих да отвори леко прозореца. Докато си пиех кафето, слушах как децата си играят в двора. Преди години господин Торн щеше да донесе и утринния вестник на подноса си, но отдавна се бях научила, че четенето за глупостите и скандалите по света просто съсипва утрините. Честно казано, все по-малко и по-малко се интересувах от делата на хората. Вече дванайсет години се оправях без вестник, телефон или телевизор и не страдах от вредни странични ефекти, освен ако не броите за вредно нарастващото самодоволство. Усмихнах се, щом си спомних разочарованието на Уили, когато се оказа, че няма къде да пусне видеокасетите си. Такова дете беше!

— Събота е, нали, господин Торн? — щом той кимна, посочих му да отнесе подноса. — Днес ще излизаме. На разходка. Може да идем до Форта. После ще вечеряме в „При Хенри“ и се прибираме. Трябва да подготвя някои неща.

Господин Торн се поколеба и за малко да се спъне, докато напускаше стаята. Спрях се, както си връзвах халата. Не бях като господин Торн, че да правя грозни движения. Осъзнах, че той е твърде остарял. Изправи подноса и посудата, кимна и избърза към кухнята.

Не бих допуснала мислите за старостта да ми развалят такава хубава сутрин. Чувствах се заредена с нова енергия и решителност. Срещата ни предишната нощ не бе минала добре, но и не беше толкова зле, колкото можеше да се очаква. Бях честна с Нина и Уили относно намерението си да напусна Играта. През следващите седмици и месеци те — е, поне Нина — щяха да започнат да обмислят последствията от решението ми, но докато дойде време да реагират, поотделно или заедно, мен отдавна нямаше да ме има. Аз вече имах нови (и стари) личности, които ме очакваха във Флорида, Мичиган, Лондон, южна Франция и дори в Ню Делхи. Мичиган за момента не се броеше. Бях отвикнала от суровия климат. Ню Делхи вече не беше онова гостоприемно място за чужденци, което бе, когато отсядах закратко там преди войната.

Нина се беше оказала права за едно — завръщането в Европа щеше да ми дойде добре. Вече копнеех за пищната светлина и сърдечното savoir vivre на селяните край старата ми лятна къща недалеч от Тулон.

Въздухът навън бе ободрителен. Избрах си обикновена карирана рокля и навлякох пролетното си палто. Леките артритни бодежи в десния ми крак ме притесняваха при слизането по стълбите, но вместо патерица използвах стария бастун на баща ми. Един млад чернокож прислужник го бе издялкал за Татко през лятото, когато се преместихме от Грийнвил в Чарлстън. Усмихнах се, щом топлият въздух на двора ме обгърна.

Госпожа Ходжес изникна на дневна светлина от антрето си. Именно нейната внучка и приятелката й играеха около сухия фонтан. Вече два века три тухлени сгради си деляха този двор. Само моят дом не беше разделен на семейни етажи или отделни апартаменти.

— Добро утро, ’спойце Фулър.

— Добро да е, госпожо Ходжес. Прекрасен ден.

— Наистина. На пазар ли отивате?

— Просто на разходка, госпожо Ходжес. Изненадана съм, че господин Ходжес не е навън. Винаги го виждам в градината в неделя.

Госпожа Ходжес се намръщи, когато едното от малките момиченца притича между нас. Приятелката й се носеше след нея с писъци, а пуловерът й се вееше.

— О, Джордж вече е в яхтклуба.

— Посред бял ден? — често се забавлявах да наблюдавам как съпругът й отива на работа вечер; униформата му на пазач е спретнато изгладена, сивата му коса стърчи изпод фуражката, а черната кутия за обяд е притисната здраво под мишницата. Господин Ходжес бе обветрен и кривокрак като състарен каубой. Беше от онези, които винаги се канят да се пенсионират, но вероятно осъзнават, че бездействието е просто друга форма на смъртната присъда.

— О, да. Един от онези цветнокожи от дневната смяна долу на яхтения кей напуснал и помолиха Джордж да го замести. Казах му, че е прекалено стар да работи четири нощи седмично и после и през уикенда, но нали го знаете какъв е.

— Е, предайте му много поздрави — казах й. Тичащите около фонтана момиченца ме нервираха.

Госпожа Ходжес ме последва до кованата желязна врата.

— Ще отсъствате ли за празниците, ’спойце Фулър?

— Вероятно, госпожо Ходжес. Почти сигурно.

После ние с господин Торн излязохме на тротоара и тръгнахме към Батъри. Няколко коли напредваха бавно по тесните улици, туристите зяпаха къщите в Стария квартал, но денят беше тих и спокоен. Видях мачтите на яхтите и лодките още преди да зърнем водата, докато излизахме на Броуд Стрийт.

— Моля, купете ни билети, господин Торн — поръчах. — Смятам, че ще ни дойде добре да обиколим Форта.

Както е типично за повечето хора, живеещи в близост до популярна туристическа атракция, не му бях обръщала внимание от много години. Днешното посещение на Форта беше нещо като сантиментална визита. Вече започвах да осъзнавам факта, че ще трябва да напусна завинаги тези места. Едно е да планираш местене; да се сблъскаш с неизбежната му реалност е нещо съвсем различно.

Имаше малцина туристи. Фериботът се отдели от пристанището и навлезе в кротките води на залива. Комбинацията от топла слънчева светлина и равномерното бучене на дизела ме приспаха почти веднага. Събудих се, когато навлизахме в тъмната сянка на надвисналите островни укрепления.

Известно време вървях с групата туристи, наслаждавайки се на тишината на подземията на по-долните нива и на безсмисленото бърборене на младата екскурзоводка. Но когато се върнахме при музея с неговите прашни диорами и безвкусни малки снимки в рамки, се отклоних от групата и се качих по стълбите до външните стени. Махнах на господин Торн да остане на върха на стълбището и се насочих към бастионите. По стената се разхождаше само една двойка — младо семейство с бебе в доста неудобна на вид индианска торба, въоръжени с евтин фотоапарат.

Беше прелестен миг. От запад приближаваше буря и поставяше тъмен щрих на все още осветените от слънцето църковни шпилове, тухлени кули и голите клони в града. Дори от няколко километра разстояние ясно различавах хората, които се разхождаха по Батъри. Вятърът духаше пред тъмните облаци и тласкаше белите им капюшони срещу люлеещия се ферибот и дървения док. Въздухът ухаеше на река, зима и дъжд при залез.

Не беше трудно да си представя онзи ден преди толкова време. Гюллетата се сипеха върху Форта, докато накрая горните нива се превърнаха просто в защитни купчини от отпадъци. Хората празнуваха по покривите зад Батъри. Ярките цветове на роклите и копринените камизоли сигурно подлудяваха артилеристите на янките. Най-сетне един успя да изпрати изстрел над претъпканите покриви. Сигурно оттук последвалата бъкотия е изглеждала много забавна.

Движение в залива привлече вниманието ми. Нещо тъмно се плъзгаше през сивите води; нещо тъмно и мълчаливо като акула. Изстръгнах се от мислите за миналото, когато осъзнах, че това е подводница „Поларис“, стара, но очевидно още на въоръжение — носеше се през тъмните води, без да издава и звук. Вълните се къдреха и пенеха над гладкия като делфинова кожа корпус и се разделяха на увенчан с бели гребени клин. На тъмната кула имаше няколко човека. Бяха облечени в тежки палта и шапките им бяха ниско нахлупени. Невероятно голям бинокъл висеше на врата на единия, когото приех за капитан. Той сочеше нещо далеч зад остров Съливан. Втренчих се в него. Периферното ми зрение започна да избледнява, докато осъществявах контакт през залива. Звуци и усещания достигнаха до мен отдалеч.

Напрежение. Удоволствие от солените пръски, бриз от север-северозапад. Раздразнение от безпрекословните заповеди долу. Нащрек за пясъчните плитчини, които тъкмо влизат в полезрението откъм пристанището.

Стреснах се, защото някой ме приближи изотзад. Когато се обърнах, бляскащите на ръба на полезрението ми точици избледняха.

Господин Торн се беше изправил точно до лакъта ми. Нежелан. Понечих да му наредя да се върне на стълбището, когато видях и причината за приближаването му. Младежът, който беше снимал бледата си жена, сега идваше към мен. Господин Торн бе дошъл да го прихване.

— Хей, извинете, ма’ам. Вие или съпругът ви ще имате ли нещо против да ни снимате?

Кимнах и господин Торн взе протегнатия му фотоапарат. Изглеждаше смешен в дългопръстите му длани. Две щраквания и двойката беше задоволена, че присъствието им тук е документирано за поколенията. Младежът се ухили идиотски и кимна. Бебето започна да плаче, когато го лъхна студеният вятър. Обърнах се към подводницата, но тя вече беше преминала, а сивата й кула бе като тънък щрих, съединяващ морето и небето.

 

Почти се бяхме върнали в града, фериботът се люлееше към дока, когато една от пътничките ми каза за смъртта на Уили.

— Ужасно, нали? — бъбривата стара жена ме беше преследвала по откритата част на палубата. Макар че вятърът бе станал неприятно студен и се бях местила на два пъти, за да се изплъзна от безумното й бърборене, глупавата жена очевидно ме беше избрала за цел на разговора си през последния етап от пътуването. Не я бяха обезкуражили нито оттеглянето ми, нито натрапващото се присъствие на господин Торн.

— Сигурно е било ужасно — продължи тя. — В тъмното и тъй нататък.

— За какво става дума? — зловещо предчувствие подхрани интереса ми.

— Ами, самолетната катастрофа. Не сте ли чули за нея? Сигурно е било ужасно, да паднат в блатото и тъй нататък. Казах на дъщеря ми тази сутрин…

— Каква самолетна катастрофа? Кога?

Старицата трепна леко при остротата на тона ми, но празната усмивка си остана на физиономията й.

— Ами снощи. Тази сутрин. Казах на дъщеря ми…

— Къде? Какъв самолет? — Господин Торн се приближи малко, когато чу тона на гласа ми.

— Онзи снощи — обясни жената. — Полетът от Чарлстън. Във вестника в салона има всичко за катастрофата. Не е ли ужасно? Осемдесет и пет човека. Казах на дъщеря ми…

Оставих я там при перилата. Близо до снекбара имаше намачкан вестник и под заглавието от четири думи намерих оскъдните детайли за смъртта на Уили. Полет 417, за Чикаго, беше напуснал международното летище на Чарлстън в 00.18. Двайсет минути по-късно самолетът експлодирал във въздуха, недалеч от град Колумбия. Парчета от опашката и части от тела паднали в блатото Конгари, където ги намерили нощните рибари. Нямало оцелели. Агенцията по въздухоплаване, Националният отдел за борба с бедствията и ФБР разследваха случая.

Ушите ми бучаха и ми се наложи да седна, за да не припадна. Ръцете ми лепнеха по зелената винилова тапицерия. Хората ме подминаваха, запътени към траповете.

Уили беше мъртъв. Убит. Нина го бе убила. За няколко главозамайващи секунди обмислях възможността за заговор, за сложен план между тях двамата, целящ да ме объркат и да ме накарат да мисля, че е останала само една заплаха. Но не. Не би имало причина. Ако Нина беше включила Уили в плановете си, нямаше да има нужда от чак такива машинации.

Той бе мъртъв. Останките му бяха разпръснати из смрадливи, затънтени блата. Беше съвсем лесно да си представя последните му мигове. Сигурно се е изтегнал удобно в креслото си в първа класа, с питие в ръката, може би си шепне с някой от недодяланите си спътници. После — взривът. Писъци. Внезапен мрак. Брутално килване и последно пропадане в забравата. Потреперих и стиснах металния подлакътник на креслото.

Как го беше постигнала Нина? Почти сигурно не чрез някой от антуража на Уили. Не беше извън възможностите й да Използва някой от собствените му биячи, особено в светлината на неговата отслабваща Способност, но не би имала причина да го прави. Би могла да Използва когото и да е на борда на този самолет. Сигурно е било трудно. Сложната стъпка по подготвяне на бомбата, изключителното усилие да се блокират всички спомени за това и почти невероятното усилие да се Използва някой, докато си седим заедно и пием бренди и кафе. Но Нина би могла да се справи. Да, би могла. А и времето. Точното му изчисление можеше да означава само едно нещо.

Последните туристи бяха напуснали кабината. Усетих лекото по-клащане, което сочеше, че са ни вързали за дока. Господин Торн стоеше на вратата.

Преценката на Нина означаваше, че се е опитвала да работи и двама ни едновременно. Тя очевидно го беше планирала много преди срещата ни и плахото ми съобщение за оттеглянето. Колко ли се е забавлявала. Нищо чудно, че беше постъпила така щедро! Да, но бе допуснала една огромна грешка. Като се беше справила първо с Уили, тя бе заложила всичко на това, че няма да чуя за катастрофата, преди да може да се насочи към мен. Тя знаеше, че нямам достъп до новините и сега рядко напускам къщата. И все пак не й беше присъщо да оставя всичко на случайността. Беше ли възможно да мисли, че съм си изгубила Способността напълно и че Уили представлява по-сериозната заплаха?

Поклатих глава, докато излизахме на сивата следобедна светлина. Вятърът ме пронизваше през тънкото палто. Трапът ми изглеждаше размазан и осъзнах, че очите ми са пълни със сълзи. За Уили? Той бе помпозен стар глупак. Заради предателството на Нина? Може би беше просто от студения вятър.

По улиците на Стария квартал почти нямаше пешеходци. Голите клони се притискаха зиморничаво пред прозорците на изящните къщи. Господин Торн вървеше редом с мен. Студеният въздух пращаше иглички на артритни болки през десния ми крак и по бедрото. Облегнах се по-тежко на бастуна на Татко.

Какъв би бил следващият й ход? Спрях. Къс от вестник, носен от вятъра, се уви около глезена ми и после отлетя.

Как би ми се нахвърлила тя? Не от разстояние. Беше някъде в града. Знаех го. Макар да бе възможно да Използва някого от по-далечно разстояние, това би изисквало по-големи усилия и почти интимни познания за въпросната личност, а и ако изгуби контакта, ще е трудно или почти невъзможно да го възстанови от разстояние. Никой от нас не знаеше защо е така. А сега нямаше и значение. Но мисълта, че Нина е още тук, наблизо, накара сърцето ми да се разтупа по-силно.

Не от разстояние. Когото и да Използваше тя, щеше да ме нападне. Щях да видя убиеца си. Познавах добре Нина, тъй щеше да постъпи. Естествено, смъртта на Уили беше най-малко личното Хранене, което човек може да си въобрази; просто техническа операция. Нина очевидно е решила да уреди старите си сметки с мен и той й се е изпречил на пътя — дребна, но съществена заплаха, която трябва да бъде елиминирана, преди операцията да продължи. Лесно можех да си представя, че Нина третира решението си да убие Уили като акт на състрадание, почти признак за привързаност. При мен не бе така. Чувствах, че тя би искала да науча, пък дори и да е в последния миг преди смъртта, че тя стои зад нападението. В определен смисъл нейната собствена суетност беше моето предупреждение. Или поне така се надявах да е.

Съблазнявах се да напусна незабавно. Можех да накарам господин Торн да изкара аудито от гаража и щяхме да сме извън обсега на Нина до час — и да започнем нов живот след още няколко часа. В къщата имаше важни предмети, разбира се, но находките, които пазех на други места, щяха да заместят повечето от тях. Щеше да е почти приятно да оставя всичко зад гърба си заедно с дискредитираната личност, която беше събирала дреболиите.

Не. Не можех да си тръгна. Не още.

От другата страна на улицата къщата изглеждаше тъмна и зловеща. Бях ли затворила капаците на втория етаж? В двора долових смътно движение и видях внучката на госпожа Ходжес и нейната приятелка да притичват от един вход към друг. Стоях нерешително на завоя и почуквах с бастуна на Татко по едно тъмно дърво. Беше глупаво да се държа така — знаех, че е — но бе минало много време, откакто ми се е налагало да взимам решения под напрежение.

— Господин Торн, моля те, иди да провериш къщата. Погледни във всяка стая. Върни се бързо.

Надигна се студен вятър, докато гледах тъмното палто на господин Торн да се разтваря в сумрака на двора. Чувствах се ужасно уязвима, застанала така сама. Открих, че се оглеждам през рамо насам и натам по улицата, търсейки тъмната коса на мис Крамер, но единственият признак на движение беше отдалечаваща се нататък по улицата млада жена, която буташе детска количка.

Капаците на втория етаж се отвориха и лицето на господин Торн се белна за миг. После той се извърна и аз останах втренчена в черната дупка на прозореца. Откъм двора ме стресна вик, но това беше само малкото момиченце… какво й беше името?… което викаше приятелката си. Катлийн, точно така. Двете седяха на ръба на фонтана и отвориха кутия с бисквитки във формата на животинки. Зяпнах ги настойчиво и после се отпуснах. Дори можах да се усмихна леко — само каква параноичка съм! За секунда мислех да Използвам директно господин Торн, но ме разколеба мисълта, че ще остана безпомощна насред улицата. Когато човек е в пълна връзка, сетивата все още функционират, но в най-добрия случай са като далечни сигнали.

Побързай. Мисълта бе пратена почти несъзнателно. Двама брадати мъже вървяха по тротоара от моята страна на улицата. Пресякох да застана пред собствената си порта. Те се смееха и жестикулираха. Единият ме погледна. Побързай.

Господин Торн излезе от къщата, заключи вратата зад гърба си и тръгна през двора към мен. Едно от момиченцата му каза нещо и му протегна кутията с бисквитки, но той не й обърна внимание. На отсрещния тротоар мъжете си крачеха незаинтересовано. Господин Торн ми връчи големия ключ от входната врата. Аз го пуснах в джоба на палтото си и го погледнах изпитателно. Той кимна. Спокойната му усмивка несъзнателно се надсмиваше над притесненията ми.

— Сигурен ли си? — попитах. Отново кимна. — Провери ли всички стаи? — пак кимване. — Алармите? — кимване. — Погледна ли в мазето? — Кимване. — Никакви признаци да е влизал непознат? — господин Торн поклати глава.

Вдигнах ръка към металната порта, но се поколебах. Притеснението задавяше гърлото ми като преседнал залък. Бях глупава старица, уморена и поболяла от студа, но не можех да се насиля да отворя тази порта.

— Ела — пресякох улицата и решително се отдалечих от къщата. — Ще вечеряме при Хенри и ще се върнем после.

Само дето не вървях към стария ресторант; просто се насочвах подаден от дома си в, както си знаех вътрешно, сляпа, безпосочна паника. Започнах да се успокоявам едва когато стигнахме крайбрежната улица и тръгнахме по протежение на стената Батъри. Наоколо не се виждаха хора. Няколко коли напредваха по улицата, но за да ни приближи някои, би трябвало да пресече широко празно пространство. Сивите облаци бяха доста ниско и се сливаха с ръбатите, белопенни вълни в залива.

Откритото пространство и отслабващата вечерна светлина ме посъживиха и започнах да мисля по-ясно. Каквито и да бяха плановете на Нина, със сигурност ги бях объркала с днешната разходка. Съмнявах се приятелката ми да може да остане, ако има и най-малък риск за нея. Не, тя почти сигурно точно в този момент се връща в Ню Йорк със самолет, а аз стоя разтреперана на Батъри. На сутринта щях да получа телеграма. Почти можех да си представя и точния й словоред. МЕЛАНИ. НЕ Е ЛИ УЖАСНО ЗА УИЛИ? МНОГО ТЪЖНО. ЩЕ МОЖЕ ЛИ ДА ДОЙДЕШ С МЕН НА ПОГРЕБЕНИЕТО? С ЛЮБОВ, НИНА.

Започнах да осъзнавам, че колебанието ми е породено най-вече от желанието да се върна в топлината и удобството на дома си. Просто се страхувах да отърся тази стара какавида. А вече можех да го сторя. Ще изчакам на сигурно място, докато господин Торн се върне в къщата и вземе единственото нещо, което не бих могла да изоставя. После щеше да изкара колата от гаража и когато пристигне телеграмата, щях да съм много далеч от Чарлстън. Тъй че именно на Нина й предстои през идните месеци и години да се взира в сенките. Усмихнах се и започнах да оформям необходимите команди.

— Мелани.

Завъртях глава. Господин Торн не бе проронил и дума от двайсет и осем години насам. Сега ме нарече по име.

— Мелани… — Лицето му бе изкривено от мъртвешка усмивка, виждаха се дори кътниците му. Ножът беше в дясната му ръка. Острието проблесна, докато се взирах в него. Гледах в празните му сиви очи и разбрах.

— Мелани.

Дългото острие се завъртя в широка дъга. Нямаше начин да го спра. То се вряза в плата на ръкава ми и продължи в хълбока. Само че чантата ми висеше на дълга дръжка и се намираше точно там. Ножът мина през кожата и подплатата й, вряза се в разбърканото й съдържание, прониза палтото ми и пусна кръв над долното ми ляво ребро. Чантата ми беше спасила живота.

Вдигнах тежкия бастун на Татко и ударих господин Торн точно в лявото око. Той се олюля, но не издаде и звук. Отново разсече въздуха с ножа, но аз вече бях отстъпила две крачки назад, а очите му бяха замъглени. Стиснах здраво бастуна с две ръце и го завъртях отново, стоварвайки го в тромав удар. Вярвате или не, пак успях да улуча очната орбита. Отстъпих още три крачки.

Кръв струеше по лявата буза на господин Торн и увреденото му око висеше извадено. Мъртвешката усмивка все тъй бе замръзнала на лицето му. Той отметна глава, вдигна лявата си ръка; стисна, дръпна, сивото шнурче на нерва се скъса с мек плясък и той метна окото си във водите на залива. Пристъпи към мен. Аз се обърнах и побягнах.

Опитах се да побягна. Болката в десния ми крак ме забави до нормален ход само след двайсетина крачки. Още петнайсетина забързани стъпки и дробовете ми пламнаха, сърцето ми заплашваше да избухне. По левия ми хълбок се стичаше влага и усещах гъделичкане — все едно до кожата е опряно кубче лед — там, където ме бе докоснало острието на ножа. Погледнах през рамо и установих, че господин Торн напредва към мен по-бързо, отколкото се движех аз самата. В нормално състояние той щеше да ме догони с четири крачки. Трудно е обаче да накараш някого да тича, когато го Използваш. Особено докато тялото на този човек реагира на шок и травма. Погледнах назад… отново, като почти се спънах на хлъзгавия тротоар. Господин Торн се хилеше широко. Кръв бликаше от празната очна орбита и капеше по оголените му зъби. Не се виждаха други хора.

Надолу по стълбите: стисках здраво перилото, за да не падна. Замъкнах се надолу по виещата се пътека и нагоре по асфалтовата алея към улицата. Уличните лампи проблеснаха и светнаха точно когато ги подминах. Зад мен господин Торн взе стълбите с два скока. Докато бързах по алеята, благодарих на Бога, че носех обувки с ниски токове заради разходката с ферибота. Какво ли би си помислил страничен човек, като види това странно преследване между двама старци на забавен кадър? Но нямаше странични наблюдатели.

Завих по една тясна пряка. Затворени магазини, празни складове. Ако тръгна наляво, ще стигна Броуд Стрийт, но отдясно — на половин пресечка — от тъмен вход изникна самотна фигура. Поех натам, вече неспособна да тичам, близо до припадъка. Артритните крампи в крака ми боляха повече, отколкото някога бих могла да си представя и като нищо щях да падна на улицата. Господин Торн беше на двайсетина крачки зад мен и бързо скъсяваше разстоянието.

Човекът, към когото се насочих, се оказа висок, слаб негър с кафяво найлоново яке. Носеше кутия или папка, пълна с нещо, което ми заприлича на поставени в рамки червеникави снимки. Погледна ме, когато наближих и после се взря над рамото ми към странния призрак на десетина крачки зад мен.

— Хей! — мъжът имаше време да извика само това. После посегнах с ума си и бръкнах в него. Той се изви като зле овладяна марионетка. Челюстта му увисна, очите му се оцъклиха и той пристъпи край мен, точно когато господин Торн посегна към яката на палтото ми.

Кутията полетя във въздуха и на мръсния тротоар издрънчаха стъкла. Дълги кафяви пръсти се протегнаха към бялото гърло. Господин Торн отблъсна новия ми защитник встрани, но негърът целеустремено го стискаше и двамата се завъртяха като тромава танцова двойка. Стигнах ъгъла към следващата алея и облегнах чело на студената стена — да си поема дъх. Концентрацията, нужна, за да използвам този непознат, не ми позволяваше да се отпусна дори за секунда. Гледах тромавото препъване на двамата високи мъже и потиснах абсурдния импулс да се засмея.

Господин Торн заби ножа в корема на другия, извади го, заби го пак. Ноктите на негъра докопаха дясното му око. Здравите му зъби щракаха в търсене на вратната вена на господин Торн. Смътно усетих студеното навлизане на ножа за трети път, но сърцето му още биеше и той все още беше използваем. Мъжът подскочи, обхвана с крака кръста на господин Торн и сключи челюсти върху мускулестото му гърло. Ноктите му прокарваха кървави ивици по бялата кожа. Двамата паднаха преплетени.

Убий го. Пръстите посягаха към окото, но господин Торн вдигна лявата си ръка и стисна тънката китка. Отслабналите пръсти продължиха да мърдат. С огромно усилие, досегашният ми телохранител натисна с рамо гърдите на другия и го вдигна над себе си като дете, което е подхвърляно от превития си баща. Зъбите на негъра откъснаха парчета плът, но не нанесоха смъртоносни щети. Господин Торн вдигна ножа помежду им, нагоре, отляво, после надясно. Преряза половината гърло на негъра с втория замах и кръвта ги оплиска и двамата. Краката на противника му подритнаха два пъти, господин Торн го изблъска настрани, а аз се обърнах и бързо се отдалечих по алеята.

Отново излязох на открито, на гаснещата вечерна светлина и осъзнах, че съм се набутала в задънена улица. Гърбовете на складовете бяха без прозорци, металната стена на „Яхтите на Батъри“ се издигаше право срещу водите на залива. Улицата завиваше наляво, но беше тъмна, празна и прекалено дълга, за да се пробвам по нея. Погледнах назад навреме — черен силует влезе в алеята след мен.

Опитах се да осъществя контакт, но не открих нищо отсреща. Нищо. Със същия успех вместо господин Торн можеше да има дупка във въздуха. По-късно щях да се притеснявам как Нина е постигнала това чудо.

Страничната врата към яхтения кей бе затворена. Главната порта се намираше на поне двеста метра и също щеше да е заключена. Господин Торн излезе от алеята и завъртя глава наляво и надясно — търсеше ме. В здрача силно издраното му окървавено лице изглеждаше почти черно. Насочи се към мен. Куцаше силно.

Вдигнах бастуна на Татко, счупих най-долния сектор на прозореца и посегнах през острите парчета. Ако имаше горно или долно резе, бях мъртва. Напипах обаче проста брава с ключ и напречно резе. Пръстите ми се пързаляха по студения метал, но резето се отвори точно когато господин Торн стъпи на тротоара зад мен. Бързо се пъхнах през вратата и отново я залостих.

Беше много тъмно. От циментовия под лъхаше студ и отекваха шумовете от множество малки лодки, които се повдигат и спадат с вълните. Прозорецът на караулката на стотина метра нататък грееше ярко. Бях се надявала, че ще задействам някоя алармена система, но сградата бе прекалено стара, а пристанището — твърде евтино, за да си монтират такава. Тръгнах към светлината, когато господин Торн разби с рамо остатъците от стъклото зад гърба ми. Дръпна ръка. Яростен ритник разби горната панта и напука дървото около резето. Погледнах към караулката, но иззад невъобразимо далечната врата се чуваше само някакво радиопредаване. Още един ритник.

Обърнах се надясно и изкуцуках до кърмата на клатеща се корабна лодка на метър от мен. Пет крачки — и се озовах в малкото закрито пространство, което би трябвало да минава за предна каюта. Затворих крехкия входен люк зад гърба си и надникнах през издрания плексиглас.

Третият ритник на господин Торн най-сетне разби вратата на комплекса и я завъртя навътре. Висеше на дълги трески. Тъмният му силует изпълни прага. По острието в дясната му ръка се отразяваше светлината на далечните улични лампи.

Моля! Моля, чуй шума! Но в караулката не се забелязваше движение, чувах само металическите гласове от радиото. Господин Торн пристъпи четири крачки, спря и се качи на първото корабче в редицата. Беше открита лодка и той се върна на циментовия кей след шест секунди. Втората лодка имаше малка кабина. Чу се звук от раздиране, когато господин Торн отвори с ритник крехката вратичка. После се върна на кея. Моето корабче беше осмо в редицата. Чудех се защо просто не се вслуша — щеше да чуе бясното туптене на сърцето ми.

Преместих се и надникнах през илюминатора на носа. Мътният плексиглас разсейваше светлината на потоци и ивици. Мярнах за кратко бял кичур коса в караулката и радиото превключи на друга станция. Шумна музика оттекна в празното пространство. Преместих се на другото прозорче. Господин Торн стъпваше на четвъртия кораб.

Затворих очи, насилих се да укротя накъсаното си дишане и се опитах да си спомня безбройните вечери, когато сме гледали кривокракия старчески силует да крачи надолу по улицата. Господин Торн свърши с инспекцията на петия кораб, яхта с по-дълга кабина с няколко тъмни люка, и се изтегли обратно на кея.

Забрави за кафето в термоса. Забрави за кръстословицата. Иди погледни!

Шестият кораб бе малка открита лодка. Господин Торн я погледна, но не се качи на борда. Седмата беше ниска яхта със сгънати платна, такелажът беше подреден по кокпита. Ножът на господин Торн се заби в дебелата материя. Окървавените му ръце дръпнаха встрани платната, все едно късат парцал. Пак скочи на кея.

Забрави за кафето! Иди погледни! Сега!

Господин Торн стъпи на кърмата на моята лодка. Усетих как тя се полюлява под тежестта му. Нямаше къде да се скрия — само шкафче под седалката, прекалено малко да се пъхна в него. Съединих ивиците плат, които придържаха възглавничките за сядане към пейката. Звукът от накъсаното ми дишане изпълваше тясното пространство със странно ехо. Когато краката на господин Торн минаха покрай предния илюминатор, аз се свих зад въглавницата. Сега! Внезапно лицето му изпълни плексигласовата ивица на една педя от главата ми. Невероятно широката му усмивка се бе разширила дори още повече. Сега! Той пристъпи към кокпита.

Сега. Сега. Сега.

Господин Торн се наведе пред входа на кабината. Опитах се да подпра малката талашитена вратичка с крака, но десният не искаше да ме слуша. Юмрукът на доскорошния ми телохранител проби тънката дървена плоскост и ме сграбчи за глезена.

— Хей ти!

Това беше треперливият глас на господин Ходжес. Фенерчето му светна в нашата посока.

Господин Торн налегна вратата. Левият ми крак се сгъна болезнено. Неговата лява ръка здраво ме стискаше за глезена през разбитите останки, докато другата заедно с ножа се пъхна през отворения процеп.

— Хей… — извика господин Ходжес и после бръкнах в него. Много здраво. Старецът спря. Изтърва фенерчето и разкопча предпазната лента над дръжката на револвера си.

Господин Торн мушкаше свирепо с ножа и го въртеше напред-назад. Почти изтръгна възглавницата от ръцете ми, а сипещите се парчета дунапрен пълнеха кабината. Острието клъцна връхчето на кутрето ми, когато ножът отново се завъртя.

Направи го. Сега. Направи го.

Дъртият Ходжес стисна револвера с две ръце и стреля. Изстрелът е насочен далеч нагоре в мрака и звукът отекна по цимента и водата.

По-близо, глупако. Мърдай! Господин Торн удари отново и се напъха почти целият през разбитата врата. Пусна глезена ми, за да освободи лявата си ръка, но почти незабавно я върна в кабината. Посягаше да ме докопа. Протегнах се нагоре и включих лампата. Мрак се взираше в мен от празната му очна орбита. Светлината, струяща през разбитите капаци, хвъляше жълти ивици върху съсипаното му лице. Плъзнах се наляво, но ръката на господин Торн докопа палтото ми и ме издърпа от пейката. Той бе застанал на колене и вече се готвеше да ме удари с ножа.

Сега! Вторият изстрел на господин Ходжес улучи дясното бедро на нападателя ми. Той изпъшка, когато силата на удара го тласна назад до седнало положение. Палтото ми се скъса и копчетата изтрещяха по палубата.

При замаха ножът одра гредата близо до ухото ми, преди инерцията от падането да го оттласне назад.

Господин Ходжес стъпи несигурно на кърмата, почти падна и тръгна да си проправя път към носа. Бутнах люка срещу рамото на господин Торн, но той продължи да стиска палтото ми и да ме дърпа към себе си. Свлякох се на колене. Острието се завъртя, проряза дунапрена и удари палтото: И малкото, останало от възглавницата, излетя от ръцете ми. Накарах Ходжес да спре на метър и нещо встрани и да облегне дулото на покрива на кабината.

Господин Торн отдръпна острието и го насочи напред — като меч на матадор. Можех да усетя полъха от беззвучните триумфални викове, които се лееха през окървавените му зъби като пагубна пара. Сиянието на лудостта на Нина гореше зад единственото втренчено око.

Господин Ходжес стреля. Куршумът прониза гърба на доскорошния ми телохранител и се заби в предния шпигат. Господин Торн се изви назад, разпери ръце и се замята на палубата като голяма риба, която тъкмо е била извадена на сухо. Ножът падна на пода на кабината, а схванатите му, побелели пръсти продължиха да пляскат безцелно по палубата. Накарах господин Ходжес да пристъпи напред, да опре дулото на слепоочието на господин Торн, точно над оцелялото око, и да стреля отново. Звукът беше приглушен и кух.

 

В банята на караулката имаше аптечка за първа помощ. Накарах стареца да остане до вратата, докато превързвах кутрето си и изпих три аспирина.

Палтото ми беше съсипано, а кръвта бе изцапала карираната ми рокля. Роклята не беше от значение — и бездруго смятах, че в нея изглеждам старомодна — но палтото ми беше любимо. Косата ми беше в ужасно състояние. Бяха я посипали малки, мокри късчета сиво вещество. Наплисках си лицето с вода и се сресах, доколкото можех. Не е за вярване, но още носех скъсаната си чанта, макар че голяма част от съдържанието се беше изсипало. Прехвърлих ключове, банкноти, очила за четене и салфетки в големия джоб на палтото и хвърлих чантата зад мивката. Бастунът на Татко не беше у мен, но не можех да си спомня къде съм го хвърлила.

Енергично измъкнах тежкия револвер от хватката на господин Ходжес. Ръката на стареца остана протегната, пръстите му — свити около въздуха. След като се помъчих няколко секунди, съумях да щракна затвора на пълнителя. Бяха останали две пълни гнезда. Старият глупак се бе разхождал наоколо с шест патрона в барабана! Винаги оставяй празно гнездо под предпазителя. Така ме беше научил Чарлз през онова весело и далечно лято толкова отдавна. Тогава оръжия като това ни служеха най-вече за извинение да се разходим до острова за стрелба по мишени, прекъсвана от треперливите трели на нашия нервен смях. Ние с Нина позволявахме на младежите да ни прихванат отзад, да подкрепят ръцете ни и сами се отпускахме в стабилните обятия на тъй наречените ни учители. Човек винаги трябва да брои патроните — преподаваше Чарлз и аз леко се гушках в него и вдъхвах сладката, мъжествена миризма на сапун за бръснене и тютюн, която лъхаше от тялото му в онзи топъл, ясен ден.

Господин Ходжес се размърда схванато, щом вниманието ми се отклони от него. Устата му зина и изкуствените му челюсти увиснаха хлабаво. Погледнах към износения му кожен колан, но не видях допълнителни пълнители там и нямах представа къде би могъл да ги държи. Побутнах, но в хаоса на мислите на стареца не беше останало почти нищо, освен люлеещо се, вечно превъртащо се повторение на образа с дулото, което се опира до слепоочието на господин Торн, изстрелът, после…

— Хайде — казах. Нагласих очилата на празното лице на господин Ходжес, върнах револвера му в кобура и го оставих да ме изведе от сградата. Навън беше съвсем тъмно. Вървяхме от лампа до лампа. Бяхме минали шест пресечки, преди яростното треперене на стареца да ми напомни, че съм забравила да го накарам да си сложи палтото. Стегнах умствената си хватка и той престана да се тресе.

Къщата изглеждаше точно както… Боже мили… само четирийсет и пет минути по-рано. Нямаше светнати лампи. Вкарах ни в двора и претърсих препълнения джоб на палтото си за ключа. Копчетата бяха скъсани и щом пешовете се разтвориха, студеният нощен въздух ме захапа. Иззад осветените прозорци от другата страна на двора се разнасяше смехът на малките момиченца и аз се разбързах, за да не види Катлийн дядо си да влиза в моята къща. Господин Ходжес тръгна напред с готов за стрелба револвер. Накарах го да светне лампата, преди да вляза.

Антрето беше празно, без следи от чужда намеса. Светлината от полилея в трапезарията се отразяваше по полираните повърхности. Приседнах за минутка на стола до вратата — имитация на Уилямсбърг — за да изчакам сърдечния ми ритъм да се възстанови. Не накарах господин Ходжес да свали предпазителя на все още вдигнатия си пистолет. Ръката му започна да трепери от усилието да го държи. В крайна сметка се изправих и тръгнахме по коридора към оранжерията.

Иззад въртящата се врата на кухнята изхвръкна онази Крамер, въоръжена с тежка метална тръба. Вече бе замахнала високо. Оръжието изгърмя нахалост към полирания под, когато ръката на стареца се счупи от удара. Револверът падна от омекналите му пръсти още докато Крамер вдигаше тръбата за втори удар.

Обърнах се и хукнах назад по коридора. Зад гърба си чух звука от смазване на диня — тръбата се тресна в черепа на господин Ходжес. Вместо да избягам на двора, тръгнах по стълбището. Грешка. Госпожица Крамер полетя по стълбите и стигна вратата на спалнята само няколко секунди след мен. Мернах за миг разширените й, полудели очи и вдигнатата тръба, преди да затръшна и заключа тежката врата. Резето щракна точно когато брюнетката от другата страна удари с рамо в дървото. Дебелият дъб не поддаде. Тогава започна да блъска с тръбата и ударите на метал по вратата и касата отекваха силно. Отново. Отново.

Проклинайки глупостта си, се обърнах към познатата стая, но тук нямаше нищо, което да ми е от полза, нито дори телефон. Не разполагах даже с килер, където да се скрия, само с античния гардероб. Бързо пристъпих към прозореца и дръпнах щората. Писъците ми биха привлекли внимание, но не и преди тази чудовищна дама да успее да влезе. В момента тя стръвно нападаше ъглите на вратата. Погледнах навън, видях сенки зад прозорците от другата страна на улицата и направих онова, което трябваше.

Две минути по-късно едва осъзнавах, че дървото около бравата поддава. От някъде безкрайно далеч чувах ударите на тръбата, която разцепваше неподатливата метална плочка. Вратата поддаде навътре.

Госпожица Крамер бе цялата изпотена. Устата й висеше отворена и по брадичката й се стичаше слюнка. Погледът й не беше човешки. Нито тя, нито аз чухме меките стъпки на пантофи по стълбите зад нея.

Продължавай напред. Вдигни го. Дръпни го — докрай. Използвай и двете си ръце. Прицели се.

Нещо предупреди госпожица Крамер. Предупреди Нина, би трябвало да кажа, защото тази жена пред мен вече не беше Барет Крамер. Брюнетката се обърна и видя малката Катлийн, застанала на най-горното стъпало, а тежкото оръжие на дядо й бе прицелено и готово за стрелба. Другото момиченце стоеше на двора и викаше приятелката си.

Този път Нина знаеше, че й предстои да се разправи със заплаха. Госпожица Крамер вдигна тръбата и се обърна към коридора, точно когато пистолетът изгърмя. Откатът събори Катлийн назад и тя падна по стълбите, а над лявата гърда на госпожица Крамер разцъфна червена роза. Изстрелът я завъртя, но тя сграбчи перилата с лявата си ръка и се повлече надолу по стъпалата след детето. Освободих десетгодишната точно когато тръбата се стовари, издигна се, стовари се отново. Пристъпих към ръба на площадката. Трябваше да видя.

Госпожица Крамер вдигна глава и отклони поглед от мрачната си дейност. На фона на раздраното й лице се виждаше само бялото на очите. Мъжката й риза бе пропита със собствената й кръв, но тя все още се движеше, функционираше. Вдигна оръжието с лявата си ръка. Устата й се отвори още по-широко и тя издаде съскащ звук — като пара, изтичаща от стар радиатор.

— Мелани… Мелани… — затворих очи, когато чудовището тръгна нагоре по стълбите към мен.

Приятелката на Катлийн връхлетя през отворената врата, а малките й крачета набираха скорост. Тя взе стъпалата на шест скока и обви тънките си бели ръце около врата на госпожица Крамер. Здрава прегръдка. Двете се сурнаха назад, върху Катлийн, търкаляха се по целия път надолу по широкото стълбище и до полираните дъски във фоайето.

Момичето изглежда беше само поохлузено. Слязох долу и я обърнах. Синкаво петно разцъфваше на едната й скула, по ръцете и челото й имаше порязвания. Сините й очи примигваха неразбиращо.

Вратът на госпожица Крамер беше счупен. Вдигнах пистолета и изритах тръбата настрани. Главата й бе извита под безподобен ъгъл, но тя беше още жива. Тялото й бе парализирано, урината й вече цапаше дъските, но очите й още примигваха и зъбите й щракаха зловещо. Трябваше да побързам. От къщата на Ходжес се чуваше глас на възрастен, викащ някого. Вратата към двора бе широко отворена. Обърнах момичето.

— Ставай.

Тя примигна веднъж и мъчително се изправи на крака. Затворих вратата и грабнах тънък шлифер от закачалката. Отне ми само минута да прехвърля съдържанието на джобовете си в тези на шлифера и да съблека съсипаното си пролетно палто. Гласовете вече звучаха откъм самия двор.

Коленичих до госпожица Крамер и стиснах лицето й между дланите си. Наложи се да упражня силен натиск, за да удържа челюстта неподвижна. Очите й се забелиха отново, но аз грубо разтърсих главата й, докато не видях отново ирисите. Наведох се напред, чак бузите ни се докоснаха. Шепотът ми беше по-силен от вик.

— Идвам да те хвана, Нина.

Ударих главата й в дървото и бързо се оттеглих към оранжерията — моята стая за шиене. Нямах време да взема ключа отдолу, тъй че вдигнах уиндзорското кресло и разбих стъклото на витрината. Джобът на шлифера се оказа точно по мярка.

Момиченцето ме чакаше неподвижно в коридора. Връчих й пистолета на господин Ходжес. Лявата й ръка висеше под странен ъгъл и се почудих дали все пак не си е счупила нещо при падането. На вратата се почука и някой изпробва дръжката.

— Оттук — прошепнах и поведох малката към трапезарията. Пътем прекрачихме госпожица Крамер, а когато чукането стана по-силно, минахме през тъмната кухня и после излязохме навън, на алеята, в нощта.

 

В тази част на Стария квартал има три хотела. Единият е скъп, но съвременен мотел на около десет пресечки, удобен, но комерсиален. Отхвърлих го незабавно. Вторият представляваше малка къща с домашна обстановка, на една пресечка от собствения ми дом. Приятно местенце, което не се набиваше на очи — точно от типа, който бих избрала аз, ако съм на посещение в друг град. Отхвърлих го и него. Третият беше на около две пресечки и половина по-нататък, старо имение на Броуд Стрийт, превърнато в малък хотел, със скъпи антики във всяка стая и абсурдно високи цени. Побързах натам. Момиченцето подтичваше редом с мен. Пистолетът все още бе в ръката й, но я накарах да си свали пуловера и да го преметне върху оръжието. Кракът ме болеше и често се облягах на малката, докато бързахме по улицата.

Управителят на „Менсърд Хаус“ ме позна. Веждите му лекичко се вдигнаха, когато забеляза колко странно изглеждам. Момиченцето стоеше на няколко метра встрани, във фоайето, отчасти скрито в сенките.

— Търся една моя приятелка — казах весело. — Госпожица Драйтън. Управителят се накани да заговори, спря, намръщи се несъзнателно и опита отново.

— Съжалявам. Нямаме гостенка с такова име.

— Може да се е регистрирала под моминското си име — настоях. — Нина Хоукинс. Тя е доста възрастна, но много привлекателна. Няколко години по-млада от мен. С дълга сива коса. Приятелката й може да я е регистрирала… атлетична млада дама, тъмнокоса, на име Барет Крамър…

— Не, съжалявам — отвърна управителят със странно равен глас. — Тук нямаме лица, регистрирани под такива имена. Бихте ли искали да оставите съобщение, в случай че приятелката ви дойде по-късно?

— Не — отвърнах. — Без съобщения.

Въведох момичето във фоайето и завихме по коридора, който водеше до тоалетните и страничните стълби.

— Извинете, моля — обърнах се към един минаващ пиколо. — Може би бихте могли да ми помогнете?…

— Да, ма’ам — той спря, раздразнен, и отметна назад дългата си коса. Щеше да е трудничко. Ако се канех да не губя момиченцето, трябваше да действам бързо.

— Търся една приятелка — обясних му. — Възрастна дама, но доста привлекателна. Сини очи. Дълга сива коса. Пътува с млада дама, къдрава, с къса подстрижка.

— Не, госпожо. Няма регистрирани такива.

Посегнах и го стиснах за ръката. Освободих момичето и се съсредоточих върху младежа.

— Сигурен ли сте?

— Госпожа Харисън — каза той. Очите му гледаха покрай мен. — Стая 207. Северното крило.

Усмихнах се. Госпожа Харисън. Мили Боже, що за глупачка беше Нина. Внезапно момичето наддаде тих писък и се облегна на стената. Взех бързо решение. Искаше ми се да мисля, че е от състрадание, но все пак не забравя, че лявата й ръка беше безполезна.

— Как се казваш? — попитах детето, нежно галейки косата й. Очите й подскочиха объркано наляво и надясно. Настоях. — Името ти.

— Алисия — чу се само шепот.

— Добре, Алисия. Сега искам да си идеш вкъщи. Бързай, но не тичай.

— Боли ме ръката — каза тя. Устните й започваха да треперят. Докоснах отново челото й и бутнах.

— Отиваш си вкъщи — настоях. — Ръката не те боли. Няма да си спомнящ нищо. Това е като сън, който ще забравиш. Върви вкъщи. Бързай, но не тичай! — взех й пистолета, но го оставих увит с пуловера. — Хайде чао, Алисия.

Тя примигна и пресече фоайето, упътена към вратата. — Огледах се и в двете посоки и връчих пистолета на пиколото.

— Скрий го под сакото си — наредих.

— Кой е? — гласът на Нина беше весел.

— Албърт, ма’ам. Пиколото. Колата ви е отпред и съм готов да ви сваля багажа.

Разнесе се звук от щракане на ключалка и вратата се отвори на ширината на предпазната верижка. Албърт примигна на внезапната светлина и се усмихна срамежливо, като отметна назад косата си. Притиснах се към стената.

— Много добре — Нина освободи верижката и отстъпи назад. Вече се беше обърнала и затваряше куфара си, когато влязох след нея в стаята.

— Здравей, Нина — казах меко. Гърбът й се стегна, но дори това движение бе грациозно. На чаршафа, където бе полегнала преди това, имаше отпечатък. Тя бавно се обърна. Носеше розова рокля, която не бях виждала преди.

— Здравей, Мелани — и ми се усмихна. Очите й бяха най-меко, чистосините, каквито някога бях виждала. Накарах портиера да вдигне пистолета на господин Ходжес и да го прицели. Ръката му беше стабилна. Дръпна предпазителя, докато той щракна на място. Нина скръсти ръце пред гърдите си. Очите й не се отклониха и за миг.

— Защо? — попитах я.

Тя съвсем леко сви рамене. За секунда си мислех, че се кани да се разсмее. Нямаше да го понеса, ако се разсмее — този дрезгав, детински смях, който ме беше трогвал толкова пъти. Вместо това тя затвори очи. Усмивката й обаче не угасна.

— Защо, госпожо Харисън? — повторих.

— Ами, скъпа, имах чувството, че му дължа нещо. Искам да кажа, бедният Роджър! Не съм ли ти разказвала как умря? Не, разбира се, не съм. А и ти не си питала, Мелани, скъпа — тя отвори очи. Погледнах към пиколото, но ръката му беше стабилна. Оставаше му само да упражни малко по-силен натиск върху спусъка.

— Той се удави, скъпа — обясни Нина. — Бедният Роджър се хвърли от онзи параход… как му беше името?… онзи, с който се връщаше обратно в Европа. Толкова странно. И тъкмо ми беше написал писмо, в което ми обещаваше брак. Не е ли това ужасно тъжна история, Мелани? Защо смяташ, че е сторил подобно нещо? Предполагам, че никога няма да узнаем, нали?

— Предполагам, че няма — съгласих се. Безмълвно наредих на портиера да дръпне спусъка.

Нищо.

Погледнах бързо надясно. Главата на младежа тъкмо се извръщаше към мен. Не съм го накарала да направи това. Скованата, изпъната ръка започна да се завърта в моя посока. Пистолетът се движеше плавно като връхчето на ветропоказател, който се обръща с вятъра.

Не! Натиснах, докато жилите на врата ми се изпънаха. Въртенето се забави, но не спря, докато дулото не се насочи към лицето ми. Сега вече Нина се засмя. Звукът беше много силен в малката стая.

— Сбогом, Мелани, скъпа — каза приятелката ми и се засмя отново. Засмя се и кимна на пиколото. Взирах се в черния отвор на дулото, когато предпазителят щракна.

На празно гнездо. И още веднъж. И още.

— Сбогом, Нина — казах аз и извадих дългия пистолет на Чарлз от джоба на шлифера си. Изстрелът разтърси китката ми и изпълни стаята със син дим. Точно в центъра на челото на Нина се появи малка дупка, по-малка от четвъртък, но идеално кръгла. За миг моята приятелка остана права, сякаш нищо не се е случило. После падна назад, блъсна се във високото легло и се стовари по лице на пода.

Обърнах се към пиколото и смених безполезния му пистолет с античния, но добре поддържан револвер. За пръв път забелязах, че момчето не е много по-младо от Чарлз навремето. Косата му беше почти със същия цвят. Наведох се напред и лекичко го целунах по устните.

— Албърт — прошепнах, — останали са четири патрона. Човек винаги трябва да брои патроните, нали? Иди във фоайето. Убий управителя. Застреляй и още някого, най-близкостоящия. Пъхни дулото в устата си и дръпни спусъка. Ако засече, дръпни отново. Дръж оръжието скрито, докато не слезеш долу.

Излязохме във всеобщия хаос в коридора.

— Викайте линейка! — изплаках. — Имаше инцидент. Някой да викне линейка!

Неколцина от зяпачите се втурнаха да изпълняват. Престорих се, че ми е зле и се облегнах на един белокос господин. Хората се въртяха наоколо, някои надничаха в стаята и възклицаваха. Внезапно откъм фоайето се разнесоха три последователни изстрела. Във възобновилата се бъркотия аз се измъкнах по задното стълбище, през пожарния изход и в нощта.

4
Чарлстън,
вторник, 16-и декември 1980

Шериф Боби Джо Джентри се люлееше в креслото си и отпи още една глътка от кутийката си кола. Краката му бяха вдигнати на плота на претрупаното бюро и кожата на колана му с кобура припукваше, докато настаняваше масивния си задник по-удобно на седалката. Кабинетът беше малък, в единия си край граничеше със стената на постройката — вехти циментови блокчета, а от шума и бъркотията в останалата част от сградата на общината го отделяха древни дървени паравани. Боята на старото дърво се белеше и беше в по-различна отсянка на правителствено зелено от тази на грубата замазка на стената. Кабинетът беше препълнен до пръсване: масивното бюро на шерифа; трите високи картотеки; дълга маса; отрупана с книги и папки; черна дъска; плътно наблъскани полици, окачени на стената; и два тъмни дървени стола, скрити под папки и отделни листи досущ като бюрото.

— Не вярвам, че мога да съм полезен тук с каквото и да е друго — обяви агент Ричард Хейнс. Бе разчистил част от папките и седеше на крайчеца на масата. Ръбът на крачола на сивия му панталон беше остър като нож.

— Нъц — съгласи се шериф Джентри. Той се оригна меко и отпусна кутийката от безалкохолно на коляното си. — Не мисля, че има особена причина да се мотаете тук. Спокойно се понасяйте към къщи.

Двамата офицери от силите на закона имаха малко общи черти помежду си. Джентри беше само на трийсет и няколко, но високото му тяло вече потъваше в тлъстини. Коремът му изпъваше сивата униформена риза и висеше над колана му, като че ли е нарисуван на някоя анимационна карикатура. Беше червендалест и тук-там по лицето му имаше лунички. При все оредяващата си коса и двойната брадичка, Джентри имаше приятелско, леко лукаво излъчване — на лицето на мъжа още си личаха чертите на хлапето, което е бил.

Шерифът говореше с мек и провлачен акцент в стил добро-старо-момче, по-познат напоследък на повечето американци от произношението по радиостанциите, безбройните кънтри и уестърн песни и очевидно безкрайните прожекции на филми с Бърт Рейнолдс по автокината. Разкопчаната риза на Джентри, изпъкналият корем и провлачения говор съответстваха на общото усещане за приятелска мърлящина, предизвиквано от претрупания му кабинет, но движенията на огромния мъж бяха светкавични, почти изящни, което не отговаряше на първоначалното впечатление.

Специален агент Ричард М. Хейнс от Федералното бюро за разследване беше по-убедителен служител на закона — поне на вид и поведение. Хейнс беше близо десетина години по-възрастен от Джентри, но изглеждаше по-младолик. Носеше лек летен костюм от три части и бежова риза от „Джос А. Бан“. Копринената му вратовръзка — бургундско червено — беше номер 280235 от същия каталог. Косата му бе подстригана умерено късо, внимателно сресана, с едва забележима следа от прошарване по слепоочията. Хейнс имаше квадратно, трезво лице с обикновени черти, което съответстваше на телосложението му. Тренираше четири пъти седмично, за да поддържа корема си плосък и твърд. Гласът му също беше плосък и твърд, плътен, но без акцент. Изглеждаше така, сякаш покойният Дж. Е. Хувър го е създал като шаблон, по който да отлива всичките си агенти.

Но разликата между двамата не свършваше само с външния им вид. Преди да бъде призован в Бюрото, Ричард Хейнс бе прекарал три години в посредствено студентство в Джорджтаунския университет. Образованието му бе приключило с обучението във ФБР.

Боби Джо Джентри се беше дипломирал в университета „Дюк“ с двойна специализация по изкуство и история, след което постъпи в Северозападния, за да вземе магистърска степен по история. Дженри се беше запознал с полицейската работа чрез чичо Лий, селски шериф край Спартанбърг, който бе наел Боби Джо като заместник на половин ден през лятото на 1967-а. Година по-късно младежът получи магистърската си степен и, както си седеше в Чикаго Парк, видя полицията да излиза от контрол, да бие и пребива антивоенни демонстранти, които се разотиваха мирно.

Джентри се върна у дома на Юг, прекара две години като преподавател в „Морхаус Колидж“ в Атланта, после се хвана на работа като пазач, докато пишеше книга за бюрото на Фрийдман и ролята му по време на Реконструкцията. Книгата така и не стигна до завършека си, но Джентри откри, че се наслаждава на рутинната охранна дейност, макар че постоянен проблем представляваше задачата да поддържа теглото си в рамките на допустимото. През 1976-а се премести в Чарлстън и постъпи в полицейските сили като патрулен офицер. Година по-късно отклони предложение да замести временно познат професор по история в „Дюк“. Джентри се наслаждаваше на рутината на полицейската работа, ежедневните контакти с пияници и луди, както и на усещането, че никой ден на смяна не е същият като предишните. Година по-късно изненада сам себе си, когато се кандидатира за шериф на окръг Чарлстън. Продължи да изненадва и мнозина други с факта, че го избраха. Местният вестник писа, че Чарлстън е странен град, град с любов към собствената си история и че идеята за историк, който служи като шериф, е завладяла въображението на масите. Джентри не се смяташе за историк. Смяташе се за ченге.

— …щом като нямате нужда от мен — завърши Хейнс.

— М-м-м. Какво казахте? — попита Джентри. Бе се разсеял. Смачка празната кутийка и я хвърли в коша за боклук, където тя издрънча при удара в други сплескани кутии и рикошира на пода.

— Казах, че мисля да се свържа с Галахър и после да хвана самолета за Вашингтон тази вечер, щом нямате нужда от мен. Ще поддържаме връзка чрез Тери и екипа на Агенцията по въздухоплаване.

— Да-а, хубу — отвърна Джентри. — Ами ние, естествено, оценяваме помощта ти, Дик. Ти и Тери знайте повече за тая работа от целия ни департамент наедно.

Хейнс тъкмо се накани да си тръгва, когато секретарката на шерифа подаде глава през вратата. Тя имаше прическа, излязла от мода преди двайсет години, и носеше очила с изкуствени диаманти и верижка.

— Шерифе, онзи нюйоркски психиатър е тука.

— Мътните го взели, за малко да го забравя — въздъхна Джентри и мъчително се изправи на крака. — Б’лъдаря, Линда Мей. Кажи му да влезе, нали?

Хейнс тръгна към вратата.

— Е, шерифе, имате ми номера, ако нещо…

— Дик, ще ли ми направиш услугата да поостанеш малко? Забравих, че този тип ще идва, но той може да ни даде малко информация по делото на Фулър. Обади се вчера. Каза, че бил психиатър на госпожица Драйтън, бил в града по работа. Би ли имал нещо против да останеш още две минути? Мога да накарам Томи да те хвърли до мотела в някоя от патрулките, щом ще трябва да бързаш да си хванеш самолета.

Хейнс се усмихна и протегна ръка.

— Не бързам, шерифе. Ще съм доволен да чуя какво има да каже този психиатър — агентът на ФБР премести един от столовете и разчисти от пътя си една бяла торбичка от „МакДоналдс“.

— Мерси, Дик, наистина го ’ценявам — рече Джентри и избърса лицето си.

Стигна до вратата тъкмо когато се чу почукване. Влезе дребен, брадат човечец в рипсено сако.

— Шериф Джентри? — психиатърът произнасяше името с твърдо „дж“.

— Аз съм Боби Лий Джентри — голямата длан на шерифа се стегна около дребната ръчица на събеседника му. — Вие сте доктор Ласки, нали така?

— Саул Ласки — психиатърът беше среден на ръст, но изглеждаше смален в сравнение с титаничния корпус на Джентри. Беше слаб, с високо, бледо чело, прошарена козя брадица и тъжни кафяви очи, които изглеждаха по-древни от самия него. Очилата му бяха залепени с парче тиксо в средата.

— Това тука е специален агент Хейнс от Федералното бюро за разследване — представи Джентри с махване на ръката другия присъстващ. — Надяв’м са, не възразявате, че помолих Дик да остане. И бездруго беше наоколо и си рекох, че вероятно ще задава по-интелигентни въпроси, отколкото аз бих могъл.

Психиатърът кимна на Хейнс.

— Не знаех, че Бюрото се занимава с локални убийства — призна Ласки. Гласът му беше мек, в английския му се усещаше само лек акцент, а синтаксисът и произношението бяха внимателно овладени.

— По принцип не — съгласи се Хейнс. — Обаче има няколко фактора в… ъ-ъ… тази ситуация, която… ъ-ъ-ъ… може и да попадне в пълномощията на Бюрото.

— О? Как тъй? — попита психиатърът. Агентът скръсти ръце и си прочисти гърлото.

— Отвличане например, докторе. Също така нарушение на гражданските права на една или повече от жертвите. Освен това предлагаме помощта на нашите юридически агенти на местните агенции за защита на закона.

— Пък и Дик е тука зарад’ оня самолет, дет’ избухна — допълни Джентри. — Хей, я седни, докторе. Седни! Тука, нека преместя тези боклуци — той прехвърли няколко списания, папки и стириопорени чашки за кафе на масата и се върна обратно на стола си. — Така, вчера ми казахте по телефона, че може би ще можете да ни помогнете в тази история със серийните убийства.

— Нюйоркските таблоиди ги наричат „убийствата от Менсърд Хаус“ — уточни Ласки. Разсеяно бутна очилата нагоре по носа си.

— Тъй ли? — попита Джентри. — Ами, по дяволите, туй е по-добре от Чарлстънското клане, предполагам, макар че и това не е много точно. Повечето от хората даже не са били в „Менсърд Хаус“. Все още си мисля, че се вдига ужасно много шум за нек’ви си девет човека, дето ги убили. Предполагам, че горе-долу толкоз ги застрелват в по-спокойните нощи в Ню Йорк.

— Да, вероятно — съгласи се Ласки. — Но обхватът на жертвите и заподозрените в убийството не са… ами… така впечатляващи, както в този случай.

— Тук ме хванахте на тясно — прие Джентри. — Със сигурност шъ сме доволни, ’ко мож’ да хвърлите няк’ва светлина върху тая каша, доктор Ласки.

— Бих бил предоволен да помогна. За нещастие, не разполагам с кой знае какво.

— Били сте психиатър на госпожица Драйтън? — намеси се Хейнс.

— А, да, и така може да се каже — Саул Ласки се поколеба и подръпна брадата си. Очите му изглеждаха много големи, а клепачите бяха подути — сякаш не беше спал добре от дълго време. — Видях се с госпожица Драйтън само три пъти, последната ни среща беше през септември. Тя дойде при мен след една лекция, която изнесох в Колумбийския университет през август. Имахме два… ъ-ъ-ъ… сеанса след това.

— Но тя ви е била пациентка? — тонът на Хейнс бе добил равната настоятелност на разпитващ адвокат.

— Технически, да — съгласи се Ласки. — Всъщност обаче аз не практикувам. Преподавам в Колумбийския, разбирате ли, и от време на време консултирам в една клиника там… студенти, които резидентната психоложка — Елън Хайтауър — смята, че биха имали полза да се видят с психиатър. Е, също и някои членове на факултета…

— Значи госпожица Драйтън е била студентка’?

— Не. Не, не мисля така — отвърна Ласки. — Често посещаваше някои от горните курсове и присъстваше на вечерни семинари като моя. Тя… ъ-ъ… изразяваше интерес към книгата, която съм написал…

— „Патология на насилието“ — поясни шериф Джентри. Ласки примигна и нагласи очилата си.

— Не си спомням да съм споменавал заглавието на книгата, когато говорих с вас вчера, шерифе!

Боби Джо скръсти ръце на корема си и се ухили.

— Не сте, професоре. Прочетох я миналата пролет. Прочетох я два пъти, честно казано. Не можех да си спомня името ви допреди малко. Мисля, че е дяволски брилянтна книга. Требе да я прочетеш, Дик.

— Изумен съм, че сте намерили екземпляр! — възкликна психиатърът. Отново се обърна към агента. — Тя представлява доста педантичен поглед върху някои исторически случаи. Беше в тираж само две хиляди, издание на „Академи Прес“. Повечето от продадените книги бяха използвани в курсове в Ню Йорк и Калифорния.

— Доктор Ласки мисли, че някои хора са възприемчиви към… как го бяхте нарекли? Климата на насилие. Така беше, нали? — попита Джентри.

— Да.

— А други хора… или места… или времена… един вид програмират тези възприемчиви хора да действат по начини, които инак биха били немислими за тях. З’бира се, това е просто мое простичко обобщение.

Ласки отново примигна към шерифа.

— Много точно обобщение.

Хейнс се изправи и отиде да се облегне на една от картотеките. Скръсти ръце и леко се намръщи.

— Почакайте малко, нещо се отклонихме от темата. Значи госпожица Драйтън дойде при вас… интересуваше се от тази книга… и после ви стана пациентка. Така ли?

— Приех да се срещна с нея в професионалната си роля, да.

— И също така имахте лична възка с нея?

— Не — отрече Ласки. — Видяхме се само три пъти. Веднъж за няколко минути след лекцията ми по насилието в третия Райх и още два пъти — два едночасови сеанса — в клиниката.

— Ясно — кимна Хейнс, макар и по тона му да личеше, че не е разбрал нищо, — значи вие мислите, че в казаното в тези сеанси има нещо, което би могло да помогне да си изясним настоящата ситуация?

— Не — отвърна психиатърът, — Боя се, че не. Без да нарушавам лекарската тайна, бих могъл да споделя, че госпожица Драйтън се притесняваше от връзката с баща си, който е починал преди много години. Не виждам в разговорите ни нищо, което би могло да хвърли светлина върху подробностите около убийството й.

— Хм-м — изсумтя Хейнс и се върна на стола си. Погледна си часовника.

Джентри се усмихна и отвори вратата.

— Линда Мей! Скъпа, би ли ни донесла кафе? Благодаря, мила.

— Доктор Ласки, може би осъзнавате, че ние сме наясно кой е убил пациентката ви — обади се Хейнс. — В момента ни липсва мотивът.

— А, да — кимна психиатърът и прокара пръсти през брадата си. — Беше местен младеж, нали така?

— Албърт Ла Фолет — уточни Джентри. — На деветнайсет години, пиколо в хотела.

— И няма съмнение във вината му?

— Не бих рекъл, че мож’ да се съмняваме — ухили се шерифът. — Според петимата свидетели, които имаме, Албърт излязъл от асансьора приближил се до рецепцията и застрелял шефа си, Кайл Андерсън — управител на хотела — та, застрелял шефа си в сърцето. Опрял револвера направо в гърдите му. Имаме обгаряния от барут по костюма му. Хлапето носело „Колт“ четирийсет и пети калибър, не автоматичен. И не е евтина репродукция; докторе, а истински, съвсем истински pistola със сериен-номер-от-завода-на-гу’син-Колт. Истинска антика. Та хлапето опира това чудо в гърдите на Кайл и дърпа спусъка. Според свидетелите не е казал нищо. После се обърнал и застрелял Леонард Уайтни право в муцуната.

— Кой е господин Уайтни? — полюбопитства психиатърът. Хейнс си прочисти гърлото и му отговори:

— Леонард Уайтни беше пътуващ бизнесмен от Атланта. Тъкмо излизал от ресторанта на хотела и се озовял на пътя на куршума. Доколкото знаем, той няма връзка с нито една ат другите жертви.

— Верно си е — кимна Джентри. — Та, младият Албърт пъхнал дулото в устата си и дръпнал спусъка. Никой от петимата свидетели не си мръднал и пръста да се намеси в тази история. ’Збира се, всичко станало само за броени секунди.

— И е използвал същото оръжие, с което е убил госпожица Драйтън?

— Ъхъ.

— Имало ли е свидетели и на тази стрелба?

— Не точно — обясни Джентри. — Но неколцина са видели Албърт да се качва в асансьора. Спомнили си го, понеже излязъл от стаята, отдето се разнесли виковете. Някой тъкмо открил госпожица Драйтън застреляна. Странна работа обаче, никой не си спомня да е видял револвера в ръката на хлапето. Което не е необичайно все пак. Вероятно можеш да пренесеш и оръдие през тълпа, и никой да не забележи.

— Кой е човекът, който пръв открил тялото на госпожица Драйтън?

— Не сме сигурни — отвърна шерифът. — Имало е голяма бъркотия горе и после започнало забавлението във фоайето.

— Доктор Ласки — намеси се Хейнс, — ако не сте в състояние да ни помогнете с някаква информация за госпожица Драйтън, не съм сигурен и колко полезен бихте мргъл да се окажете в случая — агентът на ФБР очевидно се готвеше да прекрати разговора, но на свой ред го прекъсна секретарката, която внесе кафето. Хейнс постави своята стириопорена чашка върху картотеката. Ласки се усмихна благодарно и отпи от горещата течност в своята чаша. Кафето на Джентри бе в голяма бяла халба с надпис ШЕФ отстрани.

— Благодаря, Линда Мей!

Ласки безмълвно сви рамене.

— Искаше ми се само да предложа някаква помощ — каза тихо. — Осъзнавам, че вие, господа, сте много заети. Не бих искал да ви отнемам повече време — той остави чашката с кафе на бюрото и се изправи.

— Чекай! — викна Боби Джо Джентри. — Тъй и тъй си тук, ще ми се да ти чуя мнението за туй-онуй — обърна се към Хейнс. — Професорът тука е консултирал нюйоркската полиция по време на оная история със Сина-на-Сам преди неколко лазарника.

— Бях само един от участниците — поправи го Ласки. — Помогнахме да сглобят личностен профил на убиеца. Но накрая се оказа доста безполезен. Заловиха убиеца в хода на стандартно полицейско разследване.

— Аха — кимна Джентри. — Но написахте книга за тази работа с масовите убийци. Дик и аз сме сигурни, че бихме искали да ти чуем мнението за това тука — той се изправи и отиде до голямата черна дъска. На нея имаше залепено със скоч парче опаковъчна хартия. Той я отлепи и оголи таблото, покрито с тебеширени схеми и надраскани имена и часове.

— Вероятно си чел за останалите от малкия ни отряд герои тука.

— За някои — съгласи се Ласки. — В нюйоркските вестници обърнаха специално внимание на Нина Драйтън, малкото момиченце и дядото.

— Да, Кати — Джентри почука с пръст по дъската до името й. — Катлийн Мери Блиът. На десет години. Тамън вчера гледах снимката й от четвърти клас. Сладурана. Много по-сладка на снимката, отколкото на полицейските диапозитиви в досието ей там — той спря и потри бузите си.

Ласки отново отпи от кафето си.

— Имаме четири основни сцени на действие — поясни шерифът и отново потупа схемата на улиците. — Един гражданин е убит рано привечер на улица „Калхун“. Друг мъртвец имаме едно каре по-нататък, в яхтклуба на Батъри. Три тела са намерени в дома на Фулър ето тук — той чукна спретнатото малко квадратче, в което бяха събрани три „х“-чета — и следва нашият величествен финал в „Менсърд Хаус“, с четирима мъртъвци.

— Има ли общ мотив? — поинтересува се психиатърът.

— Тук е дупката на геврека — въздъхна Джентри. — И има, и няма, ако ме разбирате… — той махна към колонката с имена. — Господин Престън — ето го, той е черньото, дето го намериха наръган на „Калхун“, бил е местен фотограф и от двайсет и шест години държи ателие в Стария квартал. Работим по версията, че е бил невинен страничен набдюдател, убит от другия, намерен там…

— Карл Торн — прочете от списъка Ласки.

— Прислужникът на изчезналата жена — уточни Хейнс.

— Да — кимна Джентри. — Но при все че така пише на шофьорска му книжка, името му не е нито Торн, нито Карл. Днес получихме от Интерпол потвърждение за пръстовите отпечатъци. Според тях навремето е бил известен като Оскар феликс Хопт, дребен швейцарски крадец по хотелите. Изчезнал от Берн през 1953-а.

— Свещени небеса — промърмори психиатърът, — нима те по принцип пазят по толкова време отпечатъците на дребните хотелски крадци?

— Хопт е бил доста по-голяма клечка — прекъсна го Хейнс. — Изглежда, че е главен заподозрян за едно доста гнусно убийство през 1953-а — френски барон, който почивал в курорта. Хопт изчезнал малко след това. Навремето швейцарската полиция сметнала, че е бил убит, вероятно от някакви европейски мафиоти.

— Очевидно са сбъркали — отбеляза шерифът.

— Какво ви накара да проверите в Интерпол? — полюбопитства Ласки.

— Просто предчувствие — изръмжа Джентри и се върна към черната дъска. — Добре, имаме значи Карл Оскар феликс Торн-Хопт, застрелян тук в яхтклуба, и ако лудостта беше спряла дотам, можеше да забъркаме все някакъв мотив… кражба от яхта, примерно… куршумът в главата на Хопт е от оръжието на нощния пазач, трийсет и осми калибър. Проблемът е, че Хопт е бил пребит кажи-речи до смърт и на всичкото отгоре е прострелян два пъти. По дрехите му има два вида петна от кръв, освен собствената му, искам да кажа, извадихме и кожни проби и тъкани под ноктите на пръстите му, които почти със сигурност го определят като убиец на господин Престън.

— Доста объркващо — възкликна Саул Ласки.

— А, професоре, още нищо не сте видели — Джентри почука с пръст до трите съседни имена: Барет Крамър, Джордж Ходжес, Катлийн Мери Елиът. — Познавате ли тази дама, професоре?

— Барет Крамър? — повтори Ласки. — Не. Прочетох името й във вестника, но иначе не се сещам да съм чувал за нея.

— А, добре. Струваше си да опитам. Била е пътна компаньонка на госпожица Драйтън. „Секретарка“ мисля, я наричат нюйоркчани, дето опознаха тялото на госпожицата. Жена на около трийсет и няколко. Брюнетка, доста мускулеста. Е?

— Не — поклати глава психиатърът. — Не си я спомням. Не е идвала с госпожица Драйтън на сеансите ни. Може да е била на лекцията ми вечерта, когато срещнах въпросната дама, но не съм я забелязал.

— Уф, добре. Ами, тази госпожица Крамър е била застреляна с 38-калибровия на господин Ходжес. Само че медикът е доста уверен, че не това я е убило. Явно си е счупила врата след смъртоносно падане по стълбите в къщата на Фулър. Все още е дишала, когато пристигнала „Бърза помощ“, те са й подписали и смъртния акт. Нямала мозъчна дейност или нещо такова. Да де, ама проклето да е, съдебният доктор смята, че старият господин Ходжес изобщо не е стрелял по дамата. Намерили са я тук… — Джентри почука по друга диаграма — …във фоайето в къщата на Фулър. Револверът му бил ето тук, на пода в стаята на госпожица Драйтън в „Менсърд Хаус“. Тъй че какво имаме тук? Осем жертви, девет ако броите Албърт Ла фолет, пет оръжия…

— Пет ли? — зина Ласки. — Извинете, шерифе. Не исках да ви прекъсвам!

— Не, мътните го взели, няма нищо. Аха, пет са оръжията, за които знаем досега. Старият 45-калибров, използван от Алберт; 38-калибровия на Ходжес, нож, намерен близо до тялото на Хопт и проклетата маша за камина, която онази Крамър е използвала, за да убие малкото момиченце.

— Барет Крамър е убила момиченцето?

— Ъ-хъ. Е, поне нейните отпечатъци са навсякъде по проклетото нещо и кръвта на момиченцето е навсякъде по Крамър.

— Дотук са само четири оръжия — напомни Ласки.

— Ъм, уф, да, трябва да броим също и дървения бастун, който намерихме до задната врата на яхтклуба. По него имаше кръв.

Саул Ласки поклати глава и погледна към Ричард Хейнс. Агентът стоеше със скръстени ръце и се взираше в черната дъска. Изглеждаше много уморен и много отвратен.

— Истинска бъркотия, а, професоре? — завърши Джентри. Върна се до стола си и се отпусна с въздишка в него. Облегна се назад и отпи глътка от студеното кафе в голямата си чаша. — Някакви теории?

Ласки се усмихна жалостиво и поклати глава. Втренчи се настоятелно в черната дъска, сякаш се опитваше да запомни описаните там сведения. След минута започна да рови в брадата си и каза меко:

— Боя се, че нямам теории, шерифе. Но искам да задам един очевиден въпрос.

— Какъв е той?

— Къде е госпожа Фулър? Дамата, чиято къща е била сцена на такова клане?

— ’Спойца Фулър — поправи го Джентрн. — От онова, което съседите ни казаха, съдим, че е била една от великите чарлстънски стари моми а тази „титла“ се е въртяла с нея поне двеста години, професоре. И ето ви отговора на въпроса — няма и следа от ’спойца Мелани Фулър. Разполагаме с доклад, който твърди, че неидентифицирана старица е била забелязана в горното фоайе на хотела точно след стрелбата по госпожица Драйтън, но никой не е потвърдил дали е именно ’спойца Фулър. Вдигнали сме за издирване на старата дама три щата, но все още няма и следя от нея.

— Очевидно тя е ключът към всичко — изръмжа Ласки отбранително.

— Ъ-хъ. Мой’би. Но пък скъсаната й чанта е била намерена пъхната зад една мивка в яхтклуба на Батъри. Петната кръв съответстват на онези по швейцарското, правено в Париж ножче на Карл-Оскар.

— Мили Боже — промърмори психиатърът. — Та това е пълна безсмислица.

Последва продължително мълчание и после Хейнс се изправи.

— Може би е по-просто, отколкото изглежда — каза и подръпна маншетите си. — Госпожица Драйтън е била на посещение на госпожа Фулър… извинете, госпожица Фулър… в деня преди убийствата. Отпечатъците от къщата потвърждават, че е била там, а и един съсед я е видял да влиза в петък вечерта. Госпожица Драйтън е оценила зле тази Барет Крамър, нейната асистентка. Крамър е търсена във Филаделфия и Балтимор по обвинения, датиращи от 1968-а насам.

— Какви точно? — полюбопитства Ласки.

— Разврат и наркотици — отряза агентът. — Тъй че някак си госпожица Крамър и човекът на Фулър — този Торн — са решили да се съберат за сметка на възрастните си работодателки. В края на краищата, състоянието на госпожица Драйтън възлиза на над два милиона долара, а госпожица Фулър има сериозна сметка тук, в чарлстънска банка.

— Но как биха могли да… — поде психиатърът.

— Само минутка още. Та Крамър и Торн — Хопт, по-точно — са убили госпожица Фулър и са се отървали от тялото… крайбрежната охрана в момента претърсва залива. Само че съседът й, старият нощен пазач, е развалил плановете им. Застрелял е Хопт и се е върнал в дома на Фулър — само за да се сблъска там с Крамър. Внучката на стареца го е видяла от къщи и се е втурнала след него — навреме да стане жертва заедно с дядо си. Албърт Ла Фолет, друг от конспираторите, се е паникьосал, когато Крамър и Хопт не са се появили, убил е госпожица Драйтън и е откачил.

Джентри се залюля напред-назад в стола си, с положени на корема ръце. Усмихваше се леко.

— Ами Джоузеф Престън, фотографа?

— Както казахте и вие, невинен минувач — отвърна Хейнс. — Може да е видял къде Хопт е хвърлил тялото на старицата. Няма съмнение, че този боклук го е убил. Кожата и тъканите под ноктите на Престън съвпадат идеално с белезите от нокти по лицето на Хопт. По онова, което е останало от лицето му.

— Аха, ами окото му? — попита Джентри.

— Окото му? Чие око? — психиатърът прехвърли поглед от шерифа към агента.

— На Хопт — уточни домакинът. — Липсва. Някой е поработил върху лявата страна на лицето му с прът.

Хейнс сви рамене:

— И все пак това е единственият смислен сценарий. Имаме двама служители — и двамата бивши престъпници — които работят за две богати стари дами. Техният опит за отвличане или убийство, или каквото и да е там, се проваля и приключва със серия убийства.

— Аха — съгласи се Джентри. — Мож’ и тъй да е.

В последвалото мълчание Саул Ласки ясно чу смях откъм другите кабинети в общинската сграда. Някъде навън изви сирена и млъкна.

— Какво мислите, професоре? Някакви други идеи? — попита Джентри.

Саул Ласки бавно поклати глава:

— Намирам го за озадачаващо.

— А какво ще кажете за онова за „резонанса на насилие“ в книгата ви?

— М-м-м — психиатърът се поколеба. — Не точно това съм имал предвид, като съм го писал. Тук със сигурност разполагаме с верига от насилие, но все още не виждам катализатора.

— Катализатор? — повтори Хейнс. — За какво, по дяволите, става дума в момента?

Джентри качи краката си на бюрото и си избърса врата с червена кърпа.

— В книгата на доктор Ласки се разказва за ситуации е програмирани за убийство хора.

— Не схващам — поклати глава агентът. — Какво искате да кажете — „програмирани“? Имате предвид онзи стар спор, че бедността и обществените условия предизвикват престъпления? — по тона му беше очевидно, че не одобрява подобна гледна точка.

— Съвсем не — възрази Ласки. — Моята хипотеза беше, че има ситуации, условия, институции — дори индивиди — които зареждат в другите стресов отговор, водещ до насилие, дори до убийство, а на пръв поглед помежду им няма пряка причинно-следствена връзка.

Агентът от ФБР се намръщи.

— Все още не схващам.

— По дяволите — обади се шериф Джентри, — нали си виждал нашето отрезвително, Дик? Не? Леле божке, требе да погледнеш там, преди да тръгнеш! Боядисахме го розово миналия август. Наричаме го „пепто-бисмолния Хилтън“^[2].

Но проклетото чудо сработи. Инцидентите с насилие, които имахме преди, намаляха с шейсет процента, откакто намацахме тази боя, пък на практика не сме почнали да събираме по-приятен сорт клиенти. Разбира се, туй е точно обратното на онова, за което става дума, нали, професоре?

Ласки нагласи очилата си. Когато вдигна ръка, Джентри съзря за миг избелели бледи цифри, татуирани отдолу, точно над китката.

— Да, но е аспект на същата теория, за която става дума. Проучването на цветовата обстановка доказа измерими поведенчески промени и такива в настроението на субектите. Причините за намаляването на насилието в подобна обстановка са малки като цяло, но емпиричните сведения доказват… както и вие самият свидетелствате, шерифе… е, изглежда се влияе върху модификациите на психо-физиологичния отговор просто чрез коригиране на цветовата променлива. Тезата ми е, че някои от по-неразбираемите прояви на яростно насилие са резултат от по-комплексни серии стимулиращи фактори.

— Да, да — кимна с досада Хейнс. Погледна си часовника и вдигна глава към Джентри. Шерифът се беше настанил удобно, с вдигнати на бюрото крака. Раздразнен, агентът бръсна въображаемо косъмче от сивото си сако. — Боя се, че не виждам с какво може да ни помогне това, доктор Ласки. Шериф Джентри се занимава с кошмарна серия от убийства тук, а не с някаква лабораторна мишка, която ще му тичка през лабиринт.

Ласки кимна и съвсем леко сви рамене.

— И бездруго бях тук. Така че реших да разкажа на шерифа за връзката си с госпожица Драйтън и да предложа каквато помощ мога. Осъзнавам, че сигурно ви отнемам от ценното време. Благодаря за кафето, шериф.

Психиатърът се изправи и тръгна към вратата.

— Благодаря за помощта, професоре — отвърна Джентри и се изсекна в червената си носна кърпа. Потри носа си с нея, сякаш го сърбеше. — Впрочем, ще ми се да задам още един въпрос.

Ласки се обърна с ръка на бравата.

— Доктор Ласки, мислите ли, че тези убийства могат да са резултат от някакъв скандал между двете възрастни дами — Нина Драйтън и Мелани Фулър, искам да кажа? Дали действително те двете биха могли да задвижат цялата тази лавина?

Лицето на Ласки не трепна. Той примигна с тъжните си очи. Попита:

— Възможно е, но това не обяснява убийствата в „Менсърд Хаус“, нали?

— Не, разбира се, че не — съгласи се Джентри и забърса за последно носа си с кърпата. — Добре. Ами, благодаря, професоре. Определено се радваме, че наминахте. Ако си спомните още нещо за госпожица Драйтън, което може да ни изведе до отговорите и причините за тази бъркотия, нали ще ни звъннете, а?

— Разбира се — обеща психиатърът. — Късмет, господа!

Хейнс изчака, докато вратата се затвори.

— Би трябвало да проверим Ласки — каза.

— М-м — промърмори Джентри. Държеше празната си чаша за кафе и бавно я въртеше в ръце. — Вече го направих. Той е точно този, за когото се представя.

Хейнс примигна.

— Проверил си го преди да дойде днес тук? Джентри се ухили и остави халбата.

— Веднага след обаждането му вчера. Тъй де, не че имаме кой знае колко заподозрени, че да съм си загубил времето, като завъртя един телефон до Ню Йорк.

— Ще накарам Бюрото да провери местопребиваването му около времето на…

— Изнасял е лекция в Колумбийския университет — прекъсна го Джентри. — В събота вечер. Част от обществен форум по уличното насилие. После е имало прием — продължил е чак до след единайсет вечерта. Говорих с декана.

— При все това — възрази Хейнс, — ще му проверя досието. Онази част за Нина Драйтън, дето ходела на терапия при него, не ми прозвуча както трябва.

— Аха — прие Джентри. — Бих се радвал да го поемеш, Дик. Агентът на ФБР си взе шлифера и куфарчето. Поспря и за последно погледна към колегата си. Ръцете на Джентри бяха така силно стиснати, че пръстите бяха побелели. В обикновено кротките му сини очи забелязваше гняв, граничещ с ярост. Шерифът също се взря в Хейнс.

— Дик, ще ми трябва цялата възможна помощ, която мога да измъкна по случая.

— Разбира се.

— Сериозно го казвам — Джентри стисна един молив с две ръце. — Никой не може да се измъкне от окръга ми, след като е извършил девет проклети убийства. Някой е задвижил цялата тази работа и ще открия кой точно.

— Да — съгласи се Хейнс.

— Ще открия кой — настоя шерифът. Вдигна глава. Очите му бяха ледени. Моливът се счупи между пръстите му, без той да забележи. — И след това ще ги хвана, Дик. Тъй ще бъде. Кълна се, ще ги пипна.

Хейнс кимна, сбогува се и излезе. След като човекът от ФБР си замина, Джентри за дълго остана втренчен в зелената врата. Накрая погледна и към останките от молива в ръката си. Не се усмихна. Бавно, внимателно, се зае да чупи молива на все по-малки и по-малки парченца.

 

Хейнс взе такси до хотела си, плати си сметката и със същото такси отиде до Чарлстънското международно летище. Беше подранил. След като си предаде багажа, тръгна да пообиколи чакалнята, купи си „Нюзуик“ и подмина няколко редици телефонни будки, преди накрая да спре до редицата, поставена в дъното на страничен коридор. Набра номер с кода на окръг Вашингтон.

— Номерът, който търсите, е временно изключен — каза му записан женски глас. — Моля, опитайте отново или се свържете с районния представител на компания „Бел“.

— Хейнс, Ричард М. — представи се агентът. Погледна през рамо към жена с дете, които се насочваха към тоалетната. — Ковънтри. Кабел. Опитвам се да се свържа със 779–491.

Последва щракване, тихо бръмчене и после засъска друг записан глас.

— Този кабинет е затворен за ревизия до второ нареждане. Ако искате да оставите съобщение, моля, изчакайте сигнала. Няма ограничение във времето.

Последва половин минута тишина, след което се разнесе мек звън.

— Тук е Хейнс. Сега напускам Чарлстън. Един психиатър на име Саул Ласки се появи днес да говори с Джентри. Твърди, че работи в Колумбийския. Написал е книга, наречена „Патология на насилието“. Издадена от „Академи Прес“. Твърди, че три пъти се е срещал с Нина Драйтън в Ню Йорк. Отрича да познава Барет Крамър, но лъжеше. Има татуировка от концентрационен лагер на ръката. Сериен номер 4490182. Освен това Джентри е проверил Карл Торн и знае, че в действителност той е швейцарски крадец на име Оскар феликс Хопт. Шерифът е дебел, но не е глупак. Изглежда тази работа му е като таралеж в гащите. Докладът ми ще е готов утре. Междувременно препоръчвам да се проучат Ласки и шериф Джентри. Може да решите, че — като предпазна мярка — е добре да анулирате застраховките и на двамата. Ще се прибера най-късно до осем довечера и ще чакам следващи инструкции. Хейнс. Кабел. Ковънтри.

Агент Ричард Хейнс затвори, вдигна куфарчето си и побърза да се присъедини към тълпата, насочила се към вратите за заминаващи.

 

Саул Ласки напусна сградата и тръгна към пресечката, където беше паркирана неговата тойота. Леко ръмеше. Въпреки дъждеца, Саул бе поразен колко топъл е въздухът. Навярно беше някъде около десет градуса. Когато напусна Ню Йорк предишния ден, валеше сняг и температурите се въртяха под нулата от доста време.

Седна в колата и се загледа в дъждовните капки, които се търкаляха по предното стъкло. Купето миришеше на нова тапицерия и нечия пура. Саул се разтрепери при все топлото време. Треперенето прераства в тръпки. Стискаше здраво волана, докато те се спуснаха по-надолу и се превърнаха в конвулсии в краката му. След това стегна мускулите на бедрата си и се замисли за други неща; за пролетта, за тихото езеро, което бе открил в Адирондак миналото лято, за изоставената долина, на която се беше натъкнал в Синай, където проядени от пясъка римски колони се издигаха самотни на фона на скалите.

След няколко минути Саул запали колата и потегли безцелно през потъналите в дъжда улици. Движението беше слабо. Той обмисляше дали да поеме по шосе 52 към мотела си. Вместо това обаче зави на юг по „Ийст Бей Драйв“, към стария квартал на Чарлстън.

Пред „Менсърд Хаус“ имаше извита зелена козирка, която стигаше чак над алеята за паркиране. Саул бързо хвърли поглед към тъмния вход отдолу и подкара нататък. На три пресечки оттам зави надясно в тясна уличка. Огради от ковано желязо отделяха дворове и сгради от плочника по тротоара. Саул забави, броеше тихо под носа си и следеше номерата на къщите.

Домът на Мелани Фулър бе тъмен. Дворът беше празен, а къщата, с която граничеше от север, изглежда бе затворена, на прозорците имаше заковани тежки капаци. На вратата на двора видя верига и катинар, който май беше нов.

Саул зави наляво на следващата пресечка и после пак наляво. Върна се почти на Броуд Стрийт, преди да намери място за паркиране — зад един камион за доставки. Вече валеше по-силно. Той издърпа бялата шапка за тенис от задната седалка, нахлупи я ниско на челото си и вдигна яката на рипсеното си сако.

Задната уличка минаваше през центъра на карето и беше оградена с малки гаражи, гъста растителност, високи огради и безброй кофи за боклук. Саул броеше къщите — както и когато шофираше — но все пак трябваше да потърси двете мъртви на вид палми откъм прозореца на южната фасада, за да се увери, че не е сбъркал. Вървеше с ръце в джобовете, наясно колко е подозрителен в тази тясна алея, но без да е в състояние да направи нещо по въпроса. Дъждът все тъй се сипеше. Сивият следобед се превръщаше в сумрачна зимна вечер. Надали разполагаше с повече от половин час светлина. Саул си пое три пъти дъх и се приближи към дългата три метра алея за коли, която опираше в пристройка — малък гараж за карети от време оно. Прозорците бяха боядисани в черно, но и така се виждаше, че постройката никога не е била използвана за гараж. На черната ограда имаше високи стоманени шипове, преплетени с лози и острите клонки на гъст жив плет. Долната порта, някога част от черната желязна ограда, беше вързана с верига и имаше катинар. По протежението на веригата бе увита жълта лента от пластмаса и на нея пишеше: НЕ ПРЕМИНАВАЙ — ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФСТВОТО НА ОКРЪГ ЧАРЛСТЪН.

Саул се поколеба. Чуваха се единствено шушукането на дъжда по ламаринения покрив на къщичката за карети и почукването на водата, капеща от капчука. Той посегна нагоре, хвана се за високата ограда, стъпи с левия си крак на една от пречките на портата, предпазливо се прехвърли над железните шипове и после скочи на паважа в задния двор.

Остана там присвит, с опрени на мокрите камъни пръсти, по десния му крак се стрелкаха болезнени тръпки. Саул слушаше сърцебиенето си и сепващия лай на малко кученце от някакъв двор наблизо. Джафкането спря. Той пристъпи бързо покрай цветята и килната къпалия за птички до дъсчената задна веранда, очевидно пристроявана много след като е била издигната самата къща. Дъждът, здрачната светлина и капещите водоскоци като че ли приглушаваха далечните звуци и усилваха всяка стъпка и шум на Саул. Зад стъклените пана от лявата си страна той различи растенията там, където преобразуваната оранжерия преминаваше в градината. Изпробва плъзгащата врата на верандата. Тя се отвори със силно скърцане и Саул стъпи в мрака.

Помещението беше дълго и тясно, миришеше на тор и гниеща пръст. Психиатърът различи тъмните силуети на празни глинени саксии, наредени по полиците на зиданата стена на къщата. Вътрешната врата — масивна, украсена с армирани стъкла и прекрасни релефи, беше здраво заключена. Саул знаеше, че ще има поне няколко ключалки. Бе сигурен също и че старицата все има някаква алармена система, но пък беше уверен, че това ще е някаква вътрешна аларма, а не свързана с полицейския участък.

Ами ако полицията я е свързала? Саул поклати глава и прекоси тъмната стая, за да надникне през тесните прозорчета зад една от полиците. Бледобелезникавият корпус на хладилник — нищо друго. Внезапно се разнесе далечен отглас на гръмотевица и дъждът удвои барабанния си ритъм върху покривите и капчуците. Саул премести саксиите, постави ги на празните тезгяхи и изтърси черната пръст от ръцете си, а после извади една от дъските на рафтовете. Прозорците над грубия тезгях бяха здраво затворени отвътре. Саул се сви там, притисна за миг пръсти към стъклото и после се извърна да потърси най-голямата и най-тежката саксия.

Разбиването на стъклото му прозвуча много силно, по-силно от гръмотевиците, които се преследваха с ярките отражения на светкавиците и превръщаха здравите стъкла в огледала. Саул се завъртя отново, разби брадатия силует на отражението си, както и предишния прозорец, изчисти стърчащите остатъци от стъклото и посегна в мрака за бравата. Внезапно го връхлетя детинската представа за ръка, докосваща неговата, и го накара да настръхне. Откри верижка и я дръпна. Прозорецът се завъртя навън. Той се пропъхна през отвора, стъпи на плочките и счупените стъкла и тежко скочи върху теракота в кухнята.

В старата къща се носеха призрачни звуци. Вода се плискаше през водосточните тръби точно до прозорците. Хладилникът превключваше нещо в себе си с тупване, което накара сърцето на Саул да подскочи в гърлото му. Забеляза, че очевидно все още има ток. Отнякъде се чуваше слабо стържене, като че ли нокти драскат по стъкло.

Извън кухнята водеха три въртящи се врати. Саул избра онази точно пред себе си и излезе в дълъг коридор. Дори на слабата светлина се виждаше петното на тъмния полиран под, на няколко крачки от вратата на кухнята. Саул спря в основата на широкото стълбище, почти очаквайки да види очертани с тебешир силуетите на телата на пода, както в американските детективски филми, които така обичаше. Нямаше тебешир. Беше останало само голямо петно, което бе обезцветило дървото близо до първото стъпало. Саул се озърна по протежение на другия къс коридор към фоайето и после пристъпи в голяма, но претрупана с мебели стая, която изглеждаше като гостна, обзавеждана миналия век. Светлината се процеждаше през цветните стъкла в горната част на широк панорамен прозорец. Часовникът над камината беше спрял на 3:26. Тежките тапицирани мебели и високите шкафове, пълни с кристал и порцелан, сякаш поглъщаха всичкия кислород в стаята. Саул подръпна яката си и бързо огледа гостната. Стаята миришеше. Намирисваше на старост и лак, на горчив талк и разложено месо — все ухания, които Саул свързваше със старата си леля Данюта и малкия й апартамент в Краков. Данюта беше на сто и три, когато почина.

Трапезарията се намираше от другата страна на входния коридор и беше празна. Натруфеният полилей лекичко звънтеше под стъпките на Саул. На фоайето до входа имаше празна полица за шапки и два черни бастуна, облегнати на стената. Отвън бавно мина камион и къщата потрепери.

Оранжерията, разположена от задната страна на трапезарията, беше много по-светла от останалите помещения в къщата. Застанал в нея, Саул се почувства разголен. Дъждът бе спрял и розите се надигаха от мократа растителност в градината. След няколко минути щеше да се стъмни напълно.

Една от прекрасните витрини бе разбита насилствено. Полираното дърво беше напукано и по пода имаше разпилени стъкла. Саул предпазливо пристъпи през тях и се наведе. На средната полица няколко от статуетките и купите бяха преобърнати.

Психиатърът се изправи и се огледа. В сърцето му се надигаше паника без очевидни причини. Миризмата на мъртво месо сякаш го бе последвала и в стаята. Откри, че десния му юмрук се свива и разтваря конвулсивно. Вече можеше да си тръгне, да иде право в кухнята през въртящата се врата и да излезе през портата: две минути, не повече.

Вместо това се обърна и мина през тъмния коридор към стълбите. Под пръстите му перилото беше гладко и студено. При все малкия, кръгъл прозорец на стената срещу стълбището, мракът сякаш се надигаше като студен въздух и се утаяваше на площадката над него. Той спря на върха. Вратата отдясно само дето не беше изкъртена с пантите. Бели трески висяха от касата като скъсани сухожилия. Саул се насили да влезе в спалнята. Миришеше като фризер седмици след като токът е спрял. Тежки завеси закриваха прозорците, които гледаха към двора навън. Скъп античен комплект — четка и гребен от слонова кост — лежеше точно в средата на старата тоалетка. Огледалото бе избледняло и зацапано. Високото легло беше спретнато оправено.

Саул се обърна да си тръгне, когато чу звука.

Замръзна насред крачка, с неволно вдигнати юмруци. Нямаше нищо, освен миризмата на гниещо месо. Бе готов да помръдне отново, готов да припише шума на водата в запушените водоскоци навън, когато го чу отново, този път по-ясно.

На долния етаж отекваха стъпки. Тихи, но с крайна, безмилостна предпазливост, започнаха да се изкачват по стълбите.

Саул се обърна и пристъпи бързо към големия гардероб. Вратата не издаде и звук, когато я отвори и се пъхна вътре, сред задушаващата вълна на дрехите на старата дама. В ушите си чуваше яростно туптене. Изкорубените врати не искаха да се затворят и точно пред него остана процеп, откъдето се виждаше тънка вертикална линия сива светлина, разделена от тъмната хоризонтала на леглото.

Крачките изминаха последните горни стъпала, поколебаха се за известно време — тишина! — и после влязоха в стаята. Бяха много тихи.

Саул задържа дъха си. Вълната и миризмата на нафталин се смесваха със смрадта на гнило месо в ноздрите му и направо го задушаваха. Тежките рокли и шалове прилепваха към него, опитваха да набарат раменете и гърлото му.

Той не можеше да каже дали стъпките са се отдалечили или не — толкова шумно биеше сърцето в ушите му. Постепенно го обгръщаше клаустрофобична паника. Не можеше да се фокусира върху ивичката светлина. Спомни си почвата, която се сипе върху извърнатите нагоре лица, бледите бели въжета на ръка върху купчина черна пепел, белия лейкопласт върху брадясала буза и нехайния натиск на крака, сива вълна, черна на зимната светлина, висене над Ямата, където белите крайници мърдат като бавни червеи през черната пепел…

Саул се задави в опит да вдиша. Сборичка се с прилепващата вълна и посегна да отвори вратата на гардероба.

Така и не я докосна. Преди да успее да помръдне, някой грубо я дръпна от външната страна.

5
Вашингтон,
вторник, 16-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен слязоха на вашингтонското национално летище, наеха кола и поеха направо към Джорджтаун. Беше ранен следобед. Докато пресичаха моста „Мейсън Мемориъл“, Потомак се влачеше под тях сива и мазна. Голи дървета хвърляха тънки сенки по алеята. Уискънсин Авеню беше почти пуста.

— Тук — каза Харъд. Мария зави по Ем Стрийт. Скъпите градски къщи сякаш се скупчваха на слабата зимна светлина. Къщата, която търсеха, приличаше на множество други по улицата. Нямаше паркинг пред бледожълтата гаражна врата. Мина някаква двойка — и двамата омотани в тежки кожи, треперещ пудел на каишка се влачеше зад тях.

— Ще почакам — предложи Мария Чен.

— Не — отвърна Харъд. — Обикаляй наоколо. Връщай се тук на десетминутни интервали.

Тя се поколеба за миг, когато той слезе, после подкара нататък, вмъквайки се на платното пред някаква лимузина.

Харъд пренебрегна предната врата на къщата и се приближи към гаража. Под отвореното метално панелче му се разкри малък слот с четири немаркирани пластмасови бутона. Извади миниатюрна кредитна карта от портфейла си и я пъхна в слота. Чу се щракване. Той застана близо до стената и натисна третия бутон четири пъти, а после и трите други. Вратата на гаража се вдигна нагоре. Харъд прибра „кредитната карта“ и влезе.

Когато вратата се спусна зад гърба му, в празното помещение стана твърде тъмно. Той не подушваше и следа от масло или газолин — само хладен бетон и слаби остатъчни миризми. Направи три крачки до средата на гаража и остана неподвижен, без дори да се опита да потърси врата или да запали лампата. Чу се меко електрическо бръмчене — то означаваше, че монтираната на стената видеокамера го е сканирала и прави проверка, за да се убеденят, че е влязъл сам. Харъд предположи, че камерата е снабдена с инфрачервен или усилващ светлината обектив. Всъщност обаче не му пукаше.

Щракна врата. Той пристъпи към светлината и влезе в празна стая, която, ако се съдеше по електрическите контакти и тръбите, първоначално е била замислена като перално помещение. Друга видеокамера, окачена на втората по ред врата, се завъртя да го фиксира, когато влезе. Харъд разкопча коженото си яке бомбър.

— Моля, свалете тъмните си очила, господин Харъд — гласът се разнесе от стандартен домашен високоговорител, монтиран на стената.

— Заври си ги в задника — любезно отвърна Харъд и свали авиаторските си слънчеви очила. Тъкмо си ги слагаше отново, когато вратата се отвори и влязоха двама мъже в тъмни костюми. Единият беше плешив и едър — стереотипният образ на бияч или бодигард. Другият беше по-висок, слаб, тъмен и много по-заплашителен, макар и не с конкретни черти.

— Ще имате ли нещо против да вдигнете ръце, господине? — попита по-едрият.

— А ти ще се изчукаш ли сам за петаче? — върна му го Харъд. Мразеше да го докосват мъже. Мразеше мисълта да докосва тях. Двамата чакаха търпеливо. Той вдигна ръце. По-едрият професионално го обискира — безлично — и кимна на мургавия.

— Ето оттук, господин Харъд — по-слабият го поведе през вратата, през неизползвана кухня, надолу по ярко осветен коридор покрай няколко празни, необзаведени стаи и спря в края на стълбите. — В първата отляво са, господине — каза и посочи нагоре. — Те ви очакват.

Харъд не отвърна нищо, просто се изкачи по стъпалата. Подът беше от светъл дъб, полиран до блясък. Стъпките му оттекваха в къщата. Сградата миришеше на нова боя и необитаемо жилище.

— Господин Харъд, много се радвам, че успяхте да дойдете! Петима мъже седяха на сгъваеми столове, поставени в не съвсем плътен кръг. Стаята може би бе предназначена за семейна спалня или голямо ателие. Подът беше гол, затворените капаци — бели, а камината — празна. Харъд познаваше тези мъже — или поне ги знаеше по име. Отляво надясно там седяха Траск, Колбън, Сътър, Барент и Кеплър. Носеха скъпи костюми с консервативна кройка и седяха в почти еднакви пози, с изправени гърбове, кръстосани крака и скръстени ръце. Трима от тях имаха куфарчета на пода до столовете си. Трима носеха очила. И петимата бяха бели. На възраст варираха от края на четирийсетте до началото на шейсетте, а Барент бе най-възрастният сред тях. Колбън беше почти плешив, а другите четирима очевидно ходеха при един и същ бръснар от Капитол Хил. Траск бе този, който го заговори. Додаде:

— Закъсняхте, господин Харъд.

— Аха — съгласи се Тони Харъд и пристъпи по-близо. — Полетът закъсня!

Нямаше приготвен за него стол. Той си свали коженото яке и го преметна през рамо с пъхнат в клупката пръст. Отдолу носеше яркочервена копринена риза, разкопчана отпред, за да се вижда медальонът от зъб на акула на златна верижка. Беше с черни рипсени панталони, пристегнати с широк, златен колан модел R2-D2 (подарен му от Джордж Лукас) и тежки подковани ботуши с масивни подметки.

Траск кимна. Колбън се окашля, сякаш се канеше да заговори, но се задоволи само да намести очилата си с рогови рамки.

— Та, какво знаем? — попита Харъд. Без да дочака отговор, той отиде до килера, извади сгъваем метален стол и го разположи в пресечната точка на кръга. Яхна го наобратно и метна якето си на облегалката. Поинтересува се: — Има ли нещо ново? Или съм се помъкнал на шибаната разходка за тоя, дето духа?

— Канехме се да питаме вас — обади се Барент. Гласът му беше изискан и добре модулиран. В гласните си личаха следи както от източното крайбрежие, тъй и от Англия. Очевидно не беше човек, на когото му се налага да повишава тон, за да го чуят. Него и бездруго го слушаха.

Харъд сви рамене.

— Държах една от речите на погребалната служба на У или — обясни той. — Във „Форест Лоун“. Много тъжно. Над двеста холивудски знаменитости цъфнаха там да си отдадат уважението. Десетина-петнайсет от тях действително познаваха Уили.

— Къщата му — търпеливо намекна Барент. — Претърсихте ли къщата му, както се искаше?

— Аха. — И?

— И нищо — отвърна Харъд. Устата му се сви до резка на бледото му лице. Мускулите в ъгълчетата й, тъй често изразяващи сарказъм или жестока насмешка, бяха стегнати здраво. — Разполагах само с няколко часа. Прекарах половината от тях в преследване на някои от старите любовници на Уили, които имаха ключове и щяха да нападнат като лешояди и да окълват костите на имението му…

— Били ли са Използвани? — попита Колбън. В тона му се усещаше раздразнение.

— Не, не мисля. Уили си губеше силата, не забравяйте. Може би ги е използвал малко, колкото да ги поокастри. Погалил ги е малко, но се съмнявам дори и в това. Не му се налагаше — с всичките му пари и участието в студиото.

— Претърсването — напомни Барент.

— Аха. Та, значи, имах на разположение около час. Том МакГуайър, адвокатът на Уили, ми е стар приятел и ме пусна да преровя хартиите по бюрото и в сейфа. Нямаше кой знае какво — разни филмови и литературни права, няколко акции… Но не е нещо, дето бих го нарекъл „портфейл“. И в инвестициите си Уили беше склонен да се придържа към филмовата индустрия. Имаше сумати бизнес-писма, но почти нищо лично. Завещанието му бе прочетено вчера, сигурно знаете. Аз получавам къщата… ако платя шибаните данъци. Повечето от парите са вкарани по проекти. Той е оставил всичко от банковата си сметка на Холивудската организация за защита правата на животните.

— Защита на… — повтори Траск.

— Можеш да си заложиш задника! Старият Уили беше луд по животни. Винаги се оплакваше от начина, по който ги използват във филмите и лобираше за по-сурови закони и търговски правила за защита на конете в каскадите — всякакви такива.

— Продължавайте — настоя Барент. — Значи не е имало какво да ни подскаже за миналото на Уили?

— Не.

— И нищо за Способността му?

— Не, нищо.

— И не е споменавал някой от нас? — попита Сътър.

Харъд седна по-изправен.

— Разбира се, че не! Знаете отлично, че Уили не беше известен за съществуването на Клуба.

Барент кимна и сплете пръсти.

— Сигурен ли сте, че е невъзможно да е знаел, господин Харъд?

— Няма начин.

— Но е бил наясно за Способността ви?

— Ами да. Искам да кажа — разбира се! Нали преди години се съгласихте да му позволим да научи за това. Казахте го, когато ми наредихте да се сближа с него.

— Така беше.

— Освен това Уили винаги е смятал Способността ми за слаба и непостоянна в сравнение с неговата. Понеже — за разлика от него — не се нуждаех от Използване на хората и… заради собствените ми предпочитания…

— Да не Използвате мъже — уточни Траск.

— Поради собствените ми предпочитания — настоя Харъд. — Та какво ли знаеше шибанякът Уили? Гледаше ме с презрение даже когато загуби всичко, освен силата да държи на линия Рейнолдс и Лухар, двамата му погалво-мани. Даже и там не го биваше много-много през повечето време.

Барент кимна отново.

— Та значи смятате, че вече не е бил способен да Използва хората да режат квитанции?

— Христе, не — отвърна Харъд. — Съвсем не. Може да е бил в състояние да използва двамата си биячи или някой от любовниците си, но не беше достатъчно глупав да го прави.

— И сте го пуснали да иде в Чарлстън за това… м-м-м… събиране с двете жени? — попита Кеплър.

Харъд стисна облегалката на стола си през коженото яке.

— Какво искате да кажете с това „пуснал съм го“? ’Ми да, пуснах го. Работата ми е да го надзиравам, не да ограничавам свободата на движението му. Уили пътуваше из целия свят.

— И какво смятате, че е правил на тези събирания? — попита Барент.

Харъд сви рамене.

— Приказвали са си за старите времена. Дъвкал е старата слава с двете други дърти кокошки. Доколкото знам, може и да е чукал дъртофелниците. Че влиза ли ми в работата? Обикновено оставаше по два-три дни, не повече. Никога не е било проблем.

Барент се обърна към Колбън и му махна. Плешивият отвори куфарчето си и извади кафяв тефтер с твърди корици, който силно приличаше на фотоалбум. Подаде го през кръга на Харъд.

— Какво, по дяволите, е това?

— Виж го — нареди Барент.

Харъд прелисти албума — в началото бързо, после по-бавно. Много бавно. Прочете няколко от изрезките отначало докрай. Когато свърши, си свали тъмните очила. Никой не каза и дума. Някъде по Ем Стрийт се чу клаксон.

— Не е на Уили — отбеляза Харъд.

— Не — потвърди Барент. — Принадлежал е на Нина Драйтън.

— Невероятно. Иисусе-шибано-невероятно! Не може да е истина. Старата кучка сигурно е била малоумна — да си измисля такива работи. Дали е искала да бъде като в добрите стари времена?

— Не — отвърна Барент. — Доказахме, че тя е присъствала в най-подходящите моменти. Твърде вероятно е постиженията да са нейни.

— Небесни лайна — възкликна Харъд. Сложи си очилата и разтри слепоочията си. — Как сте се докопали до това? В нюйоркския й апартамент?

— Не — отвърна Колбън. — Пратихме човек в Чарлстън миналата събота — заради самолетната катастрофа на Уили. Той успя да измъкне това от вещите на Нина Драйтън в кабинета на полицията преди местните власти да имат възможност да го мернат.

— Сигурен ли сте? — попита Харъд.

— Да.

— Въпросът е — намеси се Барент, — дали те тримата все още са играели на някакъв вариант на старата им виенска Игра? И ако да, то дали приятелят ни Уили е притежавал подобни документи?

Харъд поклати глава, но не каза нищо. Колбън извади една папка от куфарчето си.

— Нищо съществено не е било намерено в останките на самолета. Разбира се, като цяло са открити твърде малко разпознаваеми вещи. Повече от половината от телата все още не са намерени. Онези, които са извадени от блатото, са твърде разчленени, за да бъдат идентифицирани бързо. Била е много мощна експлозия. Пък и условията на мястото са отвратителни. За разследващите екипи положението не е леко.

— Коя от старите кучки е отговорна за това? — попита Харъд.

— Не сме сигурни — отвърна Колбън. — Изглежда обаче, че приятелката на Уили — госпожица Фулър — е преживяла уикенда. Тя е и логичната кандидатка.

— Що за гаден начин да умре Уили — каза Харъд, без да се обръща към никого в частност.

— Ако изобщо е мъртъв — подчерта Барент.

— Какво? — Тони се облегна назад. Краката му се изпънаха и подметките му оставиха черни следи на дъбовия паркет. — Да не мислите, че не е? Смятате, че не е бил на борда?

— А, не, човекът си спомня, че Уили и двамата му приятели са се качили в самолета — отвърна Колбън. — Спорели са — Уили и неговият черен колега.

— Янсен Лухар — кимна Харъд. — Този безмозъчен задник? Барент додаде:

— Нямаме гаранция обаче, че са останали на борда. Агентът е бил извикан извън района за качване няколко минути преди затварянето на самолета.

— Но нищо не подсказва, че Уили не е бил на борда — настоя Харъд.

Колбън остави папката встрани.

— Не. Обаче, докато не намерим тялото на господин Бордън, не можем спокойно да приемем, че е бил… м-м-м… неутрализиран.

— Неутрализиран — повтори Харъд.

Барент се изправи и отиде до прозореца. Дръпна завесите. Кожата му изглеждаше гладка като порцелан на непряката светлина.

— Господин Харъд, има ли някаква възможност Уили ван Борхарт да е знаел за Островния клуб?

Тони трепна, сякаш му бяха ударили плесник.

— Не. Абсолютно не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Никога не сте споменавали за нас? Дори индиректно?

— Че що да се шибам с това? Не, мътните го взели, Уили не знаеше и думица за нас!

— Сигурен ли сте?

— Уили беше старец, Барент. Имам предвид възрастен човек. Бе наполовина луд, понеже вече не можеше да Използва хората. Особено да ги Използва, за да убива. Да убива, Колбън, у-бий-ство — не неутрализация или прекъсване на застраховките, или терминиране с особено внимание, или някой друг от любимите евфемизми на агенцията ви. Уили убиваше, за да остане млад и не можеше да го прави вече — ето защо бедният стар пръдльо съхнеше като оставена на слънцето слива. Ако бе знаел за проклетия ви Островен клуб, щеше да допълзи тук на колене и да ви моли да го включите.

— Това е и твой Островен клуб, Харъд — намекна Барент.

— Аха, тъй ми се струва. Само дето още не съм бил там, та не мога да знам!

— Ще бъдете поканен за втората седмица това лято. Първата седмица не е… ъ-ъ-ъ… която ви трябва, нали?

— Може и да не е. Но все пак май ми се ще да си поблъскам лактите с богатите и могъщите. Да не споменаваме и малко погалване от моя страна.

Барент се засмя. Неколцина от другите също се включиха.

— Боже мили, Харъд — каза Сътър, — не ти ли стига каквото получаваш в града на лъжливия блясък?

— Освен това — допълни Траск, — няма ли да ви е малко трудно? Искам да кажа, като се има предвид списъка с гости за първата седмица… тъй де, в светлината на предпочитанията ви…

Харъд се обърна и го погледна. Очите му се бяха превърнали в малки процепи в бяла маска. Заговори много бавно, като всяка дума падаше на мястото си като патрони, които влизат в гнездата на барабана на пистолет.

— Знаете какво имам предвид. Не се ебавайте с мен.

— Да — каза Барент. Гласът му беше успокоителен, британският му акцент — по-ясно доловим. — Знаем какво имате предвид, господин Харъд. И това може да е вашата година този път. Знаете ли кой ще бъде на Острова идващия юни?

Харъд сви рамене и отклони поглед от Колбън:

— Обичайната глутница хлапета, алчни за летен лагер, предполагам. Бих предположил, че Хенри К. може да дойде. Може би и експрезидентът.

— Двама експрезиденти — обади се Барент с усмивка. — И канцлерът на Западна Германия. Но това не е толкова важното. Ще присъства и следващият президент.

— Следващият президент ли? Иисусе Христе, че нали току-що турихте един?

— Да, ама той е стар — уточни Траск и другите се засмяха, сякаш това им беше любимата тайна шегичка.

— Сериозно — обади се Барент, — това е твоята година, Харъд. Когато ни помогнеш да изясним подробностите около тази чарлстънска бъркотия, нищо няма да пречи на възхода ти към пълното членство.

— Какви подробности?

— Първо, помогни ни да се уверим, че Уилям Д. Бордън, същият хер Вилхелм фон Борхарт, е мъртъв. Ще продължим собственото си разследване. Вероятно тялото му скоро ще бъде намерено. Може да ни помогнеш просто като елиминираш другите възможности, ако се появят такива.

— Добре. Какво още?

— Второ, трябва да се извърши много по-щателно проучване на къщата на господин Бордън, преди… ъ-ъ-ъ… да дойдат и други лешояди. Увери се, че не е останало абсолютно нищо друго, което да притесни някой от тях.

— Връщам се обратно тази нощ — кимна Харъд. — Ще ида в дома на Уили още сутринта.

— Чудесно. Трето и последно, бихме искали съдействието ти, за да се оправим с онази последна чарлстънска подробност.

— Която е?…

— Човекът, убил Нина Драйтън, който почти сигурно е виновен за смъртта на твоя приятел Уили. Мелани Фулър.

— Смятате, че още е жива?

— Да.

— И искате да ви помогна да я намерите?

— Не — каза Колбън. — Ние ще я намерим.

— Ами ако е напуснала страната? Аз бих направил това, ако съм на нейно място.

— Ще я намерим — повтори Колбън.

— Ако не искате да я търся, то тогава какво да правя?

— Искаме да присъстваш, когато я задържим. Искаме да прекратиш застраховката й.

— Да я неутрализираш — добави Траск с лека усмивчица.

— Да я терминираш с особено внимание — допълни Кеплър.

Харъд примигна и погледна към прозореца, където стоеше Барент.

Високият мъж се обърна и се усмихна.

— Време е да си платиш членския внос, господин Харъд. Ще намерим старицата вместо теб. После искаме да убиеш нахалната кучка.

 

Харъд и Мария Чен трябваше да излетят от международното в Дълес, за да хванат прекия полет за Лос Анджелис преди нощния специален. Полетът бе отложен с двайсет минути поради технически проблеми. На Харъд ужасно му се искаше да си пийне. Мразеше да лети. Мразеше да се оставя на нечия милост, а точно това означаваха полетите със самолет за него. Знаеше статистиката, която показва колко безопасно е да се лети. Това обаче не го вълнуваше. Имаше ясни спомени от разхвърляни на няколко акра останки, за изкривени парчета метал — все още нагорещени до бяло от огъня, за късове от тела, проснати розови и червени в тревата като парчета сьомга, съхнеща на слънцето. „Бедният Уили!“ — помисли си той.

— Защо не сервират проклетите питиета преди излитане, когато ни трябват? — попита той.

Мария Чен се усмихна.

Лампите на пистата бяха светнали, когато най-сетне се засилиха за отлитането, но щом излязоха над дебелия пласт облаци, разполагаха с още няколко последни минути светлина. Харъд отвори куфарчето си и избута тежката купчина сценарии. Имаше пет потенциални продукта в скута си. Два бяха прекалено дълги — над 150 страници, тъй че той ги пъхна обратно в гнездото на куфарчето непрочетени. Първа страница на третия беше нечетлива, него също остави настрана. Стигна до осма страница от четвъртия ръкопис, когато стюардесата се приближи да вземе поръчките им за питиетата.

— Водка с лед — заяви Харъд. Мария Чен отказа алкохол. Когато младата стюардеса се върна с питието, Тони внимателно я огледа. По негово мнение, едно от най-глупавите решения в корпоративната история беше взето, когато авиолиниите отстъпиха пред обвиненията в полова дискриминация и започнаха да наемат мъже за стюарди. На Харъд дори стюардесите му се струваха по-стари и одомашнени напоследък. Но не и тези. Тя беше млада и с много приятен вид, не от обичайните за авиолиниите „отливки“, а приятно секси по леко селяшки начин. Изглежда беше скандинавка. Имаше руса коса, сини очи и розови бузи, посипани с лунички. Гърдите й бяха големи — може би прекомерно за ръста й — и много сладко опъваха пуловера й в златно и синьо.

— Благодаря ти, скъпа — каза Харъд, когато тя остави чашата на малката масичка пред него. Докосна ръката й, когато тя се изправяше. — Как се казваш?

— Кристен — тя се усмихна, но развали ефекта, като си дръпна прекомерно бързо ръката. — Приятелите ми ме наричат Крис!

— Е, Крис, я поседни тук за миг — Харъд потупа широкия подлакътник на седалката си. — Нека си поговорим малко.

Кристен отново се усмихна, но това беше заучена гримаса, почти механична.

— Съжалявам, господине. Изоставаме от разписанието и вече трябва да сервирам храната.

— Чета един филмов сценарий тука — каза Харъд. — Сигурно ще се хвана и да го продуцирам. Има в него една роля, която ми звучи все едно е писана точно за прелестна млада madchen като теб.

— О, благодаря, но наистина трябва да ломогна на Лори и Кърт с вечерята.

Харъд я стисна за китката, когато тя понечи да си тръгне.

— Нали няма да те убие да ми донесеш още една водка с лед, преди да се хванеш с Кърт и Лори?

Тя си издърпа ръката — бавно, очевидно съпротивлявайки се на изкушението да разтрие китката, която той беше стиснал толкова силно. Не се усмихна.

Второто питие още го нямаше, когато усмихнатата Лори донесе на Харъд вечерята му — пържола и омар. Той не я яде. Навън бе тъмно и обозначителните светлини мигаха в червено в края на крилото. Харъд превключи на горната лампа за четене, но в крайна сметка остави сценария встрани. Погледа как Кристен пъргаво минава насам-натам. Обаче Кърт бе този, който разчисти недокоснатата вечеря на продуцента.

— Ще искате ли още кафе, господине?

Тони не отговори. Гледаше как русата стюардеса флиртува с един бизнесмен и донесе възглавница за съненото петгодишно детенце, което беше на два реда пред него.

— Тони… — поде притеснено Мария Чен.

— Млъквай — изръмжа й той.

Почака, докато Кърт и Лори се затирят в друга посока, а Кристен остане сама близо до предната тоалетна. После се изправи. Момичето се обърна към прохода, за да го остави да се пропъхне помежду им, но инак все едно не го забеляза. Тоалетната беше празна. Харъд влезе вътре и после отвори вратата да надзърне обратно зад ъгъла.

— Извинете, госпожице…

— Да? — Кристен вдигна глава от отрупаните подноси.

— Водата май не тече както трябва.

— Няма налягане?

— Изобщо няма вода — отвърна Харъд. Отстъпи встрани и я остави да влезе. Над рамото си мярна пътниците от първа класа, унесени от музиката в слушалките си, четящи или спящи. Единствено Мария Чен гледаше към тях.

— Май сега си тече както трябва — отбеляза стюардесата. Харъд пристъпи навътре зад нея и заключи вратата. Кристен се стегна и се обърна. Той я хвана за рамото, преди тя да каже и дума.

Стой мирна.

Харъд приближи лице до нейното. Помещението беше много малко и вибрациите от самолетните двигатели пулсираха през преградите и метала.

Очите на момичето се разшириха и тя разтвори устни, като че ли се канеше да заговори, но Тони бутна и от устата й не излезе нито звук. Той се взря в очите й толкова настойчиво, че силата на погледа му беше много по-голяма от натиска на ръката му върху рамото й. Чувстваше съпротивата й и натисна срещу нея. Усети течението на мислите й и натисна още по-силно, проправяйки си път като човек, който гази нагоре по течението на поток. Почувства я как се сгърчва, физически в началото и после в гънките на ума си. Той прикова избледняващото й съзнание толкова здраво, както веднъж бе приковал братовчедка си Елизабет в мач по борба, когато бяха още деца и Харъд случайно се озова отгоре, стиснал ръцете й за китките. Натискаше ги към земята, долната половина на тялото му се озова между краката й, между бедрата й, съпротивляваше се на стегнатите й, алчни слабини с част от теглото си, притеснен и възбуден от внезапната си ерекция и от яростната и мощна борба на безпомощната си пленничка.

Спри. Съпротивата на Кристен отслабна и изчезна. За Харъд физическото проникване в жена беше като шокираща, предпоследна топлина. Имаше внезапен покой и почти стряскащо разхлабване, щом волята му еректира в съзнанието й. Усещането й за „аз“ отслабна като гаснеща светлина. Харъд го остави да гасне. Не направи усилие да плъзне настрани жилото и вълната на мислите й към топлия център на удоволствията в сърцевината й. Не си губи време да я погали. Харъд не се интересуваше от удоволствието й — само от подчинението й.

Не мърдай. Той се наведе дори още по-близко. На изнервените бузи на Кирстен имаше лек златист мъх. Очите й бяха много големи, много сини, с напълно разтворени ириси. Устните й бяха влажни и разтворени. Харъд прекара уста по нейната, захапа лекичко пълната й долна устна и после пъхна език.

Кирстен не помръдна, с изключение на леко възклицание, което би могло да е и въздишка, и стенание, или пък писък, ако тя беше свободна. Имаше вкус на мента. Харъд отново захапа долната й устна, по-остро този път, след което отдръпна глава и се усмихна. На устната й капчица кръв се устреми надолу по брадичката. Очите й се взираха покрай продуцента и през него, пасивни, безстрастни, но зад тях се виждаше искрица страх като полуосъществено движение на животно в клетка зад студени решетки.

Харъд освободи ръката й и прекара длан по бузата й. Той се наслаждаваше на безпомощните гърчове на мозъка й, на твърдата увереност във властта си над него. Паниката й изпълваше ноздрите му като могъщ парфюм. Той пренебрегна умолителните обертонове на гърчовете й и последва добре утъпканите пътеки от мрак към двигателния център в съзнанието й. Оформи и изкова съзнанието й толкова сигурно, колкото яки ръце могат да намачкат меко тесто. Тя въздъхна отново.

Не мърдай. Харъд дръпна блейзъра й и го остави да падне смачкан на полицата зад тях. Малката кабинка отекваше от тежкото му дишане и пулсациите на двигателите. Самолетът леко се залюля и Харъд залитна към стюардесата, бедрата им се докосваха. Неговата възбуда добавяше сила към властта му над нея. Стой тихо.

Тя носеше копринено шалче в червено и синьо — цветовете на авиолинията — затъкнато под бежовата й блуза. Харъд пропусна шалчето, но разкопча блузата с опитни пръсти. Кристен започна да трепери, когато грубо освободи блузата от ластика на полата й, но той стегна умствената си хватка и треперенето спря.

Кристен носеше плътен бял сутиен. Гърдите й бяха бели и тежки, преливаха над бялата дъга на плата. Харъд почувства неизбежната мекота дълбоко в себе си, вълна от любов и загуба, каквато чувстваше винаги. Тя не повлия на контрола му.

Устата на младата жена помръдна леко. Слюнка и кръв трептяха на долната й устна.

Не мърдай. Харъд смъкна блузата от раменете й и я остави да виси на отпуснатите й ръце. Пръстите й се свиха. Той разкопча сутиена й и го вдигна нагоре. Отвори коженото си яке и разкопча собствената си риза, за да потрие гърди в нейните. Гърдите й бяха дори по-големи, отколкото бе сметнал, че може да са, гъвкави под него, кожата беше толкова уязвимо бледа, а зърната толкова нежно розови и недоразвити, че той почувства как гърлото му се стяга от силата на любовта му към нея.

Мъкни, млъкни, млъкни. Мирна, кучко.

Самолетът се наклони по-стръмно наляво. Харъд се облегна върху нея, отпусна тежестта си върху й и отново се потри в меката крива на корема й.

В коридора се чу шум. Някой опита вратата. Харъд вдигна полата й и я качи над широките й бедра до хълбоците. Чорапогащите й се скъсаха, когато грубо ги дръпна надолу, така че ги стъпка, премести с коляно левия й крак встрани и я освободи от тях. Тя носеше бели бикини под чорапогащите. На бедрата й имаше още от мекия, златист мъх. Краката й бяха гладки и твърди. Харъд затвори очи с благодарност.

— Кристен? Там ли си? — беше гласът на стюарда. Бравата изтрака отново. — Кристен? Кърт е.

Харъд свали белите й гащички надолу и си разкопча панталоните. Беше с болезнена ерекция. Докосна основата на корема й точно над линията на срамното окосмяване и допирът го накара да потрепери. Самолетът се залюля в турбуленция. Някъде настоятелно издрънча звънче. Харъд я стисна за задника, раздели й краката и се плъзна нагоре и в нея щом самолетът започна да се тресе по-силно. Усети ръба на мивката под пръстите си, докато теглото й се настаняваше в обятията му. За секунда-две усети суха съпротива и после, за втори път, го заля всепоглъщашото усещане за предаваща се топлина. Харъд грубо се клатеше върху нея. Медальонът от зъб на акула се удряше в разлятите й гърди.

— Кристен? Какво по дяволите става? Времето е ужасно. Кристен? Самолетът подскочи надясно. Мивката и поличката над нея вибрираха. Харъд натисна, повдигна я срещу себе си, натисна пак.

— Стюардесата ли търсиш? — разнесе се и гласът на Мария Чен през тънката врата. — Тя помагаше на една стара дама, която не е добре… всъщност е зле, боя се.

Последва нечленоразделно мърморене. Пот блестеше между гърдите на Кристен. Харъд я притисна по-силно към себе си, изцеждаше я, стягаше я в жестокото менгеме на волята си, вътре в нея, усещаше се как влиза и излиза в грубо отражение на мислите й, вкусва солта на плътта й и саламурата на паниката й, движи я в отговор като голяма, мека кукла, чувства оргазма да се надига в нея, не, в него, двата потока на мисъл и чувства се изсипват в общата тъмна чаша на физическия отговор.

— Не, не съм сигурна — заяви на стюарда Мария Чен. Последва леко почукване на вратата, на сантиметри от лицето на Харъд.

Той се нарегна, изпразни се мощно, усети медальона да се врязва и в двама им и зарови брадичка във вдлъбнатината на врата й. Главата на момичето се изви назад. Устата й се отвори в беззвучен писък и очите й се втренчиха в ниския таван.

Самолетът подскачаше и се люлееше. Харъд целуна потта на гърлото й и спря да вдигне гащите й. Пръстите му трепереха, докато закопчаваше блузата й. Чорапогащникът й беше скъсан на няколко места. Той го напъха в джоба на якето си и изглади гънките на полата й. Краката й изглеждаха достатъчно загорели да прикрият липсата на чорапи.

Харъд постепенно отпусна натиска. Мислите й бяха в пълен хаос, спомените — смесени със сънища. Харъд я отпусна да се превие над мивката, докато отваряше вратата.

— Светнаха знака за закопчаване на коланите, Тони — тънкия силует на Мария Чен изпълни вратата.

— Аха.

— Какво? — обади се Кристен безразлично. Очите й още не се бяха фокусирали. — Какво? — отново сведе лице към металното басейнче и повърна тихо.

Мария влезе и прихвана момичето за раменете. Когато тя приключи, секретарката избърса лицето й с мокра салфетка. Харъд стоеше в коридора — бе се подпрял на касата на вратата, докато самолетът подскачаше като малко корабче в бурно море.

— Какво? — попита Кристен и сляпо се взря в Мария Чен. — Не знам… защо съм… помня?

Мария погледна към Харъд, докато галеше челото на момичето.

— Най-добре иди седни, Тони. Ще ни вкараш в беля, задето не си си закопчал колана.

Харъд се върна на мястото си и взе сценария, който беше чел. Мария Чен се върна при него след малко. Турбуленцията затихваше. Далеч отпред притеснените възгласи на Кърт заглушаваха дори воя на моторите.

— Не знам — чу се приглушеният отговор на Кристен. — Не знам!

Харъд го пренебрегна и се зае да си вади бележки в полетата на ръкописа. След няколко минути вдигна очи и видя, че Мария Чен го гледа. Той се усмихна, мускулите в ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Не ми харесва да чакам дълго второто си питие — каза тихо.

Мария Чен се обърна на другата страна и се втренчи в мрака и в примигващата червена светлина в края на крилото.

 

Рано на следващата сутрин Тони Харъд подкара към къщата на Уили. Пазачът на вратата разпозна колата на Харъд от разстояние и отвори точно когато червеното ферари спря пред него.

— Добро утро, Чък!

— ’Брутро, господин Харъд. Не съм свикнал да ви виждам тук толкова рано.

— И аз не съм свикнал, Чък. Тряба да попрелистя още малко работни бумаги. Да поразмърдам финансите за някои нови проекти, дето Уили ни е набутал. Конкретно за едно нещо, наречено „Белият роботърговец“.

— Да, гусине, четох за това.

— Охраната тук ли си остава, Чък?

— Да, гусине, поне до търга другия месец.

— МакГуайър ли ви плаща?

— Да, гусине. От името на имението.

— Аха. Е, ще се видим пак, Чък. И не взимай бонбонки от непознати!

— Вие също, гусин Харъд.

Тони подкара с доволен кикот и ускори по дългата алея. Утринното слънце създаваше калейдоскоп от цветове през редицата тополи по протежение на алеята. Харъд завъртя колата около сухия фонтан пред главния вход и паркира близо до западното крило, където бяха кабинетите на Уили.

Домът на Бил Бордън в Бел Еър изглеждаше като дворец от някоя бананова република, който е бил преместен на север. Имаше квадратни километри кирпич и червени плочки, а прозорците бяха разделени на множество малки сектори, в чиито стъкла сияеха утринните слънчеви лъчи. Портите се отваряха към дворове, които бяха оградени от покрити веранди, те пък водеха към светли, просторни стаи, на свой ред свързани с коридори и други дворове. Къщата сякаш беше правена в продължение на няколко поколения, а не издигната наведнъж в горещото лято на 1938 за дребен филмов магнат, който умрял три години по-късно, докато гледал задръстванията.

Харъд използва ключа си да влезе в западното крило. Венецианските щори хвърляха жълти ивици по килима в кабинета на секретарката.

Стаята беше спретната, пишещите машини — покрити, бюрата — почистени. Харъд усети угризение, когато се сети за обичайния хаос от звънящи телефони и шум, който бе царял тук. Кабинетът на Уили беше две врати по-нататък, зад конферентната зала.

Харъд извади парче хартия от джоба си и отвори сейфа. Премести цветните папки и сгънатите документи в средата на голямото, бяло бюро на Уили. Отключи вътрешния шкаф и въздъхна. Очертаваше се тежка сутрин.

Три часа по-късно той се протегна, прозя се и избута креслото си назад от претрупаното бюро. В документите на Уилям Бордън нямаше нищо, което да притесни когото и да е, освен няколко любители и поклонници на качеството в киното. Харъд се изправи и имитира няколко боксови удара със стената за спаринг-партньор. Адидаските му го караха да се чувства лек и пъргав. Носеше син анцуг с отворени ципове на китките и глезените. Беше гладен. Пристъпвайки леко — маратонките му тихо съскаха по плочките — той тръгна по коридора на западното крило, през двор с фонтан, надолу през голяма покрита тераса, достатъчно широка да побере събрание на Гилдията на екранните актьори и към кухнята, където влезе през южната врата. Все още имаше храна в хладилника. Той си отвори бутилка шампанско и се зае да маже майонеза на парче франзела, когато чу шум. Все още с бутилката в ръка, тръгна през голямата трапезария към дневната.

— Хей, какво по дяволите правиш, шибаняк? — провикна се Харъд. На десетина метра от него някакъв човек се беше привел и претърсваше полиците там, където Уили държеше видеокасетите си. Човекът бързо се изправи и сянката му затанцува по седемметровия екран в ъгъла.

— О, ти ли си? — възкликна Харъд. Младежът беше един от приятелите на Уили, когото те с Том МакГуайър бяха преследвали няколко дни преди това. Беше много млад, много рус и с онзи идеален тен, който малцина по света могат да си позволят да поддържат. Момчето бе високо над метър и осемдесет и беше само по прилепнали плувки и джапанки. По голото му тяло се вълнуваха мускули. Само делтоидните и гръдните бяха достатъчно доказателство за стотици и стотици часове, прекарани в коремни преси и борба в машината на „Юнивърсъл“. Стомахът му според Харъд изглеждаше така, все едно някой редовно го замерва с камъни.

— Аха, аз съм. Нещо да ти требе?

Тони си помисли, че гласът на хлапето звучи по-скоро като този на морски пехотинец, отколкото като на плажна фея от Малибу. Въздъхна уморено и отпи голяма глътка от шампанското. Избърса си устата.

— Я си обирай крушите оттук, хлапе! Проникнал си незаконно в частна собственост.

Лицето на загорелия Купидон се сви в гримаса.

— А, да бе, и кой го казва? Бил ми беше добър приятел.

— Аха.

— Имам право да съм тука. Деляхме значима връзка.

— Аха, и кутия вазелин — отряза го Харъд. — Сега си обирай крушите, преди да са те изхвърлили.

— Аха, и кой ще ме изфърли?

— Аз — отвърна Харъд.

— Ти и още кой? — Момчето се изправи в пълния си ръст и сви мускулите си. Харъд не би могъл да различи бицепс от трицепс, всички му изглеждаха слети като карета на надуваем дюшек под прилепнал брезент.

— Аз и ченгетата — обясни на хлапето и отиде до телефона близо до вратата.

— Тъй ли? — младежът издърпа слушалката от лявата ръка на Харъд и после откъсна жицата от телефона. Недоволен от това, той изсумтя и изстръгна и кабела от стената.

Тони сви рамене и остави бутилката с шампанско.

— Я се успокой, Бруси. Има и други телефони в къщата. Уили имаше купища и купища телефони.

Момчето с три бързи стъпки се озова пред Харъд и го блокира.

— Не бързай толкова, шибаняко!

— Шибаняк ли? Божке, не бях чувал тоя израз, откакто се дипломирах в гимназията на Ивънстън. Да знаеш и други такива, Бруси?

— Не ме наричай Бруси, лайноглавецо.

— А, виж, това не ми хареса — Харъд пристъпи зад него. Момчето облегна три пръста на гърдите му и бутна. Тони се отблъсна от облегалката на секцията. Хлапето отскочи назад и се присви, вдигнало ръце в странна поза.

— Карате? — попита Харъд. — Хей, няма нужда, да загрубяваме! — гласът му леко затрепери.

— Лайноглавец. Мръсен шибан задник!

— Ъ-ъ, почваш да се повтаряш. От възрастта е — каза Харъд и се обърна, уж да побегне. Хлапето скочи напред. Тони завърши обръщането си, бутилката с шампанско отново се бе озовала в ръката му. Тя се издигна във висока арка, която свърши с удар в лявото слепоочие на малкия. Бутилката не се счупи. Разнесе се глух тупкащ звук — донякъде все едно голям гонг е бил ударен с мъртва котка — и хлапето падна на дясното си коляно, с увиснала глава. Харъд пристъпи напред и ритна силно по въображаема топка, като кракът му попадна точно под тежката челюст на хлапето.

— А-у-у-у! — изпищя Тони Харъд и стисна маратонката си „Адидас“. Заподскача на левия си крак, а момчето политна назад, отблъсна се на дебелите възглавници на дивана и се приземи на колене пред него като покаял се грешник. Харъд грабна една тежка мексиканска лампа от крайната маса и я заби в хубавото му лице. За разлика от бутилката, лампата се счупи с доста удовлетворителен звук. Същото стана с носа на хлапето и с други по-малко стърчащи негови части. Падна настрани на дебелия килим като гмуркач, който скача от лодка.

Харъд го прекрачи и отиде до телефона в кухнята.

— Чък? Тони Харъд е. Сложи Леонард на предната врата и докарай колата си до къщата, ако обичаш. Уили е оставил тук малко боклук, който трябва да се занесе на бунището.

По-късно, след като приятелчето на Уили бе откарано към спешното и Харъд довърши втория си набег за шампанско и франзела с пастет, той се върна към видеотеката на Уили. На лавиците имаше повече от триста касети. Някои бяха копия от ранните триумфи на Уили — такива касови удари като „Трима на люлката“, „Създание на плажните купони“ и „Парижки спомени“. Наблизо бяха подредени и осемте филма, които Харъд беше копродуцирал с Уили, включително „Училищното клане“, „Децата умряха“ и две от сериите на „Валпургиевата нощ“. На полиците имаше и стари любими касети от някои екранни тестове, провалени снимки, пилотна серия и три епизода от неуспешното попълзновение на Уили в телевизионните територии — „Неговото и нейното“ — и пълна сбирка от порното на Джери Дамиано, плюс някои нови студийни филми, както и забавна колекция други касети. Приятелчето беше извадило някои ленти и Харъд включи проектора, след което пъхна една от тях във видеото. Написаното на компютър заглавие беше „Александър и Байрон, 4/23“.

Началните снимки започваха в големия плувен басейн на Уили. Камерата зави надясно, мина покрай водопада и към отворената врата на спалнята на Уили. Слаб млад мъж в червени бикини изскочи на светло. Той махна на камерата в най-добрия стил на домашно сниманите филмчета и застана несръчно до бесейна. „Малко приличаше — помисли си Харъд — на анемична, плоскогръда версия на Венера в счупена раковина“ Внезапно мускулестото приятелче изникна от сенките. Носеше още по-плитки червени гащички и незабавно влезе в серия демонстрационни пози. Слабият младеж — Александър? — с мимики изрази одобрението си.

Харъд знаеше, че Уили притежава чудесна система микрофони за домашното си видеооборудване, но точно тази екскурзия в дебрите на киното беше тиха като ранните произведения на Чаплин.

Момчето завърши демонстрацията на мускулите си с извивка на торса. По това време Александър вече беше на колене, поклонник в краката на Адонис. И когато Адонис зае последната си поза, поклонникът посегна и смъкна бикините на божеството си. Тенът на хлапето беше идеален. Харъд изключи видеото.

— Байрон? — промърмори под носа си. — Иисусе!

Върна се до полиците на стената. Отне му петнайсет минути, но накрая все пак намери онова, което търсете. Бе наречено „В случай че умра“ и беше пъхнато между „Хладнокръвно“ и „В сърцето на нощта“. Харъд седна на отоманката и завъртя касетата в ръцете си. В слабините си усещаше празнота и имаше желание да иде право до вратата и да се махне от тук. Пъхна касетата във видеото, натисна бутона за включване и се наведе напред.

— Здрасти, Тони — каза Уили, — поздрави от гроба!

Образът му беше по-голям, отколкото бе самият той на живо. Седеше на надуваем стол близо до басейна си. Зад него бризът развяваше листата на палмите, но никой друг — дори и слуга — не се забелязваше наоколо. Бялата коса на Уили бе сресана напред, но Харъд ясно виждаше обгорените от слънцето плешивини. Старецът носеше свободна, шарена хавайска риза и торбести зелени шорти. Коленете му бяха бели. Сърцето на Тони се разблъска в гърдите му.

— Ако намериш тази касета — продължи образът на Уили, — то трябва да приема, че някакво нещастно събитие ме е разделило от теб. Вярвам, че ти, Тони, ще си първият, който намери това… м-м-м… последно слово и че го гледаш сам.

Харъд сви юмруци. Не можеше да познае кога точно е снимана касетата, но изглежда беше неотдавна.

— Вярвам, че си се погрижил за каквато там недовършена работа съм оставил — продължи Уили. — Знам, че компанията ще бъде в добри ръце. Кротко, приятелю, ако вече са прочели завещанието, не бой се. Няма нищо изненадващо в тази касета. Къщата е твоя. Това е приятелско посещение като между стари прители, ja?

— Шибай се — изсъска Харъд. По ръцете му косъмчетата настръхваха.

— …наслаждавай се на къщата — тъкмо казваше Уили. — Знам, че никога не си я харесвал чак толкова, но е лесно обратима в инвестиционен капитал, ако възникне нужда. Може би може да я използващ за малкия си проект с „Белия роботърговец“, а?

Касетата беше прясна. Харъд потрепери при все топлия ден.

— Тони, много малко имам да ти кажа! Ще се съгласиш, че се отнасях към теб като към свой син, nicht wahr? Е, ако не към син, то поне като към любим племенник. Това е въпреки факта, че ти не винаги си бил честен с мен, както би трябвало да си. Имаш приятели, за които не си ми разказвал… не е ли така? А, добре де, никое приятелство не е идеално, Тони. Може би и аз не съм ти казвал всичко, което би трябвало да знаеш за моите приятели. Човек има право на личен живот, нали?

Харъд се надигна, почти вцепенен и съвсем забравил да диша.

— Вече няма значение — каза Уили и отклони поглед от камерата да се намръщи на мухичките, които танцуваха над басейна. — Ако гледаш тази касета, сигур’ съм умрял. Никой не живее вечно, Тони. Ще го разбереш, когато стигнеш моята възраст… — старецът отново погледна право в камерата. — Ако доживееш тази възраст — усмихна се. Изкуствените му челюсти бяха идеални. — Само три неща имам да ти казвам още, Тони. Първо, съжалявам, че така и не се научи да играеш шах. Знаеш какво означаваше играта за мен. Но това е повече от игра, приятелю. Ja, повече от игра е. Ти веднъж ми каза, че нямаш време за такива игрички, когато имаш живот да живееш. Е, никога не е късно да се научиш, Тони. Дори мъртвец може да ти помогне в това. Zweitens, второ, трябва да ти кажа, че винаги съм мразил обращението „Уили“. Ако се срещнем в отвъдния живот, Тони, бих те помолил да се обръщаш към мен другояче. Хер фон Борхерт ще е по-приемливо. Или дер Майстер. Вярваш ли в отвъдния живот, Тони? Аз да. Сигурен съм, че съществува. Как си представяш подобно място, а? Винаги съм си представял рая като прекрасен остров, на който всичките ни нужди са задоволени, където има много интересни хора, с които да си говориш и където човек може да Ловува колкото му сърце иска. Прекрасна картинка, не ли?

Харъд примигна. Често беше срещал израза „да плувнеш в студена пот“, но досега не беше изпитвал такова нещо. Вече знаеше какво е.

— И накрая, Тони, трябва да те попитам. Що за име е Харъд, а? Казваш, че си от християнското паство в Средния запад и със сигурност споменаваш достатъчно често името Христово, но мисля, че най-вероятно фамилията ти има друг произход, а? Мисля, че може би скъпият ми племенник е евреин. А, ех, вече няма значение. Можем да поговорим за това, когато отново се срещнем в рая. Междувременно, на тази касета ще намериш някои сведения, Тони. Добавил съм например извадки от новините. Може да ги сметнеш за достатъчно полезни, макар че обикновено нямаш време за такива работи. Сбогом, Тони. Или по-скоро, Auf Wiedersehen! — Уили помаха на камерата. Касетата избледня за няколко секунди и продължи с репортаж с петмесечна давност за залавянето на холивудския удушвач. Последваха още извадки от новини те, които покриваха подбор от случайни на пръв поглед убийства от последната година. Двайсет и пет минути по-късно лентата свърши и Харъд изключи видеото. Дълго време стоя, стиснал главата си с ръце. Накрая се изправи, извади касетата, пъхна я в джоба на якето си и си тръгна.

Караше яко по пътя към къщи, взе обиколния път, блъскаше колата от скорост на скорост, влезе в холивудската магистрала с над сто и шейсет километра в час. Никой не го спря. Анцугът му беше прогизнал от пот, когато паркира на собствената си алея и натисна спирачката под похотливия поглед на сатира си.

Харъд отиде до бара близо до джакузито и си наля голяма чаша водка. Изпи я на четири глътки и извади касетата от джоба си. Отвори я и я изкорми на пода, като откъсна краищата на лентата от пласмасовите колелца в касетата. Отне му няколко минути да изгори всичките метри целулоид в старата яма за барбекю на терасата зад басейна си. В пепелта останаха само стопени парченца. След това продължително блъска празната кутия в каменния комин на пещта, докато накрая пластмасата не се счупи. Той хвърли счупената касета в кофата за боклук и влезе вътре да си налее още една водка, смесена с лимонов сок този път.

Накрая се съблече и се изтегна в джакузито. Беше почти заспал, когато влезе Мария Чен с днешната поща и диктофона му.

— Остави ги там — посочи той и се върна към дрямката си. Петнайсет минути по-късно той отвори очи и започна да се рови през днешната купчина пликове, като от време на време диктуваше бележки или кратки отговори в сонито. Бяха пристигнали четири нови сценария. Том МакГуайър му беше пратил цял куп хартии, свързани с придобиването на къщата на Уили, подготовката за търга и плащането на данъците. Имаше три покани за парти и Харъд си направи бележка да обмисли едната от тях. Майкъл Мей-Дрейнън, наперен млад писател, му пращаше надраскана набързо бележка, в която се оплакваше, че Шуберт Уилямс, режисьорът, вече преписвал сценария на Дрейнън, а проклетото нещо дори не било завършено още. Дали Харъд би се намесил, ако обича? Иначе той, Дрейнън, ще напусне проекта. Харъд хвърли настрани бележката и продиктува отговор.

Последното писмо беше в малък, розов плик с адрес в Пасифик Палисейдс. Хартията на листа си подхождаше с плика и бе леко парфюмирана. Почеркът беше стегнат и силно наклонен, с детински кръгчета над и-кратките.

Скъпи господин Харъд,

 

Не знам какво ми стана миналата събота. Никога няма и да разбера. Но не ви виня и ви прощавам, дори ако не мога да простя на себе си.

Днес Лорън Стайлс, моят агент, получи пакет с проектодоговор по повод офертата ви за онзи филм. Казах на Лорън и майка ми, че има някаква грешка. Казах им, че съм говорила с господин Бордън за филма точно преди смъртта му и не сме стигнали до споразумение.

Не мога да се свързвам с такъв проект в тази точка на кариерата си, господин Харъд! Сигурна съм, че разбирате положението ми. Това не означава, че няма да работим заедно по някой друг филм занапред. Вярвам, че разбирате това решение и ще премахнете всички пречки — или всички притеснителни елементи — които може да навредят на подобна бъдеща връзка.

Знам, че завися от вас да направите каквото трябва в тази ситуация, господин Харъд. Вие споменахте миналата събота, че сте наясно, че съм член на църквата на Иисус Христос и светците от седмия ден. Сигурно разбирате, че вярата ми е много силна и посвещението ми на Господ и Неговите закони стои преди всичко останало.

Моля се — и сърцето ми подсказва, че ще стане така — Господ да ви разкрие да видите правилния начин на действие при това положение.

 

Най-искрено ваша:

Шайла Берингтън

Харъд върна ароматизирания лист за писма обратно в плика. Шайла Берингтън. Почти я беше забравил. Вдигна малкия диктофон и заговори във вградения микрофон на ръба му.

— Мария, писмо до Том МакГуайър. Скъпи Том. Ще махна от пътя всички тези законови дивотии, веднага щом мога. Продължавай с търга както е предвидено. Нов ред. Много се радвам да чуя, че са ти харесали любителските порнофилми, които ти пратих за рождения ден на Кал. Така си и мислех, че вие, момчета, ще си паснете с тях. Пращам ти друга касета, която също сигурно ще ти хареса. Не ми задавай въпроси, просто се забавлявай. Чувствай се поканен да правиш колкото копия ти се искат. Може би Марв Сандборн и приятелчетата във „Фор Стар“ също ще се накефят от нея. Нов ред. Ще ти пратя нещата веднага щом мога. Счетоводителите ми са насреща. Нов ред. Предай поздрави на Сара и хлапетата. За край. Много поздрави! И, Мария, дай ми го да го подпиша днес, става ли? Приложи касета 165. И, Мария, нека бъде специална пратка!

6
Чарлстън,
вторник, 16-и декември 1980

Младата жена стоеше съвсем неподвижна, с протегнати ръце, и двете бяха стегнати около приклада на пистолет, дулото пък беше прицелено в гърдите на Саул Ласки. Той знаеше, че ако излезе от гардероба, тя може и да стреля, но нямаше сила на земята, която да го задържи на това тъмно място, където смрадта на Ямата лъхаше в ноздрите му. Той се препъна навън, в сивата светлина на спалнята.

Жената отстъпи назад и задържа пистолета насочен. Не стреля. Саул дълбоко си пое дъх и отбеляза, че жената е млада и чернокожа, на белия й шлифер има капчици и косата й е подстригана късо, в афростил. Може и да бе привлекателна, но му беше трудно да се фокусира върху друго освен пистолета, който тя държеше насочен към него. Беше малък автоматичен пистолет — той прецени, че вероятно е трийсет и втори калибър — но размерите му не пречеха на тъмния кръг на дулото да привлича цялото внимание на Саул.

— Горе ръцете — каза жената. Гласът й беше плавен, чувствен и с образован южняшки акцент. Ласки вдигна ръце и сключи пръсти зад врата си.

— Кой си ти? — попита тя. Продължи да стиска автоматика с две ръце, но не изглеждаше опитна в употребата на оръжие. Остана прекалено близо до него, на не повече от метър и половина. Саул знаеше, че има нелош шанс да изблъска дулото, преди тя да натисне спусъка. Не посегна да го направи. Тя повтори:

— Кой си ти?

— Казвам се Саул Ласки.

— Какво правиш тук?

— Би трябвало да те питам същото!

— Отговори на въпроса — тя вдигна пистолета, сякаш да го подкани. Саул вече знаеше, че си има работа с аматьор с огнестрелното оръжие — човек, когото телевизията е заблудила, че оръжията са магически пръчки, които могат да накарат хората да ти се подчиняват. Огледа я. Тя беше по-млада, отколкото му се бе сторило първоначално — на двайсет и една-две. Имаше привлекателно, овално лице, нежни черти, пълни устни и големи очи, които изглеждаха целите черни на тази слаба светлина. Кожата й беше точно с цвета на кафе със сметана.

— Ами, оглеждам наоколо — отвърна Саул. Гласът му бе стабилен, но за свое учудване откри, че тялото му реагира както всеки път, когато насочваха оръжие към него; тестисите му се опитваха да се скрият в корема и изпитваше неустоима нужда да се скрие зад някого, който и да е, зад себе си ако ще.

— Къщата беше запечатана от полицията — отбеляза тя. Саул забеляза, че казва „полиция“, а не „по-лиця“, както беше характерно за мнозина чернокожи в Ню Йорк.

— Да — съгласи се той. — Знам, че я запечатаха.

— Тогава какво правиш тук?

Ласки се поколеба. Погледна я в очите. Там прочете раздразнение, напрежение и настоятелност. Човешките емоции го успокоиха и го убедиха да й каже истината.

— Аз съм лекар — обясни. — Психиатър. Интересувам се от убийствата, които станаха тук миналата седмица.

— Психиатър? — момичето изглежда не му повярва. Пистолетът не трепна. В къщата вече беше доста тъмно, единствената светлина идваше от газовия фенер долу в двора. — И защо, тогава влезе с взлом?

Саул сви рамене. Ръцете му започваха да омаляват.

— Може ли да си сваля ръцете?

— Не.

Той кимна.

— Боях се, че властите нямаше да ме пуснат да вляза в къщата. Надявах се да намеря тук нещо, което да обясни събитията. Не вярвам да има такава улика обаче.

— Би трябвало да повикам полицията — предизвикателно подметна жената.

— Непременно — съгласи се Саул. — Не видях телефон горе, но сигурно има все някъде. Нека звъннем на ченгетата. Обади се на шериф Джентри. Ще ме обвинят за незаконно влизане в чужда собственост. Но теб ще те окошарят за влизане с взлом, заплаха за убийство и притежаване на незаконно оръжие. Предполагам, не е регистриран?

Момичето трепна, щом той спомена името на Джентри. Не отговори на въпроса му, вместо това попита с предателски секващ глас:

— Какво знаеш за убийствата миналата събота.

Саул изви гръб, за да облекчи болката във врата и раменете си.

— Знам само — каквото прочетох — отговори. — Макар че съм се срещал с едната от жените — Нина Драйтън. Мисля, че в цялата история има нещо по-голямо, отколкото полицията — шериф Джентри и онзи човек от ФБР, Хейнс — си представят.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че девет човека умяха в града миналата събота и никой не може да обясни какво е станало. Мисля, че има нещо общо, което властите пропускат. Болят ме ръцете, госпожице! Смятам да си ги сваля, но други движения няма да правя — и той отпусна длани, преди чернокожата да може да реагира.

Тя отстъпи една крачка. Старата къща улягаше около тях. Някъде на улицата за секунда изгърмя радиото на кола и млъкна.

— Мисля, че лъжеш — реши момичето. — Може да си обикновен крадец или някакъв маниак на лов за сувенири. Или пък самият ти имаш нещо общо с убийствата?

Саул не каза нищо. Взираше се в нея в мрака. Малкият пистолет едва се забелязваше в ръцете й. Можеше да подуши несигурността й. След малко все пак заговори.

— Престън — каза. — Джоузеф Престън, фотографът. Съпруга? Не, не съпруга. Шериф Джентри каза, че господин Престън живял тук от… двайсет и шест години, струва ми се. Негова дъщеря, вероятно. Да, дъщеря му.

Момичето отстъпи още една крачка.

— Баща ти беше убит на улицата — каза Саул. — Брутално. Безсмислено. Властите не ти казват нищо съществено, а онова, което казват, не е задоволително. Така че чакаш. Наблюдаваш. Вероятно си следила къщата с дни. После ей го, идва този нюйоркски евреин с шапка за тенис и се катери по оградата. Ти си мислиш: „А-ха, този ще ми каже нещо!“. Прав ли съм?

Момичето запази мълчание, но свали пистолета. Саул виждаше как раменете й потрепват леко, сякаш плаче.

— Е-е — додаде и нежно я докосна по ръката, — може би мога да помогна. Може би заедно ще открием някакъв смисъл в тази лудост! Ела, да се махнем от тази къща. Тук мирише на смърт.

 

Дъждът беше спрял. Градината ухаеше на мокри листа и пръст. Момичето поведе Саул към далечния край на къщичката за карети, където имаше дупка, изрязана между старото желязо и новата мрежа. Той се пъхна след нея през тесния отвор. Забеляза, че тя пусна пистолета в джоба на белия си шлифер. Тръгнаха по алеята, стъпките им хрущяха леко по сгурията. Нощта беше студена.

— Откъде знаеше? — попита тя.

— Не знаех. Просто предположих.

Стигнаха до улицата и постояха известно време в мълчание.

— Колата ми е отпред — каза момичето накрая.

— О? Тогава как ме видя?

— Забелязах те, когато мина оттук. Изглеждаше странно и почти спря пред къщата. Когато зави зад ъгъла, просто те последвах — да проверя.

— Хм-м — отбеляза Саул. — Не ме бива за шпионин.

— Наистина ли си психиатър?

— Да.

— Не си от тук обаче.

— Не. От Ню Йорк съм. От време на време работя в клиниката в Колумбийския университет.

— Американски гражданин ли си?

— Да.

— Акцентът ти. Какъв е… немски?

— Не, не немски — възрази Саул. — Роден съм в Полша. Как се казваш?

— Натали — отвърна тя. — Натали Престън. Баща ми беше… знаеш каква е историята?

— Не — отвърна Саул. — Почти нищо не знам. В този момент знам със сигурност само едно.

— Какво? — очите на младата жена направо сияеха.

— Че умирам от глад — обясни й той. — Не съм хапвал нищо от закуска насам, като изключим едно отвратително кафе в кабинета на шерифа. Ако се присъединиш към мен на вечеря, можем да продължим разговора си.

— Добре, но при две условия — прие Натали Престън.

— Какви например?

— Първо, че ще ми кажеш всичко, което знаеш и може да помогне да се обясни убийството на татко.

— И?

— Второ, че ще свалиш тази мокра шапка, докато се храним.

— Дадено! — ухили се Саул Ласки.

 

Ресторантът се наричаше „При Хенри“ и беше само на няколко пресечки встрани, близо до стария пазар. Отвън не изглеждаше обещаващо. Бялата варосана фасада нямаше прозорци и обозначения с изключение на една-единствена светеща табела над тясната врата. Отвътре беше стар и напомни на Саул за хотелчето недалеч от Лодз, където семейството му се хранеше често, когато беше момче. Високи негри в чисти бели сака пристъпваха незабележими между масите. Въздухът беше натежал от апетитния аромат на вино и морски деликатеси.

— Прекрасно — възкликна Саул. — Ако храната е толкова вкусна, колкото ароматът обещава, ще бъде прелестна вечеря.

И беше. Натали поръча салата от скариди. Саул си взе риба-меч, сервирана на шиш-кебап със задушени зеленчуци и малки, бели картофчета. Пиха изстудено бяло вино и говориха на най-различни теми — за всичко, освен за онова, заради което бяха дошли.

Натали узна, че Саул живее сам, макар че го преследва една икономка, която е отчасти пациентка и отчасти терапевт. Той увери Натали, че със сигурност няма да изпита нужда от професионалните услуги на колегите си, поне докато Тема продължава да му обяснява собствените му неврози и да търси лечение.

— Значи нямаш семейство? — попита момичето.

— Не и в Щатите — съгласи се Саул и кимна на сервитьора да отнесе чиниите им. — Имам братовчед в Израел, там са и останалите ми роднини.

На свой ред той успя — с малко усилия — да измъкне от Натали, че майка й е умряла преди няколко години и че сега момичето преподава в колеж.

— Казваш, че си отишла в университет на Север? — не повярва на ушите си той.

— Е, не точно на Север, в Сейнт Луис е. Вашингтонския университет.

— Защо си избрала толкова отдалечено място? Нали има чарлстънски колеж? Мой приятел за кратко преподаваше в Севернокаролинския университет в… Кълъмбия ли е?

— Да.

— И „Уолфорд Колидж“. Това е в Южна Каролина, нали?

— Ми да — кимна Натали. — Пропусна университета „Боб Джоунс“ в Грийнвил, но баща ми искаше да ида колкото се може по-далеч от онова, което нарича „Пръстена на «червените якички»“. Вашингтонският университет в Сейнт Луис е идеално място да завършиш образованието си… едно от най-добрите, където може да влезеш със степен по изящни изкуства. Или поне да получиш диплома.

— Значи си художничка?

— Фотографка — поясни Натали. — Снимам по малко. Но правя скици и масивни платна. Имам бакалавърска степен по английски. Ходих в училище в Обърлин, Охайо. Да си го чувал?

— Да.

— Е, една моя приятелка — много добра акварелистка на име Даяна Голд — ме убеди миналата година, че ще е забавно да преподавам. Но защо ти разказвам всичко това?

Саул се усмихна. Сервитьорът дойде със сметката и той настоя да я плати. Остави щедър бакшиш.

— Няма да ми кажеш нищо, нали? — попита Натали. В тона й се усети прикрита болка.

— Напротив — възрази Саул. — Вероятно ще ти кажа повече, отколкото някога съм казвал на когото и да е. Въпросът е… защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… защо си вярваме един на друг? Виждаш някакъв непознат да влиза с взлом в една къща и два часа по-късно си бъбрим на вечеря. Срещам млада дама, която незабавно се прицелва в мен с пистолет и след няколко часа съм готов да споделя с нея неща, които са останали тайна в продължение на много години. Защо стана така, госпожо Престън?

— Госпожица Престън. Натали. Пък и мога да говоря само от мое име.

— Ами, моля.

— Имате честно лице, доктор Ласки. Може би „честно“ не е най-точната дума. Грижовно лице. Познал сте мъка… — Натали спря.

— Всички сме познали мъката — меко отбеляза Саул. Чернокожата кимна.

— Но някои хора нищо не са научили. Мисля, че не сте от тях. То е… познава се по очите ви. Не знам как другояче да го изразя.

— Значи на това базирате преценката си за хората? — полюбопитства Саул. — На очите им?

Натали го погледна.

— Че защо не? Вие по-добър начин ли имате? — не беше заяждане, а сериозен въпрос.

Той полека поклати глава.

— Не. Вероятно няма по-добър начин. Не и като начало.

 

Те подкараха на югозапад от Историческия Чарлстън, Саул следваше зелената „Нова“ на момичето със своята тойота под наем. Пресякоха река Ашли по шосе 17 и спряха няколко минути по-късно в квартал, наречен Сейнт Андрюз. Къщите тук бяха прилични, районът — спретнат, но очевидно работнически. Саул паркира на алеята зад колата на Натали Престън.

Отвътре къщата беше чиста и удобна — истински дом. Голямо кресло и масивен диван заемаха повечето пространство в малката дневна. Камината бе готова за запалване — бялата плоча беше отрупана с шведски бръшлян и многобройни семейни снимки в метални рамки. На стените бяха закачени и други рамкирани снимки, но тези бяха предмети на изкуството, не прости кадри. Саул се разходи от снимка на снимка, докато Натали светне лампите и си окачи шлифера.

— Ансел Адамс — каза, когато се взря в черно-бяла фотография с малко пустинно селце и гробище, засияло в светлината на залеза, с надвиснала бледа луна. — Чувал съм го.

На друга снимка имаше ниски облаци, които настъпваха над град, разположен на хълм.

— Майнър Уайт — поясни Натали. — Татко е бил там в началото на петдесетте.

Имаше снимки от Имоджин Кънингам, Себастиан Милито, Джордж Тайс, Андре Кертец и Робърт Франк. Позата на Франк накара Саул да се спре. Човек с тъмен костюм и патерица стоеше на прага на старинна къща или хотел. Лицето му беше скрито зад стълби, които водеха към втория етаж на верандата. На Ласки му се прииска да пристъпи встрани, за да може да види чертите на човека. Нещо в снимката събуди тъгата в него.

— Съжалявам, но не съм чувал повечето от тези имена — отбеляза той. — Те известни фотографи ли са?

— Някои да — отвърна Натали. — Снимките сега струват стотици пъти повече, отколкото татко е платил за тях, но той никога не би ги продал… — тя се поколеба.

Саул си избра снимка на чернокожо семейство на пикник. Съпругата беше усмихната широко и стоеше изправена, а черната й коса бе навита в стил отначалото но шейсетте.

— Майка ти?

— Да — кимна Натали. — Умря при катастрофа през юни 1968-а. Два дни след като бе убит Робърт Кенеди. Бях на девет.

Малкото момиченце на снимката стоеше на масата за пикник, усмихваше се и намигаше на баща си. Наблизо имаше и друг портрет на бащата на Натали, негова снимка като по-възрастен — сериозен и доста красив. Тънките мустачки и сияйните очи напомниха на Саул за Мартин Лутър Кинг без двойката брадичка.

— Това е прекрасна снимка.

— Благодаря. Направих я миналото лято. Саул се огледа.

— Няма ли снимки на баща ти тук?

— Ето ги — Натали го поведе към трапезарията. — Татко не искаше да ги окача в същата стая като другите.

Над покритото пиано на дългата стена срещу масата за хранене бяха закачени четири черно-бели снимки. Две бяха игри на светлина и сенки върху стените на стари тухлени къщи. Една представляваше изумително осветeна панорамна снимка на плаж и море, които продължават до безкрая. Последната разкриваше горска пътека и беше игра на равнини, сенки и композиция.

— Прекрасни са — каза Саул, — но на тях няма хора.

Натали се засмя леко.

— Така е. Татко правеше портретни снимки, за да си вади хляба и казваше, че, проклет да е, няма да прави същото и като хоби. А освен това беше срамежлив. Никога не е щраквал хора в изненадващи пози… и винаги настояваше да взимам писмено разрешение, ако го правя. Мразеше да се нарушава личния живот на хората. Освен това татко просто… ами… срамуваше се. Ако се обаждаше да доставят пица, винаги ме молеше аз да звънна — гласът на Натали натежа и тя се извърна за миг. — Какво ще кажеш за едно кафе?

— Да — прие Саул, — благодаря ти много.

До кухнята имаше тъмно помещение. Сигурно в началото е било предназначено за баня.

— Тук ли ти и баща ти вадихте снимките? — попита.

Натали кимна и светна лампата. Малката стаичка беше спретнато подредена — увеличител, ванички, бутилки с препарати, всичко на полиците и с етикетчета. На найлоново въже над мивката бяха окачени десетина снимки. Саул ги огледа. Всички бяха на къщата на Фулър, снети на различно осветление, по различно време на деня и от различни гледни точки.

— Твои ли са?

— Да — кимна Натали. — Знам, че е глупаво, но е по-добре, отколкото просто да си седя в колата по цял ден и да чакам нещо да се случи… — сви рамене. — Всеки ден ходя в кабинета на шерифа — и каква полза? Искаш ли сметана или захар?

Саул поклати глава. Те се върнаха в дневната и седнаха до камината, Натали в креслото, а той — на дивана. Кафето беше сервирано в чаши от толкова тънък порцелан, че изглеждаше почти прозрачен. Натали побутна цепениците и треските и запали една подпалка. Огънят подхвана добре и се разгоря бързо. Те двамата поседяха малко, загледани в пламъците.

— Миналата събота пазарувах за Коледа с приятели в Клейтън — каза Натали накрая. — Това е предградие на Сейнт Луис. Отидохме на кино… гледахме „Попай“, с Робин Уилямс. Върнах се в апартамента си в университетското градче към 11:30 вечерта. Веднага щом телефонът звънна, вече знаех, че нещо не е наред. Просто предчуствие. Много често приятели ми се обаждат късно.

Фредерик, той ми е много добър приятел, обикновено не излиза от компютърния център преди единайсет и често иска да отскочим за пица или нещо от този род. Но този път знаех, че е междуградско обаждане и новината е лоша. Беше госпожа Кълвър, която ни е съседка. Бяха добри приятелки с мама. Както и да е, тя все повтаряше, че е имало инцидент, продължаваше да използва все тази дума — „инцидент“. Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че татко е мъртъв, че е бил убит. Хванах най-ранния възможен полет в неделя. Всичко тук беше затворено. Обадих се на погребалната агенция от Сейнт Луис, но когато стигнах тук, вратата бе заключена и трябваше да обикалям цялата сграда, за да ме пуснат, а и не бяха готови. Госпожа Кълвър ме посрещна на летището, но не можеше да спре да плаче и остана в колата.

Натали въздъхна, загледа се в огъня и вдигна чашката си. Ръката й леко трепереше.

— Не приличаше на татко. Още по-малко пък във вторник, на погребението, целият гримиран. Бях доста объркана. В неделя, в полицейския участък, никой не знаеше какво става. Обещаха ми, че детектив Холман щял да ми се обади вечерта, но той ми звънна чак в понеделник следобед. Вместо него щатският шериф — ти каза, че сте се срещали — господин Джентри, той дойде в агенцията в неделя. После ме закара до вкъщи и се опита да отговори на въпросите ми. Всички останали само задаваха въпроси. Както и да е, в понеделник пристигнаха леля ми Лия и братовчедките и бях прекалено заета чак до срядата. Сума хора дойдоха на погребението. Бях забравила колко харесваха татко тук. Мнозина търговци и хора от стария квартал също наминаха. И шериф Джентри. Лия искаше да останат една-две седмици, но синът й, Флойд, трябваше да се връща в Монтгомъри. Казах й, че ще се оправя. Казах, че може да ги посетя за Коледа… — Натали замълча за миг. Саул се наведе напред със стиснати ръце. Тя си пое дъх и вяло махна към прозореца с изглед към улицата.

— Ние с татко винаги украсявахме дръвчето през този уикенд. Доста късно е, но той казваше, че е по-забавно, ако елхата не ти е пред очите седмици наред. Обикновено я купувахме в „Дейри Куин“ в Савана. Боже, тъкмо в съботата му взех червена риза на карета. Кой знае защо я помъкнах с мен. Не знам защо съм го направила, сега ще трябва да я върна обатно — тя спря и сведе глава. — Извини ме за малко… — след което бързо изчезна в кухнята.

Саул почака няколко минути, загледан в огъня, със здраво преплетени пръсти. После отиде да я навести. Тя се бе облегнала на кухненския плот, раменете й бяха вкочанени, в лявата си ръка здраво стискаше хартиена кърпичка. Саул спря на метър от нея.

— Просто полудявам от тази работа — каза тя, все още без да смее да го погледне в очите.

— Да.

— Тъй де, сякаш изобщо не е имал значение. Не е бил важен. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да.

— Когато бях малка, обичах да гледам каубойски филми по телевизията — продължи тя. — И когато някой биваше убит — не героят или злодеят, просто някой от околните — ставаше така, все едно не го е имало, разбирате ли? Това ме притесняваше. Бях само на шест или седем, но ме притесняваше. Мислех си за този човек — че сигурно е имал родители, за времето, което му е трябвало да порасне, как се е обличал сутринта и после, бум, вече не съществува, понеже писателят е искал да покаже колко го бива с пищова нашия човек… О, по дяволите, приказвам глупости… — Натали удари с длан по барплота.

Саул пристъпи напред и я хвана за рамото. Каза утешително:

— Да, така е.

— Просто толкова ме ядосва! Баща ми беше истински. Никому не беше сторил зло. Никога. Беше най-кроткият човек, който някога съм виждала и някой го уби, без да се знае защо. Те просто не знаят. О, проклятие, съжалявам…

Саул я взе в обятията си и я утешаваше, докато тя плачеше.

 

Натали беше претоплила кафето им. Седеше на фотьойла. Саул се бе изправил до камината и подръпваше листата на шведския бръшлян.

— Те са трима — уточни той. — Мелани Фулър, Нина Драйтън и човек, който се нарича Бордън, от Калифорния. Бяха убийци, и тримата.

— Убийци? Но полицията казва, че ’спойца Фулър е била старица… доста възрастна… и че госпожа Драйтън е жертва.

— О, да — отвърна Саул, — и тримата бяха убийци.

— Изобщо не е ставало въпрос за този Бордън.

— Беше тук — осведоми я психиатърът. — И беше на борда на самолета, който избухна в петък през нощта… рано събота сутринта, всъщност. Или по-скоро, смята се, че е бил на борда.

— Не те разбирам. Това е било часове преди да убият баща ми. Как би могъл този Бордън — или някой от онези другите — да има нещо общо с убийството на баща ми?

— Те използваха хората — обясни Саул. — Те… контролираха хората. Всеки използва служителите си. Трудно е да се обясни.

— Искаш да кажеш, че са имали нещо общо с мафията…?

Ласки се ухили.

— Ще ми се да беше толкова просто.

Натали поклати глава.

— Не разбирам.

— Много дълга история е. По-голямата част е и доста фантастична, направо не е за вярване, всъщност. По-добре ще е, ако не я чуеш. Или ще ме помислиш за луд, или ти самата ще се забъркаш в нещо с ужасни последици.

— Вече съм забъркана.

— Да — Саул се поколеба. — Но няма нужда да се забъркваш още повече.

— Смятам да остана забъркана, най-малкото докато не намерят убиеца на баща ми. Ще го направя с теб и твоята информация или без твоя помощ, доктор Ласки. Кълна се.

Той преценяващо погледна младата жена. После въздъхна.

— Добре, наистина ти вярвам. Макар че може да си промениш намеренията, когато чуеш историята ми. Боя се, че за да мога да ти обясня всичко за тримата странни… тримата убийци, които са отговорни за смъртта на баща ти… ще трябва да ти разкажа и собствената си история. Никому не съм я разказвал преди. Много дълъг разказ ще бъде.

— Давай — отсече Натали Престън. — Разполагаме с колкото искаш време!

 

— Роден съм през 1925-а в Полша — започна Саул, — в град Лодз. Семейството ми беше относително добре. Баща ми беше лекар. Бяхме евреи, но не от ортодоксалните. Като по-млада майка ми дори обмисляла да се покръсти за католичка. Баща ми се смяташе най-вече за доктор, на второ място за поляк, на трето за европейски жител и чак на четвърто — за евреин. Може би не оценяваше еврейския си произход даже и толкова… Когато бях малък, Лодз беше не по-лошо място от всеки друг град — за евреите. Една трета от шестстотинте му жители бяха евреи. Много важни клечки — бизнесмени и майстори — бяха евреи. Някои от приятелите на майка ми бяха дейни в изкуството. Чичо й свиреше от години в градската филхармония. По времето, когато станах на десет, положението се промени. Местните политически партии побеждаваха на изборите с обещания да премахнат евреите от града. Все едно беше някаква антисемитска зараза, която се разпространява от съседна нам Германия — страната се обръщаше срещу нас. Баща ми обвиняваше за това трудните времена, през които тъкмо минавахме. Така и не се измори да отбелязва, че европейските евреи са свикнали с вълните на погроми, последвани от поколения на прогрес. „Ние всички сме човешки същества — казваше той, — въпреки временните различия, които ни разделят“. Сигурен съм, че баща ми умря с тези думи на уста.

Саул млъкна. Разходи се напред-назад и се облегна с ръце на дивана, когато най-сетне спря на едно място.

— Виждаш ли, Натали, не съм свикнал да говоря за тези неща. Не знам какво е нужно да кажа и какво е излишно. Може би трябва да го отложим за друг път?

— Не — възрази Натали, — сега трябва да бъде. Ти каза, че това ще обясни как е умрял баща ми.

— Да.

— Продължавай. Разкажи ми всичко!

Саул кимна и заобиколи дивана, за да седне. Отпусна лакти на коленете си. Дланите му бяха големи и непрестанно жестикулираше, докато говореше.

 

Бях на четиринайсет, когато германците влязоха в нашия град. Беше през септември 1939-а. В началото не беше толкова лошо. Те наредиха да се избере Юдейски съвет, който да подпомага правителството в този нов аванпост на Райха. Баща ми обясни, че това показвало, че всичко може да се реши по мирен начин. Не вярваше в дяволи. Въпреки възраженията на майка ми, той се кандидатира за Съвета. Но не получи мястото. Вече бяха избрани трийсет и един обещаващи евреи. Един месец по-късно, в началото на ноември, германците депортираха членовете на Съвета в концлагер и изгориха синагогата ни.

Тогава се замислихме дали да не идем — цялото семейство — при чичо ми Моше, който живееше недалеч от Краков. В Лодз вече имаше сериозни проблеми с храната. Обикновено прекарвахме летата на фермата и идеята да бъдем там заедно с всички от рода беше привлекателна. От чичо Моше научихме за дъщеря му Ребека, която била женена за американски евреин и се канела да ходи в Палестина. От години бе убеждавала по-младите членове на рода да се присъединят към нея. Аз например с радост бих заминал на фермата. Вече бях изключен, както и другите евреи, от училището в Лодз. Чичо ми Моше навремето беше преподавал във Варшавския университет и знаех, че ще се радва да ме учи. Нови закони бяха ограничили практиката на баща ми само до евреите — повечето от които живееха в далечни, бедни краища на града. Малко бяха причините да останем, много — да заминем.

Но останахме. Взехме решението да посетим чичо Моше през юни — както винаги — и тогава да решим дали изобщо ще се връщаме в града. Колко наивни сме били!

През март 1940-а Гестапо ни изведе от домовете ни и създаде еврейско гето в града. За рождения ми ден — 5-и април — гетото беше напълно затворено. Абсолютно бяха забранени пътуванията на евреи.

Германците отново назначиха съвет — „Юденрат“ — и този път баща ми бе избран да служи там. Един от старейшините, Хаим Румковски, често идваше в апартамента ни — една стая, в която спяхме осмината — и прекарваше нощта в приказки с баща ми за управлението на гетото. Невероятно, но при все пренаселването и глада, се поддържаше ред. Върнах се в училище. Когато баща ми не заседаваше със Съвета, работеше по шестнайсет часа на ден в една от болниците, които те с Румковски бяха сътворили от нищото.

Около година изкарахме така. Бях дребен за възрастта си, но скоро се научих как да оцелявам в гетото, макар че това означаваше да се крия, крада или търгувам с германските войници за храна и цигари. През есента на 1941-а германците започнаха да вкарват хиляди западни евреи в гетото ни. Някои от тях бяха докарани чак от Люксембург. Мнозина бяха германски евреи, които ни смятаха за низшестоящи. Спомням си един път, когато се бих с по-голямо момче, евреин от Франкфурт. Той беше много по-висок от мен. Аз бях на шестнайсет тогава, но спокойно можех да мина за тринайсетгодишен. Да, но го свалих на земята. Когато се опита да стане, го ударих с дъска и му отворих голяма рана на главата. Бе дошъл предишната седмица с един от запечатаните влакове и все още беше много слаб. Забравил съм вече за какво се бихме.

Сестра ми Стефа умря тази зима от тиф. Както и хиляди други. Всички бяхме благодарни да видим пролетта да напъпва, при все новините за новите германски победи на източния фронт. Баща ми виждаше неизбежната загуба на Русия като добър знак. Мислеше, че войната ще свърши до август. Очакваше много от евреите да бъдат прехвърлени в новите градове на изток. „Може да станем фермери, за да изхранваме новия им Райх — казваше той. — Но да си фермер не е никак зле“.

През май повечето от германските и чуждестранни евреи бяха изпратени на юг, в Освиенцим, известен още като Аушвиц. Малцина от нас бяха чували за Освиенцим преди от гетото ни натам да се проточат конвои.

До онази пролет гетото ни беше използвано като голяма кошара. Сега влаковете пътуваха четири пъти дневно. Като член на Юденрат, баша ми беше каран да надзирава товаренето и експулсирането. Бе много стриктно. Баща ми го мразеше. Работеше денем и нощем в болницата, сякаш си изкупваше греховете.

Редът ни дойде в края на юни, точно по времето, когато обикновено тръгвахме за фермата на чичо Моше. На седмина от нас им наредиха да се явят на гарата. Майка ми и малкият ми брат Йозеф плакаха. Но ние тръгнахме. Мисля, че баща беше облекчен от новината.

Не ни изпратиха в Аушвиц. Потеглихме на север, към Челмно, селце на по-малко от седемдесет километра от Лодз. Веднъж имах приятелче, малко провинциално хлапе на име Мордекай, чието семейство живееше в Челмно. Много по-късно научих, че тъкмо там германците са провели първите си експерименти с обгазяване… точно онази зима, когато бедната Стефа умираше от тиф.

За разлика от многото разкази, които бяхме чували за пътувания със запечатани влакове, нашето не беше неприятно. Стигнахме за няколко часа. Бяхме натъпкани като сардели във вагоните, но поне си бяха нормални пътнически вагони. Денят бе прекрасен. Беше 24-и юни. Когато пристигнахме, все едно наистина бяхме отишли на гости на чичо Моше. Гарата на Челмно беше малка — просто обкръжен с гъста зелена гора коловоз. Германски войници ни отведоха до камионите, но изглеждаха спокойни, едва ли не весели. Нямаше ги блъскането и крясъците, с които бяхме свикнали в Лодз. Извозиха ни на няколко километра до голямо имение, където беше вдигнат лагер. Регистрираха ни — ясно си спомням редиците чиновнически бюра, поставени отвън на алеята и песните на птиците — и после ни разделиха по пол за душове и дезинфекция. Бях нетърпелив да се събера с останалите мъже и така и не видях майка ми и четирите ми сестри да изчезват зад оградата в женското отделение.

Казаха ни да се съблечем и да застанем в редица. Бях много притеснен, понеже тъкмо бях започнал да възмъжавам тази зима. Не си спомням да съм се страхувал. Денят беше топъл, бяха ни обещали да ни нахранят след като ни почистят, наблизо имаше гора и лагерните шумове придаваха празнична, почти карнавална атмосфера на деня. По-нататък, на една поляна, виждах голям камион с ярки рисунки на животни и дървета отстрани. Насочиха ни натам, а един есесовец, млад лейтенант с дебели очила и срамежливо лице мина по редицата, като отделяше болните, много малките и старците. Лейтенантът се поколеба, когато стигна до мен. Бях още дребен за възрастта си, но се хранех сравнително добре през зимата и бях започнал да раста бързо през пролетта. Той ми се усмихна и махна с една малка палка да ме прати при по-малката колона годни за работа. Татко също го пратиха там. Йозеф, който беше само на осем, остана с децата и старците. Той започна да плаче и татко отказа да го пусне. Върнах се в редицата да застана при татко и Йозеф. Младият от СС повика пазачите. Татко ми нареди да ида при другите. Отказах.

Това беше първия път в живота ми, когато татко ме удари. Той ме бутна и нареди: „Върви“. Поклатих глава и си останах на мястото. Пазачът, едър сержант, се беше запътил към нас. Татко ме шамароса веднъж, много силно и повтори: „Върви!“. Шокиран, наранен, аз се препънах няколкото крачки до по-късата колона, преди да дойде пазачът. Есесовецът продължи нататък. Бях много ядосан на татко. Не виждах причина защо да не се окъпем заедно. Той ме беше унижил пред останалите мъже. През гневни сълзи проследих как той си тръгва, гърбът му беше много бял на утринната светлина, носеше Йозеф, който беше спрял да плаче и сега се оглеждаше. Татко погледна назад към мен веднъж, преди да изчезнат от поглед с колоната деца и старци.

Ние, останалите, около една пета от мъжете, пристигнали този ден, не бяхме дезинфекцирани. Отведоха ни право в казармите и ни дадоха груби затворнически униформи.

Татко не се появи този следобед, нито пък вечерта, когато се прибрах да спя в мръсната казарма — тази нощ помня, че плаках от самота. Сигурен бях, че като ни разделя в редицата, татко ме е наказал да стоя далеч от онази част от лагера, където държат семействата.

На сутринта ни дадоха студена картофена супа и ни събраха в работни бригади. Моята група отиде в гората. Там бе изкопана яма. Беше над седемдесет метра дълга, петнайсет широка и поне пет дълбока. По прясно изринатата пръст можех да позная, че скоро наблизо са били запълвани други ями. Миризмата би трябвало да ми подскаже истината, но аз продължавах да го отричам пред себе си, докато не пристигна първия за деня камион. Бяха същите като онзи, който видях предишния ден.

Нали разбираш, Челмно беше място за опити. От онова, което се разбра, Химлер бе наредил тук да се инсталират газови камери за циановодородна киселина, но онова лято още използваха въглероден моноксид в запечатани камери и ярко боядисани камиони.

Нашето задължение беше да разделяме труповете — на практика да ги откъсваме — да ги хвърляме в ямата и да ги затрупваме с пепел и чакъл, преди да е пристигнала следващата пратка. Газовите коли не бяха ефективни. Често половината от жертвите оцеляваха от отпадите газове и трябваше да ги застрелват на ръба на ямата. Правеха го „Totenkopfverbande“ — „Мъртвешките глави“ — които чакаха там, пушеха и се шегуваха един с друг между пратките. Дори тогава някои от оцелелите от газа или куршумите бяха погребвани все още мърдащи.

Върнах се тази вечер в бараката, покрит с екскременти и кръв. Цяла нощ обмислях дали да не умра, но вместо това реших да живея. Да живея — въпреки всичко, напук на всичко, да живея заради простата причина, че съм жив.

Излъгах и казах, че съм син на зъболекар и самият аз съм бил обучаван за зъболекар. Първо ми се присмяха, че съм такъв млад чирак, но на следващата седмица ме преместиха в зъбния отряд. Заедно с трима други евреи претърсвахме телата за пръстени, злато, ценни вещи. Пъхахме стоманени куки в анусите и вагините. После използвах клещи да сваля златните зъби и коронките. Често ме сваляха на работа долу в Ямата. Един сержант от СС на име Бауер обичаше да ми хвърля пепел на главата и да се смее. Той самият имаше два златни зъба.

След няколко седмици застрелваха евреите от погребалната бригада, а на тяхно място пращаха нови попълнения. Може би защото бях бърз и ефикасен в работата си, останах девет седмици при Ямата. Всяка сутрин бях сигурен, че днес ще е моят ред. Всяка вечер в бараките, докато по-възрастните си казваха кадиш и чувах плач за „Ели, Ели!“ някъде от тъмните нарове, аз сключвах отчаяни сделки с Господ, в когото вече не вярвах. „Само още един ден, — казвах му. — Само още един ден!“. Но именно в своята собствена воля за оцеляване вярвах най-вече. Може би страдах от юношески солипсизъм, но бях сигурен, че ако вярвам достатъчно силно в продължаващото си съществуване, то това несъмнено ще се сбъдне.

През август разшириха лагера и по неизвестна причина ме преместиха във Waldkommando, горската бригада. Сечахме дървета, вадехме пънове и дялахме камъни да строим пътища. На всеки няколко дни цялата редица връщащи се работници биваше отвеждана в караваните или направо в Ямата. По този начин сменяха бригадите. До първия сняг през ноември бях прекарал във Валдкомандо повече време от всеки друг освен един стар капо, Карски.

— Какво е капо? — попита Натали.

— Капо е евреин с камшик.

— И те са помагали на германците?

— Писани са цели трудове за капо и тяхното отъждествяване с нацистките им господари — каза Саул. — Стенли Елкинс и другите са разглеждали този вид подчинение в концентрационните лагери и как то съответства на покорството и отъждествяването на американските черни роби.

Точно този септември участвах в конгрес, който обсъждаше тъй наречения стокхолмски синдром, където заложниците не само се идентифицират с мъчителите си, но и им оказват активна подкрепа.

— О, като как-й-беше-името, Пати Хърст — кимна Натали.

— Да. И това… това превъзходство чрез силата на волята ми е мания от много години. Но ще говорим за това по-късно. За момента нека кажа само, че ако има нещо, което да може да се каже в моя полза за времето, което съм прекарал в лагерите, то е, че не станах капо. През ноември 1942-а разширението на лагера приключи и ме преместиха от временните бараки обратно в основните жилища. Пак бях сложен в бригадата по Ямата. Пешите бяха завършени по това време, но бяха подценили броя на пристигащите евреи, така че караваните и Ямата още се използваха. Вече нямаха нужда от услугите ми като зъболекар на мъртвите. Копаех чакъл, треперех на ранния зимен студ и чаках. Знаех, че е само въпрос на дни да се присъединя към онези, които погребвах ежедневно. После — една вечер в четвъртък, на 19-и ноември 1942-а, се случи нещо… — Саул замълча.

След няколко секунди той се изправи и отиде до камината. Огънят почти беше угаснал.

— Натали, може ли да ми сипеш едно питие, нещо по-силно от кафето? Шери, може би?

— Разбира се — съгласи се Натали. — Бренди ще свърши ли работа?

— Идеално.

Когато тя се върна малко по-късно с голяма камбановидна чаша, пълна почти догоре с бренди, Саул бе разбъркал жаравата, беше сложил нови цепеници и усърдно съживяваше огъня.

— Благодаря ти, скъпа — той разклати кехлибарената течност и вдъхна дълбоко аромата й, преди да отпие. Огънят пукаше и хвърляше искри. — Четвъртък — почти сигурен съм, че беше 19-и ноември 1942-а, петима германци влязоха през нощта в бараката. Бяха идвали и преди. Всеки път избираха четирима от нас. Жертвите не се връщаха. Затворниците и от другите седем бараки в отделението ни казаха, че същото се случва и там. Нямахме представа защо им е на нацистите такъв начин за ликвидация, когато хиляди открито влизаха в Ямата всеки божи ден, но и бездруго имаше много неща, които не ни бяха ясни. Носеха се слухове за медицински експерименти…

 

Тази нощ с тях беше един млад Oberst, полковник, с пазачите си. И тази нощ избраха мен.

Бях решил да се съпротивлявам, когато дойдоха да ме вземат през нощта. Осъзнавам, че това изглежда като противопоставяне на решението ми да живея въпреки всичко, но в представата да те изведат в мрака имаше нещо, което ме паникьосваше и ме обезкуражаваше напълно. Бях готов да се бия. Когато пазачите ми наредиха да сляза от нара си, знаех, че ми остават само секунди живот. Бях готов да се опитам да убия поне една от тези свине, преди те да ме убият.

Не стана така. Вместо това полковникът ми нареди да изляза и аз се подчиних. Или, по-скоро, тялото ми не ме послуша. Не беше просто страх или подчинение — полковникът влезе в моето съзнание. Не знам как другояче да го кажа. Почувствах го, точно както бях готов да усетя и куршумите, които тъй и не ме улучиха. Чувствах го да движи мускулите ми, да влачи краката ми по пода и да извежда тялото ми от бараката. И през цялото това време есесовските пазачи се смееха.

Невъзможно е да се опише как се чувствах тогава. Идва ми наум само определението „умствено изнасилване“, но то не пресъздава чувството за нарушение на личността. Нито тогава… нито сега… вярвам в демоничното обладаване и свръхестествените явления. Онова, което се случи, беше причинено от чудовищна, но съвсем истинска физическа или психологическа способност да се управляват пряко умовете на човешките същества.

Качиха ни на камион. Това само по себе си беше невероятно. Освен за краткото, измамно пътуване от гарата на Челмно, на евреите не им се позволяваше да се возят на превозни средства. Робите бяха много по-евтини от петрола в Полша тази зима.

Те ни закараха навътре в гората. В камиона бяхме шестнайсет, включително една млада жена от женските бараки. Умственото изнасилване беше приключило за момента, но бе оставило ефекти по-отвратителни и срамни, отколкото екскрементите, с които ежедневно се бях омазвал, докато работех в Ямата. От държанието и шепота на останалите евреи можех да определя, че те още не са го преживели. Честно казано, в момента се съмнявах дали не съм полудял.

Пътуването отне по-малко от час. В каросерията на камиона, при нас, имаше един пазач. Той носеше автомат. Лагерните пазачи почти никога не ползваха автомати, докато бяха на смяна, заради опасността да им бъдат отнети. Ако не се възстановявах от ужасяващото преживяване в бараките, може би щях да се опитам да поваля германеца или поне да скоча от камиона. Но и самото незабележимо присъствие на полковника в кабината ми стигаше да ме изпълни с ужас, по-дълбок от всичко, което бях изпитвал от месеци насам.

Минаваше полунощ, когато пристигнахме в имение, по-голямо дори и от онова, където беше построен лагерът Челмно. Беше навътре в гората. Американците биха нарекли това място „замък“, но то беше и повече, и по-малко от това. Бе нещо като древната Голяма зала, на каквито се натъкват от време на време хората в най-тъмните гори в родината ми: голяма купчина камъни, стари колкото началото на света, събирана и надстроявана от безброй поколения от отшелнически родове, които могат да проследят произхода си назад до предхристиянските времена. Двата камиона спряха и ни насочиха към помещение недалеч от основната зала. От вида на военните камиони, паркирани пред останките от някогашните градини и от зловещите звуци, които се носеха от залата, аз приех, че германците са завладели имението за център за почивка и възстановяване на по-важните чинове. И наистина, щом се озовах вътре, заключен в мрачната килия, чух един литовски евреин от съседния камион да шепне, че знаел какви са обозначенията по камионите. Те принадлежали на Einsatzgruppe 3 — отряд за специални цели — който бил ликвидирал цяло еврейско селище в родния край на човечеца в Двенск. Дори есесовските Мъртвешки глави, които се грижеха за изтреблението в лагера, се бояха и се възхищаваха на Айнзацгрупе.

След известно време пазачите се върнаха с факли. В килията бяхме трийсет и двама. Бяхме разделени на две равни групи и качени горе в отделни стаи. Облякоха нашата група в груби, боядисани в червено туники с бели знаци отпред. Пазачите ни разделиха по знаци. Моят символ — кула или бароков стълб за лампа — не ми беше познат. Мъжът до мен носеше силует на слон, вдигнал предния си десен крак.

Въведоха ни в Голямата зала. Бяхме посрещнати от сцена от Средновековието, каквито ги рисува Йеронимус Бош — стотици есесовци и убийци от Айнзацгрупе почиваха, ядяха, играеха комар и развратничеха където им се харесва. Полски селянки, някои от тях още деца, служеха като прислуга и роби за мъжете в сиво. Факлите бяха окачени в халките по стените и сцената беше осветена като в трепкащ трескав сън от Ада. Парчета храна гниеха, където са били хвърлени. Столетни гоблени бяха изпоцапани и изгорени от откритите огньове. Навремето забележителната банкетна маса бе почти насечена на парчета там, където германците си бяха изрязвали имената с байонети. На пода лежаха припаднали и спящи. Гледах, докато двама от присъстващите пикаеха на килим, който сигурно е бил донесен чак от Светите земи от някой Кръстоносен поход.

Залата бе голяма, но в средата й имаше подозрително празно пространство от единайсет на единайсет метра. Подът там беше покрит с черни и бели плочи, всяка със страна от метър и двайсет. В противоположните краища на този празен квадрат, точно там, където започваха балконите, на каменни постаменти бяха сложени две кресла. На единия от тези тронове се бе настанил младият полковник. Беше бял и рус, истински ариец. Ръцете му бяха бледи и слаби. На другото кресло седеше старец, с вид едва ли не по-древен и от този на камъните около нас. И той носеше есесовска униформа, генералска, но изглеждаше по-скоро като кукла от восък, на която злонамерено детенце бе облякло мундира на татко.

Въведоха и другата група евреи от страничната врата. Бяха ги облекли в светлосини туники с черни символи, сходни на нашите. Можех да видя, че жената в онази група носи светлосиня роба със символ на корона или диадема отпред. Най-сетне разбрах какво точно ставаше. В състоянието на изтощение и постоянен страх, което бях достигнал, не съществуваше лудост прекалено странна, че да не й повярвам.

Наредиха ни да отидем в квадратите си. Аз бях пешка, онази пред офицера откъм царя. Стоях на три метра пред и отдясно на трона на полковника, лице в лице с ужасения литовски евреин, който беше пешката на черния офицер.

Виковете и песните замлъкнаха. Германските войници се струпаха наоколо, блъскаха се за място близо до ръба на квадрата. Някои се покатериха по стълбите или се настаниха на балконите, за да имат по-добра видимост. За около половин минута настъпи тишина, като изключим припукването на факлите и тежкото дишане на Тълпата. Ние стояхме на предназначените за нас места — трийсет и двама гладни и ужасени евреи, пребледнели, вцепенени, едва-едва поемащи си дъх, в очакване на онова, което щеше да ни сполети.

Старецът се наведе леко напред в креслото си и махна с отворена ръка към полковника. По-младият мъж се усмихна леко и кимна с глава. Играта започна.

 

Полковникът кимна отново и пешката от лявата ми страна, едър и по-възрастен мъж от мен със сива четина на бузите изкуцука два квадрата напред. Старецът отвърна с преместване на собствената си царска пешка. По начина, по който мърдаха бедните, объркани затворници можех да кажа, че не владеят собствените си тела.

Бях играл малко шах с татко и чичо ми. Знаех стандартните начала. Тук нямаше изненади. Полковникът погледна надясно и як поляк, облечен в рицарска туника, мина напред и застана пред мен. Старецът изпрати коня откъм царицата. Полковникът изведе иззад мен нашия офицер, дребен човечец с превързана лява ръка, и го спря на петото поле откъм страната на коня. Старецът придвижи с едно поле пешката пред царицата.

Тогава ми се прииска да нося какъвто и да е друг символ, само не и на пешка. Якият силует на селянина пред мен, конят, ми предлагаше най-слабо усещане за сигурност. От дясната ми страна друга пешка се обърна да погледне зад гърба си и болезнено се стегна, когато полковникът го насили да пристъпи напред. Аз не се обръщах. Краката ми започваха да треперят.

Полковникът премести пешката на царицата две полета напред, за да застане до старата пешка откъм царската страна. Нашата пешка бе още момче, дори не юноша и колебливо завъртя очи, за да се огледа навляво и надясно, без да обръща глава. Селянинът-кон пред мен беше единствената защита на момчето от пешката на Стареца.

Тогава Стареца махна леко с лявата си ръка и неговият офицер излезе пред датчанката, която му служеше за царица. Лицето на офицера бе пребледняло. Петият ход на нашия полковник изведе напред другия ни кон. Не виждах лицето му. Есесовците, които се бяха събрали наоколо, викаха и ръкопляскаха след всеки ход, сякаш присъстваха на футболен мач. От откъслеците от разговори, които долавях, научих, че наричат противника на полковника Der Alte, „Стареца“. Полковника пък наричаха Der Meister.

Стареца се наведе напред — същински бял паяк — и неговият царски кон отвори път на офицерската пешка. „Конят“ беше млад и силен — твърде як, за да е прекарал в лагера повече от няколко дни. На лицето му цъфтеше идиотска усмивка, сякаш се наслаждаваше на кошмарната игра. Полковникът премести нашия хилав офицер на същото поле, все едно усмивката на момчето го бе подразнила. Сега вече познах фигурата ни. Беше дърводелец от нашата барака, преди два дни се удари, докато дялаше дъски за сауна на германците. Дребният човечец вдигна здравата си ръка и потупа черния кон по рамото, както приятел потупва друг, докато го освобождава от смяна.

Не видях проблясъка на изстрела. Пушката гръмна отнякъде на балкона зад мен, обаче шумът беше толкова силен, че понечих да се обърна, но хватката на контрола на полковника ме стисна за врата. Усмивката на младия кон изчезна в червено-сив облак пръски и главата му избухна при удара на куршума. Пешките зад него се свиха от страх, но болката ги накара да се изправят отново. Тялото на коня се плъзна назад почти до началното му поле. На полето на бялата пешка вече се очертаваше локва кръв. Двама есесовци излзоха на дъската и изтеглиха трупа настрани. Парченца череп и мозък бяха опръскали няколко съседни черни фигури, но инак нямаше други пострадали. Из стаята се разнесоха одобрителни викове.

Стареца отново се наведе напред и собственият му офицер пристъпи по диагонала към очакващия го наш. Черният офицер леко докосна превързаната ръка на дърводелеца. Този път последва пауза, преди пушката да изтрещи. Куршумът удари нашата фигура под лявата й лопатка и дребният човечец се олюля две стъпки напред, застина там за секунда, дори вдигна дясната си ръка, сякаш да почеше някое сърбящо местенце, преди коленете му да поддадат и той да падне на плочките. Излезе един сержант, опря люгера си до черепа на дърводелеца и стреля веднъж, преди да издърпа все още гърчещото се тяло от дъската. Играта се възобнови.

Полковникът премести нашата царица две полета напред. От мен я отделяше само едно празно квадратче и ясно виждах, че си е изгризала ноктите чак до дъно. Това ми напомни за сестра ми, Стефа и аз изумен открих, че очите ми се пълнят със сълзи. За пръв път плачех за Стефа.

Стареца направи следващия си ход под рева на пияната тълпа. Неговата царска пешка бързо пристъпи да вземе нашата пешка на царицата, която беше брадат поляк, очевидно ортодоксален евреин. Пушката изгърмя два пъти в бърза последователност. Черната царска пешка бе цялата окъпана с кръв, когато пристъпи да заеме новото си място на дъската.

Сега пред мен нямаше никого. Погледнах през трите празни полета към черния кон. Факлите хвърляха дълги сенки. Есесовците крещяха съвети от ръба на дъската. Не посмях да се обърна към полковника, но гледах, докато Стареца се размърдваше на мястото си. Сигурно започваше да осъзнава, че губи контрол върху събитията на дъската. Обърна глава и пешката на царския му кон пристъпи едно поле напред. Полковникът премести нашия оцелял офицер на следващото поле, като блокира пешката на врага и заплаши офицера на Стареца. Тълпата ревна одобрително.

Встъплението приключи, двамата играчи продължиха да развиват позициите си. Всяка страна извърши рокада. И двамата вкараха топовете си в игра. Полковникът премести нашата царица така, че тя застана пред мен. Гледах лопатките й, които стърчаха изпод плата на робата й, по гърба й се спускаха кичури къдрава коса. Стисках и отпусках юмруците си. Не бях мръднал от мястото си от началото на играта. Ужасно главоболие пращаше танцуващи петна пред очите ми и умирах от страх, че ще припадна. Какво би станало тогава? Щеше ли полковникът да ми позволи да се строполя или и в безсъзнание тялото ми щеше да бъде задържано право? Борех се да си поема въздух и се съсредоточих в наблюдението на танца на пламъците върху един гоблен на отсрещната стена.

На четиринайсетия ход на черните Стареца прати офицера си там, където стоеше нашият кон-селянин — в средата на дъската. Този път не последва изстрел. Едър есесовски сержант излезе на дъската и връчи церемониалния си кинжал на черния офицер. Публиката замлъкна. Пламъците танцуваха по острата стомана. Едрият, селянин-кон се въртеше и потръпваше. Ясно виждах как мускулите на ръцете му се стягат в безплодно усилие да се измъкне от контрола на полковника. Не успя. Офицерът му преряза гърлото с един замах на острието. Есесовецът си прибра кинжала и махна на двама други да изнесат тялото. Играта продължи.

Един от нашите топове взе техния нахален офицер. Отново използваха нож. Стоях зад младата кралица и здраво стисках очи. Отворих ги няколко хода по-късно, когато полковникът премести царицата ми едно поле напред. Когато тя ме напусна, исках да изхълцам, да заплача. Стареца незабавно изведе напред своята царица — младата датчанка — надолу по диагонала до петото поле на реда на топа си. Вражеската царица беше само на три празни полета от мен по диагонала. Нямаше други фигури между нас. Усетих, че се напикавам от страх.

И ето, че полковникът започна атака. Първо придвижи царската си пешка от лявата страна. Стареца премести пешката на топа, червендалест мъж, когото си спомнях от горската бригада, да пресрещне противника. Полковникът повтори същия ход със своята пешка откъм топа. Беше ми трудно да следя. Повечето от останалите затворници бяха по-едри от мен и виждах гърбове, рамене, плешиви глави и потящи се, ужасени мъже вместо шахматни фигури. Опитах се да си представя шахматната дъска наум. Знаех само, че нашият цар и един топ са останали на реда зад мен. Единствената друга фигура на същия ред като мен бе пешката пред царя. Пред мен и отляво се намираше група, съставена от царицата, пешка, топ и офицер. Още по-наляво стоеше самотен вторият ни кон. Отляво на него една срещу друга бяха спрели двете пешки на топа. Черната царица продължаваше да ме заплашва отдясно.

Нашият цар, мършав евреин някъде на около шейсет, пристъпи по диагонал надясно. Стареца събра топовете си на същата колона. Внезапно царицата ми отстъпи назад към второто поле на нашия ред на топа. Вече бях сам. Можех да погледна право напред през четири празни полета към литовския евреин, който ме зяпаше на свой ред. В очите му се четеше животинска паника.

Внезапно и аз се понесох напред, краката ми се влачеха по мраморните плочи. В черепа ми кънтеше ужасно, неизбежно присъствие и то ме буташе, ограничаваше ме, стискаше челюстите ми здраво срещу пясъка, който се издигаше от основата на гръбнака ми. Спрях там, където преди беше стояла царицата ни, други бели пешки стояха от двете ми страни.

Стареца премести черния си кон точно срещу мен, на празно бяло поле. Тълпата вече крещеше по-силно. Виковете „Майстер! Майстер!“ се превръщаха в скандиране.

Пристъпих отново напред — само едно поле този път. Вече бях единствената бяла фигура отвъд средата на дъската. Някъде зад мен и отдясно остана черната царица. Усещах присъствието й толкова ясно, както и това на невидимия стрелец на балкона на половин метър пред мен бяха потното лице и гладните очи на черния кон. Зад него трепереше литовският селянин.

Черният топ ме подмина отляво. Когато той стигна полето на бялата пешка, двамата се сбиха. За миг си помислих, че това означава загуба на контрол от полковника или Стареца и после осъзнах, че е само част от играта. Германските войници ревяха, алчни за кръв. Черният топ беше по-силен — или не бе ограничен — и бялата пешка се огъна в хватката му. Топът стисна с две ръце гърлото на пешката и стисна по-здраво. Последва отсечено, сухо изпукване, когато пешката падна.

Веднага щом изнесоха тялото, полковникът премести оцелелия ни кон на това поле и битката продължи. Този път изнесоха от дъската черния топ, голите му крака стържеха по плочките, очите му бяха оцъклени и невиждащи.

Черният кон мина покрай мен и отново последва битка. Двамата се блъскаха един друг, пръстите им посягаха към очите на противника, коленете им се подгъваха, накрая белият кон бе изблъскан от полето си на празното поле зад мен. Пушката вероятно стреля от балкона точно пред мен. Усетих въздушната вълна, когато куршумът подмина ухото ми, чух и удара. Умиращият кон се препъна в мен, докато падаше. За секунда ръката му вяло ме стисна за глезена, сякаш зовеше за помощ. Не се обърнах.

Царицата ми отново беше зад мен. Черната пешка отдясно пристъпи, за да я заплаши. Бих го сграбчил, ако ми бе позволено да го сторя. Но не. Царицата отстъпи три полета. Стареца премести пешката си едно поле. Нашата втора офицерска пешка излезе напред под контрол на полковника.

— Майстер! Майстер! — скандираше тълпата. Стареца върна царицата си две полета назад.

Сега преместиха мен. Стоях лице в лице с литовския евреин. Той беше скован, парализиран от страх. Дали не знаеше, че не мога да го нараня, докато сме на един и същ ред? Може би не, но смътно осъзнавах, че черната царица може да ме ликвидира всеки момент. Само невидимото присъствие на моята собствена царица на пет полета зад мен ми осигуряваше малко безопасност. Но какво ли щеше да стане, ако Дер Алте поиска да размени цариците? Вместо това той върна топа си на първоначалното царско поле.

От лявата ми страна последва леко раздвижване, когато другата офицерска пешка беше взета от черната пешка и на свой ред я взе оцелелият черен офицер. За момент останах сам на вражеска територия. После полковникът изведе бялата царица напред така, че да застане на полето зад мен. Каквото и да станеше оттук нататък, нямаше да съм сам. Затаих дъх и изчаках.

Нищо не се случи. Или, по-скоро, Стареца слезе от високото си кресло, направи жест и се отдалечи. Бе се предал. Пияната тълпа войници от Айнзацгрупе изрева одобрението си. Група войници с регалиите на Мъртвешките глави се втурнаха към полковника и го понесоха на рамене из стаята. Останах си на място, лице в лице с литовеца, и двамата примигвахме глупаво. Играта беше приключила и си знаех, че по един или друг начин съм станал инструмент за спечелването й, но бях прекалено вцепенен да осъзная как. Всичко, което виждах, бяха уморени евреи, застинали в объркано облекчение, докато залата отекваше от викове и песни. Шест от нашите в бяло бяха умрели. Шест от черните фигури липсваха. Останалите вече бяхме способни да се движим и да се оглеждаме. Обърнах се да прегърна жената зад мен. Тя плачеше.

— Шалом! — казах й и й целунах ръцете. — Шалом!

Литовският евреин падна на колене в бялото си поле. Помогнах му да се изправи.

Отряд войници с автомати ни преведе през тълпата до празното фоайе. Там ни накараха да се съблечем и да хвърлим дрехите си на купчина. След това ни изведоха навън в нощта да ни застрелят.

 

Наредиха ни да изкопаем собствените си гробове. Имаше половин дузина лопати, подредени на полянка на четирийсет метра зад къщата и ние ги използвахме, за да изровим широка, плитка дупка, докато войниците държаха факли или стояха и пушеха цигари в тъмното. На земята имаше сняг. Пръстта бе замръзнала и твърда като камък. Не можехме да копаем по-дълбоко от половин метър. Между тъпите удари на лопатите чувах възобновения смях в залата. Във високите прозорци сияеше светлина и хвърляше златни правоъгълници на замръзналите фронтони. Само движението и страхът ни пазеха от измръзване. Босите ми крака бяха станали синкавобели и изобщо не си усещах пръстите. Почти бяхме свършили с копаенето и знаех, че трябва да реша какво да направя. Беше доста тъмно и предполагах, че сега е моментът да хукна към гората. Щеше да е по-добре, ако всички се втурнем едновременно, но неколцина от по-възрастните евреи очевидно бяха прекалено замръзнали и изтощени да се движат, а и не ни позволяваха да говорим един с друг. Двете жени стояха на няколко метра от ямата, като безуспешно се опитваха да прикрият голотата си, докато пазачите им подхвърляха груби шеги и насочваха факлите към тях.

Не можех да реша дали просто да хукна или да използвам лопатата с дълга дръжка в опит да ударя един от войниците и да грабна автомата му. Вярно, бяха убийци от Айнзацгрупе, но пък бяха пияни и невнимателни. Трябваше да реша.

Лопатата. Избрах си пазач — дребен младеж, който изглежда дремеше на няколко крачки от мен. Стегнах хватката си върху дългата дръжка.

— Halt! Wo is denn mein Bauer? — русият полковник напредваше през снега към нас. Носеше тежък шинел и офицерската си фуражка. Когато влезе в осветения от факлите кръг, се огледа. Търсеше пешката си. Коя пешка?

— Du! Komm her! — той ми махна. Аз се свих в очакване на менталното изнасилване, но не го усетих. Изскочих от плитката яма, връчих лопатата си на пазача и застанах гол и разтреперан пред полковника, пред оногова, когото наричаха Дер Майстер.

— Хайде, приключвай вече! — нареди той на дежурния сержант на немски. — Schnell!

Сержантът кимна и събра евреите на ръба на дупката. Двете жени се притиснаха на далечния край, прегърнали се една-друга с тънките си ръце. Немецът заповяда всички да легнат в студената дупка. Трима мъже отказаха и бяха застреляни където си стояха. Един — онзи, който изпълни ролята на черния цар — падна в агония само на два метра от мен. Погледнах към обезкръвените си крака и се опитах да не мърдам, но собственото ми треперене се усилваше. На другите евреи им беше наредено да търкулнат телата в Ямата и да легнат при тях. Последва тишина. Белите гърбове и дупета на съседите ми затворници блестяха на светлината на факлите. Сержантът даде нареждане и отстрелът започна.

Отне по-малко от минута. Звукът на атоматите и леките карабини ми се стори приглушен, непоследователен, леко пук и още едно голо, бяло тяло започваше да се гърчи дупката в кратък спазъм, след което замираше. Жените умряха в прегръдките си. Литовският селянин извика на иврит и се надигна на колене, с протегнати то ли към пазачите, то ли към небето ръце — тъй и не знам кое от двете — и после бе прерязан почти на две от автоматичен откос.

По време на цялата тази сцена стоях разтреперан, втренчен в краката си, като се молех да стана невидим. Но още преди да свърши клането, сержантът се обърна към мен и каза:

— Този ли, mein Oberst?

— Mein zuverlassiger Bauer? — отвърна полковникът. Моята вярна пешка? Той додаде: — Ще идем да половуваме.

— Eine Jagd? — попита сержантът. — Heute nacht?

— Wenn es dammert.

— Auch Der Alte?

— Ja.

— Jowohl, mein Oberst — виждах, че сержантът е отвратен. Нямаше да може да поспи тази нощ.

Щом пазачите започнаха да засипват телата с тънък слой замръзнала пръст, мен ме поведоха обратно към залата и ме оковаха в същата килия, където ме бяха сложили и преди това. Краката ми започнаха да се затоплят и после пламнаха. Беше много болезнено. При все това аз вече дремех, когато сержантът се върна, отключи белезниците ми и ми връчи дрехи: бельо, сини вълнени панталони, риза и дебел пуловер, дебели чорапи и яки обувки, които ми бяха с половин номер по-малки. След прекараните в затворнически парцали месеци, хубавите дрехи ми изглеждаха като чудо невиждано.

Сержантът ме изведе навън, където четирима есесовци ме чакаха в снега. Те носеха фенерчета и тежки пушки. Единият държеше на каишка немска овчарка и остави опъващото се животно да ме подуши, докато чакахме. В голямата зала вече цареше мрак, веселата гълчава бе стихнала. С наближаването на зората мракът прерастваше в сив здрач.

Пазачите тъкмо бяха изключили фенерчетата си, когато полковникът и старият генерал излязоха при нас. Не бяха в униформи, а с дебели ловни якета и шапки. Всеки си носеше и невоенна пушка голям калибър с телескопичен мерник. Тогава разбрах. Знаех какво точно ще стане сега, но бях прекалено изтощен, за да ме е грижа.

Полковникът махна на пазачите. Те се отдръпнаха от мен и застанаха до двамата офицери. Стоях на място близо минута, разколебан; отказвах да сторя онова, което се искаше от мен. Сержантът ми ревна на лош полски:

— Тича! Тича, ти еврейски боклук. Мърда!

И все пак не помръднах. Кучето дърпаше каишката си, ръмжеше и се зъбеше. Сержантът вдигна пушката си и стреля така, че да вдигне снежна вихрушка между краката ми. Не помръднах. После усетих първите колебливи докосвания в съзнанието си.

Мърда, вярна пешка. Мърда! Стомахът ми се обърна от копринения шепот в ума ми и ме накара да се олюлея в пристъп на гадене. Обърнах се и хукнах към гората.

Не бях в състояние да тичам кой знае колко дълго. Само за няколко минути се задъхах и започнах да се препъвам. Следите ми ясно се виждаха в снега, но нямаше начин да направя нещо по въпроса. Небето просветля, докато се тътрех натам, накъдето се надявах да е юг. Чувах фанатичен лай зад мен и знаех, че ловната група е тръгнала по следата ми.

Бях изминал малко повече от километър, когато стигнах до открито пространство. Ивица с почти сто метра ширина беше разчистена от дърветата и пъновете. В средата на тази ничия земя минаваше бодлива тел, но не телта ме закова на място. В средата на поляната имаше бял знак с надпис на немски и полски: HALT! MINEFIELD!

Джафкането приближаваше. Обърнах се наляво и се впуснах в болезнен, задушаващ бяг. Вече знаех, че няма как да се измъкна. Минираният периметър сигурно обграждаше цялото имение — техният личен ловен резерват. Единствената ми надежда беше да намеря пътя, откъдето бяхме минали предишната вечер — преди цяла вечност. Почти със сигурност там би трябвало да има порта и пазачи, но все пак щях поне да се опитам да премина. По-добре да ме застрелят пазачите, отколкото лудите зад гърба ми. Бях стигнал до извода, че преди преследвачите да стигнат на един изстрел разстояние, ще е по-добре да вляза в минното поле.

Тъкмо се бях добрал до плитък поток, когато умственото насилване започна отново. Стоях неподвижен, втренчен в полузамръзналия поток, когато го усетих да влиза в мен. Няколко секунди се борих с него, стиснах слепоочията си, паднах на колене в снега, но накрая полковникът ме овладя, изпълвайки главата ми тъй, както водата пълни устата, ноздрите и дробовете на давещия се. Беше даже по-лошо. Бе все едно огромен червей е влязъл в черепа ми и си пробива път през мозъка. Пищях, но не се чу и звук. Изправих се на крака.

Komm her, mein kleiner Bauer! — прошепна ми беззвучно гласът на полковника. Мислите му се бъркаха в моите, натикваха собствената ми воля в някаква тъмна яма. Съзрях образи на лица, места, униформи, помещения. Яздех вълни на омраза и арогантност. Любовта му към насилието напълни устата ми с металния вкус на кръв. Komm! Умственият шепот беше упоителен, отвратителен, като че ли мъжки език се пъхаше в устата ми.

Видях се да тичам в потока, да завивам отново на запад, към групата ловци — сега тичах с все сили, дишайки на плитки, болезнени пресекулки. Ледената вода плискаше по краката ми и вълнените панталони натежаха. Носът ми започна да кърви и кръвта потече по лицето и врата ми. Komm her!

Напуснах потока и се запрепъвах през гората към купчина камъни. Тялото ми се гърчеше и подскачаше като марионетка, докато се катерех, за да се пъхна в един процеп между скалите. Останах там, облегнал буза на камъка, кръвта ми капеше по замръзналия мъх. Гласовете се приближаваха. Ловната група бе само на петдесетина крачки зад редица дървета. Предположих, че ще обградят купчината ми камъни и после полковникът ще ме накара да стана, така че да могат да ме застрелят. Напрегнах се да помръдна крака, да раздвижа ръката си, но сякаш някой беше отрязал жиците, които свързваха ума и тялото ми. Бях прикован на място, все едно камъните са паднали върху ми.

Чу се приглушен разговор и после, за мое изумление, хората, се отдалечиха натам, откъдето бях минал преди десетина минути. Чувах кучето да джафка, докато вървеше по следата ми. Защо полковникът си играеше с мен? Напънах се да различа мислите му, но слабите ми опити бяха бръснати настрани както човек би пляснал досадно насекомо.

Внезапно отново се движех, тичах присвит покрай дърветата, после по корем запълзях по снега. Подуших цигарения дим още преди да ги видя. Старецът и сержантът бяха спрели на една поляна. Възрастният немец седеше на паднал пън. Ловната пушка бе положена в скута му. Адютантът му стоеше близо до него, с гръб към мен, и разсеяно почукваше с пръсти по приклада на пушката си.

И ето ме — скочих и се затичах, движех се по-бързо, отколкото когато и да е преди. Сержантът се извърна да погледне точно когато връхлетях и го ударих с рамо. Бях по-дребен от него и много по-лек, но набраната при засилването ми инерция го събори. Претъркулих се, пищейки безмълвно, исках само да си върна властта над собственото си тяло и да избягам в гората. След това сграбчих пушката на Стареца и ударих сержанта в лицето и по врата, използвайки прекрасно изработеното оръжие като сопа. Сержантът се опита да стане и аз го ударих отново. Той посегна към своята пушка и аз настъпих ръката му, после го ритах с тежка подметка в лицето, докато костите не се счупиха; докато изобщо не му остана лице. После хвърлих пушката и се обърнах към Стареца.

Той все тъй си седеше на пъна, с ръка върху люгера, който беше извадил от кобура, а цигарата още висеше между тънките му устни. Изглеждаше като че ли е на хиляда години, но на уродливата карикатур на лице беше изписана усмивка.

— Sie! — каза той и знаех, че не говори на мен.

— Ja, Alter! — отвърнах аз и бях изумен да чуя думите да идват от собствената ми уста. — Das Spiel ist beendet.

— Ще видим — рече Стареца и вдигна пистолета да стреля. Тогава скочих и куршумът мина през пуловера и косо по ребрата ми. Сграбчих китката му, преди да може да натисне спусъка отново, и ние се затъркаляхме в снега. Дер Алте пристъпваше сковано, за да участва заедно с мен в налудничав танц; измършавял млад евреин с бликаща от носа кръв и древен като света старец, потънал във вълненото си палто. Люгерът му гръма отново, нахалост, във въздуха, и тогава аз го хванах и го извих назад. Вдигнах пистолета.

— Nein! — извика Стареца и после аз усетих неговото присъствие като удар с чук по главата. За около секунда висях в нищото, докато двамата мръсни паразити се бореха за властта над тялото ми. После сякаш гледах към сцената, застанал някъде над самия себе си. Видях Стареца застинал скован, а собственото ми тяло да се гърчи наоколо в хватката на ужасен дух. Очите ми се бяха забелили в орбитите и устата ми се отваряше като на идиот. По панталоните ми бликаше урина, която димеше на студения въздух.

След това отново се върнах в тялото си и Стареца вече не беше в главата ми. Той отстъпи три крачки назад и тежко седна на пъна.

— Вили — каза той, — Mein Freund…

Ръката ми се вдигна и аз стрелях два пъти в лицето на Стареца и веднъж в сърцето. Той се прекатури назад и аз останах втренчен в обкованите с гвоздеи подметки на ботушите му.

Идваме, пешко — прошепна полковникът. — Чакай ни.

Стоях в очакване, докато можах да чуя виковете им и ръмженето на немската овчарка недалеч зад дърветата. Все още държах пистолета в ръка. Опитах се да отпусна тялото си, да съсредоточа цялата си воля и енергия върху един пръст на дясната си ръка, като дори не се замислям какво се каня да направя. Ловната група бе съвсем близо, когато контролът на полковника се разхлаби точно колкото да се опитам. Беше най-съдбоносната и трудна битка в живота ми. Трябваше само да свия един пръст с няколко милиметра, но ми отне цялата енергия и целеустременост, които бяха останали в тялото и душата ми.

Успях. Люгерът гръмна и куршумът проряза ивица на бедрото ми и откъсна кутрето от десния ми крак. Болката беше като пречистващ огън. Изглежда бях успял да изненадам полковника и можех да усетя присъствието му да се изтегля за няколко секунди.

Обърнах се и се затичах, като оставях кървави следи по снега. Наблизо, зад гърба ми, се разнесоха викове. Затрещя автомат и облечените в стомана куршуми забръмчаха покрай мен като пчели. Но полковникът не ме владееше. Стигнах минното поле и се втурнах в него, без дори да спра. Разтворих бодливата тел с голи ръде, ритнах един закачил се за мен наниз и хукнах нататък. Вярваш или не, необяснимо, успях да мина през полето. Точно тогава полковникът влезе отново в главата ми.

Halt! Аз спрях. Обърнах се и видях четиримата пазачи и полковника да ме гледат през ивицата на смъртта. Върни се, малка пешко, прошепна гласът на съществото. Играта приключи.

Опитах се да вдигна люгера до собственото си слепоочие. Не можах. Тялото ми започна да върви към тях, обратно през минното поле и към вдигнатите пушки. Точно в този миг немската овчарка се отскубна от пазача, който я държеше и се втурна към мен. Звярът тъкмо бе стигнал края на ивицата, няма и десет метра от полковника, когато взриви мина. Беше противотанкова, много мощна. Пръст, метал и късове куче литнаха във въздуха. Видях и петимата да падат и после нещо меко ме удари в гърдите и ме събори.

Преборих се да видя главата на немската овчарка, паднала в краката ми. Полковникът и двамата есесовци бяха на четири крака, вцепенени, тръскаха глави. Другите двама не мърдаха. И не го усещах в глават си! Вдигнах люгера и изпразних пълнителя в омразния си враг. Бе прекалено далеч, а и аз треперех твърде силно. Нито един изстрел не улучи някой от тях. Не губих повече време да се оглеждам, а се обърнах и хукнах.

И до днес не знам защо полковникът ми позволи да избягам. Може експлозията да го е ранила или пък ако отново овладееше тялото ми, би показал на останалите, че смъртта на Стареца е негово дело. Не знам но и до днес подозирам, че тогава избягах, защото така му беше угодно…

 

Саул спря да говори. Огънят бе угаснал и отдавна минаваше полунощ. Той и Натали Престън седяха в почти пълен мрак. През последния половин час от монолога му гласът на психиатъра бе прегракнал до дрезгаво хриптене.

— Капнал си — отбеляза Натали.

Саул не го отрече. Не беше спал две нощи — по-точно, откакто видя снимката на „Уилям Бордън“ във вестника в неделя сутринта.

— Но има и още за разказване, нали? — попита Натали. — Всичо това е свързано с хората, които убиха баща ми, нали?

Саул кимна.

Тя излезе от стаята и се върна малко по-късно с одеяла, чаршафи и дебела възглавница. Зае се да превърне дивана в легло. Заяви:

— Тази нощ оставаш тук. Ще довършим утре сутрин. Тъкмо ще ни направя и закуска.

— Наел съм стая — дрезгаво възрази Саул. От представата да кара по шосе 52 чак до отдалечения мотел му се прииска да затвори очи и да заспи там, където си седеше.

— Но ще се радвам, ако останеш — каза Натали. — Искам да чуя… Не, трябва да чуя остатъка от историята — поколеба се и призна: — Освен това не ми се остава сама вкъщи тази нощ.

Саул кимна.

— Добре — въздъхна тя. — Има нова четка за зъби на полицата в банята. Мога да ти донеса чиста таткова пижама, ако…

— Не — отказа й Ласки. — Няма нужда.

— Тогава добре — съгласи се Натали и спря на входа към къс коридор. — Саул… — тя пак се поколеба и потрй ръце. — Това е… истина е, нали?

— Да.

— И твоят полковник е бил в Чарлстън миналата седмица, нали? Той е един от отговорните за смъртта на татко.

— Така мисля.

Тя кимна, накани се да каже нещо, прехапа устна и добави само:

— Лека нощ, Саул!

— Лека нощ, Натали!

Колкото и да беше беше уморен, Саул Ласки полежа известно време, загледан в разбърканите правоъгълници, които фаровете на колите прокарваха по снимките на стената. Опита се да мисли за приятни неща; за златната светлина, която докосва листата на върбата до потока, или за ливадата с бели маргаритки във фермата, където беше играл като момче. Но когато най-сетне заспа, сънува един прекрасен юнски ден и малкия си брат Йозеф, който идва с него на цирк, на прелестна морава, където ярко оцветени циркови каравани водят колони смеещи се деца към зиналата Яма.

7
Чарлстън,
сряда, 17-и декември 1980

В началото шериф Боби Джо Джентри се почувства горд, когато откри, че го следят. Доколкото знаеше, досега не му бяха слагали опашка. Виж, той си бе отслужил своето в следене на другите; точно предишния ден беше играл „сянка“ на психиатъра Ласки. Видя го как влиза с взлом в дома на Фулър, изчака търпеливо в немаркирания додж на Линда Мей, докато докторът и малката Престън вечеряха и после изкара по-голямата част от нощта в Сейнт Андрюз, пиейки кафе и съзерцавайки входа на къщата на Натали. Нощта се оказа самотна и безплодна. Тази сутрин бе дошъл дотук рано, със собствената си кола, и тойотата под наем на психиатъра още си беше на алеята. Каква връзка имаха тези двамата? Джентри изпитваше силно предчувствие по отношение на Ласки — беше го доловил още първия път, когато говори с него по телефона — и то бързо се превръщаше в един от онези интуитивни сърбежи между лопатките, дето не можеш да се почешеш и които той от личен опит признаваше за едни от най-необходимите елементи, пласиращи доброто ченге на пазара. Тъй че: вчера следеше Ласки. А днес шериф Боби Джо Джентри от окръг Чарлстън на свой ред си имаше опашка.

В началото му беше трудно да повярва. Тази сряда бе станал в шест сутринта — както обикновено — уморен от прекалено малкото сън и прекалено многото кофеин предишната нощ. Подкара към дома на Престън в Сейнт Андрюз, за да се увери, че Ласки е прекарал и остатъка от нощта там, после спря да си вземе поничка при Сара Диксън на Ривър Авеню, а накрая се упъти към Хамптън Парк — да поговори с госпожа Люелин. Съпругът на дамата напуснал града същата нощ, когато се бяха случили и убийствата в „Менсърд Хаус“, и загинал в автомобилна катастрофа в Атланта рано сутринта в неделя. Когато щатските рейнджъри от Джорджия се обадили да й съобщят, че тя вече е вдовица, а съпругът й се е врязал с над 160 километра в час в крайпътна подпора на мост на I-285 недалеч от Атланта, госпожа Люелин задала само един въпрос на офицера: „Какво, по дяволите, е търсел Артър в Атланта? Снощи излезе да си запали цигара и да купи неделния вестник“.

Джентри смяташе въпроса за уместен. Когато напусна тухлената къща на Люелин в девет, след половинчасов разговор с вдовицата, все още не му бяха намерили отговор. Точно тогава обърна внимание и на зеления плимут, паркиран на половин пресечка по-нататък, в сянката на високите дървета, които се извисяваха над улицата.

За първи път забеляза плимута, когато потегли от паркинга на сладкарницата малко по-рано сутринта. Беше го запомнил само защото номерата бяха от Мериленд. Според Джентри ченгетата често се заглавичкваха с подробности като тази, макар повечето от тях да са изцяло безполезни. Докато се пъхаше зад волана на своята кола, паркирана пред входа на Люелин, той нагласи огледалцето, за да огледа хубавичко плимута нататък по улицата. Същият от по-рано. Отраженията на предното стъкло пречеха да се види има ли някой вътре. Джентри сви рамене и потегли, като зави наляво на първия знак „Стоп!“. Плимутът се задвижи точно преди колата му да изчезне от полезрението им. Той направи нов ляв завой и подкара на юг, като се опитваше да реши в общината ли иска да се върне и да отметне малко канцеларска работа, или да потегли към Сейнт Андрюз. Ясно различаваше зеления седан на две коли зад себе си.

Караше бавно, почукваше волана с големите си червендалести ръце и си подсвиркваше кънтри песничка през стиснатите си зъби. С едно ухо се вслушваше в стърженето на полицейското си радио и обмисляше всички възможни причини някой да го следи. Не бяха много. Като изключим неколцина мизерници, които бе натикал в затвора през последните години, никой от познатите му нямаше причина да си урежда стари сметки с Боби Джо Джентри, да не говорим да си губи времето да го следи в ежедневните му обиколки. Почуди се дали не го хваща параноята. В Чарлстън със сигурност имаше немалко зелени плимути, „С мерилендски номера?“ — изсумтя полицейската част от мозъка му. В крайна сметка реши да хване обиколния път към общината.

Зави наляво в натовареното движение на Канън Стрийт. Плимутът остана зад гърба му, вече на три коли зад него. Ако Джентри не знаеше, че е там, сега вече не би могъл да го забележи. Само празните задни Улички около Хамптън Парк, където живееше госпожа Люелин, бяха издали преследвачите му. Качи колата на рампата за Междущатско 26, покара километър и нещо на север, после отби и се насочи на изток по задните пресечки към Мийтинг Стрийт. Плимутът неизменно плуваше в огледалото за задно виждане, криеше се зад други коли, когато можеше и оставаше далеч назад, когато нямаше нищо помежду им.

— Хм-хм-хм — изсумтя шериф Боби Джо. Продължи на север към Чарлстън Хайс, като остави пристанището от дясната си страна. През гората от кранове се виждаха корпусите на грамадните сиви кораби. Зави наляво по „Дорчестър Роуд“ и после се върна на I-26, този път откъм юг. Плимутът не се виждаше никакъв. Джентри беше почти готов да излезе близо до центъра и да зачеркне цялата история като последствие от прекалено многото трилъри по кабелната, когато една каравана смени лентата на километър зад него и той отново зърна познатия зелен покрив.

Отби по изход 221 и се върна в тесните улички недалеч от общината. Започваше да ръми леко. Шофьорът на плимута беше включил чистачките си по същото време, както и Джентри. Шерифът се опита да се сети дали не е бил нарушен някой закон. Точно в момента не му хрумваше нито един. „Добре — помисли си той, — как човек се откача от опашка?“ Прегледа наум всички високоскоростни гонитби, които беше виждал по филмите. Не, благодаря. Опита се да си спомни подробности от многото шпионски книги, които бе изчел, но се сети единствено за една смяна на влакове в московското метро. Много благодаря. Не му помагаше и фактът, че кара черната си кола с надписи „Шерифство на окръг Чарлстън“ от двете страни.

Джентри знаеше, че може да се обади по полицейската радиостанция, да обиколи квартала няколко пъти и осем щастски коли и половината патрулки ще цъфнат в очакване на плячката на следващото кръстовище. И после? Видя се изправен пред съдия Трантор, обвинен в преследване на извънщатски посетител, който се опитвал да намери ферибота за форт Съмтър и бил решил да следва местното ченге.

Най-разумното, призна Джентри, щеше да е да изчака на този да му писне. Да го остави да се влачи по петите му колкото му душа иска — дни, седмици, години — докато успее да прозре що за игричка си играят. Мъжът с плимута — ако изобщо беше мъж — можеше да е щатски служител или репортер, или настоятелен свидетел на Йехова, или член на новия отряд по борба с корупцията. Най-разумното, Джентри беше абсолютно сигурен, щеше да е да се върне на работа в кабинета си, да спре да умува над появата на преследвача и да остави нещата сами да се уредят.

— А, да върви по дяволите! — каза на глас. Търпението не беше сред списъка му от добродетели. Завъртя колата на 180 градуса по мократа настилка, включи лампата и сирената и се засили назад по тясната, еднопосочна улица направо към насрещния плимут. С дясната си ръка разкопча кожената предпазна лента на кобура на личния си пистолет. Хвърли един поглед, за да се увери, че палката лежи на седалката, където обикновено я оставя. После натисна газта — и клаксона, за да подсили екшъна.

Сега вече виждаше, че в плимута има само един човек — мъж. Другата кола зави надясно. Джентри рязко отряза наляво, за да я блокира. Плимутът се залюля до най-лявата страна на улицата и после ускори по тротоара надясно, за да се промъкне покрай колата на шерифа. Той пък завъртя волана наляво, подскочи, щом се качи на тротоара, и се приготви за челен сблъсък.

Плимутът се плъзна странично, помете редица кофи за боклук с десния си калник и се заби в един телефонен стълб. Джентри закова колата си пред димящия радиатор на преследвача, като се увери, че е завил правилно, за да блокира бягството им. После изскочи навън, разкопча и нараменния кобур и стисна тежката палка в лявата си ръка.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на колата, господине? — попита Джентри. Насреща го зяпна бледо, издължено лице. Плимутът бе ударил телефонния стълб точно толкова силно, че да изкриви вратата откъм пътника и да разтърси шофьора. Човекът имаше оплешивяващо чело и много тъмна коса. Джентри прецени, че е някъде четирийсетгодишен. Беше издокаран в черен костюм, бяла риза и тънка, тъмна вратовръзка, която сякаш бе извадена направо от ерата на Кенеди.

Шерифът внимателно проследи как човекът рови за портфейла си.

— Бихте ли извадили книжката от портфейла, господине? Човекът се спря, примигна и се обърна да се подчини. Джентри бързо пристъпи напред и отвори вратата с лявата си ръка, като остави палката да увисне на каишката си на китката му. С дясната си ръка беше посегнал да стисне своя „Рюгер Блекхоук“.

— Господине! Моля, излезте от… по дяволите!

Шофьорът се обърна с готов за стрелба автоматичен пистолет, вече вдигнат към лицето на Джентри. Шерифът влетя през отворената врата с всичките си сто и двайсет килограма, в опит да хване китката на противника си. Пистолетът гръмна два пъти, единият куршум профуча покрай ухото на Джентри и мина през покрива, а другият отиде още по-встрани, като разби предното стъкло на плимута на млечнобяла паяжина. После Боби Джо сключи и двете си ръце върху ръката на шофьора и двамата се сборичкаха на предната седалка, досущ като тийнейджъри в автокино. И двамата се задъхваха. Палката се закачи за волана и клаксонът издаде вой като прострелян звяр. Шофьорът посегна с лявата си ръка към лицето на шерифа. Джентри наведе грамадната си глава и го удари; веднъж, втори път, на третия го чу да изпъшква болезнено. Автоматикът падна от ръката на шофьора, удари се в основата на волана и в крака на Боби Джо и издрънча на асфалта отвън. Спортист с дълбоко залегнал страх от изтървани оръжия, шерифът се бе стегнал в очакване на случаен изстрел или дори половин пълнител в гърба си. Но не.

— Майната му — изръмжа Джентри и се наклони назад, като издърпа със себе си и шофьора. Беше преместил дясната си ръка на яката му и след като провери, че автоматикът е наблизо, отчасти под колата, метна шофьора на земята, на около два метра встрани. По времето, когато другият още се мъчеше да се изправи на крака, той бе измъкнал тежкия „Блекхоук“ — подарък от пенсионирането на чичо му. Оръжието приятно натежаваше в ръката му.

— Спри на място! Да не си мръднал — нареди Джентри. От офисите и магазините наоколо бяха изскочили дузина зяпачи. Той се увери, че са извън стрелковия обсег и че зад шофьора се намира само тухлена тена. Осъзна с болезнена острота, че се готви да застреля бедния кучи син. Досега никога не беше стрелял по хора. Вместо да се прицели с две ръце и широко разтворени крака, както бе учен, той стоеше прав, с присвит лакът, а дулото сочеше към небето. Дъждът се стичаше като нежна мъглица по зачервеното му лице.

— Боят приключи — издиша той. — Само се отпусни за малко, човече. Да си поговорим, а?

Ръката на шофьора се стрелна от джоба му. Стискаше сгъваем нож. Острието изскочи с ясно доловимо щракване. Човекът се присви, балансирайки леко, пръстите на другата му ръка бяха широко разтворени. Шерифът със съжаление отбеляза, че онзи държи ножа правилно — опасно, с палец върху дръжката над острието. Осем сантиметра стомана вече се завъртаха в къса, плавна дъга. Джентри ритна автоматичния пистолет по-навътре под плимута и отстъпи три крачки.

— Стига, друже — каза меко. — Не прави глупости. Хвърли го!

Не подценяваше скоростта, с която другият бе в състояние да покрие петте метра, които ги деляха. Нито пък се съмняваше, че хвърлен, ножът може да се окаже по-малко смъртоносен от куршум на същото разстояние. Но си спомняше и дупките, които блекхоукът оставяше на черните мишени от четирийсет крачки. Не искаше и да си помисли какво ще причини куршумът на човешка плът от пет метра.

— Хвърли го! — повтори с успокоителен тон, без да влага заплаха, но авторитетно и без да допуска възможност нареждането му да се оспорва. Нека просто спрем за малко и да си поговорим!

Другият не бе продумал, нито издаде друг звук освен пъшкане, откакто Джентри бе приближил плимута. Сега между стиснатите му зъби се разнесе странно свирукане, като пара от изстиващ чайник. Полека вдигаше ножа вертикално.

— Не мърдай! — Джентри насочи пистолета с една ръка, навеждайки дулото към средата на тънката вратовръзка на мъжа. Ако острието се вдигнеше на височина за хвърляне, щеше да натисне спусъка. Натискът на пръста му вече беше почти достатъчен да вдигне предпазителя.

И тогава Джентри видя нещо, което накара бясно биещото му сърце да застине в болезнена парализа. Лицето на мъжа сякаш се стапяше — не трепереше, а се разтичаше като зле наместена гумена маска, която се плъзга по по-твърдите кости под нея. Очите се разшириха, като в изумление или ужас, и сега се стрелкаха насам-натам като на паникьосано малко животинче. Само за секунда шерифът видя друга личност да се проявява върху това слабо лице; изражение на пълен ужас и объркване пролича в обсебения му поглед, а после мускулите на лицето и врата се стегнаха, сякаш маската е била наложена по-плътно. Острието продължи да се издига, докато не се озова точно под брадичката на мъжа, достатъчно високо вече, за да бъде метнато с голяма точност.

— Хей! — викна Джентри. Палецът му трепна върху спусъка. Шофьорът натисна острието в собственото си гърло. Не замахна, нито удари, нито резна — натисна осемте сантиметра стомана, както хирург би действал при първоначален разрез или както човек внимателно разрязва диня. После, с необходимата сила и изумително бавно, той дръпна острието отляво надясно по протежение на брадичката си.

— О, Иисусе! — прошепна Джентри. Някой в тълпата изпищя. Кръв бликна по бялата предница на ризата на мъжа, сякаш се е спукал пълен с червена боя балон. Мъжът изтърва ножа, но остана на крака невероятните десет или дванайсет секунди — разкрачен, стегнат като пружина, с безизразно лице, а потокът кръв мокреше торса му и започваше да капе на мокрия тротоар. После падна по гръб и пририта.

— Назад, мътните ви взели! — извика Джентри на зяпачите и се затича към жертвата. С тежката си обувка прикова дясната китка на мъжа и избута ножа с палката си. Главата на шофьора се изви назад и червената резка на гърлото му се отвори като причудлива усмивка на акула. Джентри видя разкъсаните хрущяли вътре и неравните краища на сива тъкан, преди кръвта да бликне и да залее всичко. Гърдите на мъжа започнаха да трептят, когато дробовете му се задавиха.

Шерифът изтича до колата си и се обади за линейка. После отново викна на тълпата да отстъпи и пъхна палката си под плимута, за да извади автоматика. Беше деветмилиметров „Браунинг“ с нещо като двоен пълнител, който го правеше тежък като грях. Намери предпазителя, щракна го, пъхна пистолета в колана си и коленичи до умиращия.

Шофьорът се беше претъркулил надясно, със свити колене, здраво стиснати ръце и юмруци. Кръвта вече беше образувала еднометрово езерце и продължаваше да блика при всеки бавен удар на сърцето. Джентри коленичи в червената локва и се опита да затвори раната с голи ръце, но разрезът бе прекалено широк и неравен. Ризата му се просмука за пет секунди. Очите на мъжа бяха придобили вцепенения стъклен поглед, който беше виждал на лицето на твърде много трупове. Накъсаното дишане и бълбукането в разреза секнаха точно когато в далечината се разнесе воят на сирената на приближаващата линейка.

Джентри отстъпи назад, отпусна се на колене и избърса ръце в бедрата си. Портфейлът на шофьора кой знае как бе паднал на асфалта по време на боричкането им. Вдигна го и го премести от пътя на напредващото кърваво ручейче. Като пренебрегна стандартните процедури, той го отвори и бързо претърси пластмасовите джобове и отделения. В портфейла имаше деветстотин долара в брой, малка черно-бяла снимка на шериф Боби Джо Джентри и нищо друго. Нищо. Нито шофьорска книжка, нито кредитни карти, снимки на семейството, карта за социална осигуровка, визитки, стари рецепти — нищичко.

— Някой да ми каже какво става тук! — прошепна Джентри. Дъждът беше спрял. Тялото на шофьора кротко си лежеше набизо. Слабото му лице бе толкова бяло, че изглеждаше като восъчно. Той поклати глава и сляпо се втренчи в събралата се тълпа и приближаващите ченгета и доктори.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — изкрещя.

Никой не му отговори.

8
Байериш — Айнщайн,
четвъртък, 18-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен подкараха на североизток от Мюнхен, минаха покрай Дегендорф и Реген и навлязоха далеч навътре в западно-германската гора и планините близо до чешката граница. Харъд пришпорваше БМВ-то под наем с висока скорост, като превключваше на ниска предавка, за да вземе просмуканите от дъжд завои в добре овладяно хлъзгане, и ускоряваше бързо да сто и двайсет километра в час на правите участъци. Дори нужната за шофирането концентрация обаче не беше достатъчна да изцеди напрежението от дългия полет от тялото му. Бе се опитал да поспи по време на презокеанското пътуване, но нямаше секунда, в която с болезнена яснота да не усеща, че е затворен в крехка тръба под налягане, която се носи на около хиляда метра над студения Атлантик. Харъд потрепери, включи отоплението на БМВ-то и задмина още две коли. Щом започнаха да се изкачват по хълмистите предпланини, по нивите се появи сняг, снегорините бяха оставили и купчини край пътя.

Два часа по-рано, когато напуснаха Мюнхен по натоварената магистрала, Мария огледа пътната карта на „Шел“ и отбеляза:

— О, Дахау е само на няколко километра оттук!

— И? — вдигна вежди Харъд.

— И там е имало един от онези лагери — обясни тя. — Където са пращали евреите през войната.

— И какво? Това си е шибана древна история.

— Не е чак толкова древна.

Харъд пое по изхода с номер 92 и смени една натоварена магистрала с друга. Вкара БМВ-то в крайната лента и задържа спидометъра на 100 километра.

— Кога си родена? — попита настоятелно.

— Хиляда деветстотин четирийсет и осма — отвърна Мария Чен.

— Всичко, което се е случило преди раждането ти, не си струва главоболенето — заключи той. — Това си е древна шибана история.

Мария Чен млъкна и се взря навън към студената панделка на река Изар. Късната следобедна светлина се оттичаше от сивото небе.

Харъд погледна секретарката си и си спомни първия път, когато я срещна. Беше преди четири години, лятото на 1976-а и той попадна в Хонг Конг за среща с братята Фой, да урежда вместо Уили плащането на един от безмислените му кунг-фу филми. Радваше се да се измъкне от Щатите насред вихъра на Двестагодишната истерия. По-младият Фой го бе извел да вечерят навън в градчето Коулуун.

Мина известно време, преди Харъд да осъзнае, че скъпият бар и нощен клуб, където се забавляваха на осмия етаж на „Коулуун Хай Райз“, всъщност е публичен дом и хубавите, умни жени, на чиято компания се наслаждаваха, са курви.

Той мигновено изгуби интерес и щеше да си тръгне веднага, ако не-беше забелязал една хубава евроазиатка да стои сама на бара, а в погледа й личеше такова безразличие, че не би могло да е преструвка. Когато попита Ту-байт Фой за нея, едрият азиатец се ухили и отвърна:

— А, много интересна. Много тъжна история. Майка й била американска мисионерка, баща й — учител на Континента. Майка умряла скоро след като дошли в Хонг Конг. Баща също умрял. Мария Чен стои тук и много знаменит модел, много висока цена.

— Модел? — зяпна Харъд. — Какво прави тук?

Фой сви рамене и се ухили, като показа златния си зъб.

— Прави много пари, ама трябват още. Много скъпи вкусове. Тя иска иде в Америка — тя е американски гражданка — но не може върне се заради скъпи вкусове.

Харъд кимна:

— Кокаин?

— Хероин — отвърна Фой и се усмихна. — Искаш да се запознаеш? О, да искаше да се „запознава“. След представянето, когато останаха сами на бара, Мария Чен отбеляза:

— Чувала съм за теб. Кариерата ти е изградена върху лоши филми и още по-лоши обноски.

Харъд кимна в съгласие:

— И аз съм чувал за теб. Ти си хероиноманка и хонгконгска курва. Видя я как посяга да го удари и се пресегна с мозъка си да я спре.

И не успя! Плясъкът от шамара накара хората наоколо да прекъснат разговорите си и да ги зяпнат. Когато глъчката в заведението се възстанови, Харъд, извади салфетката си и попи устни. Пръстенът й го беше порязал.

Той и преди бе срещал Неутрални — хора, на които Способността изобщо не влияе. Но рядко. Много рядко. И никога в положение, когато да не го е научил навреме, за да избегне болката.

— Добре — каза, — запознанството приключи. Сега е време за бизнес-предложението, което ще ти направя.

— Нищо, което можеш да ми предложиш, не би ме заинтересувало — отвърна Мария Чен. Нямаше съмнение, че е искрена. Но все пак остана седнала на бара.

Харъд кимна. Мислеше бързо, като не забравяше тежката грижа, която го мъчеше през последните месеци. Работата с Уили го плашеше. Старецът използваше Способността си рядко, но когато го стореше, нямаше съмнение, че силите му са много по-големи от тези на Тони. Дори да прекараше месеци или години в грижливо оформяне на някой асистент, не можеше да има съмнение, че Уили ще е способен да му го покръсти на секундата. Харъд усещаше нарастващо раздразнение, откакто този проклет Островен клуб го бе накарал да се приближи до смъртоносния старец. Ако Уили го разкриеше, щеше да използва какъвто инструмент има под ръка да…

— Ще ти осигуря работа в Щатите — заяви той. — Моя лична секретарка и изпълнителна секретарка в продуцентската къща, която представям.

Мария Чен го погледна студено. В прекрасните й кафяви очи нямаше и грам интерес.

— Петдесет хиляди американски долара годишно — допълни той, — плюс процент.

Тя не мигна.

— Изкарвам повече тук, в Хонг Конг — отвърна. — Защо да сменям кариерата си на модел за нископлатена секретарска работа? — начинът, по който натърти на „секретарска“, не оставяше съмнение за отвращението, което предизвиква предложението у нея.

— Процентите — настоя Харъд. Когато Мария Чен не каза нищо, той продължи меко. — Постоянни доставки на… каквото ти трябва. И никога няма да се налага да се замесваш отново в тази част с купуването.

Мария Чен най-сетне примигна. Самоувереността й се смъкна като откъснат воал. Тя сведе поглед към ръцете си.

— Помисли си — добави Харъд. — Можеш да ме намериш в хотел „Виктория и Албърт“, до вторник сутрин.

Тя не вдигна глава, когато той напусна нощния клуб. Вторник сутринта си стягаше багажа, портиерът вече му беше свалил чантите и той тъкмо си хвърляше последен поглед в огледалото, закопчавайки предницата на пътното си яке стил „Сафари в банановите републики“, когато Мария Чен цъфна на вратата.

— Какви ще са ми задълженията, освен да съм ти лична секретарка? — попита тя.

Харъд бавно се обърна, потисна желанието си да се усмихне и сви рамене.

— Каквото друго поискам — отвърна. Сега вече се усмихна. — Но не това, което си мислиш. Не ми трябват курви.

— Ще има едно условие — допълни Мария Чен.

Той се взря в нея и я изслуша.

— По някое време догодина ще искам да… спра — каза тя и на гладката кожа на челото й изби пот. — Да, ъ-ъ-ъ… как го казвате вие американците? Да се друсам. И когато реша кога, ти ще… уредиш каквото трябва.

Харъд се замисли за момент. Не беше сигурен, че ще има полза, ако Мария Чен се измъкне от плена на пристрастяването си, но се съмняваше, че тя би посмяла да рискува. А ако се осмелеше, то щеше да му мисли тогава. Междувременно щеше да има на разположение прекрасна и умна асистентка, която Уили не може да докосне.

— Съгласен — каза. — Да идем да се заемем с визата ти.

— Няма нужда — Мария Чен отстъпи, за да го пропусне да тръгне пред нея към асансьора. — Погрижила съм се за всичко, което трябва.

 

На трийсет километра от Дегендорф те приближиха Реген, средновековен град в сянката на скалисти зъбери. Докато криволичеха по планинския път към подножията им, Мария Чен посочи натам, където фаровете бяха осветили овална дъска, забита права под дърветата близо до пътя. Попита:

— Забелязвал ли си ги преди?

— Аха — отвърна Харъд и намали, за да вземе остър завой.

— Пътеводителят твърди, че ги използват да носят местните селяни на погребенията им. Всяка дъска има на нея името на починалия и молба за молитва.

— Много сладко — отвърна той. Пътят ги преведе през някакво градче. В зимния мрак уличните лампи сияеха и се отразяваха по мокрите павета на преките. Тъмна сграда бе надвиснала над селището от обрасъл хълм.

— Този замък навремето принадлежал на конт Хунд — прочете Мария Чен. — Поръчал жена му да бъде погребана жива, след като удавила бебето им в река Реген.

Харъд не коментира.

— Това не е ли любопитна местна история? — поинтересува се секретарката му.

Той зави наляво, за да се качи на Шосе 11 и да влезе в гористата планинска местност. В двата лъча на фаровете им блестеше сняг. Харъд се пресегна да вземе пътеводителя от Мария Чен и изключи лампичката.

— Направи ми една услуга — каза й. — Затвори си шибаната човка.

 

Пристигнаха в малкия хотел в Байериш-Айнщайн след девет вечерта, но стаите им бяха готови, а и все още сервираха вечеря. Малката трапезария едва побираше пет маси. Огромна камина топлеше стаята и осигуряваше повечето от светлината. Ядоха в мълчание.

На Харъд Байериш-Айнщайн му се бе сторил малък и празен след няколкото погледа, които беше успял да хвърли, преди да се доберат до хотела. Една главна улица, няколко стари сгради в баварски стил, сгъчкани в тясна долина сред тъмните хълмове; градчето му напомняше на някоя изгубена колония в планините Катскил. Поставен на входа на града знак осведомяваше пътниците, че до чешката граница остават само няколко километра.

Когато се върнаха в съседните си стаи на третия етаж, Харъд отбеляза:

— Смятам да сляза и да погледна как е сауната. Ти приготви нещата за утре.

Хотелът имаше двайсет стаи, повечето от които бяха заети от скиори, дошли да оглеждат пистите на и около Гросен Арбер, хиляда и четиристотинметровата планина на няколко километра северно. Малката обща стая на първия етаж беше окупирана от румени двойки, които пиеха бира или горещ шоколад и се смееха с онзи сърдечен немски глас, който според Харъд винаги звучеше престорено.

Сауната се намираше в мазето и се оказа просто дървена кутия с пейки. Той настрои температурата, свали си дрехите в малката съблекалня отвън и влезе в нагрятата стая, понесъл само една кърпа. Усмихна се на малката табелка на вратата, на която на английски и немски пишеше: МОЛЯ ГОСТИТЕ ДА ИМАТ ПРЕДВИД, ЧЕ ОБЛЕКЛОТО В САУНАТА НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Очевидно имаше американски туристи, които са оставали изненадани от немското безразличие към голотата в такива ситуации.

Той почти беше заспал, когато влязоха две момичета. Бяха млади, на не повече от деветнайсет, германки, които се смееха, когато влязоха. Не спряха, когато видяха Харъд.

— Guten Abend! — каза по-високата от блондинките. Те останаха увити с хавлиите си. Харъд също носеше кърпа; не заговори, докато се взираше към момичетата изпод спуснатите си клепачи.

Спомни си онзи кошмарен месец преди почти три години, когато Мария Чен бе обявила, че е време да й помогне да спре.

— Че защо? — попита той.

— Защото ми обеща — отвърна тя.

Харъд я зяпна и се сети за месеците сексуално напрежение, хладните й откази и на най-леките му увертюри и нощта, когато тихичко бе отишъл в стаята й и беше отворил вратата. Макар че бе два след полунощ, тя седеше на леглото и четеше. Щом той застана на прага, тя кротко остави книгата си, извади трийсет и осем калибров револвер от чекмеджето на нощното си шкафче, отпусна го удобно в скута си и попита:

— Да, Тони, какво има?

Той поклати глава и си тръгна.

— Добре, обещах ти — каза й тогава Харъд, — какво точно искаш от мен?

Мария Чен му обясни.

Три седмици тя не напусна заключената стая в мазето. В началото използваше дългите си нокти да къса подплатата, която й беше помогнал да поставят на стените и вратата. Пищеше и блъскаше, късаше голите матраци и възглавници, които бяха единствената мебел в малката стая, и след това продължаваше да пиши. Само Харъд, седнал в студиото зад килията й, можеше да чуе писъците.

Тя не ядеше храната, която той й пъхаше в ниския прорез на вратата. След два дни спря и да става от матрака. Лежеше свита, потейки се и треперейки на пристъпи, стенейки приглушено в един миг и крещейки с нечовешки глас в следващия. Накрая Харъд остана три дни и нощи в стаята с нея, като й помагаше да стигне до съседната баня, когато тя можеше да сяда, чистеше я и се грижеше за нея, когато тя лежеше или се изтърваше. Накрая, на петнайсетия ден, тя спа цяло денонощие, а той я изкъпа и почисти драскотините, които си беше причинила. Когато прекара кърпата по бледите й бузи, идеалните гърди и покритите с пот бедра, си помисли за всичките пъти, когато беше гледал облеченото й в коприна тяло в кабинета си и си пожела тя да не е Неутрална.

След като я изкъпа и подсуши, той я облече в мека пижама, смени с чистя чаршафи и одеяла просмуканите парцали и я остави да си отспи насаме.

В края на третата седмица тя излезе от стаята — държанието и леко дистанцираното й поведение бяха също тъй безукорни както прическата, дрехите и грима й. И двамата не говореха за тези три седмици.

 

По-младата германка се кискаше и вдигна ръце над главата си, като каза нещо на приятелката си. Харъд ги зяпаше през парата. Черните му очи бяха като тъмни прорези под клепачите.

По-голямото момиче примигна няколко пъти и развърза хавлията си. Гърдите й бяха твърди и големи. По-малката спря изненадана, все още с ръце над главата. Харъд видя гъсти валма косми под мишниците й и се почуди защо германките не се бръснат там. По-малката започна да говори нещо, спря се и развърза хавлията си. Пръстите й се туткаха, сякаш са били вцепенени или пък тази дейност не й е привична. Кърпата падна точно когато по-голямата вдигна длани към гърдите на сестра си.

Сестри, осъзна Харъд, докато се наместваше по-удобно да вкуси физическото усещане. Кирстен и Габи. Не му беше лесно с тези двете. Трябваше постоянно да ги сменя, като не оставя едната да се изплъзне, докато се занимава с другата. Бе като да играеш тенис сам със себе си — не беше игра, на която да иска да се наслаждава много дълго. Но пък не беше задължително да е самотна игра. Харъд затвори очи и се усмихна.

 

Когато той се прибра, Мария Чен стоеше до прозореца и наблюдаваше малка група коледни певци, застанали около теглена от кон шейна. Тя тъкмо се извърна, когато студеният въздух отвън се изпълни с весел смях и откъс от „О, таненбаум“.

— Къде е? — попита Харъд. Бе облечен в копринена пижама и златен халат. Косата му беше мокра.

Мария Чен отвори куфарчето си и извади четирийсет и пет калибров автоматичен пистолет. Постави го на масичката за кафе. Той взе оръжието, щракна спусъка веднъж и кимна:

— Сигурен бях, че в митницата няма да те претърсят. Къде е пълнителят?

Мария измъкна трите метални пълнителя от куфарчето си и ги постави на масата. Харъд бутна зареденото оръжие по стъклената повърхност и към ръката й.

— Добре, нека идем да огледаме това шибано място — той разгъна зелено-бялата топографска карта на масата, като използва пистолета да я затисне от едната страна и допълнителните пълнители за два от ъглите. Късият му показалец спря на група точки от двете страни на червена линия.

— Байериш-Айнщайн — каза. — Ние сме тук… — пръстът му почука на сантиметър и нещо северозападно. — Имението на Уили е зад този хълм…

— Гросе Арбер — поясни Мария Чен.

— Какъвто ще да е. Точно тук, в средата на гората…

— Байеришер Валд — пак се обади тя.

Харъд се втренчи в нея и после отново насочи вниманието си към картата.

— Попада на територията на някакъв местен резерват… но все още е частна собственост. Страхотно шибана работа.

— Има частни имения и в американските резервати — обади се Мария Чен. — Освен това имението се смята за необитаемо.

— Аха — съгласи се Харъд. Нави картата и влезе в собствената си стая през междинната врата. Минутка по-късно се върна, понесъл чаша скоч от бутилката, която бе купил от безмитния магазин на „Хийтроу“. — Та, нали разбираш задачата за утре?

— Да — кимна секретарката му.

— Ако не е тук, голямо чудо — добави той. — Ако си е вкъщи и е сам, и иска да говори, пак няма проблем.

— А ако има проблем?

Харъд седна, постави чашата на масата и вкара пълнителя с отчетливо щракане. Протегна й пистолета и я изчака да го вземе.

— Тогава стреляш — каза. — Гръмваш го — и ако има някой от палетата му под ръка, него също. В главата. Два пъти, ако имаш време… — отиде до вратата и се спря. — Други въпроси?

— Не — отвърна Мария Чен.

Харъд влезе в стаята си и затвори вратата. Тя чу ключалката да щраква. Поседя известно време, стиснала пистолета, вслушана в глъчката на веселото празненство, която се носеше откъм улицата. Гледаше тънката ивичка жълта светлина под вратата на Тони Харъд.

9
Вашингтон,
четвъртък, 18-и декември 1980

К. Арнолд Барент напусна хотел „Мейфлауър“ и бъдещия президент, и пое покрай сградата на ФБР към националното летище. Лимузината му бе предвождана от сив мердецес и следвана от син; и двете коли бяха собственост на една от компаниите му и хората в тях бяха обучени не по-зле от агентите на „Сикрет Сървис“, които бяха толкова очебийни в „Мейфлауър“.

— Според мен разговорът мина много добре — каза Чарлз Колбън, единственият друг пътник в лимузината.

Барент кимна.

— Президентът е много открит за предложенията ти — допълни Колбън. — Изглежда ми, че дори би могъл да дойде на лагера на Островния клуб този юни. Това ще е интересно. Никога не сме имали президент по време на мандата му.

— Бъдещ президент — напомни Барент.

— Ъ?

— Каза, че президентът бил много открит — обясни той. — Имаше предвид бъдещия президент. До януари господин Картър е начело. Колбън издаде отвратено пъшкане.

— Какво казва разузнаването за заложниците? — попита Барент меко.

— Какво имаш предвид?

— Ами, през последните часове от управлението на Картър ли ще ги пуснат или в мандата на следващия президент?

Колбън сви рамене.

— Ние сме ФБР, не ЦРУ. Работата ни е тук вкъщи, не зад граница. Барент кимна, все още леко усмихнат.

— А част от работата ти вкъщи — отбеляза — е да шпионираш ЦРУ. Та, пак ще питам, кога си идват заложниците?

Колбън се намръщи и погледна към голите дървета на улицата.

— Най-точната ни преценка е в рамките на двайсет и четири часа около сдаването на властта, плюс-минус — уточни той. — Но като гледам как аятолахът се ръга в задника на Картър през последната година и половина, не виждам как би могъл да му хвърли този кокал.

— Веднъж го срещнах — обади се Барент. — Много интересен човек.

— Какво? Кой? — объркан възкликна Колбън. Семейство Картър бяха гостували в имението на Барент в Палм Спрингс и замъка „Таузънд Айлъндс“ няколко пъти през последните четири години.

— Аятолах Хомейни — търпеливо поясни магнатът. — Ходих до Париж да го видя, малко след като отиде в изгнание. Един приятел предположи, че имамът може да ми се стори забавен.

— Забавен? — повтори Колбън. — Това малко фанатично лайно?

Барент леко се намръщи при тези думи на събеседника си. Не обичаше простащините. Бе използвал думата „кучка“ преди няколко дни пред Тони Харъд, понеже беше усетил, че тази вулгарна фраза му е нужна да сложи на мястото му един вулгарен човек. Чарлз Колбън също беше вулгарен.

— Забавно беше — обясни Барент, като вече съжаляваше, че е повдигнал тази тема. — Говорихме си четвърт час с религиозния водач — чрез преводач, макар че ми казаха, че аятолахът разбира френски — и никога не би могъл да се досетиш какво стори дребното човече, преди аудиенцията ни да приключи.

— Помоли те да подкрепиш революцията му? — попита Колбън с глас, в който липсваше всякакъв интерес. — Предавам се.

— Опита се да ме Използва — отвърна Барент, отново усмихнат, този спомен наистина го забавляваше. — Можех да почувствам как рови в мозъка ми, сляпо, инстинктивно. Получих впечатлението, че си мисли, че единствен в света притежава Способност. Получих и впечатление, че се мисли за Бог.

Колбън отново сви рамене.

— Би се почувствал доста по-малко богоподобен, ако на Картър му стискаше да прати няколко Б-52 още първата седмица, когато задържаха хората ни.

Барент смени темата:

— И къде е днес нашият приятел господин Харъд?

Началникът на ФБР извади инхалатор, притисна го поред в двете си ноздри и се намръщи.

— Той и секретарката му — или каквато там му е — тръгнаха за Западна Германия снощи.

— Да видят дали приятелчето ни Уили не е живичко и не се е заселило във Фатерланд, предполагам — кимна Барент.

— Ъхъ.

— А ти прати ли някого с него? Колбън поклати глава.

— Няма причини. Траск използва някои от франкфуртските и мюнхенските си връзки от времената в Компанията, за да провери замъка. Харъд трябва да иде там лично. Ще наблюдаваме трафика на ЦРУ.

— И ще открие ли той нещо? Чарлз Колбън сви рамене.

— Не вярваш, че нашият господин Бордън е още жив, нали? — попита го Барент.

— Не, и не виждам как би могъл да е чак толкова хитроумен — уточни събеседникът му. — Тъй де, наша идея бе да подходим към онази Драйтън, за да го елиминираме. Гласуването беше явно — действията му стават твърде публични, нали?

— И после откриваме малката недискретност на Нина Драйтън — каза К. Арнолд Барент. — Е, ами жалко!

— Какво е жалко?

Магнатът погледна плешивия бюрократ.

— Жалко е, че нито един от тях не беше член на Островния клуб — обясни. — Те бяха характерни индивиди.

— Глупости — възрази Колбън. — Те бяха шибани лунатици. Лимузината спря. Ключалката на вратата до него щракна. Барент се вгледа в грозния страничен вход на новата сграда на ФБР.

— Тук слизаш — каза той и после, докато Колбън стоеше на тротоара и шофьорът вече затваряше вратата, допълни. — Чарлз, просто трябва да направим нещо за езика ти…

Той остави плешивия застанал на тротоара, втренчен, докато лимузината заминаваше.

Пътуването до Националното летище отне само няколко минути. Преработеният ДС-9 на Барент го чакаше пред частния му хангар; двигателите на самолета работеха, климатикът беше включен и до любимото място на шефа бе поставена чаша минерална вода с лед. Дон Мичъл, пилотът, влезе в кърмовата секция и козирува.

— Всичко е готово, господин Барент — каза той. — Трябва да осведомя диспечерката кой план за полет е валиден. Къде отиваме, сър?

— Бих искал да ида до моя остров — уведоми го Барент и отпи от минералната вода.

Мичъл се усмихна леко. Това беше стара шега. К. Арнолд Барент притежаваше повече от четиристотин острова на най-различни места по света и имаше резиденции поне на половината от тях.

— Да, сър — пилотът търпеливо изчака.

— Съобщи на диспечерите, че е валиден полетен план „Е“ — уточни Барент. Изправи се, все още с чашата в ръка, и отиде до вратата на спалнята си. — Ще те уведомя, когато съм готов.

— Да, сър — кимна Мичъл. — Имаме чиста писта през следващите петнайсет минути, когато ни е удобно.

Барент кимна одобрително и изчака пилотът да си тръгне.

Когато магнатът влезе в спалнята, специален агент Ричард Хейнс седеше на огромното легло. Надигна се, но домакинът му махна да се върне на мястото си. Допи чашата си и си свали сакото, връзката и ризата. Хвърли смачканата риза в един кош и извади нова от чекмеджето, вградено в кърмовата преграда.

— Кажи ми, Ричард — поде Барент, докато закопчаваше ризата си, — какво ново?

Хейнс кимна и започна да говори:

— Началник Колбън и господин Траск се срещнаха отново тази сутрин, преди срещата ви с бъдещия президент. Траск е в екипа за…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Барент, все още прав. — А какво става със ситуацията в Чарлстън?

— Бюрото все още води проучвания — обясни Хейнс. — Работещият по катастрофата екип е сигурен, че самолетът е бил разрушен от бомба. Един от пътниците — вписан като Джордж Хумел — е използвал кредитна карта, която можахме да проследим до кражба в Бар Харбър, Мейн.

— Мейн… — проточи Барент. Нюман Траск беше „помощник“ на един старши сенатор от Мейн. — Много тромаво.

— Да, сър — съгласи се Хейнс. — Във всеки случай, господин Колбън беше много разстроен от нареждането ви да не се пречка на шериф Джентри и разследването. Вчера се срещна с господин Траск и господин Кеплър в „Мейфлауър“ и съм почти сигурен, че снощи вечерта са пратили своя група или групи в Чарлстън.

— Някой от водопроводчиците на Траск?

— Да, сър.

— Добре, продължавай, Ричард.

— Приблизително в 9.20 източно време днес, шериф Джентри прихванал тип, който го следял в плимут „Воларе“ — модел 1976-а. Джентри опитал да арестува човека. Той първо му се съпротивлявал, после сам си прерязал гърлото със сгъваемо ножче френско производство. Екипът от спешното на Чарлстънската окръжна болница го обявил за мъртъв след пристигането си. Нито отпечатъците от пръсти, нито регистрацията на колата са довели до нещо. Сега проверяват зъбните отпечатъци, но това ще отнеме няколко дни.

— Няма да открият нищо, ако е някой от типовете на Траск — промърмори Барент. — Шерифът ранен ли е?

— Не, сър, според нашия разузнавателен екип.

Магнатът кимна. Извади копринена вратовръзка от една полица и започна да я завързва. Остави съзнанието си да се пресегне и да докосне мислите на специален агент Ричард Хейнс. Можеше да усети щита, който правеше Хейнс неутрален, солидна черупка, обграждаща сърцевината от мисли, амбиции и тъмни нужди, която представляваше Ричард Хейнс. Както мнозина други със Способност, също като самия Барент, Колбън бе избрал Неутрален за свой най-близък довереник. Макар и негоден за облагородяване и дресировка, Хейнс беше и освободен от заплахата някой друг с по-силна Способност да го Покръсти. Или поне така си мислеше Колбън.

Барент се плъзна по повърхността на умствения щит, докато не откри неизбежната пукнатина, пъхна се по-дълбоко под жалките защити на Хейнс, пусна волята си по гънките и вълните на съзнанието на информатора си във ФБР. Докосна центъра за удоволствие и агентът затвори очи, тръпнещ така, сякаш през тялото му минава силно течение.

— Къде е онази Фулър? — попита Барент.

Хейнс отвори очи.

— Все още няма и следа от нея след постановката на летището в Атланта в понеделник сутринта.

— Някакъв късмет с проследяването на телефонните обаждания?

— Не, сър. Операторът на летището си мисли, че обаждането е било градско.

— Смяташ ли, че Колбън, Кеплър или Траск ще имат достъп до някаква друга информация относно това къде са тя… или Уили?

Хейнс се поколеба за миг.

— Не, сър — каза накрая. — Когато намерят някой от тях, мисля, че ще стане по обичайния начин — чрез Бюрото. Ще науча за това заедно с господин Колбън.

— Преди него, за предпочитане — уточни Барент с усмивка. — Благодаря, Ричард. Както винаги, смятам компанията ти за много стимулираща. Лестър ще е на обичайното място, ако потрябва да се свържеш с мен. Искам да науча незабавно, щом получиш каквато и да е информация за местонахождението и на Фулър, и на нашия приятел от Германия.

— Да, сър — Хейнс се обърна да си тръгне.

— И, Ричард… — Барент си обличаше син кашмирен пуловер. — Все още ли смяташ, че този шериф Джентри и психиатърът…

— Ласки — уточни агентът.

— Да — усмихна се дресьорът му. — Мислиш ли, че договорите на тези господа трябва да бъдат официално прекратени?

— Да — Хейнс се намъщи и внимателно оформи отговора си. — Джентри просто е прекалено умен, за да си бъде полезен. В началото мислех, че е разстроен от убийствата в „Менсърд Хаус“, понеже развалят имиджа му в собствения му избирателен район, но докато си тръгна, се убедих, че той ги приема лично. Глупав, дебел, червеноврат селяндур, ама ченге до мозъка на костите си.

— И хитър — допълни Барент.

— Ъ, да — Хейнс се намръщи отново. — Ласки не го познавам, но той е… въвлечен по някакъв начин. Познавал е госпожа Драйтън и…

— Да, да — прекъсна го Барент. — Е, може би имаме други планове за доктор Ласки — той се взря продължително в агента на ФБР. — Ричард?

— Да, сър?

Магнатът сплете пръти.

— Има едно нещо, което все се каня да те питам, Ричард. Работил си няколко години за господин Колбън, преди той да се присъедини към Клуба. Нали така?

— Да, сър.

Барент потупа долната си устна с връхчетата на оплетените си пръсти.

— Въпросът ми, Ричард, е… ъ-ъ-ъ… защо? Хейнс с намръщване изрази факта, че не разбира.

— Имам предвид — настоя магнатът, — защо правиш всички тези неща, които Чарлз те е молил да правиш… и още ги иска… щом имаш друг избор?

Хейнс светна. Усмивката му показа перфектните му зъби.

— О — възкликна. — Е, предполагам, работата ми харесва. Това всичко за днес ли е, господин Барент?

К. Арнолд Барент продължи да го гледа още секунда, после кимна:

— Да.

Пет минути по-късно Хейнс си беше тръгнал и Барент използва интеркома да се обади на пилота.

— Доналд — съобщи му, — можеш да излиташ вече. Бих искал да ида на острова си.

10
Чарлстън,
сряда, 17-и декември 1980

Саул се събуди от виковете на децата, които играеха на улицата навън и няколко секунди не можа да се сети къде се намира. Не беше в апартамента си; лежеше на сгъваемо легло под прозорци с жълти завеси. За миг жълтите пердета му напомниха за дома му в Лодз, а детските викове… Стефа и Йозеф…

Не, възбудените крясъци бяха на английски. Чарлстън. Натали Престън. Той се сети, че й е разказал историята и почувства прилив на притеснение, сякаш младата чернокожа го бе видяла гол.

Защо беше споделил точно с нея? След всички тези години, защо…

— Добро утро — Натали надникна от кухнята. Носеше червен пуловер и ластични джинси.

Саул седна и потри очи. Ризата и панталоните му бяха спретнато преметнати през облегалката на дивана.

— Добро утро.

— Яйца, бекон и препечени филийки ще свършат ли работа? — попита тя. От кухнята ухаеше на прясно смляно кафе.

— Звучи прекрасно — отвърна Саул, — само дето ще пропусна бекона.

Натали сви юмрук и се престори, че се удря по главата.

— Разбира се — каза. — Религиозни причини?

— Холестеролни причини — поправи я той.

На закуска говориха за обикновените неща от живота — как е в Ню Йорк, как е в Сейнт Луис, какво е да си израснал на Юг.

— Трудно е да се обясни — каза Натали, — но някак си е по-лесно да си черен тук, отколкото в северен град. Расизмът все още съществува и в нашия край, но… Не съм сигурна как да го обясня… променя се. Може би фактът, че хората тук са играли роли толкова дълго и са принудени да ги променят, кара всички да са малко по-честни. Горе на север нещата са доста по-зле.

— Не мисля, че Сейнт Луис е северен град — отвърна Саул с усмивка. Довърши последната си филийка и отпи от кафето си.

Натали се засмя.

— Не, но не е и южняшки. Предполагам, че е просто град от Средния запад. Мислех си по-скоро за Чикаго.

— Живяла си в Чикаго?

— Прекарах известно време там през лятото — обясни тя. — Татко ми уреди работа — фотографка — при един негов стар приятел от „Трибюн“… — тя се поколеба и млъкна, втренчена в кафяната си чашка.

Саул кротко отбеляза:

— Трудно е, нали? Човек забравя за малко и после споменава името без да се замисли, и всичко се връща…

Натали кимна.

Той погледна през кухненския прозорец към листака на палмите. Прозорецът бе леко открехнат и през щорите лъхаше топъл бриз. Трудно му беше да повярва, че е средата на декември.

— Учиш за учителка — продължи той, — но май първата ти любов е фотографията.

Натали кимна отново и стана да долее чашите им.

— Беше споразумение между мен и татко — каза тя и този път се усмихна. — Той щеше да продължава да ми помага за фотографията, ако се съгласях да се обучавам за нещо от рода дейности, които той наричаше „честна работа“.

— Ще преподаваш ли?

— Вероятно — отвърна тя.

Усмихна се отново и Саул забеляза колко съвършени са зъбите й. Усмивката й беше и топла, и срамежлива — дар Божи.

Той й помогна да измият и подсушат няколкото чинии от закуска, после си наляха прясно кафе и излязоха на малката предна веранда. Движението беше слабо и детският смях бе стихнал. Саул осъзна, че е сряда; децата вече са отишли на училище. Седнаха на белите ракитени столове, с лице един към друг. Натали носеше лек пуловер, преметнат на раменете, а Ласки се чувстваше чудесно с рипсеното сако, което беше носил и предишния ден.

— Обеща ми втората част от историята — тихо напомни Натали.

Саул кимна.

— Първата част не ти ли се стори прекалено фантастична? — попита той. — Бълнувания на лунатик?

— Ти си психиатър — отвърна тя. — Не може да си луд.

Саул се засмя високо.

— А, такива истории мога да ти разкажа…

Натали се усмихна.

— Добре, но първо — втората част от тази история.

Саул замълча и се вгледа в черната повърхност на кафето си.

— Избяга от замъка… — подкани го Натали.

Той затвори очи за малко, пак ги отвори и си прочисти гърлото. Когато заговори, в гласа му почти нямаше емоции — само може би съвсем лека следа от тъга.

Натали също затвори очи след няколко минути, сякаш да си представи сцените, които Саул описваше с мекия си, странно приятен, леко тъжен глас.

 

В Полша, през зимата на 1942-а, един евреин просто нямаше къде да избяга. Седмици наред се скитах из гората северно и западно от Лодз. Кракът ми в крайна сметка спря да кърви, но инфекцията беше неизбежна. Увих го с мъх, превързах го с парцали и продължих да се мъкна. Дългите резки на хълбока ми и дясното бедро пулсираха с дни, но скоро се покриха с коричка. Крадях храна от фермите, странях от пътищата и избягвах няколкото групи полски партизани, които действаха в тези гори. Партизаните биха застреляли евреин толкова бързо, колкото и германците.

Не знам как оцелях тази зима. Спомням си две фермерски семейства — християни — които ми позволяваха да се крия в купите сено в хамбарите им и които ми носеха храна, макар че самите те нямаха почти нищо.

През пролетта тръгнах на юг, опитвах се да стигна фермата на чичо Моше близо до Краков. Нямах документи, но успях да се присламча към група работници, които се връщаха от постройката на германските укрепления на изток. Към пролетта на 1943-а вече нямаше съмнения, че Червената армия скоро ще стъпи на полска земя.

Бях на осем километра от фермата на чичо Моше, когато един от работниците ме издаде. Бях арестуван от полската Синя полиция, която ме разпитваше три дни, макар че надали им трябваха отговори. Просто си търсеха извинение за побоите. После ме предадоха на германците.

Гестапо не се интересуваше от мен — очевидно са мислеха, че съм просто един от многото евреи, които бяха избягали от градовете или от някой конвой. Германската мрежа за евреи имаше доста дупки. Както и в голяма част от окупираните страни, доброволното сътрудничество на самите поляци правеше за евреите почти невъзможно да избегнат съдбата си в лагерите.

По неизвестна причина бях изпратен на изток. Не ме насочиха към Аушвиц или Челмно, или Белзек, или Треблинка, които до един бяха по-близо, а ме прекараха през цяла Полша. След четири дни в запечатан товарен вагон — четири дни, през които една трета от хората във вагона измряха — вратите се отвориха с трясък и ние се измъкнахме навън, примигвайки с насълзени от непривичната светлина очи, за да открием, че сме в Собибор.

Точно в Собибор видях отново Полковника.

Собибор беше лагер на смъртта. За разлика от Аушвиц и Белзен, тук нямаше заводи, нито илюзии като в Терезиенщат или Челмно, липсваха и иронични лозунги като „Arbeit Macht Frei“ над портите, както в толкова много от нацистките портали към ада. През 1942-а и 1943-а германците поддържаха шестнайсет големи концентрационни лагера като Аушвиц, повече от петдесет по-малки, стотици работнически лагери, но само три Vernichtungslager, лагери на смъртта, предназначени точно за изтребване: Белзек, Треблинка и Собибор.

За кратките двайсетина месеца на съществуването им там измряха над два милиона евреи.

Собибор беше малък лагер — по-малък от Челмно — и бе разположен на река Буг. Тя е била източна граница на Полша преди войната и през лятото на 1943-а Червената армия отново изтласкваше Вермахта обратно към нея. На запад от Собибор се намираха гъсталаците на Гората на бухалите.

Целият лагер Собибор можеше да бъде събран на три-четири американски футболни стадиона. Но много ефикасно изпълняваше предназначението си — с други думи, Последното решение на Химлер.

Честно казано, очаквах да умра там. Слязохме от камионите и бяхме подкарани край ниска ограда по протежение на коридор от бодлива тел. Бяха сложили слама на телта, така че да не виждаме нищо освен висока стражева кула, върховете на дърветата и два тухлени комина точно пред нас. Имаше три знака на кол, които сочеха пътя: СТОЛОВА -> ДУШОВЕ -> ПЪТ КЪМ РАЯ. Някой в Собибор беше изразил чувството за хумор на СС. Пратиха ни към душовете.

Евреите от френските и датските конвои вървяха достатътно кротко този ден, но си спомням, че полските евреи трябваше да бъдат подкарвани с помощта на приклади и проклятия. Един старец до мен крещеше обиди на всеки германец и размахваше юмруци към есесовците, които го накараха да се съблече.

Не мога да ти кажа какво точно почувствах, когато влязох в банята. Вече не изпитвах гняв, а и почти не се страхувах. Може би преобладаващото чувство беше облекчение. Почти четири години бях воден от една-единствена команда — Аз ще живея — и, за да удовлетворя този подтик, бях гледал как съгражданите ми, мои събратя евреи, и собственото ми семейство са били пъхани в пастта на тази откачена германска машина за клане. Бях гледал. По определен начин бях помагал. Сега вече можех да си почина. Бях направил всичко по силите си да оцелея и сега това приключи. Единствено съжалявах, че не съм успял да убия Полковника вместо Стареца. В този момент Полковника символизираше за мен всичко зло, което ме беше довело до това място. И точно неговото лице носех в съзнанието си, когато затвориха тежките порти към онези душове през юни 1943-а.

Бяхме наблъскани плътно. Хората се бутаха, крещяха и стенеха. Около минута не се случи нищо, после тръбите завибрираха и задрънчаха. Душовете оживяха и хората се заблъскаха по-далеч от тях. Не и аз. Стоях точно под един чучур и вдигнах глава към него. Помислих за семейството си. Прииска ми се да си бях взел довиждане с майка и сестрите ми. Точно в този миг омразата най-сетне придойде. Съсредоточих се върху лицето на Полковника, докато гневът ме изгаряше като открит огън и хората крещяха, а тръбите се клатеха, дрънчаха и плюеха върху нас съдържанието си.

Беше вода. Вода! Къпалните — и тези същите душове, които отнасяха толкова много хора всеки ден — се използваха и като истинска баня за по няколко групи всеки месец. Помещението не бе херметизирано. Изведоха ни навън и ни обезпаразитиха. Избръснаха ни главите. Бяха ни дадени затворнически дрехи. На ръката ми татуираха номер. Не помня да съм изпитвал болка.

В Собибор, където бяха толкова ефикасни в избиването на хиляди и хиляди ежедневно, те избираха по неколцина затворници всеки месец да поддържат лагера и да вършат работата. Бяха се спрели на нашия конвой.

Точно в този миг — все още вцепенен, невярващ, че съм излязъл отново на изгарящата очите ми светлина — аз осъзнах, че съм бил избран да изпълнявам някаква задача. Все още отказвах да повярвам в Господ… всеки Бог, който предава Своя народ, не заслужава вярата ми… но от този миг нататък повярвах, че има причина животът ми да продължава. Тази причина би могла да бъде изразена с простия образ на лицето на Полковника, с което се бях приготвил да умра. Силата на злото, погълнало хората ми, беше твърде голяма за един отделен човек — да не говорим за някое седемнайсетгодишно момче — за да бъде разбрана. Но покварата от съществуването на Полковника ми беше напълно ясна. Аз ще отвея. Ще живея, пък макар и да не реагирам на чак такива нареждания за оцеляване. Ще живея, за да изпълня каквато съдба ми е писана. Ще страдам, за да живея и да издържа всичко, за да изтрия някой ден това сквернословие от лицето на земята.

През следващите три месеца живях в Лагер I в Собибор. Лагер II беше пътна станция, а никой не се завръщаше от Лагер III. Ядях каквото ми даваха, спях, когато ми позволяваха, серях, когато ми нареждаха, и изпълнявах заповеди и работех като Banhoffkommando. Носех синя шапка и сини дрехи с жълто БК, отпечатано на тях. Седем пъти дневно посрещахме входящи конвои. И до днес, когато нощем не мога да спя, виждам надрасканите с железничарски тебешир имена на начални гари по тези вагони: Туробин, Горзаков, Водава, Сиедлице, Избица, Маргузов, Каморов, Замоч. Взимахме багажа на обърканите евреи и им давахме багажни бележки. Поради съпротивата на полските евреи — тя забавяше процедурата — отново въведоха практиката да казват на оцелелите от конвоите, че Собибор е просто спирка, място за почивка преди пътуването към разпределителните центрове. Известно време на гарата дори стояха знаци, на които в километри бяха изписани разстоянията до тези митични центрове. Полските евреи рядко вярваха на тази измислица, но в крайна сметка се пъхаха в душовете заедно с всички останали. А влаковете продължаваха да пристигат: Баранов, Райки, Дубиенка, Бяла-Поласка, Учани, Демблин, Реджовиец. Поне веднъж дневно раздавахме на слизащите от конвоите картички до роднините им в отделни гета. Съобщенията бяха предварително написани — ПРИСТИГНАХМЕ В РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИТЕ ЦЕНТРОВЕ. СЕЛСКОСТОПАНСКАТА РАБОТА ТУК Е ТЕЖКА, НО СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА Е ПРИЯТНА И ИМА МНОГО ХУБАВА ХРАНА. ОЧАКВАМЕ С НЕТЪРПЕНИЕ ДА СЕ ВИДИМ ОТНОВО. Евреите ги адресираха и подписваха, преди да ги заведат на обгазяване. Към края на лятото, докато гетата се изпразваха, тези измами станаха ненужни. Консковола, Йозефов, Мичов, Грабовиц, Люблин, Лодз. Някои конвои пристигаха без жив товар. Тогава ние, банхофкомандо, оставяхме багажните си квитанции и се борехме да измъкнем голите тела от смърдящите вагони. Беше като с газовите камиони в Челмно, само дето телата бяха останали в смъртните си прегръдки дни наред, че и седмици, докато вагоните са се пекли в лятната жега на някой страничен коловоз. Веднъж, докато се мъчех с един женски труп, стегнат в последна прегръдка с дете и старица, дръпнах по-силно и ръката на момичето остана в мен.

Проклех Бога и си представих бледото, подигравателно лице на Полковника. Ще живея.

През юли Хайнрих Химлер посети Собибор. Имаше специални пратки западни евреи този ден, тъй че той да види процедурата. Отне по-малко от два часа от пристигането на влака до последното кълбо дим, което се вдигна над шестте пещи. През това време собствеността на евреите бе конфискувана, сортирана, подредена и прибрана. В Лагер II дори режеха женските коси и после ги използваха за направа на плъст или ги втъкаваха в уплътнения за екипажите на подводниците.

Подреждах багажа в отдела за пристигащи, когато охраната на коменданта въведе Химлер и антуража му. Почти не си го спомням — беше дребно човече с бюрократски мустаци и очила — но зад него вървеше рус млад офицер, когото забелязах незабавно. Това бе Полковника. Два пъти се наведе да заговори тихичко в ухото на Химлер, а веднъж есесовският райхсфюрер отметна глава в странно женствен смях.

Минаха на около пет метра от мен. Приведен над работата си, аз погледнах веднъж нагоре, за да видя как Полковника ме гледа. Не мисля, че ме позна. Бяха минали само осем месеца от Челмно и бягството ми от имението, но за него сигурно съм бил просто още един евреин-затворник, който рови в багажа на мъртвите. Тогава се поколебах. Имах възможност, а се поколебах и всичко бе изгубено. Вярвам, че тогава можех да докопам Полковника. Можех да сключа пръсти около гърлото му, преди да гръмнат изстрелите. Дори може би щях да успея да открадна пистолет от някой от офицерите до Химлер и да стрелям, преди жертвата ми да разбере, че представлявам заплаха.

Оттогава насам се чудя дали пък нещо друго не спря ръката ми — не само изненадата и нерешителността. Разбира се, по онова време не познавах страх. Страхът ми бе умрял заедно с други части от духа ми седмици преди това, в запечатаната баня. Каквато и да беше причината, колебах се няколко секунди, може би минута, и това време остана изгубено завинаги. Групата на Химлер продължи нататък и мина през вратите към щаба на коменданта, наричаха помещението „Веселата Бълха“. Докато зяпах вратата, зад която изчезнаха те, сержант Вагнер започна да ми крещи да се хващам за работа или да вървя в „болницата“. Никой никога не се връщаше от болницата. Сведох глава и се върнах към работата си.

Бях нащрек през целия ден, лежах буден цяла нощ и чаках да ги зърна и на следващия ден, но не видях повече Полковника. Групата на Химлер си бе тръгнала преди изгрев.

На 14-и октомври евреите в Собибор се разбунтуваха. Бях чул слухове за предстоящото, но те изглеждаха толкова зле измислени, че не им бях обърнал внимание. Накрая щателно подготвяните планове бяха сведени до убийството на неколцина пазачи и дива атака от хиляда или някъде там евреи върху главната порта. Повечето бяха свалени от картечен огън още в първата минута. Други успяха да минат през бодливата тел в задната част на лагера по време на настъпилото объркване. Моята работна група се връщаше от гарата, когато избухна лудостта. Капралът, който ни пазеше беше свален от авангарда на тълпата и аз нямах друг избор, освен да побягна с останалите. Бях сигурен, че сините ми дрехи ще привлекат огъня на украинците в кулата. Но се скрих сред дърветата точно когато картечни изстрели свалиха две жени, които тичаха заедно с мен. Щом вече бях там, се преоблякох в сивата затворническа туника на един старец, който беше достигнал сигурността на гората, само за да го удари случаен куршум.

Мисля, че около двеста от нас успяха да избягат от лагера. Вървяхме сами или на малки групи, повечето от тях — без водачи. Групата, която бе планирала бягството, не беше стигнала до обмисляне на това какво ще става, щом веднъж се освободят. Повечето евреи и руски затворници впоследствие бяха изловени от германците или намерени и убити от полските партизани. Мнозина потърсиха укритие в близките ферми и бързо бяха предадени. Малцина оцеляха в гората и още неколцина успяха да си пробият път през река Бут до напредващата Червена армия. Аз имах късмет. На третия ми ден в гората ме намериха членове на еврейска партизанска група, наречена „Чия“. Те бяха под командването на смел и изключително безстрашен човек на име Йехиел Грийншпан, който ме прие в отряда им и нареди на техния лекар да ми върне теглото и здравето. За пръв път от предишната зима насам кракът ми беше лекуван както трябва. Пет месеца скитах с отряда из Гората на бухалите. Бях помощник на лекаря, доктор Якцик, спасявах живот, когато беше възможно — дори живота на германци, когато ми се дадеше шанс.

Нацистите затвориха лагера в Собибор скоро след бягството. Сринаха бараките, махнаха пещите и посадиха катофи в полята, където в Ямите лежаха хиляди некремирани трупове. По времето, когато партизанските отряди празнуваха Ханука, по-голямата част от Полша тънеше в хаос, докато Вермахтът се изтегляше на запад и юг. През март Червената армия освободи района, където действахме ние, и за мен войната приключи.

В течение на няколко месеца бях задържан и разпитван от Съветската армия. Някои от отряда ми попаднаха в руски лагери, но мен ме пуснаха през май и се върнах в Лодз. Там не ме чакаше нищо добро. Еврейското гето беше не просто обезлюдено; то бе елиминирано. Старият ни дом в западната част на града беше разрушен по време на боевете.

През август 1945-а поех към Краков и там отидох с колело до фермата на чичо Моше. Друго семейство — християни — я бяха заели. Бяха я купили от гражданските власти по време на войната. Те казаха, че не знаят нищо за местонахождението на предишните собственици.

Точно по време на това пътуване се върнах в Челмно. Руснаците бяха обявили района за ограничен и не ме пуснаха близо до лагера. Пет дни лагерувах наблизо и обикалях всеки черен път и пътечка. Накрая открих останките на Голямата зала. Беше разрушена или от бомбардировките, или от оттеглящите се германци, тъй че не бе останало почти нищо освен купчини камъни, изгоряло дърво и изкривения монолит на централния комин. Нямаше и следа от плочките по пода на Главната зала.

На полянката, където преди беше разположена плитката яма на смъртта, имаше следи от скорошни разкопки. Навсякъде се търкаляха фасове от многобройни руски цигари. Когато попитах в местната странноприемница, селяните настояха, че не знаят да са били разкопавани масови гробове. Настояха също — гневно този път — че никой в района не е подозирал, че Челмно не е това, което са им казали германците: лагер за временно задържане на престъпници и политически затворници. Бях уморен от живота на открито и исках да остана в странноприемницата тази нощ, преди отново да поема на юг, но не ми беше писано. Не пускаха евреи вътре. На следващия ден хванах влака за Краков, за да си търся работа.

Зимата на 1945-46-а беше почти толкова тежка, колкото и тази на 41-42-а. Новото правителство работеше, но реалността се изчерпваше с липсата на храна и гориво, черната борса, бегълците, които с хиляди се връщаха да съберат разбитите останки от живота си, и съветската окупация. Особено окупацията. Векове наред се бяхме борили с руснаците, бяхме ги владели, бяхме устоявали на ответните им инвазии, бяхме живели под тяхната заплаха, а после ги приветствахме като освободители. Сега се събуждахме от кошмара на германската окупация в леденото утро на руското освобождение. Също като Полша, и аз бях изтощен, вцепенен и донякъде изненадан от собственото си оцеляване; но бях решен да преживея и тази зима.

През пролетта на 1946-а пристигна писмо от братовчедка ми Ребека. Тя и американският й съпруг живееха в Тел Авив. Беше прекарала месеци наред в кореспонденция, свързвайки се с властите, пращайки телеграми на агенции и институции; всичко в името на усилието да намери каквито и да е оцелели членове на семейството си. Беше ме проследила чрез свои приятели в международния Червен кръст.

Пратих й писмо в отговор и скоро получих телеграма, с която ме подканваше да се присъединя към нея в Палестина. Тя и Давид ми предлагаха да телеграфират пари за пътуването.

Никога не съм бил ционист — наистина, семейството ни никога не е смятало съществуването на Палестина за основата на възможна еврейска държава — но когато се качих на онзи претъпкан турски ферибот през юни 1946-а и стъпих на онова, което днес е Израел, сякаш от раменете ми за пръв път от 8-и септември 1939-а падна тежък товар и бях способен да дишам свободно. Признавам, че него ден паднах на колене и плаках.

Може би усещането ми за свобода бе прибързано. Няколко дни след пристигането ми в Палестина, в „Кинг Дейвид хотел“ в Йерусалим имаше експлозия — там беше настанено британското командване. Както се оказа, и Ребека, и съпругът й Давид бяха активни дейци на „Хагана“.

Година и половина по-късно се присъединих към тях във Войната за независимостта, но при все цялото ми партизанско обучение и опит, влязох във войната само като лекар. Не арабите мразех аз.

Ребека настоя да продължа обучението си. Давид тогава беше израелски мениджър на много уважавана американска компания и парите не бяха проблем. Ето така незначителното учениче от Лодз — момче, чието основно образование е било прекъснато за пет години — се върна в класната стая като мъж, белязан и циничен, безвъзвратно остарял на двайсет и три годишна възраст.

Вярваш или не, справях се добре. Влязох в университет през 1950-та и подължих в медицинско училище три години по-късно. Две години учих в Тел Авив, петнайсет месеца — в Лондон, година — в Рим, а изкарах и една много дъждовна пролет в Цюрих. Когато можех, се връщах в Израел — работех в кибуц недалеч от фермата, където Давид и Ребека прекарваха летата, и възобновявах стари приятелства. Задлъжнял бях невъобразимо към братовчедка ми и съпруга й, но Ребека настоя, че единственият оцелял член на разклонението Ласки на рода Ешкол трябва да постигне нещо в живота.

Избрах психиатрията. Медицинските ми занимания никога не са ми изглеждали нещо повече от подготовка да изучавам тялото, за да мога да разбера ума. Скоро потънах в теориите за насилието и превъзходството в човешките отношения. Останах изумен да науча, че в действителност в тази област са правени съвсем малко проучвания. Имаше точни данни, които да обясняват прецизните механизми на йерархията на превъзходството в лъвския прайд, имаше огромни изследвания, свързани с обществения ред в повечето птичи видове, и все повече и повече информация постъпваше от приматолозите за ролята на превъзходството и агресията в обществените групи на най-близките ни братовчеди, но не се знае в почти нищо за механизмите на човешкото насилие, както е свързано с превъзходството и обществения ред. Скоро започнах да развивам собствени теории и предпоставки.

По време на онези години обучение направих множество проучвания за Полковника. Разполагах с негово описание, знаех, че е бил офицер от Айнзацгрупе 3, бях го виждал с Химлер и си спомних последните думи на Стареца: „Уили, приятелю“. Свързах се Комисията за военни фашистки престъпления в различните зони на окупация, Червения кръст, Съветския народен трибунал за фашистките военнопрестъпници, еврейския комитет и безбройни министерства и бюрократи. И нищо. След пет години стигнах до Мосад, израелската разузнавателна агенция. Те поне се заинтересуваха от историята ми, но в онези дни Мосад не беше ефективната организация, каквато е днес. Освен това имаха и по-известни имена като Айхман, Мюрер и Менгеле, които стояха по-високо в списъците на разследваните от някакъв си неизвестен полковник, докладван от само един оцелял от холокоста. Чак през 1955-а, когато отидох в Австрия, се свързах с един ловец на нацисти — Симон Визентал.

„Документационният център“ на Визентал заемаше цял етаж от разнебитена сграда в бедняшката част на Виена. Сградата изглеждаше така, сякаш е била вдигната за временен склад по време на войната. Той разполагаше с три стаи, две от тях препълнени с претрупани картотеки, а в кабинета му подът беше от гол бетон. Самият Визентал бе нервен, напрегнат човек с притеснителен поглед. В неговите очи имаше нещо познато. В началото си помислих, че гледам лицето на фанатик, но след това осъзнах, че съм виждал същото изражение и преди. Очите на Симон Визентал ми напомняха на онези, в които се взирах всяка заран при бръснене.

Разказах на Визентал съкратена версия на историята ми, като предположих само, че Полковника е извършвал извращения със затворници в Челмно за забавление на войниците си. Визентал цял се наостри, когато споменах, че отново съм видял Полковника в Собибор, в компанията на Хайнрих Химлер.

— Сигурен ли си? — попита.

— Абсолютно — отвърнах.

Колкото и да беше зает, Визентал прекара два дни в опити да ми помогне да проследим търсеното от мен лице. В претрупания си кабинет-морга Визентал разполагаше със стотици досиета, дузини индекси и кръстосани индекси и имената на повече от двайсет и две хиляди души от СС. Изучавахме снимки на войници от Айнзацгрупе, снимки от дипломирането във военната академия, изрезки от вестници и снимки от официалното есесовско списание „Черният корпус“. В края на първия ден вече не можех да си фокусирам погледа. Тази нощ сънувах снимки на офицери от Вермахта, които получават медали от мазни нацистки лидери. Нямаше и следа от Полковника.

Късно на втория следобед го намерих. Снимката от вестника бе датирана 23.11.1942. На нея се виждаше барон фон Бюлер, пруски аристократ и герой от Първата световна война, който се бил върнал на служба като генерал. Според надписа под снимката, генерал фон Бюлер умрял на бойното поле, дбкато предвождал героична контраатака срещу руска танкова дивизия на Източния фронт. Дълго време се взирах в изпитото и сбръчкано лице на пожълтялата изрезка. Беше Стареца. Дер Алте. Върнах го в досието и продължих.

— Само да имахме фамилията му — каза Визентал нея вечер, докато похапвахме в малък ресторант близо до катедралата „Свети Стефан“. — Сигурен съм, че бихме могли да го проследим, ако имахме поне фамилията! СС и Гестапо пазят пълни досиета на офицерите си. Само да знаехме как се казва!

Свих рамене и отвърнах, че ще се върна в Тел Авив сутринта. Бяхме преровили изцяло изрезките на Визентал, свързани с Айнзацгрупен и Източния фронт, а обучението ми скоро щеше да изисква цялото ми време.

— Ама не, не! — възкликна Визентал. — Ти си оцелял от Лодзското гето, Челмно и Собибор. Сигурно имаш много информация за други офицери, други военнопрестъпници. Трябва да прекараш поне една седмица тук. Ще те разпитам и ще запиша разговорите ни за досиетата си. Никой не може да каже каква ценна информация имаш.

— Не — отвърнах. — Не се интересувам от други. Интересува ме само да намеря Полковника.

Визентал се взря в кафето си и после ме погледна отново. В погледа му пламтеше странна светлина.

— Значи се интересуваш само от отмъщение.

— Да — отвърнах. — Точно както и ти.

Той поклати тъжно глава и обясни:

— Не, не само. Може би и двамата сме обладани, приятелю. Но аз търся правосъдие, не отмъщение.

— Е, според мен в случая е едно и също — казах му.

Визентал отново поклати глава.

— Нужно е правосъдие — каза той толкова тихо, че едва можех да го чуя. — За това настояват милионите гласове от немаркираните гробове, от ръждясващите пещи, от празните къщи в хиляди градове. Но не и отмъщение. То не си струва.

— Не си струва какво? — изръмжах в отговор — по-остро, отколкото възнамерявах.

— За нас — отвърна Визентал. — За тях. За смъртта им. За продължаващото ни съществуване.

Тогава поклатих, глава в отрицание, но често съм си мислел за този разговор.

Той бе разочарован, но се съгласи да продължи търсенето си поне на малко информация, която да отговаря на описанието ми на Полковника. Петнайсет месеца по-късно, само няколко дни след като си бях взел дипломата, пристигна писмо от Австрия. Симон беше ксерокопирал ваучерите от заплатите на Секция 4 Зондеркомандо, суб-секция 4-В на Айнзацгрупен „Специални съветници“. Беше подчертал името на полковник Вилхелм фон Борхерт, офицер със специално назначение от Айнзацгрупе Драй от кабинета на Райнхард Хайдрих. Към тези фотокопия беше приложена изрезка, която Визентал бе измъкнал от досиетата си. Седем ухилени млади офицери позираха за снимката си на специалното изпълнение на Берлинската филхармония в полза на Вермахта. Изрезката беше датирана 23/6/41. На концерта щяха да свирят Вагнер. Имената на усмихнатите офицери бяха изброени отдолу. Пети отляво, едва различим зад раменете на другарите си, с ниско нахлупена шапка, стоеше бледият младичък полковник. Според надписа, името му беше оберлейтенант Вилхелм фон Борхерт.

Два дни по-късно пристигнах във Виена. Визентал бе наредил на кореспондентите си да претърсят наново досиетата за сведения за Борхерт, но резултатите бяха разочароващи. Борхертови бяха древен род с аристократични корени и в Прусия, и в Източна Бавария. Семейното богатство идваше от земя, рудничарство и износ на предмети на изкуството. Агентите на Визентал не бяха открили сведения за раждането или кръщенето на Вилхелм фон Борхерт дори до 1880-а. Обаче бяха открили сведение за смъртта. Според това обявление в „Regen Zeitung“, датирано от 19.07.45, полковник Вилхелм фон Борхерт, единствен наследник на конт Клаус фон Борхерт, бе загинал в битка, докато героично отбранявал Берлин от съветските нашественици. Новината бе достигнала до стария конт и съпругата му, докато се намирали в лятната си резиденция Валдхайм, в Байрише Валд, близо до Байриш-Айнщайн. Семейството поискало разрешение от Съюзниците да затвори имението и да се върне в дома си в Бремен за погребалната служба. Вилхелм фон Борхерт, съобщаваше се в статията, бил получил железен кръст за храброст и бил препоръчан за повишение в СС оберстгрупенфюрер по времето на смъртта си.

Визентал бе наредил на хората си да изследват и всички други нишки. Нямаше такива. Родът фон Борхерт през 1956-а се състоеше само от възрастна леля в Бремен и двама племенници, които бяха изгубили повечето семейни пари в лоши следвоенни инвестиции. Голямото имение в Източна Бавария бе затворено от години и повечето ловни земи там бяха продадени за изплащане на данъците. Поне доколкото ограничените връзки на Визентал с Източния блок можеха да кажат, Съветите и източногерманците нямаха информация за живота или смъртта на Вилхелм фон Борхерт.

Заминах за Бремен, за да говоря с лелята, но жената отдавна бе изпаднала в сенилност и не можеше да си спомни в семейството да има човек на име Вили. Тя си мислеше, че съм пратен от брат и да я заведа на летния празник във Валдхайм. Единият от племенниците ми отказа среща. Другия, суетен младеж, хванах в Брюксел, докато пътуваше към някакъв курорт във Франция. Каза ми, че е срещал чичо си Вилхелм само веднъж, през 1937-а. Племенникът трябва да е бил на девет по това време. Спомняше си само прекрасния копринен костюм, който чичо му носел, и островърхата шапка, която бил килнал наперено. Знаеше, че е бил герой от войната, загинал в битка с комунизма. Завърнах се в Тел Авив с празни ръце.

Няколко години практикувах професията си в Израел, като се учех, както всички психиатри, че степента по психиатрия само позволява на човек да започне да изучава сложностите и извивките на човешката личност. През 1960-а братовчедка ми Ребека почина от рак. Давид ме подкани да ида в Америка да продължа изследванията си върху механизмите на човешкото поведение. Когато възразих и казах, че имам предостатъчно материал в Тел Авив, той се пошегува, че няма друго място освен Щатите, където да получа по-пълни наблюдения върху насилието. Пристигнах в Ню Йорк през януари 1964-а. Нацията се възстановяваше от загубата на един президент и се канеше да удави мъката си в истинската истерия около пристигането на една британска рок група, наречена „Битълс“. Колумбийският университет ми предложи едногодишен договор като гост-професор. Както се оказа, щях да остана там да довърша книгата си по патологията на насилието и в крайна сметка — да стана американски гражданин.

През ноември 1964-а взех решението да остана в Щатите. Бях на посещение при приятели в Принстън, Ню Джърси, и след вечеря те извинително ме попитаха дали ще имам нещо против да погледам поне час телевизия с тях. Нямах собствен телевизор и ги уверих, че това преживяване ще ми е приятно. Както се оказа, даваха документален филм в чест на първата годишнина от смъртта на президента Кенеди. Дори в Израел, колкото и да бях погълнат от собствената си работа, смъртта на американския президент бе дошла като голям удар. Бях виждал снимки на президентската кавалкада в Далас, бях трогнат от младия син на Кенеди, който отдава чест на ковчега на баща си и бях чел статии за това как Джак Руби застрелял вероятния убиец, но така и не бях гледал видеозаписа на действителната стрелба по Осуалд. Сега я показаха в документалния филм — мазно дребно човече в тъмен пуловер, даласките цивилни офицери с техните стетсъни и типично американски лица, огромен мъж, който надвисва от тълпата, пистолет, пъхнат почти в корема на Осуалд, острият, равен звук който ми напомни за белите голи тела, които падат напред в Ямата; Осуалд гримасничи и притиска стомаха си. Гледах как полицаите докопват Руби. В настъпилия хаос телевизионната камера се завъртя и се плъзна над тълпата.

— Господи! Господи! — извиках на полски и скочих на крака. Моят Полковник присъстваше в тази тълпа.

Неспособен да обясня възбудата си на домакина и домакинята си, си тръгнах още същата нощ, хващайки влака за Ню Йорк. Рано на следващата сутрин вече бях в манхатънските кабинети на мрежата, която излъчи документалния филм. Използвах връзките си в университета и издателствата, за да получа достъп до филмите на мрежата и онова, което наричаха „изрезки“. На касетата, която бях гледал по телевизията, лицето в тълпата се появяваше само за няколко секунди. Един завършващ студент, с когото работех, благородно сне снимки от редакторския монитор на мрежата и ми ги увеличи колкото е възможно.

Гледано по този начин, лицето беше по-трудно за разпознаване, отколкото в онази секунда и половина, през които се бе явило на екрана: бяло петно надничаше между перифериите на тексаските каубойски шапки, оставяйки смътно впечатление за тънка усмивка и очни ями, тъмни като дупки в черепа. Образът не би ми послужил като доказателство пред нито един съд, но аз знаех, че това е Полковника.

Отлетях за Далас. Властите там все още бяха чувствителни към критиките на пресата и световното мнение. Малцина искаха да говорят с мен и още по-малко бяха слонни да обсъждат събитията в онзи подземен гараж. Никой не разпозна снимките, които им показвах — нито тази, снета от касетата, нито старата берлинска фотография. Говорих с репортери. Говорих със свидетели. Опитах се да говоря и с Джак Руби, убиецът на убиеца, но не можах да получа разрешение. Следата на Полковника беше отпреди година и студена като трупа на Лий Харви Осуалд.

Върнах се в Ню Йорк. Свързах се с познатите си от израелското посолство. Те отрекоха, че израелските разузнавателни служби биха могли някога да работят на американска земя, но се съгласиха да натиснат тук-там. Наех частен детектив в Далас. Сметката му стигна до 7000 долара, а докладът можеше да бъде сведен до една проста дума: нищо. Посолството не ме таксува за отрицателния си доклад, но съм сигурен, че познатите ми сигурно ме мислеха за луд — да търся военнопрестъпник на местопрестъплението на убийството на президента. Те знаеха от личен опит, че повечето екснацисти търсят само анонимност в изгнанието си.

Започнах да се съмнявам в собствената си нормалност. Лицето, което бе преследвало сънищата ми от толкова години, съвсем явно се бе превърнало в централна мания в живота ми. Като психиатър разбирах двойнствеността на тази мания: запечатана в съзнанието ми в стаята на смъртта в Собибор, изкована в най-студената зима на духа ми, вманиачаването ми върху откриването на Полковника ми бе послужило като причина да живея — изтрий едното и другото изчезва. Признаването на смъртта на Полковника щеше да бъде повод за моя собствен край.

Като психиатър разбирах манията си. Разбирах я, но не вярвах в собствения си здрав разум. Дори ако бях повярвал, нямаше да мога да се „излекувам“ сам. Полковника беше истински. Играта на шах беше истинска. И той не бе човек, който ще умре в някакво самоделно укрепление пред Берлин. Той беше чудовище. Чудовищата не умират. Те трябва да бъдат убити.

През лятото на 1965-а най-сетне си уредих да поговоря с Джак Руби. Нямаше полза. Руби беше човешка руина с тъжно лице. Бе отслабнал в затвора и по лицето и ръцете му висеше хлабава кожа като гънки от мръсна хартия. Погледът му беше размътен и отсъстващ, гласът му — дрезгав. Опитах се да го измъкна от умствената му бездна в онзи ноемврийски ден, но той само свиваше рамене и повтаряше същото, което беше казал и на всички други разпити преди. Не, не е знаел, че се кани да застреля Осуалд — чак до мига преди да изпълни самото действие. Било е случайност, че му позволили да влезе в гаража. Нещо му станало, когато видял Осуалд — импулс, който не могъл да овладее. Това бил човекът, който убил любимия му президент.

Показах му снимки на Полковника. Той уморено поклати глава. Познавал някои от даласките детективи и мнозина от присъствалите репортери, но никога не бил виждал този човек. Дали е почувствал нещо странно точно преди да застреля Осуалд? Когато зададох този въпрос, Руби за миг вдигна умореното си лице с увиснали бузи и в очите му видях искрица объркване, но после то избледня и той ми отвърна със същия равен глас, както и преди. Не, нищо странно, само ярост при мисълта, че Осуалд е още жив, а президентът Кенеди е мъртъв и бедната госпожа Кенеди и децата са сам-самички.

Не бях изненадан, когато година по-късно, през декември 1966-а, Руби бе закаран в болницата в Паркланд за терапия срещу рак. Стори ми се смъртно болен, когато го разпитвах. Малцина скърбяха, когато той почина през януари 1967-а. Народът беше изчерпил мъката си, а и Джак Руби бе само останка от времена, които е най-добре да останат забравени.

Към края на шейсетте все повече и повече затъвах в изследванията си и преподаването. Опитах се да се убедя, че с теоретичните си трудове прогонвам демона, символ на когото беше лицето на Полковника. Но дълбоко в себе си знаех, че греша.

Въпреки насилието на онези години, аз продължавах да изучавам насилието. Защо става така, че някои хора толкова лесно доминират над други? В търсенията си събирах малки групи мъже и жени, непознати, избрани да изпълнят някаква задача без значение и неизбежно в рамките на трийсет минути от създаването на групата започваше да се установява някаква обществена йерархия. Често участниците дори не осъзнаваха, че става така, но когато ги питахме, всички можеха да посочат „най-важния“ член на групата или „най-динамичния“. Моите завършващи студенти и аз провеждахме интервюта, потяхме се над записки и прекарвахме безконечни часове в гледане на видеокасети. Симулирахме конфронтации между субекти и фигури на властта — университетски декани, полицаи, преподаватели, затворнически надзиратели и министри. Винаги въпросът за йерархията и доминантната позиция се оказваше по-сложен от простото обществено положение.

Точно по това време започнах да работя като съветник на нюйоркската полиция и получих на свое разположение личните досиета на заподозрените в убийство. Данните бяха изумителни. Разпитите — депресиращи. Резултатите — несигурни.

Къде се коренеше източникът на човешкото насилие? Каква роля играеха в ежедневните ни взаимоотношения насилието и заплахата от насилие? Като отговарях на тези въпроси, аз наивно се надявах някой ден да обясня как брилянтен, но откачен психопат като Адолф Хитлер може да превърне една от най-великите цивилизации на света в безумна, аморална машина за убийства. Започнах със съзнанието, че всеки друг сложен животински вид на земята има някакъв механизъм за установяване на превъзходство и обществена йерархия. Обикновено равновесие се постига без сериозни наранявания. Дори такива яростни хищници като вълците и тигрите имат точни знаци за подчинение, които незабавно приключват и най-жестоките схватки — преди смъртта или осакатяващото нараняване. Ами Човекът? Дали ние, както мнозина приемаха, сме лишени от инстинктивния сигнал за подчинение-разпознаване и следователно сме обречени на вечна война — нещо като вътревидова лудост, предопределена от гените ни? Не смятах така.

Докато прекарвах години в трупане на данни и развиване на теории тайно обмислях и теория толкова странна и ненаучна, че би съсипала професионалните ми позиции, дори да посмеех само да я загатна пред колегите си. Ами ако човечеството е еволюирало, докато основата на превъзходството е станала психично — според по-малко рационалните ми приятели парапсихологично — явление? Е, със сигурност неясното привличане на някои политици, онова, което медиите наричат „харизма“ поради липсата на по-добра дума, не се основава на ръст, способност за развъждане или заплашителност. Какво, мислех си аз, би се получило, ако някой лоб или полусфера на мозъка са област, посветена само и единствено на прожектирането на това усещане за лично превъзходство? Бях отлично запознат с неврологичните трудове, които предполагаха, че сме наследили чувството си за йерархия от най-примитивните участъци на мозъка — тъй-наричаният „рептилен мозък“. Ами ако има еволюционен напредък — мутации — които даряват някои хора със способности, сходни с емпатията или коцепцията за телепатия, но безконечно помощни и полезни от гледна точка на оцеляването? И ако тази способност, подхранвана от собствения ни глад за превъзходство, намери крайния си израз в насилието? Дали хората, които проявяват такива умения, ще са човечни като цяло?

 

Но, в крайна сметка, можех само да си теоретизирам до безкрайност какво съм почувствал, когато силата на Полковника ме завладя. И, с отминаването на десетилетията, подробностите от онези ужасни дни избледняваха, но болката от това умствено изнасилване, отвращението и ужаса от него все още ме изстръгваше с вик от съня. Продължавах да преподавам, да изследвам и да напредвам през сивите подробности на ежедневния живот. Една сутрин миналата пролет се събудих и осъзнах, че остарявам. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто видях онова лице на видеокасетата. Ако Полковника бе истински, ако все оше беше жив и скиташе някъде по света, вече би трябвало да е истински старец. Мислех си за беззъбите, сгърчени старчета, които все още стояха в списъците на издирваните военопрестъпници. Най-вероятно Полковника беше мъртъв.

Бях забравил, че чудовищата не умират. Те трябва да бъдат убити.

Преди по-малко от пет месеца кажи-речи се блъснах в него на една нюйоркска улица. Беше гореща юлска вечер. Намирах се близо до Сентрал Парк Уест, разхождах се, мислех, съставях наум статия за затворническата реформа, когато Полковника изникна от един ресторант на не повече от петнайсет метра от мен и махна за такси. С него имаше жена — възрастна, но все още привлекателна дама, чиято сива коса бе разпиляна по скъпата й копринена вечерна рокля. Самият Полковник бе облечен в тъмен костюм. Изглеждаше загорял и строен. Беше изгубил доста от косата си и остатъците бяха избелели от русо до сиво, но на лицето му, макар и натежало и обветрено от годините, бяха отпечатани същите остри линии на жестокост и власт.

След няколко секунди — аз просто стоях и зяпах — се затичах след таксито. То се вля в движението и аз подминавах колите в бесните си опити да го настигна. Пътниците на задната седалка така и не погледнаха назад. Таксито се отдалечи по улицата и аз спрях на тротоара в състояние, близо до припадък.

Метр д’ на ресторанта не беше в състояние да ми помогне. Да, имало е интересна стара двойка, която вечеряла там тази вечер, но той не им знаел имената. Не, нямали резервация.

Седмици наред обикалях онзи район от Сентрал Парк Уест, претърсвах улиците, следях за появата на лицето на Полковника във всяко такси, което ме подминаваше. Наех млад нюйоркски детектив и отново плащах за липсата на резултати.

Точно по това време преживях нещо, което сега смятам за масивна нервна криза. Не спях. Не можех да работя и лекциите ми в университета бяха отменени или ги поеха нервни асистенти. Носех дни наред едни и същи дрехи, като се връщах в апартамента си само да ям и да обикалям нервно из стаите. Нощем вървях по улиците и няколко пъти ме задържаха от полицията. Навярно само постът ми в Колумбийския и магическата титла „доктор“ ме спасяваха от изпращане в „Белвю“ за преглед. После, една нощ, докато лежах буден на пода на апартамента си, осъзнах онова, което бях пренебрегвал. Лицето на жената ми беше познато.

По-голямата част от тази нощ и следващия ден се мъчех да извлека от паметта си къде съм я виждал преди. Беше на снимка, в това бях сигурен. С образа й свързвах смътни спомени за отегчение, неудобство и тъпа музика.

Петнайсет минути след пет този следобед наех такси и се хвърлих към кабинета на зъболекаря ми. Той тъкмо си беше тръгнал, кабинетът затваряше, но аз им измрънках някаква история и подкупих секретарката да ми позволи да поровя в купчините стари списания в чакалнята. Там имаше броеве на „Севънтийн“, „GQ куотърли“, „Мадмоазел“, „US нюз енд Уърлд Рипортс“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Вог“, „Кънсъмър Рипорт“ и „Тенис Уърлд“. Секретарката започваше да губи търпение по времето, когато се заех да преравям купчината за втори път. Само дълбините на манията ми и почти пълната сигурност, че никой заболекър не би си сменял запаса от списания повече от четири пъти годишно, ме крепяха да продължавам с ровенето, докато нервната дама заплашваше да повика полиция.

Намерих го. Снимката й беше малка, черно-бяла вложка пред дебелата пачка лъскави реклами и безумни предложения, каквато представлява „Вог“. Снимката беше в началото на колонка за модни аксесоари. Имаше и име на автора: „Нина Драйтън“.

Оттам нататък ми отне само няколко часа да я проследя. Моят нюйоркски частен детектив беше доволен да работи по нещо по-смислено от въображаемия ми фантом. Харингтън ми докладва след двайсет и четири часа, с дебело досие за жената. Повечето от информацията идваше от обществени източници.

Госпожа Нина Драйтън беше богаташка, известно име в нюйоркската модна индустрия, собственичка на верига бутици и вдовица. Тя се бе омъжила за Алън Паркър Драйтън, един от основателите на Американските авиолинии, през август 1940-а. Той починал десет месеца след сватбата и вдовицата му продължила, инвестирайки мъдро, дори се инфилтрирала в няколко директорски борда, където преди не е стъпвала жена. Госпожа Драйтън вече не беше активна в бизнеса — освен в бутиците си, разбира се, но участваше в бордовете на няколко престижни благотворителни дружества, познаваше се добре с многобройни политици, артисти и писатели, говореше се, че имала афера със знаменит нюйоркски композитор-диригент и държеше голям апартамент на шестнайсетия етаж на Парк Авеню, както и няколко летни къщи и ваканционни вили.

Не беше много трудно да си уредя запознанство. В крайна сметка прерових списъците с пациентите си и скоро открих името на една богата, маниакално-депресивна матрона, която живееше в същата сграда като госпожа Драйтън и която се движеше горе-долу в същите кръгове.

Срещнах се с Нина Драйтън през втория уикенд на август, на градинско парти, уредено от бившата ми пациентка. Имаше малко гости. Повечето хора със здрав разум бяха избягали от града към вилите си в Кейп или летните бунгала в Роки маунтийнс. Но госпожа Драйтън присъстваше.

Дори преди да й стисна ръката или да се взра в бистрите й сини очи, вече знаех отвъд всякакво съмнение, че тя е една от тях. Беше като Полковника. Присъствието й сякаш изпълваше двора и караше японските фенери да греят по-ярко. Чувствах увереността си като студена ръка, която стиска гърлото ми. Може би тя усети реакцията ми или пък се наслаждаваше да си играе с психиатри, но във всеки случай Нина Драйтън вербално пофехтува с мен тази вечер със смес от забавно търпение и лукаво предизвикателство тъй меко, като обвити в кадифе котешки нокти.

Поканих я да присъства на публична лекция, която щях да изнасям следващата седмица в Колумбия. За моя изненада тя се появи, като влачеше със себе си зловеща на вид жена на име Барет Крамър. Лекцията ми беше за прецизно подготвените планове за насилие в Третия Райх и как те са свързани с някои режими от Третия свят днес. Създадох сказката за да предложа вариант, противоположен на настоящото мислене — че действително необяснимата бруталност на милиони германци се дължи, поне отчасти, на манипулациите на малка и тайна група могъщи личности. През цялата лекция виждах госпожа Драйтън да ми се усмихва от петия ред. Беше такава усмивка, каквато вероятно мишката вижда в муцуната на котката, която се кани да я глътне.

След лекцията госпожа Драйтън ме помоли да си поговорим насаме. Тя попита дали все още приемам пациенти и ме помоли да я приема в професионалната си роля. Поколебах се, но и двамата знаехме какво ще й отговоря.

Приех я два пъти, и двата сеанса бяха през септември. Минахме през стадиите на началната терапия. Нина Драйтън бе убедена, че безсънието й е пряко свързано със смъртта на баща й преди десетилетия. Тя ми разкри, че имала повтарящи се кошмари, където тя бутала баща си пред един бостънски тролей, който го бил убил, макар че в действителност е била на километри оттам по това време.

— Вярно ли е, доктор Ласки — попита тя в един момент от втория ни сеанс, — че ние винаги убиваме онези, които обичаме?

Казах й, че подозирам, че е вярно противното — че поне в съзнанието си търсим смъртта на онези, които си мислим, че обичаме, но тайно ненавиждаме. Нина Драйтън само ми се усмихна.

Бях предложил да използваме хипноза по време на третия ни сеанс в опит да облекчим реакцията й към новините за смъртта на баща й. Тя се съгласи, но не бях изненадан, когато секретарката й се обади в началото на октомври да отмени всички следващи сеанси. Междувременно вече бях наел частен детектив за целодневно следене на госпожа Драйтън.

Когато казах частен детектив, май ще е най-добре да уточня картинката. За разлика от циничното бивше ченге, което вероятно си представяте, аз, по съвета на приятели, наех двайсет и четири годишен възпитаник на Принстън — изключен от там — който пишеше поезия в свободното си време. Франсис Ксавиер Харингтън беше в детективския бизнес от две години, но трябваше да си купи нов костюм, за да може да влиза в ресторантите, където госпожа Драйтън обичаше да обядва. Когато поъчах двайсет и четири часово наблюдение, Харингтън бе принуден да се обади на двама стари приятели, които да поемат агенцията му. Но хлапето не беше глупак; работеше бързо и компетентно и всеки понеделник и петък сутрин аз имах на бюрото си писмен доклад. Някои от постиженията му не бяха съвсем законни — такива като успеха му да докопа копия от телефонните сметки на Нина Драйгън. Тя се беше обаждала на много, страшно много хора. Харингтън проследи изброените номера от сметката и състави списък с имена и адреси. Някои бяха доста известни. Други бяха интересни. Нито едно обаче не ме отведе до Полковника.

Седмиците минаваха. По това време вече бях използвал повечето си спестявания, за да документирам ежедневието на Нина Драйтън, предпочитанията й към храната, бизнес-делата й и телефонните й обаждания. Младият Харингтън разбираше, че ресурсите ми са ограничени, и любезно предложи да прихваща пощата на дамата и да записва телефона й. Възпротивих се — поне за още няколко седмици. Не исках да правя нищо, което да ни издаде.

И после, само преди две седмици, госпожа Драйтън ми се обади. Тя ме покани на гала коледно парти, което щеше да се проведе в апартамента й на седемнайсети декември. Обаждала ми се лично, каза, за да ме покани да се срещна с един скъп неин приятел от Холивуд, продуцент, който изгарял от нетърпение да се види с мен. Тя му била пратила екземпляр от книгата ми „Патология на насилието“ и той бил полудял по нея.

— Как се казва? — попитах я.

— Няма значение — отвърна тя. — Ще го познаеш, щом се видите.

Когато затворих телефона, треперех толкова силно, че ми трябваше цяла минута, преди да успея да набера телефонния номер на Харингтън. Тази вечер се срещнахме с трите хлапета да уточним стратегията. Минахме отново през телефонните разпечатки. Този път се обадихме на всички посочени лосанджелески номера, които не бяха в градския указател. На шестото обаждане отвърна гласът на млад мъж:

— Резиденцията на господин Бордън.

— Това домашният номер на Томас Бордън ли е? — попита Франсис.

— Набрали сте погрешния номер — отрязаха ни отсреща. — Това е резиденцията на господин Уилям Бордън.

Записах имената на черната дъска в кабинета ми. Вилхелм фон Борхерт. Уилям Бордън. Беше толкова присъщо на човека; прелюбодеецът вписва близка до собственото си име версия в регистъра на хотела; търсеният за престъпление минава през шест псевдонима, всеки от които е със същото първо име като неговото. Има нещо в имената ни, което ни създава голям проблем да ги изоставяме напълно, без значение колко важно е това.

Този понеделник, четири дни преди събитията тук, в Чарлстън, Харингтън отлетя за Лос Анджелис. В началото планирах да отида лично, но Франсис ми посочи, че ще е по-добре той да тръгне пръв и да провери този Бордън, да го снима и да се убеди, че това действително е фон Борхерт. Все още ми се искаше да ида, но осъзнах, че нямам план за действие. Дори и след всички тези години, не бях обмислял подробностите — какво да правя, щом веднъж открия Полковника.

В понеделник вечерта Харингтън ми се обади да докладва, че филмът по време на полета бил отвратителен, хотелът му определено бил класи под „Бевърли Уилшър“ и че полицията в Бел Еър има навика да спира и да разпитва всеки, който мине два пъти по една и съща улица, или има наглостта да паркира колата си в страничните улички, за да позяпа къщата на някоя филмова звезда. Във вторник се обади да провери какво ново има за госпожа Драйтън. Казах му, че приятелите му, Денис и Селби, са малко по-тромави от него, но госпожа Драйтън се занимава с работата си както винаги, Франсис продължи с разказ, че е бил на обиколка в студиото, където обикновено работи Бордън — било отвратително — и макар че нашият човек имал кабинет там, никой не знае къде би могъл да е. Последният път, когато го били виждали да работи там, било през 1979-а. Франсис се надявал да получи снимка на Бордън, но нямали налични. Той мислел да покаже на секретарката в студиото берлинската снимка на фон Борхерт но, по негови думи, решил че „нема да е много гот“. Планираше на следващия ден да занесе в имението на Бордън в Бел Еър своя фотоапарат с телескопичен обектив.

В сряда Харингтън не се обади в уговореното време. Звъннах в хотела и оттам ми казаха, че все още им се води гост, но предишната вечер не си бил взел ключа. В четвъртък сутринта се обадих в полицията в Лос Анджелис. Те се съгласиха да проверят случая, но ограничената информация, която бях способен да им дам, не ги навеждала на мисълта за престъпление.

— Градът е доста оживен — каза сержантът, с когото разговарях. — Един младеж може да се забърка в какво ли не и да забрави да се обади.

През целия ден се опитвах да се свържа с Денис и Селби. Не успях. Дори телефонният секретар в агенцията на Франсис беше изключен. Отидох до сградата на Нина Драйтън на Парк Авеню. Охраната на входа ме осведоми, че госпожа Драйтън е на почивка. Не ме пуснаха над първия етаж.

През целия петък седях сам в заключения си апартамент в трескаво очакване. Към 11.30 се обадиха от лосанджелеската полиция. Били отворили стаята на господин Харингтън в хотел „Бевърли Хилс“. Дрехите и багажа му ги нямало, но липсвали каквито и да е било признаци за борба. Дали съм знаел кой е отговорен за сметката от 329.48 долара?

Тази нощ се насилих да ида на вечеря у приятели, както беше уговорено. Разходката на две пресечки от автобусната спирка и до къщата в Гринич Вилидж ми се стори непосилна. Тази събота вечер, нощта, когато баща ти беше убит тук, в Чарлстън, взех участие в семинар по градско насилие в университета. Там имаше няколко политически кандидати и над двеста души. По време на цялата дискусия продължавах да оглеждам публиката, очаквах да видя змийската усмивка на Нина Драйтън или студените очи на Полковника. Чувствах, че отново съм се превърнал в пешка — но в чия игра?

В такова настроение прочетох вестника миналата неделя. За пръв път чух за чарлстънските убийства. На друго място във вестника кратко съобщение оповестяваше, че на борда на злощастния самолет, катастрофирал рано сутринта в събота в Южна Каролина, е бил и известният холивудски продуцент Уилям Д. Бордън. Бяха включили и рядка снимка на въпросния продуцент. Снимката беше от шейсетте. Полковника ми се усмихваше.

 

Саул спря да говори. Чашите им с кафе стояха изстинали и забравени на парапета на верандата. Сенките на напречните пръти бяха плъзнали по краката на психиатъра, докато той говореше. Във внезапното мълчание шумовете на далечната улица се надигнаха като приливна вълна.

— Кой от тях е убил баща ми? — попита Натали. Тя бе придърпала пуловера по-плътно около себе си и сега потри ръце, сякаш й беше станало студено.

— Не знам — отвърна Саул.

— Тази Мелани Фулър, тя една от тях ли е?

— Да, почти сигурен съм.

— И може и тя да е била?

— Да.

— Сигурен ли си че тази… Нина Драйтън е мъртва?

— Да. Ходих в моргата. Видях снимки от местопрестъплението. Четох доклада от аутопсията.

— Но може да е убила баща ми преди да умре?

Саул се поколеба, преди да отговори:

— Възможно е.

— И Бордън — Полковника… Смята се, че е загинал, когато онзи самолет гръмна в петък.

Психиатърът кимна.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита Натали.

— Не.

Тя стана и тръгна напред-назад по малката веранда.

— Имаш ли някакво доказателство, че може още да е жив? — попита.

— Не.

— Но мислиш, че е?

— Да.

— И или той, или тази Фулър са убили баща ми?

— Да.

— И ще тръгнеш да го преследваш? След Бордън… фон Борхерт… както там се нарича?

— Да.

— Иисусе свети Христе — Натали влезе в къщата и се върна с две чаши бренди. Даде едната на Саул и изпи другата на дълга глътка. Извади цигарите от джоба на пуловера си, намери кибрит и си запали една с треперещи ръце.

— Не са полезни за теб — каза Саул тихо.

Натали издаде кратък, остър звук.

— Тези хора са като вампири, нали така?

— Вампири? — той поклати глава, не я разбираше добре.

— Те използват другите хора и после ги захвърлят като найлонови торбички или нещо такова — обясни тя. — Те са като онези проклети пошли вампири от късните филми, само дето тези са истински.

— Вампири — проточи Саул и осъзна, че е заговорил на полски. — Да — продължи на английски, — това не е лоша аналогия.

— Добре — каза Натали. — Сега какво ще правим?

— Ние? — той остана озадачен. Потри ръце в коленете си.

— Ние — повтори момичето и в гласа й трепна нещо като гняв. — Ти и аз. Ние. Не си ми разказал цялата история, само за да си убиваме времето. Трябва ти съдружник. Добре, каква ще е следващата ни стъпка?

Саул поклати глава и се почеса по брадата.

— Не съм сигурен защо ти разказах всичко това — каза. — Но…

— Но какво?

— Много е опасно, Франсис, останалите…

Натали прекоси пространството, приклекна и докосна рамото му с дясната си ръка.

— Името на баща ми беше Джоузеф Леонард Престън — каза тя меко. — Беше на четирийсет и осем години… на шести февруари догодина можеше да навърши четирийсет и девет. Бе добър човек, добър баща, добър фотограф и много лош бизнесмен. Когато се смееше… — тя се поколеба за миг. — Когато се смееше, бе много трудно да не се засмееш заедно с него.

Тя остана няколко секунди смълчана, приклекнала, стиснала с пръсти китката му там, където бяха татуирани избелелите сини цифри. После попита:

— Какво ще правиш сега?

Саул си пое дъх.

— Не съм сигурен. Трябва да летя до Вашингтон тази събота, да се видя с някой, който може да има информация… такава, която да ни позволи на научим дали Полковника е още жив. Не е вероятно моите… връзки да имат такива сведения.

— Тогава какво? — притисна го Натали.

— После чакаме — отвърна той. — Чакаме и наблюдаваме. Ровим във вестниците.

— Вестниците ли? — изуми се тя — И какво ще търсим в тях?

— Още убийства — обясни Саул.

Тя примигна и се залюля на пети. Цигарата, която стискаше в дясната си ръка, бе догоряла почти до фаса. Тя я смачка на дървените дъски.

— Сериозно ли говориш? Та тази Фулър и твоят Полковник със сигурност биха напуснали страната… ще се скрият… нещо от този род. Защо ще се забъркват отново в такива неща, толкова скоро?

Саул сви рамене. Внезапно почувства огромна умора.

— В тяхната природа е — отвърна. — Вампирите трябва да се хранят.

Натали се изправи и отиде до ъгъла на верандата. Попита:

— И когато ти… когато ние ги открием, какво ще правим?

— Тогава ще решим — отвърна Саул. — Нека първо ги намерим.

— За да убиеш вампир, трябва да забиеш кол в сърцето му — уточни тя.

Ласки не й отговори.

Тя си извади нова цигара, но не я запали.

— И какво ще стане, ако стигнеш близо до тях и те открият, че ги следваш — попита. — Ами ако те тръгнат след теб?

— Това може доста да опрости нещата — отвърна Саул.

Натали се накани да заговори, точно когато една бяла кола с щатски емблеми спря до тротоара. От нея излезе едър мъж с червендалесто лице и омазнена каубойска шапка.

— Шериф Джентри — отбеляза Натали.

Те гледаха как дебелия офицер стои втренчен в тях и после се приближава бавно, почти колебливо. Джентри спря на стъпалото пред верандата и си свали шапката. Изгореното му от слънцето лице имаше изражението на момче, което е видяло нещо ужасно.

— ’Брутро, госпожице Престън, професор Ласки — каза той.

— Добро утро, шерифе — поздрави Натали.

Саул погледна към Джентри — истинска карикатура на южняшко ченге — и почувства допира до същия ласкав ум и чувствителност, каквито бяха и миналия ден. Очите на човека разкриваха много повече от целия му външен вид.

— Трябва ми помощ — каза Джентри и в гласа му прозвуча болка.

— Каква помощ по-точно? — попита Натали.

Саул усети привързаността в гласа й.

Шериф Джентри погледна към шапката си. Бръсна периферията с изящно движение на масивната си розова ръка и отново ги погледна и двамата.

— Десет души са мъртви — каза той. — Начинът, по който са умрели, няма никакъв смисъл, без значение как сглобявате пъзела. Само преди няколко часа спрях един човек, който нямаше нищо в портфейла си освен моя снимка. Вместо да говори с мен, той сам си преряза гърлото… — погледна първо към Натали, после към Саул. — А сега по неизвестна причина — продължи, — по причина, която няма повече смисъл от останалото в тази проклета бъркотия, имам предчувствието, че вие двамцата може и да можете да ми помогнете.

Саул и Натали отвърнаха на погледа му с мълчание.

— Можете ли? — попита Джентри накрая. — Ще ми помогнете ли? Натали се спогледа със Саул. Той почеса брадата си, свали си очилата и пак си ги сложи, погледна към момичето и кимна леко.

— Влезте, шериф — покани го Натали и задържа отворена предната врата. — Ще приготвя обяд. Това може да отнеме известно време.

11
Байериш — Айнщайн,
петък, 19-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен закусиха в малката трапезария на хотела. Бяха слезли долу в седем сутринта, но първата вълна скиори вече бе хапнала и бе тръгнала към ски-пистите. В каменната камина припукваше огън, белият сняг и синьото небе сияеха примамливо през малките стъкла на прозореца на южната стена.

— Мислиш ли, че ще бъде там? — попита меко Мария Чен, докато допиваха кафето си.

Харъд сви рамене.

— Шибам ли го?

Вчера беше доста сигурен, че няма да намерят Уили в семейното му имение, че старият продуцент е загинал в самолетната катастрофа. Припомни си онзи път преди пет години, когато в един техен разговор Уили спомена за съществуването на имението. Харъд беше доста пиян; старецът тъкмо се бе върнал от триседмично пътуване из Европа и внезапно, със сълзи в очите, заяви: „Кой казва, че не мога да се върна пак у дома, а, Тони? Кой го казва?“ — и после започна да описва дома на майка си в южна Германия. Името на близкия град просто му се изплъзна. Харъд гледаше на настоящото посещение като на начин да се премахне притеснителна възможност, нищо повече. Но сега, на ярката утринна светлина, Мария Чен, седнала срещу него с деветмилиметровия „Браунинг“ в чантичката, невероятното му се струваше твърде възможно.

— Ами Том и Янсен? — попита тя. Бе облечена в стилен син рипсен голф, високи чорапи, розово поло и дебел ски пуловер в синьо и розово, който струваше шестстотин долара. Тъмната й коса бе вързана на късо опашка и дори без грим тя изглеждаше свежа и добре поддържана. Харъд си помисли, че си е придала вид точно на евроазиатска гърл-скаутка, тръгнала на ски с приятели на баща й.

— Ако трябва да ги елиминираш, първо свали Том — каза й. — Уили има навика да Ползва Рейнолдс по-лесно, отколкото негъра. Но Лухар е силен… много силен. Убеди се, че ако падне, паднал и ще си остане. Удаде ли ти се такава възможност, най-добре е първо да гръмнеш Уили. В главата. Елиминирай го и Рейнолдс и Лухар няма да са опасни. Те са толкова добре дресирани, че не могат и пикалото си да намерят, без той да им го покаже.

Мария Чен примигна и се огледа. Другите четири маси бяха заети от весели, разговорливи германски двойки. Очевидно никой не беше чул тихите нареждания на Харъд.

Той махна на сервитьорката за още кафе, отпи от черната течност и се намръщи. Не знаеше дали Мария Чен ще изпълни инструкциите му, когато се стигнеше до стрелба по хора. Приемаше, че ще ги следва — тя никога не се бе отклонявала от заповед преди — но за миг му се прииска да има жена, която не е Неутрална. Само че, ако агентът му не е неутрален, винаги има шанс Уили да обърне тази личност за собствена Употреба. Харъд не хранеше илюзии относно Способността на стария червей — самият факт, че бе поддържал двама биячи едновременно, показваше силата на проклетото копеле. Самият той вярваше, че Способността на Уили наистина отслабва — притъпена от възрастта, наркотиците и десетилетията охолство — но в светлината на последните събития щеше да е глупаво и опасно да се придържа сляпо към това предположение. Поклати глава. Проклета работа. Шибаният Островен клуб вече го стискаше за топките. Харъд изобщо не изпитваше желание да се забърква с тази древна чарлстънска кучка. Всеки, който си играе проклети игрички с Уили Бордън — фон Борхерт — или както там му е шибаното име — в течение на петдесет години, не е човек, с когото на Тони Харъд му се иска да се забърква. И какво ли ще сторят Барент и шибаните му приятелчета, когато открият, че Уили е жив? Ако е жив. Тони си спомни реакцията си отпреди шест дни, когато му се обадиха да го уведомят за смъртта на дъртото копеле. Първо го заля вълна от притеснение — ами всички онези проекти, които Уили развиваше? Ами парите? — а после последва истински водопад облекчение. Старият кучи син най-сетне беше мъртъв. Харъд бе живял години наред с тайния страх, че старецът ще открие за Островния клуб, за шпионажа му и…

Представям си Рая като Остров, където човек може да Ловува колкото му душа иска, а, Тони? Дали Уили наистина бе казал това, на онзи запис от видеокасетата? Харъд си спомни усещането, че го заливат с ледена вода, което го беше сполетяло, когато образът на Уили изрече тези думи. Но нямаше начин дъртакът да е научил. Пък и видеокасетата бе направена преди самолетната катастрофа. Уили беше мъртъв.

„А ако не е бил убит тогава — помисли си Харъд, — скоро ще го убият“.

— Готова ли си? — попита.

Мария Чен попи устни с ленената салфетка и кимна.

— Да вървим — нареди Тони Харъд.

 

— Та значи това е Чехословакия? — поинтересува се той. Докато караха на северозапад, извън града, той мерна за миг покрай гарата гранична бариера, малка бяла сграда и неколцина пазачи в зелени униформи и странни каски. На мъничка табела пишеше: UBERGANSSTELLE.

— Самата тя — съгласи се Мария Чен.

— Голяма проклета работа! — изсумтя работодателят й. Подкара нагоре по криволичещия път в долината, покрай отбивките за Гросер Арбер и Клайне Арберзее. На далечен хълм различи бялата черта на скиписта и мърдащите точици на седалковия лифт. Малки колички с вериги на гумите и ски в багажниците се носеха по пътищата, които представляваха просто коридори в уплътнения лед и сняг. Харъд потрепери, когато в задния прозорец на тяхната кола под наем лъхна леден въздух. Върховете на двата чифта ски за крос-кънтри, които Мария Чен беше наела тази сутрин в хотела, стърчаха през отвор в задния прозорец откъм страната на пътника.

— Мислиш ли, че тези проклетии ще ни трябват? — попита той, като врътна глава към задната седалка.

Мария Чен се усмихна и вдигна десет лакирани нокътя.

— Може би.

Погледна пътната карта на „Шел“ и я свери с топографската карта. Отбеляза:

— На следващия вляво. След това шест километра до частен път.

БМВ-то буквално се пързаляше и хлъзгаше през последния километър и половина по „частния път“, който представляваше просто два коловоза в снега между дърветата.

— Някой е идвал насам наскоро — обобщи Харъд. — Колко има до имението?

— Още един километър след моста — уточни Мария Чен.

Пътят правеше завой през гъст шубрак от голи дървета и ето че мостът се появи пред тях — малка дървена пътека зад ивичеста бариера, която изглеждаше по-солидна от тази на чешката граница. На двадесетина метра надолу по течението се издигаше малка хижа в алпийски стил. Двама мъже излязоха от нея и тръгнаха полека към колата. Харъд почти очакваше всеки в тези древни места да се облича в зимния еквивалент на кожени дрехи и фетрови шапки, но тези двамата носеха кафяви вълнени панталони и ярки мъхести якета. Според него изглеждаха като баща и син — по-младият беше на двайсет и няколко години и носеше ловна пушка, хлабаво отпусната в присвитата му ръка.

— Guten Morgen, haben Sie sich verfahren? — попита по-възрастният с усмивка. — Das hier ist ein Privatgrundstuck.

Мария Чен преведе:

— Те ни пожелават добро утро и питат дали сме се изгубили. Казват, че това е частна собственост.

Харъд се усмихна на двамината. По-възрастният показа златните си коронки в ответна усмивка; лицето на сина не трепна.

— Не сме се изгубили — каза му Тони. — Дойдохме да видим Уили — хер фон Борхерт. Той ни покани. Дошли сме чак от Калифорния.

Когато по-възрастният се намръщи с неразбиране, Мария Чен преведе на картечен германски.

— Herr von Borchert lebt hier nicht mehr — каза по-възрастният. — Schon seit vielen Jahren nicht mehr. Das Gut ist schon seit langer Zeit geschlossen.

Niemand beht mehr dorthin.

— Казва, че хер фон Борхерт не е жив вече — преведе Мария Чен. — От много години. Имението е затворено. Затворено е от много дълго време. Никой не ходи там.

Харъд се ухили и поклати глава:

— Тогава защо още пазите тук, приятели, а?

— Warum Iassen Sie es noch bewachen? — попита Мария Чен.

Старецът се усмихна.

— Wir werden von der Familie bezhalt, so das kein Vandalismus ensteht — каза той. — Bald wird all das ein Teil des Nationalwaldes werden. Die alten Hauser werden abgerissen. Bis dahin schickt der Neffe uns Schecks aus Bonn, und wie halten alle Wilddiebe und Unbefugte fern, so wie es mein Vater vor mir getan hatte. Mein Sohn wird sich andere Arbeit suchen mussen.

— Семейството плаща да се следи да няма вандализъм — преведе Мария Чен. — Ъ-ъ-ъ… някой ден скоро, да, скоро това ще е част от Националната Гора. Старата къща ще бъде съборена. Дотогава племенникът… племенникът на фон Борхерт, предполагам, Тони… той ни праща чекове от Бон и ние пазим от любопитни и нашественици, както и баща ми преди мен. Синът ми скоро ще трябва да си търси работа… — тя добави. — Те няма да ни пуснат, Тони!

Харъд връчи на човека малка тристранична извадка от предстоящия проект на Бил Бордън „Белият роботърговец“. Между страниците едва се забелязваше банкнота от сто марки.

— Кажи му, че сме изминали целия път от Холивуд да търсим места за снимки — настоя. — Обясни му, че старото имение ще послужи за превъзходен обитаван от призраци замък.

Мария Чен го направи. Старецът погледна сценария и парите и спокойно върна и двете.

— Ja, es ware eine wunderbare Kulisse fur einen Gruselfilm. Es besteht kein Zweifel, das es hier spukt. Aber ich glaube, das es keine weiteren Gespenster braucht. Ich schlage vor, das Sie umdrehen, so das hier nicht stecken bleiben. Gruss Gott!

— Какво каза той? — настоя да знае Харъд.

— Съгласен е, че имението ще е идеален декор за филм на ужасите — обясни Мария Чен. — Казва, че наистина имало призраци. Не мисли, че му трябват още. Казва ни да обърнем тук, за да не засядаме и ни пожелава приятен ден.

— Кажи му да се шиба — отвърна Харъд с усмивка и към двамата.

— Vielen Dank fur Ihre Hilfe — преведе Мария Чен.

— Bitte sehr — отвърна старецът.

— Не се съмнявай — допълни по-младият с пушката.

 

Харъд подкара БМВ-то обратно по дългия път, зави на запад по германския еквивалент на черен път и измина по него около километър, преди да паркира колата в плиткия сняг на няколко метра от оградата. Взе резачка за ламарина от багажника и отряза мрежата на четири места. С тежките си ботуши изрита настрани парчетата. Разрезът не би се виждал от пътя, тъй като дърветата го прикриваха, а и движението беше слабо. Харъд се върна в колата, смени планинските си ботуши със ски-обувки със странни предници и остави Мария Чен да му помогне да си сложи ските.

Беше карал ски два пъти — и двата в обиколки из Сън Вали, веднъж с племенницата на Дино де Лаурентис, а другия — с Ан Маргарет, и мразеше преживяването.

Мария Чен остави чантичката си в колата, пъхна браунинга в колана на голфа си под пуловера, сложи допълнителен пълнител в джоба на подплатеното си яке, окачи малък бинокъл на врата си и ги поведе през разреза в оградата. Харъд тромаво се мъкнеше след нея.

Падна два пъти за два километра, проклинаше, докато се мъчеше да се изправи на крака, а Мария Чен го гледаше с лека усмивка. Не се чуваше нито звук, с изключение на мекото съскане на ските им, редките бъбрения на катерица и накъсаните хрипове от дишането на Харъд. Когато изминаха около две мили, секретарката му спря и свери компаса си и топографската карта.

— Там има поток — каза. — Можем да го пресечем по онзи пън. Имението би трябвало да е на равна поляна след около километър натам — тя посочи към един гъст участък от гората.

„Още три футболни игрища!“ — помисли си Харъд, докато се мъчеше да си поеме дъх. Спомни си ловната пушка на младежа и осъзна колко безполезен е браунингът, ако се стигне до схватка между тях двамата. А доколкото знаеше, Рейнолдс, Лухар и още дузина други роби на Уили биха могли да ги чакат притаени в горите с узита или Мак-10. Пое си дъх и забеляза, че слабините му са напрегнати. „Шибана работа!“ — помисли си. Бе си заложил задника да дойде чак дотук. Нямаше да си ходи, преди да открие дали и Уили е наоколо.

— Да го направим — каза.

Мария Чен кимна, пъхна картата в джоба си и грациозно се понесе напред.

 

Пред къщата имаше два трупа.

Харъд и Мария се свиха зад рядка редичка смърчове и поред надничаха през бинокъла към телата. Гледани от петдесет метра разстояние, двете тъмни буци на снега можеха да представляват какво ли не — вързопи забравено пране например — но бинокълът разкриваше бледия овал на бяла буза и плетеница от крайници, извити под ъгъл, който би предизвикал невероятна болка у някой спящ. Тези двамата не спяха.

Харъд отново погледна. Двама мъже. Тъмни палта. Кожени ръкавици. Единият беше носил кафява шапка, ето я на около два метра встрани. Снегът около двете тела бе опръскан с кръв. Червена следа се присъединяваше към стъпките до големия френски прозорец на старата къща. Още трийсет метра на изток имаше дълбоки паралелни вдлъбнатини в снега, друга следа — стъпки към или от къщата — и големи обли върхове разбъркан сняг, сякаш надолу е бил насочен голям вентилатор. „Хеликоптер“ — досети се Харъд.

Нямаше следи от автомобили, снегомобили или други скиори. Алеята, която се свързваше с входния път и където те с Мария бяха спрели по-рано, представляваше просто снежен прорез между дърветата. Оттук алпийската хижа и мостчето не се виждаха.

Самата къща далеч надминаваше типичното „имение“, но и със сигурност не представляваше точно замък. Огромната купчина от тъмни камъни и тесни прозорци се разклоняваше на отделни крила и етажи, създавайки впечатлението, че е започната като огромна централна зала и впоследствие са я достроявали с поколения. Цветът на камъните и размерът на прозорците варираха тук-там, но общият ефект си оставаше мрачен: тъмен камък, малко стъкло, тесни врати, дебели стени, оцветени от сенките на голите дървета. Харъд си помисли, че това приляга на личността на Уили много повече, отколкото вилата в стил „бананова република“ в Бел Еър.

— А сега какво? — попита Мария Чен.

— Млък — отвърна й той и вдигна бинокъла да погледне отново двата трупа. Те не бяха много раздалечени. Лицето на единия бе обърнато встрани, почти потънало в дълбокия сняг, тъй че Харъд мерна само няколко кичура тъмна, късо подстригана коса, която помръдваше леко под поривите на вятъра, но другият лежеше по гръб, виждаха се бледа буза и отворено, забелено око, което се взира в редицата вечнозелени растения, сякаш очаква пристигането на двамата американци. Предположи, че двамината не са се сбогували с живота преди много време. Не виждаше върху им да са поработили животни и птици.

— Хайде да се махаме оттук, Тони!

— Затвори си шибания плювалник — Харъд свали бинокъла и се замисли. Не виждаха другата страна на къщата от тази наблюдателна точка. Ако се канеха да се приближават, щеше да е разумно да останат в гората и да заобиколят в голям кръг, така че да проучат имението от всички посоки. Той намръщено огледа голямата поляна. Дърветата се простираха и в двете посоки; щеше да отнеме не по-малко от час да се върнат в гората и да се приближат предпазливо. Облаците скриваха слънцето и отново се надигаше студен вятър. Започваше леко да сипе сняг. Джинсите на Харъд бяха просмукани от паданията му и краката го боляха от непривичните упражнения. Намаляващата светлина му напомняше за здрач, макар че още не беше и обед.

— Да се махаме оттук, Тони — Мария Чен не умоляваше и не показваше страх, просто спокойно приканваше към отстъпление.

— Дай ми оръжието — отвърна й той. Когато тя го извади от колана си и му го връчи, той го използва да се прицели в сивата къща и черните вързопи на телата.

— Върви там — нареди. — Със ските. Ще те прикривам оттук. Мисля, че шибаната къща е празна.

Мария Чен го погледна. В тъмните й очи не се четеше въпрос или отрицание, само любопитство, сякаш никога преди не го бе виждала.

— Мърдай напред! — отряза Харъд и свали автоматика, несигурен какво би направил, ако тя откаже.

Мария Чен се обърна, пристъпи встрани от закриващите ги клони на смърча с изящно завъртане около щеката си и се плъзна към къщата. Той се приведе и отстъпи от мястото, където бяха стояли, като в крайна сметка спря зад едно широко дърво, обградено от млади борчета. Вдигна бинокъла. Мария Чен беше стигнала телата. Тя спря, заби и двете щеки и погледна към къщата. После се обърна натам, където бе оставила Харъд и се понесе към входа, като спря до широките френски прозорци, преди да завие надясно и да се плъзне по протежение на фасадата. Изчезна зад десния ъгъл на сградата — този, който беше най-близо до входния път — и Харъд разкопча ските си и се сви в сухото място под дървото.

Сякаш мина абсурдно много време, преди тя да се появи от другия край на къщата, да се плъзне отново до френските прозорци в средата и да махне натам, където си мислеше, че я очаква Харъд.

Той изчака още две минути, присвит, и тръгна към къщата на прибежки. Мислеше си, че ще маневрира по-добре без ските. Грешеше. Снегът му стигаше едва до коленете, но го забавяше и спъваше; изминаваше три-четири метра по замръзналата кора, после пропадаше и се налагаше да си проправя път нататък. Падна три пъти, единия изтърва и автоматика в снега. Увери се, че дулото не е запушено, избърса снежинките от дръжката и се потътри напред.

Спря при телата.

Тони Харъд беше продуцирал двайсет и осем филма, само три от тях без Уили. Всичките двайсет и осем, съдържаха сериозен процент секс или насилие, а често — и двете. Петте „Валпургиеви нощи“ — най-успешните вложения на Харъд — бяха всъщност поредица убийства, най-често на привлекателни младежи, преди, след или по време на сексуален контакт. Убийствата бяха показвани предимно през субективна камера, симулираща гледната точка на убиеца. Харъд често бе наминавал по време на снимки и беше виждал героите в процес на наръгване, застрелване, пронизване, изгаряне, разрязване на части и обезглавяване. Беше висял достатъчно около специалните ефекти, за да научи всички тайни на торбичките с кръв, въздушните торбички, изкуствените очи и хидравликата. Лично бе написал сцената за „Валпургиева нощ V — Кошмарът продължава“, където главата на бавачката експлодира на хиляди части, след като тя поглъща експлозивната капсула, дадена й от Голън, маскирания убиец.

При все това Тони Харъд никога не беше виждал истинска жертва на убийство. Единствените трупове, до които се бе приближавал, бяха на майка му и леля Мира в натруфените им ковчези, обкръжени от защитния периметър в погребалния дом и скърбящите. Погребението на майка му беше минало, когато Харъд бе на девет; леля Мира умря, когато той беше на тринайсет. Никой дори и не бе споменавал за смъртта на баща му.

Единият от проснатите пред вратата на Уили Бордън мъже бе улучен пет-шест пъти; другият беше с разкъсано гърло. И двамата бяха кървели обилно. Количеството на разлятата кръв порази Харъд, сякаш някакъв супер-педантичен режисьор беше изливал с кофи червена боя по декора. Дори и един поглед към телата, кръвта и отпечатъците в снега му бе достатъчен да реши, че може да реконструира част от сцената. Хеликоптер каца на около сто метра от къщата. Тези двамата излизат, все още с лъскавите си черни обувки, и тръгват към френските прозорци. Започват да се бият тук, на предната площадка. Харъд можеше да си представи как по-дребният, онзи с лице в снега, внезапно се обръща и скача върху партньора си, налитайки му със зъби и нокти. По-едрият отстъпва — продуцентът ясно виждаше отпечатъците от подметките му в снега — после вдига люгера си и стреля многократно. По-дребният продължава да му се нахвърля, вероятно дори след като го е гръмнал в лицето. По-дребният труп имаше две неравни, мръсни дупки в дясната буза. Парче мускул и хрущял все още висеше между оголените му зъби. По-едрият се олюлява няколко метра, след като противникът му е паднал; после сякаш за пръв път осъзнава, че гърлото му наполовина липсва, артериите му са скъсани и кръвта блика на студения германски въздух; ларинксът му е разкъсан, той пада, търкаля се и умира, втренчен в редицата борове, откъдето Харъд и Мария Чен ще се появят след няколко часа. Ръката на по-едрия бе леко вдигната, стегната в майсторската хватка на ригор мортис. Харъд знаеше, че смъртното вкочаняване започва и свършва определен брой часове след смъртта; не си спомняше обаче колко точно. Не му и пукаше. Беше си представил двамата като колеги, които заедно слизат от хеликоптера и умират заедно. Следите не бяха сигурно доказателство за това. Но не му пукаше. Друга редица стъпки от френските прозорци до вдлъбнатината, където вероятно бе кацал хеликоптерът, подсказваше, че неколцина души са напуснали къщата и са си тръгнали с летящата машина. Нямаше улики откъде е дошъл хеликоптерът, кой го е пилотирал, кой от къщта е влязъл в него или къде са отишли. На Харъд не му пукаше и за това.

— Тони? — повика го меко Мария Чен.

— Само секунда — отвърна той. Обърна се, отдръпна се от голямото петно кръв и повърна в снега. Наведе се ниско и вкуси отново от кафето и дебелата германска наденичка, която беше ял на закуска. Когато приключи, награби малко чист сняг, изплакна си устата с него, изправи се и заобиколи отдалеч телата, за да се присъедини към Мария Чен на каменната пътека.

— Вратата не е заключена — прошепна тя.

През стъклото Харъд виждаше само завеси. Сега вече валеше силно тежките снежинки закриваха редицата дървета на стотина метра от тях. Продуцентът химна и си пое дъх.

— Иди там и вземи оръжието на ей тоя — каза. — И ги претърси!

Мария Чен погледна Харъд за миг и се плъзна към телата. Трябваше да дръпне встрани ръката на по-дребния, за да освободи пистолета. По-едрият носеше картата си в портфейла; другият имаше портмоне и паспорт в джоба на палтото си. Секретарката се принуди да претъркули и двата трупа в снега, преди да открие онова, което Харъд искаше. Когато се върна на площадката, синият й пуловер и якето бяха буквално опръскани с кръв. Тя изрита ските си и втри сняг в раменете и якето си.

Харъд прерови портмонето и портфейла. По-високият се казваше Франк Лий, с международна шофьорска книжка и временен мюнхенски адрес; книжката беше издадена в Маями, на същото име. Другият бе Елис Робърт Слоун, на трийсет и две години, жител на Ню Йорк, с виза и паспорт, подготвени за Западна Германия, Белгия и Австрия. В портфейлите им имаше общо осемстотин американски долара и още шестстотин германски марки. Харъд поклати глава и пусна и трите неща на камъните. Те не му бяха разкрили нищо важно — знаеше, че просто се мотае и отлага влизането си в къщата.

— След мен — каза и пристъпи през прага.

 

Имението беше огромно, студено, тъмно и — Харъд трескаво се надяваше — празно. Вече не му се искаше да говори с Уили. Знаеше, че ако види стария си холивудски наставник, първата му реакция ще е да изпразни пълнителя на браунинга в главата му. Ако Уили му го позволеше. Тони Харъд не си правеше илюзии за собствената си Способност в сравнение с тази на стареца. Може и да разправяше на Барент и другите за намаляващите сили на Уили — и да вярва поне в част от приказките си — но чак до костения си мозък беше сигурен, че дори и слаб като котенце, Уили Бордън може умствено да надделее над Тони Харъд за не повече от десет секунди. Старото копеле беше чудовище. На Харъд му се искаше да не е идвал в Германия, никога да не е напускал Калифорния и никога да не е позволявал на Барент и другите да го накарат да се свърже с Уили.

— Приготви се! — прошепна той настоятелно, идиотски, и поведе Мария Чен в дълбините на тъмната камара камъни.

Преминаваха през стая след стая — мебелите бяха спретнато завити с бели чаршафи. Както и с телата отвън, Харъд бе виждал същата гледка в неизброимо много филми, но в реалността ефектът беше ужасяващ.

Той се хвана да насочва автоматика към всяко покрито кресло и лампа в очакване то да се надигне и да се заклатушка към него като омотаната фигура в първия „Хелоуин“ на Карпентър.^[3]

Фоайето на входа представляваше грамадна зала, облицована с черно-бели плочки — и празна. Харъд и Мария Чен вървяха леко, но стъпките им все пак отекваха. Той се чувстваше като конски задник, обикаляйки наоколо в ски-обувките с квадратните им носове. Мария кротко крачеше зад него, отпуснала окървавения люгер покрай хълбока си. На лицето й не беше изписано повече напрежение, отколкото ако обикаляше из холивудския дом на Харъд, търсейки някое списание, което не си е на мястото.

Отне им петнайсет минути да се уверят, че на първия етаж или в кънтящия обширен зимник няма никой. Огромната къща лъхаше на изоставеност; ако ги нямаше телата отвън, Харъд щеше да си повярва, че никой не е влизал в имението от години.

— На горния етаж — прошепна той, все още вдигнал автоматика високо. Кокалчетата му бяха побелели.

Западното крило бе тъмно, студено и лишено дори от мебели, но когато влязоха в коридора за източното крило, и двамата замръзнаха. В началото им се стори, че пътят е блокиран от някаква огромна плоскост вълнист лед — Харъд се сети за сцената, където Живаго и Лара се връщат в погълнатата им от зимата къща — но когато пристъпи напред, установи, че слабата светлина се отразява от завеса тънка, мътно прозрачна пластмаса, окачена на релса на тавана и залепена за едната стена. Два метра по-нататък се натъкнаха на втора такава завеса. Явно служеха за топлоизолация; прост опит да се запечата източното крило. Коридорът беше тъмен, но от няколко отворени врати по протежение на петнайсетте му метра дължина идваше слаба светлина. Харъд кимна на Мария Чен и тръгна напред приведен, стиснал пистолета с две ръце, разкрачен за устойчивост. Привеждаше се покрай вратите, готов да стреля, нащрек, настръхнал като котка. В главата му танцуваха образи на Чарлз Бронсън и Клинт Истууд. Мария Чен стоеше близо до пластмасовата завеса и го гледаше.

— Майната му — каза Харъд след близо десет минути. Държеше се тъй сякаш липсата на мишени е била голямо разочарование за него и — прилива на възбуда от адреналина — наистина беше леко разочарован.

Освен ако нямаше тайни помещения, къщата бе празна. Четири от стаите в този коридор показваха признаци на скорошно обитаване — неоправени легла, пълни хладилници, котлони, бюра с все още разпилени по тях листи. Една от стаите в частност, голям кабинет с лавици с книги, вехт старовремски диван и камина с пепел, която бе все още топла на допир, накара Харъд да сметне, че е изтървал Уили само за няколко часа. Може би нежеланите посетители в хеликоптера бяха предизвикали внезапното заминаване. Но не бяха останали нито дрехи, нито други лични вещи; който и да бе отседнал тук, е бил готов да напусне скорострелно. В кабинета, близо до един тесен прозорец, на масивна маса беше подредена дъска за шах, като скъпите и красиви фигури бяха изоставени насред напреднала партия. Харъд отиде до бюрото и използва автоматика да прерови листата, които още стояха там. Адреналиновият прилив отслабваше, заменен от задъхване, нарастващо треперене и огромно желание да бъдеш някъде другаде.

Всички листи бяха изписани на немски. Макар че Харъд не говореше този език, остана с впечатлението, че касаят рутинни проблеми — данъци върху собствеността, доклади за употребата на земята, дебити и Кредити. Забърса бюрото, прерови няколко празни чекмеджета и реши, че е време да си ходят.

— Тони!

Нещо в тона на Мария Чен го накара да се завърти с насочен за стрелба пистолет.

Тя стоеше до масичката за шах. Харъд пристъпи по-близо, като си мислеше, че тя е видяла нещо през високия тесен прозорец, но всъщност асистентката му гледаше към дъската. Харъд също се взря в нея. След около минута свали пистолета, коленичи и прошепна:

— Иисусе Шибани Христе!

Той не знаеше почти нищо за шаха — бе играл само няколко пъти, още като дете, но разиграваната на тази дъска партия очевидно беше в началния си стадий. Само няколко фигури — две черни и една бяла — бяха изгубени и преместени отстрани на дъската. Харъд се наведе напред, все още на едно коляно, тъй че очите му да са на сантиметри от най-близката фигура.

Комплектът за шах бе изработен на ръка от слонова кост и някакво черно дърво. Всяка фигура беше висока около дванайсет сантиметра, гравирана идеално — до най-дребната подробност — и сигурно бяха стрували цяло състояние на Уили. Харъд знаеше малко за шаха, но и то бе Достатъчно да му подскаже, че играта е извънредно неортодоксална. Хлапето, което го беше победило във втората му и последна партия преди почти трийсет години, се беше смяло, когато Тони изведе царицата си рано в играта. Момчето бе изсумтяло нещо за това, че само аматьорите използват царицата рано. Но тук и двете царици очевидно бяха подранили. Бялата стоеше в средата на дъската, точно пред една бяла пешка, Черната царица беше взета и се възправяше самичка отстрани. Харъд се наведе по-близо. Черното лице беще елегантно, аристократично, все още прекрасно, въпреки внимателно гравираните бръчки на възрастта. Същото лице той бе видял пет дни по-рано във Вашингтон, когато К. Арнолд Барент му показа снимка на старата дама, застреляна в Чарлстън и проявила въпиющата небрежност да зареже албума си с изрезки в хотелската стая. Тони Харъд се взираше в Нина Драйтън.

Внимателно прегледа всички фигури на шахматната дъска. Повечето от лицата не му бяха познати, но някои изскачаха в съзнанието му със смущаващата яснота на рязък близък план, какъвто Харъд използваше в част от филмите си.

Белият цар беше Уили; нямаше съмнение, макар че лицето на фигурката бе по-младо, с по-остри черти, повече коса и носената униформа вече не беше на почит в Германия. Черният цар пък представляваше К. Арнолд Барент, с официалния му костюм и всички джинджифлюшки. Нямаше начин да сбърка и белия офицер — преподобния Джими Уейн Сътър. Кеплър стоеше спокойно под защитата на редица черни пешки, но черният кон бе прескочил пред статичните фигури, за да се присъедини към битката. Харъд внимателно завъртя фигурата и разпозна мършавото лукаво лице на Нийман Траск.

Увисналото старческо лице на бялата царица не му беше познато, но нямаше големи затруднения да познае коя е тя.

— Ние ще я намерим — беше казал Барент. — От теб искаме само да убиеш досадната кучка…

Бялата царица и две от белите пешки бяха навлезли дълбоко в черната половина на дъската. Харъд не позна пешката, която изглеждаше заобиколена от заплашителни черни фигури; приличаше на мъж на петдесет и няколко или шейсет години, с брада и очила. Нещо в лицето го накара да го определи като евреин. Но другата бяла пешка, на Четири полета пред коня на Уили, привидно изложена на атака от няколко черни фигури наведнъж — тази пешка, когато я обърна бавно, просто нямаше начин да сбърка. Тони Харъд се взираше в собственото си лице.

— Мамка му! — викът направо отекна в огромната къща. Той изпищя отново и завъртя дулото на брауиинга над дъската — веднъж, втори път, трети, разпилявайки по пода фигурите от слонова кост и абанос.

Мария Чен отстъпи назад и се загледа през прозореца. Навън последните лъчи дневна светлина сякаш бягаха, докато облаците се снижаваха, тъмната редица на дърветата избледня в сива мъгла и тежкият сняг меко се сипеше над двата трупа, паднали като съборени фигурки за шах на моравата пред входа.

12
Чарлстън,
четвъртък, 18-и декември 1980

Саул Ласки каза:

— Все ми се струва, че би трябвало да вали сняг.

Тримата седяха в колата на шериф Джентри: Саул и шерифът на предните седалки, Натали отзад. Валеше леко и температурата беше спаднала. Натали и Джентри носеха якета, а Саул си беше сложил дебел син пуловер под старото рипсено сако. Сега с показалец бутна очилата нагоре на носа си и се взря през прошареното от дъжда предно стъкло.

— Шест дни до Коледа — допълни, — а още няма сняг. Не знам как свиквате с това вие, южняците.

— Бях на седем години, когато за пръв път видях сняг — отвърна Боби Джо Джентри. — Тогава разпуснаха училището. Нямаше и два пръста на земята, но всички се втурнахме към къщи, сякаш бе дошъл краят на света. Аз хвърлих снежна топка… първата, която изобщо бях правил… и успях да счупя прозореца в гостната на госпожа МакГилвъри. За мен почти бе дошъл краят на света. Когато баща ми се прибра вкъщи, го чаках трескаво над три часа, пропуснах си вечерята и всичко. Бях доволен да ме пребие и с това да се приключи! — той докосна едно копче и чистачките изскърцаха веднъж, два пъти и паднаха обратно на местата си с щракане. Внезапно освободените дъги по предното стъкло отново започнаха да се шарят от дъжда. — Да, тъй си е — продължи Джентри с дълбок, донякъде приятен бас, който Ласки започваше да опознава твърде добре, — видя ли сняг, винаги си мисля за побоя и се мъча да не плача. А ми се струва, че зимите туканка стават все по-студени и по-честичко вали сняг напоследък.

— Докторът не е ли дошъл още? — попита Натали от задната седалка.

— Нъц. Три минутки остават до четири — отвърна Джентри. — Калхун остарява, позабавил се е вече, подочух, но е пунктуален като часовника на баба ви. Точен като наперчена котка. Каза, че ще е тук в четири и значи ще дойде навреме.

Сякаш за да подчертае коментара му, един дълъг, тъмен кадилак натисна спирачки и започна да се намърдва заднишком в едно свободно място на пет коли пред патрулката на Джентри.

Саул погледна към сградата. Макар и разположена на няколко километра от шикозния Стар квартал, постройката беше привлекателна — съчетаваше елегантността на миналото с напредъка на съвременната убедителност. Старата консервна фабрика е била превърната в каре къщи и офиси — с прозорци и гаражи, тухлите почистени до блясък, и с добавени, подновени или боядисани каси. Според Саул, за тази реставрация и преработка бяха хвърлени прекалено много усилия.

— Сигурен ли си, че родителите на Алисия са съгласни да го направят? — попита той.

Джентри си свали шапката и прокара кърпичката си по кожената лента отвътре.

— Наистина искат — отвърна. — Госпожа Кайзер се притеснява до смърт за момичето. Казва, че Алисия не се храни, събужда се с писъци, когато ляга да спи, а през останалото време просто седи и се взира в нищото.

— Минали са само шест дни, откакто е видяла да убиват най-добрата й приятелка — отбеляза Натали. — Бедното дете!

— И дядото на най-добрата й приятелка — допълни Джентри. — А може би и други хора, знае ли се.

— Мислиш, че е била в „Менсърд Хаус“? — попита Саул.

— Хората не си спомнят да са я виждали там — отвърна шерифът, — но това не значи нищо. Освен ако не са специално подготвени, повечето хора не забелязват голяма част от онова, което се случва покрай тях. Разбир’са, някои забелязват, ама всичко. Това просто не са тези, дето по една или друга случайност са били на местопрестъплението.

— Алисия е била намерена близо до местопрестъплението, нали? — попита Саул.

— Точно между двете. Една съседка я видяла да стои на ъгъла, плачела и изглеждала малко замаяна, била на половината път между дома на Фулър и хотела.

— Ръката й оправя ли се? — поинтересува се Натали.

Джентри се обърна да погледне жената на задната седалка. Усмихна се и малките му сини очички засияха дори по-ярки от слабата, зимна светлина навън.

— И още как, ’спойце. Проста фрактура.

— Още една „’спойца“, шерифе — ухили се Натали, — и ще ти счупя ръката!

— Да, ’спойце — съгласи се Джентри без видимо да й се подиграва. Погледна отново през стъклото. — Това е старият кади на доктора, точно той. Купи проклетия черен гарван, когато отиде в Англия преди Втората световна война. Лятна серия лекции в Лондонската градска болница, струва ми се. Беше част от предвоенната подготвителна кампания за катастрофи. Помня, каза на чичо ми Лий преди години, че британските доктори били подготвени за сто пъти повече пострадали седмично, отколкото действително имало, когато германците започнали да ги бомбардират. Не искам да кажа, че са били готови за повече… но са очаквали да са повече.

— И какво, твоят доктор Калхун има ли голям опит с хипнозата? — полюбопитства Саул.

— Бих казал — проточи Джентри. — Тамън за туй беше отишъл да съветва ’гличанчетата през 1939-а. Май някои от експертите там решили, че бомбите ще са толкоз травматични, че всички цивилни могат да изпаднат в шок. Мислели, че Джак мож’ да им помогне с разните му там постхипнотични заповеди и тем подобни… — той посегна да отвори вратата на колата. — С нас ли сте, госпожице Престън?

— Разбира се — Натали излезе навън под дъжда.

Джентри стъпи навън и спря. Слабият дъждец почукваше по периферията на шапката му.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш, професоре? — попита той.

— Не, не искам да съм там — отвърна Саул. — Искам да съм тук, сигурен, че няма да се намесвам. Но ще чакам с нетъпение да чуя онова, което детето има да ни разкаже.

— Аз също — кимна Джентри. — Ще се старая да не се повлиявам, все едно какво става… — той затвори вратата и изтича — доста грациозно за такъв едър човек — да догони Натали Престън.

„Да не се повлиява! — помисли си Саул. — Да, вярвам, че ще се постараеш. Наистина!“

 

— Вярвам ти — беше казал шериф Боби Джо Джентри, когато той свърши с преразказа на историята си от предишния ден.

Саул беше сбил разказа колкото е възможно, свеждайки прелюдията, отнела им повечето от сутринта и предишната нощ, до четирийсет и пет минутно резюме. Няколко пъти Натали го беше прекъсвала, за да го помоли да разкаже нещо, което е прескочил. Джентри имаше и няколко кратки въпроса. Обядваха, докато Саул разказваше. За час разказът бе приключен, обядът — изяден, а шериф Джентри кимна и каза: „Вярвам ти“.

Саул примигна.

— Просто така ли?

Шерифът кимна:

— Аха… — обърна се и погледна Натали. — А вие повярвахте ли му, ’спойце Престън?

Младата жена се поколеба само за секунда.

— Да, напълно… — тя се спогледа със Саул. — И все още му вярвам! Джентри не каза нищо повече.

Саул подръпна брадата си, свали си очилата да ги избърше и ги върна на място.

— Вие двамата смятате ли, че историята е… фантастична?

— О, безспорно, поне за мен — отвърна Джентри, — но е доста фантастично, че си имам деветима мъртъвци в родния си град тук и няма ни една улика за това как да свържа смъртта им… — шерифът се наведе напред. — Преди не сте ли разказвали това другиму? Цялата история, искам да кажа!

Саул почеса брадата си.

— Казах на братовчедка ми Ребека — отвърна меко. — Малко преди да умре през 1960-а.

— Тя повярва ли ви? — полюбопитства Джентри. Психиатърът спокойно устоя на погледа на шерифа.

— Тя ме обичаше. Беше ме видяла точно след войната, грижеше се за мен, докато се възстановя. Вярваше ми. Каза, че ми вярва и аз предпочетох да повярвам в това. Но защо вие двамата бихте приели подобна история на доверие?

Натали не каза нищо. Джентри се облегна в креслото си така, че дървото изпука.

— Е, ако става дума за мен, професоре, трябва да си призная две слабости. Първо, склонен съм да съдя хората по начина, по който чувствам думите им — как ми лягат един вид. Вземете онзи агент от ФБР, дето беше в кабинета ми вчера — Дик Хейнс — тъй де, всичко, което той казва, е супер логично и много на място. Изглежда правилно. По дяволите, той даже мирише правилно. Но има нещо в тоя човек, дето ме кара да му вярвам горе-долу колкото и на гладна невестулка. Гусин Хейнс просто не е изцяло на наша вълна, някак си. Тъй де, лампата на верандата му е светната, обаче няма никой вкъщи, ако ме разбирате. Сума ти хора са така. Когато срещна някого, в когото вярвам, съм склонен и да му се доверя, това е то. Сума ти проблеми ми създава…

Натали Престън леко се усмихна.

— Втората слабост, склонен съм доста да чета. Не съм женен. Нямам хобита, само работата си. Навремето мислех да ставам историк… после популярен писател-историк като Катън или Тъчман… после, може би, просто писател. Твърде мързелив съм за тия работи, но все пак чета с тонове. Харесвам боклука. Тъй че сключих сделка със себе си — на всеки три сериозни книги, които прочета, си взимам и боклук. Добре написан боклук, нъл’ разбирате, но все пак боклук. Та, чета криминалета — Джон Д. Макдоналд, Паркър, Уестлейк — чета съспенс — Лъдлъм и Треванян, и Льо Каре, и Дейтън — чета и ужаси — Стивън Кинг, Стив Резник… такива работи… — той се усмихна на Саул. — Разказът ти не е чак толкова странен.

Ласки на свой ред се намръщи срещу шерифа.

— Господин Джентри, казвате, че понеже четете фантастични книги, не смятате фантастичната ми история за фантастична?

Джентри поклати глава.

— Не, сър, казвам, че онова, което ми разправихте, съвпада с фактите и е първото нещо, дето свързва тези убийства наедно.

— Хейнс имаше теория за Торн — отвърна Саул, — слугата на старицата — че с онази Крамър се сговаряли да крадат от работодателките си.

— Хейнс е пълен с лайна, да ме извините за езика, ’спойце — отвърна Джентри. — И няма никакъв начин онзи дребен Албърт Ла Фолет, пиколото, дето откачил в „Менсърд Хаус“, да се е сдушил с някой друг. Познавах бащата на Албърт. Това хлапе имаше акъл колкото да си върже връзките на обувките, но беше сладур. Не тръгна да тренира футбол в гимназията и каза на стареца си, че не ходи, щото не искал да наранява хората.

— Но историята ми изобщо не е логична… свръхестествена е — възрази Саул. Чувстваше се глупаво да спори с шерифа, но не можеше Да приеме незабавното съгласие на южняка.

Джентри сви рамене:

— Винаги съм мразел онзи момент от вампирските филми, когато те се затрупват с трупове, на вратлетата им има по две спретнати дупки и тъй нататък, а някои от тия трупове се връщат към живота и тъй де, винаги му отнема на добрия към деветдесет минути от двучасов филм просто да убеди другите добри, че вампирите са истински.

Саул потри брадата си.

— Виж — обясни меко Джентри, — каквито и причини да имаш, ти ни каза. Сега имам следния избор — едно, да приема, че си част от това. Тоест знам, че не си убил никой от тези лично. Бил си на семинар в Колумбийския в събота следобед и вечерта. Но може да имаш пръст. Може да си хипнотизирал госпожа Драйтън или нещо от този род. Знам, знам, хипнозата не действа така — но пък и хората по принцип не насилват мозъците на други хора, нали? Две, може да си луд като катеричка. Като някой от онези лунатици, дето излизат от горските дебри да си признават всеки път, когато има убийство. Три, може и да казваш истината. Засега ще действам съобразно точка номер три. Освен това има някои странни работи туканка, дето съвпадат само с твоята история и с нищо друго.

— Какви странности? — попита Саул.

— Ами като онзи, дето ме преследваше сутринта и се уби вместо да поприказваме — отвърна Джентри. — И албума на старата дама.

— Албум ли?

— Какъв албум? — попита и Натали.

Шерифът свали шапката си, смачка я и й се намръщи.

— Бях първото ченге на местопрестъплението, дето са застреляли госпожа Драйтън — каза след малко. — „Бърза помощ“ отнасяха тялото, момчетата от отдел „Убийства“ още бяха долу и брояха телата, тъй че аз порових из стаята на старицата. Не трябваше да го правя. Гадна работа. Но що пък не, нали съм ченге-селяче. Тъй или иначе, в един от куфарите й, дето се случи да прегледам, имаше дебел албум с изрезки от вестници. Всичките те бяха за убийства — Джон Ленън и куп други. Повечето в Ню Йорк. Стигаха до миналия януари. На следващия ден истинската полиция се хвана с разследването, ФБР плъзнаха наоколо, макар че случаят не е от техните, и по времето, когато стигнах до моргата в неделя вечер, вече нямаше албум, никой не го беше виждал, нямаше и следа от него в докладите за местопрестъплението, не го бяха вписвали в доказателствата, нищо.

— Попита ли за него? — полюбопитства Саул.

— А, естествено — кимна Джентри. — Разпитах всички от линейката и момчетата от отдел „Убийства“. Никой не го беше виждал. Всичко останало бе изнесено в моргата и описано в неделя сутринта — бельото на старицата, дрехите й, хапчетата за кръвно — но никакъв албум и изрезки за двайсетина убийства или някъде там.

— Кой правеше инвентаризацията? — попита Саул.

— Отдел „Убийства“ и ФБР — призна Джентри. — Но Тоби Хартнър — един чиновник в моргата — каза, че нашият господин Хейнс прегледал всичко докарано около час преди да пристигнат от „Убийства“. От летището Дики отишъл право в моргата.

Саул се прокашля.

— Смяташ, че ФБР е замесено в укриване на доказателства?

Шериф Джентри си придаде вид на невинно бебе.

— Ха, че защо пък човек на ФБР би искал да прави такова нещо?

Мълчанието се проточи. Накрая Натали Престън отбеляза:

— Шерифе, ако някое от онези… онези същества е отговорно за смъртта на баща ми, какво ще правим след това?

Джентри скръсти ръце на стомаха си и погледна към Саул. Очите на шерифа бяха много сини.

— Това е наистина добър въпрос, госпожице Престън — каза той. — Е, какво мислите, доктор Ласки? Да речем, че хванем вашия Полковник и онази Фулър — и двамата. Не смятате ли, че ще е малко трудничко да ги осъдим честно и почтено?

Саул разпери ръце.

— Звучи налудничаво, знам. Ако някой повярва в това, тогава логиката си заминава на мига. Никой обвинен в убийство не се смята за виновен сто процента. Никое доказателство не е в състояние да раздели невинния от виновния. Разбирам какво искате да кажете, шерифе.

— Цъ — отвърна Джентри. — Не е толкова зле. Тъй де, повечето случаи са си все пак убийства, нали? Или смятате, че има стотици или хиляди от тези умствени вампири, които се мотаят наоколо?

Саул затвори очи при тази мисъл.

— Искрено се моля да не е така — каза накрая.

Джентри кимна.

— Та, значи, имаме тук пред нас един специален случай, нали? Което ни връща обратно на въпроса на госпожица Престън. Какво ще правим после?

Ласки си пое дълбоко дъх.

— Трябва ми помощта ви за… наблюдения. Има шанс — много малък, наистина — някой от двамата оцелели да се върне в Чарлстън. Може би Мелани Фулър не е имала време да вземе важните за нея неща от къщата си. Може би Уилям Бордън… ако е жив… ще се върне за нея.

— И после какво? — уточни Натали. — Те не могат да бъдат осъдени. Не и в съдилищата. Какво ще стане, ако ги намерим за теб? Какво можеш да направиш?

Саул сведе глава, нагласи си очилата и прекара треперещите си пръсти по челото си.

— От четирийсет години го обмислям — призна с много тих глас, — и все още не знам. Но чувствам, че на нас с Полковника ни е писано да се срещнем отново.

— Те са смъртни — уточни Джентри.

— Какво? — трепна психиатърът. — Да, разбира се, че са смъртни!

— Човек може да мине зад някой от тях и да им пръсне главата, нали? — кимна шерифът. — Те няма да се вдигнат на следващото пълнолуние, тъй де.

Саул се втренчи в полицая. След малко попита:

— Какво целите, шерифе?

— Целта ми е… като се има предвид предположението, че тези хора умеят онова, което казвате, че могат… че те са най-ужасните проклети гадини, за които съм чувал. Да тръгнеш след някой от тях ще е като да претърсваш за скрити ями в блато след здрач, като не носиш нищо, освен торба от зебло. Но щом ги разкриеш, те стават не по-лоша мишена от теб, мен, Джон Ф. Кенеди или Джон Ленън. Всеки с пушка и добро зрение може да свали някой от тях съвсем лесно — прав ли съм, професоре?

Саул отвърна на ведрия поглед на шерифа.

— Не притежавам пушка с оптически мерник.

Джентри кимна.

— Донесохте ли някакво оръжие с вас от Ню Йорк?

Саул поклати глава.

— Изобщо имате ли оръжие, професоре?

— Не.

Шерифът се обърна да погледне Натали.

— Но вие имате, ’спойце. Споменахте, че сте го последвали в къщата на Фулър вчера и сте били готова да го арестувате под прицел.

Натали се изчерви. Саул с изненада забеляза колко тъмна може да стане кожата й с цвят на кафе, когато се изчервява.

— Пистолетът не е мой — уточни. — На баща ми е. Той го държеше във фотографското си ателие. Имаше разрешително за него. Случваха се обири. Спрях и го взех в понеделник.

— Може ли да го видя? — попита меко Джентри.

Натали отиде в коридора и извади оръжието от шлифера си. Постави го на масата близо до шерифа. Той лекичко побутна с показалец дулото, докато го завърти така, че да сочи встрани от всички.

— Имате ли опит с оръжията, професоре? — попита той.

— Не с това — отвърна Саул.

— Ами вий, ’спойце? — попита Джентри. — Запозната ли сте с огнестрелните оръжия?

Натали потри ръце сякаш й беше студено.

— Имам приятел в Сейнт Луис, който ме научи да стрелям. Целиш се и натискаш спусъка. Не е толкова сложно.

— А това оръжие? — попита шерифът. Натали поклати глава.

— Татко го купи след като заминах да следвам. Дори не мисля, че го е пробвал. Не мога да си представя, че би бил способен да застреля човек.

Джентри вдигна вежди и взе пистолета, насочи го към пода и го задържа предпазливо за халката на спусъка.

— Зареден ли е?

— Не — отвърна Натали. — Извадих всички патрони, преди да изляза от къщи вчера.

Беше ред на Саул да вдигне вежди.

Джентри кимна и докосна едно лостче, за да освободи пълнителя от черната пластмасова дръжка. Вдигна го да покаже на Саул, че е празен.

— Трийсет и втори калибър, а? — попита психиатърът.

— Малък размер „Лама автоматик“ трийсет и втори калибър — съгласи се шерифът. — Наистина рядък малък пистолет. Вероятно е струвал на господин Престън триста долара като нов. ’Спойце Престън, никой не обича съветите, но ми се струва, че трябва да ви дам няколко, нали?

Натали кимна рязко.

— Първо — каза Джентри, — не насочвайте пистолет към някого, освен ако не възнамерявате да стреляте. Второ, не насочвайте дори празен пистолет. И трето, ако ще носите празен пистолет, уверете се, че е празен — той посочи оръжието. — Виждате ли ей този индикатор тук, ’спойце? Това червеничкото? Нарича се индикатор за заряда и червеното се опитва да ни подскаже нещо — той бутна оръжието и един патрон падна от барабана и се търкули по масата с трополене.

Натали пребледня, кожата й доби цвят на стара пепел.

— Това е невъзможно — каза тя приглушено. — Преброих патроните, когато ги извадих. Бяха седем.

— Баща ви сигурно е заредил един в барабана и после е свалил предпазителя — каза Джентри. — Някои хора имат навика да ги носят така. По този начин имат на разположение осем изстрела вместо обичайните седем… — той пъхна празния пълнител и натисна спусъка.

Натали трепна леко при сухото щрак. Един поглед към наречения от Джентри „индикатор за заряда“ й подсказа, че вече не се вижда червено. Тя си помисли за мига, когато бе насочила пистолета към Саул вчетолкова сигурна, че е празен… и леко й призля.

— Какво целяхте този път, шерифе? — попита Саул.

Джентри сви рамене и остави малкия пистолет отново на масата.

— Мисля, че ако ще тръгваме след тези убийци, тогава по-добре все някой да знае нещичко за оръжията.

— Вие не разбирате — възрази Саул. — Оръжията са безполезни при хора като тези. Те могат да ви накарат да обърнете пистолета към себе си. Могат да превърнат вас в оръжие. Ако ние тримата тръгнем след Полковника… или Фулър… като екип, никога няма да сме сигурни един в друг.

— Това ми е ясно — съгласи се Джентри. — И разбирам също, че ако ги намерим, тогава те са уязвими. Те са опасни главно защото никой не знае за тях. Сега ние знаем.

— Но не знаем къде са — възрази Саул. — Мисля, че бях много близо. Бях толкова близо…

— Бордън има минало — уточни шерифът. — История, филмова продуцентска къща, колеги и приятели. Оттам ще започнем.

Ласки поклати глава.

— Мислех, че Франсис Харингтън е в безопасност. Няколко проучвания, нищо проблематично. Ако Бордън беше Полковника, тогава би ме разпознал. Мислех, че Франсис е в безопасност, а сега почти сигурно е мъртъв. Не, не искам никой друг да се забърква лично…

— Вече сме забъркани — отряза Джентри. — Ние сме вътре.

— Прав е — кимна Натали.

И двамата се извърнаха към нея. Гласът й отново звучеше силно и уверено.

— Ако не си луд, Саул — каза тя, — тогава тези извратени копелета са убили баща ми ей тъй, без причина. С вас двамата или без вас, но ще намеря тези дърти убийци, а после ще намеря и начин да въздам правосъдие.

— Тъй че нека се престорим, че ние сме умните същества тук — обобщи Джентри. — Саул, Нина Драйтън да ти е казвала по време на сеансите нещо, което да ни бъде от полза?

— Всъщност не. Говореше за смъртта на баща си. Предполагам, че е използвала Способността си да го убие.

— Не е споменавала за Бордън или Мелани Фулър?

— Не пряко, макар че спомена за приятели във Виена в началото на трийсетте. Съдейки по описанието й, биха могли да са Полковника и Фулър.

— Нещо полезно там?

— Не. Интимни глупости за сексуална ревност и съревнования.

— Саул, ти си бил използван от Полковника — настоя шерифът.

— Да.

— Но си го спомняш. Не мислиш ли, че Джак Руби и останалите са страдали от нещо като амнезия, след като са ги използвали?

— Да — съгласи се Саул. — Мисля, че хората, които Полковника и другите ползват, помнят какво са правили — ако изобщо помнят — както човек си спомня сънищата си.

— Това не е ли именно начинът, по който невменяемите помнят моменти на гняв?

— Понякога. Друг път нормалният живот на невменяемия е като сън, а той се чувства наистина жив само когато предизвиква болка или смърт. Но хората, които Полковника и другите ползват, не са задължително откачени — те просто са жертви.

— Но ти си спомняш точно какво е станало, когато немският офицер… те е обладал — уточни Джентри. — Защо?

Саул си свали очилата и ги избърса.

— Беше различно. Беше война. Бях евреин от някакъв лагер. Той знаеше, че аз няма да оцелея. Нямаше нужда да хаби енергия да трие паметта ми. Освен това аз избягах по своя воля, застрелях се в крака, изненадах го…

— Исках да те питам за това — каза Джентри. — Казваш, че болката изненадала Полковника и го накарала да изгуби контрол за минута-две…

— За няколко секунди — уточни Саул.

— Добре, няколко секунди да са. Но всички, които те са използвали тук в Чарлстън, сигурно са изпитвали много болка. Хопт… Торн, бившият крадец, когото Мелани Фулър въртяла наоколо за прислуга, изгубил едно око и продължил нататък. Момичето — Катлийн — била полумъртва. Барет Крамър паднала по стълбите и я застреляли. Господин Престън… е, нали разбирате какво искам да кажа…

— Да — кимна Саул. — Мислил съм доста за това. — За щастие, когато Полковника беше… в ума ми, няма друг начин да го кажа… тогава долавях откъси от мислите му…

— Като телепатия? — попита Натали.

— Не — отвърна Ласки. — Не истинска. Не както я описват във фантастиката например. По-скоро беше нещо като опит да се хванат откъси от сън, които човек донякъде си спомня вече буден. Но усетих достатъчно в мислите на Полковника, за да разбера, че играта му с мен, когато ме използваше да убия Дер Майстер… стария есесовец… не е обичайна. Той искаше да го изпита напълно, да вкуси всеки нюанс на чувствено усещане. Останах с впечатлението, че той като цяло използва другите за прост буфер между себе си и болката, която жертвата изпитва.

— Нещо като да гледаш телевизия с изключен звук? — попита Джентри.

— Може би — кимна Саул, — но в този случай никаква съществена информация не се губи, само шока от болката. Почувствах, че Полковника се наслаждава не само на ужасната болка на онези, които убива, но и на онези, които използва, за да предизвика убийството…

— Мислиш ли, че спомени като този наистина могат да бъдат разкрити? — попита Джентри.

— В съзнанията на онези, които използва? — попита Саул. Щом шерифът кимна, продължи. — Не. Вероятно са погребани. Както жертвите на тежки травми погребват почувстваното дълбоко в подсъзнанието си.

Тогава Джентри се изправи, ухилен широко, и го потупа по рамото.

— Професоре — каза, все още усмихнат, — току-що ни даде начина, по който да изпробваме кое е истина и кое не е, кой е луд и кой — нормален.

— Сериозно? — попита Саул. Започваше да разбира още докато шериф Джентри се усмихваше на въпросителния поглед на Натали Престън.

— Съвсем сериозно — увери го шерифът. — И още утре можем да пробваме и да разберем веднъж завинаги.

 

Саул седеше в колата на шериф Джентри и слушаше почукването на дъждовните капки. Беше минал почти час, откакто двамата с Натали влязоха в клиниката заедно със стария доктор. Няколко минути по-късно една синя тойота паркира от другата страна на улицата и от нея слезе малко русо момиченце — лявата й ръка висеше в превръзка през врата, очите й бяха тъмни и уморени, крепяха я родителите й, облечени по безукорния, но предвидим стил на млади професионалисти.

Саул чакаше — занятие, което умееше да върши добре; умение, което бе усвоил като тийнейджър в лагерите на смъртта. За стотен път превъртя наум причините да въвлече Натали Престън и шериф Джентри. Всъщност нямаше сериозен повод за тази постъпка — като изключим усещането, че е стигнал до задънена улица, обзелия го внезапнен прилив на вяра в тези двама невероятни съдружници след годините на самотно шпиониране и, в крайна сметка, простата нужда да разкаже някому историята си.

Саул поклати глава. Хладният разум му подсказваше, че това е грешка, но емоциите възразяваха и натякваха, че е било невероятно полезно. Сигурността, която ти дава обстоятелството, че имаш съдружници — други хора, които участват в действителност — позволяваше на психиатъра да седи кротко в щатската кола на Джентри и да е напълно доволен просто да чака…

Беше уморен. Смяташе умората за нещо повече от проста липса на сън и последствие от прекалено много адреналин; беше мъчително изтощение, болезнено като пукната кост и древно като Челмно. В него се таеше умора, вечна като татуировката на ръката му. Също като нея, щеше да занесе болезнената слабост в гроба и оттам да я вкусва цяла вечност. Саул отново поклати глава, свали си очилата и потри гърба на носа си. „Я стига, Старче! — помисли си. — Weltschmerz е отегчителна работа. По-отегчителна за другите, отколкото за самия теб!“. Сети се за фермата на Давид в Израел, за собствените си девет акра, далеч от овощните градини и нивите, за един пикник, който бяха направили там с Давид и Ребека малко преди младият тогава Саул да тръгне за Америка. Момчетата, Аарон и Исак — близнаците — не бяха на повече от седем онова лято, играеха на каубои и индианци сред камъните и руините, където навремето римските легионери бяха преследвали израилтянските партизани…

„Аарон“ — помисли си Саул. В програмата си беше предвидил да се срещне с момчето в събота следобед, във Вашингтон. При самата мисъл за друго ненужно въвличане в кошмара стомахът му мигновено се сви. При това този път действаше в рамките на семейството. „Какво ли е открил? — запита се. — Как да съумея да не го замеся?“

Двойката и детето излязоха от клиниката; докторът ги последва, стисна ръката на мъжа и семейството си тръгна. Саул осъзна, че дъждът е спрял. Джентри и Натали Престън се появиха на улицата, поговориха за кратко със стария доктор и решително тръгнаха към колата.

— Е? — попита Саул, след като едрият шериф се настани зад волана, а негърката се качи на задната седалка. — Какво стана?

Джентри си свали шапката и избърса периферията й с кърпа. Смъкна прозореца си чак до долу и Саул долови носен от вятъра аромат на мокра трева и цветове на мимоза. Шерифът погледна към Натали.

— Защо ти не му разкажеш?

Тя си пое дъх и кимна. Изглеждаше потресена, дори разстроена, но гласът й беше твърд и уверен.

— Кабинетът на доктор Калхун има малка наблюдателна стая, разположена до тази за прегледи — каза тя. — Огледалото е еднопосочно. Така ние с родителите на Алисия можехме да гледаме, без да пречим. Шериф Джентри ме представи като своя помощничка.

— Което, поне за това разследване, е технически вярно — допълни Джентри. — Позволено ми е да мобилизирам хора само в случай на обявено извънредно положение в окръга, инак вече да си заместник-шериф Престън.

Натали се усмихна.

— Родителите на Алисия не възразиха срещу присъствието ни. Доктор Калхун използва малко устройство, подобно на метроном с лъч, за да хипнотизира момичето…

— Да, да — прекъсна я Саул, борейки се да удържи внезапното си нетърпение. — Но какво каза детето?

Очите на Натали се разфокусираха леко, докато тя си припомняше сцената.

— Докторът я накара да си припомни деня… последната неделя… подробно. Лицето на Алисия беше сковано, безизразно, почти мъртво, когато тя влезе — преди хипнозата. Сега светна, раздвижи се. Говореше с приятелката си Катлийн… момичето, което е било убито.

— Да — кимна Саул, без да издава нетърпението си този път.

— Тя и Катлийн играели в дневната на госпожа Ходжес. Сестрата на Катлийн, Дебра, била в другата стая и гледала телевизия. Внезапно Катлийн изпуснала куклата, с която си играела, и изтичала навън… прекосила двора и хукнала към къщата на госпожа Фулър. Алисия я повикала… стояла в двора и викала… — Натали потрепери. — После тя спря да говори. Лицето й отново се отпусна. Каза, че не й е позволено да ни разкаже повече.

— Все още ли беше под хипноза? — попита Саул. Джентри му отговори:

— Да, все така хипнотизирана, но не бе способна да ни опише какво е станало след това. Доктор Калхун опита различни начини да й помогне да мине през този момент. Тя продължи да се взира в нищото и да отговаря, че не й е позволено да говори.

— И това ли беше всичко? — попита Саул.

— Не съвсем — отвърна Натали. Погледна навън към измитата от дъжда улица и после отново към него. Пълните й устни бяха стегнати от напрежение.

— После доктор Калхун каза: „Ти минаваш към къщата от другата стана на двора. Кажи ни коя си.“ И Алисия се поколеба за секунда. Каза с различен глас — старчески и дрезгав — „Аз съм Мелани Фулър.“

Саул седна стреснато. Кожата му потръпваше, сякаш някой е докоснал гърба му с ледени пръсти.

— И тогава доктор Калхун я попита дали тя — Мелани Фулър — може да ни каже нещо — продължи Натали. — И лицето на малката Алисия се промени — все едно се размаза — и на плътта се вдълбаха бръчки и гънки, които не бяха там само допреди секунди… и тя каза, със същия гаден, писклив старчески глас: „Идвам да те хвана, Нина!“ Просто продължи да повтаря тази фраза, все по-силно и по-силно — „Идвам да те хвана, Нина!“ — докато не започна да крещи.

— Мили Боже! — промърмори Саул.

— Доктор Калхун бе потресен — додаде Натали. — Успокои момичето и я извади от хипноза, като й каза, че ще се чувства щастлива и отпочинала, когато се събуди. Тя не беше… щастлива, искам да кажа. Когато излезе от транса, започна да плаче и да твърди, че ръката я боли. Майка й каза, че това е първият път, когато се оплаква от счупената ръка — откакто са я намерили в нощта на убийствата.

— Какво мислят родителите й за сеанса с доктор Калхун? — попита Саул.

— Бяха разстроени — обясни младата чернокожа. — Майката на Алисия се опита да излезе от наблюдателната стая, за да отиде при момиченцето си, когато то започна да крещи. Но щом всичко свърши, изглеждаха много облекчени. Бащата на Алисия каза на Калхун, че дори болките в ръката и сълзите на момичето са подобрение спрямо празнотата, която са виждали пред себе си в продължение на цяла седмица.

— А доктор Калхун? — полюбопитства Саул.

Джентри преметна ръка през облегалката на седалката.

— Докторът каза, че му изглеждало като случай на „предизвикано от травмата прехвърляне на личността“. Препоръча им да си уредят посещения при професионален психиатър — един тип от Савана, когото докторът познава — специалист по детските случаи. Големият въпрос е дали застраховката им ще покрие тази терапия или поне част от нея…

Саул кимна и те тримата помълчаха малко. Навън вечерната светлина проби през облаците и обля дърветата, тревата и скъпоценните камъни на капките по цветята. Той вдъхна миризмата на прясно окосена трева и се опита да си напомни, че е декември. Чувстваше се така, сякаш се носи в пространството и времето, по течения, които го отнасят все по-далеч и по-далеч от познатите брегове.

— Предлагам да идем на ранна вечеря и да поговорим за случилото се — обади се Джентри внезапно. — Професоре, утре рано е полетът ти за Вашингтон, нали?

— Да.

— Е, да вървим тогава — настоя шерифът. — Вечерята ще е за сметка на щата.

 

Ядоха в чудесен ресторант с морска кухня, на Броуд Стрийт в Стария квартал. Имаше опашка пред входа, но когато мениджърът видя Джентри, веднага ги покани през една странична стая на празна маса, която изникна като по магия. Залата беше препълнена, така че те поддържаха разговор на общи теми — обсъждаха времето в Ню Йорк, чарлстънския климат, фотографията като изкуство, иранската криза със заложниците, чарлстънската политика, нюйоркската политика, американската политика като цяло. Никой от тях не изглеждаше твърде очарован от резултатите от националните избори наскоро. След кафето се върнаха в колата на Джентри да вземат пуловери и шлифери, а после се разходиха по стената на Батъри.

Нощта беше студена и ясна. И последните облаци бяха отплували в небитието и зимните съзвездия прозираха през разсеяното сияние на града. През залива на изток се виждаха уличните лампи по Маунт Плезънт. Малка лодка, чиито навигационни светлини примигваха в зелено и червено, напредваше на запад покрай носа, следвайки шамандурите на Вътребреговия воден канал. Зад Саул, Натали и Джентри високите прозорци на редицата красиви къщи светеха в оранжево и жълто в мрака.

Те спряха на стената. Водата плискаше по камъните на три метра под тях. Джентри се огледа, не видя никой друг наоколо и каза тихичко:

— А сега какво, професоре?

— Чудесен въпрос — кимна Саул. — Някакви предложения?

— Срещата ти във Вашингтон в събота свързана ли е с това… което обсъждаме? — попита Натали.

— Вероятно — кимна той. — Даже много вероятно. Ще знам след като приключи. Съжалявам, че не мога да споделя подробности. Свързано е със… семейството.

— Ами онзи, дето ме преследваше? — допълни Джентри.

— Не съм го забравил — кимна Саул. — ФБР успя ли да открие кой е той?

— Нямат абсолютно нищо за него — отвърна шерифът. — Колата била открадната в Роквил, Мериленд, преди пет месеца. Но за мъртвеца — нищо. Нито отпечатъци, нито зъбни снимки… нищичко.

— Това не е ли необичайно? — попита Натали.

— Направо нечувано — Джентри взе едно камъче и го хвърли в залива. — В днешното общество всички оставят някакви следи.

— Може би ФБР не се опитва достатъчно усърдно — усъмни се Саул.

— Такава ли е теорията ти?

Шерифът хвърли още едно камъче и сви рамене. Бе облечен в цивилни дрехи — тъмен панталон и стара карирана риза — но преди да тръгне по Батъри, си беше навлякъл дебелото шерифско манто и изцапаната от пот каубойска шапка, които измъкна от багажника на колата, тъй че сега отново приличаше на типичен южняшки шериф.

— Не мисля, че ФБР ще използва полуумрял от глад боклук от улицата като него — каза. — А ако оня не работи за тях, то кой го използва? И защо ще се самоубива, вместо да се остави да го арестуват?

— Съответства на начина, по който Полковника би използвал някого — вмъкна Саул. — Или, по-скоро, онази Фулър.

Джентри хвърли трето камъче и се втренчи в светлините на Форт Съмтър на две мили от тях.

— Аха — рече, — но това няма смисъл. Твоят германец не би трябвало да се интересува от мен… по дяволите, дори не бях чувал за него, преди да ми разкажеш историята си, Саул! А ако ’спойца Фулър се притеснява от това кой е по следите й, много по-добре би й дошло да тръгне след щатския патрул, момчетата от „Убийства“ и ФБР. Този човек нямаше в портфейла нищо друго, освен моя снимка.

— Носиш ли я с теб? — попита Саул.

Джентри кимна, извади я от джоба на палтото си и я връчи на психиатъра. Ласки се разходи до близката улична лампа, за да я разгледа по-добре.

— Интересно — констатира. — Това зад гърба ти фасадата на градската община ли е?

— Точно така.

— Нещо на снимката подсказва ли кога е била направена?

— Аха — кимна Джентри. — Виждаш ли онази лепенка на брадата ми, а?

— Да.

— Използвам сгъваемия бръснач на баща ми — същият, с който се е бръснал и неговият баща — но не се порязвам много често. Миналата неделя сутрин обаче се резнах, когато Лестър… един от заместниците ми… се обади наистина рано. По-голямата част от деня ходих с тази лепенка.

— Неделя — каза Натали.

— Аха.

— Значи, който и да се интересува от следенето ти, е направил тази снимка… изглежда ми като трийсет и пет милиметров обектив? — попита Саул.

— Аха.

— Направил е снимката от другата страна на улицата в неделя и после неизвестен човек тръгва по петите ти в четвъртък.

— Аха.

— Може ли и аз да погледна? — помоли Натали. Внимателно се взря в снимката за малко и продължи. — Който и да я е снимал, използвал е апарат с вградена фоточувствителна клетка… виждате ли, вратата е по-добре осветена от лицето ти. Вероятно е имал двестамилиметров обектив. Доста големичък. Снимката е извадена в частна черна стаичка, не в комерсиална лаборатория.

— По какво се разпознава? — полюбопитства Джентри.

— Виждаш ли как е отрязана хартията? Не е достатъчно точно, за да е извършено на машина. Не мисля, че те изобщо ги режат… ето защо според мен обективът е бил голям… но копието е вадено набързо. Личните стаички за цветни снимки са доста популярни напоследък, но освен ако твоят Полковник или онази Фулър не са отседнали при някой с такова оборудване, те не биха го извадили от багажниците на колите си. Наскоро да си виждал някой с автоматичен апарат с голям обектив, шерифе? Джентри се ухили.

— Дики Хейнс имаше такъв. Малка сладка „Кьоника“ с голям обектив „Бушнел“.

Натали му върна снимката и се намръщи към Саул.

— Възможно ли е да има и… други? Други от тези създания? Той скръсти ръце и се загледа назад към града.

— Не знам — отвърна накрая. — Години наред смятах Полковника за единствения. Ужасен урод… подхранен от Третия Райх, ако изобщо е възможно. После търсенето ни показа, че способността да се влияе на делата на хората и реакциите им не е чак толкова рядко срещана. Четох исторически книги и се чудех дали изтъкнати личности като Хитлер, Распутин и Ганди не са притежавали тази сила. Може би просто способността е много слаба у някои хора, а у други — като Фулър, Нина Драйтън и Бог знае кой още — е къде-къде по-добре развита…

— Значи може да има и още?

— Да — съгласи се Саул.

— И по някаква причина те се интересуват от мен — додаде Боби Джо Джентри.

— Да.

— Добре, връщаме се на първото поле — каза шерифът.

— Не съвсем — отвърна Саул. — Утре ще открия каквото мога във Вашингтон. Може би, шерифе, следва да продължиш да се ослушваш за местопребиваването на госпожа Фулър и настоящия статус на разследването на самолетната катастрофа.

— Ами аз? — попита Натали.

Той се поколеба.

— Вероятно ще е най-добре, ако се върнеш в Сейнт Луис и…

— Не и ако мога да съм от помощ тук — настоя младата жена. — Какво да направя?

— Имам някои идеи — сподели Джентри. — Ще поговорим за това утре, когато закараме професора на летището.

— Добре тогава — съгласи се Натали. — Ще остана тук най-малко до Нова година.

— Ще ви дам и домашния си телефон, и онзи в кабинета в Ню Йорк — обясни Саул. — Ще говорим по телефона най-малко всеки втори ден. И, шерифе, дори и ако всичките ти проучвания не стигнат доникъде, има начин да ги търсим по медиите…

— О, така ли? Как например?

— Метафората на госпожица Престън — че те са вампири — не е много далеч от истината — каза Саул. — Също, като вампирите, те са водени от собствените си тъмни нужди. Тези нужди не остават незабелязани, когато ги задоволяват.

— Имаш предвид съобщенията и за други убийства? — попита Джентри.

— Точно така.

— Но в този щат има повече убийства дневно, отколкото в Англия за една година — възрази шерифът.

— Да, но Полковника и другите имат склонност към… странности — меко обясни Саул. — Съмнявам се, че могат да променят навиците си дотам, че да не се долавя аромата на намесата им.

— Добре — кимна Джентри. — Ако лошото стане още по-лошо, ще чакаме тези… тези вампири да започнат да убиват отново и ще ги проследим. Ще ги намерим. А после какво?

Саул извади кърпичка от задния си джоб, свали си очилата и присви очи срещу светлините на пристанището, докато ги бършеше. Така лампите му изглеждаха като размазани призми, а нощта бе неясна и всеобхватна.

— Ще ги намерим, ще ги проследим, и ще ги хванем — каза той. — И после ще направим онова, което трябва да се прави с всички вампири… — сложи си очилата и озари Натали и шерифа с тънка, студена усмивка. — Ще забием колове в сърцата им. Ще забием колове в сърцата им, ще им отрежем главите и ще натъпчем чесън в устите им. И ако това не свърши работа… — Тънката усмивка на Саул стана още по-студена — …ще измислим нещо друго, което да подейства.

13
Чорлстън,
сряда, 24-и декември 1980

Беше най-самотната Бъдни вечер, която Натали Престън някога бе преживявала, и тя реши да направи нещо по въпроса. Взе чантата си и своя „Никон“ със 135-милиметров портретен обектив, излезе от къщи и подкара бавно към Стария квартал на Чарлстън. Беше около четири следобед, но зимната светлина вече гаснеше.

Докато караше покрай старите къщи и магазинчетата, слушаше коледна музика по радиото и остави съзнанието си да се рее.

Баща й й липсваше. Макар че го бе виждала все по-рядко и по-рядко през последните години, мисълта, че той не е там — не е никъде — не мисли за нея, не я чака — я караше да се чувства така, все едно нещо в сърцето й се е спукало, то спада като пробит балон и дърпа със себе си самата тъкан на съществото й. Искаше й се да плаче.

Не бе плакала, когато чу новината по телефона. Не плака, когато Фред я закара до сейнтлуиското летище — той настоя да я съпроводи, тя пък настояваше да не идва с нея и накрая той й позволи да го убеди. Не плака и на погребението или в часовете и дните на хаотичната въртележка на приятели и роднини, които прииждаха ли, прииждаха… Едва пет дни след убийството на баща й и четири, откакто се бе завърнала в Чарлстън, докато късно през нощта търсеше някаква книга, мъката и проби. Не й се спеше и реши да вземе новото издание на смешките на Джийн Шепърд от „Дел“, а книгата се отвори и там, в полето, с криволичещия широк почерк на баща й, бе изписано „Да я дам на Нат тази Коледа“. И тя прочете страницата, описваща истерично-смешното и ужас ващо посещение на едно момче в търговския център на дядо Коледа силно й напомняше как собствените й родители я бяха завели в центъра, когато беше на четири, и чакаха на опашка цял час, само за да може дъщеря им да избяга панически в най-ключовия момент… Щом свърши с четенето, Натали се смя, докато смехът й не се обърна на сълзи, а сълзите — в рев; онази нощ тя плака много, спа само час призори, но когато се събуди със зимния изгрев, се чувстваше празна, изсушена, но по-добре — както жертвата на гадене се чувства след първия спазъм на болестта. Най-лошото бе останало зад гърба й.

Натали зави наляво и пое покрай тухлените къщи на „Рейнбоу Роу“ — живописни фасади, сега притъмнели, докато се включваха газовите лампи. Чудеше се.

Беше грешка да остане в Чарлстън. Госпожа Кълвър от съседния вход идваше кажи-речи на всеки час, но Натали смяташе разговорите с възрастната вдовица за уморителни и болезнени. Започна да подозира, че тази врана се е надявала да стане втората госпожа Престън и от тази мисъл й се приискваше да иде в стаята си и да се скрие, когато чуе познатото, досадно почукване на вратата.

Фредерик се обаждаше от Сейнт Луис всяка вечер, точно в осем и Натали можеше да си представи напрегнатото изражение на тъмното лице на нейния приятел и някогашен любовник, докато казва: „Бейби, ела си тука. Не си правиш добро, като висиш в къщата на баща си. Липсваш ми, бейби. Ела при Фредерик“. Но „вкъщи“ — нейният малък апартамент в университетското градче — вече не й изглеждаше като дом… И претрупаната стая на Фредерик на улица „Аламо“ беше за него само място за спане между четиринайсетчасовите смени в компютърния център, докато той се сражава с математиката на разпределението на масата в галактическите купове, Фредерик — умното, но бедно и образовано момче, за което тя бе научила от бившите му приятели — се завърнал след две „смени“ във Виетнам със смъртоносен нрав, яростен защитник на човешкото достойнство и с революционен дух, който впрегнал за превръщането си в изумителния математик-изследовател, когото Натали познаваше и — поне през последната година — обичаше. Бе си мислила, че го обича. „Връщай се тука вкъщи, бейби“ — казваше гласът му всяка вечер и тя — самотна, измъчвана от раните на загубата, които още гнояха в душата й — отвръщаше: „Само няколко дни още, Фредерик. Само няколко дни“.

„Няколко дни за какво?“ — питаше се тя. Големите стари къщи по Саут Батъри грееха в светлината на прозорците, осветяващи редици веранди, палмето, куполи и балюстради. Тя винаги бе обичала тази част от града. Когато беше момиченце, с баща й обичаха да се разхождат по Батъри. Стана на дванайсет, преди да осъзнае, че тук не живеят чернокожи — че всички изящни стари къщи и изящни стари магазинчета са собственост само на бели. Години по-късно се чудеше как тъй подобно откровение бе навестило толкова късно чернокожо момиченце, растящо в Юга през шейсетте. Толкова неща идваха по естествен път, толкова много от старото време трябваше да бъде отблъсквано ежедневно, че тя не можеше да повярва, че никога не е забелязвала, че улиците на вечерните й разходки — големите стари домове от мечтите й като дете — са извън нейния обхват и този на расата й, също както някои от плувните басейни, кината и църквите, където никога не би си и помислила да влезе. По времето, когато Натали порасна достатъчно, за да обикаля чарлстънските улици сама, натрапчивите знаци вече бяха махнати, обществените фонтани наистина бяха станали обществени, но навиците си оставаха; границите, установени от два века традиция, все още си стояха. Тя сметна за невероятно, че все още може да си спомни деня — влажен, студен ноемврийски ден през 1972-а — когато стоеше шокирана недалеч от това място по Саут Батъри и се взираше в големите къщи, и осъзнаваше, че никой от рода й не е живял тук, нито пък някога ще живее. Втората част на мисълта й обаче изчезна толкова бързо, колкото и се появи. Натали бе наследила очите на майка си и гордостта на баща си. Джоузеф Престън беше първият черен бизнесмен, който бе купил и държеше магазин в престижния крайбрежен квартал. Тя пък беше дъщеря на Джоузеф Престън.

Натали се спусна по Док Стрийт и мина покрай подновения „Док Стрийт, Тиътър“ — декоративните плетеници от ковано желязо висяха по балконите на втория етаж като някакъв избуял метален бръшлян.

Беше си вкъщи вече десети ден и всичко, случило се преди, й изглеждаше като преживяно в различен живот. Джентри вече би трябвало да е излязъл от дежурство, да пожелава „Лека вечер!“ и „Весела Коледа!“ на заместниците и секретарките си, както и на другите бели, които обитаваха стария скелет на Градската управа. Вече би трябвало да и позвъни.

Натали паркира близо до епископалната църква „Сейнт Майкъл“ и се замисли за Джентри. За Робърт Джоузеф Джентри.

След като миналия петък изпратиха Саул Ласки до летището, двамата прекараха по-голямата част от деня заедно. И следващия също. Разговорите им онзи първи ден в по-голямата си част касаеха историята на нюйоркския психиатър — и цялата тази работа с хора, които могат с умствено усилие да използват другите. „Ако професорът е луд, то е от тихите луди и е безвреден — отбеляза Джентри. — Ако обаче не му хлопа дъската, неговата версия идеално обяснява защо пострадаха толкова хора“.

Натали разказа на шерифа как шпионираше от стаята си, когато изтощеният нюйоркски психиатър се връщаше от банята до разтегаемото легло в дневната й. Беше бос, носеше само гащета и фланела, която тя описа като „старческа долна риза“. Тогава не се сдържа и огледа добре десния му крак. Малкият пръст липсваше, а по бледата кожа личаха стари белези като бели червеи.

— Това не доказва нищо — напомни й Джентри.

В неделя говориха и за други неща. Той сготви вечеря за двама в лома си. Натали обикна от пръв поглед къщата му — стара викторианска постройка, разположена на десетина минути път от Стария квартал. Кварталът преживяваше промени; някои къщи се съсипваха от липса на грижи, други пък преминаваха цялостно възстановяване. Районът, в който Джентри живееше, бе населен предимно с млади двойки — и черни, и бели — и на алеите пред къщите имаше детски велосипедчета, на спретнатите полянки пред входните врати бяха захвърлени въжета за скачане, а откъм задните дворове се носеха смях и глъчка.

Трите стаи на първия етаж бяха пълни с книги: великолепни вградени книжни рафтове в библиотеката до входното антре, ръчно изработени полици от двете страни на просторните прозорци в трапезарията и скъпи метални стелажи, окачени на неизмазаната тухлена стена в кухнята. Докато Джентри кълцаше марулите и зеленчуците за салата, Натали — с благословията на шерифа — скиташе от стая в стая, възхищаваше се на старите, обвити в кожа томове, обърна внимание и на полиците с книги с твърди корици, посветени на история, социология, психология и дузина други науки, и се усмихна на отрупаните рафт след рафт шпионски романи, мистерии и джобни издания съспенс. В ателието на Джентри изпита остро желание незабавно да се сгуши в някое кресло с книжка в скута. Огромното бюро беше подвижен капак, затрупано с хартии и документи, коженото кресло и кушетката също бяха накамарени с тях, вградените в ените полици буквално преливаха от книги. Тя сравни всичко това със спартанската си работна стая в Сейнт Луис. Шериф Боби Джо Джентри имаше кабинет, който е обитаем и се явява център на живота на собственика на къщата. До голяма степен й напомняше за онова, което тъмната стаичка на баща й винаги й бе внушавала. След като салатата беше нарязана и лазанята — пъхната в печката, двамата с Джентри седнаха в кабинета, насладиха се на превъзходен чист скоч и отново говориха — разговорът им пак се въртеше около Саул Ласки, доколко може да му се вярва и на собствената им реакция на историята му.

— Цялата Работа носи типичния привкус на параноя — отбеляза Джентри, — нo пък, ако някой европейски евреин бе предсказал подробностите за Холокоста примерно десетилетие преди той да започне, всеки добър психиатър — дори и да е евреин — би го диагностицирал като вероятен параноиден шизофреник.

Те погледаха как последните лъчи гаснат отвъд прозорците, докато похапваха леката вечеря. Джентри се бе спуснал в добре зареденото с винени бутилки мазе и буквално се изчерви от притеснение, когато се върна с две бутилки великолепно „Каберне Совиньон“, което сервира с храната. Натали сметна вечерята за великолепна и му изказа комплимент като главен готвач. Той го отхвърли с възражението, че жените които могат да готвят, да, тях ги наричат „добри готвачи“; а на старите ергени, които се оправят в кухнята, им викат „главен готвач“. Натали се смя и обеща да зачеркне този конкретен стереотип от списъка си.

Стереотипи. Сама в коледната вечер, седнала в бързо изстиващата кола близо до епископалната църква, тя отново се замисли за стереотипите.

Саул Ласки според нея беше идеалният пример за стереотип, поне на пръв поглед: нюйоркски полски евреин с брадата и тъжните семитски очи, които сякаш се взираха към нея от някакъв европейски мрак, който тя дори не можеше да си представи, още по-малко да разбере. Професор… психиатър… с мек чуждестранен акцент, който спокойно би могъл да звучи и като виенския диалект на Фройд, доколкото непривикналото ухо на Натали можеше да възприеме. Човекът носеше очила, залепени с тиксо, за Бога, също като лелята й Елен, която страдаше от сенилност — или, както днес го наричат, Алцхаймер — в продължение на единайсет години (по онова време по-голямата част от живота на малката), докато накрая умря.

Саул Ласки изглеждаше различен, звучеше различно, действаше различно, беше по-различен от повечето хора — и черни, и бели — които Натали познаваше, макар че стереотипът й за евреин бе по-скоро наброска — тъмни дрехи, странни обичаи, специфичен облик за този етнос, привързаност към парите и властта за сметка на безразличието на собствената й раса към тези двете — не би имала проблем да нагласи основните странности на Саул Ласки спрямо този стереотип.

Но не стана така. Натали не си правеше илюзии, че се смята за твърде интелигентна, за да свежда хората до стереотипи; бе само на двайсет години, но беше виждала интелигентни хора като баща си и Фредерик — интелигентни хора — които просто нагласят стереотипите, за да паснат на другите. Баща й — колкото и чувствителен и щедър да беше, горд от расовата си принадлежност и наследството си — виждаше издигането на тъй наречения Нов Юг като опасен експеримент, манипулация на радикалите и от двата цвята за промени в системата, която най-накрая се бе изменила достатъчно в собствените си рамки, за да позволи известен успех и достойнство на онези от същия като неговия цвят, които здраво си плюят на ръцете.

Фредерик пък виждаше хората като пионки на системата, мениджъри на системата и жертви на системата. Тази „система“ бе абсолютно прозрачна по негово мнение; същата политическата структура, направила неизбежна войната във Виетнам, структурите на властта, които я подкрепяха, и социалните структури, които го бяха пъхнали в зиналите челюсти на политическата машина. Отговорът на Фредерик бе двузначен: да излезе извън системата в нещо също тъй нецелесъобразно и невидимо като изследователската математика, и да стане толкова добър в своята област, че да има силата на духа да остане там и да отрича системата и през останалата част от живота си. Междувременно Фредерик живееше заради часовете, които прекарваше свързан с компютрите си, избягваше усложненията на междучовешките отношения, любеше се с Натали толкова яростно и умело, колкото се бореше с всички, които се мъчеше да отрича, и обучаваше приятелката си да стреля с 38-калибровия револвер, който държеше в претрупаното си жилище.

Натали потрепери и запали двигателя, за да заработи климатикът. Подкара покрай „Сейнт Майкъл“, загледа се в хората, които се събираха за нещо като ранна служба по Коледа, и зави по Броуд Стрийт. Сети се за сутрешните коледни служби, на които бе присъствала с баща си години наред, в баптистката църква на три пресечки от къщи. Бе решила да не го съпровожда тази Коледа, да не бъде лицемерна към всичко това. Знаеше, че отказът й ще го нарани и ще го ядоса, но се бе подготвила да отстоява своята гледна точка. Натали усети как празнотата в нея като че ли прераства в бездна от мъка, която беше физически болезнена. В момента би дала всичко, за да загуби онзи спор и да присъства в църквата утре заран, заедно с баща си.

Майка й бе починала при нещастен случай през лятото, когато Натали стана на девет години. Беше нещастен случай, каза й баща й онази вечер, коленичил до дивана, стиснал дланите на дъщеря си между своите; майка й се прибирала от работа пеша, пресякла малък парк, няма и трийсет метра от улицата, а едно кабрио, натоварено с пет бели колежанчета, всичките пияни, минало напреки на моравата, на майтап. Колата поднесла около един фонтан, хлапетата изгубили управление на меката почва на поляната и ударили трийсет и две годишната жена, която се прибирала у дома да се присъедини към съпруга и дъщеря си за петъчен следобеден пикник. Тя забелязала опасността чак в последната секунда. Според свидетелите погледнала към връхлитащата кола с израз, който един зяпач описваше като „нито шок, нито ужас — само чиста проба изумление“.

На първия ден в четвърти клас учителят на Натали поръча на всички да напишат есе за онова, което им се е случило по време на лятната ваканция. Тя зяпа разчертаната със сини редове хартия в продължение на десетина минути и накрая написа, много внимателно, с най-добрия си краснопис и новата си писалка, купена едва миналия ден в „Кийнър’с Дръгс“: Това лято ходих на погребението на майка ми. Майка ми беше много сладка и добра. Обичаше ме много. Беше прекалено млада, за да умре това лято. Едни момчета, които не е трябвало да се качващ но кола, я прегазиха и я убиха. Те не влязоха в затвора и не пострадаха. След погребението на майка ми ние с баща ми отидохме на гости на леля Лея за три дни. Но после се върнахме. Мама ми липсва ужасно много. След като завърши това есе, Натали помоли за разрешение да отиде до тоалетната, бързо се отдалечи от познатите й все пак странни коридори и тихо, многократно повръща в третата кабинка в дамската тоалетна.

Стереотипи. Натали зави по Броуд Стрийт към дома на Мелани Фулър. Минаваше оттам всеки ден, изпитваше познати болка и гняв; знаеше, че това е същият инстинкт, който кара езика да попипва болен зъб, но въпреки това минаваше оттам. Всеки ден поглеждаше към къщата — тъмна, както и съседната сега, когато жената от другия вход — госпожа Ходжес — се бе преместила — и мислеше за миналия вторник, когато се вмъкна след мъжа с брадата в онази къща.

Саул Ласки. Изглеждаше като лесна жертва на стереотип и същевременно не беше. Натали си спомни тъжните му очи и мекия глас и се зачуди къде ли е той сега. Какво ставаше с него? Според уговорката щеше да се обажда всеки втори ден, но нито тя, нито Джентри се бяха чували с него, откакто го изпратиха до чарлстънското летище в петък. Вчера — четвъртък — шерифът набра поред телефоните на Саул вкъщи и в университета. Никой не вдигна на домашния, а в катедрата по психология в Колумбийския една секретарка обясни, че доктор Саул Ласки е в почивка до шести януари. Не, не се е свързвал с кабинета, каза им тя, откакто заминал за Чарлстън на шестнайсети декември, но със сигурност ще се върне на шести януари. По това време започват лекциите му.

В неделя, докато те с Джентри седяха в кабинета му и разговаряха, Натали бе показала на шерифа една вестникарска изрезка от Вашингтон за експлозия в кабинета на сенатор, станала миналата нощ. Имаше четирима убити. Дали това имаше нещо общо със загадъчната среща на Саул същия ден?

Джентри се усмихна и й напомни, че един пазач от същата сграда бил загинал в този инцидент, а също и че и вашингтонската полиция, и ФБР били убедени, че става дума за изолирана терористична атака — никой от четиримата, обявени за мъртви, не е идентифициран като Саул Ласки и, в крайна сметка, поне част от безсмисленото насилие по света няма нищо общо с описания от психиатъра кошмар.

Натали се усмихна в съгласие и отпи от скоча си. Три дни по-късно все още нямаше ни вест, ни кост от Саул.

 

В понеделник сутринта Джентри й се обади от работа.

— Дали ще имаш нещо против да ни помогнеш с официалното разследване на убийствата в „Менсърд Хаус“? — попита той.

— Защо не? — прие Натали. — Какво мога да сторя?

— Е, става дума за издирване на снимка на Мелани Фулър — обясни Джентри. — Според момчетата от отдел „Убийства“ в града и местния клон на ФБР, не съществуват снимки на тази дама. Те не могат да намерят никакви роднини, а съседите казват, че нямат нейни снимки, пък и претърсването на къщата й не помогна да намерим. Бюлетините, които ще разпращат, ще съдържат само нейно описание. Но мисля, че може да е един вид полезно да имаме нейна снимка, как смяташ?

— И с какво да помогна? — попита Натали.

— Да, се видим след петнайсет минути пред входа на къщата на Фулър — отвърна Джентри. — Ще ме познаеш, понеже ще съм човекът с роза на ревера.

Той пристигна и действително носеше роза, затъкната в бутониерата на униформената си риза. Предложи й я с патос, докато приближаваха заключената дворна врата пред къщата на Фулър.

— По какъв повод? — попита Натали, след като помириса бледорозовото цвете.

— Може да е единствената отплата, която ще получиш за това продължително, разочароващо и вероятно безплодно търсене — обясни Джентри. Извади огромна връзка ключове, намери сред тях един тежък и старомоден и отключи с него портата.

— Нима наново ще претърсваме къщата на Фулър? — полюбопитства Натали. Никак не й се искаше пак да влиза вътре. Спомни си как преди пет дни бе последвала Саул… Потрепери, въпреки че денят бе сравнително топъл.

— Нъц — Джентри я поведе през малкия двор към другата стара тухлена сграда, с която деляха двора. Потърси нов ключ на връзката и с негова помощ се справи с гравираната дървена врата. — След като съпругът и внучката й бяха убити, Рут Ходжес замина при дъщеря си в Шерууд Форест, в западния край на града. Имам разрешението й да поровя тук.

Вътрешността на къщата беше тъмна — промаслено дърво и стари мебели — но не носеше гнилото, болестотворно усещане за необитаема сграда, което Натали бе изпитала в дома на Фулър. На втория етаж Джентри светна настолна лампа в малката дневна с работна маса, диван и големи снимки на състезателни коне в рамки, накачени по стените.

— Това е било „свърталището“ на Джордж Ходжес — поясни шерифът. Докосна албум с колекция марки, внимателно прелисти твърдите страници и вдигна една лупа. — Бедният старец никога не е сторил нищо лошо. Трийсет години е бил чиновник в Пощенските служби и през последните девет е работил като нощен пазач в яхтклуба. После тази история се развихря и… — той поклати глава. — Във всеки случай жена му казва, че допреди три години е имал фотоапарат и го ползвал редовно. Беше сигурна, че госпожа фулър никога не би му позволила да я снима… но Джордж щракал сума ти пози и вдовицата му беше готова да се закълне, че все нейде ще се намери някоя на Мелани Фулър…

— Значи искаш да прегледам филмите и да видя дали не е там — кимна Натали. — Става. Само че никога не съм виждала въпросната дама.

— Аха — съгласи се Джентри, — но ще ти дам копие от описанието, което разпратихме. Като начало, извади всички снимки на жени около седемдесетте и нагоре — той се поколеба. — Случайно с баща ти да имате фотографска маса с лампа или нещо като сортировчик на снимки?

— В студиото има — обясни Натали. — Голяма маса, дълга е около два метра. Но защо просто не ползваме фенерче?

— Може да е по-бързо с маса с крушка — обясни Джентри и отвори вратата на килера.

— Добри ми небеса! — сега вече тя разбра смисъла на забележката му. Килерът беше голям и целият облицован в самоделни рафтове. На тези отляво бяха подредени книги и кутии, надписани „Марки“, но задната и дясна стени от пода до тавана бяха затрупаните дълги кутии без капаци, пълни с жълти кутийки за филми „Кодак“.

Натали хвърли още един, по-внимателен поглед и се обърна към Джентри.

— Тук са хиляди — каза. — Може и десетки хиляди да са!

Той разпери безпомощно ръце и я награди с най-широката си и най-момчешка усмивка.

— Казах, че търся доброволци за тази работа — въздъхна. — Бих я възложил на някой заместник, но единственият, който има свободно време в момента, е Лестър, а той е един ревльо… много готин човек, но има акъл колкото на прасето задницата… и Се боя, че даже няма да се опита да внимава.

— Хм-м-м — проточи Натали. — Страхотна препоръка от чарлстънския здравеняк.

Джентри продължи да и се усмихва.

— Ами какво пък — въздъхна и тя, — не че имам друга работа, пък и студиото е свободно, докато Лорн Джесъп… адвокатът на баща ми… или приключи с продажбата на това чудо на франчайзърите от „Шътърбърг Шопс“, или продаде цялата сграда. Добре, да започваме!

— Ще ти помогна да занесеш кутиите до колата си — предложи шерифът.

— Много благодаря — кимна Натали. Помириса отново розата и въздъхна.

 

Имаше хиляди филми и всеки един беше на нивото „аматьорски снимки“, че и по-зле. Натали знаеше колко трудно е да се щракне истински добра поза — бе похабила години в опити да зарадва баща си, след като й бе подарил първия й апарат, евтина ръчна „Яшика“, за деветия й рожден ден. Но, небеса, ако човек изщрака хиляди филми в протежение на, както изглеждаше, две-три десетилетия, просто няма начин да не направи поне една-две интересни снимки.

Не обаче и Джордж Ходжес. Имаше семейни снимки, снимки от ваканции, снимки на семейството на ваканция, снимки на къщи и кораби, снимки от важни събития, снимки от празници — в крайна сметка Натали се запозна с всяка една коледна елха на семейство Ходжес от 1948-а до 1977 година — и снимки ей тъй на, но всяка една от тях беше некачествена. За осемнайсет години снимачна кариера Джордж Ходжес така и не се беше научил да „стреля“ слънцето, обектите му да не застават на осветено място, нито пък да са пред дървета, стълбове и други неща, които сякаш растяха от ушите им или им служеха за налудничава прическа и къдрици; хоризонтът да не се криви, позиращите му хора да не са застинали сковани, а мъртвите предмети да не изглеждат така, сякаш са на хиляда километра; да не разчита на светкавицата си за Предмети или хора, които са много близо или далеч от обектива и да не включва целия човек в снимката.

Именно последния аматьорски навик доведе Натали дотам, че да открие снимка на Мелани Фулър.

Минаваше седем вечерта, Джентри бе дошъл в студиото с китайска храна за двама и те ядоха, застанали до масата с лампата, и Надали му показа малката си купчинка вероятни открития.

— Не мисля, че е някоя от посочените старици — допълни. — Всички те позират доброволно и повечето от тях ми изглеждат твърде млади или твърде възрастни. Но поне господин Ходжес си е обозначил кутиите по години.

— Аха — кимна Джентри и разтегна филмите на масата, за да ги прегледа набързо. — Никоя от тези не съответства на описанието. Косата им не е както трябва. Госпожа Ходжес казва, че тази Фулър ходела с една и съща прическа от шейсетте насам… Най-малкото. Късо подстригана накъдрена и синя. Малко като цвета, дето го докарваш, когато се чувстваш тъй, както сега.

— Благодаря — каза Натали, но се ухили, докато оставяше бялата кутия със сладко-кисело свинско и сваляше гуменото ластиче от поредното жълто кащонче. Започна да вади филмите по ред. — Най-трудното е да не хвърляш всеки филм на пода, след като си го прегледал — добави. — Смяташ ли, че госпожа Ходжес някога ще поиска да ги сортира?

— Вероятно не — отвърна Джентри. — Каза, че една от причините Джордж накрая да се откаже от фотографията, била, че тя нито веднъж не хвърлила и един поглед на филмите му.

— Не се сещам защо ли — обади се Натали и остави пачка от към триста пози на сина Лоурънс и снахата Надин — повечето от филмите бяха надписани — застанали в двора, намръщени срещу яркото слънце, вдигнали гърчещото се бебе Лаурел, а тригодишната Катрин бе притисната към твърде късата поличка на майка си и също ревеше. Лоурънс носеше бели чорапи и черни обувки.

— Я чакай малко! — обади се Натали.

Реагирайки на внезапната, възбуда в гласа й, Джентри остави другите филми и се наведе напред.

— Какво има?

Тя почука с пръст на десетата поза във филма.

— Гледай. Виждаш ли? Тези двамата. Високият плешив мъж сигурно е… как се казваше?

— Господин Торн — уточни шерифът, — наричан също Оскар Феликс Хопт. Да, да, да! А тази дама с торбестата рокля и късите сини къдри… Е-е, здравейте, госпожице Фулър! — те и двамата се приведоха по-ниско и използваха голяма увеличителна лупа, за да разгледат позата.

— Тя май не забелязва групата, която се е подредила за снимка — меко отбеляза Натали.

— А-ха — съгласи се Джентри. — Странно защо.

— Като се има предвид броя на позите в тази семейна сбирка — отвърна негърката, — бих казала, че господин Ходжес е строявал родата на същото място поне двеста дни в годината. Сигурно Фулър ги е помислила за нови статуи в двора.

— Аха — кимна Джентри с широка усмивка. — Хей, тези снимки ще станат ли? Само нея, имам предвид.

— Би трябвало — отвърна Натали с далеч по-различен тон. — Според мен е използвал „Кодакром“ 64 за дневни снимки — този тип филм позволя-ва сериозни увеличения, преди зърнестата структура да проличи прекалено силно. Ще ни трябва негативна резачка за по-добро качество на снимката. Като резнеш тук, тук и тук, получаваш чудесен профил в три четвърти.

— Супер! — възкликна Джентри. — Свърши чудесна работа! Сега ще… хей, какво има?

Тя вдигна поглед към него и по-здраво притисна ръце пред гърдите си за да овладее треперенето. То не искаше да спре. Каза:

— Тя не е достатъчно стара, за да бъде на седемдесет или осемдесет. Джентри пак погледна снимката.

— Снимана е… я да видим… преди пет години, но не, права си. Изглежда… на шейсет или някъде там. Но в съда има документи, удостоверяващи, че къщата е нейна собственост и те са датирани още от края на двайсетте. Но не това те притеснява, нали?

— Не — съгласи се Натали. — Видях толкова много снимки на малката Катлийн! Все забравям, че детето е мъртво. И дядо й също… той ги е снимал… и той е мъртъв!

Джентри кимна. Погледна събеседничката си, а тя на свой ред не можеше да откъсне очи от снимката. Той вдигна лявата си ръка, посегна към рамото й и после се отдръпна. Натали дори не забеляза. Беше се привела съвсем ниско над филма.

— И това е чудовището, което вероятно ги е убило! — додаде тя. — Тази безвредна дребна старица. Безвредна като голям паяк „черна вдовица“, която убива всичко, което влезе в бърлогата й. И когато излезе оттам, умират и други хора. Включително баща ми — Натали изключи лампата под масата, връчи филма на Джентри и заключи. — Ето, ще прегледам останалите филми сутринта, за да проверя дали няма още някоя поза. Междувременно ги дай да извадят снимки и ги налепи на заповедите, бележките, многоцелевите бюлетини или каквото там използваш.

Джентри кимна и колебливо задържа филма на една ръка пред себе си, сякаш беше паяк — все още жив и много, много опасен.

 

Натали паркира колата от другата страна на къщата на Фулър, погледна към старата сграда — част от вечерния ритуал — след което включи на скорост да подкара нанякъде, да се обади на Джентри и да го покани на вечеря може би… И внезапно застина. Паркира колата и угаси двигателя. С треперещи ръце вдигна никона си и надникна през визьора, облягайки 135-милиметровия обектив на отчасти отворения прозорец 0ткъм вратата на шофьора, за да го стабилизира. В дома на Фулър имаше светлина. На втория етаж. Не в някоя от стаите, които гледаха към улицата, а достатъчно близо, за да се просмуква лъчът в коридора на втория етаж и през капаците. Натали всяка вечер минаваше оттук по здрач. Досега не бе забелязвала в къщата да свети.

Тя свали апарата и си пое дълбоко дъх. Сърцето й препускаше като побеснял кон. Нямаше рационално обяснение за подобно нещо. Старица, та не би могла просто тъй да се прибере вкъщи и да започне да шета из стария си дом, докато полицията в дузина щати (и ФБР на туй отгоре) ровят като бесни да я открият.

Защо не?

„Не — помисли си Натали. — Има обяснение. Може би Джентри или някой от другите детективи е бил там днес. Сигурно са били гражданчетата.“

Джентри й бе казал, че те смятат да приберат вещите на старицата, докато приключат разследванията и проучванията. Сигурно имаше хиляди логични обяснения.

Светлината угасна.

Натали подскочи, все едно някой я бе докоснал по врата. Потутка се с апарата, вдигна го. Прозорецът на втория етаж изпълни визьора. Светлините между бледите капаци вече не се виждаха.

Тя внимателно нагласи фотоапарата на пътническата седалка и се облегна, няколко пъти вдиша и издиша за успокоение, взе чантата си от таблото за управление и я сложи в скута си. Без да сваля очи от тъмната фасада на къщата, тя порови в чантата, извади пистолета „Лама автоматик“ трийсет и втори калилър и върна чантата на място. Седеше си, а дулото на малкото оръжие бе облегнато в долната крива на волана. Налягането на ръката й автоматично освободи предпазната лента. Имаше и още един предпазител, но да го плъзне назад щеше да отнеме по-малко от секунда. Вторник вечерта Джентри я бе завел в едно частно стрелбище и й беше показал как да зарежда пистолета, и да стреля с него. Сега беше зареден със седем патрона, стегнати като метални яйца в подплатените им с пружини гнезда. Индикаторът за заряда беше червен като кръв.

Мислите на Натали се въртяха като лабораторна мишка в търсене на изхода от лабиринт. Какво да прави, по дяволите? Защо изобщо да прави нещо? И преди бяха влизали крадци… Саул например беше крадец… Къде, по дяволите, беше Саул? Дали не е пак той? Натали отхвърли това като абсурд дори преди мисълта да се оформи. Кой тогава? Тя разполагаше със снимката на Мелани Фулър и нейния господин торн от филма. Не, той поне бе мъртъв. Мелани Фулър вероятно също беше мъртва. Тогава кой?

Натали стисна дръжката на пистолета, като внимаваше да държи показалеца си далеч от спусъка, и погледна към тъмната къща. Дишането й беше ускорено, но се владееше.

Махай се. Обади се на Джентри.

Къде? В кабинета му или на домашния телефон? Надали ще го открие. Да говори с някой заместник тогава? Седем вечерта, на Бъдни вечер. Колко бързо биха реагирали от шерифския офис или градската полиция? И къде ли се намира най-близкият телефон? Натали се опита да си представи един и се сети само за тъмните магазини и ресторанти, покрай които бе преминала по пътя насам.

Значи ще трябва да кара чак до Градската управа или дома на Джентри. Само на десет минути е. Който и да е в къщата, ще си е тръгнал след десет минути. Добре.

В едно нещо Натали бе сигурна — в никой случай не трябваше да влиза в къщата лично. Първия път бе постъпила глупаво, но бе водена от гняв, мъка и смелост, породена от безразличие. Да влезе днес там ще бъде престъпна глупост. Без значние дали си имаше пистолет.

Когато беше малко момиченце, обожаваше да остава до късно в петък и събота вечер, за да гледа шоуто „Крийчър фичър“. Баща й я оставяше да се сгуши на разтегаемото легло, за да може да заспи веднага след като серията свърши… или, което се случваше по-често, докато екранът още примигва. Понякога се присъединяваше към нея — той в пижама на синьо и бяло рай, тя в нейната фланелена пижамка — и заедно се изтягаха, ядяха пуканки и коментираха невероятните кървища и действие. От все сърце се съгласяваха с едно: никога не съжалявай героиня, която действа глупаво. Младата жена в дантелена нощница получава множество предупреждения ДА НЕ ОТВАРЯ ЗАКЛЮЧЕНАТА ВРАТА В КРАЯ НА ТЪМНИЯ КОРИДОР. И какво прави тя, щом всички изчезнат от полезрението й? Настъпеше ли мигът, когато петъчно-вечерната им героиня отключваше заключената врата, Натали и баща й започваха да се чудят какво ли чудовище е залегнало в засада. Джоузеф Престън имаше една поговорка за подобно поведение: „Глупостта си има цена и винаги трябва да я плащаш“.

Натали отвори вратата на колата и излезе на улицата. Автоматичният пистолет тежеше странно в дясната й ръка. Постоя за секунда, загледана в двете тъмни къщи и делящия ги двор. Улична лампа на около десетина метра от нея осветяваше тухли и дървесни сенки. „Само до вратата!“ — каза си Натали. Ако някой излезе, винаги можеше да избяга. Вратата и бездруго щеше да е заключена.

Тя пресече тихата улица и се приближа до желязната порта. Беше отключена и леко открехната. Жената докосна студения метал с лявата си ръка и се взря в тъмните прозорци на къщата. Адреналинът караше сърцето й да блъска в ребрата, но и я правеше силна, пъргава, бърза. Това в ръката й беше истински пистолет. Тя щракна предпазителя, както Джентри й бе показал. Ще стреля само ако я нападнат… нападнат, все едно как… но ще стреля.

Тя си знаеше, че й е време да се върне в колата, да подкара нанякъде и да се обади на Джентри. Бутна портата и пристъпи в двора.

Големият стар фонтан хвърляше гъста сянка, която я прикри в продължение на минута. Натали стоеше в подножието му и гледаше прозорците и предната врата на къщата на Фулър. Чувстваше се така, все едно е на десет годинки и се е осмелила да докосне предната врата на местната къща с духове. Там бе имало светлина.

Ако имаше някой вътре, спокойно можеше да е излязъл през задния вход, както те със Саул преди време. Не биха минали през предната врата, на всеобщо обозрение откъм тротоара. Във всеки случай, тя бе дошла достатъчно близо. Време беше да се връща в проклетата кола и да си обира крушите оттук.

Натали бавно се приближи до малката площадка, като леко повдигна пистолета. Застанала там, можеше да види онова, което досега криеха сенките от покривчето на верандата; предната врата бе леко отворена. Натали се задъхваше, почти се бореше да си поеме дъх, но все пак не можеше да вкара достатъчно въздух в дробовете си. Дълбоко вдиша три пъти поред и на третия задържа издишването. Постепенно и дишането, и пулсът й се стабилизираха. Посегна напред с автоматика и бутна леко вратата. Тя безшумно се завъртя навътре, сякаш по магия, разкривайки дървените ламперии на входното антре и част от долните стъпала на стълбището. Натали си представи, че може да види петната там, където Катлийн Ходжес и онази Крамър са намерили смъртта си. Някой слизащ по стълбите сега би се появил в полезрението й като две стъпала, после тъмните крака…

„Майната му!“ — помисли си Натали, обърна се и побягна. Токът на обувката й се закачи на едно хлабаво паве и тя за малко да падне точно преди да стигне до портата. Успя да запази равновесие, хвърли ужасен поглед през рамо към отворената врата, тъмния фонтан, сенките на тухла, стъкло и камък, а после се измъкна през портата и притича през улицата, запипка се с бравата на колата си, отвори вратата и скочи вътре.

Хлопна вратата, успя да запази достатъчно здрав разум да пусне предпазителя на пистолета, преди да го метне на седалката до себе си, и посегна към ключа, като се молеше да го е оставила на запалването. Там беше. Двигателят изрева от раз.

Натали посегна към скоростния лост точно когато две ръце изникнаха откъм задната седалка — едната длан притисна устата й, а другата я стисна за гърлото с опитно движение. Чернокожата изпищя веднъж, после втори път, докато грубият натиск на ръката върху гърлото й заглушаваше звука и натикваше изблика на дъха й обратно в стегнатото й гърло. И двете й ръце бяха свободни и тя ги заби в дебелите, плътни ръкавици, стиснали устата и гръкляна й. Надигна се яростно на шофьорската седалка в отчаян опит да се освободи от натиска, да докопа с ръце и нокти нападателя си.

Пистолетът! Натали посегна с дясната си ръка, но не можа да достигне шофьорската седалка. Поблъска няколко секунди скоростния лост, после отново бръкна зад гърба си. Тялото й вече бе вцепенено, измъкнато наполовина от седалката, коленете й се намираха над долния ръб на волана. Нечие лице се притискаше тежко и влажно до врата и дясната й буза. Пръстите на лявата й ръка се забиха в плат, може би дебела шапка. Хватката на устата й се отпусна и се премести на гърлото. Дългата дясна ръка на нападателя й се стрелна към пътническата седалка и Натали чу пистолетът да пада на гумената постелка долу. Тя задраска по дебелите ръкавици, щом ръката се върна на гърлото й. Опита се да издере и лицето над врата си, но нападателят с лекота отблъсна атаката й. Устата й сега беше свободна, но не й беше останал въздух да изпищи. Ярки точици танцуваха в ъгълчетата на полезрението й и в ушите й се носеше ревът на кръвта.

„Значи така става, когато те душат…“ — помисли си тя, докато драскаше по плата, риташе таблото и се опитваше да вдигне коленете си достатъчно, за да удари клаксона на волана. В огледалото за задно виждане мерна кървавочервени очи точно до врата си, зачервена буза… и после осъзна, че собствената й кожа е червена, светлината е червена и червени точици изпълват полезрението й.

Плът се притисна към бузата й, усети парещия повей на нечие дишане по кожата си. Плътен глас прошепна в ухото й:

— Искаш да намериш жената, а? Провери в Джърмънтаун.

Натали се изви високо и завъртя глава встрани колкото се може по-бързо. Болката от удара на черепа й в плът и кост беше повече от задоволителна.

Натискът отслабна за част от секундата, тя се килна напред, насили се да вкара болезнен дъх в тръпнещото си гърло и дробове, пое си въздух още един път и се наведе надясно. Присви се напред и зашари с пръсти покрай скоростния лост и основата на седалката — отчаян опит да намери пистолета.

Пръстите отново се стегнаха около гърлото й, още по-болезнен този път. Търсеха да напипат някакво жизненоважно място. Нападате лят отново я дръпна нагоре.

Червени искри се завъртяха в главозамайващ въртоп пред очите на Натали. Прикова я пронизваща болка във врата. След това нямаше нищо.

14
Мелани

Отминаващото време за мен в момента представлява пълен хаос. Спомням си онези последни часове в Чарлстън тъй ясно, а дните и седмиците, които ги последваха — толкова зле. Други спомени се натискат да заемат по-предно място. Спомням си например стъклените очи и липсващите кичури коса на едно момче-манекен в призрачната детска стая в Грумбълторп. Странно, че изобщо си спомням за това; прекарах там толкова малко време. Помня децата, които си играят, и песните на младото момиче в зимния здрач в онези хълмисти, гористи земи сутринта, когато хеликоптерът се удари в моста. Спомням си бялото легло, разбира се, както и онзи странен, затворнически пейзаж, който притискаше истинския затвор на тялото ми. Помня как Нина се пробужда от мъртвешкия си сън, посинелите устни оголват жълти зъби, сини очи се въртят в орбитите си върху белопенна вълна червеи, синя кръв отново потича от грамадната дупка в бледото й чело. Но това не е истински спомен. Сигурна съм, че не е.

Когато се опитвам да си припомня онези часове и дни, последвали фаталната ни Среща в Чарлстън, първо се сещам за чувството за възбуда, засищане, възвърната младост. Тогава си мислех, че най-страшното е отминало.

Каква глупачка съм била само!

 

Бях свободна!

Свободна от Уили, свободна от Нина, свободна от Играта и всичките съпровождащи я кошмари.

Напуснах шумотевицата и бъркотията в „Менсърд Хаус“ и бавно се отдалечих през тишината на нощта. Въпреки мъките и болките, които бях преживяла този ден, се чувствах по-млада за първи път от много, много години. Свободна! Пристъпвах леко, вкусвах мрака и студения нощен въздух. Някъде надалеч сирени надаваха скръбния си вой, но не им обръщах внимание. Свободна бях!

Спрях на пешеходната пътека на натоварено кръстовище. Светофарът се смени — червено — и пред мен послушно спря дълга синя кола. Ако не се лъжа, беше крайслер. Слязох от тротоара и почуках на прозореца откъм седалката на пътника. Шофьорът, едър мъж на средна възраст с леки остатъци от коса, се наведе да ме погледне подозрително. После се усмихна и докосна някакъв бутон да свали прозореца.

— Да, госпожо, нещо не е наред ли?

Кимнах и се пъхнах вътре. Седалките бяха от някакво изкуствено кадифе и много меки.

— Карай — наредих.

Няколко минути по-късно бяхме на Междущатското и напуснахме града. Обаждах се само колкото да му казвам накъде да кара. Колкото и да бях изморена, не ми костваше почти нищо да запазвам контрола си. С плискащото се във вените ми усещане за възвърната младост се бяха явили и такава уверена сила и власт, каквито не съм познавала от години. Облегнах се удобно на седалката и гледах как светлините на Чарлстън отминават и оредяват, Бяхме на километри от града, когато внезапно осъзнах, че шофьорът пуши пура. Мразя пурите. Той свали прозореца и я хвърли. Накарах го да нагласи леко климатика и после продължихме в мълчание да се носим на северозапад.

Някъде преди полунощ подминахме тъмната ивица на блатото, където беше паднал самолетът на Уили. Затворих очи и извиках спомените от онези ранни дни във Виена: алеите на Biergartens, осветени от нанизи жълти крушки, среднощните разходки по брега на Дунава, възбудата която ние тримата споделяхме в компанията си, тръпката от онези първи съзнателни Хранения. В онези първоначални няколко лета, когато се срещахме с Уили в различни столици и курорти, си мислех, че може би се влюбвам в него. Само спомените за скъпия ми Чарлз, на които се бях посветила, ме предпазваха от мисълта, че мога да изпитвам чувства към онзи поразителен млад пътешественик в нощта. Отворих очи да погледна към тъмната стена от дървета и храсталаци отдясно на пътя. Представих си осакатеното тяло на Уили, проснато някъде там в тинята и сред насекомите, рептилиите. Не изпитах нищичко.

Спряхме да заредим на една бензиностанция в Кълъмбия и продължихме. След като шофьорът плати, взех портфейла му и го прегледах. Имаше само трийсет долара, плюс обичайния комплект карти и снимки. Името му беше без значение, тъй че погледнах шофьорската книжка, но не си направих труда да го запомня.

Шофирането е почти инстинктивно действие. Отнемаше много малка част от вниманието ми да го задържам съсредоточен върху тази задача. В действителност дори дремнах за кратко, докато се носехме по Междущатско 20 покрай Огъста и към Джорджия. Той се бе размърдал, когато се събудих; започваше да си мърмори и да тръска объркано глава, но аз усилих хватката си и върнах погледа му върху пътя. Когато отново затворих очи, ме връхлетяха филтрираните през него образи на улични лампи и фарове.

Пристигнахме в Атланта малко след три сутринта. Никога не съм харесвала Атланта. Липсват й благородството и очарованието, които са специфични за крайбрежната култура и, сякаш да покаже допълнителното си пренебрежение към южняшкия стил, сега тя се е разраснала във всички посоки, безконечна поредица от индустриални райони и безформени купчини къщи. Напуснахме Междущатското близо до голям стадион. Централните улици бяха пусти. Накарах шофьора ми да ме заведе до банката, където исках да ида, но тъмната й стъклена фасада само усили разочарованието ми. Уж бе изглеждало добра идея да пазя документите на новата си личност в депозитен сейф; но откъде да знам, че ще ми потрябват в три и полбвина сутринта в неделя?

Щеше ми се да не си бях изгубила чантата по време на днешните събития. Джобовете на шлифера ми преливаха от всякакви вещи, преместени от съсипаното ми палто. Погледнах в портмонето си, за да се уверя, че ключът от сейфа още е там заедно с банковата ми карта. Там бяха. Накарах шофьора ми да обикаля централния район за известно време, но това действие изглеждаше безполезно и дори подозрително. Кехлибарени светлини примигваха на повечето кръстовища и от време на време покрай нас бавно минаваше по някоя полицейска кола. Ауспусите им димяха къдрици гъста пара в студения въздух.

В центъра имаше няколко западащи хотела — в чудесна близост до банката ми — но непредставителният ми външен вид и липсата на багаж нямаше да ми позволят да ги избера за предполагаем рай за през нощта. Наредих на шофьора ми, без думи този път, да ни закара по някакъв друг булевард към предградията. Минаха още четирийсет минути, преди да намерим мотел, чиято табела за наличие на свободни места още да свети. Спуснахме се след зелен знак, на който пишеше „Санди Спрингс“ и се приближихме към едно от онези мърляви поселища с имена като „Супер 8“ или „Мотел 6“, или някаква друга дивотия, сякаш хората са прекалено тъпи да запомнят име, без приложено към него число. Обмислих дали да пратя шофьора си да се регистрира, но това можеше да се окаже трудничко; току-виж, наложило се да проведе разговор, а бях прекалено уморена да го Използвам толкова изкусно. Съжалявах, че не съм имала време да го дресирам както трябва, но това беше положението. Накрая си сресах косата колкото се може по-добре, докато се взирах в огледалцето за задно виждане, и отидох лично да ни регистрирам. На рецепцията заварих сънена мадама по шорти и лекьосана тениска с надпис: MERCER U. Измислих ни имена, адрес и номер на колата, но жената не си и даде труд да погледне навън към крайслера. Както обикновено става в тези домове на невинността, тя пожела да платим авансово.

— Една нощ? — попита.

— Две — отвърнах. — Съпругът ми има работа целия утрешен ден. Той е търговски представител на „Кока кола“ и ще посети местния завод. Аз смятам да…

— Шейсет и три долара и осем’се и пет цента — заяви тя.

А бяха времена, когато семейството ми щеше да прекара цяла седмица в добър хотел в Мейн, и то за същата сума. Платих на жената. Тя ми връчи ключ с прикрепено към него пластмасово борче.

— Двайсе-сто и шес’найсе. Карайте чак до долу и спрете до контейнерите.

Карахме чак до края на алеята и паркирахме до кофите за боклук. Паркингът беше абсурдно препълнен, имаше дори няколко караванки, наместени до задната ограда. Отключих стаята и се върнах в колата.

Шофьорът се беше превил над волана и трепереше. Челото му бе обляно в пот, а бузите му мърдаха от усилието, докато се бореше да се измъкне от мъничното пространство, което бях оставила за свободната му воля. Много бях уморена, но хватката ми си оставаше твърда. О, как ми липсваше господин Торн! От години не ми се бе налагало да изразявам на глас желанията си, за да бъдат изпълнени. Използването на този дребен дебелак беше много разочароващо, все едно да се мъчиш с шлака, ако си привикнал да работиш само с най-чисти метали. Поколебах се. Имаше си предимства да го задържа с мен до понеделник, не на последно място — самата кола. Но рисковете бяха по-големи от предимствата. Сигурно вече бяха забелязали отсъствието му. Полицията вероятно беше нащрек и щеше да следи за появата на колата му. Да, всички тези доводи изиграха своята роля, но онова, което в крайна сметка ме реши да предприема своя ход, беше ужасната умора, заела мястото на предишното ми въодушевление. Трябваше да поспя, за да се възстановя от нараняванията и напрежението на този кошмарен ден. Без подходяща подготовка не можех да разчитам шофьорът да остане пасивен, докато спя.

Наведох се по-близо до него и лекичко докоснах шията му с ръка.

— Ще се върнеш на Междущатското — прошепнах в ухото му. — Обиколи града. Всеки път, когато подминаваш някой изход, увеличавай скоростта с двайсет километра в час. Когато минеш четвъртия по ред, затвори очи и не ги отваряй отново, докато не ти кажа да го направиш.

Кимни, ако си ме разбрал.

Мъжът кимна. Очите му бяха стъклени и невиждащи. С този тук нямаше да се получи хубаво Хранене, дори и при най-добро желание от моя страна.

— Тръгвай — наредих му.

Проследих как крайслерът напуска паркинга и завива наляво към булеварда. Щом си затворех очите, виждах дългия капак, светлината на насрещните фарове и отминаващите отражатели, докато колата ускоряваше по магистралата. Чувах пъшкането на климатика и усещах драскането на вълнения пуловер по голите му ръце. В устата си долавях застоялия вкус на пура. Потреперих и лекичко отдръпнах съзнанието си. Шофьорът плавно ускори до сто и двайсет километра в час, докато подминаваше първия изход. Вече беше доста далеч и отзвуците от сетивата му отслабваха, смесваха се с шумовете от паркинга и бриза, полъхващ в лицето ми. Само смътно долових момента, в който колата достигна сто и осемдесет, и шофьорът затвори очи.

Мотелската стая бе отегчително неуютна, точно както си я бях представяла. Не ми пукаше. Свалих си шлифера и скъсаната рокля. Раната на левия ми хълбок представляваше съвсем лека драскотина, но роклята и бельото ми бяха съсипани. Разрезът на кутрето ми пулсираше много по-болезнено от този на бедрото. Отложих пъхането в леглото достатъчно, за да взема гореща вана и да си измия косата. След това седнах, увита в две хавлии, и си поплаках. Нямах дори нощница, която да си сложа — или пък чисто бельо. Нямах даже четка за зъби. Банката щеше да отвори едва в понеделник сутрин, след повече от двайсет и четири часа. Седях и плачех, чувствах се стара, изоставена и окаяна. Исках да се прибера у дома и да спя в собственото си легло, а господин Торн да ми поднесе обичайните кафе и кроасан сутринта — както винаги. Но нямаше връщане назад. Хлиповете ми бяха по-скоро жалостив плач на изоставено дете, а не сълзи на жена на моите години.

След малко, все още увита в хавлиите, легнах на хълбок, придърпах завивката и покривката отгоре си и заспах.

 

Събудих се за кратко около обед, когато в стаята се опита да влезе камериерка. Отидох в банята да пийна вода, внимателно избягвайки отражението в огледалото, и после се върнах в леглото. Дебелите завеси бяха спуснати, стаята бе тъмна, вентилаторът бръмчеше тихо и аз заспах така, както ранено животно се връща в мрачната защита на бърлогата си. Не помня да съм сънувала.

Сутринта станах, все още скапана и измъчвана от по-силни болки в сравнение с предишния ден, и се опитах да си придам приличен вид. Не можах да сторя кой знае какво. Щампованата ми рокля беше съсипана, трябваше да нося шлифера през цялото време. Отчаяно се нуждаех от услугите на фризьор. При все това кожата ми бе придобила лек гланц, плътта под брадичката ми пружинираше с незабелязвана доскоро твърдост и там, където преди бръчките бяха гравирали претенциите на Времето, нямаше и следа. Чувствах се по-млада. При все ужасиите от предишния ден, Храненето се бе оказало полезно.

От другата страна на безкрайната шир на паркинга имаше ресторант. Беше нечовешко място — лампите блестяха толкова ярко, все едно си в операционна, карираните червени найлонови покривки бяха още влажни след последното избърсване, ударено им от някое сервитьорче с мръсна гъба, а големите пластмасови менюта имаха цветни снимки на местните „специални блюда“. Приех, че снимките са сложени заради необразованите клиенти, неспособни да разшифроват сложно название като „готинки, добре пръжнати картофки“ и „оназ неостаряюща южняшка вкусотия, качамак със захар както Баба го правеше“. Менюто гъмжеше от странични отклонения и задъхани възклицания. С по една бележчица с дребен шрифт се обясняваше що за чудо са тези южняшки деликатеси и се приканваха туристите-янки да заповядат. Поумувах известно време колко е странно, че противната, мизерна прехрана на хора, твърде бедни или непукисти, за да се хранят добре, в крайна сметка се превръща в традиционна „задушевна манджа“ на следващото поколение. Поръчах си чай и английска кифла с масло и чаках половин час поръчката си, като през цялото време ми досаждаха дрънканиците и мляскането на голямо семейство северняци-дебелаци на съседната маса. Не за пръв път се зачудих дали здравият разум на една нация ще се подобри значително, ако по закон се полага децата и възрастните да ядат в отделни обществени сгради.

Когато се върнах в мотела, беше притъмняло. Понеже нямах какво друго да правя, пуснах телевизора. Беше минало поне десетилетие, откакто за последен път гледах телевизия, но почти нищо не бе променено. Безсмислените сблъсъци на ръгбистите заемаха един от каналите. „Образователният“ канал предлагаше да ми разкаже повече, отколкото искам да знам, за естетиката на борбите сумо. Третият опит ми показа накъсан от реклами телевизионен филм за малолетни проститутки и млад социален работник (мъж), който бе посветил живота си на това да спаси героинята от грозящата я деградация. Идиотската програма ми напомни за скандалните жълти „детективски вестници“, които бяха популярни по времето на моята младост; в отрицанието на безчинствата табутата — тогава това беше свободната любов, а сега е онова, което медиите наричат „детско порно“ — те ни позволяват да се повъргаляме в гнусняшки подробности.

Местните новини открих на последния канал. Млада чернокожа говорителка ми се усмихваше през цялото време, докато четеше сведенията за онова, което нарече „Чарлстънските убийства“. Полицията търсела заподозрени и мотиви. Клането в добре известен чарлстънски хотел имало сума свидетели. Щатската полиция в ФБР се интересували от местопребиваването на някоя си госпожица Фулър, дългогодишна жителка на града и работодателка на една от жертвите. Не разполагали със снимки на дамата. Цялото съобщение траеше не повече от четирийсет и пет секунди.

Изключих телевизора, угасих лампите и легнах разтреперана в мрака. Само след четирийсет и осем часа, казах си, ще съм в безопасност, на топъл климат, във вилата си в южна Франция. Затворих очи и се опитах да си представя малките, бели цветенца, които растяха между плочника на пътеката към кладенеца. За секунда почти успях да помириша солената морска свежест, която носеха летните бури, духащи от юга. Представих си плочестите покриви на съседното селце, червени и оранжеви трапецоиди, които се виждаха над зелените правоъгълници на овощните градини, изпълващи долината. Тези прелестни образи бяха внезапно заменени от лицето на Нина, както я видях за последен път: сините й очи бяха разширени от неверие, устата й бе леко отворена, а дупката на челото й — не по-ужасна от временно петно, което тя скоро ще изтрие с един замах на дългите си пръсти с идеален маникюр. После, в предсънните ми видения, бликна кръв и започна да тече — не само от раната, но и от устата и носа на Нина, както и от големите й, обвиняващи очи.

Придърпах завивката чак до брадичката си и се съсредоточих върху мисленето за нищо.

 

До смърт се нуждаех от чанта. Тъй или иначе, ако се канех да плащам на такси да ме свали до центъра и банката, нямаше да ми останат достатъчно пари да си купя чанта. Но не можех да вляза в банката без подобен аксесоар. Отново преброих какво имам в портмонето, но дори и като се вземат предвид дребните, нямаше да ми стигнат. Докато стоях разколебана в мотелската стая, повиканото от мен такси започна да бибипка нетърпеливо от паркинга.

Разреших проблема, като накарах шофьора да спре в една дрогерия по пътя към града. Купих възможно най-ужасната сламена „пазарска чанта“ за седем долара. Разходката с такси, включително престоя за времето, докато напазарувам съкровището си, ми излезе малко над тринайсет долара. Дадох бакшиш от долар на шофьора и запазих последния останал ми долар — за всеки случай.

Сигурно съм била страхотна гледка, както си стоях на тротоара и чаках банката да отвори. Прическата ми бе отчайваща. Не носех грим. Кафявият ми шлифер още смърдеше леко на барут и бе закопчан чак до гърлото. В дясната си ръка стисках твърдата нова сламена чанта. Само тенис-обувки ми липсваха да завършат образа на онова, което, струва ми се хората наричат „бездомна кукуфелница“. Внезапно се сетих, че още нося обувки с ниски токове, които си бях сложила за разходката с ферибота, а те донякъде напомнят гуменки.

Вярвате или не, асистент-мениджърът ме позна и изглеждаше доволен да ме види.

— А, госпожице Страун — възкликна, когато аз уверено приближих бюрото му, — какво удоволствие е да ви видя отново!

Бях потресена. Имаше поне две години от последното ми посещение в тази банка. Спестовната ми сметка не беше толкова голяма, че да заслужавам подобна любезност от негова страна. За няколко пронизани от паника секунди си мислех, че полицията вече е тук и това е някакъв капан. Оглеждах клиентите и чиновниците, опитвайки се да преценя кои са офицерите в цивилни дрех, но изведнъж забелязах свободното поведение на помощник-мениджъра и доволната му усмивка. Въздъхнах успокоено. Имах си работа с човек, който се гордее, че помни имената на клиентите си, нищо повече.

— Мина много време — каза той добродушно и ме огледа изпод вежди. Не го виня, нали изглеждах странновато.

— Две години — уточних аз.

— Съпругът ви добре ли е?

Моят съпруг? Отчаяно се опитах да си припомня каква история съм му надрънкала при предишните си посещения. Не бях споменавала… и внезапно осъзнах, че той говори за високия, плешив господин, който безмълвно е стоял до мен всеки път, когато съм идвала в банката.

— А — казах, — имате предвид господин Торн, секретарят ми. Боя се, че той вече не работи за мен. Що се отнася до господин Страун, той почина от рак през 1956-а.

— О — възкликна асистент-мениджърът, а червендалестото му лице се зачерви дори още повече. — Моите съболезнования!

Кимнах и двамата посветихме няколко секунди мълчание на несъществуващия господин Страун.

— Е, с какво можем да сме ви полезни днес, госпожо Страун? Депозит, надявам се.

— Ще ликвидирам влога, боя се — разочаровах го. — Но първо искам да отворя сейфа си!

Връчих му съответната карта, като внимавах да не я объркам с половин дузината други банкови идентификационни карти, които нося от толкова много време в портмонето си. Минахме през тържествения ритуал с двата ключа. Накрая останах сама в малката изповедалня и вдигнах капака на новия ми живот.

Паспортът бе отпреди четири години, но още важеше. Беше от онези за Двестагодишнината — с червен и син фон на хартията — и господинът в пощата в Атланта ми беше казал, че тези ще струват големи пари един ден. Парите — 12 000 в различни банкноти — също важаха. И тежаха. Напъхах пачките банкноти в издуващата се пазарска чанта и се помолих евтината слама да не сдаде багажа. Акциите и облигациите, издадени на името на госпожа Страун, не бяха от полза за настоящите ми цели, но чудесно паснаха над тежките буци пари. Не взех ключовете за форда „Гранада“. Нямах никакво желание да полагам излишни усилия да вадя колата от съхранение, пък и щяха да възникнат въпроси, ако я намерят на паркинга на летището. Последното нещо в кутията беше малка „Берета“, предназначена за господин Торн, ако потрябва, но нямаше да имам нужда от нея там, където отивам.

Където смятах, че отивам.

След като върнах кутията със същата траурна церемониалност, както и в предишния ритуал, застанах на опашка на касата.

— Сичките десет ’иляди ли ги щете днеска? — попита дъвчещото дъвка момиче зад решетките.

— Да, както е написано на платежното.

— Това ’начи, че тогаз ще закривате сметките си при нас?

— Да, точно така.

Учудващо как години щателно обучение водят до появата на подобни образци на сръчност. Момичето погледна натам, където асистент-мениджърът стоеше със сплетени на корема пръсти, заел позата на платен оплаквач. Той кимна късо и момичето завъртя дъвката си в по-бърз ритъм.

— Да, ’спожо. Как ша си искате парите?

В перувиански никели, съблазних се да кажа.

— Пътнически чекове, ако обичате — усмихнах се. — Хиляда долара на петдесетачки. Хиляда на стотачки. Останалите по петстотин.

— За тях зимаме комисиона — предупреди момичето и се намръщи леко, сякаш тази възможност би ме накарала да си променя намеренията.

— Няма нищо, скъпа? — успокоих я. Денят тепърва започваше. Чувствах се млада. В северна Франция щеше да е студено, но пък светлината бе богата като стопено масло. — Не бързай. Не сме се засилили за никъде!

„Атланта Шератън“ се намираше на две пресечки от банката. Наех стая там. Те поискаха образец на кредитната ми карта. Вместо това платих петстотин долара в пътнически чекове и прибрах рестото в портмонето си. Стаята не беше толкова плебейска като тази в мотела с номера, но бе не по-малко стерилна от нея. Използвах телефона да се свържа с голяма туристическа агенция. След няколко секунди консултация с главния им компютър, младата дама отсреща ми предложи избор — да напусна Атланта в шест същия ден с полет на TWA, който има 40-минутен престой на „Хийтроу“, преди да се насочи към Париж, или да замина в десет на следващия ден с „Пан Ам“ директно за столицата на Франция. И в двата случая щях да хвана един и същ полет, късния следобед, от Париж за Марсилия. Момичето ми препоръча втория вариант, понеже беше малко по-евтин. Избрах да пътувам първа класа с по-ранния самолет.

Сравнително недалеч от хотела имаше три горе-долу изискани магазина. Обадих се и в трите и открих къде са най-малко шокирани от идеята наистина да доставят стоки до хотела на клиента им. След това повиках такси и тръгнах на покупки.

Купих осем рокли с етикет на „Албер Нипон“, четири поли — една от великолепна зелена вълна, модел на Карден — и пълен комплект кафяви пътни чанти „Гучи“, два костюма на Ивън Пикон, включително един, който — само няколко дни преди това — бих сметнала подходящ за много по-млада жена. Взех си съответното количество бельо, две ръчни чанти, три нощници, удобна синя роба, пет чифта обувки, включително черни лачени „Бали“ с висок ток, половин дузина вълнени пуловери, две шапки — една широкопола сламена, която доста добре си подхождаше със седемдоларовата ми пазарска торба — дузина блузи, тоалетни принадлежности, бутилка парфюм на „Жан Патън“. Продавачката твърдеше, че това е „най-скъпият парфюм на света“ — почти не се усъмних в думите й. Снабдих се също с дигитален будилник и калкулатор само за 19 долара, грим, чорапи (не за разширени вени, нито пък онези странни „чорапогащници“, ами истински найлонови чорапи), половин дузина бестселъри с меки корици от отдела за книги, пътеводител за Европа „Мишлен“, по-голямо портмоне, набор шоколади и английски бисквити, и малко метално куфарче. След това, докато продавачът търсеше работник, който да достави покупките до хотела ми, отидох до разположения в съседство салон „Елизабет Арден“ — за пълно обновяване.

По-късно, освежена, отпусната, с все още пощипващи ме кожа и скалп, облечена в удобна пола и бяла блуза, се върнах в „Шератън“. Поръчах си лек обяд — кафе, студен сандвич със свинско с горчица, картофена салата, ванилов сладолед — и наградих младия пиколо с пет долара, когато той достави поръчката. Имаше обедна новинарска емисия, но не споменаха неделните събития в Чарлстън. Прибрах се и взех продължителна гореща вана.

За пътуването си приготвих тъмносиния костюм. После, все още по бельо, се захванах да си събирам багажа. Сложих в малката ръчна чанта един кат дрехи, нощница; тоалетните принадлежности, храната, две книжки и повечето от парите в брой. Трябваше пак да пратя румсървиса за ножица, с която да режа етикети и опаковки. До два следобед бях приключила — макар че малкото куфарче бе пълно само до половината и трябваше да натъпча в него и едно одеяло, което намерих в килера, за да не се разместват нещата вътре. Полегнах да дремна малко преди повиканата за 4:15 лимузина да ме закара до летището. Беше истинска наслада да гледам черните цифри, които плавно се сменяха на сивия екран на новия ми будилник. Нямах и най-малка представа как работи тази дреболия. Доста неща от тази последна четвърт на двайсети век хич и не ги разбирам, но това е без значение. Заспах с усмивка на уста.

 

Летището на Атланта приличаше на всяко едно от другите летища, където съм била — а съм ги обиколила кажи-речи всичките. Липсваха ми големите гари отпреди няколко десетилетия: мраморната, заляна от слънце величественост на „Гранд Сентрал“ в разцвета й, откритото великолепие на берлинския довоенен терминал, дори архитектурната безвкусица и селяшки хаос на бомбайската гара „Виктория“. Летището на Атланта бе образец на просташкото пътуване: безкрайни коридори с плочки, пластмасови ляти седалки, редици телевизионни монитори, оповестяващи приглушено пристигащите и заминаващи полети. Коридорите бяха пълни с блъскащи се бизнесмени и шумни, потни семейства в пастелни парцали. И това нямаше значение. След двайсет минути щях да съм свободна.

Вече си бях прекарала багажа, с изключение на ръчната ми чанта и чантичката. Един работник от авиолиниите ме извози с малка електрическа количка по протежение на коридора. Всъщност артритът ми ме притесняваше и краката наистина ужасно ме боляха от неделните упражнения. Отново проверих в залата за заминаващи, уверих се, че в моята част от първа класа няма пушачи, и седнах да изчакам последните пет минути преди качването.

— Госпожица Фулър. Мелани Фулър. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон.

Стоях вкочанена и слушах. Обществената комуникационна система бърбореше неспирно от самото ми пристигане, викаше хора, заплашваше, че коли са оставени в зоната за зареждане и ще бъдат глобени и откарани с паяк, отказваше отговорност за религиозните фанатици, които гъмжаха из терминала като глутници памфлетни чакали. Естествено, че беше грешка! Ако името ми наистина е било изречено, щях да съм го чула и по-рано. Стоях изправена, едва дишах — и слушах как безполовият глас минава през литания записани имена. Донякъде се отпуснах, когато чух за госпожица Рене Фулър. Беше съвсем нормална грешка. Нервите ми бяха обтегнати дни наред, седмици даже. Това Събиране ми бе заседнало в главата от ранна есен.

— Госпожица Фулър. Мелани Фулър. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон.

Сърцето ми спря за секунда. В гърдите ми се обади болка, когато мускулите се стегнаха. Някаква грешка е. Името се среща достатъчно често. Сигурна съм, че не съм чула правилно…

— Госпожа Страун. Биатрис Страун. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон. Господин Бергстрьом. Харълд Бергстрьом…

Секунда-две бях сигурна — напълно убедена — че ще припадна точно там, насред залата за презокеански полети на „Трансуърлд Еърлайнс“. Сведох глава, докато синьо-червената зала се въртеше извън фокус и милиарди дребни точици танцуваха в периферията на зрението ми. После се изправих и тръгнах, притиснала към гърдите си чантичката, торбата и ръчната чанта. Някакъв мъж със син блейзър и пластмасова табелка с името, му мина наблизо и аз го хванах за ръката.

— Къде е? Той ме зяпна.

— Белият телефон — изсъсках. — Къде се намира?

Той ми посочи близката стена. Приближих апарата, сякаш е пепелянка. За минута — цяла вечност — не можах да го вдигна. Накрая оставих ръчната чанта, вдигнах слушалката и прошепнах новото си име в нея. Непознат глас каза:

— Госпожа Страун? Един момент, моля. Имате обаждане.

Стоях неподвижна, докато белият шум на свързвани разговори отекваше в ушите ми. Когато се чу глас, той също беше кух, празен, отекващ, сякаш идваше от тунел или празна стая. Или от гроб. Познавах много добре този глас.

— Мелани? Мелани, скъпа, Нина е… Мелани? Скъпа, Нина се обажда…

Изтървах слушалката и отстъпих назад. Шумът и гмежта наоколо оредяваха, а накрая се превърнаха в далечен, несвързан тътен. Струваше ми се, че гледам от другия край на дълъг тунел към малки фигурки, които се суетят насам-натам. Обърнах се, обзета от паника, и се затичах по коридора, забравяйки ръчната чанта, забравяйки парите в нея, забравяйки полета си, забравяйки всичко, освен мъртвешкия глас, който дрънчеше в ушите ми като писък в нощта.

Когато приближих входа на терминала, един мъж с червена шапка забърза към мен. Не се и замислих. Погледнах към бързащия негър и той падна на пода. Не вярвам друг път да съм Ползвала някого така брутално или набързо. Мъжът се гърчеше в хватката на масиран инсулт, удряйки непрекъснато лицето си в плочките. Изнизах се през отварящите се автоматично врати, докато останалите хора наоколо тичаха към гърчещия се червеношапковец.

Стоях на тротоара и неуспешно се опитвах да се преборя с въртопите на паниката и объркването, които ме връхлитаха. Всяко приближаващо ме лице заплашваше да се разтвори в бледата и усмихната смъртна маска, която отчасти очаквах да видя. Завъртях се, притиснала чантата и торбата към гърдите си, патетична старица на ръба на истерията.

Мелани? Скъпа, Нина е…

— Такси, госпожо?

Подскочих от изненада. Зелено-бялото такси бе спряло до мен, без изобщо да го забележа. И други чакаха зад него в специалната лента за таксита. Шофьорът беше бял, около трийсетте, гладко избръснат, но с онази прозрачна кожа, на която се вижда растящата за утре брада.

— Такси требе ли ви?

Кимнах и се замъчих с вратата. Шофьорът се наведе и ми я отвори. Купето миришеше на застоял цигарен дим, пот, пластмаса и урина. Завъртях се да погледна през задния прозорец, докато полека отлепяхме от тротоара. Зелени квадратчета светлина минаваха покрай прозореца и задния калник на таксито.

Не бих могла да определя дали някоя от другите коли не ни следва. Движението бе страхотно натоварено.

— Питах, накъде сме? — подвикна шофьорът.

Примигнах.

Съзнанието ми беше съвсем празно.

— Към центъра? — попита той. — Някой хотел?

— Да — все едно не говорех същия език.

— Кой да е?

Зад лявото ми око избухна страхотна болка. Усетих я как протича по черепа ми към врата и после изпълва тялото ми като течен огън. За секунда не можех и да дишам. Седях там, стисках чантата си и торбата и чаках болката да отмине.

— …или к’во? — попита шофьорът.

— Моля? — гласът ми дрезгавееше като мъртви царевици, люляни от сух вятър.

— Да ’зема ли магистралата или к’во?

— „Шератън“ — думата представляваше безсмислен набор звуци за мен. Болката започна да отслабва, оставяйки след себе си киселини и гадене.

— В центъра или на летището?

— Централния — отвърнах, като си нямах представа за какво се споразумяваме.

— Хубу.

Отпуснах се на студената пластмаса. Ивици светлина минаваха през отвратителното купе на таксито с хипнотизиращ ритъм и аз се съсредоточих върху забавянето на дишането си. Съскането на гумите по мокрия асфалт полека заглуши бръмченето, което изпълваше ушите ми.

Мелани, скъпа…

— Как се казваш? — прошепнах.

— Ъ?

— Как се казваш? — поисках да знам.

— Стив Лентън. Пише го ей тука на картата. Защо?

— Къде живееш?

— Защо?

Беше ми писнало от този. Натиснах. Дори през главоболието, даже през въртопите на гаденето, натисках. Ударът беше достатъчно силен да го накара да се превие над волана за няколко секунди, след което му позволих да се изправи и да върне вниманието си върху пътя.

— Къде живееш?

Образи, картини, жена с мазна руса коса пред някакъв гараж. С думи.

— Беула Хайтс — гласът на шофьора бе равен.

— Далеч ли е оттук?

— Петнайсетина минути?

— Сам ли живееш?

Мъка. Загуба. Ревност. Изпълнен с болка образ на русата със сополиво дете в ръце, гневни гласове, червена рокля, която се отдалечава по алеята. Последен поглед към нейния вагон в метрото. Самосъжаление. Думи от кънтри песен, които са много верни.

— Ще идем там — реших. Струва ми се, че го казах и на глас. Затворих очи и се вслушах в съскането на гумите по мокрия асфалт.

 

Къщата на шофьора бе тъмна. Бе копие на останалите разбрицани къщурки, които бяхме подминали в този квартал — тухлени стени, един-единствен „панорамен прозорец“, който гледа към минаващия за двор миниатюрен правоъгълник, гараж, голям колкото цялата къща, взета заедно. Никой не ни видя, докато приближавахме. Шофьорът отвори вратата на гаража и вкара таксито вътре. Там имаше също и „Буик“ нов модел тъмносин или черен, не обърнах внимание на слабата светлина. Накарах го да извади другата кола на алеята и после да се върне. Оставихме двигателя на таксито да работи. Шофьорът свали вратата на гаража надолу.

— Покажи ми къщата — казах меко. Беше не по-малко предвидима, отколкото депресираща. В мивката бяха отрупани мръсни чинии, чорапи и бельо обсипваха пода на банята, вестници имаше навсякъде, а евтини картини на дечица със сърнешки очи съзерцаваха цялата тази бъркотия.

— Къде ти е пистолетът? — попитах. Не се налагаше да ровя, за да уточня дали притежава оръжие. Това беше Югът, в крайна сметка. Шофьорът примигна и ме поведе надолу по стълбите към слабо осветена работилница. По циментовите стени висяха стари календари и снимки на голи жени. Той кимна към малък метален шкаф, където имаше пушка, ловна карабина и два пистолета, увити в промаслен плат. Единият представляваше някакъв пистолет за стрелба по мишени с дълго дуло, еднозаряден, малък калибър. Другият ми беше по-познат — револвер трийсет и осми калибър, с тринайсетсантиметрово дуло, донякъде напомнящ за наследството на Чарлз. Сложих в пазарската си торба три кутии патрони и се върнахме горе в кухнята.

Той ми донесе ключовете за буика и ние двамата седнахме на кухненската маса, докато му съставя бележката, която да напише. Не беше много оригинална. Самота. Съжаления. Неспособност да продължава. Властите може и да забележеха липсващия пистолет и със сигурност щяха да търсят колата, но автентичността на бележката и избраният метод биха ликвидирали повечето съмнения във фалшификация. Или поне така се надявах.

Шофьорът се върна при таксито. Дори и за няколкото секунди, през които кухненската врата остана отворена към гаража, газовете насълзиха очите ми. Двигателят на таксито ми се струваше прекалено шумен. За последно видях шофьора, докато сяда изправен, стиска здраво волана с две ръце и отправя поглед към хоризонта на някаква невидима магистрала. Затворих вратата.

Трябваше да замина незабавно, но първо поседнах. Ръцете ми трепеха и имах конвулсии в десния крак, които пращаха артритни игли в бедрото ми. Стиснах пластмасовия плот на масата и затворих очи. Мелани? СКЪпа, Нина е… Нямаше начин да сбъркам този глас. Или Нина още ме преследваше, или си губех ума. Дупката на челото й беше колкото монета от двайсет и пет цента и идеално кръгла. Но нямаше кръв.

Прерових бюфетите в търсене на вино или бренди. Намерих само половин бутилка „Джак Даниълс“. Намерих също чиста стъклена чаша — и пих. Уискито ми изгори гърлото и стомаха, но ръцете ми не трепереха толкова, докато внимателно миех чашата и я връщах в бюфета.

За миг обмислих дали да не се върна на летището, но отхвърлих тази идея. Багажът ми вече трябваше да е на път за Париж. Можех да го догоня, като взема по-късния полет на „Пан Ам“, но дори и тогава мисълта да се кача на самолет ме караше да треперя. Уили, отпуснат, се обръща да говори с някой от спътниците си. После експлозията, писъците, дългото, мрачно падане към забравата. Не, в скоро време не смятах да летя със самолет!

Звукът от двигателя на таксито минаваше през вратата на гаража; глух, настоятелен тътен. Беше минал повече от половин час. Крайно време да потеглям.

Уверих се, че наоколо няма никой и затворих входната врата зад гърба си. Имаше нещо окончателно в щракването на ключалката. През дебелата врата на гаража едва чувах двигателя на таксито, докато се настанявах зад волана на буика. В първите панически секунди не можех да напъхам нито един ключ в запалването, но после опитах отново, взех се в ръце и двигателят с готовност заръмжа. Отне ми още минута да наглася седалката напред, да наместя огледалцето за задно виждане и да намеря ключа за осветлението. Не бях карала кола от много години. Дадох заден по алеята и бавно подкарах през криволичещите улици на предградието. Хрумна ми, че си нямам нито посока, нито алтернативни планове. Доскоро бях напълно погълната от вилата в Тулон и очакващата ме там личност. Що се отнася до Биатрис Страун, то тя беше нещо временно, пътно име. С трескав ужас осъзнах също, че ръчната чанта с дванайсет хиляди в брой бе останала до телефона в летището. Все още имах над девет хиляди долара в пътнически чекове в чантичката ми и в торбата, там бяха също паспортът и другите ми документи, но синият костюм, който носех, представляваше единствената дреха, с която разполагах сега. Гърлото ми се стегна, като си помислих за прелестните покупки, които бях направила сутринта. В очите ми напираха сълзи, но тръснах глава и — подкарах отново, щом светофарът се смени и някакъв кретен зад мен се разбибипка нетърпеливо.

Някак си съумях да открия откъде да се кача за Междущатското и поех на север. Поколебах се, когато видях зеления знак за изхода към летището. Моята чанта може би още седеше до телефона. Би било лесно да си уредя друг полет. Отминах табелата. Нищо на света не би ме накарало да стъпя отново в този добре осветен мавзолей, из който ме дебнеше гласът на Нина. Потреперих отново, когато нечакана пред очите ми се изправи картината от залата за заминаващи на TWA, където бях стояла преди два часа — цяла вечност. Накрая я бях видяла, с ръце, скръстени на чантата в скута й, сини очи и чело, белязано от дупка с размер на четвъртък, и разширяваща се синина, усмивката й широка и бяла. Зъбите й бяха заострени. Тя се канеше да се качи на самолета. Чакаше мен. Поглеждайки начесто в огледалото, смених лентите, ускорих и два пъти се спуснах по отклоненията само за да се върна в отсрещната рампа и да се кача пак на магистралата. Невъзможно беше да се каже дали някой ме следи, но според мен нямах опашка. Свалих леко прозореца и оставих студения нощен въздух да боцка бузата ми. Копнеех да си бях взела бутилката с уиски.

На знака пишеше: МЕЖДУЩАТСКО 85 СЕВЕР, ШАРЛОТ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА. Север. Мразех севера, недодяланите янки, сивите градове, пронизващия студ и лишените от слънце дни. Всеки, който ме познаваше, също би приел, че ще отхвърля северните щати, особено пък през зимата, и че ще ги избягвам с цената на живота си.

Последвах движението по рампата към следващата детелина за това отклонение. Светлоотразителни букви на надвисналия отгоре знак съобщаваха: ШАРЛЪТ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА, 500 КМ. / ДЪРАМ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА, 670 КМ. / РИЧМЪНД, ВИРДЖИНИЯ, 1080 КМ. / ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ, 1300 КМ.

Стиснала волана с цялата си сила, опитвайки се да съм в крак с налудничавата скорост на останалите, карах на север в нощта.

 

— Хей, госпожо!

Събудих се от раз и се взрях във видението, застанало на сантиметри от лицето ми. Ярката слънчева светлина осветяваше дълга, мазна коса, която почти скриваше мутра с чертите на гризач — малки, пъргави очички, дълъг нос, мръсна кожа и тънки, напукани устни. Видението се насили да се усмихне и за миг мернах остри, пожълтели зъби. Предният резец беше счупен. Момчето май нямаше даже седемнайсет години.

— Хей, госпожо, в моята посока ли отиваш?

Седнах и разтърсих глава. Слънцето от късната утрин топлеше приятно запечатаната кола. Огледах купето на буика и в първите секунди не можех да си спомня защо спя в кола, вместо в леглото у дома. После се сетих за миналата нощ на волана и ужасното тегло на умората, която накрая ме насили да вляза на този празен паркинг. Колко далеч бях стигнала? Смътно си спомнях, че съм минала изхода за Грийнсбъро, Северна Каролина, точно преди да спра.

— Госпожо? — съществото почука по прозореца с покрито с мръсотия кокалче.

Натиснах бутона да сваля стъклото, но не последва нищо. Клаустрофобията ме разтърси за секунда, преди да се сетя първо да завъртя ключа за запалването. Всичко в тази абсурдна кола бе на електрическа основа. Забелязах, че индикаторът за горивото сочи, че резервоарът е почти пълен. Спомних си, че през нощта съм спирала, пропуснала съм няколко бензиностанции, преди да намеря една, която да не е на самообслужване. Каквото ще да става, нямаше да си преглътна гордостта и да сляза сама да си налея бензина. Прозорецът се плъзна надолу със съскане.

— ’Зимаш ли стопаджии, госпожо? — гласът на момчето — носово скимтене — беше отвратителен, досущ като външния му вид. Носеше лекьосано военно яке и багажът му се състоеше от съвсем малка раница и спален чувал. Зад него колите се стрелкаха по Междущатското, а слънцето играеше по предните им стъкла. Внезапно изпитах освобождаващото усещане за игра на хокей в училище. Отвън момчето подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Къде точно отиващ? — попитах го.

— На север — отвърна то и сви рамене. Постоянно се изумявам как тъй сме допуснали под носа ни да израсне цяло поколение, което не може да отговори на един прост въпрос.

— Родителите ти знаят ли, че спиращ коли?

Той отново сви рамене, даже само манкира, като вдигна едното рамо — сякаш завършването на жеста би изисквало твърде много енергия. Веднага разбрах, че това хлапе почти със сигурност е избягало от къщи, вероятно е крадец и твърде вероятно би представлявало опасност за благодетеля, който прояви глупостта да го качи.

— Скачай — рекох и натиснах бутона да отключа вратата откъм пътника.

 

Спряхме да закусим в Дърам. Момчето се намръщи на снимките на пластмасовото меню и след това ми направи гримаса.

— Ъ, не мога… тъй де, нямам пари за тая работа. Нали знаеш, уж имам достатъчно да стигна до чичо и тъй нататък…

— Няма проблем — казах му. — Това ще е от мен!

Според идеята, би трябвало да си мисля, че се е запътил към дома на чичо му във Вашингтон. Когато отново го попитах накъде точно е тръгнал, той ми се намръщи с един от невестулковите си погледи и зададе ответен въпрос:

— А ти къде точно отиваш?

Когато предложих Вашингтон за крайна цел на пътуването ми, той ме награди с още един проблясък на пожълтелите си от никотин зъби и възкликна:

— О-усупер, тамън там живее чичка ми. Натам съм тръгнал, при чичата. Във Вашингтон. О-усупер.

Сега момчето измрънка поръчката си на сервитьорката и се сгърби да поиграе с вилицата си. Както и при много други младежи, които срещах в последно време, не можех да отгатна дали момчето в действителност е малоумно или е просто ужасно зле образовано. Повечето от населението под трийсет години спада или към едната, или към другата категория.

Отпих от кафето си и попитах:

— Та казваш, че името ти е Винсент?

— Аха — момчето сведе лице към чашата си като продрискан кон. Шумовете не бяха много по-различни.

— Много сладко име. Винсент кой?

— Ъ?

— Как ти е фамилията, Винсент?

Момчето отново и отново опъваше устни към чашата, за да спечели време за размисъл. Стрелна ме с погледа си на невестулка.

— Ъ-ъ-ъ… Винсент Пиърс.

Кимнах. Момчето почти каза Винсент Прайс! Бях срещала Прайс веднъж на търг на картини в Мадрид, в края на шейсетте. Беше много галантен мъж, наистина изискан, с големи, меки ръце, които никога не се спираха. Говорихме за изкуство, готварство и испанската култура. По това време Прайс купуваше оригинални картини за някаква чудовищна американска компания. Сметнах го за много приятен човек. Години по-късно научих за ролите му в онези гнусни филми на ужасите. Може би дори са работили заедно с Уили известно време?

— И пътуваш на стоп към дома на чичо си във Вашингтон?

— Аха.

— Коледна ваканция, без съмнение — казах. — Училището сигурно е разпуснато.

— Аха.

[# Американски актьор, известен с ролите си във филмови адаптации по разкази на Едгар Алън По. — Бел. ред.]

— В коя част на Вашингтон живее чичо ти?

Винсент отново се сгърби над чашата си. Косата му висеше като плетеница мазни лози. На всеки няколко секунди той вдигаше апатично ръка и бръсваше някой кичур от очите си. Жестът беше настойчив и влудяващ като тик. Познавах това бандитче по-малко от час и маниерите му вече ме подлудяваха.

— Някое предградие, навярно? — помогнах му аз.

— Аха.

— Кое точно, Винсент? Има доста предградия около Вашингтон. Може би ще минем оттам и мога да те хвърля. Някой от по-скъпите райони ли е?

— Аха. Чичо ми, тоя има доста мангизи. Цялата ми рода е богата, знайш ли к’во.

Не можах да се удържа да не погледна мръсното му военно яке, сега разкопчано да покаже парцалив черен пуловер. Изцапаните му джинси на места бяха износени до дупки. Знам, разбира се, че дрехите не значат нищо напоследък. А Винсент като нищо можеше да е внук на Дж. Пол Гети и да поддържа такъв гардероб. Спомних си колосаните копринени костюми, които носеше моят Чарлз. Спомних си великолепното облекло на Роджър Харисън за всички случаи; пътна шапка и костюм и за най-късата екскурзия, бричове за езда, тъмна връзка и смокинг за вечерни събирания. Америка със сигурност бе достигнала егалитарианското дъно, ако се съди по дрехите. Бяхме свели шивашките услуги за цялата нация до раздърпаните, мръсни парцали на най-нисшия деноминатор на обществото ни.

— Чеви Чейс? — предположих.

— Ъ? — Винсент ми се намръщи.

— Предградието. Да не е Чеви Чейс? Той поклати глава.

— Бетезда? Силвър Спрингс? Такома Парк?

Винсент смръщи вежда, сякаш обмисляше чутите имена. Канеше се да заговори, когато го прекъснах.

— О, знам — възкликнах. — Чичо ти е богат, сигурно живее в Бел Еър. Така ли е?

— Аха. Точно тъй — съгласи се Винсент, облекчен. — Туй е мястото.

Кимнах. Пристигнаха чаят и филийката ми. Яйцата с кренвирш и сос, шунка и гофрета бяха сложени пред него. Ядохме в мълчание, нарушавано само от мляскането му.

 

След Дърам Междущатско 85 отново зави на север. Пресякохме Вирджиния по-малко от час, след като приключихме със закуската. Когато бях момиченце, семейството ми често ходеше до Вирджиния, на гости при роднини и приятели. Обикновено взимахме влака, но любимият ми начин на пътуване беше с малкият но удобен нощен пътнически кораб, който приставаше в Нюпорт Нюз. Сега открих, че карам на север огромния и немощен буик по четирилентово шосе, слушам госпъл по радиото и оставям прозореца си леко отворен, за да разсейва миризмата на пот и изсъхнала урина, която излъчваше спящият ми пътник.

Бяхме подминали Ричмънд и клонеше към късен следобед, когато Винсент се събуди. Попитах го дали иска да покара малко. Ръцете и краката ме боляха от усилието да съм в крак с движението. Никой не спазваше ограничението на скоростта. Очите ми също бяха уморени.

— Хей, аха. Тъй де, сигурна ли си? — подпита ме хлапето.

— Да — потвърдих. — Ако караш внимателно, разбира се!

— Аха, ясно.

Намерих отбивка, където да си сменим местата. Винсент караше с твърдо сто и трийсет в час, облегнал небрежно ръка на кормилото, а очите му бяха така притворени, че за миг се уплаших да не би да е заспал. Ободрих се с мисълта, че съвременните автомобили са достатъчно прости да ги кара и шимпанзе. Нагласих си седалката колкото се може по-назад в легнало положение и затворих очи.

— Събуди ме, когато стигнем Арлингтън, ако обичаш, Винсент! Той изсумтя. Бях си сложила чантата между двете предни седалки и знаех, че той алчно я гледа. Не успя да отклони достатъчно бързо очи, когато извадих малката пачка банкноти да платя закуската. Поемах риск с тази дрямка, но бях много уморена. Някакво вашингтонско радио свиреше концерт на Бах. Съскането на гумите и нежният шум от другите коли ме упоиха за сън за по-малко от минута.

 

Отсъствието на движение ме събуди. Събудих се незабавно, напълно нащрек — както хищникът се събужда при приближаването на плячката си.

Бяхме паркирали на недовършена отбивка. Вечерните лъчи на зимното слънце предполагаха, че съм спала около час. Натовареното движение пък предполагаше, че сме близо до Вашингтон. Сгъваемият нож в ръката на Винсент намекваше за тъмни мисли. Той отклони вниманието си от броенето на пътническите ми чекове. Безстрастно отвърнах на погледа му.

— Трябва да ми ги разпишеш — прошепна той. Спокойно се взирах в него.

— Трябва да ми подпишеш тия шибани боклуци — изсъска моят стопаджия. Косата му падна в очите и той я бръсна. — Тряба да ми ги подпишеш сега.

— Не.

Очите на Винсент се разшириха от изумление. Слюнка пръсна по тънките му устни. Би ме убил тогава, струва ми се, посред бял ден, при все натовареното движение на няма и пет метра от нас и без да има къде да скрие трупа на старицата, освен в Потомак, но — дори и скъпият тъп Винсент бе способен да разбере това — му трябваше моят подпис на чековете.

— Слушай, дърта чанто — каза той и стисна ревера на роклята ми, — ще разпишеш тези шибани чекове или ще ти отрежа шибания нос от шибаното лице. Разбра ли, чанто? — той поднесе стоманеното острие на няколко сантиметра пред очите ми.

Сведох поглед към мръсната ръка, която стискаше роклята ми, и въздъхнах. За един кратък миг си спомних как влизам преди трийсетина години в хотела си и намирам плешив, но симпатичен господин във вечерен костюм да рови в кутията ми с бижута. Този крадец се беше усмихнал иронично и ми се поклони отсечено, когато го залових на местопрестъплението. Как щяха да ми липсват благородството му, лекотата на Употребата и тихата ефикасност, с които не можеше да се сравнява каквато и да е дресировка.

— Хайде — изсъска мръсният юноша, който ме държеше. Той плъзна острието към бузата ми и допълни: — Направо шибано си го просеше! В очите му бляскаха искри, които нямаха нищо общо с парите.

— Да — казах. Ръката му спря насред движението. В продължение на няколко секунди той се бореше с мен, а вените изпъкнаха на челото му. Гримасничеше и очите му се разшириха, докато ръката му се накланяше, обръщаше и насочваше острието на ножа обратно към собственото му лице.

— Време е да започваме — казах меко.

Наточеното като бръснач острие се обръщаше, докато не застана вертикално. То се плъзна между тънките устни, между петносаните и потрошени предни зъби.

— Време е да се учим — додадох меко.

Острието се вряза, кълцайки венците и езика. Устните на Винсент се извиха назад и после се затвориха върху стоманата. Острието се напои с кръв, когато върхът докосна мекото небце.

— Време е да се учим — усмихнах се аз и започнах с първия урок.

15
Вашингтон,
събота, 20-и декември 1980

Саул Ласки стоя неподвижен над двайсет минути, загледан в момичето. Тя отвръщаше на погледа му без да мига, също тъй неподвижна застинала във времето. Носеше сламена шапка, леко килната към темето, и сива престилка над проста бяла риза. Косата й беше руса, а очите — сини. Бе скръстила ръце на гърдите си и лактите й стърчаха с тромавата грация на детска непохватност.

Някой мина между него и картината и Саул отстъпи, като се премести малко настрани, за да получи по-добра видимост. Момичето със сламената шапка продължи да се взира в празното пространство, където бе стоял. Той не знаеше защо тази картина го трогва толкова — повечето от работите на Мари Касат му се струваха прекалено сантиментални, бяха просто леко замазани пастелни цапаници, но точно тази го бе трогнала до сълзи, когато за пръв път дойде в Националната галерия преди почти двайсет години. Сега нито едно пътуване до Ню Йорк не бе съвършено, ако не отиде на поклонение при Момичето със сламената шапка. Мислеше си, че може би това пълничко, лице и изпълнен с копнеж взор му връщат присъствието на сестра му Стефа — умряла от тиф по време на войната — макар че косата на Стефа бе много по-тъмна, а очите й изобщо не бяха сини.

Саул обърна гръб на картината. Всеки път, когато посещаваше музея, си обещаваше да разгледа новите отдели, да прекара повече време при съвременното творчество… и винаги оставаше твърде дълго тук, с момичето. „Следващия път“ — помисли си.

Минаваше един следобед и тълпата в ресторанта на галерията оредяваше, когато той стигна входа и спря там да огледа масите. Веднага забеляза Аарон, седнал на малка масичка до ъгъла, с гръб към високо растение в саксия. Саул му махна и се присъедини към младежа.

— Здравей, чичо Саул!

— Здрасти, Аарон!

Племенникът му се изправи и го прегърна. Ласки се ухили, стисна момчето през раменете и го огледа. Вече не беше момче. Аарон трябваше да навърши двайсет и шест през март. Вече не беше момче, може би, но все още бе слаб и Саул видя на лицето му усмивката на Давид, обърнатата нагоре извивка на мускула във всяко ъгълче на устата, само че тъмните къдрици и големите очи, които надничаха към него иззад очилата, бяха на Ребека. В тъмната кожа и високите скули обаче имаше наследство, което си беше лично от Давид, сякаш допълнителна черта от сабра, роден в Израел евреин. Аарон и близнакът му Исак бяха на по тринайсет, твърде дребни за възрастта си, когато избухна Шестдневната война. Саул пристигна в Тел Авив, закъснял с пет часа да се присъедини към воюващите, пък ако ще и само като лекар, но не и прекалено късно, че да не чуе как малките Аарон и Исак разказват и преразказват преживелиците на техния по-голям брат Абнър, капитан от Военновъздушните сили. Освен това Саул изслуша и цял куп допълнителни подробности за смелостта на братовчеда на Аарон и Исак — Хаим — който предвождал батальона си на Голанските възвишения. Две години по-късно младият Абнър бе мъртъв, улучен от египетски SAM по време на войната за изтощение, а на следващия август дойде и редът на Хаим да умре. Той стана жертва на погрешно взривена израелска мина по време на войната Йом Кипур. Аарон навършваше шестнайсет онова лято, страдаше от астма и това го отърва от казармата. Давид, баща му, прецакваше всеки план, който малкият измисляше, за да влезе в армията.

Аарон си бе поставил за цел да стане командос или патрулен като брат си Исак. Когато всички служби го отхвърлиха заради астмата и лошото зрение, момчето завърши колеж… и изигра последната си карта. Отиде при баща си и го помоли — умоляваше Давид! — да използва старите си връзки в разузнавателните служби, за да му намери работа. Така влезе в Мосад през юни 1974-а.

Не премина подготовка за полеви агент; Израел имаше твърде много бивши командоси и други герои на служба в Мосад, за да се нуждае за подобна изтощителна работа от точно този слабичък, умен младеж, който вечно се на ръба на разболяването. Аарон получи стандартната подготовка за самозащита и боравене с онестрелно оръжие, дори доби някакъв опит в използването на малката „Берета“ двайсет и втори калибър, каквито прилагаше Мосад по онова време, но истинският му талант се криеше в криптографията. След три години работа в комуникациите на Тел Авив и още една година на полето някъде в Синай, Аарон дойде във Вашингтон да работи със специалната група в израелското посолство. Фактът, че е син на Давид Ешкол, никак не вредеше на шансовете му за подобно назначение.

— Та как си, чичо Саул? — попита Аарон на иврит.

— Добре — отвърна Саул. — Говори на английски, моля те.

— Няма проблем — в гласа на момчето не се забелязваше и следя 0т акцент.

— Как са баща ти и брат ти?

— По-добре, отколкото когато говорихме за последно — отвърна Аарон. — Докторите смятат, че татко ще може да изкара известно време на фермата това лято. Исак беше повишен в полковник.

— Чудесно, чудесно — кимна Саул. Хвърли поглед към трите папки които племенникът му бе поставил на масата. Опитваше се да измисли някакъв начин да обърне събитията така, че да не въвлече момчето в тази история, като същевременно успее да измъкне цялата информация, която Аарон евентуално бе събрал.

Все едно четящ мислите му, племенникът се наведе напред и прошепна властно:

— Чичо Саул, за какво точно става дума?

Саул примигна. Преди шест дни се беше обадил на Аарон и го бе помолил да събере, ако е възможно, информация за Уилям Бордън или местонахождението на Франсис Харингтън. Глупава постъпка, всъщност; през всичките тези години щателно бе избягвал да се обръща към семейството или семейните връзки, но беше разстроен от мисълта, че младият Харингтън е изчезнал и отчаян, че ако иде в Чарлстън, може да изпусне някое жизненоважно късче информация за Бордън — за своя Полковник. Аарон му се обади по защитена от подслушване линия и попита:

— Чичо Саул, става дума за твоя немски офицер, нали? Психиатърът не отрече. Всички в семейството знаеха за вманиачаването на чичо Саул по неизвестния нацист, когото срещнал в лагерите по време на войната.

— Нали знаеш, че Мосад не може да действа легално в САЩ — допълни Аарон. Чичо му нямаше какво да каже по въпроса и мълчанието му издаваше всичко. Беше работил с бащата на Аарон, когато „Ирагун Зваи Ле’уми“ и „Хагана“ бяха незаконни и дейни, купуваха американски оръжия и оръжейни заводи, които парче по парче биваха прекарвани в Палестина, за да бъдат сглобени и готови за действие, когато арабските армии неизбежно ще плъпват през границите на новородената ционистка държава.

— Добре — отвърна Аарон на мълчанието му. — Ще направя каквото мога.

Саул примигна отново и си свали очилата, за да ги избърше с кърпичка.

— Nu, какво мислиш? — попита. — Интересуваше ме този човек Бордън. Едно време Франсис ми беше ученик. Замина за Лос Анджелис да открие нещо за него. Вероятно да души около развод, кой знае? Когато Франсис не се върна навреме и се чу, че господин Бордън бил умрял, един приятел ме помоли за помощ. Сетих се за теб, Аарон!

— А-ха — промърмори младежът. Взря се изпитателно в чичо си, накрая поклати глава и въздъхна. Огледа се, за да е сигурен, че няма никой на разстояние за подслушване и надникна зад гърба на Саул. После отвори първата папка.

— Излетях за Лос Анджелис в понеделник — поде Аарон.

— Нима! — Саул остана изумен. Беше имал предвид племенникът му да звънне няколко телефона от Вашингтон, да използва каквито там умни компютри има в израелското посолство напоследък — особено в кабинета, където работеха шестима агенти на Мосад — и може би дори да надникне в израелските или американските тайни досиета. Но не очакваше момчето да хукне за Западния бряг още на следващия ден.

Аарон махна с ръка.

— Никакви проблеми — каза. — Имам насъбрани цели седмици неизползвана отпуска. А и откога не си ни молил за нещо, чичо Саул? Винаги само даваш, и даваш, и даваш — още откакто бях дете. Парите от Ню Йорк ме издържаха в университета в Хайфа, макар че и ние можехме да си го позволим. И какво, ти да ме помолиш за някоя дреболия, а аз да не я свърша?

Саул потри челото си.

— Ти не си Джеймс Бонд, Моди — каза, като използва детинския прякор на Аарон. — Освен това Мосад не действа легално в Щатите.

Племенникът не реагира.

— Беше почивка, чичо Саул! — възрази. — Та искаш ли да чуеш какво съм свършил през почивката, или не?

Саул кимна.

— Така, тук е бил отседнал твоят господин Харингтън — Аарон плъзна една черно-бяла снимка на хотел в Бевърли Хилс. Психиатърът остави снимката на масата, докато я оглеждаше, после му я плъзна обратно.

— Не научих почти нищо — допълни племенникът му. — Той се е регистрирал на осми декември. Една сервитьорка запомнила, че червенокос младеж, който съвпада с описанието на Харингтън, закусил в кафенето на хотела в девет сутринта. Портиерът мисли, че е видял човек, каращ жълт „Датсун“ като наетия от Харингтън, да оставя колата на хотелския паркинг около три следобед същия вторник. Но не е сигурен — Аарон плъзна още два листа по масата. — Ето фотокопия от една вестникарска статия… само един абзац… и полицейски доклад. Жълтият „Датсун“ бил намерен паркиран близо до офиса на „Херц“ на летището в сряда, десети. Хората от „Херц“ в крайна сметка накарали майката на Харингтън да плати просрочването. Анонимен паричен чек за 329.48 долара хотелска сметка пристигнал по пощата в понеделник, 15-и. Същият ден, когато се озовах там. Пликът беше пуснат от Ню Йорк. Да знаеш нещо за това, чичо Саул?

Психиатърът го погледна.

— Не мисля — кимна Аарон. Затвори папката. — Но онова, което е наистина странното в случая, е, че асистентите на половин ден на Харингтън в аматьорската му детективска агенция — Денис Лиланд и Селби Уайт — са били убити при автомобилна катастрофа същата седмица. Петък, дванайсети декември. Карали от Ню Йорк за Бостън, след като провели междуградски разговор… Какво има, чичо Саул?

— Нищо.

— За момент като че ли ти призля. Знаеше ли за тези двамата? Уайт е ходил с Харингтън в Принстън… той е от рода Уайт в Хаянис Порт.

— Веднъж съм го срещал — уточни Саул. — Давай нататък! Аарон намръщено погледна чичо си. Той пък си припомни същото изражение от времето, когато момчето не беше сигурно в истинността на фантастичните приказки преди лягане, които му разказваше.

— Е, каквото и да се е случило, изглежда много професионално — заключи Аарон. — Понякога американските престъпни семейства — новата Мафия — правят такива неща. Три изстрела. Много чисто. Две тела, автомобилна катастрофа; камионът, който ги прегазил на пътя, все още се търси. Третото тяло е изчезнало. Но въпросът е какво е вършел Франсис Харингтън в Калифорния, та толкова да притесни професионалистите — ако изобщо е била мафията — че да тръгнат да правят нещата по стария си начин? И защо и тримата? Лиланд и Уайт са имали истинска работа, тяхното моткане с полулегалната детективска агенция на Харингтън е било по-скоро… ами, по някоя задача за уикенда. Агенцията е имала три случая тази година, двата са работа покрай развода на приятели. Третото е загуба на време, докато се е опитвал да издири биологичните родители на някакъв нещастен стар глупак — четирийсет и осем години, след като са го изоставили…

— Откъде научи всичко това? — попита меко Саул.

— Говорих със секретарката на Франсис, която е на половин работен ден. Посетих офиса му една вечер, след като се върнах в сряда.

— Взимам си думите назад, Моди. Ти си истински Джеймс Бонд.

— А-ха — съгласи се Аарон. Огледа се. В ресторанта вече не сервираха обяд и хранещите се оредяваха. Хората полека-лека си тръгваха. Бяха останали достатъчно, за да не бият Саул и племенникът му на очи, но все пак поне на пет-шест метра около тях нямаше жива душа. Някъде в подземния коридор извън ресторанта се разплака дете с глас като клаксон.

— Още нищо не си чул, чичо Сам — каза Аарон с най-добрата си имитация на каубойски провлачен говор.

— Давай!

— Секретарката каза, че Харингтън получавал много обаждания от човек, който никога не се представял — съобщи му Аарон. — Полицията иска да знае кой е бил той. Тя им казала, че не знае… и Харисън няма записки по случая, освен за пътните разноски и разни такива. Какъвто и да е случаят, този нов клиент натоварил Франсис достатъчно, за да му потрябва помощта на старите му колежански приятелчета.

Беше ред на Саул да измърмори:

— А-ха…

Аарон отпи от кафето си.

— Ти каза, че Харингтън е стар твой студент, чичо Сам. Но няма и следа от него в записите на Колумбийския.

— Посети два курса — обясни психиатърът. — Война и човешко поведение и Психология на насилието, Франсис не е отпаднал от Принстън заради глупост… брилянтен е и е бил отегчен. Моите лекции не го отегчаваха. Сега продължавай, Моди!

Устата на Аарон се сви в съсредоточена гримаса, която напомни на Саул за най-упоритото изражение на Давид Ешкол, когато те двамата спореха за морала на партизанската война късно в ярките нощи във фермата извън Тел Авив.

— Секретарката казала на полицията, че клиентът на Харингтън звучал като евреин — допълни Аарон. — Тя ми заяви, че винаги може да различи евреите по начина им на говорене. Този й звучал като чужденец. Немец или унгарец, най-вероятно.

— Nu?

— Ще ми кажеш ли какво става, чичо Саул?

— Не точно сега, Моди! И аз самият не знам още.

Устните на племенника му останаха свити. Той почука по другите две папки. Бяха по-дебели от първата.

— Събрал съм тук и още доста неща, които са много по-обхватни от задънената улица с Харинггън — заяви. — Струва ми се, че размяната ще е честна!

Саул леко вдигна вежди.

— Значи сега става дума за размяна, а не за услуга? Аарон въздъхна и отвори втората папка:

— Бордън, Уилям Д. Вероятно роден през август 1906 година в Хъбард, Охайо, но няма никакви документи между акта за раждане от 1906 година и внезапен потоп от карти за обществено осигуряване, шофьорски книжки и тъй нататък, издадени от 1946 година насам. Това е нещо, на което компютрите на ФБР обикновено обръщат внимание, но като че ли в този случай никой не се е интересувал. Предполагам, че ако проверим гробищата около Хъбард, Охайо… където и да е това, по дяволите… ще намерим малка надгробна плоча за бебето Били Бордън, нека ангелите му пеят в рая, и тъй нататък, и тем подобни. Премества се в Ню Йорк една година по-късно. Който и да е той, имал е пари. Бил е от онези, потайните меценати на бродуейските пиеси през 48-а и 49-а. Купувал е с големите момчета, но не е хапвал и пийвал с тях, както изглежда… Или поне не успях да намеря слухове за него в старите вестници и нито един от старите доносници, работили за някои от древните продуценти и агенти, не си го спомня. Както и да е, Бордън заминава за Лос Анджелис през 1950-а, продуцира първия си филм същата година и оттогава постоянно е в сянка. Като че ли излиза от прикритие — поне донякъде — през шейсетте. Холивудските пророци го наричат Швабата и Големия Бил Бордън. От време на време прави по някое парти, но никога не вдига достатъчно шум, за да докара ченгетата. Човекът е светец… никакви пътни нарушения, никакви глоби за неправилно паркиране… нищо. Или е така, или има достатъчно кеш да изтрие от записите всичко по-гнусно. Как смятащ, чичо Саул?

— Какво друго намери?

— Нищо — отвърна Аарон. — Нищо, като изключим разни боклуци от студиата, снимка на портата на вилата на хер Бордън в Бел Еър… къщата не се вижда… и изрезки от „Лос Андежелс Таймс“ и „Върайъти“ за смъртта му в онази авиокатастрофа миналата неделя.

— Може ли да погледна, ако обичаш? — попита Саул. Когато той свърши с прочита, племенникът му попита тихо:

— Това твоят немец ли е бил, чичо Саул? Твоят Полковник?

— Вероятно — отвърна психиатърът. — Ще ми се да бях сигурен.

— И си пратил Франсис Харинггън да го търси същата седмица, когато Бордън умира при експлозията на самолета?

— Да.

— И твоят бивш студент и двамата му поддръжници умират в рамките на същия тридневен период?

— Не знаех за Денис и Селби, докато не ми каза — възрази Саул. — Нямах ни най-малка представа, че може да са в опасност!

— Заплашени… от кого? — притисна го Аарон.

— Наистина все още не знам! — въздъхна чичо му.

— Кажи ми каквото знаеш, чичо Саул. Може би ще успеем да помогнем.

— Вие?

— Леви. Дан. Джак Коен и господин Бергман.

— Хората от посолството?

— Джак ми е супервайзър, но и приятел — уточни Аарон. — Кажи ни какво става и ще ти помогнем!

— Не — отвърна твърдо Саул.

— Не можеш или не искаш да ми кажеш нещо повече? Саул се огледа през рамо.

— Ресторантът затваря след няколко минути. Да идем ли другаде? Мускулчетата в ъглите на устата на Аарон се свиха.

— Трима от тези тук… онази двойка до входа и младежът близо до теб… са от нашите хора. Ще останат толкова, колкото решим, че е нужно!

— Значи вече си им казал?

— Не, само на Леви. Той тъй или иначе направи снимките.

— Какви снимки?

Аарон извади една снимка от третата и последна папка. На нея бе изобразен дребен човек с тъмна коса, риза с отворена яка и кожено сако, тъмни прихлупени очи и злобна уста. Пресичаше тясна улица, палтото му беше разкопчано и се вееше зад гърба му.

— Това кой е? — попита Саул.

— Харъд — отвърна племенникът му. — Тони Харъд.

— А, сътрудникът на Уилям Бордън — сети се Ласки. — Споменаваха го в статията във „Върайъти“!

Аарон му показа още няколко снимки от същата папка. Харъд стоеше пред вратата на гараж с кредитна карта в ръка, очевидно се канеше да я пъхне в малкото устройство, окачено на тухлената стена. Саул беше виждал и друг път такива секретни ключалки.

— Къде е правена снимката?

— В Джорджтаун, преди четири дни.

— Този Джорджтаун? — изуми се Саул. — Че какво е правил във Вашингтон? Какво правехте, та сте го снимали?

— Леви го снима — уточни Аарон с усмивка. — Аз присъствах на погребалната служба на гоподин Бордън във форест Лоун, в понеделник. Тони Харъд произнесе реч. С малка проверчица успях да потвърдя, че той е бил много близък с този твой Бордън. Когато Харъд замина за Вашингтон във вторник, го проследих. И бездруго беше време да се прибирам.

Саул поклати глава.

— Значи си го проследил до Джорджтаун.

— Не се налагаше, чичо Саул! Звъннах на Леви и той го пое от летището. Аз се присъединих към него по-късно. Тогава направихме и снимките. Исках да поговоря с теб, преди да ги покажа на Дан или господин Бергман.

Саул се намръщи към двете снимки.

— Не виждам какво специално значение може да имат. Адресът ли е важен?

— Не — отвърна Аарон. — Това е къща, дадена под наем на „Бехтроникс“, поделение на „HRL Индъстриз“.

Саул сви рамене. — Това ли е важното?

— Не — обясни търпеливо племенникът му. — Тези са важните! — и извади още пет снимки, които сложи на масата. С известно задоволство допълни. — Леви разполага с микробус на „Бел Телефон“. Беше се качил на десет метра на един телефонен стълб, когато щракна тези снимки, докато си заминаваха по алеята. Иначе къщата е идеално защитена. Тези момчета минават по покритата задна пътека оттук, отварят вратата, качват се направо в лимузината и заминават. Съседите не могат да ги видят. Не биха се виждали и от другия край на пътеката. Идеално!

Черно-белите снимки бяха хванали всеки от мъжете в един и същи миг на преминаването зад портата и към лимузината; копията бяха зърнести заради голямото увеличение. Саул огледа внимателно всяка една и каза:

— Не ги познавам, Моди.

Аарон стисна глава с ръце.

— Откога живееш в тази страна, чичо Саул? — и когато не получи отговор, почука по снимката на мъжа с малките очички, голяма челюст и цяла копа бяла, къдрава коса. — Това е Джеймс Уайн Сътър, по-известен на верующите като преподобния Джими Уайн. Звънци и църковни камбани?

— Нищо не ми говори — поклати глава Саул.

— Телевизионен евангелист. Започнал с една църква-автокино в Дотън, Алабама, през 1964-а и сега си има собствен сателит и кабелни канали, и както освободени от данъци корпоративни приходи от около седемдесет и осем милиона годишно. Държи се малко като хунския вожд Атила. Ако преподобният Джими Уайн обяви, че Съветският Съюз е инструмент на Сатаната — което прави всеки ден от екрана — около дванайсет милиона души ще изрекат: „Алилуя“. Дори премиер-министърът Бигин се кланя на този плъх. Някои от направените с любов подаяния за тях пристигат в Израел под формата на оръжейни покупки. Всичко в името на спасението на Светите земи!

— Не е голяма новина, че Израел поддържа връзки с тези фанатици-десняци — изсумтя Саул. — Та значи това ви е подпалило на вас с Леви задниците? Господин Харъд бил верующ!

Аарон се изнерви. Върна снимките на Харъд и Сътър в папката и се усмихна на сервитьорката, която дойде да долее чашата му с кафе. Ресторантът вече беше почти празен. Когато тя се отдалечи, той каза с леко притеснение:

— Джими Уайн Сътър е най-малката ни грижа в случая, чичо Саул. Познаваш ли този тук? — и поеочи снимката на мъж с тънко лице, тъмна коса и хлътнали очи.

— Не.

— Нийман Траск — обясни младежът. — Съветник на сенатор Келог от Мейн. Помниш ли? Келог за малко да изтегли вицепрезидентското билетче на едно парти миналото лято.

— Сериозно? На кое парти? Аарон поклати глава.

— Чичо Саул, с какво всъщност си запълваш времето, щом не обръщаш никакво внимание на нещата, които стават около теб?

Ласки се усмихна:

— Почти не обръщам внимание — уточни. — Преподавам всяка седмица на три прогимназиални курса. Все още работя като факултативен съветник, макар че не е наложително. Имам пълна изследователска програма в клиниката. Втората ми книга трябва да е у издателите на шести януари…

— Добре… — проточи Аарон.

— Освен това провеждам и поне дванайсет часа седмично консултации в клиниката. Пътувах на четири семинара през декември, два от тях бяха в Европа, разнасях статии във всички…

— Добре! — изръмжа Аарон.

— Миналата седмица не беше обичайна, понеже участвах само в една университетска дискусия — обясни Саул. — Обикновено кметската комисия и щатският съвет ми отнемат и поне две вечери. А сега, Моди, ще ми кажеш ли защо е толкова важен този Траск? Понеже е един от съветниците на сенатор Келог?

— Не един — уточни Аарон. — А съветникът. Говори се, че Келог не отива и до банята без разрешение от Нийман Траск. Също така е бил голям благотворител на партитата от миналата кампания. Твърди се където и да иде, парите текат като река.

— Сладко — кимна Саул. — Ами този тук? — и почука по челото на мъж с вида на отруден, изтощен асистент в катедра.

— Джоузеф Филип Кеплър. Бившият човек номер три в ЦРУ от времето на Линдън Джонсън, бивш посредник на Щатския департамент и настоящ медиен консултант и коментатор по PBS.

— Аха — кимна Саул, — познат ми изглеждаше. Нали той води някакво шоу в неделя вечер?

— „Скорострелно“ — кимна Аарон. — Кани правителствените бюрократи и им сваля гащите. Този… — той почука по снимката на нисък навъсен плешивец — …това е Чарлз К. Колбън, специален помощник на заместник-директора на федералното Бюро за Разследвания.

— Интересна титла — кимна Ласки. — Може да значи и всичко, и нищо.

— В случая означава ужасно много. Колбън е вероятно единственият от заподозрените средно ниво за Уотъргейт, който не е излежавал присъда. Бил е свръзката на ФБР и Белия дом. Някои казват, че той е мозъкът зад лудориите на Гордън Лиди. Вместо да го обвинят, става дори още по-важна фигура, след като падат главите на другите.

— И какво точно значи това, Моди?

— Само минутка, чичо Саул, най-доброто остана за десерт — Аарон отмести всички снимки, освен тази на слаб мъж със скъп костюм, шейсетинагодишен. Сивата му коса беше бляскава, а прическата — безукорна. Дори на зърнестата черно-бяла снимка чудесно се различаваха комбинацията от цветове и излъчването на изтънчено чувство за власт, което може да дойде само от парите.

— К. Арнолд Барент — представи го Аарон, спря за миг и продължи, — „приятелят на Президента“. Всяко първо семейство от времената на Айзенхауер насам е изкарало поне седмица в някое от укритията на Барент. Баща му е бил в стоманената индустрия и железниците… прост милионер… направо бедняк в сравнение с Барент-младши и неговите милиарди. Над който и район на Манхатън да прелетиш и да си избереш небостъргач, който и да е, имаш доста висок шанс поне една от корпорациите на най-горния етаж да е собственост на родителска компания, дъщерна на конгломерат, управляван от консорциум, който пък в крайна сметка е собственост на К. Арнолд Барент. Медии, микрочипове, филмови студиа, петрол, изкуство, бебешки храни — той участва във всичко.

— А какво значи този инициал „К.“? — полюбопитства Саул.

— Никой си няма идея — отвърна Аарон. — К. Арнолд Старши никога не го е разкрил, а синът му не ще да говори. Тъй или иначе, Тайните служби обожават, когато президентът и семейството му тръгнат на гости. Къщите на Барент обикновено са на острови… той има острови по целия свят, чичо Саул… и мрежата, охраната, хеликоптерните площадки, сателитните връзки и тъй нататък са по-добри от тези на Белия дом. Веднъж годишно, обикновено през юни, фондацията на Барент — „Западняшко наследство“ — провежда своя „летен лагер“. Петседмична забава за някои от най-големите малки момченца от Западното полукълбо. Можеш да присъстваш само ако си поканен, а за да те поканят, трябва да си поне от правителствено ниво нагоре… или на върха и легенда на своето време. Носят се слухове, че през последните няколко години бивши немски канцлери танцували около лагерните огньове с неприлични песни на уста, заедно със стари американски държавни секретари и един-двама бивши президенти. Предполага се, че това е място, където се навъртат лидерите на всичко възможно… това американски израз ли е, чичо Саул?

— Да — кимна Саул. Гледаше как Аарон прибира и последната снимка. — А сега ми обясни какво значи всичко това. Защо Тони Харъд от Холивуд ходи на тайно събиране с тези петимата, които аз би трябвало — Бог знае защо — да познавам, а не ги знам?

Аарон прибра папките в куфарчето си и скръсти ръце. Ъглите на устата му се свиха.

— Ти ми кажи, чичо Саул. Един бивш нацист, продуцент, когото смяташ за твоя бивш нацистки офицер, е убит в самолетна катастрофа, която вероятно е резултат от взрив. Ти пращаш богато колежанче да си играе на детектив в Холивуд, за да надникне в историята на продуцента, и приятелят ти изчезва… вероятно е убит… както и двамата му колеги-аматьори. Седмица по-късно сътрудник на този нацист-продуцент… човек, който, според всичко, което знаем за него, съчетава чергите на шарлатанин и педофил… лети за Вашингтон и се среща с най-странния набор вътрешни лица и манипулатори в сянка от времената на първия Изпълнителен съвет на Ясер Арафат. Какво става, чичо Саул?

Ласки свали очилата си и избърса стъклата. Помълча известно време. Аарон чакаше.

— Моди — каза му накрая. — Не знам какво става! Интересувах се само от, Полковника… от човека, за когото бях сигурен, че е Уилям Д. Бордън. До днес не бях чувал за който и да е от тези тук. Не бях чувал и за него, докато не видях снимката му в неделния „Ню Йорк Таймс“ и останах с чувството, че той същият е полковник Вилхелм фон Борхерт от СС… — Саул спря, сложи си очилата и потри чело с треперещи пръсти.

Знаеше, че сигурно изглежда като разтреперан, объркан старец в очите на племенника си. В този момент не се преструваше.

— Чичо Саул, кажи ми какво не е наред — помоли Аарон на иврит. — Нека ти помогна!

Саул кимна. Усети, че в очите му набъбват сълзи и бързо отклони поглед.

— Ако това може да представлява нещо важно за Израел — настоя племенникът му, — ако е заплаха… трябва да работим заедно, чичо Саул!

Ласки стреснато изправи гръб. Заплаха? Внезапно видя баща си, понесъл на ръце малкия Йозеф, застанал в онази редица бели голи мъже и момчета в Челмно, отново усети на собствената си буза жилото на шамара и унижението и разбра със сигурност… както баща му бе знаел със сигурност… че спасяването на семейството понякога трябва да бъде основна цел, единствената възможна. Стисна с две ръце дланта на Аарон.

— Моди… Трябва да ми повярваш! Мисля, че тук са замесени прекалено много подробности и те нямат връзка една с друга. Човекът, когото смятах за моя Полковник, известен ми от лагерите, вероятно изобщо не е същият, Франсис Харингтън беше брилянтен, но нестабилен… отхвърляше всяка отговорност така, както е отхвърлил и Принстън преди три години. Дадох му ужасно голям аванс за разходите, така че да може спокойно да провери миналото на Уилям Бордън. Сигурен съм, че майката на Франсис… или секретарката… или приятелката му ще получат картичка от него, е марка от Бора-Бора или някое подобно място, съвсем скоро…

— Чичо Саул…

— Моля те, Моди, чуй ме! Приятелите на Франсис… те са загинали при катастрофа. Не си ли чувал за хора, дето загиват при катастрофи? Братовчед ти Хаим, например, както си карал джипа от Голан на път да види едно момиче, дето не е нищо повече от nafkeh…

— Чичо Саул…

— Чуй ме, Моди. Играеш си на Джеймс Бонд така, както навремето си играеше на Супермен. Помниш ли? Онова лято, когато ви посетих — беше на девет… твърде голям, за да скачаш от терасата с увита около врата кърпа. Цяло лято не можа да играеш с любимия си чичо, защото имаше гипс на левия крак.

Аарон се изчерви и сведе очи към сплетените си пръсти.

— Снимките ти са Интересни, Моди. Но какво загатват те? Заговор срещу Йерусалим? Част от плана на Ал фатах на Арафат, които се готвят да карат бомби на границата? Моди, виждаш среща на богати, влиятелни хора с някакъв порнографски продуцент в един богат, но нечистоплътен град. Да не мислиш, че това е била тайна среща? Ти самият каза, че К. Арнолд Барент има острови и къщи, където президентът е на по-сигурно място, отколкото в собствения си дом. Това просто не е била среша на обществени начала! Кой знае в какви сделки за мръсни малки филмчета си влагат парите тези хора или какви малки мръсни филмчета продуцира твоят Прероден Уейн Джим.

— Джими Уайн — поправи го Аарон.

— Както и да е — въздъхна Саул. — Нима сериозно смяташ, че трябва да притесняваме супервайзърите ти в посолството и да замесим истински агенти, и вероятно накрая всичко това да стигне до ушите на Давид, както е болен, заради някаква meshuginah^[4] среща, на която са се обсъждали мръсни филмчета?!

Слабото лице на Аарон бе почервеняло. За миг Саул си помисли, че младежът ей сега ще се разплаче.

— Добре, чичо Саул, нищо ли няма да ми кажеш? Ласки отново стисна ръката на племенника си.

— Кълна ти се в гроба на майка ти, Моди, казах ти всичко, което има смисъл за мен. Ще поостана още ден-два във Вашингтон. Може би ще ми остане време да мина и да ви навестя отново с Дебора, и ще поговорим. От другата страна на реката, нали така беше?

— Александрия — кимна Аарон. — Какво ще кажеш за довечера?

— Имам среща — въздъхна Саул. — Но утре… ще се радвам да хапна домашна кухня! — той погледна през рамо към тримата израелци, които сега представляваха цялата останала клиентела на ресторанта. — Какво ще им кажем?

Племенникът му намести собствените си очила.

— Само Леви знае защо сме тук. И бездруго всички отивахме на обяд… — Аарон яростно се втренчи в очите на чичо си. — Знаеш ли какво правиш, чичо Саул?

— Да — кимна той. — Знам. И точно сега искам да правя колкото се може по-малко, да се поотпусна през остатъка от ваканцията и да се готвя за януарските лекции. Моди, нали няма да пуснеш някой от тях… — Саул махна с глава, — да ме следи или нещо такова? Може да се окаже притеснително за някои… ъ-ъ-ъ, колежки, с които се надявам да вечерям днес!

Аарон се ухили.

— И бездруго не можем да заделим човек. От присъстващите само Леви има някакъв полеви статус. Хари и Барбара работят с мен по кодовете… — и двамата се изправиха. — Значи утре, чичо Саул? Да дойда ли да те взема?

— Не, наел съм кола — отвърна Саул. — Около шест?

— Ако можеш — и по-рано — каза Аарон. — Ще имаш време да поиграеш с близнаците преди вечеря.

— В четири и половина става ли?

— И ще поговорим?

— Обещавам — кимна Саул.

Двамата изкачиха стълбите до пространството под купола, прегърнаха се и всеки си пое по пътя. Саул постоя загледан в едно магазинче за сувенири, докато види Хари, Барбара и мургавеляка на име Леви да си тръгват заедно. После бавно изкачи стълбите до отдела по импресионизъм.

Момичето със сламената шапка още чакаше, гледаше леко нагоре и настрани с озадачено, малко изненадано и донякъде наранено изражение — точно то трогваше Саул толкова дълбоко. Той стоя дълго време там, мислейки си за семейството, за отмъщението и за страха. Откри, че подлага на съмнение собствената си етика — ако не и здравия си разум — които го бяха накарали да въвлече двама goyim в онова, което не би и могло да стане тяхна борба.

Реши, че ще се върне в хотела, ще си вземе много продължителен и много горещ душ и ще почете няколко страници от книгата на Мортимър Адлър. После, на нощната тарифа, ще се обади в Чарлстън да поговори с Натали и шерифа, ако може. Ще им каже, че срещата е минала добре; че вече знае, че продуцентът, загинал с полета от Чарлстън, не е немският полковник, който му се явява в кошмарите. Ще признае, че е бил под влиянието на стрес напоследък и ще ги остави сами да си вадят заключения за анализа му на Нина Драйтън и събитията в Чарлстън.

Саул все още стоеше пред картината с момичето със сламената шапка и бе потънал в дълбок размисъл, когато зад гърба му басов глас изтътна:

— Много хубава картина, нали? Изглежда толкова тъжна, че сигурно момичето, което е позирало, отдавна е мъртво и изгнило.

Саул се обърна, Франсис Харингтън стоеше зад него, очите му сияеха странно, а луничавото му лице бе бледо като маска на смъртник. Тънките устни се дръпнаха нагоре, сякаш бяха теглени с кукички и конци, докато мъртвешка гримаса не разкри широка колекция от зъби в ужасна имитация на усмивка. Вдигна ръце, сякаш да прегърне или погълне Ласки.

— Guten Tag, mein alte Freund! — каза нещото, което доскоро се бе наричало Франсис Харингтън. — Wie geht es, mein Kleiner Bauer?… Любима моя пешчице?

16
Чарлстън,
четвъртък, 25-и декември 1980

Във фоайето на болницата, точно в центъра, беше поставена еднометрова сребърна коледна елха. В основата й бяха разхвърляни пет празни, но ярко опаковани кутии и децата бяха изработили хартиени гирлянди, които висяха от клончетата-. Минаващата през тях слънчева светлина рисуваше бели и жълти правоъгълници по пода.

Шериф Боби Джо Джентри кимна на рецепционистката, докато пресичаше фоайето и се насочваше към асансьорите.

— ’Брутро и весела Коледа, ’спойце Хоуълс — подвикна той. Натисна копчето на асансьора и зачака търпеливо с голяма бяла хартиена торба в ръце.

— Весела коледа, шерифе! — викна седемдесетгодишната доброволка. — 0, шерифе, може ли да ми отделите една секунда?

— Няма проблем, ма’ам — той пренебрегна отворената врата на асансьора и тръгна към бюрото на възрастната госпожа. Тя носеше пастелнозелена престилка, която си отиваше с по-тъмнозеленото на пластмасовата елхичка, кацнала на пластмасовия плот пред нея. Два любовни романа бяха захвърлени, прочетени и пренебрегнати до нейния амбулаторен дневник.

— С какво мога да ви помогна, ’спойце Хоуъл? — попита Джентри. Старицата се наведе напред и смъкна бифокалните си очила, които увиснаха на мънистената си верижка.

— Става дума за онази цветнокожа от спешното, дето я докараха снощи — поде тя с възбуден шепот, на който му липсваше съвсем малко да прозвучи заговорнически.

— Е, та?

— Сестра Олеандър казва, че сте проседели там цяла нощ… един вид на стража… и че един ваш заместник се е чучнал тази заран пред стаята, когато сте си тръгнали…

— Това е Лестър — кимна Джентри. Прехвърли тежестта на притиснатата към гърдите му торба. — Ние с Лестър сме единствените в шерифския офис, дет’ не сме женени. Тъй че най-често зимаме празничните дежурства.

— Е, да — съгласи се госпожа Хоуълс и се отдръпна лекичко, — но се чудехме, сестра Олеандър и аз, понеже е Бъдни вечер и Коледа и тъй нататък… по какво обвинение тази цветнокожата…? Тъй де, знам, че може да е тайна и тъй нататък, но вярно ли е, че това момиче е заподозряно за убийствата в „Менсърд Хаус“ и се е наложило да упражните насилие?

Джентри се усмихна и се наведе напред.

— ’Спойце Хоуъл, може ли да пазите тайна?

Рецепционистката върна на място дебелите си очила, прехапа устни, седна гордо изправена и кимна.

— Естествено, шерифе — каза тя. — Каквото и да ми речете, няма да стигне по-далече от това бюро.

Джентри също кимна и се наведе още по-напред да прошепне близо до ухото й:

— Госпожица Престън ми е годеница. Тя не харесва много тази идея, тъй че я държах затворена в моя зимник. Снощи се опита да се измъкне и да избяга, докато бях излязъл да пийна, та се наложи да я поступам. Сега Лестър държи горе насочен пистолет към нея, докато се върна.

Джентри погледна през рамо веднъж и смигна, докато влизаше в асансьора. Госпожа Хоуълс се държеше идеално, както и преди, но очилата й се бяха плъзнали до връхчето на носа й и устата й висеше леко отворена.

 

Натали вдигна очи, когато шерифът влезе в двойната стая, която и бяха предоставили вместо единична.

— Добрутро и весела Коледа! — подвикна й той. Придърпа подноса на колелца и стовари белия плик на него. — Хо-хо-хо!

— Весела Коледа! — каза и Натали. Гласът й звучеше измъчено и дрезгаво. Тя простена и вдигна лявата си ръка към гърлото.

— Виждала ли си вече синините? — попита Джентри, като се наведе отново да ги огледа.

— Да — изхриптя момичето.

— Който и да го е сторил, има пръсти като Ван Килбърн — уточни той. — Как ти е главата?

Натали докосна широката превръзка от лявата страна на главата си.

— Какво е станало? — попита тя дрезгаво. — Тъй де, спомням си, че ме душаха, но не и нещо да ме удря по темето…

Джентри започна да вади бели стириопорени кутии с храна от торбата.

— Докторът мина ли?

— Не се е появявал, откакто съм будна.

— Док мисли, че си се блъснала в рамката на вратата на колата, когато си се борила с нападателя — каза й шерифът. Свали капаците от големите стириопорени чаши с димящо кафе и пластмасовите с портокалов сок. — Само охлузване, което е покървило малко. Точно душенето ти е взело здравето!

Натали докосна гърлото си и простена при спомена.

— Вече знам какво означава да те бесят — прошепна тя с бледа усмивка.

Джентри поклати глава.

— Нъц. Той те е пратил в безсъзнание със силна хватка, но го е направил като е отрязал достъпа на кръв до мозъка, а не на въздух до дробовете. Знаел е какво върши. Ако те беше задържал така малко повече, щеше да си късметлийка да се отървеш само с мозъчна травма. Искаш ли кифличка с бърканите си яйца?

Натали се втренчи в солидната закуска, която се бе появила пред нея: кафе, препечени кифли, яйца, бекон, кренвирш, портокалов сок и плодове.

— Откъде, по дяволите, взе всичко това? — попита тя невярващо. — Те вече донесоха закуска, която не можах да кусна… гумени варени яйца и слаб чай. Кой ресторант е отворен на Коледа сутринта?

Джентри си свали шапката, притисна я към сърцето си и направи обидена гримаса.

— Ресторант ли? Ресторанти Ама, ма’ам, това е християнски богобоязлив град! Тука няма ресторанти, дет’ да са отворени тая заран… освен мож’би закусвалнята на Том Делфин на Междущатското. Том е агностик. Не, ма’ам, туй чудо иде от кухнята на вашия покорен слуга. Сега хапвай, преди да изстине.

— Благодаря… шерифе — каза Натали. — Но не бих могла да изям всичко това…

— Не се и налага — обяви Джентри. — Тук е и моята закуска. Ето пипера.

— Но гърлото ми…

— Док казва, че ще те боли известно време, но си е съвсем наред за похапване. Яж.

Тя отвори уста, не каза нищо и вместо това си взе вилица. Шерифът извади от торбата малко транзисторче и го сложи на масата. Повечето от радиостанциите предаваха коледна музика. Намери класическа станция, където да свирят „Месията“ на Хендел, и остави музиката да се лее.

Натали очевидно се наслаждаваше на бърканите яйца. Отпи от горещото кафе и отбеляза:

— Направо превъзходно, шерифе! Ами Лестър?

— Той не винаги може да бъде наречен прекрасен — отвърна Джентри.

— Не, имах предвид дали още е тук?

— Нъц. Върна се в офиса за сутрешната смяна. Тогава Стюарт ще дойде да го смени. Не бой се, Лестър вече си изяде закуската!

— Хубаво кафе — измърка Натали. Тя погледна Джентри над парата на стириопорените чаши. — Лестър каза, че си прекарал нощта тук.

Шерифът успя да съчетае имитация на сваляне на шапката и едновременно с това — свиване на рамене.

— Проклетите яйца изстиват дори когато ги натъпквам в тези глупави стириопорени чудесии — отбеляза.

— Мислиш ли, че онзи… който и да е… ще се върне? — попита Натали.

— Не ми се вярва — отвърна той, — но нямахме много време за приказки, преди да ти ударят инжекцията снощи. Пресметнах, че няма да ти навреди някой да се навърта тук и да си поприказва с теб, като се събудиш.

— Значи си прекарал Бъдни вечер в болничен стол — въздъхна тя. Джентри й се ухили.

— И какво от това? По-забавно е, отколкото за двайсета поредна година да гледаш господин Магу в ролята на Скрудж.

— Как ме намери толкова бързо снощи? — попита Натали, гласът й още беше дрезгав, но вече не така напрегнат.

— Е, нали се разбрахме да се видим, в крайна сметка — изсумтя той. — След като не си беше вкъщи и на секретаря ми нямаше съобщение от теб, малко се поразходих до къщата на Фулър по пътя към къщи. Знаех, че имаш навика да я навестяваш.

— Но не видя нападателя ми?

— Нъц. Само теб на предната седалка, някак сгърбена, стискаше окървавен фотоапарат.

Натали поклати глава.

— Все още не си спомням да съм го удряла с апарата — съобщи му тя. — Само се опитвах да докопам татковия пистолет!

— М-м-м, това ми напомня — каза Джентри. Отиде до зеленото шерифско яке, което беше окачил на един стол, и извади от джоба автоматичния пистолет трийсет и втори калибър. Постави го на другия край на плота на подноса, до портокаловия сок на Натали.

— Сложих предпазителя — обясни. — Още е зареден.

Тя вдигна една препечена филийка, но не отхапа от нея.

— Кой беше?

Джентри поклати глава.

— Нали твърдиш, че бил бял?

— Да. Видях само носа му… част от бузата… и очите му, но съм сигурна, че беше бял…

— Възраст?

— Не съм сигурна. Имах чувството, че е приблизително на моите години… трийсет и няколко, може би.

— Спомняш ли си нещо, което не си успяла да ми кажеш снощи?

— Не, не мисля — отвърна Натали. — Той беше в колата, когато изтичах до нея. Сигурно се е бил свил на пода отзад… — тя остави филийката и потрепери.

— Счупил е лампата в колата ти — информира я Джентри и обра последната хапка от пържените си яйца. — Ето защо тя не е светнала, когато си отворила вратата откъм шофьора. Казваш, че си видяла светлина на втория етаж в къщата на Фулър?

— Да. Не в коридора, нито в спалнята. Може би идваше от гостната. Видях я през един процеп в капаците.

— Ето, дояж ги — Джентри побутна малката чиния с бекон към нея. — Знаеше ли, че в къщата на Фулър са спрели тока?

Веждите на Натали хвръкнаха нагоре.

— Не!

— Вероятно си зърнала фенерче — уточни шерифът. — Може би някой от онези големи електрически фенери.

— Значи ми вярващ?

Той тъкмо затваряше стириопорените си кутии и ги хвърляше в близкото кошче. Прекъсна заниманието си за момент, за да се взре в нея.

— Че защо да не ти вярвам? Не си си направила самичка, тези белези по гърлото!

— Но защо някой ще се опитва да ме убие? — попита Натали с глас, по-тих, отколкото насиненото й гърло изискваше. Джентри събра чиниите и кутиите пред нея. — Не-ъ — уточни. — Който и да е бил тоя, не се е опитвал да те убие. Искал е да те нарани…

— Е, в това преуспя — съгласи се тя, като докосна колебливо насинената си шия и превръзката на главата. — …и да те уплаши. — И тука също — кимна тя и се огледа. — Боже, мразя болниците!

— Пък и онова което ти е казал… — продължи Джентри. — Я ми го повтори пак.

Натали затвори очи.

— Искаш да намериш жената? Провери в Джърмънтаун.

— Повтори го отново — настоя Джентри. — Опитай се да вложиш същия тон, същите думи, които си чула.

Тя послушно повтори с равен, лишен от емоции глас.

— Това ли е? — попита я той. — Никакъв акцент и диалект?

— Нямаше такива — потвърди Натали. — Съвсем равен тон. Звучеше като радиоводещ, който чете прогнозата за времето.

— Не звучи като местен — додаде Джентри.

— Не.

— Северняшки диалект, може би? — предположи той. Повтори фразата с нюйоркски акцент, толкова силно изразен и точен, че Натали се засмя на глас при все измъченото си гърло.

— Не.

— Нова Англия? Германия? Ню Джърси — еврейски американски? попита Джентри и изобрази безпогрешно и тези три диалекта.

— Не — засмя се Натали. — Много си добър обаче. Не, беше си просто… равен.

— Ами тона и гласа?

— Дълбок, но не чак толкова като твоя — каза момичето. — Нещо като мек баритон.

— Може ли да е била жена? — полюбопитства шерифът.

Натали примигна. Помисли си за онзи образ в огледалото, червеното вече премрежваше очите й — тънко лице, ивица от бузата, тъмни очи. Представи си силата на ръцете и пръстите. „Може и да е жена — помисли си. — Много яка жена“.

— Не — каза на глас. — Просто шесто чувство, но ми изглеждаш като нападение на мъж, ако разбираш какво имам предвид. Не че досега съм била нападана от мъже. И не че имаше сексуален подтекст или нещо такова… — тя спря, притеснена.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Джентри. — Както и да е, това е още едно доказателство, че нападателят не е искал да те убие. Хората обикновено не оставят съобщения на жертвите, които са решили да ликвидират!

— Съобщения за кого? — попита Натали.

— Може би „предупреждение“ е по-точният термин — предположи Джентри. — Все едно, атаката влиза в полицейските сводки като случайно нападение и вероятен опит за изнасилване. Трудно бих могъл да я определя като опит за грабеж, след като не са ти взели чантата или каквото и да е… — той бе разчистил всичко друго, освен чашите за кафе и извади от смачканата бяла торба малък термос. — Още малко кафе, какво ще кажеш?

Натали се поколеба.

— Ами добре — реши накрая и бутна чашата си към него. — Това чудо направо ми разхлопва сърцето, но като че ли превъзмогва последиците от онази инжекция, която ми биха снощи.

— Освен това — допълни Джентри и доля кафе и на двама им — Коледа е!

Поседяха, заслушани в триумфалния завършек на „Месията“.

Когато мелодията свърши и говорителят започна да обсъжда програмата, Натали се обади:

— Не беше задължително да оставам тук снощи, нали?

— Беше доста сериозно травмирана — отвърна Джентри. — Била си в безсъзнание поне десет минути. На главата си имаш осем шева от удара в щипката на предпазния колан.

— Но можех да си ида вкъщи, нали?

— Вероятно. Но аз не исках да те пусна. Нямаше да е добре да оставаш сама, не беше в състояние да вземеш решение по предложение да дойдеш при мен, а и не исках да прекарам Коледа, седнал в небелязаната си кола пред къщата ти. Освен това ти трябваше да останеш поне една нощ за наблюдение. Даже Док го казва!

— Щях да дойда при теб — меко отвърна Натали. В гласа й нямаше и следа от кокетничене. — Уплашена съм — додаде простичко.

Джентри кимна.

— Аха — и допи кафето си. — Аз също. Не съм сигурен защо точно, но имам чувството, че сме затънали до гуша в нещо, което не разбираме.

— Значи още вярваш в историята на Саул?

— Щеше да ми е по-спокойно на душата, ако се беше обадил поне веднъж, след като замина преди шест дни — уточни шерифът. — Но не е задължително да се връзваме на всичко в разказа му, за да осъзнаем, че нещо върви на зле около нас. Във всеки случай, сега зависим от пръстови отпечатъци и подобни неща — допълни той. — Проверяваме кръвта по фотоапарата ти, но засега не могат да ни кажат много неща. Единственият начин да намерим нападателя е да продължим по някакъв начин разследването.

— Или да чакаме онзи същият пак да ме нападне — додаде Натали. — Ъ-ъ — възрази Джентри. — Не мисля. Смятам, че те си оставиха съобщението.

— Искаш да намериш жената? Провери в Джърмънтаун — заяви момичето. — Дали въпросната „жена“ е Мелани Фулър?

— Да се сещаш за някоя друга?

— Не. Къде е Джърмънтаун? Истинско място ли е? Смяташ ли, че по някакъв начин е свързано с полковника на Саул… един вид код?

— Знам поне няколко Джърмънтауна — отвърна Джентри. — Квартали в градове на Север. Филаделфия има исторически квартал с такова име, струва ми се. Но има и стотици градчета из страната, които направо си се казват така. Няма ги в малкия ми атлас, но ще ида в библиотеката да проверя в по-съществени източници. Не ми звучи като код… просто име на място.

— Но защо някой ще ни казва на нас къде се намира тя? — попита Натали. — И кой би знаел? И защо ни казва?

— Страхотни въпроси — кимна шерифът. — Нямам отговори все още. Ако историята на Саул е истина, тогава сигурно виждаме само върха на айсберга, а под повърхността има още много.

— Дали е възможно човекът снощи да е бил… нещо като агент на Мелани Фулър? Някой, когото е използвала също както Саул каза, че Полковника го използвал? Може ли да е още в Чарлстън, като се опитва да ни отклони от следата?

— Може — съгласи се Джентри, — но всеки сценарий от този род, който съчинявам аз, тече като сито. Ако Мелани Фулър е жива и в Чарлстън, защо да си цапа ръцете с нас изобщо? Кои по дяволите сме ние? Та те разполагат с две градски агенции, три щатски полицейски дивизии и проклетото ФБР, за да ровят в тази история. И трите телевизионни мрежи направиха репортажи миналата седмица, на пресконференцията миналия понеделник имаше над петдесет журналисти и някои от тях още душат наоколо… те не обръщат много-много внимание на офиса ми, вече не. Другата причина, поради която не отбелязах в дневника, че си паркирала точно срещу къщата на Фулър снощи. Направо виждам заглавията в „Нейшънъл Пърспайър“: ЧАРЛСТЪНСКА КЪЩА-УБИЕЦ ЗА МАЛКО ДА ВЗЕМЕ НОВА ЖЕРТВА.

— Тогава какъв е твоят най-добър сценарий? — полюбопитства Натали.

Джентри приключи разтребването на стаята, премести подноса на колелца встрани и седна на ръба на леглото й. За едър човек като него излъчваше странно усещане за лекота и грация, сякаш под розовата кожа и тлъстините се криеше изумителен атлет.

— Да приемем, че историята на Саул е истина — рече той меко. — Тогава сме изправени пред ситуация няколко от тези умствени вампири да се нападат един друг. Нина Драйтън е мъртва… видях тялото преди и след пътешествието му до моргата. Каквото и да е представлявала преди това, вече е спомен… пепел… хората, които прибраха тялото й, я кремираха.

— Кой прибра тялото?

— Не семейството й — отвърна Джентри. — Не бяха и нейни приятели. Някакъв нюйоркски адвокат, който бил изпълнител на завещанието и двама членове на корпорацията, в чийто Борд на директорите участвала.

— Значи Нина Драйтън я няма… — промърмори Натали. — Кой остава тогава?

Шерифът вдигна три пръста.

— Мелани Фулър, Уилям Бордън… полковникът на Саул…

— Двама дотук — уточни Натали, втренчена в оставащия пръст. — Кой още?

— Няколко милиона неизвестни — Джентри размаха и десетте си пръста. — Хей, имам коледен подарък за теб! — той отиде до якето си и се върна с плик. В него имаше коледна картичка и самолетни билети.

— Обратен полет за Сейнт Луис! — погледна Натали. — За утре.

— Ахъ. Нямаше места за днешния.

— Гониш ме от града, така ли, шерифе?

— И така може да се каже — Джентри й се ухили. — Знам, че си позволявам определени свободи, госпожице Престън, но ще се чувствам дяволски по-добре, ако ви няма и стоите далеч оттук, поне докато се изясни цялата тази бъркотия.

— Не знам какво да мисля за това — въздъхна Натали. — Защо смятащ, че ще съм на по-сигурно място в Сейнт Луис? Ако някой ме преследва, защо просто да не дойдат там по петите ми?

Джентри скръсти ръце.

— Това е добър въпрос, но не мисля, че някой преследва теб, ясно? — когато тя не отговори, той продължи. — Тъй или иначе, ти ми каза онзи ден, че си имаш приятел там… Фредерик може да остане при теб…

— Не ми трябват нито бодигард, нито бавачка — възрази Натали студено.

— Не — съгласи се шерифът, — но там вкъщи ще си заета и заобиколена с приятели. А и ще си далеч от онова, което става тук — каквото и да е то!

— Ами намирането на убиеца на баща ми? — напомни му Натали. — Ами наблюдението на къщата на Фулър, докато Саул се свърже с нас?

— Смятам да туря един заместник да наблюдава къщата на Фулър — обясни Джентри. — Имам позволение от госпожа Ходжес някой да отседне в къщата й… горе в стаята на съпруга й. Тя гледа право към двора.

— А ти какво ще правиш?

Той вдигна шапката си от леглото, потърка периферията и си я сложи.

— Ами, мислювах ’начи да ида на почивка.

— Почивка! — Натали остана ужасена. — В средата на цялата тази работа? Докато всичко това…

Джентри се усмихна.

— Горе-долу същото ми казаха и в центъра. Нещата са зле, но не съм излизал в отпуска през последните две години и страната ми дължи поне пет седмици. Смятам, че мога да взема една-две от тях, ако пожелая.

— И кога излизаш в отпуска? — осведоми се пациентката.

— Утре.

— И къде ще ходиш? — в гласа й се долавяше нещо повече от простото любопитство.

Шерифът потри бузата си.

— Е, мислех да се пошляя на север и да ида във Вашингтон за няколко дни. Много отдавна не съм ходил там. После смятах да прекарам ден-два в Ню Йорк.

— И да потърсиш Саул — уточни Натали.

— Може и да го потърся — проточи Джентри. Погледна към часовника си. — Хей, бая окъсняхме. Док тряба да намине към девет. Сигур ще можеш да си тръгнеш веднага след туй… — той поспря. — Я да си продължим разговора оттам, където каза, че можело да дойдеш на гости у нас…

Натали се надигна на възглавниците.

— Това покана ли е? — попита тя.

— Да, да — кимна Джентри. — Ще се чувствам по-добре, ако не прекарваш прекалено много време у вас, преди да си тръгнеш… ’Стествено, може да идеш на хотел тая вечер и ще помоля Лестър или Стюарт да се сменят, докато чакат с мен да…

— Шерифе — обади се тя, — преди да кажа „да“, има едно нещо, което трябва да уредим.

Джентри я погледна сериозно.

— Продължавай, ма’ам.

— Уморих се да ти викам „шерифе“ и още повече ми писна да ми викаш „ма’ам“ — обяви Натали. — Или минаваме на малки имена, или няма да стане!

— Това ме устройва — каза шерифът с усмивка, — ма’ам.

— Има само един проблем — допълни тя. — Не мога да се насиля да те наричам Боби Джо.

— Нито пък родителите ми — кимна той. — Това „Боби Джо“ се прихвана чак когато приятелчетата взеха да ми викат така, когато станах заместник тук в Чарлстън. Та си го запазих един вид, когато се кандидатирах.

— А как ти викаха останалите деца и родителите ти? — полюбопитства Натали.

— Другите често ме наричаха Тъби — обясни Джентри с усмивка. — Мама ми викаше Роб.

— Да — кимна Натали. — Благодаря за поканата, Роб. Приемам!

 

Те спряха пред дома й, за да може тя да опакова нещата си, да се обади на адвоката на баща си и на неколцина приятели. Продажбата на имота и сделките за продажбата на студиото щяха да отнемат поне месец. Нямаше причина Натали да остава в Чарлстън през цялото това време.

Коледният ден се оказа топъл и слънчев. Джентри караше бавно и избра обиколния път към града, мина по Косгроув Авеню и над река Ашли и излезе на Мийтинг Стрийт. Беше четвъртък, но денят бе празничен като неделя.

Вечеряха рано. Роб приготви печена шунка, картофено пюре, сос от броколи със сирене и шоколадов мус. Облата маса в трапезарията бе поставена близо до големите панорамни прозорци. Седнали там, те пиха кафе и гледаха как ранният здрач изсмуква цветовете от къщите и дърветата наоколо. След това си облякоха якетата и излязоха на дълга разходка — тъкмо когато първите звезди изгряха на небето. Родители викаха на дечицата си да оставят новите играчки и да се прибират. Тъмни! стан сияеха с цветните светлини на телевизорите.

— Смяташ ли, че Саул е прав? — попита Натали. За пръв път от сутринта насам обсъждаха сериозна тема.

Джентри пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си. Рече:

— Не съм сигурен. Но имам чувството, че нещо такова е станало.

— Не ми изглежда правилно да се мотая в Сейнт Луис — допълни Натали. — Каквото и да става, струва ми се, че дължа на баща си поне да тръгна по следата!

Шерифът не се опита да спори с нея.

— Виж какво ще ти кажа. Нека проверя докъде е стигнал професорът и после ще установим връзка и ще планираме следващата си стъпка. Мисля, че ще е по-лесно за сам човек да изпълни тази част.

— Но Мелани Фулър може да е точно тук, в Чарлстън — заяви Натали. — Дори не знаем какво е имал предвид онзи снощи!

— Не смятам, че старата дама е тук — възрази Джентри. Разказа й за кратката разходка на Артър Люелин до магазина за пури в нощта на убийствата — разходка, приключила с удар с близо 200 километра в час в основата на мост в предградията на Атланта. Накрая допълни: — Магазинът за пури на господин Люелин е съвсем близо до „Менсърд Хаус“.

— Значи, ако Мелани Фулър е способна на онова, което Саул предполага…

— Аха. Изглежда пълна дивотия, но в тази версия има смисъл!

— Значи смяташ, че тя се крие в Атланта?

— Не мисля така — уточни Джентри. — Твърде близо е. Предположението ми е, че тя би отлетяла или ще се разкара оттам колкото се може по-бързо. Тъй че висях на телефона цялата предишна седмица. Имало е малка бъркотия на международно летище „Хартсфилд“ миналия понеделник — два дни след убийствата тук. Жена оставила дванайсет хиляди в брой в една торба… никой не можал да я опише. Местният охранител… четирийсетгодишен и в отлично здраве… починал, след като получил масивен инфаркт. Проверих смъртните случаи същата нощ. Семейство от шестима загинало в катастрофа на Междущатско 285, когато караваната им била ударена от микробус; шофьорът му заспал на волана. Някакъв тип от Рокдейл Парк застрелял зет си по време на спор за яхта, която била собственост на семейството от години. Намерили са трупа на скитник близо до „Атланта Стейдиум“… От шерифския офис казват, че трупът е поне отпреди седмица. Освен това един шофьор на такси на име Стивън Линтън се самоубил в дома си. Полицията казва, че според приятелите му бил депресиран, след като жена му го напуснала.

— И защо някой от тези смъртни случаи би бил свързан с Мелани Фулър? — полюбопитства Натали.

— Това е Забавната част — кимна Джентри. — Предположенията… Стигнаха до малък парк. Тя седна на една люлка и с лекота се залюля напред-назад. Роб се хвана за веригата на съседната люлка.

— Забавното в историята с господин Линтън е, че се е самоубил, докато бил на смяна. Повечето хора не излизат от работа, за да свършат подобно нещо. А и никога няма да се сетиш къде е бил, когато е взел последния си курс…

Натали спря да се люлее.

— Не зн… О! Летището?

— Аха.

Тя поклати глава.

— Това е пълна безсмислица! Ако Мелани Фулър е искала да лети нанякъде от Атланта, защо е оставила парите и си е дала труда да убива ченгето и шофьора?

— Нека просто предположим, че нещо я е стреснало — каза Джентри. — Може бързешком да си е променила намеренията. Личната кола на таксиджията липсва — бившата му жена врещя в полицията почти седмица, преди да я намерят.

— Къде? — попита Натали.

— Вашингтон, окръг Колумбия — уточни Джентри. — Точно в центъра на града.

— И това няма смисъл — заяви събеседничката му. — Не е ли по-вероятно човечецът просто да се е самоубил, а някой да му е откраднал колата и да я е изоставил във Вашингтон?

— Може — прие шерифът. — Но сладкото в историята на Саул Ласки е, че тя заменя дълга поредица съвпадения с едно просто обяснение. Винаги съм бил привърженик на Бръснача на Окам.

Натали се усмихна и отново се залюля силно.

— Докато внимателно боравиш с него! — съгласи се тя. — Ако затъпее, може да си прережеш собственото гърло!

— М-м-м… — измърка Джентри. Чувстваше се много добре. Вечерният ветрец, ръждивите, детински звуци на люлката и присъствието на Натали се бяха наговорили да го направят щастлив.

Негърката отново спря.

— Въпреки всичко искам да участвам в това — заяви. — Може би мога да отскоча до Атланта и да поровя из тези неща, докато ти си във Вашингтон…

— Ще ми отнеме само няколко дни — възрази Джентри. — Ти ще си в Сейнт Луис, а аз скоро ще ти звънна.

— И Саул Ласки ни обеща същото!

— Виж — настоя шерифът, — вкъщи имам една от тия джаджи, дето отговарят по телефона сами. Имам и дистанционно, с което мога да си прослушвам съобщенията, дори и когато съм далеч от дома. Винаги губя вещите си, та затуй съм си взел две от тези чудесии. Ти ще вземеш едното. Всеки ден в единайсет сутринта и единайсет вечерта ще се обаждам на собствения си телефон. Ако имаш да ми кажеш нещо, просто го запиши на секретаря. И ще проверяваш по същия начин дали аз не съм оставил нещо за теб.

Натали примигна.

— Няма ли да е по-лесно просто да ми се обаждаш?

— Аха, но ако ти трябва да се свържеш с мен, ще ти е малко трудничко.

— Но… всичките ти лични съобщения… Джентри й се ухили в тъмното.

— Нямам тайни от теб, ма’ам — рече. — Или, по-скоро, няма да имам, след като ти дам електронното джиджи-биджи.

— Направо изгарям от нетърпение… — изсумтя Натали.

Когато се върнаха в къщата на шерифа, там ги очакваше посетител. В дълбоките сенки на дългата веранда проблясваше огънче на цигара. Джентри и Натали спряха на каменната алея, а когато шерифът бавно разкопча якето си, отдолу се подаде дръжката на револвер, затъкнат в колана му.

— Кой там? — подвикна меко Джентри.

Цигарата припламна по-ярко и после изчезна, щом тъмният силует се изправи на крака. Когато високата сянка пристъпи към тях, Натали конвулсивно стисна лявата ръка на шерифа. Непознатият спря за миг на предните стъпала на верандата.

— Здрасти, Роб — разнесе се дълбок, дрезгав глас, — хубава вечер за полети. Просто наминах да видя дали ще искаш да се повозиш по брега…

— Здрасти, Дарил — отвърна Джентри и видимо се отпусна. Натали също се поуспокои. Очите й вече се бяха приспособили към тъмното и сега тя можа да различи високия слаб мъж с посивяваща по слепоочията дълга коса. Беше облечен в отрязани джинси и пуловер с надпис „КЛЕМСЪН ЮНИВЪРСИТИ“ с избелели букви. Носеше кожени сандали. Лицето му беше някак грубовато и дистанцирано и напомни на негърката за младия Морис Юдал.

— Натали — обади се Джентри, — това е Дарил Мийкс. Дарил се занимава с чартърни полети през залива. Част от годината прекарва с една рокендрол група, влачи ги на разни места и им блъска по барабаните. Смята се отчасти за Чък Йегер и отчасти за Франк Запа. Заедно сме ходили в колеж. Дарил, туй е ’спойца Натали Престън!

— Радвам се да се запознаем — отвърна Мийкс. Ръкостискането му беше твърдо и приятелско и Натали го хареса.

— Я си ’земете столове — нареди Джентри. — Пък аз ще донеса бирата.

Мийкс смачка цигарата си на парапета и я хвърли в храстите, докато Натали обръщаше едно люлеещо се кресло така, че да гледа към люлката на верандата. Гостът седна на люлката, скръсти кокалестите си крака и раз люля сандал с палеца на крака си.

— В кой колеж сте ходили заедно? — полюбопитства Натали. Стори й се, че Мийкс изглежда доста по-възрастен от Роб.

— Северозападния — отвърна гостът с приятелска дрезгавина в гласа, — но Роб завърши с почести, а аз се провалих и ме взеха в армията. Бяхме състайници няколко годинки. Просто две изплашени южнячета в големия град.

— Ъ-хъ, верно си е — рече Джентри, връщайки се с три студени кутии „Мичелоб“. — Дарил е израснал на юг, верно си е — южната страна на Чикаго. Никога не е минавал линията Мейсън-Диксън, като изключим една лятна ваканция, която прекара с мене туканка. Показа си добрия вкус, като се премести насам, след като се върна от Виетнам. И не мисля че се е провалил, между другото. Напусна училище, за да се запише наборник, макар че е бил във флота преди да иде в колежа и докато беше е колеж, се славеше като антивоенен активист!

Мийкс отпи дълга глътка, вдигна кутията бира към слабата светлина и направи гримаса.

— Божке, Роб, още ли пиеш тая пикня? „Пабст“, например, е хубаво нещо. Колко пъти да ти го казвам?

— Значи си бил във Виетнам? — попита Натали. Сети се за Фредерик и отказа му да говори за прекараните там години, както и за това как се гневеше дори при простото споменаване на името на тази страна.

Мийкс се усмихна и кимна.

— Да, бях. Бях КВТ — контрол на въздушния трафик — цели две години. Просто обикалях наоколо с малкия си „Пайпър“ и казвах на бързо-движещите, истинските пилоти в техните реактивни, къде да си хвърлят товара. Тъй и не пуснах един нормален изстрел през цялото време, докато бях там. Беше най-сладката работа, която можех да си намеря!

— Дарил са го сваляли два пъти — уточни Джентри. — Той е единственото четирийсетгодишно хипи, което познавам, и чието чекмедже е пълно с медали.

— Купих ги ’сичките на разпродажби — ухили се в отговор Мийкс. Допи остатъка от бирата си, оригна се и заяви: — Предполагам, че тази вечер няма да е най-добрият момент за разходка със самолет, а, Роб?

— Следващия път, амиго — отвърна Джентри. Гостът кимна, изправи се и се поклони на Натали.

— За мен беше удоволствие, ма’ам. Ако изобщо някога ви трябва да се поразвеете с чартърен полет или пък ви припре нужда от добър барабанчик, просто ме потърсете на летището на Маунт Плезънт!

— Така и ще направя — отвърна Натали с усмивка.

Мийкс тупна Джентри по рамото и заподскача по стълбите и в мрака. Свиркаше си откъс от „Високият и могъщият“, докато се отдалечаваше.

 

Тази вечер двамата слушаха музика, говориха за детството си, играха шах, обсъдиха разрастването на Юга и училищата на Север, измиха чиниите и пиха бренди късно вечерта. Натали осъзна, че помежду им почти няма напрежение и че се чувства така, сякаш от години се познава с Роб Джентри.

Остана изненадана и очарована от прекрасната стая за гости, която Джентри поддържаше почистена и готова за употреба. Голото дърво и простото легло с пружина подхождаха на стая, чиста като „Шейкърс“ по цветните завивки на леглото и леките отсенки на ананасови шарки по стените помагаха да се разсее създадения от тях ефект на спартанска суровост.

Джентри показа на Натали чистите кърпи в банята, пожела й лека нощ, провери за последно ключалките на вратите и лампата на двора и се прибра в собствената си спалня. Облече удобни чисти боксерки и тениска. През последните осем години четири пъти бе влизал в болница заради камъни в бъбреците. Всеки път пристъпите го връхлитаха нощем. Камъните бяха калциеви — непредсказуеми, макар че обикновено възникнаха след нередовно хранене и липса на калций. Болката в разгара на пристъпа беше ужасна и неизменно оставяше Роб неспособен за нищо друго, освен да се обади за линейка, която да го закара до спешното. Той се притесняваше от факта, че нещо такова може да го направи тъй безпомощен и никакви предвиждания или подготовка не са в състояние да го предпазят от тази безпомощност, тъй че много отдавна бе заменил пижамите с боксерки и тениска. Така поне, средностатистически, когато попада в болница веднъж на всеки две години, да не пристигне по пижама.

Джентри окачи кобура със своя „Рюгер Блекхоук“ 357 калибър на стола до леглото си. Винаги стоеше там, та да го напипа с един замах на ръката си и в най-тъмната нощ.

Не заспа веднага. Чудесно осъзнаваше, че на две врати надолу по коридора е отседнала привлекателна млада дама, а също и че тази нощ няма да предприеме разходка до стаята й. Възхитителното привличане помежду им беше качествено, той можеше да определи дори степента на влиянието, което Натали упражняваше върху него и — чрез просто изваждане на това влияние от цялостното сексуално привличане помежду им — стигна до грубата преценка за количествения израз привличане, което се поражда. Гледаше отраженията от фаровете на колите, които маршируваха по тавана, и леко се намръщи. Не тази нощ. Каквито и възможности да предлагаше една такава връзка, сега не му беше времето. Всички инстинкти в съзнанието на шерифа и тялото му го подтикваха да махне Натали Престън от Чарлстън и от безумието, което се заформяше около тях. Инстинктите му винаги бяха действали отлично; те му бяха спасявали живота неведнъж. И сега им вярваше.

Поемаше голям риск, като я пускаше да преспи в къщата му, но не знаеше друг начин да й хвърля по едно око, докато успее да я качи на самолета сутринта. Някой го преследваше… не, не някой, а неколцина. Не беше сигурен до вчера — сряда, Бъдни вечер. Сутринта бе обикалял с колата повече от час и половина, за да се увери във факта и да идентифицира колите. Не беше толкова грубо като миналата седмица; въщност опашката му вървеше толкова гладко и професионално, че само изострената параноя на Джентри му позволи да я улови.

Бяха замесени поне пет коли; едната беше такси, другите четири — толкова неотличими, колкото Детройт можеше да ги направи. Но и трите бяха същите; които си играеха на котка и мишка и предишния ден. Едната го следваше — като изоставаше далеч от него и никога не го доближаваше — докато той смени рязко посоката. Тогава веднага го поемаше другата кола. На Джентри му отне два дни да осъзнае, че понякога свързочната кола върви пред него. За да се подготви толкова сложна опашка, той си го знаеше, бяха нужни поне половин дузина коли, вероятно два пъти повече хора и радиовръзка. Дори обмисли възможността отдел „Вътрешни разследвания“ на чарлстънския полицейски департамент да е замесен… И бързо отхвърли подобна възможност. Първо, в досието му, начина на живот или сегашната дейност нямаше нищо, което да предизвика разследване за корупция. Второ, бюджетът на чарлстънската полиция не стигаше за толкова качествено проучване. Трето, ченгетата, които познаваше, не биха следили заподозрян така добре, дори и животът им да зависи от това.

Кой оставаше тогава? ФБР? Джентри нито харесваше Ричард Хейнс, нито му вярваше, но пък не виждаше причина ФБР да подозира чарлстънския шериф нито за самолетната катастрофа, нито за убийствата в „Менсърд Хаус“. ЦРУ? Джентри поклати глава и се взря в тавана.

Тъкмо бе започнал да заспива, дори дремеше леко — сънуваше, че е отново в Чикаго и се опитва да намери стаята си в университета — когато Натали изпищя.

Той грабна рюгера и полетя по коридора, още преди да се събуди напълно. Последва втори, малко приглушен вик и изхлипване. Джентри падна на едно коляно пред вратата, напипа бравата — не беше заключено — и отвори, като същевременно се метна назад, извън стрелковия обхват. Четири секунди по-късно влезе приведен, на прибежки, стиснал рюгера пред себе си. Завъртя го.

Натали беше сама, седеше в леглото и плачеше, закрила лицето си с ръце. Шерифът огледа стаята. Провери, за да се убеди, че прозорецът е затворен, остави тихичко рюгера на нощното шкафче и седна на ръба на леглото до гостенката си.

— Аз… съжалявам… — изхлипа тя през сълзи. В гласа й нямаше страст, само страх и притеснение. — Все… всеки… път, щом зас… заспивам, ръцете на онзи… ръцете му ме сграбчват иззад седалката… — тя се постара да спре да подсмърча, хлъцна и посегна към кутията със салфетки на шкафчето.

Джентри я прегърна с лявата си ръка. За миг тя остана вцепенена и после меко се отпусна към него, косата й едва докосваше бузата и брадичката му. Няколко минути тялото й продължи да трепери със ситната агония на шока и тръпките на страха, който я беше събудил.

— Всичко е наред — промърмори Роб и я погали по гърба. — Всичко е наред…

Успокояваше я плавно и нежно, като че ли галеше котенце.

Известно време по-късно вече почти беше заспал; сигурен, че и тя спи, усети как Натали полека вдига глава, обвива врата му с ръце и го целува. Целувката беше много дълга, много нежна и им завъртя главите и на двамата. Притиснатите й в него гърди бяха меки и топли.

Доста по-късно Джентри погледна Натали, докато тя го яздеше; гледаше дългата й шия и овалното й лице, отметнатата в беззвучен вик глава. Пръстите им бяха плътно сплетени и той отново усети как я разтърсват конвулсии — през нея, в нея. Но този път не бяха тръпките на страха…

 

Полетът на Натали за Сейнт Луис тръгваше два часа преди самолета на Джентри за Ню Йорк. Тя го целуна за довиждане. Всеки от тях, роден, отгледан и възпитан на Юг, осъзнаваше, че черна жена и бял мъж, които се целуват на публично място, дори и в Юга от 1980-а, ще предизвикат епидемия от вдигнати вежди и мълчаливо неодобрение. Но и на двамата не им пукаше.

— Да не забравим подаръците! — напомни Джентри и й подаде „Нюзуик“, сутрешно издание, и втория тонов предавател за телефонния си секретар. — Ще проверя довечера — добави.

Натали кимна, реши да не казва нищо и бързо се извърна към рампата за заминаващи.

Един час по-късно, някъде над Кентъки, тя остави „Нюзуик“, вдигна вестника и откри статия, която щеше да промени живота й завинаги. Беше на трета страница.

 

ФИЛАДЕЛФИЯ (АП)

Филаделфийската полиция все още не разполага със солидни следи или заподозрени за клането на четиримата членове на младежка банда от Джърмънтаун, станало на Бъдни вечер. Детективът от отдел „Убийства“ Лио Хартуел го описва като „едно от най-ужасните неща, които съм виждал за десетте ми години на служба“.

Четирима членове на младежата улична банда „Соул Брикярд“^[5] бяха открити мъртви сутринта на Коледа в района на Маркет Скуеър в Джърмънтаун.

Полицията отказва да назове имената на жертвите и специфичните подробности от масовото убийство. Знае се обаче, че и четирите жертви са на възраст между 14 и 17 години и телата им са били обезобразени. Лейтенант Хартуел, отговорният за разследването офицер, не пожела нито да потвърди, нито да отрече думите на свидетели на престъплението, твърдящи, че и четирите момчета са били обезглавени.

„Започнали сме внимателно разследване — заяви капитан Томас Морано, началник на отдел «Убийства» в Джърмънтаун. — Проучваме всички улики“.

Историята на бандитските вендети в квартал Джърмънтаун във Филаделфия е богата: двама починали преди това през 1980 г. и шест убийства от 1979 г., резултат от гангстерска война.

„Убийствата от Бъдни вечер са много изненадващи — заяви преподобният Уилям Уудс, управител на «Ковенънт Сетълмънт Хаус» в Джърмънтаун. — Проявите на насилие между бандите намаляваха през последните десет месеца и не знам за никакви спорове или вендети в момента“.

Бандата „Соул Брикярд“ е една от десетките младежки банди в района на Джърмънтаун и по наши сведения е съставена от четирийсет пълноправни члена и два пъти повече „помощници“. Както и при повечето филаделфийски улични банди, тя постоянно е в конфликт с местните служители на закона, макар че през последните години имаше опити да се подобри имиджът на подобни банди чрез спонсорирани от общината програми като „Ковенънт Хаус“ и „Обществен достъп“. И четиримата убити младежи са били членове на бандата.

 

Натали моментално разбра, инстинктивно и без съмнение, че това събитие има нещо общо с Мелани Фулър. Нямаше представа как една старица от Чарлстън може да има пръст в бандитски вендети във Филаделфия, но отново усети стегнатата хватка на шията си и топлия, беззвучен шепот в дясното си ухо: „Жената ли искаш да намериш? Виж в Джърмънтаун“.

На Международното летище в Сейнт Луис — местните още го наричаха „Ламбърт фийлд“ — Натали се реши и действа според взетото решение, преди да се уплаши прекалено, за да се откаже. Знаеше, че ако се обади на Фредерик и види приятелите си, няма да й стигнат силите да продължи нататък. Тя затвори очи и си припомни образа на баща си, легнал самичък — лицето му още не беше гримирано — в празния погребален дом, а раздразненият собственик на бюрото повтаряше отново и отново:

— Очаквахме роднините да дойдат чак утре!

Натали използва кредитната си карта и купи билет за следващия полет на TWA за Филаделфия. Провери в портмонето си — бяха й останали към двеста долара в брой и шестстотин и петдесет в пътнически чекове. Увери се, че все още разполага с журналистическата си карта от лятната работа в „Чикаго Сън Таймс“ и после се обади на Бен Йейтс, фото-редактор там.

— Нат! — гласът му надви хъркането по линията и гълчавата на летищните шумове. — Мислех, че си в колеж чак до май!

— Така е, Бен — отвърна Натали, — но ще ходя във Филаделфия тия дни и се чудех дали ще искаш снимки от онази работа с клането на бандитчетата.

— Естествено — колебливо каза Йейтс. — Какво клане на бандитчета? Натали му обясни.

— Иха! — възкликна той. — Не, туй чудо няма да даде никакви снимки. Пък и да има, ще стигнат тук по жицата!

— Но ако намеря нещо интересно, ще ги вземеш ли, Бен?

— А, естествено — отвърна фоторедакторът. — Какво става, Нат? Вие с Джо добре ли сте?

Натали се почувства така, все едно някой я е ритнал здравата в корема. Кой знае защо, Бен не беше чул за смъртта на баща й. Тя изчака, докато отново успее да си поеме дъх, и отвърна:

— Друг път ще говорим, Бен. Засега, ако филаделфийската полиция или някой друг се обадят да проверяват, нали можеш да потвърдиш, че съм на хонорар към „Сън Таймс“?

Мълчанието отсреща продължи само няколко секунди.

— Аха, що не, Нат! Няма проблеми. Но ме уведоми какво става, може ли?

— Много ясно, Бен. Веднага щом имам възможност. Честно. Преди да потегли, Натали се обади в университетския компютърен център и остави съобщение на Фредерик, че ще му звънне скоро. След това позвъни на телефона на Джентри в Чарлстън, изслуша гласа му на касетката на телефонния секретар и след сигнала каза:

— Роб, Натали е… — разказа му за промяната в плановете и причините си за това. Поколеба се. — Пази се, Роб!

Директният полет за Филаделфия беше препълнен. Човекът на седалката до нея се оказа чернокож, извънредно добре облечен, красавец, своеобразен дебеловрат и гранитолик начин. Напълно бе погълнат от „Уолстрийт Джърнъл“ и Натали погледа през прозореца, а после поспа. Когато се събуди четирийсет и пет минути по-късно, се чувстваше скапана замаяна като след преливане и съжаляваше, че е тръгнала на това безумно пътешествие да гони Михаля. Извади чарлстънския вестник от чантата на апарата си и прочете статията за десети път. Струваше й се, че са минали векове, откакто се намираше в Чарлстън… с Роб Джентри.

— Очевидно четете за проблемите в задния ми двор?

Натали се обърна. Добре облеченият тип до нея бе оставил своя „Уолстрийт Джърнъл“. Той й се усмихна над ръба на чашата си със скоч.

— Спахте, когато стюардесата взе поръчките — уточни той. — Искате ли да я повикам?

— Не, благодаря — отвърна тя. Нещо в маниерите на този тип я караше инстинктивно да застане нащрек, макар че на пръв поглед всичко в него — усмивката, мекият глас, отпуснатата поза — предполагаше открито дружелюбие. Попита го:

— Какво имате предвид с този ваш „заден двор“? Той посочи вестника й с чашата си.

— Тази работа с бандите — обясни. — Живея в Джърмънтаун. Тези боклуци вечно се бият!

— Може ли да ми разкажете нещо повече? — полюбопитства Натали. — За бандите… и за убийствата.

— Бандите ли? Ами да… — поде той с глас, който й напомни за басовия тътен на актьора Джеймс Ърл Джоунс. — За убийствата — не. Последните няколко дни не бях в града… — той й се усмихна още по-широко. — Освен това, госпожице, идвам от малко по, ъ-ъ, облагородена жилищна част на града, отколкото тези нещастни глупаци. Ще ходите ли в Джърмънтаун, докато сте във Филаделфия?

— Не знам — отвърна Натали. — Защо питате? Усмивката на едрия мъж се разшири още повече, макар че в кафявите му очи бе трудно да се прочете нещо.

— Просто се надявах да наминете — каза той безгрижно. — Джърмънтаун е интересно, историческо място. Освен бордеите и бандите си има и красота, и богатство. Бих искал да опознаете и двете страни, ако ще ходите на посещение във Филаделфия. А може би живеете там? Не би трябвало да си вадя прибързани заключения. Натали се насили да се отпусне. Не можеше да прекарва цялото си време в състояние на параноидно раздразнение. — Не, просто наминавам — каза тя. — И бих искала да науча повече за Джърмънтаун… доброто и лошото.

— Честна сделка — съгласи се спътникът й. — Ще си поръчам още едно питие — и махна на стюардесата. — Сигурна ли сте, че не искате нищо?

— Може да взема една кола — призна Натали.

Той поръча две питиета и се обърна с усмивка към нея.

— Добре — каза. — Ако ще играя ролята на официален екскурзовод за Филаделфия, предполагам, че трябва поне да се запознаем…

— Казвам се Натали Престън — представи му се тя.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Престън — каза спътникът й с любезно кимване. — Аз съм Янсен Лухар. На вашите услуги.

„Боинг“-ът 727 продължи на изток, като без усилие се плъзгаше по пътищата на бързо приближаващата зимна нощ.

17
Александрия, Вирджиния,
четвъртък, 25-и декември 1980

Те дойдоха за Аарон Ешкол и семейството му малко след два часа сутринта на Коледа.

Аарон спеше сладко. Някъде след полунощ беше ставал и слизал по стълбите да хапне от коледните бисквитки, които съседите Уентуърт им бяха подарили. Прекараха много приятно Бъдни вечер — трета година поред те се присъединяваха към Уентуърт, Дон и Тина Сийграм за празничната вечеря. Съпругата на Аарон — Дебора — беше еврейка, но и двамата не взимаха религията на сериозно. Дебора дори се чувстваше неудобно от това, че Аарон още се смята за ционист. Той често си мислеше, че тя се чувства добре в Америка. Умееше да вижда всяка страна на всеки въпрос. Виждаше страни, които дори не съществуваха. Аарон продължаваше да изпитва неудобство на партитата в посолството, когато Дебора защитаваше гледната точка на Палестинския фронт за освобождение. Не, не ПФО, поправи се Аарон, докато дояждаше третата и последната си бисквитка — палестинците. „Просто лаф да става…“ — казваше тя, но беше добра в споровете… по-добра от него и понякога му се струваше, че освен в кодовете и шифрите, него за нищо друго не го бива. Виж, чичо Саул се наслаждаваше да спори с Дебора.

Чичо Саул. От четири дни Аарон се чудеше дали да сведе очевидното изчезване на чичо си до знанието на Джак Коен, неговия супервайзър и началник на дивизията Мосад във вашингтонското посолство. Джак бе дребен, оплешивяващ мъж, който оставяше впечатление за хаотично, мечешко Дружелюбие. Беше стигнал до чий капитан на паравойниците, с които взимал участие в атаката Ентеб преди четири години, и имаше репутацията на главния „мозък“, намирал се зад залавянето на цяла ракетна база на египетски SAM през войната на Йом Кипур. Джак щеше да знае дали изчезването на Саул е сериозно или не. Но Леви настояваше за предпазливост. Приятелят на Аарон от кодирането, Леви Кол, бе направил снимките и беше помогнал за идентификацията. Бе ентусиазиран — сигурен, че чичото на Аарон се е натъкнал на нещо голямо — но не му се искаше да осведомяват Джак Коен или господин Бергман, аташето на посланика, без по-подробна информация. Точно Леви тихомълком бе помогнал на Аарон да провери местните хотели миналата неделя в безплодно търсене на Саул Ласки.

В един и десет Аарон изключи лампите в кухнята, провери панела на алармата в долния коридор и се качи да легне в леглото и да зяпа тавана Близнаците бяха много разочаровани; той каза на Бек и Реа, че чичо Саул ще идва в неделя вечерта. Саул не мърдаше от Ню Йорк повече от три-четири пъти годишно, но четиригодишните близначки на Аарон го обожаваха. Аарон разбираше защо; помнеше нетърпението, с което очакваше посещенията на чичо си, когато беше момче в Тел Авив. Всяко семейство трябва да си има чичо, който не се дуе пред децата, но и обръща внимание, когато те казват нещо важно, винаги носи правилния подарък — не задължително голям, но непременно отразяващ истинските и задълбочени интереси на детето — и който разказва вицове и истории с онзи сух, тих глас, много по-забавен от пресилената театралност на повечето възрастни. Не приличаше на Саул да пропусне такава възможност.

Леви предположи, че чичото има пръст в бомбения атентат на офиса на сенатор Келог същата неделя. Връзката с Нийман Траск бе прекалено очевидна, за да я отхвърлят, но Аарон знаеше, че чичо му просто не би се забъркал в нещо такова — Саул си бе изживял своето в края на четирийсетте, когато всички — от бащата на Аарон до Менахим Бигин — бяха взели участие в хагана, която сега същите тези бивши партизани осъждаха като проява на тероризъм. Аарон знаеше, че Саул е бил на фронта през три войни, но винаги като доктор, а не като войник. Спомняше си как заспиваше в апартамента в Тел Авив и в летните нощи на фермата, а навън баща му и чичо му спорят по въпроса за етиката на атентатите — Саул шумно възразяваше, че репресивните атаки с А-4 „Скайхоук“ са избивали деца досущ както и партизаните от ПФО с техните калашници.

Четири дни разследване на експлозията в сенатския офис не бяха довели Аарон и Леви на пътя към истината. Обичайните източници на Леви в Щатския департамент на правосъдието и ФБР или не знаеха нищо, или не искаха да говорят по този случай. Обажданията на Аарoн до Ню Йорк не бяха разкрили и следа от Саул.

„Той е добре — помисли си Аарон и добави с гласа на чичо Саул: — Не си играй на Джеймс Бонд, Моди!“

Тъкмо задрямваше — в съня му близначките играеха около коледната елха на Уентъуъртови — когато чу шум в коридора.

Събуди се незабавно. Отметна завивките, взе си очилата от плота на нощнотното шкафче и извади заредената берета от чекмеджето. — К’во… — попита Дебора сънено.

— Млъквай — изсъска той.

Според идеята нямаше начин някой да влезе в дома им, без да вдигне тревога. През изминалите години посолството бе ползвало тази къща в Александрия за тайно скривалище. Беше в закътан cul-de-sac, далеч от пътя. Дворът бе равен, стените и портата бяха оплетени с електронни сензори, които биха вдигнали аларма по панелите в главната спалня и долния коридор. И самата къща бе защитена с подсилени със стомана врати и система ключалки, които можеха да отблъснат и най-добрия взломаджия; сезнорите по вратите и прозорците също бяха вързани с алармената система. Дебора се дразнеше от многото фалшиви тревоги, вдигани по периметъра, и на практика прекъсна част от системата скоро след като се нанесоха. Това бе един от малкото мигове по време на брака им, когато Аарон наистина й вдигна скандал. Сега Дебора приемаше засилената сигурност като цена, която се налага да плаща, задето живее толкова далеч в предградията. Аарон мразеше да се намира на такова разстояние от работата си, далеч от другите служители в посолството, но приемаше положението, понеже близначките харесваха селската местност и животът тук ощастливяваше Дебора. Той не смяташе за възможно нашественик да проникне и през двете нива от алармената система, без да вдигне тревога.

В коридора се разнесе и друг звук, далеч от задното стълбище и стаята на близначките. Аарон беше почти сигурен, че чува и приглушен шепот.

Той махна на Дебора да се спусне на пода от задната страна на леглото. Тя се подчини, придърпвайки телефона със себе си. Аарон безшумно измина трите крачки, които го деляха от вратата на спалнята. Дишаше дълбоко, нагласи очилата си с лявата си ръка, вдигна стабилно беретата с дясната, вкара първия патрон в дулото и излезе в коридора.

Там имаше трима души, може и повече да бяха, но тези стояха на не повече от пет метра нататък по тъмния коридор. Носеха тежки маскировъчни якета, ръкавици и ски-маски. Двамата отпред държаха готови за стрелба оръжия, опрени в главите на Ребека и Реа; очите на близначките изглеждаха огромни над дланите, които им затъкваха устите, а крачолите на пижамите им сияеха ужасно бели на фона на тъмните якета. Без дори да се замисли, Аарон застана в разкрачената стойка за стрелба с две ръце, която му бяха втълпявали. Направо чуваше гласа на Елия и точно си припомни бавните, но твърди слова на инструктора: „Ако не са готови, стреляй. Ако са готови, стреляй. Ако имат заложници, стреляй. Ако има повече от една цел, стреляй. Два изстрела по всеки, два! Не мисли — стреляй!“.

Но това не бяха заложници; бяха неговите дъщери — Ребека и Реа. Аарон виждаше ваденката на Мики Маус на пижамите им. Прицели малката берета в първата ски-маска. На стрелбището, дори при слабо осветление, би заложил произволна сума, че ще вкара два изстрела в мишена с размера на човешка глава, ще се обърне с все още изпънати ръце, цялото му тяло ще се завърти и ще вкара още два куршума в следващото лице. А от мизерните пет метра би могъл да набута цял пълнител от десет двайсет и два калиброви куршума в кръгче с размера на юмрука му. Но това там бяха дъщерите му.

— Хвърли оръжието — равният глас на мъжа бе приглушен от маската. Пистолетът му — дългоцевен люгер с черната пъпка на заглушителя — дори не бе прицелен точно в главата на Беки. Аарон беше сигурен, че може да застреля и двамата, преди те да натиснат спусъците. Усещаше дървения под под босите си стъпала. Две секунди бяха минали, откакто стъпи в коридора. Никога не предавай оръжието си, беше казал Елия в онова горещо лято в Тел Авив. Никога. Винаги стреляй, за да убиеш. По-добре ти или заложникът да бъдете ранени или да умрете, но и врагът да умре, отколкото да предадеш оръжието!

— Хвърли го!

Все още приведен, Аарон остави беретата на пода и протегна празните си ръце.

— Моля ви. Моля ви, не наранявайте момиченцата ми!

 

Бяха общо осмина. Те вързаха ръцете на Аарон зад гърба му с най-обикновено тиксо, извадиха Дебора иззад леглото и заведоха и четиримата в дневната на долния етаж. Двама от маскираните влязоха в кухнята.

— Моди, нямаше никакъв сигнал — просъска Дебора, преди мъжът, който я влачеше, да залепи устата й с тиксо.

Аарон кимна. Нямаше си доверие да заговори.

Водачът го накара да седне на столчето за пиано. Дебора и момичетата отидоха на пода, с гръб към бялата стена. Не бяха вързали устите и китките на момичетата, те и двете хълцаха и прегръщаха майка си. По един тип в маскировъчно яке, с джинси и ски-маска, клекна до всяка от тях. По сигнал на водача си и шестимата си свалиха маските.

„О, Богове, ще ни убият накрая!“ — помисли си Аарон. В тази секунда бе готов да даде всичко, което бе имал някога или се бе надявал да има, само за да върне времето с три минути назад. Трябваше да стреля два пъти, да се завърти, да стреля два пъти, да се завърти…

И шестимата присъстващи бяха бели, загорели, в отлична форма. Не приличаха на палестински агенти или командоси на Бадер-Мейхоф. По-скоро изглеждаха като хората, с които Аарон ежедневно се разминаваше на улицата във Вашингтон. Онзи, застанал пред него, се наведе така, че лицата им да са само на една педя. Очите му бяха сини, зъбите — идеални. В гласа му се усещаше лек акцент от Средния Запад.

— Трябва да поговорим, Аарон!

Аарон кимна. Ръцете му бяха толкова здраво залепени зад гърба, че кръвообращението бе прекъснато. Ако паднеше назад от стола си, можеше да сполучи да ритне веднъж красавеца, който се бе навел над него. Другите петима бяха въоръжени и далеч от обсега му при каквито и да е обстоятелства. Той усети жлъчка в устата си и му се прищя сърцето му да позабави бесния си ритъм.

— Къде са снимките? — попита красавецът до него.

— Какви снимки? — Аарон не можеше да повярва, че успя да продума, да не говорим, че каза това с толкова твърд и безизразен глас.

— Ау, Моди, не си играй с нас! — изръмжа мъжът и кимна на слабия до стената. Без да промени изражението си, той удари четиригодишната Беки през лицето.

Детето изпищя. Дебора се замята срещу въжетата и измуча зад тиксото. Аарон се надигна от мястото си.

— Ти, кучи сине! — извика на иврит. Красавецът ритна краката на Аарон изпод него. Той тежко се стовари върху дясното си рамо и удари носа и скулата си при падането върху полирания под. Сега вече и двете деца пищяха. Той чу откъсване на лента от ролката тиксо и писъците замлъкнаха. Слабият пристъпи към него, вдигна го на крака и го метна обратно на мястото му върху столчето за пиано.

— Те в къщата ли са? — попита меко красавецът.

— Не — отвърна Аарон. От носа му и по горната му устна капеше кръв. Той отметна глава назад и усети болка от синината, която вече започваше да разцъфва на бузата му. Дясната му ръка бе вцепенена. — На сигурно място в посолството са — додаде и облиза няколко от капките кръв.

Красавецът кимна и се усмихна леко.

— Кой друг ги е виждал, освен чичо ти Саул?

— Леви Кол.

— Началникът на комуникациите — уточни мъжът меко и окуражително.

— Изпълнителен директор — поправи го Аарон. Може би все пак имаше шанс. Сърцето му отново се втурна в галоп. — Юри Давиди е в отпуска.

— Кой друг ги е виждал?

— Никой — отвърна Аарон.

Красавецът поклати глава, сякаш разочарован от отговора му. Кимна на третия мъж. Дебора изпищя, когато в хълбока й се заби тежък ботуш.

— Никой! — изпищя Аарон. — Кълна се! Леви не искаше да казваме на Джак Коен, докато не съберем още информация. Кълна се. Мога да ви дам снимките. Леви пази негативите в сейф. Можете да вземете всички…

— Тихо, тихо — рече му красавецът. Обърна се, когато още двама излязоха от кухнята. Те кимнаха. Нареди им: — Горе!

Четиримата излязоха.

Аарон внезапно подуши газ. „Пуснали са газовата фурна — помисли си. — Отворили са дюзите. О, Боже, защо?“

Останалите трима вързаха ръцете и краката на децата и краката на Дебора. Той отчаяно се опита да измисли какво може да спазари с тях.

— Ще ви заведа там, ако искате — каза. — Почти празно е в момента. Някой може да дойде с мен. Ще вземем снимките… и каквито документи искате. Кажете ми какво искате и ще вляза с вас, и се кълна, че…

— Шшш — изшътка му мъжът. — Хани Адам виждал ли ги е?

— Не — простена Аарон. Те полагаха Деб и близначките на пода, внимателно, за да се убедят, че главите им няма да се ударят в дървото. Дебора беше пребледняла и очите й се бяха забелили. Аарон се чудеше дали не е припаднала.

— Барбара Грийн?

— Не.

— Моше Херцог?

— Не.

— Пол Бен-Бриндзи?

— Не.

— Хаим Цолков?

— Не.

— Зви Хофи?

— Не.

Литанията продължи през всички нива в посолството, чак до екипа на посланика. Както Аарон осъзна от самото начало, беше игра… безвреден начин да убият времето, докато горе и в кабинета му върви претърсване. Той беше готов да играе каквито и да е игри, да разкрива всякакви тайни, само това да значи още десет минути без болка за Дебора и близначките. Едното момиче простена и се опита да се претъркули. Тънкият потупа малкото й рамо.

Четиримата се върнаха. Най-високият поклати глава.

Красавецът въздъхна и каза:

— Добре, да го направим!

Един от онези, които бяха горе, носеше бял чаршаф от леглото на близначките. Окачи го на стената с помощта на хирургически лепенки. Вдигнаха Дебора и децата и ги облегнаха на него.

— Събудете я!

Слабият извади капсула ароматни соли от джоба си и я счупи под носа на Дебора. Тя се върна в съзнание с рязко отмятане на главата. Двамата стиснаха Аарон за косата и раменете и го извлачиха до стената, където го сложиха на колене.

Слабият отстъпи, разопакова малък полароид и сне три пози. Изчака ги да се проявят и ги показа на красавеца. Друг извади малък диктофон „Сони“ и поднесе микрофона близо до лицето на Аарон.

— Моля, прочетете това — нареди красавецът, като разгъна листче хартия. Поднесе го на двайсетина сантиметра от очите на пленника си.

— Не — отвърна той и се стегна да посрещне удара. Ако можеше да промени патоса им… да спечели време…

Красавецът замислено кимна и се извърна.

— Убийте едното от децата — каза меко. — Което и да е!

— Не, почакайте, спрете, моля! Ще го прочета! — Аарон пищеше. Слабият опря заглушителя до слепоочието на Ребека и вдигна предпазителя на автоматика. Не спря и не отклони поглед при писъците на Аарон.

— Само момент, Доналд, ако обичаш — намеси се красавецът. Вдигна отново листчето пред лицето на жертвата си и включи касетофончето.

— Чичо Саул, ние с Деб и децата сме добре, но моля те, прави каквото казват… — поде Аарон. Прочете няколкото абзаца. Отне по-малко от минута.

— Много добре, Аарон! — похвали го красавецът. Двамата отново стиснаха жертвата си за косата и отметнаха главата му силно назад. Той се бореше да вкара въздух в стегнатото си гърло и се напъваше да гледа поне с ъгълчетата на очите си.

Махнаха чаршафа и го отнесоха. Един от мъжете извади черен найлон от джоба си и го разгъна на пода пред Дебора. Парчето беше не по-голямо oт метър на метър и двайсет и миришеше като евтина завеса за баня.

— Донесете го тук — каза красавецът и Аарон бе завлечен до столчето за пиано. В мига, в който пуснаха главата му, той се размърда — краката му се разгънаха като пружина, темето му се насочи да удари красавеца в брадичката, завъртя се, ръгна другия в корема, изплъзна се от шестте ръце, които посягаха да го докопат, ритна някого в слабните, пропусна, после падна, един остана под него, двама други — върху му, удари си отново дясната буза, силно, но не му пукаше…

— Да започнем отначало — каза красавецът тихо. Попипа брадичката си и отвори уста, разтягайки мускулите на челюстта. По-голямата част от синината вероятно щеше да остане скрита под брадичката му.

— Кои сте вие? — изсъска Аарон, докато го влачеха в изправено положение и го полагаха на стола за пиано. Някой му върза и глезените.

Не му отговориха. Слабият премести Дебора напред и я накара да коленичи на черния найлон. Двама държаха по две педи тънка жица, заострена в единия край и с дървена дръжка в другия. В стаята смърдеше на газ. От миризмата на Аарон му се гадеше.

— Какво ще правите с нас? — гърлото му беше така пресъхнало, че думите прозвучаха просто като изхърквания. Дори когато красавецът му отговори, той чувстваше как съзнанието му се приплъзва като кола по невидим лед, а полезрението му се измества, все едно гледа отвисоко към тази сцена. Дълбоко в себе си не приемаше онова, което ще се случи сега, но знаеше какво ще стане. В плен на пълната си неспособност да промени и една секунда от миналото или бъдещето, усещаше прииждането на невероятното, абсолютно непреодолимо цунами безпомощност, което стотици поколения евреи преди него също бяха изпитвали, задавяни от него на входа на пещите, поглъщани в прилива му на вратата към душовете; бяха го изпитвали, докато гледат как над старите градове се вдигат пламъци и слушат виковете на gouim наблизо, натежали от бяс и омраза: „Чичо Саул знаеше!“ — помисли си Аарон, докато затваряше очи и стискаше клепачи, и си пожела съзнанието му да не е разбрало обяснението.

— Ще има експлозия на газ — каза красавецът. Имаше търпелив глас — глас на учител. — Пожар. Телата ще бъдат открити в леглата. Много зле изгорени. Един много добър полицай или съдебен лекар би могъл да открие, че жертвите са починали малко преди огънят да обхване телата, но няма да замесваме такъв специалист. Жицата влиза в ъгъла на окото… право в мозъка. Оставя съвсем мъничка дупка, дори и на тяло, което не е изгорено — той говореше на другите. — Мисля, че ще намерят госпожа Ешкол в коридора горе… с по едно дете във всяка ръка… почти е успяла да надбяга пламъците. Първо довършете жената. После близначките!

Аарон се бореше, крещя и рита. Здравата хватка на нападателите го удържа на място.

— Кои сте вие? — изкрещя той.

За негова изненада, красавецът му отговори:

— Кои сме ли? Ами, никои не сме. Никои… — той отстъпи встрани, за да може жертвата да вижда по-добре онова, което правят останалите.

Аарон вече не се съпротивляваше, когато накрая мъжете с жиците пристъпиха и към него.

18
Мелани

Автобусът ни носеше на север, през безкрайните бордеи в покрайнините на Балтимор и през индустриалната клоака на Уилмингтън. Нямаше как да не си спомня един пасаж от посланията на Свети Августин: „Дяволът е съградил поселищата си на Север“.

Винаги съм мразила големите северняшки градове: техните приливи на безлична лудост, тяхната мрачина и мръсотия с цвят на въглищен прах, както и усещането за безнадеждност, което сякаш обгръща мръсните им улици и също тъй мръсните обитатели. Винаги съм смятала за най-видим аспект на продължителното предателство на Нина това, че тя предаде Юга заради студените каньони на Ню Йорк. Нямах намерение да ходя толкова на север, че да стигна чак до там, не и аз!

Внезапен, кратък порой снежинки закри депресиращата гледка и аз насочих вниманието си към вътрешността на автобуса. Жената от другата страна на пътеката срещу мен вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна срамежливо — за трети път, откакто бяхме напуснали вашингтонските предградия. Кимнах и продължих да плета. Вече подозирах, че стеснителната дама срещу мен — жена, която вероятно тъкмо навършваше петдесет, но създаваше впечатление, че е с поне двайсет години по-възрастна стара мома — спокойно можеше да се окаже част от разрешението на проблема ми.

На един от проблемите ми.

Радвах се, че напуснах Вашингтон. Като млада доста харесвах този сънен град с южняшки дух; дори преди Втората световна война си беше запазил част от това излъчване на ленив хаос. Но сега мраморният купол на града ме подсещаше за претенциозен мавзолей, пълен с бръмчащи, гладни за власт насекоми.

Погледнах към снежните вихри и в първия момент не можах да се сетя кой ден или месец сме. Датата ми дойде първа — четвъртък. Бяхме прекарали вторник и сряда в отвратителен мотел на няколко километра от центъра на Вашингтон. В сряда накарах Винсент да откара буика в околностите на Капитолия, да го захвърли там и да се върне до мотела пеша. Разходката му отне три часа, но той не се оплака. Не би и могъл да се оплаква отсега нататък. Във вторник вечерта го накарах да се погрижи за нужните лични подробности с помощта на прост шивашки конец и игла, която нагрях на пламъка на свещ.

Покупките, които направих в един търговски център онази сряда сутрин — няколко рокли, халат, бельо — бяха още по-потискащи в сравнение с прелестните неща, които загубих в Атланта. Все още имах почти деветхиляди в пътнически чекове в абсурдната ми сламена чанта. Разбира се, разполагах с много повече пари в различни сейфове и спестовни сметки в Чарлстън, Минеаполис, Ню Делхи и Тулон, но засега нямах намерение да се опитвам да ги прибера. Щом Нина знаеше за сметката ми в Атланта, сигурно знаеше и за останалите.

„Нина е мъртва!“ — напомних си.

Но от всички ни тя имаше най-силна Способност. Тя бе използвала един от биячите на Уили да взриви самолета му, докато същевременно седеше и говореше с мен. Способността и беше невероятна, ужасяваща. Можеше да ме достигне дори от гроба, усилваше се, макар тялото на Нина Драйтън да гниеше в ковчега. Сърцето ми се разтупка и аз погледнах през рамо към лицата, едва различими в сумрачните редици автобусни седалки…

Нина е мъртва.

Беше четвъртък, точно една седмица преди Коледа. Значи: осемнайсети декември. Събирането ни се състоя на дванайсети. Цели епохи разделяха тези две дати. През изминалите две десетилетия моят живот не бе претърпявал по-сериозни промени от обичайните Глезотии, които си позволявах. Сега всичко се бе променило.

— Извинете — каза ми жената от другата страна на пътеката, — но не мога да не се възхитя на вашето плетиво. Пуловерче за внучето ли плетете?

Обърнах се и озарих дребната женица с пълния чар на усмивката си. Когато бях много млада, преди да открия, че има доста неща, които една млада дама просто не бива да прави, обичах да ходя за риба с баща ми. Точно онова първо трепване на кордата, първите колебливи подръпвания и подскоци на плувката смятах за най-възбуждащи. Ценях най-много именно онзи миг, когато кукичката още не се е забила дълбоко и трябва да бъдат вкарани в игра всички умения на въдичаря.

— Ами, всъщност да — признах, макар че от самата мисъл някъде да си имам мяучещо внуче ми се гадеше, но още преди много време бях открила и терапевтичния ефект от плетенето, и психологическия камуфлаж, който то предлагаше пред другите хора.

— Момченце ли е?

— Внучка — отвърнах и се плъзнах в съзнанието на тази жена. Беше все едно да преминеш през отворена врата. Никаква съпротива. Бях колкото се може по-внимателна и нежна, носех се по умствените коридори и площадки и през други отворени врати, не се намесвах, докато не открих центъра на удоволствието на мозъка и. Представих си процеса на галене на персийка котка — макар всъщност да мразя котките — и я погалих, усещайки прилива на удоволствие, който протече през нея и се изля като неочаквано напикаване с гореща урина.

— О! — възкликна тя, изчерви се, после се изчерви отново, понеже не знаеше защо се е изчервила първоначално. — Внучка, колко хубаво!

Започнах да я галя по-умерено, настроих движенията, координирах ги с всеки поглед, който тя ми хвърляше, усилвах докосването, когато тя чуваше гласа ми. Някои хора ни поразяват с тази особеност още при първата среща. При младежите това се нарича влюбване. При политиците го наричат „чаровно излъчване“. Когато го прилага майстор на риториката, който има Способност, склонни сме да наричаме резултата „масова истерия“. Един от често споменаваните, но рядко забелязвани факти, за които говорят съвременниците и съратниците на Адолф Хитлер, е, че хората се чувствали добре в негово присъствие. След няколко седмици дресировка на нивото, което прилагах, тази жена щеше да развие пристрастеност, по-силна от тази, предизвиквана от хероина. Обичаме да обичаме, понеже това е най-близкото до наркотично пристрастие усещане, което хората могат да изпитват.

След няколко минути разговор на общи теми тази самотна дама, която изглеждаше много по-стара от реалната си възраст, както аз изглеждах по-млада от моята, потупа седалката до себе си и отбеляза, отново заливайки се в руменина:

— Тук има повече от достатъчно място. Искате ли да се присъедините към мен, за да продължим разговора си, без да се налага да повишаваме глас?

— С удоволствие — отвърнах и пъхнах кълбото и иглите в сламената си чанта. Плетивото си беше изиграло ролята.

 

Тя се казваше Ани Бишоп и се прибираше вкъщи във Филаделфия, след продължително и незадоволително посещение във Вашингтон — при семейството на по-малката и сестра. След десет минути разговор вече ми беше казала всичко, което имах нужда да зная. В случая дори нямаше нужда от умственото погалване; тази жена просто умираше да си поговори с някого.

Ани произхождаше от порядъчен и състоятелен филаделфийски род. Основан от баща и попечителски фонд представляваше основният и източник на доходи. Така и не се беше омъжвала. Цели трийсет и две години тази бледа сянка на жена бе гледала брат си Пол, параплегик, когото прогресиращо нервно заболяване бавно превръщаше в квадриплегик!^[6]

Миналия май Пол бе починал и Ани Бишоп още не се бе приспособила към този свят, в който не носи отговорност за него. Посещението при сестра и Илейн — първото подобно от осем години — се бе оказало печално недоразумение; Ани трудно понасяше недодялания съпруг на Илейн и зле възпитаните и дечица — семейството пък очевидно се отвращаваше от моминските навици на леля Ани.

Познавах типа на Ани Бишъп добре — дори се бях преструвала на подобна сломена женица по време на дългия си зимен сън в живота. Тя беше сателит в търсене на свят, около когото да орбитира. Всеки свят би свършил работа, стига само да не изисква студеното, самотно въртене на независимостта. Параплегичните братя са дар от Бога за такива жени; безкрайно и еднопосочно посвещение на съпруг или дете би било разумна алтернатива, но грижата за болен брат предоставяше далеч повече извинения, за да избягваш друго обвързване и връзки с хора въобще, както и отегчителните подробности на живота. В безрезервната си служба и себеотдаване, тези жени неизменно се превръщат в егоистични чудовища. В скромното, цялостно и любящо посвещение в грижата на скъпия и починал брат усещах перверзен фетишизъм към цукалото и инвалидната количка, болестно самозадоволяване в отричането от всичко за трийсет години саможертва на младостта, ранната зрялост и родителството в служба на смрадливите нужди на един дишащ труп. Познавах Ани Бишъп добре: тя беше поклонничка на бавно и самозадоволяващо самоубийство. Самата мисъл ме кара да се срамувам, че съм от същия пол. Често, когато съм се сблъсквала с подобни нещастни плужеци, съм се съблазнявала от мисълта да им помогна да пъхнат ръце в собствените си гърла, докато се задавят в собственото си повръщано и приключат с живота.

— Да, да, разбирам — казах и я потупах по рамото, докато ми разправяше злоключенията си. — Разбирам как е, наистина!

— Вие разбирате — съгласи се Ани. — Толкова рядко човек среща друг, който да разбере чуждата мъка. Чувствам, че имаме много общи неща.

Кимнах и огледах Ани Бишъп. Петдесет и две годишна, тя спокойно можеше да мине за юбилярка на седемдесет. Обличаше се добре, но беше от онези сгърбени стенни цветя, на които всеки костюм или пола висят като раздърпана къщна роба или пуловер. Косата и беше кестенява, отдавна прошарена, сресана на път, който тя държеше един и същ от четирийсет и пет годин, и къдрите и висяха като увяхнал букет. Очите и бяха със сенки и торбички — създадени за плач. Устата и бе тънка и права, недостатъчно увиснала, за да я наречеш печална, но очевидно рядко се поддаваше и на смеха. Всичките и бръчки бяха насочени надолу; присъдата на гравитацията бе гравирана дълбоко върху лицето и. Съзнанието и представляваше трескавата, алчна празнота на изплашена катерица.

Тя беше идеална.

Разказах й историята си, използвайки името Биатрис Страун, след като и бездруго го пишеше на картата ми. Съпругът ми бил преуспяващ банкер в Савана. Починал пред осем години и оставил имение, което сестриният ми син… Тод… пропилял, понеже очевидно бил способен да губи всичките ми пари, както и собствените си, между впрочем, само че той и безсрамната му жена се самоубили миналата есен в драматична автомобилна катастрофа, като ми оставили разходите за погребението, куп дългове и сина им Винсент, за когото да се грижа. Собственият ми син и бременната му съпруга били в Окинава, преподаватели в мисионерско училище. А сега тъкмо бях продала къщата в Савана, последните дългове на Тод бяха изплатени и се бях впуснала в пътешествие на север — да търся нов живот за праплеменника си и мен самата.

Историята беше съшита с бели конци, но помогнах на Ани Бишъп да повярва в нея с леки докосвания където трябва, за да подчертая всяко откровение.

— Племенникът ти е много хубав — отбеляза Ани.

Усмихнах се и погледнах през пътеката към мястото на Винсент. Той носеше евтина бяла риза, тъмна вратовръзка, син анорак и черни обувки. Бяхме му ги купили в Кей-Март във Вашингтон. Бях му пооформила косата, но реших да си позволя каприза да я оставя дълга; само че сега беше чиста и стегната на конска опашка. Взираше се безизразно към снежните вихри и пейзажа отвъд прозореца. Нямаше начин да променя лишеното му от брадичка мише лице или обривите от акне.

— Благодаря — рекох. — Одрал е кожата на майка си… Бог да благослови душата и.

— Много е тих — отбеляза Ани.

Кимнах и позволих на сълзите да придойдат в очите ми.

— Катастрофата… — подех и се наложи да поспра, преди да продължа. — Бедното дете изгуби по-голямата част от езика си по време на катастрофата. Казаха ми, че никога повече няма да може да говори.

— О, Боже, горкият? — състрадателно цъкна с език Ани. — Не ни е дадено да разберем Божията Воля, само можем да носим теглото.

Сближавахме се усърдно, докато автобусът ръмжеше по издигнатата рампа на магистралата над безконечните бордеи на Южна Филаделфия.

 

Ани Бишъп остана много доволна, когато приех поканата и да прекараме няколко дни при нея.

Центърът на Филаделфия се оказа претъпкан, шумен и мръсен. Винсент носеше багажа ни. Отидохме до подземната станция на метрото и Ани купи билети от „Честнът Хил“ до Челтън Авеню. По време на пътуването с автобуса ми беше разказала за прелестния си дом в Джърмънтаун. Макар че спомена, че градът е западнал през последните десетилетия и с навлизането на „нежелани елементи“, все пак си представях Джърмънтаун като поселище, напълно различно от тухлената и желязна гмеж на Филаделфия. Не беше. Гаснещата следобедна светлина зад прозорците на влака осветяваше съборетини, скупчени тухлени фабрики, пропадащи стълби, тесни улички, засипани с металните трупове на изоставени коли, празни паркинги и негри. Като изключим някои от пътниците във влака и мернатите бели лица в колите по магистралата, която вървеше редом с релсите, градът сякаш бе населен само с негри. Седях изтощена и обезкуражена, взирах се през мазния прозорец на влака към негърчетата, които тичаха през празните паркинги, към малките черни личица, надничащи от мръсните якета, и към негри, които крачеха по мрачния си и заплашителен начин по студените улици, към огромни негърки, които бутаха претрупани пазарски колички, виждах негърски лица зад тъмните прозорци…

Облегнах глава на леденото стъкло и устоях на желанието да заплача. Баща ми беше прав в онези последни слънчеви дни преди Великата война, когато предсказа, че страната ще изгние, щом цветните получат право да гласуват. Те бяха превърнали великата някога нация в мръсни руини на собственото си лениво отчаяние.

Нина никога не би ме открила тук. През последните няколко дни се движех на сляпо. Ако прекарам седмица или дори няколко с Ани — дори и това да означава да се спусна в тази яма с безработни цветнокожи — ще добавя още един случаен елемент в и бездруго случайното си поведение.

Слязохме на градски перон с табела Челтън Авеню. Релсите минаваха между голи бетонни стени, а градът се разстилаше над нас. Внезапно изплашена, твърде уморена да изкача стълбището до нивото на улицата, ни накарах да поседнем и да починем няколко минути на неудобна пейка с цвят на жлъчка. Група цветнокожи тийнейджъри изтърчаха по стъпалата, като крещяха обиди, бутаха се един друг и блъскаха всички останали, озовали се на пътя им. Чувах уличния шум в далечината. Вятърът беше ужасно студен. От нищото се появиха снежинки и се посипаха по цимента на перона. Винсент не потрепери, нито посегна да закопчае анорака си.

— Ще хванем такси! — реши Ани.

Кимнах, но не се надигнах, докато не забелязах два плъха с размера на малки котки да се появяват от пукнатина в циментовата стена от другата страна на релсите; те започнаха да похапват сред струпаните там боклуци и изсъхнала кал.

 

Шофьорът на таксито беше цветнокож и мрачен. Надписа ни сметката заради това, че пътувахме само осем пресечки. Джърмънтаун представляваше смес от камък, тухли, неон и реклами. Челтън Авеню и Джърмънтаун Авеню бяха пълни с коли, оградени с евтини магазини с решетки на прозорците и вратите, и обитавани от човешкия боклук, свойствен за северните градове. Но по Джърмънтаун Авеню вървяха истински тролеи и между банките, решетките и боклучавите магазинчета бяха сврени прекрасни стари къщи, тук — тухлен магазин от миналия век, там — малко като носна кърпа паркче с железни огради и изящни скулптури. Навярно преди два века предградието е било малък рай, увенчан с прелестни каменни къщи и обитаван от благородни граждани-фермери или търговци, които са предпочели да живеят на по десетина-петнайсет километра от Филаделфия. Преди сто години ще да е било тихо градче на десет минути разстояние с влак от големия град — все още чаровно място с прекрасни къщи, разположени на сенчести улици, и тук-там някоя странноприемница по пътя. Днес Филаделфия бе погълнала Джърмънтаун, както голям, хранещ се по дъното шаран поглъща невероятно много прекрасни, но по-дребни рибки, само за да се смесят перфектно-белите кости на миналото им със суровия боклук на ужасните храносмилателни сокове на прогреса.

Ани толкова се гордееше с малката си къща, че продължи да се изчервява, докато ни я показваше. Беше анахронизъм: прекрасен, варосан в бяло дом — навярно навремето е бил селска къща — разположен на нима и петстотин метра от Джърмънтаун Авеню в тясна уличка, наречена „Куин Лейн“. Имаше дървена ограда, твърде олющена и издраскана отпред, въпреки очевидните опити да бъде поддържана в изрядно състояние. Дворчето беше като пощенска марка, по-малко и от онова в чарлстънската ми резиденция. Предната веранда беше миниатюрна, горе имаше две капандури, които минаваха за втори етаж, а отпред се издигаше едно-единствено оголяло прасковено дърво, което изглеждаше така, все едно никога повече няма да се разлисти. Самата къща бе завряна между химическо чистене, което рекламираше умрели мухи на витрината си, и триетажно блокче с вид на изоставено преди десетилетия, ако не броим черните лица, надничащи от прозорците. От другата страна на улицата се намираха разни дребни магазинчета, сгърбени тухлени постройки, превърнати в семейни къщи, и на половин пресечка южно започваха полусрутени бордеи.

— Не е много, но е дом — заяви Ани в очакване да оспоря първата част от изявлението и. Оспорих го.

Голямата спалня на Ани и малката гостна се намираха на втория етаж. До кухнята имаше малка спалничка, принадлежала на брат и, и стаята още миришеше на лекарства и пури. Ани очевидно планираше да предложи стаята долу на Винсент, а малката гостна — на мен. Помогнах й да ни предложи двете стаи горе, а тя да се нанесе в тази долу. Огледах къщата, докато тя местеше дрехите и личните си вещи.

Разполагахме с малка трапезария, твърде официална за размерите си, мъничка дневна с твърде много мебели и твърде много картини по стените, кухня, сурова и неприятна на вид като самата Ани, стаята на брат и, баня и малка задна веранда, която водеше към дворче, по-малко и от кучешка колиба.

Отворих задната врата, за да лъхне малко въздух в задушната къща; между краката ми мигом се пъхна дебела сива котка.

— О, това е Пухчо — представи го Ани, помъкнала цял наръч дрехи към малката спалня. — Той е моето сладко бебче! Госпожа Панели го гледаше, но той знае, че мама се е прибрала. Нали, миличък? — последното се отнасяше за котката.

Усмихнах се и отстъпих навътре. Предполага се, че жените на моята възраст трябва да обичат котки, да пълнят къщите си с тях щом видят възможност и като цяло да се държат като идиотки, търчейки около арогантните, съпоценни съкровища. Когато бях дете — на не повече от шест или седем — едно лято леля ми дойде на гости заедно е дебелата си сиамка. Вечно се боях да не би чудовището да ми легне на лицето през нощта и да ме задуши. Няма да забравя как напъхах тази котка в конопен чувал — избрах един следобед, докато възрастните пиеха лимонада в задния двор. Удавих я в езерцето зад каретната на съседите и оставих мокрия труп зад един хамбар, където често се събираха глутница полудиви кучета. След като приключех с дресировката на Ани, не бих се изненадала, ако нейното „сладко бебче“ бъде сполетяно от подобен инцидент.

 

Ако човек има Способност, е относително лесно да Използва хората и много по-трудно — да ги дресира. Когато ние с Нина и Уили започнахме играта във Виена преди почти половин век, се забавлявахме да Използваме другите — обикновено непознати — и слабо се замисляхме, че винаги накрая се налага да изхвърляме човешките си инструменти. По-късно, докато остарявахме и усвоявахме по-добре своята Способност, всеки от нас откри, че се нуждае от спътник — отчасти слуга и отчасти бодигард — който да е така настроен към нуждите ни, че практически да не изисква усилие да го Използваш. Преди да открия господин Торн в Швейцария, пътувах с мадам Тремон, а преди нея — с един младеж, когото бях нарекла — с юношеска, куха сантименталност — Чарлз, по името на мъртвия ми годеник. Нина и Уили също имаха техните дълги редици „спътници“, чийто край бе дошъл с катастрофалното присъствие на двамата последни компаньони на Уили и отвратителната Барет Крамър на Нина. Подобна дресировка отнема известно време, макар че именно първите няколко дни са критични. Номерът е да оставиш свободна поне повърхностната част от личността, без същевременно да и предоставиш каквато и да е възможност за самостоятелни действия. И макар че действията не бива да са самостоятелни, слугата трябва да е автономен, в смисъл че простите задачи и ежедневните действия трябва да бъдат обмисляни и извършвани, без да се налага пряко Използване. Ако потрябва да се показваш пред хората с такива асистенти, те също така трябва да са запазили и поне минимална част от оригиналната си личност.

Ползата от подобно обучение е очевидна. Въпреки че е трудно — почти невъзможно, макар и Нина да бе способна на това — да Използваш двама души едновременно, не е особен проблем да направляваш действията на двамина дресирани спътници. Уили никога не пътуваше с по-малко от двама от „приятелите“ си, а преди феминистката и фаза Нина бе известна с това, че винаги движи в компанията на пет-шест млади, самотни хубавци.

Ани Бишъп се дресираше лесно, самата тя бе готова да даде всичко от себе си. За трите дни, които прекарах в къщата и, тя бе щателно подготвена и вкарана в релси. С Винсент нещата стояха по съвсем различен начин. Макар началното ми „обучение“ да разруши всичките му по-висши пориви, подсъзнанието му си оставаше бунтовно и до голяма степен представляваше разбъркана плетеница от първични омрази, страхове, предразсъдъци, копнежи и тъмни нужди. Не исках да ги изтривам, тъй като те бяха източник на енергия, която впоследствие щях да канализирам. През онези дълги три дни от уикенда преди Коледа на 1980-а, аз почивах във вмирисаната на кисело къща на Ани и изучавах емоционалната джунгла на подсъзнанието на Винсент, като си оставях маркери и подсечки из него — за бъдеща употреба.

В неделя, 21-и декември, похапвах късната закуска, приготвена ми от Ани, и я разпитвах за приятелите и, дохода и начина и на живот. Оказа се, че тя няма приятели и почти никакъв личен живот. Госпожа Панели, съседката отсреща, понякога наминавала на гости и от време на време наглеждала Пухчо. При споменаването на липсващото коте очите на Ани се напълниха със сълзи и усетих как мислите и се приплъзват странично като автомобил по лед. Стегнах умствената си хватка и я върнах обратно към новата и всеобхватна страст — да ми доставя удоволствие.

Ани имаше някъде към седемдесет и три хиляди в банката. Както и други егоистични старици, които наближават отегчителния край на отекгчителния си живот, тя от десетилетия бе вегетирала на ръба на бедността, докато трупа пари и акции като вманиачена катерица, която събира запаси в количества, многократно надминаващи способността и да ги изяде през зимата. Предложих, че би могла да обмисли възможността да обърне в налични разнообразните си книжа. Ани реши, че това е великолепна идея. Обсъждахме източниците и на доход, когато тя спомена мимоходом Грумбълторп.

— Обществото ми плаща малка стипендия да го наглеждам и от време на време водя частни групи и го проветрявам, когато е затворено за продължително време, както сега.

— Какво Общество? — полюбопитствах.

— „Филаделфийското общество за опазване на забележителностите“ — обясни Ани.

— И що за забележителност е този Грумбълторп?

— Ще се радвам да ти го покажа — с радост ми предложи тя. — На няма и триста метра оттук е.

След трите дни почивка и дресировка на тези двамата в теснотията на къщата на Ани, буквално умирах от скука. Кимнах.

— След закуска — обявих. — Ако ми се ходи на разходка.

 

Трудно ми е, дори и сега, да опиша очарованието и нелепостта на Грумбълторп. Намира се направо насред срутващия се тухлен безпорядък на Джърмънтаун Авеню. Петте стари сгради са обградени от пивници и боклучави бараки, деликатесни магазинчета и магазини за стоки втора ръка. Тесните улички, които отделят този участък от основната улица, само след броени метри се превръщат в истински бордеи, съборетини и празни дворове. Но тук, на „Джърмътаун“ № 5267, зад маркировъчната линия на паркинг-автоматите и два потъмнени от мръсотията, издраскани с ножка дъба, на по-малко от пет метра от движението, тролеите и безконечния парад на цветнокожи минувачи, се намира ограденото с каменна стена и сгущено зад спуснатите си капаци, посипано с чакъл съвършенство на Грумбълторп.

Имаше две предни врати. Ани извади голяма връзка ключове и ни пусна от източния вход. Вътрешността беше тъмна, прозорците бяха зарити с дебели завеси и здраво затворени капаци. Къщата ухаеше на отминало време, древно дърво и лак за мебели. Ухаеше ми като дом.

— Построена е през 1744-а от Джон Уистър — каза Ани, гласът и се бе усилил и дори вложи екскурзоводски разказвателни нотки в тона си. — Той е филаделфийски търговец, който я използвал за лятна вила. По-късно станала целогодишна резиденция на семейството.

Излязохме от малкото входно антре във фоайето. Широките дъски на пода бяха идеално лъснати, елегантните простички елементи по тавана бяха в стил „Сватбени ленти“, а до малката камина бе поставено едно кресло с широка извита облегалка. На масичката до него стоеше самотна свещ. Не забелязах електрически крушки и контакти.

— По време на Битката за Джърмънтаун — допълни Ани, — английският генерал Джеймс Агню починал в тази стая. Все още личат петната от кръвта му… — тя посочи към пода.

Погледнах лекото обезцветяване на дървото.

— Отвън не забелязах табели.

— Навремето имаше малка табелка на прозореца — каза Ани. — Къщата е отворена за посещения във вторник и четвъртък следобед, между два и пет. Обществото урежда частни посещения за онези, които се интересуват от историята на района. Но сега е затворена — и ще остане така поне месец — докато наберем достатъчно средства да довършим започнатия в кухнята ремонт.

— Кой живее тук сега? — попитах. Ани се засмя — тънко, мишо писукане.

— Никой не живее тук — отвърна. — Няма ток и отопление, ако изключим камините, няма и водопровод. Проверявам къщата и на всеки шест до осем седмици госпожа Уейвърли от Обществото инспектира.

Кимнах.

— Има и параклис — отбелязах.

— А, да — кимна Ани. — Знаеш обичая. Използват го и за погребения. — Покажи ми и другата част на къщата — наредих.

В трапезарията имаше селска маса и столове, сияещи с простата красота на ранния колониален стил. Имаше и изумителна „пътешественическа“ пейка, която съчетаваше всички умения на кабинетмайстор. Ани ми посочи едно кресло, издялано от Соломон Фюзъл, същият бил правил столовете за Залата на независимостта. Кухнята гледаше към задния двор и въпреки кафявата, замръзнала почва и ивиците сняг, не се затрудних да си представя прекрасната стара градина, която навярно цъфти там през лятото. Подът на кухнята бе от камък и огнището беше достатъчно голямо да се влезе в него, без да се привеждаш. На едната стена бяха окачени цял набор странни инструменти и пособия — антични ножици, двуметрова коса, мотика, древно гребло, железни пръти и други вещи — а наблизо бе поставена крачна мелачка за зърно. Ани ми показа голям участък от ъгъла, който бе разграден, а камъните — струпани на купчина. Грозно парче черен брезент покриваше разкопките.

— Тук имаше хлабавина — обяни тя. — По време на лек ремонт през ноември работниците откриха гнила дървена врата под пода и отвъд нея — отчасти сринат тунел.

— Таен тунел?!

— Вероятно — кимна Ани. — Все още е имало опасност от индианци, когато са строили къщата.

— Накъде води?

— Точно зад гаража на съседите откриха вероятния облицован с камъни изход — обясни Ани и показа с ръка към заскрежения прозорец. — Но Обществото няма да има достатъчно средства да продължи разкопките, докато не пристигне заемът от филаделфийската обществена комисия в началото на февруари.

— Винсент би искал да надникне в тунела — заявих.

— О! — Ани трепна и прокара ръка по челото си. — Не съм сигурна дали би било приемля…

— Винсент ще погледне — настоях.

— Разбира се — съгласи се тя.

Във фоайето имаше свещ, но трябваше да пратя момчето до къщата на Ани — да вземе кибрит. Когато свали брезентовото платно и спусна къса стълба в тунела, затворих очи, за да виждам по-добре.

Мръсотия, камъни и миризма на влага и гроб. Тунелът бе разкопан едва на пет-шест метра навън под задния двор. Новички талпи подкрепяха тавана на отчасти реставрирания проход. Върнах Винсент обратно и отворих очи.

— Искаш ли да видиш горния етаж? — попита Ани. Съгласих се, без да кажа и дума или да помръдна.

 

Детската стая започна да ми шепне, още когато влязох в нея.

— Според легендата тази стая е обитавана от призраци — обясни Ани. — Кучето на госпожа Уейвърли не иска да влиза тук.

Предположих, че тя чува шепотите, но когато докоснах ума й, не забелязах и следа от тях: само нарастващо желание да ме удовлетвори.

Пристъпих по-навътре в стаята. През дървените капаци на прозореца, който гледаше към улицата, почти не минаваше светлина. В здрача различих ниска метална кошара, която беше ужасно грозна и не на място — зловеща клетка за зло детенце. Имаше две малки легла с пружини и детско столче, но вещите, които привличаха вниманието, бяха играчките, куклите и манекенът с естествени размери. В единия ъгъл бе сложена голяма кукленска къща. И тя не беше от правилния времеви период — сигурно е правена поне век след истинската къща — но поразителното в нея бе, че е изгнила и отчасти се е сринала, досущ като истинска изоставена къща. Почти очаквах да видя мънички плъхове да танцуват по мъничките коридори. До кукленската къща, на ниско легло, бяха захвърлени дузина кукли. Само една изглеждаше достатъчно стара, за да я датирам от осемнайсети век, но няколко ми се сториха достатъчно истински, все едно са гниещи трупове на реални деца.

Но именно манекенът доминираше тук. Беше с размера на истинско седем или осемгодишно момче. Дрехите му бяха стара реконструкция на облеклото от ерата на Революцията, но през изминалите години бяха избелели, шевовете се бяха скъсали и в стаята се носеше миризмата на гниеща вълна. Ръцете, вратът и лицето му бяха загубили розовото си покритие и на много места се виждаше тъмният порцелан отдолу. Перуката му бе от истинска човешка коса и навремето сигурно е била великолепна, но сега от нея бяха останали само редки кичури и скалпът бе покрит с пукнатини. Очите изглеждаха съвсем истински и осъзнах, че това всъщност са човешки протези. Стъклените очи единствени бяха запазили блясъка и сиянието си по време на разпадането на манекена — весели момчешки очи, втъкнати в изправен труп.

По неясна причина приех, че шепотът идва от манекена, но когато го приближих, едва доловимите слова отслабнаха, вместо да се усилят. Не той, стените говореха. Докато Ани и Винсент гледаха безстрастно, аз се облегнах на гипсовата мазилка и се вслушах. Шепотите бяха ясно различими, но без да могат да бъдат осъзнати отделните думи. Звучеше ми сякаш участва повече от един глас, но останах със смътното впечатление, че не просто подслушвам някакъв разговор — някой се опитваше да говори с мен.

— Чуваш ли нещо? — попитах Ани.

Тя се намръщи, опитвайки се да намисли отговор, който най-много би ми харесал.

— Само колите — каза накрая. — И на улицата викат някакви хлапета. Поклатих глава и отново долепих ухо до стената. Шепотите продължиха — нито настоятелни, нито заплашителни. Помислих си, че в мекия поток на звуците успявам да различа съгласните на името си.

Не вярвам в призраци. Не вярвам в свръхестественото. Но докато остарявах, започнах да вярвам, че точно както радиовълните продължават пътешествието си след като излъчвателят е изключен, тъй и излъчванията на нечия индивидуална сила продължават да кръжат дори и след като носителят и е мъртъв. Веднъж Нина ми спомена за някакъв археолог, който открил глас на грънчар отпреди хиляди години, записан в жлебовете по едно гърне — желязото, което се съдържа в глината, и вибрациите от допира на пръстите му били послужили за плоча и стило. Не знам дали това е истина, но бях започнала да вярвам в почти същата концепция. Хората — особено малцината, които притежават Способност — сигурно могат да запечатат силата на волята си в предмети така, както правим и с човешките създания.

Сетих се за Нина отново и бързо отстъпих от стената. Шепотите замлъкнаха.

— Не — казах на глас, — това няма нищо общо с Нина! Тези гласове са приятелски.

Двамата ми спътници запазиха мълчание; Ани не знаеше какво да каже, а Винсент не можеше да говори. Усмихнах им се и домакинята ми отвърна на усмивката.

— Хайде — казах, — Ще обядваме и ще се върнем тук по-късно. Много съм доволна от Грумбълторп, Ани. Добре направи, че ме доведе тук! Ани Бишъп ми се усмихна.

 

До понеделник следобед Ани и Винсент вече бяха пренесли сгъваемо легло и нов матрак в Грумбълторп, бяха купили още свещи и три керосинови отоплителни печки, наполовина бяха напълнили кухненските полици с кутии и трайни храни, бяха нагласили малка газова печка на мястото на масивната кухненска маса и бяха изчистили до блясък всички стаи. Сложих леглото в детската. Ани донесе чисти чаршафи, одеяла и любимата си покривка. Винсент разположи набора си новички лопати и кофи до една от кухненските стени. Нищо не можех да направя в момента за липсата на вода — освен това и бездруго планирах да прекарвам повечето време у Ани. Просто правех Грумбълторп по-удобен за неизбежните ми посещения.

В понеделник следобед Ани изтегли всички пари от спестовните и чековата си сметка — почти четирийсет и две хиляди — и започна процедурата по обръщане на акциите, облигациите и застраховките в кеш. В някои случаи се налагаше да плати глоба, но никой от нас не беше против. Прибрах парите в багажа си.

Към четири следобед — навън гаснеха последните зимни лъчи — Грумбълторп засия ярко от всяка стая с дузини свещи, фоайето, кухнята и детската бяха приятно затоплени от пламтящите керосинови печки, а Винсент вече три часа копаеше в тунела и пренасяше пръстта в далечния край на задния двор, където я сипваше под голямо гинково дърво. Работата беше мръсна, трудна и вероятно опасна, но за Винсент бе добре да се заеме с нещо такова. Част от окования му гняв се разтоварваше по време на труда. Знаех, че Винсент е много силен — далеч по-силен, отколкото слабото му тяло и сгърбената поза биха могли да подскажат — но сега открих истинския размер на жилавата му сила и почти демонична енергия. Той кажи-речи удвои дължината на тунела още по време на разкопките първия следобед.

Не спах в Грумбълторп — не и тази първа нощ — но докато духахме свещите и гасяхме печките в подготовка да си тръгнем, отидох сама в детската и постоях там само с една запалена свещ. Пламъчето се отразяваше в очите-копчета на парцалените кукли и стъклените очи на момчето-манекен.

Шепотите се бяха усилили. Усещах модулациите на тона, макар и да не различавах думите. Те ми желаеха доброто — и ме заклеваха да се върна.

 

Във вторник, деня преди Бъдни вечер, Винсент извади към половин тон пръст. След като изрина още пет-шест метра от тунела, открихме, че по-голямата част от остатъка е запазена, като изключим малки количества паднали камъни и пръст, които се бяха сринали през последните два века. В сряда сутринта той разчисти по-голямата част от изхода точно отвъд алеята, която ограждаше дворовете и задните стени на съборетините на една пресечка зад нас. Той сложи дъски на изхода и се върна в Грумбълторп. Винсент беше страхотна гледка — мръсен, старите дрехи, които носеше за работа, бяха скъсани и кални, а дългата му коса се бе отвързала и висеше на мръсни кичури над изцапаното му лице и оцъклените очи. Този ден бях донесла само един голям термос с вода в Грумбълторп. Накарах хлапето да се съблече и го сложих да седне до печката в кухнята, а аз отидох до къщата на Ани да сложа дрехите му в пералнята и да ги изсуша.

Ани целия следобед се трудеше над специална гощавка за Бъдни вечер. Улиците бяха тъмни и почти пусти. Покрай мен премина само един тролей, жълтите лампи във вагона сияеха топло. Започваше да вали сняг.

Та ето така се озовах на улицата сама и незащитена. По принцип никога не бих изминала и пет метра без компанията на добре дресиран спътник, но целодневната работа в Грумбълторп и странните предупредителни нотки в шепотите в детската ме бяха заглавичкали и ме бяха направили безгрижна. Освен това си мислех за Коледа.

Този празник винаги е бил от специално значение за мен. Помня големите елха и още по-голямата вечеря, която правехме, когато бях дете. Баща ми разрязваше пуйката; моето задължение беше да раздам дребни подаръци на слугите. Помня, че от седмици планирах точните слова на кратките добронамерени фрази за всеки от прислугата; повечето бяха по-възрастни цветнокожи мъже и жени. Хвалех най-добрите сред тях, меко корях най-ленивите за липсата на трудолюбие и внимателно подбирах ключовите си думи. Най-хубавите подаръци и най-топлите слова не изменно запазвах за леличка Хариет, възрастната гърдеста старица, която ме бе бавила и отгледала. Хариет беше родена в робство.

Интересно е как, години по-късно, във Виена, ние с Нина и Уили успяхме да открием сходни елементи в детството ни — например добротата към слугите. Дори във Виена Коледа бе важен момент за нас. Спомням си зимата на 1928-а, разходките с шейна по Дунава и големия банкет във вилата, която Уили бе наел южно от града. Едва през последните години бях спряла да празнувам Коледа така, както обичах. Само преди две седмици, по време на Събирането, ние с Нина обсъждахме принизяването на коледния дух. Хората вече и понятие си нямат какво означава християнско милосърдие.

 

Момчетата бяха осем, всичките цветнокожи. Не знам каква беше възрастта им. Всичките бяха по-високи от мен, а трима или четирима имаха черен мъх над пухкавите си горни устни. Когато завиха зад ъгъла на Брингхърст Стрийт, излязоха на Джърмантаун Авеню и хукнаха точно към мен, ми се сториха като глутница гълчащи псета — целите колене, лакти и нагли обидни викове. Един от тях носеше голямо радио, което дрънчеше в безсмислена шумотевица.

Погледнах ги и се стреснах, все още замаяна от спомените си за Коледа и липсващите приятели. Все още без да мисля, поспрях, очаквайки те да слязат от тротоара и да се махнат от пътя ми. Може би нещо в изражението ми или гордата поза, нещо твърде различно от плахата защита, която живеещите в квартали на цветнокожи бели развиват, ги накара да ме забележат.

— К’во, по дяволите, зяпаш бе, дърто? — попита високо момче с червена шапка. На лицето му бяха изписани следите на празното напрежение и презрението, завъдени в расата му от вековете на племенно безразличие.

— Чакам вас, момчета, да се дръпнете и да пропуснете старата дама — отвърнах. Говорех меко, любезно. По прицип не бих казала нито, но още си мислех за други неща.

— Момчета! — възкликна онзи с червената шапка. — Кого, на майната си, наричаш момчета?

Другите се скупчиха около мен в полукръг. Взирах се в точка някъде над главите им.

— Хей, ти кои мислиш, че сме? — попита дебелак с тъмносиво яке.

Не отговорих.

— Хайде — каза едно по-ниско момче с не тъй жесток израз. Очите му бяха сини. — Да вървим, братоци!

Вече бяха започнали да се обръщат, когато негърът с червената шапка сложи точката.

— Глей на кого казваш да се маха от пътя ти, стара чанто! — рече и се престори, че ще ме ръгне в гърдите или рамото.

Бързо отстъпих назад, за да избегна докосването му. Токът ми попадна в пукнатина на тротоара, изгубих равновесие, разперих ръце и тежко седнах в локва сняг и кучешки лайна между тротоара и улицата. Повечето от негрите се разсмяха гръмогласно.

Ниското синеоко момче ги усмири с един замах на ръката и пристъпи напред.

— Добре ли сте, госпожо? — протегна ръка, като че ли се канеше да ми помогне.

Зяпах го, пренебрегвайки жеста му. След секунда той сви рамене и поведе останалите нататък по улицата. Жестоката им музика отекваше по фасадите на магазините.

Останах си седнала, докато и осмината изчезнаха от погледа ми. Чак тогава се опитах да стана, предадох се и се помъчих да пълзя на ръце и колене, докато стигнах до един паркинг-автомат, който можах да използвам, за да се изправя на крака. От време на време минаваше по някоя кола — може би хората бързаха да се приберат за Бъдни вечер — и гумите ме опръскваха с киша. Две дебели негърки избързаха покрай мен, бъбрейки си с пискливи гласове. Никой не спря да ми помогне.

Когато стигнах до дома на Ани, все още треперех. По-късно осъзнах, че с лекота бих могла да я накарам да дойде да ми помогне, но по онова време не мислех ясно. Студеният вятър бе накарал сълзите да бликнат, да се стекат и да замръзнат по бузите ми:

Ани незабавно ми приготви гореща вана, помогна ми да съблека мокрите си дрехи и докато се къпех, извади чисти, които да си сложа.

По времето, когато ядох, вече бе станало девет — хранех се сама, а Ани седеше в съседната стая — и когато довърших десерта, черешов пай, вече твърдо бях убедена какво трябва да се направи.

Взех си нощницата и другите нужни неща. Накарах Ани да събере в багажа спален чувал, чисти дрехи за Винсент, допълнителна храна и питиета, както и пистолета, който бях взела от таксиджията в Атланта.

Разходката обратно до Грумбълторп беше къса и мина без приключения. Вече здравата валеше сняг. Отклоних поглед от мястото, където бях паднала.

Винсент си седеше там, където го бях оставила. Облече се и яде стръвно. Не се притеснявах, че би могъл да пропусне някое и друга хранене, но изгаряше хиляди калории по време на разкопките през последните два дни и исках да си възстанови енергията. Ядеше като животно Ръцете, лактите и косата му още бяха мръсни и покрити с червена глина, тъй че видът и шума, който вдигаше по време на хранене, наистина бяха животински.

След като се наяде, той се зае да поработи с точилото, като наостри и косата, и един от лизгарите, които Ани беше купила в железарията на Челтън Авеню преди два дни.

Бе станало почти полунощ, когато се качих горе да си легна. Затворих вратата и си облякох нощницата. Прашните, ярки стъклени очи на момчето-манекен ме следяха на трепкащата светлина на свещта. Ани се настани долу във фоайето, следеше предната врата — търпелива, леко усмихната — а зареденият пистолет бе нагласен удобно в престилката в скута и.

Винсент излезе през тунела. Кал и влага допълнително оцапаха лицето и косата му, докато влачеше косата и лизгара през черния тунел. Затворих очи и ясно видях падащия сняг на фона на мижавите улични лампи, докато той излизаше иззад гаража, повлякъл дългите си инструменти. Спусна се по алеята.

Въздухът ухаеше на чистота и студ. Усещах сърцето на Винсент да бие силно и твърдо, чуствах как джунглата в съзнанието му се мърда и гърчи, сякаш я вее силен вятър, докато адреналинът препуска през вените му. Усещах мускулите на собствената ми уста да се сгърчват в спонтанен отговор. Осъзнах, че Винсент се е ухилил широко, много широко — истинско хищно озъбване.

Бързо се спуснахме по алеята, спряхме на входа към тясна уличка с тъмни съборетини и притичахме по южната страна, където лежаха най-дълбоките сенки. Спряхме и аз накарах Винсент да вдигне глава в посоката, където бяха отминали осмината. Усещах ноздрите му да трепкат, докато душеше нощния въздух, за да долови миризмата на негрите.

Сега вече снеговалежът бе много силен. Нощта бе спокойна, като изключим далечния звън на църковни камбани, които обявяваха раждането на Спасителя. Винсент сведе глава, вдигна лопатата и косата на рамо и се затича през мрака на уличката.

На горния етаж в Грумбълторп аз се усмихвах и се обърнах към стената на детската, смътно осъзнавайки съскащия поток на шепотите, които се надигаха около мен като звука на морски прилив.

19
Вашингтон,
събота, 20-и декември 1980

— Не знаеш нищо за истинското естество на насилието — каза на Саул Ласки съществото, което някога бе представлявало Франсис Харингтън.

Вървяха на изток през някакъв площад. Насочваха се към Капитолия. Студените струи следобедна светлина осветяваха белите гранитни сгради и белите клъбца газове на автобусите и колите. Няколко гълъба подскачаха игриво около почти празните пейки.

Саул усещаше с мъчителна яснота издайническото треперене на стомашните си мускули и тези на хълбоците. Знаеше, че не е просто реакция на студа. Още с напускането на Националната галерия за изкуство го обхвана смъртна умора. След всичките тези години.

— Ти си въобразяваш, че си експерт по насилието — каза Харингтън на немски, език, който Саул никога не бе чувал от устата на момчето, — но не знаеш нищо за него.

— Какво имаш предвид? — попита го на английски. Пъхна ръце в джобовете на палтото си. Главата му постоянно се движеше — поглеждаше към мъж, излизащ от Източното крило на галерията, мръщеше се на самотна фигура на пейка в далечния парк, опитваше се да надникне през поляризираното стъкло на бавно движеща се лимузина. Къде си, Полковник? Мисълта, че нацистският офицер е някъде наоколо, стягаше мускулите на диафрагмата на Саул в болезнена конвулсия.

— Ти смяташ насилието за отклонение — продължи Харингтън на безпогрешен немски, — а истината е, че всъщност то е нормално. То е залегнало в самото естество на човешкото състояние.

Саул се постара да обръща внимание на разговора. Трябваше да изчисли къде е Полковника… да намери някакъв начин да освободи Франсис от контрола на стареца… и да намери самия него, разбира се.

— Това са глупости — възрази. — Често срещан порок е, но в този дух на нещата може да се каже, че и болестта е естествено човешко състояние. Вече унищожихме зарази като детския паралич и едрата шарка. Можем да унищожим и насилието в човешките отношения — той неволно вкара в употреба професионалния си тон. Къде си, Полковник?

Харингтън се засмя. Беше старчески смях — накъсан, пълен с храчки Саул се взря в младежа до себе си и потрепери. Имаше ужасното чувство че лицето на Франсис — късата червеникава коса, дори луничките по бузите му — изглеждат като маска от плът, навлечена върху нечий чужд череп. Тялото под дългия шлифер беше някак си странно сковано, сякаш хлапето бе натрупало тлъстина или носеше няколко пласта пуловери.

— Не можеш да унищожиш насилието, както не би могъл да премахнеш любовта, омразата или смеха — заяви гласът на Вили фон Борхерт от устата на Франсис Харингтън. — Любовта към насилието е съществен аспект на човечеството. Дори и слабият иска да е силен, най-вече за да може да размаха камшика.

— Глупости — заяви Саул.

— Глупости ли? — попита го частният детектив. Бяха пресекли „Мадисън Драйв“ през площада под отразителния купол на Капитолия. Сега Харингтън приседна на една пейка, обърната към Трета улица. Саул също седна, като внимателно оглеждаше лицата на всички наоколо. Минувачите не бяха много. И никой не приличаше на Полковника.

— Скъпо ми еврейче — рече Харингтън, — та вземи за пример Израел.

— Какво? — стресна се Саул и погледна спътника си. Не беше същият човек, когото познаваше. — Какво имаш предвид?

— Скъпата ти осиновена страна е известна с безжалостното си насилие върху враговете — отбеляза Харингтън. — философията ви е „око за око“, политиката ви е потисническа, гордеете се с ефикасността на армията и въздушните си сили.

— Израел сам се защитава — възрази Саул. Нереалността на този разговор му замайваше главата. Над тях куполът на Капитолия сияеше в последните вечерни лъчи.

Харингтън отново се засмя.

— О, да, моя вярна пешко. Насилието в името на защитата е просто приемливо оправдание. Също като във Вермахта — той натърти на Wehr — защита. — Израел си има врагове, nicht wahr? Но същото се отнася и за Третия Райх. И, не на последно място, сред враговете са същите онези паразити, които се преструваха на безпомощни жертви, докато се опитваха да разрушат Райха, а сега се преструват на герои, докато стовар насилие върху палестинците.

Саул не отвърна на това обвинение. Антисемитизмът на Полковника бе детинска провокация.

— Какво искаш? — попита тихо. Харингтън вдигна вежди и каза на английски:

— Че какво му е лошото да потърся стар познат, за да проведа интересен разговор?

— Как ме намери?

Младежът сви рамене:

— Бих казал, че ти ме намери — отбеляза със странно, гърлено ръмжене, което изобщо не наподобяваше гласа на Франсис Харингтън. — Представи си колко се изненадах, когато научих, че моята скъпа пешка пристига в Чарлстън! Младият ми Скитник Евреин много се е отдалечил от Челмно.

Саул се накани да попита: Как ме позна?, но се спря. Тези часове преди почти четирийсет години, през които те двамата бяха споделяли тялото му, бяха създали помежду им близка интимност, по-дълготрайна, отколкото можеше да се опише с думи. Саул знаеше, че ще познае Полковника мигновено — беше го познал — при все разрушенията на времето. Тъй че вместо това попита:

— От Чарлстън ли си ме следил?

Харингтън се усмихна:

— Би ми доставило голямо удоволствие да чуя някоя от лекциите ти в Колумбийския. Може би ще поговорим за етиката на Третия Райх?

— Може би — отвърна Саул. — А може да обсъдим и относително нормалното мислене на бясно куче. За такова заболяване има само едно лекарство. Застрелваш кучето.

— О, д-а-а-а-с-с — изсъска Харингтън. — Последното разрешение на проблема, поднесено в друга форма. Вие, евреите, никога не сте били подчинена раса.

Саул потрепери. Зад спокойния глас и човешката марионетка се намираше човек, който бе убил стотици — че и хиляди — човешки същества. Саул се сещаше само за една-единствена възможна причина Полковника да го потърси и да го проследи чак от Чарлстън: за да го убие. Полковник Вилхелм фон Борхерт, същият Уилям Бордън, бе положил големи усилия да убеди света, че е мъртъв. Нямаше причина да се разкрива на вероятно единствения човек на Земята, който го познава лично, освен ако това не е последната игра на котка и мишка. Саул порови по-дълбоко в джоба си и сви пръсти около рулото четвъртаци, което държеше там. Единственото оръжие, което бе носил от Гората на бухалите в Полша преди трийсет и шест години.

Ако успееше да нокаутира Франсис — много по-трудна задача, както знаеше, отколкото изглеждаше по телевизията и на снимка — какво ще прави тогава? Да бяга? Но какво би спряло Полковника да влезе в неговия мозък? Саул потръпна при мисълта да изпита онова умствено изнасилване отново. Не би допуснал да стане жертва на нападение, просто друг пострадал; разсеян професор, който се пъхнал насред натоварена вашингтонска улица точно по здрач…

Не би могъл да изостави и Франсис. Саул стисна още по-здраво четвъртаците и бавно започна да вади ръката си. Не знаеше дали момчето може да бъде върнато — един поглед към маската вместо лице му стигаше да предположи, че не е възможно — но бе длъжен да опита. Как човек пренася тяло в безсъзнание по Площада на разстояние каре и половина чак до наетата си кола? Познавайки Вашингтон, Саул заподозря, че и такива неща са били правени тук. Той реши да остави момчето на пейката, да изтича до колата и да се върне бързо до Трета улица, да спре на тротоара и да хвърли тялото на високия си спътник на задната седалка.

Не можеше да измисли начин да спре Полковника да го сграбчи. Пък и нямаше значение. Спокойно извади юмрука си с парите от джоба, блокирайки видимостта с обърнатото си настрани тяло.

— Искам да се срещнеш с някого — заяви Харингтън.

— Какво? — сърцето на Саул биеше така яростно, че той едва успя да заговори.

— Тук има някой, с когото трябва да се срещнеш — повтори Полковника и накара пешката си да стане. — Мисля, че срещата ще те заинтересува!

Саул не помръдна от мястото си. Ръката му трепереше от напрежението, с което стискаше юмрука си.

— Идваш ли, еврейче? — немският език и тон бяха почти идентични на онези, които Полковника бе използвал преди трийсет и осем години в Челмно.

— Да — каза Саул и стана. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и последва Франсис Харингтън в плътния зимен мрак.

 

Беше най-късият ден в годината. Само малцина заклети туристи чакаха автобуси или бързаха към колите си. Двамата преминаха по Кънстйтюшън Авеню покрай Капитолия и спряха до изхода за паркинг-гаража на Сената. След няколко минути автоматичните врати се отвориха и излезе една лимузина. Харингтън побърза надолу по рампата и Саул го последва, като се наведе, щом металната врата започна да се спуска. Двама пазачи стояха и ги зяпаха. Единият — червендалест и доста дебел — тръгна към тях.

— Мътните ви ’зели, нямате достъп тук! — извика той. — Обръщайте и се махайте, преди да съм ви арестувал, задници такива!

— Хей, съжалявам! — отвърна Харингтън със своя собствен глас или поне така звучеше. — Работата е, нали разбирате, че имаме пропуски да се видим със сенатор Келог, но вратата, която той ни каза да използваме, е заключена и никой не отвори, когато почукахме…

— Главната врата — поясни пазачът, все още с разперени ръце. Другият още стоеше до металната решетка. Дясната му ръка бе положена на дръжката на револвера и гледаше Саул и Харингън много внимателно. — Не се допускат никакви посетители след пет. Сега си обирайте крушите оттук или ви арестувам. Мърдай!

— Добре — дружелюбно каза Харингтън и извади автоматичен пистолет от палтото си. Застреля дебелия пазач в дясното око. Другият стоеше смръзнат. Саул бе скочил встрани при първия изстрел и сега забеляза, че неподвижността на пазача не е просто естествена реакция от страх. Той се напъваше с все сили да помръдне дясната си ръка, но ръката му просто трепереше като парализирана. Пот изби по челото на пазача и по горната му устна, а очите му се оцъклиха.

— Твърде късно — каза Харингтън и вкара четири куршума в гърдите и врата на човека.

Саул чу звуците — пуф-пуф-пуф-пуф — и осъзна, че част от дългото дуло всъщност представлява заглушител. Понечи да мръдне и после замръзна, когато спътникът му завъртя пистолета към него:

— Вкарай ги вътре.

Ласки изпълни нареждането. Дъхът му замъгляваше студения въздух, докато той влачеше тежките тела по изходната рампа и в караулката им.

Харингтън извади пълнителя и с рязък замах на ръката вкара новия в гнездото. Наведе се да прибере петте празни гилзи.

— Да се качваме горе — нареди.

— Те имат видеокамери — изсумтя Саул.

— Да, в самата сграда — отвърна Харингтън, отново заговорил на немски. — Но в мазето имат само телефон.

— Ще търсят пазачите — предупреди по-твърдо психиатърът.

— Без съмнение — съгласи се Франсис. — Предлагам да се качваш по-бързичко по тези стълби.

Те излязоха на първия етаж и прекосиха някакъв коридор. Човек от охраната озадачено вдигна поглед от вестника си.

— Съжалявам, господа, но това крило е затворено след…

Харингтън стреля два пъти в гърдите му и извлачи тялото до стълбите. Саул се облегна на дървената каса. Усещаше краката си като втечнени и се зачуди дали няма да припадне. Обмисли възможността да побегне, обмисли и възможността да изкрещи, но не стори нищо друго, освен да се притиска за опора към дъбовата каса на вратата. — Асансьорът — нареди Харингтън.

Коридорът на третия етаж беше празен, макар че Саул чу разговор и смях някъде иззад ъгъла. Спътникът му отвори четвъртата врата отдясно. Свариха млада жена, която тъкмо слагаше антипрахов калъф на пишеща машина IBM.

— Съжалявам — каза тя, — но минава…

Харингтън завъртя пистолета в дъга, която завърши точно в лявото и слепоочие. Тя се стовари на пода, почти без да вдигне шум. Младежът вдигна пластмасовия калъф от мястото, където тя го бе изпуснала, и го нагласи на пишещата машина. После хвана Саул за палтото и го издърпа през празна чакалня и голям, тъмен кабинет. Ласки успя да мерне осветения купол на Капитолия между спуснатите завеси. Харингтън отвори и друга врата и влезе през нея.

— Здрасти, Траск — рече на английски.

Мъжът зад бюрото вдигна глава — леко изненадан — и в същия миг от кушетката до тях скочи як мъж с кафяв костюм. Харингтън стреля два пъти по бодигарда, отиде да вземе малкия пистолет, който той бе изтървал, и после стреля още веднъж, зад лявото му ухо. Дебелото тяло подскочи, подритна веднъж по дебелия килим и застина.

Нийман Траск не беше мръднал. Все още държеше тефтер в лявата си ръка с три пръстена и златна писалка „Крос“ в дясната.

— Седни — нареди Харингтън и посочи на Саул кожения диван.

— Кой си ти? — попита Траск. В гласа му звучеше само леко любопитство.

— Въпросите и отговорите после — отвърна Франсис. — Първо те моля да разбереш, че приятелят ми тук — той посочи Саул, — трябва да бъде оставен на мира. Ако мръдне от дивана, ще си отворя левия юмрук.

— Да си отвориш юмрука ли? — изуми се Траск.

Когато влязоха в стаята, лявата ръка на Харингтън бе празна; сега държеше пластмасов пръстен колкото длан, с малка пъпка в центъра. Нагоре по ръкава на шлифера му минаваше вплетена жица. Палецът му натискаше средата на пъпката.

— О, ясно — кимна Траск уморено и остави на бюрото тефтера си. Стисна златната писалка с две ръце. — Експлозив ли е?

— C-4 — уточни Харингтън и използва ръката, с която стискаше пистолета, да разкопчае шлифера си. Отдолу носеше торбест рибарски гащеризон и всичките му джобове бяха издути до пръсване. Саул ясно различи малките пръстенчета жица. — Близо шест килограма пластичен експлозив.

Траск кимна. Изглеждаше спокоен, но връхчетата на пръстите му бяха побелели върху писалката.

— Повече от достатъчно — каза. — Какво точно искаш?

— Само да поговорим — отвърна Харингтън и седна на един стол на метър и половина от бюрото на домакина си.

— Ами чувствай се поканен! — заяви той и се облегна в удобна поза. Стрелна Саул с поглед и отново се втренчи в посетителя. — Нека започнем!

— Свържи се с Колбън и Барент по конферентната линия — нареди Харингтън.

— Моля? — Траск остави писалката. Разпери пръсти. — Колбън е на път за Чеви Чейс в момента, а, доколкото знам, господин Барент е извън страната.

Харингтън кимна.

— Ще броя до шест — каза. — Ако не се обадиш, ще отпусна палеца си. Едно… две…

Траск вдигна телефона, когато той беше стигнал до четири, но му отне още няколко минути, докато осъществи всички необходими връзки. Хвана Колбън в лимузината му на „Рок Крийк Експресуей“ и Барент някъде над Мейн.

— Включи интеркома — нареди Харингтън.

— Какво става, Нийман? — разнесе се плавен глас със следа от кеймбриджски акцент. — Ричард, и ти ли си там?

— Аха — отвърна тътенът на Колбън. — Не знам що за шибана история е това. Какво става, Траск? Държиш ме в очакване вече две шибани минути!

— Имам малък проблем тук — обясни Траск.

— Нийман, това не е кодирана линия — обади се мекият глас, който според Саул принадлежеше на Барент. — Сам ли си?

Траск се поколеба и погледна Харингтън. Когато Франсис само се Усмихна, той отвърна:

— А, не, господине! Тук в кабинета на сенатор Келог има още двама души освен мен.

Гласът на Колбън бе изкривен от говорителя на телефона:

— Що за шибана работа става там, Траск? Какво става, питам?

— По-кротко, Ричард — отвърна гласът на Барент. — Давай, Нийман! Траск вдигна ръце към Харингтън, с дланите навън — „след теб“.

С цинична усмивка Франсис обясни:

— Бихме искали да встъпим в един от клубовете ви!

— Съжалявам, но вие имате предимство пред мен, господине — 0тбеляза Барент.

— Казвам се Франсис Харингтън — заяви частният детектив. — Работодателят ми е доктор Саул Ласки от Колумбийския университет.

— Траск! — изрева гласът на Колбън. — Какво става?

— Млък — изсъска Барент. — Господин Харингтън, доктор Ласки, радвам се да се запознаем. Как мога да ви помогна?

На дивана Саул Ласки издаде уморена въздишка. Докато Полковника не каза името му, той все още крепеше някаква надежда, че ще излезе жив от този кошмар. Нямаше представа що за игра играе германецът и каква е връзката на тези хора с триото на Уили, Нина и онази Фулър, но се съмняваше, че Полковника ще го назове, освен ако не желае да го пожертва.

— Споменахте някакъв клуб — настоя гласът на Барент. — Можете ли да сте по-точен?

Харингтън се ухили ужасяващо. Лявата му ръка остана вдигната, палецът бе на спусъка на детонатора.

— Искам да вляза във вашия клуб! — уточни той. Гласът на Барент прозвуча развеселено.

— Член съм на много клубове, господин Харингтън. Имате ли нещо против да сте по-конкретен?

— Интересува ме само най-селективният възможен — отвърна частният детектив. — И винаги съм страдал от силно увлечение по островите!

Говорителят на телефона изпука.

— Също и аз, господин Харингтън, но макар че господин Траск е чудесен препоръчител, боя се, че повечето от клубовете, към които принадлежа, изискват допълнителни препоръки. Споменахте, че работодателят ви доктор Ласки е там. Той също ли иска да кандидатства, а?

Саул не можа да се сети за нищо, с което да подобри положението. Запази мълчание.

— Може би вие… ъ-ъ-ъ… представяте още някой друг? — попита Барент.

Харингтън само се изкиска.

— Той разполага с шест килограма пластичен експлозив и пале му е на пусковия бутон — вметна Траск безразлично. — Смятам, че това е впечатляваща препоръка. Защо не се уговорим да се срещнем някъде другаде и да обсъдим въпроса?

— Хората ми са на път — каза Колбън рязко. — Дръж фронта, Траск!

Нийман въздъхна, потри веждата си и се наведе по-ниско над микрофона на телефона.

— Колбън, ти, мръсно говедо, ако сложиш някой на по-малко от десет пресечки от тази сграда, лично аз ще ти изтръгна проклетото сърце. Сега стой далеч от тази работа. Барент, още ли си там?

К. Арнолд Барент заговори, сякаш не бе чул и дума от предшестващия диалог.

— Ужасно съжалявам, господин Харингтън, но съм взел за личен девиз никога да не участвам в комисията по приема в клубовете, където съм член. Наслаждавам се на възможността да подкрепя по някой кандидат от време на време, това е всичко. Може би бихте проявили любезността да ми дадете адресите на някои перспективни членове, които се надявах да привлека?

— Давай — кимна Харингтън.

Точно в този момент Саул Ласки усети как Траск се плъзва в главата му. Беше извънредно болезнено — все едно някой забива дълга, остра жица в лявото му око. Трепна веднъж, но не му позволиха да простене. Очите му се преместиха към автоматика, който още лежеше на пода, на една крачка от протегнатата ръка на мъртвия бодигард. Усети през съзнанието му да се стрелкат студените като дълбоководни риби изчисления на Траск за времето и усилието: две секунди за скока, секунда да вдигне оръжието и да стреля в главата на Харингтън, докато същевременно сграбчва ръката му и стиска спусъка върху пръстена на граната. Саул усети как ръцете му се свиват леко, изпъват се като на бегач преди състезание. Изтласкван все по-назад и по-назад в безпомощния таван на съзнанието си, той искаше да изкрещи, но нямаше избор. Нима това бе усещането, което Франсис изпитваше от седмици насам?

— Уилям Бордън — каза Барент.

Саул почти беше забравил за какво става дума. Траск премести леко десния му крак, промени центъра на тежестта му и стегна дясната ръка.

— Не познавам такъв — спокойно отвърна Харингтън. — Нататък? Саул усещаше как всички мускули в тялото му се стягат, докато Траск го подготвя. Усещаше леката промяна на плана. Онзи в главата му искаше да удари Харингтън в движение, да го бутне назад и да удържи лявата ръка на марионетката си върху спусъка на гранатата, докато избута Франсис в кабинета на сенатора, после психиатърът да’ блокира ударната вълна на експлозията с тялото си, докато Траск се крие под масивното дъбово бюро. На Саул му се искаше да изпищи, за да предупреди Полковника.

— Мелани Фулър — каза Барент.

— О, да — съгласи се Харингтън. — Смятам, че можете да я откриете в Джърмънтаун.

— Кой Джърмънтаун по-точно? — намеси се Траск, докато подготвяше Саул за скока. Не обръщай внимание на оръжието. Стисни ръката. Насили го назад, встрани. Дръж тялото си между Харингтън и бюрото на Траск.

— Предградието на Филаделфия — уточни дружелюбно Харингтън. — Не мога да си спомня точния адрес, но ако проверите по „Куин Лейн“, със сигурно ще откриете дамата в някоя от къщите.

— Чудесно — отвърна Барент. — И още нещо. Искам да…

— Само за момент — прекъсна го Харингтън. Отново се засмя със старческия смях. — Мили Боже, Траск, да не мислиш, че не мога да го усетя? Не би могъл да овладееш този тук и за месец… Mein Gott, човече, проникваш и групираш като тийнейджър, който се опитва да изчука някоя… нали това е изразът?… на балкона на киното. И пусни бедния ми еврейски приятел, щом тъй и тъй си се хванал. Само да мръдне, отварям ръка. Бюрото ще стане на хиляди парченца. А, така е по-добре…

Саул се срути на дивана. Мускулите му се сгърчиха в конвулсия при внезапното освобождение от стегнатата хватка.

— Та, докъде бяхме стигнали, господин Барент? — попита Харингтън.

Секунда-две се чуваше само пращене, преди от говорителя на телефона отново да се разнесе спокойният глас на Барент:

— Съжалявам, господин Харингтън, но говоря с вас от личния си самолет и се боя, че ще трябва да затварям вече. Оценявам обаждането ви и се надявам отново да си поговорим!

— Барент! — извика Траск. — Ти, мръсник такъв, остани на…

— Довиждане — отряза Барент. Чу се щракане. От отворения телефон се носеше само бял шум.

— Колбън! — изпищя Траск. — Кажи нещо! От телефона се разнесе плътен глас.

— Ами добре. Заври си го отзад, Нийман, стари друже — и последваха ново щракване и съскане.

Нийман вдигна глава. На лицето му бе изписано изражение на притиснато в ъгъла животно.

— Всичко е наред — успокои го Харингтън. — Ще оставя съобщението си при теб. Все още можем да мелим заедно, господин Траск! Но бих предпочел да е на четири очи. Доктор Ласки, ако обичате!

Саул нагласи очилата си и примигна. Изправи се. Траск го стрелна с поглед. Харингтън се усмихна. Ласки се обърна, бързо мина през кабинета на сенатора и вече тичаше по времето, когато стигна чакалнята. Бе излязъл от кабинета и препускаше по коридора, преди да си спомни за секретарката. Поколеба се, после хукна отново.

Далеч пред него, иззад ъгъла завиха четирима. Саул се обърна, видя още петима в тъмни костюми да тичат от другата страна, двама се отклониха към кабинета на Траск.

Той се огледа навреме да види още трима в края на коридора да вдигат револверите си в почти синхронно движение, с изпънати ръце, черните кръгчета на дулата изглеждаха много големи дори от разстояние. Внезапно Саул се озова на съвсем друго място.

Франсис Харингтън изкрещя безмълвно в собствения му ум. И той смътно усещаше присъствието на Саул там, в мрака, при него. Двамата заедно видяха с очите на Харингтън как Нийман Траск крещи нещо и се надига от стола си, вдигнал умолително ръце.

— Auf Wiedersehn! — каза Полковника с гласа на Франсис Харингтън и освободи пръстена.

Южните врати и стената на коридора избухнаха навън в топка оранжев пламък. Саул внезапно полетя във въздуха и към тримата в тъмни костюми. Техните вдигнати ръце се отместиха назад, един от револверите изгърмя — безшумно във всепоглъщащата буря от шум, която изпълваше коридора — и после те също литнаха, затъркаляха се назад и се удариха в стената в края на коридора за част от секундата, преди Саул да се стовари върху нея.

След удара, докато покривалото на мрака се спускаше над него, Саул чу ехото — не от експлозията, а от гласа на стареца, който каза: „Auf Wiedersehn!“.

20
Ню Йорк,
петък, 26-и декември 1980

Шериф Джентри се наслаждаваше на полетите със самолет, но изобщо не се интерисуваше от за крайната точка на полета. Харесваше му да лети, понеже смяташе за много сходно с медитацията усещането че е вързан за мека седалка в цилиндър под налягане, носещ се на хиляди метри над облаците. Крайната му цел — Ню Йорк — винаги го бе поразявала като съблазън към други видове безумие: мравуняк, улично насилие, параноя, информационно претоварване или шумна лудост. Джентри още много отдавна бе решил, че не става за момче от големия град.

Той умееше да се оправя в Манхатън. Когато бе посещавал колеж преди десетина години, по време на пика с виетнамските изпълнения, с приятелите си бе прекарал доста повече от „няколко дни“ в града — веднъж наеха кола в Чикаго, където приятелката му работеше във филиала на „Херц“ близо до университета, върнаха километража с 4000 километра и яко покараха. След четири безсънни дни шестимата се озоваха на волана някъде из чикагските предградия и похабиха още два часа рано призори, за да върнат километража до цифрата малко над тази, която бе записана в бланката като начална за наемния период.

Джентри се качи на автобусчето в Порт Ауторити. Там взе такси дo хотел „Адисън“ на Таймс Скуеър. Хотелът бе стар и полека западаше, клиенти му бяха главно проститутки и туристи от затънтената провинция, но все още бе запазил мъничка искрица от гордия си някогашен дух. Пуерториканският готвач в кафетерията беше шумен, глупав и умел в занаята си и стаите струваха една трета от сумата, която биха поискали другите манхатънски хотели. Последния път, когато бе идвал в Ню Йорк, за да съпроводи осемнайсетгодишен, убил четирима продавачи в магазин в Чарлстън, правителството бе избрало билета на Джентри и му бе платило стаята.

Той изхвърли под душа част от умората от пътя и се преоблече в удобни сини рипсени панталони, стар пуловер, кафявото си рипсено спортно сако, мека шапка и палто, което му служеше добре в Чарлстън, но надали щеше да понамали острите зъби на нюйоркския зимен вятър. Поколеба се, после извади своя рюгер от куфара и го пъхна в джоба на палтото. Не, издутината бе твърде голяма и очебийна. Затъкна го в колана на панталона. Определено не. Нямаше нараменен кобур за рюгера; винаги носеше колана и кобура заедно с униформата си, а когато не бе дежурен, взимаше служебния си „Пълис Спешъл“ трийсет и осми калибър. За какъв дявол бе помъкнал рюгера вместо по-малкия пистолет? Накрая направи компромис, като го пъхна в ластика на гащите си. Щеше да му се наложи да остави палтото разкопчано на ветреца навън и да не го сваля на закрито, за да скрие буцата на оръжието. „Е, и какво, по дяволите? — помисли си Джентри. — Не може всички да сме Стив МакКуиновци, я!“

Преди да напусне хотела, той се обади в дома си в Чарлстън и задейства телефонния си секретар. Не очакваше да има съобщение от Натали, но си мислеше за нея по време на целия полет и очакваше с нетърпение шанса да чуе гласа и. Нейно беше още първото съобщение.

— Роб, Натали е. Около два следобед в Сейнт Луис. Тъкмо кацнах, но заминавам със следващия полет за Филаделфия. Мисля, че попаднах на следа от Мелани Фулър. Провери страница трета на днешния чарлстънски вестник… може да го има и в някое от нюйоркските издания. Бандитско клане в Джърмънтаун. Аха, не знам защо една старица може да се забърка с улична банда, но това е Джърмънтаун. Саул твърди, че един от най-добрите начини да намерим тези хора е да последваме безсмисленото насилие като това. Обещавам да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата… просто ще огледам и ще проверя дали има нещо обещаващо, по което да тръгнем по-късно. Ще ти оставя съобщение довечера, когато реша къде да отседна. Трябва да бягам. Пази се, Роб!

— Дяволите го взели! — каза меко Джентри и затвори телефона. Отново набра номера си, издиша, когато собственият му глас му каза да остави съобщение, и след сигнала продиктува:

— Натали, мътните го взели, не отсядай във Филаделфия, в Джърмънтаун или където ще да си. Някой те е видял на Коледа. Богове, ако не смяташ да кротуваш в Сейнт Луис, ела при мен тук в Ню Йорк! Глупаво е да търчим наоколо и да си играем на Джо Харди и Нанси Дрю. Обади ми се тук веднага след като получиш това съобщение — и продикува номера на телефона в хотела и номера на стаята, поколеба се и затвори. — Проклятие… — рече. Стовари юмрука си на плота достатъчно, силно, за да накара евтиното талашитено бюро да изпука.

 

Джентри взе метрото до Вилидж и слезе близо до Сейнт Винсент. По време на пътуването прерови малкото си тефтерче, като прегледа бележките си: адресът на Саул, забележката на Натали, че икономката на психиатъра се нарича Тема, номерът му в Кълъмбия, номерът на декана, на когото бе звънял преди две седмици, номерът на блаженопочившата Нина Драйтън. „Не е много!“ — помисли си. Обади се в Кълъмбия да се увери, че в кабинета на катедрата по психология до следващия понеделник няма да има никой.

Кварталът на Саул не съвпадаше с представите на Джентри за начина на живот на нюйоркските психиатри. Шерифът си напомни, че Саул е по-скоро професор, а не психиатър и че в такъв случай кварталът си е съвсем приемлив. Сградите бяха най-вече три-четириетажни блокчета, на повечето ъгли имаше ресторантчета и магазинчета за деликатеси, и този компактен квартал вдъхваше усещане за малък град. Няколко двойки преминаха забързано — имаше дори двама мъже, които се държаха за ръце — но Джентри знаеше, че повечето от местните обитатели са по центъра, занимават се с издателска дейност, брокерство, книжарнички, агенции и други клетки от стомана и стъкло, всяка от която се намира някъде между секретарката и вицепрезидента, печелейки нужните хиляди, достатъчни за наема на две-три стаи във Вилидж, и чакат големия удар, пробива, неизбежното издигане до най-горния етаж, до най-големия кабинет, с ъгловите прозорци, който се намира най-блезо до дома на Парк Авеню Уест. Вятърът съскаше. Джентри се загърна по-плътно в палтото си и се разбърза.

Доктор Саул Ласки не си беше вкъщи. Шерифът не остана изненадан. Почука отново и постоя известно време на стълбищната площадка, вслушан в приглушеното мрънкане на телевизори и детски писъци, вдъхващ симфонията на готвено и зеле от отминалите десетилетия. После извади от портфейла си кредитна карта и я плъзна в ключалката. Джентри поклати глава; Саул Ласки бе популярен в страната експерт по насилието, оцелял от концлагер, но защитата на дома му оставяше доста въпроси.

Апартаментът бе голям за стандартите на Вилидж — удобна дневна, малка кухня, още по-малка спалня и голям кабинет. Всяка стая — дори банята — бе облицована с книги. Кабинетът бе направо тапициран с бележници, папки, полици с внимателно маркирани извадки и стотици книги — много от тях на немски и полски. Джентри провери във всяка стая, като спря за малко да прегледа ръкописа, струпан до електрическата пишеща машина, и се накани да си тръгне. Чувстваше се като неканен гост. Апартаментът миришеше така, сякаш е бил необитаем поне от седмица-две, в кухнята нямаше и петънце, хладилникът беше почти празен, но нямаше прах, нито купчина насъбрана поща, нито други външни знаци за отсъствие. Джентри се увери, че няма съобщения около телефона, мина набързо през всяка стая да се подсигури, че не е пропуснал някоя улика за местонахождението на Саул, и тихо си излезе.

Беше слязъл един етаж надолу, когато подмина старица със стегната на кок посивяваща коса. Джентри спря, след като тя го отмина, докосна ръбчето на шапката си и каза:

— Извинете, госпожо, случайно вие да сте Тема?

Жената спря и подозрително му се намръщи. В гласа и се усещаше лека следа от източноевропейски акцент.

— Не ви познавам.

— Не, госпожо — съгласи се Джентри и си свали шапката. — И съжалявам, задето се обръщам към вас на малко име, но Саул не спомена фамилията ви.

— Валижезлски — представи се възрастната дама. — А вие кой сте?

— Аз съм шериф Боби Джентри — представи се и той. — Приятел съм на Саул и се опитвам да го намеря.

— Доктор Ласки никога не ми е споменавал за шериф Джентри — тя произнесе името му с твърдо „дж“.

— Не, госпожо, съмнявам се да е. Срещнахме се самр преди няколко седмици, докато той беше в Чарлстън. Това е в Южна Каролина. Може би ви е споменавал, че тръгва за натам?

— Доктор Ласки каза само, че заминава по работа — отряза жената. Изсумтя. — Сякаш самолетните билети не бяха турнати тъй, че и слепец да ги види. Два дни, каза той. Може и три. Госпожо Ви, каза той, бъдете тъй любезна да поливате цветята. Десет дни по-късно цветята му вече да са умрели, ако не бях толкова усърдна.

— Госпожо Валижезлски, да сте се чували с доктор Ласки през последната седмица? — попита Джентри.

Тя подръпна пуловера си надолу и не каза нищо.

— Имахме уговорка — уточни той. — Саул каза, че ще се обади, когато се прибере… вероятно миналата събота. Но не ми се е обаждал.

— Той не знае коя дата е — отвърна жената. — Собственият му племенник ми звъня миналата седмица от Вашингтон, да пита дали чичо Саул е добре. „Трябваше да дойде на вечеря в събота“ — казва ми. Като знам какъв е доктор Ласки, сигурно е забравил… заминал е на семинар някъде си. Да кажа ли такова нещо на племенника му? Да не са единственото семейство в Америка?

— Това племенникът от Вашингтон ли е? — попита Джентри.

— Че кой друг?

Той кимна, като от позата и тона на жената си направи извода, че и е неудобно да говори и е готова да продължи нататък.

— Саул каза, че може да го намеря чрез племенника му, но загубих номера. Той точно във Вашингтон ли живееше?

— Не, не — обясни госпожа Валижезлски. — Това е посолството. Доктор Ласки казва, че сега те живеят доста навътре в провинцията.

— Дали Саул може да е в Полското посолство? Тя му се намръщи.

— Че защо доктор Ласки ще ходи в полското посолство? Аарон работа в израелското посолство, но не живее там. Казвате, че сте шериф? Каква работа има докторът с един шериф?

— Почитател съм на книгата му — обясни Джентри. Извади писалка и надраска на гърба на една от зле отпечатаните си визитни картички „Тук съм отседнал засега. Другият номер е домашният ми телефон в Чарлстън. Веднага щом Саул се върне, кажете му да ми се обади. Много е важно“. Тръгна надолу по стъпалата.

— О, между другото — подвикна към жената, — когато се обаждам в посолството, фамилията на племенника на Саул с едно „е“ ли се пише, или с две?

— Че откъде ще има две „е“-та в Ешкол? — изуми се госпожа Валижезлски.

— Вярно, откъде ли? — почуди се Джентри и се понесе надолу по стълбите.

 

Натали не се обади. Джентри почака до десет, звънна в Чарлстън и бе възнаграден само с първоначалното и съобщение и собствената си тирада. В единайсет и десет той се обади повторно. Все още нищо ново. В един и петнайсет просто се предаде и се опита да поспи. През тънката стена нахлуваше бучащ шум, който му звучеше като половин дузина спорещи иранци. В три сутринта Джентри се обади в Чарлстън за пореден път. Нищо ново. Остави още едно съобщение, в което се извиняваше за грубия си тон и наблягаше на важността Натали да не се мотае сама из Филаделфия.

Рано на следващата сутрин отново пробва телефонния си секретар, остави името на вашингтонския хотел, където си бе резервирал стая, и хвана самолета в 8:15. Полетът му се стори твърде кратък за по-сериозни размисли, но той все пак извади тефтера си и една папка от чантата и потъна в тайните им.

Натали беше чела за атентата в Сената от 12-и декември и се притесняваше да не би Саул да е замесен. Джентри и посочи, че все пак не всяко убийство, катастрофа или терористична атака в Америка могат да бъдат приписани на възрастния полковник на Саул. Напомни и, че по новините са предположили, че зад атентата, убил шестима, стоят пуерторикански националисти. Посочи също, че атаката върху сградата на Сената е станала само няколко часа след пристигането на Саул в града, че името му не е изброено сред загиналите — макар че, честно казано, самият терорист не беше идентифициран — което не означава, че трябва да я гони параноя. Натали си възвърна духа. Джентри все още имаше съмнения.

Минаваше единайсет, когато той стигна до сградата на ФБР. Нямаше представа дали някой би могъл да е на работа в събота. Рецепционистът потвърди, че специален агент Ричард Хейнс е тук и подържа Джентри няколко минути в очакване, преди да звънне на заетия работник. Съобщи, че специален агент Хейнс ще го приеме. Джентри сдържа радостта си. Млад мъж със скъп костюм и зле оформени мустаци — нещо като Джими Олсън в ролята на Джуниър Джимен — заведе Джентри до охраняван район, където му направиха снимка, записаха личните му данни, прекараха го през детектор за метали и му дадоха ламиниран посетителски пропуск. Шерифът се зарадва, че е оставил рюгера в куфара си в хотела. Младият мъж безмълвно го поведе по един коридор, вкара го в асансьор, минаха през зала с офиси-кутийки с по три стени, през още един коридор и накрая почука на врата, на която ясно пишеше: СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ РИЧАРД ХЕЙНС. Когато отвътре се разнесе гласът на Хейнс:

— Влез! — младежът кимна и се завъртя на пети.

Джентри устоя на желанието да го викне обратно и да му даде бакшиш.

Кабинетът на Ричард Хейнс беше голям и обзаведен с вкус, за разлика от малката претрупана кибритена кутия на шерифа. На стените бяха окачени снимки. Джентри мерна отрупан с бижута мъж със свински очички, който може и да беше блаженопочившия Дж. Едгар Хувър, стискал ръката на един по-малко прошарен Ричард Хейнс, след което му махнаха да седне. Агентът не стана от мястото си и не му предложи да си стиснат ръцете.

— Какво те води към Вашингтон, шериф Джентри? — попита Хейнс с мекия си баритон.

Джентри настани огромното си туловище в малкия стол, размърда се, докато намери удобна поза и реши, че нещото е било сътворено, за Да пречи на хората да се чувстват удобно, и си прочисти гърлото.

— Просто съм във ваканция, Дик, и си помислих да намина да ти кажа здрасти.

Хейнс вдигна вежда. Не спря да прелиства документи.

— Много мило, шерифе, но този уикенд наоколо цари голяма бъркотия. Ако идваш за убийствата в „Менсърд Хаус“, нямам нищо ново за казване, което да не съм ти пратил през Тери и офиса в Атланта.

Джентри кръстоса крака и сви рамене.

— Просто бях наблизо и реших да намина. Много впечатляващ комплект хора имаш тук, Дик.

Хейнс изсумтя.

— Хей — светна се Джентри, — какво е станало с брадичкатагти? Сякаш някой здравата те е праснал. Някой се е съпротивлявал при арест ли?

Хейнс докосна брадичката си, където на фона на голяма, жълтеникава синина се мъдреше лепенка. Гримът, който си бе сложил, не я скриваше. Усмихна се жално.

— Няма да взема „Пурпурно сърце“ за това, шерифе. Подхлъзнах се, докато излизах от ваната на Коледа и си ударих главата в полицата. Добре че не успях да се убия!

— Аха, твърди се, че повечето инциденти стават в домашни условия — проточи Джентри.

Хейнс кимна и погледна часовника си.

— Хей — подсети се шерифът, — а получи ли снимката, която ти пратихме?

— Снимка? — намръщи се Хейнс. — А, онази на изчезналата жена, госпожа Фулър. Да, благодаря, шерифе. Раздадена е на всичките ни полеви агенти.

— Добре, добре — кимна Джентри. — Имаш ли новини за нея, къде може да е, такива неща?

— Онази Фулър ли? Не. Все още смятам, че е мъртва. Предполагам, че никога няма да намерим тялото!

— Вероятно си прав — съгласи се шерифът. — Слушай, Дик, тая заран минах с автобуса покрай Капитолия и точно отсреща мернах онази, голямата сграда, пред която има полицейски барикади. Оправяха един прозорец на втория етаж. Това там, как му беше заглавието…

— Сградата на сената? — помогна му Хейнс.

— Същата, та не е ли там, дето терористите гръмнаха оня сенатор миналата седмица?

— Терорист — поправи го агентът. — Само един. А и сенаторът от Мейн даже не беше в града, когато е станало. Политическият му съветник — относително важен човек в GOP на име Траск — е загинал. Останалите жертви не са важни клечки.

— Сигурно разследваш случая, а? Хейнс въздъхна и остави докуметите си.

— Щатът ни е доста голям, шерифе, знаеш. Мнозина агенти сме.

— Аха — съгласи се Джентри. — Сигурно е тъй. Казват, че терористът бил някакъв пуерториканец. Вярно ли е?

— Съжалявам, шерифе. Не мога да коментирам хода на разследването.

— Е, да — кимна Джентри. — Слушай, помниш ли онзи нюйоркски психиатър, доктор Ласки?

— Саул Ласки, да. Преподава в Кълъмбия. Да, проверихме местопребиваването му по време на убийствата. Наистина е бил на студентската дискусия, точно както смятат източниците ти. Вероятно е дошъл в Чарлстън само да събере малко публичност за следващата си книга.

— Може и тъй да е — прие Джентри. — Интересното е обаче, че се канеше да ми праща информация за тази история с масовите убийства и сега не мога да го спипам никъде. Не си му хвърлял по едно око, нали?

— Не — Хейнс отново, си погледна часовника. — А трябваше ли?

— Не че има причина. Но мисля, че Ласки щеше да идва във Вашингтон. Миналата събота, струва ми се. Същия ден, когато терористите гръмнаха сградата на Сената.

— Е, та? — вдигна вежди Хейнс. Джентри сви рамене.

— Просто имам чувството, че този човек се опитва сам да разреши загадката. Помислих си, че може да е наминал!

— Не е — отрече агентът. — Шерифе, приятно ми е да си приказваме, но след няколко минути имам друга среща.

— А, да, да — кимна Джентри, стана и си сложи шапката. — Ама вярно трябва да идеш да се прегледаш.

— Защо? — изуми се Хейнс.

— Това на брадичката ти — уточни шерифът. — Много гадна синина, така си е!

 

Джентри се помота по Девета улица до площада, пресече Пенсилвания Авеню и подмина Департамента на правосъдието. Излезе право на „Кънститюшън“, мина по Десета покрай сградата на IRS, отново се върна на „Пенсилвания“ и се качи по стълбите на Старата поща. Като че ли нямаше опашка. Продължи по „Пенсилвания“ към Пършинг Парк и надникна през улицата към покрива на Белия дом. Чудеше се дали Джими Картър е вътре в момента, мисли за заложниците и обвинява иранците за загубата си на изборите.

Джентри седна на една пейка в парка и извади бележника от джоба си. Прелисти изписаните със ситен почерк страници, затвори тефтера и въздъхна.

Задънена улица.

Ами ако Саул е ненормален? Параноичен луд?

Не.

Защо не?

Просто не.

Добре, тогава къде, по дяволите, е? Иди в библиотеката на Конгреса и провери вестниците от миналата седмица, некролозите, докладите за катастрофи. Обади се по болниците.

И какво, ако е в моргата под името на пуерториканския Джон Доу?

Няма смисъл. Какво общо би имал Полковника със Съветника на сенатора?

Какво общо имат Кенеди и Туби?

Джентри потри очите си. В Чарлстън, докато си седяха в кухнята на Натали Престън и слушаха историята на Саул, цялата работа почти бе придобила смисъл. Нещата си бяха дошли на мястото; очевидно слуайните убийства се превръщаха в серия нападения и контранападения от двама или трима стари противници с наистина невероятни сили. Но сега нищо нямаше смисъл. Освен ако…

Освен ако има и още такива.

Джентри се надигна. Саул имаше някаква среща тук, във Вашингтон. При все множеството споделени в последно време тайни, той не пожела да им каже с кого ще се вижда. Семейна среща. Но по каква причина? Шерифът си спомни болката, с която Саул разказваше за изчезването на частния детектив — Франсис Харингтън. Може би бе потърсил помощ по случая? От племенника си в израелското посолство ли? Но дали бе забъркан и още някой? Кой? Правителството? Саул не беше успял да се сети за причина, поради която федералното правителство ще тръгне да защитава застаряващ бивш нацист. Но ако има и други като Полковника, Фулър и Драйтън?

Шерифът потрепери и се загърна по-плътно в палтото си. Денят бе ясен и свеж. Температурата беше десетина градуса над нулата. Слабата зимна светлина освежаваше със златния си отблясък кафявата и изсъхнала трева в парка.

Той намери монетен телефон на ъгъла до хотел „Вашингтон“ и използва кредитната си карта, за да се обади в Чарлстън; Все още нямаше съобщение от Натали. Джентри намери номера, който бе преписал от указателя в хотелската си стая, и се обади на израелското посолство. Чудеше се дали в сабат ще има някой там. Вдигна жена.

— Ало? — поде Джентри, борейки се с внезапното си желание да каже „Шалом“. — Бих желал да разговарям с Аарон Ешкол.

Последва секундно колебание и жената попита: — Бихте ли ми казали кой се обажда?

— Шериф Робърт Джентри. — Една минутка, моля.

Минутката прерастна по-скоро в две. Джентри стоеше, гушнал телефона, и се взираше в сградата на Съкровищницата отсреща.

Ако имаше и други… други мозъчни вампири… като Полковника, това би обяснило много неща. Например защо на Полковника ще му е нужно да разиграва собствената си смърт. А също и защо чарлстънският окръжен шериф цяла седмица и половина е бил следен. И защо всичко, което един конкретен агент на ФБР бе постигнал, е да накара Джентри да закопнее да му удари един в зъбите. И какво се е случило с един албум с вехти вестникарски изрезки, видян за последно на мястото на едно убийство…

— Здравейте.

— О, здравейте, господин Ешкол, казвам се шериф Боби Джентри…

— Не, говорите с Джак Коен.

— О! Ами, господин Коен, търся Аарон Ешкол.

— Аз съм супервайзър в отдела на господин Ешкол. Моля, кажете по какъв повод се обаждате, шерифе!

— Всъщност, господин Коен, става дума за личен въпрос.

— Приятел на Аарон ли сте, шериф Джентри?

Шерифът вече знаеше, че нещо не е наред, но не можеше да отгатне какво точно.

— Не, господине — отвърна. — По-скоро съм приятел на чичото на Аарон, Саул Ласки. Трябва да говоря с племенника му!

Последва кратко мълчание.

— Най-добре елате тук лично, шерифе. Джентри погледна часовника си.

— Не съм сигурен дали ще ми стигне времето, господин Коен. Ако ме свържете с Аарон, ще разбера дали е необходимо.

— Много добре. Откъде се обаждате, шериф? Тук във Вашингтон ли?

— Аха — потвърди Джентри. — Монетен телефон.

— В самия град ли сте? Някой би могъл да ви упъти до посолството. Боби Джо се опита да овладее гнева си.

— Точно до хотел „Вашингтон“ съм — отвърна. — Просто ме свържете с Аарон Ешкол или ми дайте домашния му телефон! Ако се налага да се видя с него в посолството, ще хвана такси.

— Много добре, шериф. Обадете се след десетина минути, моля — Коен затвори, преди Джентри да успее да възрази.

Той обиколи няколко пъти хотела, раздразнен, съблазняваше се да си събере багажа от стаята и да хване полета за Филаделфия. Това беше глупаво. От опит знаеше колко трудно е да се намери изчезнал човек в Чарлстън, където имаше на разположение шестима служители и десет пъти по толкова информатори. Това беше абсурдно.

Звънна две минути преди десетминутният срок да е изтекъл. Отново вдигна същата жена.

— Да, шериф. Само минутка.

Джентри сви рамене и се облегна на металната рамка на телефонната кабина. Нещо остро го боцна в хълбока. Той се обърна и видя два-мина, застанали плътно до него — твърде близо. По-високият му се усмихваше широко. Шерифът сведе глава и зърна дулото на малокалибрен автоматичен пистолет, опряно в корема му.

— Ще се поразходим до онази кола и ще се качим в нея — каза едрият със сърдечната усмивка. Потупа Джентри по гърба, сякаш бяха стари приятели, които се срещат след продължителна раздяла. Дулото се заби още по-навътре в плътта.

„Високият е твърде близо“ — помисли си Джентри. Имаше нелошия шанс да изблъска оръжието преди нападателят му да успее да стреля. Но партньорът му се бе отдалечил на два метра, дясната му ръка бе потънала в джоба на шлифера и каквото и да стореше шерифът, вторият би имал възможност за чист изстрел.

— Сега тръгвай — каза едрият. И Джентри тръгна.

 

Не беше лошо пътуване. Обиколиха Елипсата, минаха на запад покрай мемориала на Линкълн, покрай Тайдъл Бейсин, после се изкачиха по „Джеферсън Драйв“ към „Капитолия“, подминаха „Юниън Стейшън“ и пак се върнаха обратно. Никой не описваше забележителностите. Лимузината бе хубава, широка и безшумна. Прозорците бяха огледални отвън, вратите се заключваха автоматично от шофьорското място, между шофьора и пътниците имаше плексигласов разделителен прозорец и двамата седяха от двете страни на Джентри. Срещу него, изтегнат на обратната седалка, се беше настанил мъж със зле подстригана бяла коса, тъжни очи и белязано от шарка лице, което въпреки това изглеждаше красиво.

— Вижте, момчета, ще ви кажа едно — заяви Джентри, — отвличането е противозаконно в тази страна!

Белокосият отвърна меко:

— Може ли да видя документите ви, господин Джентри?

Той прехвърли наум няколко съвсем правилни и достолепни забележки, сви рамене и му подаде портфейла си. Никой не скочи, когато бръкна да го извади; двамината сякаш го бяха забравили, след като влезе в колата.

— Звучите като Джак Коен — отбеляза Джентри.

— Аз съм Джак Коен — отвърна другият, докато преглеждаше портфейла му, — а вие си имате нужните документи, кредитни карти и разрешително на името на южняшки шериф Робърт Джоузеф Джентри.

— Боби Джо за приятелите и сътрудниците.

— Няма друго място по света, където документите да значат по-малко, отколкото в Америка — заяви Коен.

Джентри сви рамене. Искаше му се да им обясни колко малко му пука и да им предложи някои фантастични полови актове, които биха могли да осъществят със себе си. Вместо това каза:

— Може ли да видя вашите документи?

— Аз съм Джак Коен.

— А-ха. И наистина ли сте шеф на Аарон Ешкол?

— Аз съм директор на отдел „Комуникации и интерпретации“ в посолството.

— Това отделът на Аарон ли е?

— Да. Не знаехте ли?

— Мен ако питате, всеки от вас може да бъде Аарон Ешкол — отвърна Джентри. — Не го познавам лично. И, както вървят нещата, явно няма да се запозная с него.

— Защо го казвате, господин Джентри? — гласът на Коен бе равен и студен като смъртоносно острие.

— Наречете го предположение. Обадих се да се чуя с Аарон и цялото посолство ме държа да чакам, докато вие, момчета, скочите в първата попаднала ви лимузина и със свирещи гуми дотърчите да ме повозите под прицела на оръжие. Та значи, ако сте онези, за които се представяте… пък в днешно време знае ли човек?… то действате малко не както се полага на посланици на верния ни и зависим съюзник от Близкия Изток. Предполагам, че Аарон Ешкол е мъртъв или изчезнал и сте малко разстроени… дотам, че да почнете да тикате оръжие в ребрата на законно избран офицер от силите на реда и закона.

— Продължавайте — кимна Коен.

— Ами! Шибайте се! — озъби се Джентри. — Казах каквото имам Да казвам. Сега вие ми кажете какво става и ще ви обясня защо се обадих на Аарон Ешкол.

— Можем да научим причините за това и по… ъ-ъ-ъ, други начини — каза Коен. Самата липса на заплаха в тона му бе зловеща.

— Съмнявам се — отвърна шерифът. — Освен ако не сте онези, за които се представяте. Но, тъй или иначе, няма да ви кажа и думица повече, докато вие не ми снесете нещо, което си струва да се чуе!

Коен погледна към мраморните сгради зад прозореца и отново се обърна към госта си.

— Аарон Ешкол е мъртъв — каза. — Убит. Заедно със съпругата и двете си дъщери.

— Кога?

— Преди два дни.

— На Коледа — промърмори Джентри. — Страхотни празници, няма що! Как са били убити?

— Някой им е напъхал жица в мозъка — уточни Коен. По тона на гласа му можеше да се съди, че говори за нов метод за ремонт на автомобилни двигатели.

— А, Иисусе! — възкликна шерифът. — Защо не видях нищо във вестниците?

— Имало е взрив — обясни събеседникът му. — Вирджинският съдебен лекар е установил смърт при нещастен случай… изтичане на газ. Погрижихме се вестниците да не научат за връзката на Аарон с посолството.

— И собствените ви доктори откриха причината за смъртта?

— Да — кимна Коен, — вчера.

— Но защо откачихте, когато се обадих? — полюбопитства Джентри. — Аарон сигурно е… не, момент. Споменах Саул Ласки. Вие смятате, че Саул е свързан по някакъв начин с убийствата?

— Да.

— Добре — въздъхна шерифът. — Кой е убил Аарон Ешкол? Коен поклати глава:

— Ваш ред е, шериф Джентри!

Боби се поколеба, докато си събере мислите.

— Сигурно осъзнавате — продължи израелецът, — че за нашата страна, в този чувствителен период в отношенията между държавите ни ще е катастрофално, ако се засегнат по някакъв начин американските данъкоплатци. Готови сме да рискуваме, ако успеете да ни убедите в невинността си — и ще ви пуснем. Но ако не успеете, за всички ще е по-лесно, ако просто изчезнете!

— Млъкни — изръмжа му Джентри — мисля!

Подминаха мемориала на Джеферсън за трети път и пресякоха моста. Вашингтонският монумент сияеше пред тях.

— Саул Ласки дойде в Чарлстън преди десет дни, за да научи повече за убийствата в „Менсърд Хаус“… по новините ги нарекоха Чарлстънското клане… сигурно сте чували за случая?

— Да — кимна Коен. — Неколцина старци били убити заради парите им и загинали и невинни свидетели, нали така беше?

— Приблизително — въздъхна Джентри. — Един от замесените старци е бивш нацист, живеещ под името Уилям Д. Бордън.

— Филмов продуцент — обади се високият, къдравокос израелец отляво на Джентри.

Шерифът трепна. Почти бе забравил, че и бодигардовете могат да говорят.

— Да — кимна. — И Саул Ласки преследвал точно този нацист от четирийсет години — още от Челмно и Собибор.

— Това къде е? — попита младежът отдясно на Джентри. Шерифът го зяпна. Коен изръмжа нещо на иврит и младият агент се изчерви.

— Немецът… Бордън… не загина ли? — попита Коен.

— При самолетна катастрофа — обясни Джентри. — Може би. Но Саул не мислеше така.

— Значи доктор Ласки е смятал, че мъчителят му е още жив — промърмори Коен. — Но какво общо има Бордън с убийствата в Чарлстън?

Боби Джо си свали шапката и подръпна периферията и.

— Уреждане на стари сметки — предположи. — Саул не беше съвсем сигурен. Просто имаше чувството, че Полковника… той така наричаше Бордън… има пръст в тази история.

— Защо Ласки се е срещнал с Аарон? Джентри поклати глава:

— Не знаех, че са се срещали. До вчера дори не бях чувал за Аарон Ешкол. Саул замина от Чарлстън за Вашингтон на дванайсети декември, за да се види с някого… но не каза с кого. Смяташе да поддържаме връзка, но не съм се чувал с него, откакто напусна Чарлстън. Вчера посетих апартамента му в Ню Йорк и говорих с икономката му…

— Тема — вметна високият и млъкна, след като Коен го изгледа сурово.

— Аха — съгласи се Джентри. — Тя спомена за Аарон. И ето ме тук.

— За какво са си говорили доктор Ласки и Аарон? — попита Коен. Шерифът положи шапката на коляното си и разпери ръце.

— Проклет да съм, ако знам! Останах с впечатлението, че Саул очаква да получи допълнителна информация за живота на Бордън в Калифорния. Дали е възможно Аарон да му е помагал за това?

Коен подъвка устната си, преди да отговори.

— Аарон взе четири дни отпуска, преди да се види с чичо си — каза накрая. — Част от това време прекара в Калифорния.

— И какво е, научил там? — попита Джентри.

— Не знаем.

— Как тогава сте научили за срещата му със Саул? Чичо му идвал ли е в посолството?

Високият каза нещо на иврит, което прозвуча като предупреждение. Коен го пренебрегна.

— Не — отвърна. — Доктор Ласки се срещнал с Аарон преди една седмица, в Националната галерия. Аарон и Леви Кол, негов колега в отдела, са смятали срещата за важна. Според техни приятели в отдела, същата седмица те са прибрали в сейфа на криптографията някакви папки, които смятали за много ценни.

— Какво има в тях? — попита Джентри, без да вярва, че ще получи отговор.

— Не знаем — отвърна за негова изненада Коен. — Няколко часа след убийството на семейството на Аарон, Леви Кол влязъл в посолството и взел папките. Оттогава не сме го виждали — той потри носа си. — И цялата история е пълна дивотия! Леви е ерген. Няма семейство тук в Щатите, няма и роднини в Израел. Той е ревностен ционист, бивш командос. Не мога да си представя с какво биха могли да го притиснат. Логиката подсказва, че точно него би трябвало да елиминират, а Аарон Ешкол са могли да изнудват. Само че въпросът е, разбира се, кои са те?

Джентри не каза нищо.

— Добре, шерифе — кимна Коен. — А сега споделете с нас всичко, което може да се окаже полезно!

— Ами, то това е всичко — обясни Джентри. — Освен ако ви се иска да чуете историята на Саул Ласки.

„Как да им го кажа, без да спомена за силите на Полковника и тези на старицата? — запита се той. — Те няма да ми повярват, а ако не ми повярват, ще ме убият.“

— Искаме да знаем всичко — уточни Коен. — От самото начало. Лимузината премина покрай мемориала на Линкълн и се насочи към Тайдъл Бейсин.

21
Джърмънтаун,
събота, 17-и декември 1980

Натали Престън използва никона със 135-милиметров обектив, за да документира разрушителните противоречия на умиращия град: каменни къщи, тухлени съборетини, банка, построена така, че да си подхожда с двете постройки от осемнайсети век, с които съседстваше; магазини за антики, пълни с потрошени боклуци, филиали на „Армията на спасението“, пълни с боклуци, празни парцели, пълни с боклуци, тесни улички и алеи, пълни с боклуци. Натали беше сложила черно-бял филм в апарата, не се притесняваше за зърнеста структура и снимаше с дълга, бавна експозиция, която щеше да извади на бял свят всяка пукнатина и олющено местенце по стените. Но нямаше и следа от Мелани Фулър.

След като зареди филма, тя събра смелост да зареди и малкия „Лама автоматик“. Сега го бе поставила на дъното на голямата си чанта, под кутийките и капаците от обективи и картоненото фалшиво дъно.

Градът не бе толкова страховит дневно време. Предишната вечер, като кацна след здрачаване, все още не на място и дезориентирана, тя бе позволила на мъжа, който седеше до нея в самолета — Янсен Лухар — да я закара до Джърмънтаун. Той каза, че му било на път. Сивият му „Мерцедес“ беше оставен на паркинга за продължително отсъстващи. В началото тя се радваше, че прие; пътуването се оказа продължително — по натоварена магистрала, през мост на две нива, в сърцевината на Филаделфия, по друга криволичеща, претоварена магистрала, отново през реката — или може и да беше друга река — и накрая по Джърмънтаун Авеню, широк булевард, който минаваше покрай тъмни съборетини и празни магазини. Когато най-сетне стигнаха до центъра на Джърмънтаун, близо до хотела, където той и предложи да наеме стая, тя беше сигурна, че ще последва предложение: „Какво ще кажеш да се кача за малко с теб?“ или „Много ми се ще да ти покажа дома си — съвсем наблизо е“. Вероятно първото; той не носеше халка, но в днешно време това не значи нищо. Натали бе уверена единствено, че ще последва неизбежното предложение и после ще се наложи да му откаже по някакъв що-годе любезен начин.

Но сбърка. Лухар паркира пред стар хотел, помогна й с багажа, пожела й късмет и си замина. Тя се почуди да не би пък да е обратен.

Натали се обади в Чарлстън преди единайсет и остави хотелския си телефон и номера на стаята си на телефонния секретар на Роб. Очакваше той да й звънне малко по-късно, вероятно да й предложи да се върне в Сейнт Луис, но той не я потърси. Разочарована, със странното усещане за наранени чувства, борейки се със съня, тя отново звънна в Чарлстън към 11.30 и използва устройството, което Роб й беше дал. Нямаше съобщение от него, на лентата бяха записани само нейните две. Легна си озадачена и малко уплашена.

На дневна светлина всичко изглеждаше по-добре. Макар че все още нямаше съобщение от Джентри, тя се обади на „Филаделфия Инкуайърър“ и с помощта на името на редактора от Чикаго успя да измъкне малко информация от местния редактор. Подробностите по престъплението като цяло не бяха известни, но беше сигурно, че поне някои или всички убити бандити са били обезглавени. Бандата „Соул Брикярд“ беше базирана в къща от общинските фондове, на „Брингхърст“ — само на два километра от хотела на Натали на Челтън Авеню. Тя провери телефонния номер на общежитието, обади се там и се представи като репортер от „Сън Таймс“. Някакъв отец на име Били Уудс й определи пет-найсетминутна среща в три следобед.

Натали прекара деня в проучване на Джърмънтаун, впускаше се все по-нататък и по-нататък по депресиращите странични пресечки и правеше снимки. Районът си имаше своето очарование. На север и на запад от Челтън Авеню големите стари къщи още държаха фронта, макар и сведени до разделени фамилни домове, където черни и бели семейства поддържаха видимост за живот средна класа, а източно от Брингхърст Стрийт районът бе западнал до изгорени бордеи, изоставени коли и зловещ изглед на безнадеждност.

Засега обаче имаше слънце, известно време я следваха кикотеща се групичка дечица, като я обсаждаха да ги снима. Натали се подчини. Над главите им изтрещя влак, женски глас се провикна от един вход на половин пресечка нататък и цялата група се пръсна като отвени от вятъра есенни листа.

В десет, в дванадейсет и в два все още нямаше съобщение от Роб. Щеше да се наложи да чака до единайсет вечерта. По дяволите!

В три тя почука на вратата на голямата къща от 1920-а, издигаща се в гмеж от срутени, изпепелени блокчета и фабрични дворове. Част от перилата по протежение на дългата веранда бяха счупени. Прозорците на третия етаж бяха заковани, но неотдавна някой ги бе наплескал с тънък слой евтина жълта боя. Къщата изглеждаше като сипаничава.

Преподобният Бил Уудс се оказа бял и сгърбен. Седна при нея в претрупан кабинет на първия етаж и се заоплаква от липсата на субсидии, бюрократичния кошмар, ръководещ обществени проекти като „Къмюнити Хаус“ и липсата на съдействие от страна на младежките групи и обществото като цяло. Той отказа да използва думата „банда“. Натали постоянно мяркаше чернокожи младежи, които влизаха и излизаха по коридорите, и чуваше викове и смях откъм мазето и втория етаж.

— Може ли да поговоря с някого от… групата „Соул Брикярд“? — попита тя.

— О, не! — извика Уудс. — Момчетата не искат да говорят с никого, освен с телевизионните екипи. Наслаждават се да ги снимат.

— Те тук ли живеят? — полюбопитства Натали.

— О, Небеса, не! Просто се събират тук често, за приятелски разговор и почивка.

— Трябва да говоря с тях — заяви тя и стана от мястото си.

— Боя се, че няма да е… Хей, чакайте малко!

Тя изтича по коридора, отвори една врата и се озова на тясно стълбище. На втория етаж дузина чернокожи момчета се бяха струпали около голяма билярдна маса или се изтягаха по матраци, разпръснати по постлания с балатум под. На прозорците имаше железни капаци и Натали изброи четири пушки-помпи, облегнати под тях.

Когато тя влезе, всички замръзнаха по местата си. Висок, невероятно гъвкав младеж на около двайсет години се наведе над щеката си и изръмжа:

— К’во искаш, кучко?

— Маайната му!? — обади се брадат младеж, легнал на един от матраците. — Я чуйте! „Ах, искам да приказвам с вази“. Откъде си маце? Някой шибан щат на Юг на майната си, а?

— Трябва да взема интервю — обясни Натали, като се изуми, че гласът и коленете и още не са я предали. — За убийствата.

Тишината надвисна заплашително. Високият юноша, който бе заговорил пръв, вдигна щеката и бавно тръгна към нея. На метър и половина спря, изпъна щеката и прокара натъркания и с тебешир връх по отворените ревери на мъхестото и палто и по блузата, накрая го закачи в колана на джинсите и.

— Ша ти дам интервю, кучко. Истинско задълбочено интервю, ако мъ разбираш.

Натали се насили да не трепне. Премести никона си встрани, бръкна в джоба на якето и извади цветна снимка от филма на господин Ходжес.

— Да сте виждали тази жена?

Мъжът с щеката се взря и махна на едно момче, което не беше на повече от четиринайсет. Момчето погледна, кимна и се върна на мястото си до прозореца.

— Докарайте Марвин тука — нареди онзи с щеката. — Размърдайте си задниците!

 

Марвин Гейл беше на деветнайсет, поразително красив, с бледосини очи, дълги мигли и кожа с цвят точно като на Натали — и беше роден водач. Тя го разбра в мига, когато той влезе в стаята. Фокусът в помещението някак се премести, позите на другите се промениха съвсем леко и Марвин се озова в центъра на вниманието. През следващите десет минути той прояви голямо старание да разбере коя е тази бяла дама. И в течение на същите десет минути Натали настояваше да им го каже, след като те и разкажат за убийствата.

Накрая Марвин показа хубавите си зъби в широка усмивка.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш, кукло?

— Да — кимна Натали. Фредерик я наричаше „кукла“. Разстрои я да чуе същото обръщение тук.

Марвин скръсти ръце.

— Лерой, Калвин, Монаха, Луис и Джордж — изброи той. — Останалите оставате тук!

Разнесе се хор от възражения.

— Затваряйте си шибаните усти! — изръмжа Марвин. — Още сме във война, нали знаете? Някой там навън иска да ни оправи. Ще открием коя е тая мръсна дърта кучка и какво общо има, тогаз ще знаем кого да търсим. Ясно? Ясно. Сега си затваряйте шибаните плювалници.

Те се върнаха по матраците си и на билярдната маса.

 

Беше четири следобед и ставаше тъмно. Натали закопча догоре якето си и обвини вятъра за внезапното си треперене. Тръгнаха на север по „Брингхърст“, под релсите на влака и на запад по улица, която в началото тя помисли за задънена. Нямаше улични лампи. Канеше се да вали сняг. Нощният въздух миришеше на канал и сажди.

Спряха във входа на истинска задънена пряка. Марвин посочи четиринайсетгодишния:

— Монах, кажи и какво стана, Монах!

Момчето пъхна ръце в джобовете си и плю върху замръзналите плевели и разпилените по празния парцел тухли.

— Мухамед, той и трима други, те бяха точно тука, ясно? Вървях след тях, ама още не ги бях стигнал, ясно? Беше, ами, Коледа в Ямата, та Мухамед и Тоби бяха зели малко кока, ясно? Те тръгнаха без мене да уреждат едни работи в дупката на брата на Зиг, ясно? В Пуласки Таун, нали? Но, глейся, бях толкоз шибано друсан, че не ги видях да тръгват и се наложи да тичам след тях, ясно?

— Разкажи и за белия пич — напомни Марвин.

— Шибан бял пич, тоя излиза от шибаната алея, ’начи, и показва на Мухамед шибан кукиш. Точно тука, ’начи. Аз съм още назад по проклетата улица, чувам го Мухамед са вика: „Шибаняк, вярвате ли в това? Малкото шибано бяло копеленце точно там, да се ебава с Мухамед и трима още“.

— Как изглеждаше? — попита Натали.

— Млъквай — отряза я Марвин. — Аз задавам въпросите. Разкажи и как изглеждаше.

— Ми, като лайно — отвърна Монаха и пак плю. Все още с ръце в джобовете, той избърса брадичката си с рамо. — Малкият смотан шибаняк изглеждаше така, все едно е бил овалян в лайна, ясно? Все едно от година плюска боклуци, човече. Ясно? Май дълга косица. Виси ката парцал над лицето, ясно? Целият е омацан, ама целият, все едно е окървавен или нещо таквоз. Майната му! — малкият потрепери.

— Сигурен ли си, че е бил бял? — попита Натали. Марвин се озъби, но Монаха се разсмя шумно и каза:

— О, да, бял беше. Той е е’но шибано смотано чудовище. Няма лъжа.

— Кажи и за косата — напомни Марвин. Хлапето кимна енергично.

— Аха, та ’начи тоя бял смотаняк, той хуква по уличката. Мухамед, Тоби и другите, те стоят тука, все едно не вдяват, ясно? После Мухамед, той вика: „фанете го!“ и те сички хукват нататък, ясно? Нищо не носят. Само ножовете си, ясно? Няма знъч. Ще накълцат тоя шибан духач за нула време!

— Разкажи и за косата.

— Аха — очите на Монаха сякаш се оцъклиха. — Чувам шум и идвам тука, и поглеждам. Не тичам, нищо такова, ясно? Решавам, че щом съм още на изпитателен заради оная шибана история, не ми трябва ник’во убийство, ясно? Та само гледам да видя как копелето пада. Но тоя бял духалник, не е той, дето кърви, ясно? Има си той ена голяма коса… като по филмчетата?

— Кои филмчета? — уточни Натали.

— Майната му, наеш, оня старец с черепа и пръчката, и сърпа на нея. И има пясъчен часовник, ясно? По филмчетата идва да прибира пукясалите. Уф!

— Коса ли? — уточни Натали. — Като онези, с които режат сеното?

— Аха, шибана работа — рече Монаха и я посочи. — Само че тоя смотан шибаняк звярски, той реже с нея Мухамед и братята. И е бърз. 0, леле, колко е бърз! Виждам достатъчно, крия се тука… — той посочи един голям контейнер. — Чакам го да свърши, ясно? И после чакам, докато го няма от ’ного време. Не ми трябват тия лайна, човече. После, когато става светло, отивам да кажа на Марвин, ясно?

Марвин скръсти ръце и я погледна.

— Достатъчно ли чу, кукло?

Вече беше станало съвсем тъмно. Далеч нататък по уличката Натали мяркаше светлините на фарове — колите се носеха с рев по Джърмънтаун Авеню. Сякаш бяха на километри от тях…

— Почти — каза тя. — Дали той… Белият шибаняк всичките ли ги уби?

Монаха сви рамене и се разсмя.

— Че то много ясно. И се позабавлява шибано. Хареса му.

— Обезглави ли ги?

— Ъ?

— Тя иска да каже дали им е резнал главите — обясни Марвин. — Кажи и, Монах!

— Че шибано да, ’зглави ги я. Че той направо си им клъцна главите с ония ми ти сърп и лопата. Търкулна им главите чак до ония паркингав-томати на улицата, ясно?

— Мили Боже! — възкликна Натали. Снежинки се сипеха по лицето и и замръзваха по бузите и миглите и.

— Ама не е само т’ва — допълни Монаха. Смехът му беше толкова накъсан, като че се намираше на ръба на плача. — Той им изряза шибаните сърца, човече! Мисля, че ги излапа.

Натали отстъпи от алеята. Обърна се да побегне, не видя друго освен тухли и мрак навсякъде и замръзна на място.

Марвин я хвана за ръката.

— Хайде, кукло! Връщаш се с нас. Време е да ни кажеш. Време е да говориш!

22
Бевърли Хилс,
събота, 27-и декември 1980

Тони Харъд бе в прегръдките на една застаряваща старлетка, когато му се обадиха от Вашингтон.

Тари Истън беше на четирийсет и две, най-малкото с двайсет години над допустимата възраст за ролята, която искаше да получи в „Белият роботърговец“, но гърдите й бяха на точната възраст и с точната форма за въпросната роля. Загледан в тях изотдолу, докато Тари го работеше, Харъд си помисли, че все пак различава розовите белези — точно където гърдата се срещаше с гръдния кош — останали на мястото, където е бил инжектиран силиконовият гел. Проклетите цици бяха толкова изкуствено твърди, че едва потрепваха, докато Тари се клатеше нагоре-надолу, отметнала глава в прекрасна симулация на удоволствие, с отворена уста и изтеглени назад рамене. Харъд не я Използваше, само се възползваше от нея.

— Хайде, скъпи, дай го! Хайде. Дай ми го… — пъшкаше застаряващата инженю^[7], която „Върайъти“ бе нарекло през 1963-а „следващата Елизабет Тейлър“.

Вместо това бе станала следващата Стела Стивънс.

— Дай ми го — задъхваше се тя. — Стреляй в мен, скъпи. Хайде, хайде!

Тони Харъд се опитваше. Някъде през изминалите петнайсет минути страстта им бе преминала от проста измислица в чиста истина. Тари знаеше вси1чки правилни движения; представяше се не по-зле от порно-старлетките, които му се бе случвало да режисира. Беше идеалната фантазия, реагираше на всяко желание, отдаваше пълно удоволствие с всяко докосване, съсредоточаваше целия акт върху себецентрираното богослужение на пениса, което, както тя бе научила още отдавна, се криеше във всеки мъжкар, Бешее идеалната, Харъд си помисли, че спокойно би могъл да чука и дупка от чеп, ако съди по съучастието и възбудата, която тя изпитваше.

— Хайде, скъпи. Дай ми го вече — изпъшка тя, все още потънала в ролята, люлееща се нагоре-надолу като някоя от онези каугърли на механични бикове в „Гайлис“.

— Млъквай — изръмжа Харъд и се съсредоточи в достигането на оргазъм. Затвори очи и си спомни стюардесата на полета от Вашингтон насам преди две седмици. Тя последната ли беше? Онези двете немски момичета, които си играеха една с друга в сауната… не, не му се искаше да мисли за Германия!

Колкото по-здравата се мъчеха и двамата, толкова повече спадаше ерекцията на Харъд. От гърдите на Тари и по неговите капеше пот. Той си спомни как Мария Чен се отърсваше от дрогата преди три години — потта по голото и кафяво тяло, малките и зърна, настръхнали от студената вода, с която той я бършеше, капчиците, заседнали в черния триъгълник на слабините и…

— Хайде, скъпи — прошепна Тари, предвкусвайки успеха, подскачаща нагоре-надолу като умно пони, подушило конюшнята си в далечината. — Дай ми го, скъпи!

И Харъд се постара. Тя простена, разтрепера се, цялото и тяло се вцепени в симулиран екстаз, който би могъл да и спечели награда за цялостни постижения, ако „Оскарите“ се раздаваха за оргазми.

— О, скъпи, скъпи, страшен си! — изгука тя, заровила ръце в косите му, облегнала буза на рамото му, гърдите и се търкаха напред-назад по неговия гръден кош.

Харъд отвори очи и видя, че лампичката на телефона примигва.

— Слизай! — нареди и той.

Тя се сгуши до него, докато той обясняваше на Мария Чен, че ще поеме обаждането.

— Харъд, Чарлз Колбън се обажда — изръмжа познатият глас на долнопробен бияч.

— Аха?

— Заминаваш за Филаделфия тая вечер. Ще се видим на летището! Харъд избута ръката на Тари от слабините си. Взря се в тавана.

— Харъд, там ли си още?

— Аха. Що Филаделфия?

— Просто да си под ръка.

— И какво, ако не ща?

Беше ред на Колбън да замълчи.

— Казах ти миналата седмица, че излизам от играта — заяви Харъд. Погледна към Тари Истън. Тя пушеше ментолова цигара. Очите и бяха сини и празни като водата в плувния му басейн.

— Не си вън — отвърна Колбън. — Нали знаеш какво стана с Траск?

— Аха.

— Това означава, че има вакантно място в управителния съвет на Островния клуб.

— Не съм сигурен, че все още се интересувам.

Колбън се засмя.

— Харъд, нещастно глупаво копеле такова, по-добре се надявай до дупка ние да не изгубим интерес към теб. Щом стане така, шибаните ти холивудски приятелчета ще се струпат на форест Лоун за поредната погребална служба. Да си хванал полета на „Юнайтид“ в два.

Харъд внимателно остави слушалката, изтъркаля се от леглото и си навлече оранжевия халат с монограма.

Тари смачка цигарата и го погледна изпод клепките си. Отпуснатата и поза напомняше на Харъд за нискобюджетния италиански нудистки филм, в който участваше Джейн Мансфийлд — малко преди да си загуби главата по време на автомобилна катастрофа.

— Скъпи — въздъхна старлетката, привидно почти задавена от удоволствие, — искаш ли да поговорим за това?

— За кое?

— Ами за проекта, разбира се, глупчо — изкиска се тя.

— Ами добре — каза Харъд, отиде до бара и си наля висока чаша портокалов сок. — Нарича се „Белият роботърговец“ и е базиран на онова книжле, което беше най-близо до касите миналата есен. Шу Уилямс ще го режисира. Отпуснат ни е бюджет от дванайсет милиона, но Алън очаква да го надскочим поне с милион плюс процент от приходите.

Харъд знаеше, че сега вече Тари е близо до несимулиран оргазъм.

— Рони казва, че съм идеална за ролята — прошепна тя.

— Нали за това му плащаш? — Харъд отпи голяма глътка от сока. Рони Брус и беше агент и домашен любимец.

— Рони казва, че ти си казал, че съм идеална — сега вече в гласа и се усещаше намек за мусене.

— Така е — съгласи се Харъд — и ти си… — усмихна се с крокодилската си усмивка. — Не за главната роля, разбира се. Ти си с двайсет и пет години по-възрастна, на задника ти има целулит, а циците ти изглеждат така, все едно са лапнали по една топка за софтбол.

Тари издаде звук, сякаш някой я бе ритнал в корема. Устата и помръдна, но не се чу нищо.

Харъд си довърши питието. Клепачите му бяха натежали.

— Работата е, че имаме голяма роля за лелята на момичето, тя е на средна възраст и търси племенницата си. Не е кой знае какво като диалог, но лък има хубава сцена, където едни араби я изнасилват на базара в Маракеш.

Тя бе успяла да си възвърне дар словото.

— Ти, шибано малко джуджешко копеленце… Харъд се усмихна:

— Ще приема това за „може би“. Помисли си добре, скъпа. Нека Рони ми звънне и ще идем да обядваме заедно — той остави чашата си и се насочи към джакузито.

 

— Защо летим посреднощ? — попита Мария Чен, когато се намираха някъде над Канзас.

Харъд погледна навън в мрака.

— Подозирам, че просто ми дърпат конците.

Той се облегна назад и огледа секретарката си. Помежду им се бе променило нещо… от Германия насам. Затвори очи и си представи лицето си, гравирано на фигурката за шах от слонова кост и отново ги отвори.

— Какво има във Филаделфия? — попита Мария Чен.

Харъд обмисли хитроумна забележка за фили, после реши, че е прекалено уморен, за да бъде язвителен.

— Нъ’нам — отвърна. — Или Уили, или оная Фулър.

— И какво ще правиш, ако се окаже Уили?

— Ще бягам, все едно дяволът ме гони — каза той. — И очаквам да ми помогнеш… — огледа се. — Опакова ли браунинга, както ти казах?

— Да — тя остави калкулатора, който използваше, за да изчисли бюджета за гардероб. — Ами ако е жената — Фулър?

На три реда около тях нямаше хора. Малцината други пътници в първа класа спяха.

— Ако е само тя — отвърна Харъд, — ще я убия.

— Ти лично или двамата заедно? — попита Мария Чен.

— Аз ще я убия — отряза той.

— Сигурен ли си, че ще успееш?

Той и се ухили и си представи смътно как забива юмрук в тези идеални зъбки. Почти би си струвало — арест, съд, всичко, само да пробие това проклето ориенталско хладнокръвие. Само веднъж! Да я пребие и да я шиба, направо тук, в първата класа на „Юнайтид“, на път от ЛАКС за „О’Хеър“ във Фили.

— Сигурен съм — отвърна. — Тя е една проклета старица!

— Уили беше… е един старец.

— Видя какво може да прави Уили. Сигурно се е изстрелял право от Мюнхен към Вашингтон, за да потурчи Траск. Той е шибан луд!

— Не знаеш нищо за тази Фулър… Харъд поклати глава.

— Тя е жена — каза просто. — Няма женска на тоя свят, която да е корава като Уили Бордън.

 

Самолетът им пристигна във Филаделфия половин час преди изгрев. Харъд не бе успял да поспи, секцията в първа класа беше леденостудена през целия път от Чикаго насам и имаше чувството, че под клепачите му са насипали чакъл и лепило. Още по-смъртоносно настроение го обхвана, когато забеляза, че Мария Чен изглежда свежа и бодра.

Посрещнаха ги трима отличително късо подстригани момчета от ФБР. Водачът — красавец с лепенка и избледняваща синина на брадичката — каза:

— Господин Харъд? Ще ви заведем при господин Колбън! Харъд връчи ръчната си чанта на хубавия агент.

— Аха, и нека се размърдаме. Искам да стигна до някое легло! Агентът предаде чантата на един от другите и ги поведе надолу по ескалаторите, през врати с надписи: ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА, и навън на настилката между главния терминал и един частен хангар. Мъгливата ивица червено и жълто на облаците на изток обещаваше пришествието на изгрева, но светлините на пистите още светеха.

— О, гадост — каза Харъд прочувствено.

Хеликоптерът бе скъп, шестместен, аеродинамичен и боядисан в оранжево и бяло, перките му още се въртяха бавно, а навигационната светлинка примигваше. Единият агент отвори вратата, а другите метнаха вътре багажа на продуцента и Мария Чен. Зад отворената врата се виждаше силуетът на Чарлз Колбън.

— Шибана работа! — повтори Харъд на асистентката си. Тя кимна. Той мразеше да лети по всякакъв начин, но най-вече ненавиждаше хеликоптерите. По времето, когато всеки холивудски режисьор харчеше една трета от бюджета за наем на опасните, безумни машини и бръмчеше, пикираше и се рееше над всяка снимачна площадка като откачен търтей с божествени комплекси, Тони Харъд твърдо отказваше да се качи на такова нещо.

— Няма ли някакъв проклет от Бога, шибан, кучисински наземен транспорт? — надвика той бавното у-у-п-у-у-п на перките.

— Качвай се! — викна му Колбън.

Харъд се оплака за последно и последва Мария Чен в чудото. Знаеше, че перките са на поне два метра и нещо от земята, но няма начин нормален човек да влезе под тези невидими остриета, без да се сгъне и да припълзява ниско като рак.

Все още се туткаха с коланите на подплатената задна пейка, когато Колбън завъртя седалката си и вдигна палец в сигнал за пилота. Харъд си помисли, че човекът зад волана идва направо от някой кастинг — износено кожено яке, тънко, брадясало лице под червена шапка, очи на оцеленец от кървави сражения, който се отегчава от всичко по-незначително. Пилотът заговори в микрофона на слушалките си, бутна напред лоста с лявата си ръка, дръпна назад друг с дясната и хеликоптерът изрева, издигна се, наклони се с носа надолу и се понесе напред на не повече от три метра над земята.

— А, мамка му! — промърмори Харъд. Имаше чувството, че е яхнал дъска, сложена на стотици малки топчета.

Достигнаха зона встрани от хангара и терминала, обмениха няколко реплики с кулата и се изстреляха напред и нагоре. Преди да затвора очи, Харъд мерна под тях петролни рафинерии, река и невероятно огромния корпус на петролен танкер.

— Старицата е тук в града — уточни Колбън.

— Мелани фулър ли? — попита продуцентът.

— Че кого, по дяволите, мислиш, че имам предвид? — ядоса се събеседникът му. — Хелън Хейс ли?

— Къде е тя?

— Ще видиш! — Как я намери?

— Това си е наша работа.

— Какво ще стане сега?

— Ще ти кажем, като му дойде времето. Харъд отвори очи.

— Обожавам да си говоря с теб, Чък! Все едно приказвам на шибаните ти подмишници.

Плешивецът се намръщи, после се усмихна.

— Тони, скъпи, от време на време те мисля за онова, дето кучето го е изсрало, но по неизвестна причина господин Барент смята, че може и да станеш част от Клуба. Това ти е големият шанс, тикво! Не се проваляй.

Харъд се засмя и лак затвори очи.

Мария Чен гледаше, докато летяха над криволичеща, сива река. Високите сгради в центъра на Филаделфия отстъпиха вдясно. От дясната им страна се простираха безкрайни бордеи и тухленокафявите върволици на града, пронизан от магистрали, а отляво на реката шестваха като че ли безконечни паркови ивици и ниски хълмове, покрити с голи дървета и снежни джобове. Слънцето изгря, златното му фенерче блесна между хоризота и ниските облаци и стотици прозорци на вили и къщи по хълмовете отразиха светлината. Колбън положи ръка на коляното на Мария.

— Пилотът ми е ветеран от Виетнам — каза. — Като тебе!

— Никога не съм била във Виетнам — отвърна Мария Чен меко.

— Не — съгласи се той и плъзна длан по бедрото и. Харъд като че ли спеше. — Исках да кажа, че е Неутрален. Никой не му се бърка.

Мария Чен сви бедра и стисна напредващата ръка на човека от ФБР със своята. Другите трима агенти в кабината гледаха, мъжът с насинената брадичка леко се усмихваше.

— Чък — каза Харъд с все още затворени очи, — левак ли си или десняк? Колбън се сепна.

— Защо питаш?

— Просто ми е интересно дали ще можеш да си го вадиш сам, след като ти счупя дясната ръка — обясни продуцентът. Отвори очи. Двамата се втренчиха един в друг. Тримата агенти разкопчаха палтата си с движение, което изглеждаше добре хореографирано.

— Кацаме — обади се пилотът.

Колбън си дръпна ръката и се наведе напред.

— Вкарай, ни близо до комуникационния център — нареди. Командата не беше необходима. Малък сектор от града, насред голям парцел съборетини, всичките бордеи и изоставени заводи, бе обграден от висока строителна дървена ограда. Четири каравани бяха навързани една за друга в средата на участъка и от южната им страна бяха паркирани най-разнообразни коли и микробуси. Един от микробусите и две от караваните имаха микровълнови антени на покривите. Пак там беше изградена и площадка за кацане, вече маркирана с оранжеви пластмасови пана.

Всички, с изключение на Мария Чен, побързаха да се махнат от обсега на хеликоптерните перки. Аситентката на Харъд вървеше изправена, внимателно стъпваше с високите си токчета между локвите и ивиците кал, в позата и не личеше и грам притеснение. Пилотът остана в машината, а перките продължиха да се въртят.

— Кратка почивка — обясни Колбън, като поведе процесията към централната каравана. — После се хващаме за работа!

— Единствената работа, която ще върша тая заран, е да си намеря легло — обяви Харъд.

Двете каравани, обърнати съответно на север и на юг, бяха свързани с широка междинна врата помежду им. Западната стена на така получения „команден център“ бе покрита с множество телевизионни монитори и комуникационни конзоли. Осем души по бели ризи и с тъмни вратовръзки гледаха в мониторите. От време на време мърмореха в микрофоните си.

— Изглежда като шибана навигационна кула — отбеляза Харъд. Колбън кимна.

— Това е нашият комуникационен и контролен център — каза той с лека нотка на гордост в гласа. Човекът при първия панел вдигна глава и той го представи. — Лари, това са господин Харъд и госпожица Чен. Директорът ги помоли да долетят и да хвърлят едно око на тази операция!

Лари кимна на предполагаемите важни клечки и Харъд загря подтекста, че това са обикновени агенти на ФБР, почти сигурно незапознати с истинската си мисия.

— Какво търсим? — попита по-кротко. Колбън посочи първия монитор.

— Това е къщата на „Куин Лейн“, където заподозряната и неидентифициран младеж кавказки тип са отседнали при някоя си Ани Мари Бишъп, на петдесет и три, неомъжена, живееща сама, откакто брат и починал през май тази година. Екип Алфа установява проучвателна база на втория етаж на един склад от другата страна на улицата. Номер две ни показва гърба на същата къща — снима се от празния трети етаж на постройката отсреща. Номер три е изгледът към уличката от една каравана, с обозначение на „Бел Телефон“.

— Тя там ли е в момента? — попита Харъд, като кимна към черно-белия образ на малката бяла къща.

Колбън поклати глава и ги поведе нататък към редицата монитори, които показваха стара каменна постройка. Камерата очевидно снимаше през натоварена улица някъде от партера и от време на време в полезрението им се появяваха коли.

— В момента тя е в Грумбълторп — уточни началникът на ЦРУ.

— Къде?

— Грумбълторп — Колбън посочи две увеличени фотокопирани платна с архитектурни планове, окачени на стената над монитора. — Това е историческа забележителност. Затворена е за посещения в момента. Тя прекарва доста време там.

— Я да се изясним в прав текст — настоя Харъд. — Дамата, за която говорим, се крие в историческа забележителност с национално значение?

— Не е точно с национално значение — отряза Колбън, — просто местна историческа забележителност. Но да, тя прекарва повечето си време там. Тази сутрин… поне две сутрини — откакто я следим — тя и другата старица, и хлапето, отидоха пеша до къщата на „Куин Лейн“, най-вероятно, за да се изкъпят и да закусят.

— Иисусе — промърмори Харъд. Погледна агентите и оборудването. — Колцина се занимават с тази дребна задачка, Чък?

— Шейсет и четири души — уточни Колбън. — Местните власти знаят, че сме тук, но имат заповеди да си стоят настрана. Може да ни потрябва малко помощ от контрола на движението, когато накрая я сгашаме.

Тони се ухили и погледна към Мария Чен.

— Шейсет и четири агенти, проклет хеликоптер, боклуци от „Междузвездни войни“ за милиони долари — и всичко това само за да се закове една стара чанта… — Лари и неколцина от другите агенти вдигнаха погледа с озадачени изражения. — Я си вършете работата както трябва, хора — рече им Харъд с най-добрия си тон на важна клечка, — вашата нация се гордее с вас!

— Да идем в кабинета ми — заяви Колбън студено.

 

Цялата каравана, която бе обърната на изток запад в южния край на комплекса, бе заделена за кабинети. Този на Колбън дори бе нещо повече от кутийка, макар че му липсваше доста, за да мине за стая.

— Какво има в другия край на това чудо? — попита Харъд, когато те, заедно с Мария Чен и помощник-директора на ФБР, се настаниха около миниатюрното бюро.

Колбън се поколеба.

— Ами, съоръжения за арест и разпит — уточни накрая.

— Смятате да разпитвате онази Фулър?

— Не. Прекалено е опасна. Възнамеряваме да я убием.

— А в момента някой да е арестуван и на разпит?

— Може и да е — намуси се Колбън. — Няма нужда да знаеш. Харъд въздъхна.

— Добре, Чък, и какво трябва да знам? Събеседникът му погледна Мария Чен.

— Това е поверително. Може ли да действаш без Коки Чънг, Тони?

— Не — отряза Харъд. — И ако още веднъж си сложиш ръката или устата върху нея, Чъки, скъпи, Барент ще получи още едно вакантно място в клуба.

Директорът на ЦРУ се усмихна тънко.

— Това е въпрос, който определено трябва да уредим! После. Междувременно си имаме мисия за изпълнение и та — за разнообразие — ще свършиш малко работа… — той плъзна една снимка по плота на бюрото.

Харъд я огледа: полароидна, цветна, щракната на открито. Изобразяваше привлекателна млада чернокожа жена, която стоеше на едно кръстовище и чакаше светофара. Главата й бе покрита с къдрава коса, прическата бе съвсем малко по-къса, отколкото да я наречеш „афро“, очите й бяха топли, лицето — овално и нежно, а устните — пълни. Погледът на продуцента отскочи към гърдите и, но палтото, което тя носеше, беше прекалено торбесто, за да му позволи да я огледа.

— Добре изглеждащо птиче — установи. — Не е звезда, но спокойно може да участва в проби за голяма роля. Коя, на майната, си е тя?

— Натали Престън.

Харъд се втренчи неразбиращо.

— Баща и се изпречил на пътя на Нина Драйтън и Мелани Фулър преди няколко седмици в Чарлстън.

— Е, и?

— Ами, умрял и внезапно младата госпожичка Престън цъфва тук, във фили.

— Сега? — Да.

— Смяташ, че е по следите на чантата Фулър?

— Не, Тони, мислим, че огорчената дъщеря е хвърлила трупа на баща си, зарязала е и дипломната си работа в Сейнт Луис и е хукнала към Джърмънтаун, Филаделфия, защото внезапно се е запалила по ранно-американска история. Естествено, че е по следите на старицата, тъп смотаняк такъв!

— И как я е открила? — попита Харъд. Внимателно се взираше в снимката.

— Чрез членовете на бандата — обясни Колбън. При празния поглед на събеседника си възкликна: — Иисусе Христе, там в Холивуд нямате ли си вестници и телевизия?

— Бях зает с филмов проект за дванайсет милиона долара — оправда се Харъд. — Какви убийства?

Директорът на ЦРУ му разказа за клането на Бъдни вечер.

— И още двама оттогава — добави. — Мръсна работа!

— Че защо това луксозно шоколадче ще свърже някакви си бандитчета, дето се колят едно друго във Филаделфия, с Мелани Фулър? — по-пита Харъд. — И как успяхте да разберете, че и тя, и старицата са тук?

— Имаме си собствени източници — заяви Колбън. — Що се отнася до черната кучка, подслушваме телефона и и този на един смотан шериф, който се е забъркал с нея. Те си оставят сладки малки съобщенийца на телефонния му секретар. Пратихме един да оставя съобщенията, които искаме да са оставяни, и да трие другите.

Харъд поклати глава:

— Не схващам. Какво общо имам аз с тия лайна? Колбън вдигна едно ножче за писма и се заигра с него.

— Господин Барент реши, че това е точно в твоята област, Тони!

— Кое по-точно? — Харъд подаде снимката на Мария Чен.

— Да се погрижиш за Натали Престън.

— Ъ-ъ — възрази продуцентът. — Сделката ни беше за онази Фулър. Само за нея.

Колбън вдигна вежда.

— Какъв ти е проблемът, Тони? Май това хлапе те плаши също както летенето, а? И какво друго те плаши, перко?

Харъд потри очи и се прозя.

— Погрижи се за тази подробност — заяви събеседникът му, — и може да не ти се наложи да се давиш с Мелани Фулър.

— Кой го казва?

— Господин Барент го казва. Христе, Харъд, това ти е безплатният билет за най-изтънчения клуб в историята! Знам, че си идиот, но това поведение е твърде глупаво дори и за теб!

Тони отново се прозя:

— Случайно да е хрумвало на някой от вас, интелектуални трупове, че не ви трябвам, за да си свършите мръсната работа? — попита той. — Имате си старицата по няколко пъти дневно на обектива на камерите, сам го каза. Заместете телескопичния обектив с един снайпер и проблемът е решен. А що за голяма работа е тази история с малката Натали Как-и-беше-името? Тя да не би да е Способна или нещо такова?

— Не — отвърна Колбън. — Натали има бакалавърска степен от Обърлин и на две трети е взела учителски сертификат. Много цивилизована млада дама.

— Защо съм ви аз тогава?

— Дългове — отвърна Колбън. — Всеки си плаща дълговете. Харъд си прибра снимката от Мария Чен.

— Какво искате да направите? Да я арестувате и разпитате ли?

— Няма нужда — отвърна плешивият. — Разполагаме с цялата информация, която би могла да ни даде от… ъ-ъ-ъ… друг източник. Просто искаме да я разкараме от играта!

— За постоянно ли? Колбън се изкиска.

— Че какво друго да имаме предвид, господин Харъд?

— Ами, мислех си, че може да предприеме малка недоброволна почивка в Бевърли Хилс — обясни Тони. Клепачите му тежаха. Навлажни устни с бързо движение на езика си.

Колбън се изкиска отново.

— Както ще да е — отвърна. — Но разрешението в крайна сметка трябва да е постоянно по отношение на… как го каза ти? Това луксозно шоколадче. Какво ще правиш с нея преди това, си е твоя работа, Тони, скъпи. Просто не се проваляй!

— Няма да се издъня — отвърна Харъд. Погледна към Мария Чен, после обърна очи и към снимката. — Знаете ли къде е в момента?

— Да — отвърна Колбън. Вдигна една папка и погледна към компютърната разпечатка на нея. — Все още е в „Челтън Армс“. Малко хотелче на дванайсет преки оттук. Хейнс може да те закара.

— Ъ-ъ — заекна Тони. — Искам хотелска стая за всеки от нас… хубава, може направо апартамент. И после ще ми трябват седем-осем часа сън.

— Но господин Барент…

— К. Арнолд Барент да си го начука — заяви Харъд с усмивка. — Нека дойде и сам си хване пиленцето, ако не е доволен! А сега прати Хейнс или някой друг да ни закара до добър хотел.

— Ами Натали Престън? Продуцентът спря на вратата.

— Предполагам, че дамата също е под наблюдение?

— Разбира се!

— Е, кажи на момчетата да се опитат да и повисят на опашката още от осем до девет часа, Чък — обърна се към изхода, но се спря и отново се втренчи в Колбън. — Тъй и не ми отговори на въпроса. Държиш Мелани Фулър на мушка най-малкото от няколко дни. Защо се разиграва този цирк? Защо просто не я терминирате и не се разкарате оттук?

Колбън вдигна пак ножчето.

— Е, ами чакаме да видим дали няма някаква връзка между малката ’спойца Мелани и твоя бивш шеф, гусин Бордън. Чакаме Уили да направи грешка, да си покаже ръката.

— И ако го направи?

Колбън се усмихна и прокара тъпото острие на ножа за писма по гърлото си.

— Ако стане така… когато стане, тогава на приятелчето ти Уили ще му се иска да е бил заедно с Траск в онази стая, когато гръмна бомбата.

 

Харъд и Мария получиха стаи в „Честнът Хил Ин“, приличен мотел на дузина километра от Джърмънтаун Авеню, зад карето със съборетините и чак извън града, в район с трилентово шосе и усамотени бизнес-паркове. Колбън също бе регистриран там. Агентът с насинената брадичка прати един рус фебереец да остане на място с колата. Харъд спа шест часа и се събуди дезориентиран и още по-скапан. Мария Чен му наля водка и, портокалов сок и седя на ръба на леглото му, докато той ги изпие.

— Какво ще правиш по въпроса с момичето? — попита тя.

Харъд остави чашата си и потри бузи.

— Какво значение има за теб?

— Никакво.

— Тогава няма и нужда да знаеш!

— Искаш ли да дойда с теб?

Харъд се замисли. Не се чувстваше удобно без човек, който да му пази гърба, но в този случай това вероятно нямаше да бъде необходимо. Колкото повече мислеше, толкова по-ненужно му се виждаше.

— Не — реши. — Остани тук и поработи върху кореспонденцията с „Парамаунт“. Няма да се бавя.

Мария Чен напусна безмълвно стаята.

Той взе душ и облече копринена блуза, скъпи вълнени панталони и черно пилотско яке с вълнена подплата. Обади се на телефона, който Колбън му беше дал.

— Натали Кватобешетам още ли е наоколо? — попита.

— Обикаля из бордеите, но ще се върне в хотела за вечеря — уточни Колбън. — Прекарва доста време с тази негърска банда.

— Онази, дето й се губят членове? Директорът на ЦРУ се засмя сърдечно.

— Какво му е толкоз шибано забавното? — поинтересува се Харъд.

— Твоят начин на изразяване — продължи да се подхилва Колбън. — Губели си членовете. То точно това им се случва! Последните двама са накълцани на парчета и са им отрязани членовете.

— Иисусе — промърмори Харъд. — И смятате, че Мелани Фулър стои зад това?

— Не знаем — отвърна събеседникът му. — Не сме виждали това дете с нея да напуска Грумбълторп, когато са станали убийствата, но тя спокойно може да Използва още някой.

— И що за наблюдение водите над Грумбълторп?

— Можеше и по-добро да е — призна Колбън. — Няма как да паркираме сервизни камиони във всяка задна уличка — дори и една старица може да заподозре нещо. Но имаме добро покритие отпред, една камера обхваща задния двор и на ключови места наоколо сме разположили агенти. Ак0 старата кучка си покаже носа, ще я пипнем.

— Добре за вас — кимна Харъд. — Виж, ако се погрижа за онази друга подробност тази вечер, тогава ми се ще да се разкарам оттук до сутринта.

— Ще трябва да говоря с Барент.

— Я да се шиба. Нямам намерение да се мотая тук, докато се покаже Уили Бордън. Това ще е бая чакане. Уили е мъртъв.

— И ние няма да висим тук до безкрайност — успокои го Колбън. — Имаме разрешение да се погрижим за дъртачката.

— Днес ли?

— Не, но съвсем скоро. — Кога?

— Ще ти кажа, ако трябва да знаеш.

— Много благодаря за отговора, смрадльо! — заяви Харъд и затвори.

Млад рус агент го закара в града, посочи му „Челтън Армс“ и успя да намери място за паркиране. Харъд го възнагради с четвъртък.

Хотелът беше стар и се бореше да запази класата си при настоящия упадък. Фоайето бе овехтяло, но бар/трапезарията беше приятно тъмна и наскоро ремонтирана. Харъд си помисли, че това място вероятно прибира големите печалби от обеда на малцината останали бели бизнесмени в района. Черното момиче лесно се забелязваше — седнала сама в ъгъла, ядеше салата и четеше книга. Беше привлекателна дори повече, отколкото полароидната снимка бе обещавала — о да, осъзна Харъд, след като видя големите гърди, които изпъваха тъмната и блуза. Той прекара минута на бара, опитвайки се да отличи опашките на ФБР. Младият самотник на бара — с надценен костюм от три части и слухов апарат — беше почти сигурен залог. Харъд си погуби още малко време в наблюдения на дебел чернокож, който хапваше стриди и поглеждаше към Натали на всеки няколко минути. „Вземат ли негри във ФБР напоследък?“ — запита се той. „Вероятно си имат квота“. Предположи, че във фоайето има поне още един агент, най-вероятно четящ вестник. Взе си водката и тоника и тръгна към масата на Натали Престън.

— Здрасти, имаш ли нещо против да поседна за малко при теб? Младата жена вдигна очи от книгата си. Харъд прочете заглавието:

„Преподаването като работа в насока съхранение на обществените добродетели“.

— Да — каза тя. — Имам против.

— Не се стягай! — Харъд преметна якето си през облегалката на стола. — Аз нямам нищо против — и седна.

Натали Престън отвори уста да заговори. В същия момент той посегна с ума си и стисна… леко, леко. Тя се опита да се изправи и застина насред движението. Очите и се отвориха широко.

Харъд и се усмихна и се тръшна в собствения си стол. Наоколо не се мотаеха излишни зяпачи. Той скръсти ръце на корема си.

— Казваш се Натали — поде. — Аз пък съм Тони. Какво ще кажеш да се позабавляваме малко? — отпусна достатъчно хватката си, за да я остави да шепне, но не и да и позволи да крещи или пищи. Тя сведе глава и се помъчи да си поеме дъх. Харъд поклати глава.

— Не играеш играта както трябва, мила ми Натали. Попитах те „какво ще кажеш да се позабавляваме“?

Натали Престън вдигна глава, все още задъхана, сякаш беше тичала. Кафявите и очи сияеха. Прочисти си гърлото, откри, че може да говори и прошепна:

— Върви по дяволите… кучи син такъв… Харъд се поизправи.

— Ъ-ъ — рече и. — Погрешен отговор.

Гледаше как Натали се сгъва от внезапната болка в черепа и. Той бе страдал от ужасни мигрени като дете. Чудесно знаеше как да сподели болката си. Един сервитьор спря и попита:

— Добре ли сте, госпожице?

Натали бавно се изправи, като дървена марионетка със сглобки. Гласът и беше дрезгав.

— Да — отговори му, — добре съм. Просто менструални болки.

Сервитьорът отстъпи, притеснен. Харъд се ухили. „Иисусе — помисли си, — що за вентрилоквист можеше да стане от мен!“. Наведе се напред и я погали по ръката. Тя се опита да се дръпне. Наложи се да вложи доста сериозно усилие, за да и попречи. Очите и започнаха да добиват онзи поглед на попаднало в капан животно, който той толкова обичаше.

— Хайде да започнем отначало — прошепна и. — Какво ти се прави тази вечер, Натали?

— Бих… искала… да… ти… го… духам — трябваше да вади всяка думичка с ченгел от нея, но него това го устройваше. Големите кафяви очи на момичето се напълниха със сълзи.

— И какво още? — изгука Харъд. Мръщеше се от съсредоточеното усилие да я овладее. Точно това парче шоколад изискваше повече работа, отколкото беше свикнал. — Какво още?

— Искам… да… ме… чукаш.

— Естествено, малката, нямам друга важна работа за следващите няколко часа. Хайде да идем в стаята ти.

Станаха заедно.

— Най-добре остави малко пари — посъветва я Харъд. Натали пусна десетдоларова банкнота на масата.

Той смигна на двамата агенти на бара, когато си тръгнаха. Друг мъж в черен костюм сведе вестника си и погледна към тях, докато чакаха асансьора. Харъд се усмихна, сви палеца и показалеца си на кръгче и прокара десния си среден пръст през него шест пъти, в бърза последователност. Агентът се изчерви и вдигна вестника си. Никой не ги последва в асансьора или по коридора на третия етаж.

Харъд взе от Натали ключовете и отвори вратата. Остави я да стои там и сляпо да се взира в нищото, докато претърсваше стаята. Чиста, но малка: легло, бюро, черно-бял телевизор на въртяща се поставка, отворен куфар на долния рафт. Харъд избра едни нейни гащички, прокара ги по лицето си, надникна в банята и през прозореца към аварийния изход, после и към редиците покриви отвъд.

— Добре — каза той весело, като хвърли бельото и встрани и придърпа един нисък зелен стол. Седна. — Сега ми ги покажи, хлапе!

Тя стоеше между него и леглото. Ръцете и бяха отпуснати край бедрата, лицето и — празно, но Харъд можеше да забележи усилията, които тя влагаше да се освободи. През тялото и минаваха ситни тръпки. Той и се усмихна и стегна хватката си.

— Малко стриптийз преди лягане е забавно нещо, нали? — каза и. Натали Престън продължи да се взира право пред себе си, докато ръцете и се вдигаха и бавно разкопчаваха блузата и. Тя я свали и я хвърли на пода. Големите и гърди, натъпкани в старомоден бял сутиен, напомниха на Харъд за някого… кого ли? Той внезапно си спомни стюардесата от онзи самолет преди две седмици. Кожата и беше бледа, а тази на пиленцето — тъмна. Защо носеха такива прости, несъблазнителни сутиени?

Харъд кимна и Натали посегна зад гърба си, за да разкопчае копченцата. Сутиенът се плъзна напред, надолу… падна. Тони се втренчи в кафявите ареоли и облиза устни. Тя определено щеше да си поиграе малко, преди да се заеме с него самия.

— Добре — каза меко, — мисля, че е време да…

Разнесе се шумен трясък и той се обърна навреме да види как вратата пада напред, а едно огромно тяло му засенчва светлината от коридора… навреме да осъзнае, че е оставил браунинга в чантата на Мария Чен.

Харъд се надигна от мястото си, опита се да вдигне ръце, когато нещо с размера и тежестта на наковалня се стовари върху темето му и го свали долу, на стола, през възглавниците и през мекия килим, добил внезапно текстурата на тапиока, и надолу в топлия очакващ мрак…

23
Мелани

Имах големи трудности с поддържането на Винсент чист и спретнат. Беше от онези деца, които като че ли излъчват мръсотия от всяка пора. Ноктите му бяха натъпкани с чернилка само час, след като съм го накарала да ги изчисти. Беше истинско непрестанно сражение да опазвам дрехите му чисти.

На Коледа почивахме. Ани приготви трапезата, сложи празничните плочи на „Виктролата“, и изпра няколко перални, докато четях пасажи от Светото писание и ги коментирах. Денят бе спокоен. От време на време Ани посягаше да пусне телевизора — беше гледала телевизия по шест до осем часа дневно, преди да се срещнем — но после дресировката я надвиваше и тя се заемаше с някоя друга полезна дейност. Първата седмица у Ани се поглезих с по няколко безсмислени часа телевизия, но една вечер, докато гледахме новините в единайсет, видях трийсетсекундна подборка за онова, което наричаха Чарлстънските убийства. „Щатската полиция все още търси изчезналата жена“ — каза говорителката. Реших, че в дома на Ани Бишъп няма да се гледа повече телевизия.

В събота, два дни след Коледа, ние с домакинята ми отидохме на покупки. Тя имаше „Де Сото“ от 1953-а, прибрано в гаража и; това беше отвратителна зелена кола, чиято радиаторна решетка ми напомняше за изплашена риба. Ани караше толкова колебливо и предпазливо, че още преди да излезем от Джърмънтаун я накарах да отбие и пратих Винсент на волана. Той ни изведе от Филаделфия и ни насочи към скъп търговски център в район, наречен „Пруският крал“ — вероятно най-абсурдното име, което съм чувала за предградие. Пазарувахме четири часа и си купих някои чудесни неща, макар че за жалост не намерих нищо толкова добро, като дрехите, които бях оставила на летището в Атланта. За сметка на това пък попаднах на чудесно палто за триста долара — тъмносиньо с копчета от слонова кост — и реших, че то може би ще ме предпази от ледения студ на северняшката зима. Ани изгаряше от нетърпение да ми купи тези дреболии, а не ми се искаше да заставам на пътя към радостта и.

Тази нощ се върнах в Грумбълторп. Беше толкова приятно вървя от стая в стая на светлината на свещите и само сенките и тихите шепоти да ми правят компания. Този следобед Ани купи две пушки в м газина за спортни стоки в търговския център. Младият продавач с мазна руса коса и мръсни гуменки се развесели от naivete^[8] на тази старица която избира пушка за порасналия си син.

Той и препоръча две скъпи помпи — дванайсети или шестнайсети калибър, в зависимост от това от какъв дивеч се интересува синът на Ани. Тя ги купи и двете, както и по шест кутии амуниции за всяка. Сега, докато разнасях свещта от стая в стая в Грумбълторп, Винсент почистваше и смазваше оръжията в каменните сенки в кухнята.

Никога не бях Използвала човек точно като Винсент. По-рано бях сравнила ума му с джунгла, а сега откривах, че метафората е дори още по-приемлива. Образите, които се носеха през остатъците от съзнанието му, почти неизменно бяха картини на насилие, смърт и разрушение. Долових видения от убийства на членове на семейството — майката в кухнята, бащата — в леглото, по-голямата сестра — на застлания с плочки под в пералното помещение — но не знам дали бяха истина или измислица. Съмнявам се, че и Винсент знаеше. Не го попитах, а и той не би могъл да ми отговори.

Използването на това хлапе досущ приличаше на езда на буен кон; човек трябва само да отпусне юздите, за да накара звяра да направи каквото желае. Беше невероятно силен за размерите и вида си, почти необяснимо як. Сякаш големите притоци на адреналин препускаха в кръвообращението на Винсент непрестанно, а когато наистина упражнеше силата си, се превръщаше почти в свръхчовек. Сметнах за възбуждащо да споделям това, дори и по донякъде пасивен начин. Ден след ден се чувствах все по-млада. Знаех, че по времето, когато достигна дома си в южна Франция — може би следващия месец — ще съм толкова подмладена, че дори Нина не би ме познала.

Единствено кошмарите за нея разваляха онези дни след Бъдни вечер. Сънищата бяха винаги едни и същи: очите на Нина се отварят, лицето и представлява бяла маска с дупка колкото монета на челото. Сяда в ковчега си, зъбите и са жълти и заострени, сините и очи се надигат в орбитите си на вълна от червеи…

Тези сънища не ми харесваха.

В събота вечерта оставих Ани на първия етаж на Грумбълторп — да следи вратата, а аз се свих на сгъваемото легло в детската и позволих на шепотите да ме унесат в дрямка.

Винсент излезе през тунела. Виждах образи от рождението: дългият тесен тунел, грубите стени го притискат, сладката, остра миризма на почва донякъде напомня медната миризма на кръв, тесният изход накрая, тихият нощен въздух, който е сякаш експлозия от светлина и звук.

Винсент се плъзна по тъмната алея, над оградата, през празния двор и в сенките на съседната улица. Пушките си бяха останали в кухнята в Грумбълторп; той носеше само косата — дългата й дървена дръжка бе скъсена с почти четирийсет сантиметра — и ножа си.

Не се съмнявах, че през лятото тези улици ще гъмжат от негри — дебели жени ще седят на стъпалата и ще си бърборят като бабуини или ще се взират с празни погледи, докато дрипави дечица играят наблизо и халтави мъже без работа, без амбиции и без видими средства за прехрана се мотаят по баровете и киснат по ъглите на улиците. Но тази нощ, дълбоко в корема на суровата зима, улиците бяха тъмни и тихи, сенките връхлитаха тесните прозорци на тесните къщи и вратите на редиците „семейни жилища“ бяха плътно затворени. Винсент не се движеше като безшумна сянка — той бе станал такава — й се плъзгаше от задните улички към по-централните, от централните към празните дупки между сградите, оттам в дворовете… като нарушител на покоя, довян от тъмен вятър.

Преди две нощи бе проследил членовете на бандата до голяма стара къща, обкръжена от празни парцели, на един хвърлей от високия влак, чиито релси разрязваха тази част от гетото като някаква прерасла Велика Стена — безплоден опит на някоя по-цивилизована групичка да огради вътре варварите. Винсент се настани в замръзналите плевели до една изоставена кола и се захвана с наблюдение.

Черни сенки се движеха зад осветените прозорци — като карикатури на чудовищата в театрален спектакъл на сенките. В крайна сметка излязоха петима. Не ги познах на слабата светлина, но това нямаше значение. Винсент изчака, докато те почти изчезнат от поглед в тясната уличка до основите на релсите — и после се плъзна след тях. Беше възбуждащо да споделям това безмълвно промъкване, това плъзгане без усилие през мрака. Очите на Винсент работеха почти така добре в кажи-речи пълна тъмнина, както тези на повечето хора през деня. Беше като да споделяш ума и сетивата на силна, пъргава дива котка. Гладна котка.

В групата имаше две цветнокожи момичета. Винсент поспря, когато и жертвите му спряха. Подуши въздуха — действително улавяше силната, животинска миризма на песовете. На Юг вече не е любезно да използващ тази дума, но са малко тъй точно прилягащите определения. В крайна сметка си е чиста истина, че чернокожият мъжкар лесно се възбужда и му пука за околната обстановка по-малко, отколкото на жребец или мъжко псе, което се намира до разгонена кучка. Тези две цветнокожи момичета сигурно бяха разгонени; Винсент ги гледаше как се съвкупляват там, в сенчестите основи, а третото момче също гледаше, докато му дойде редът; голите черни крака на момичетата се разтваряха и затваряха срещу помпещите задници на проникващите в тях мъжкари. Цялото тяло на моя помощник трепереше от желанието да действа тогава, но го накарах да отклони очи, докато момчетата задоволят похотта си, а момичетата си тръгнат към къщи с писъци и кикотене — невинни и простодушни като разгонени улични котки. После откачих каишката на Винсент.

Той изчака, докато тримата завият зад един ъгъл в основата на Брингхърст Стрийт, близо до запусната фабрика за обувки. Косата улучи първото момче в корема, премина през тялото му и се закачи за гръбнака на излизане. Винсент я остави там и нападна втория с ножа си. Третият побягна.

Навремето, когато ходех на кинотеатър, още преди Втората световна война, преди филмите да изпаднат до отвратителните, безсмислени празнословия, за които чета напоследък, винаги се наслаждавах на сцените с ужасени цветнокожи слуги. Спомням си, че като малка гледах „Раждането на един народ“ и се смях, когато цветнокожите деца се ужасяваха от гледката на някой в чаршаф. Спомням си как седях в театър за пет пфенига във Виена, с Нина и Уили. Гледахме стар филм на Харълд Лойд, който не се нуждаеше от субтитри и заедно с тълпата се смяхме на простодушния страх на Степин фетчит. Помня, че гледах един стар филм на Боб Хоуп по телевизията — преди вулгарността на Шейсетте да ме накара да се откажа завинаги от телевизора — и се смях на глас на посивялото от ужас лице на цветнокожия помощник на Боб в някакъв скеч за къща с призраци. Втората от жертвите на Винсент изглеждаше точно като някой от тези комедианти — огромен, пребледнял, с втренчени очи, вдигнал едната си ръка към устата, коленете му са събрани, а стъпалата — обърнати настрани. Там, в Грумбълторп, се засмях на глас в тишината на дневната, докато слугата ми използваше ножа си да свърши каквото трябва да бъде направено.

Третото момче избяга. Винсент искаше да го последва, напъваше се да тръгне след него като куче, което здравата опъва каишката, но не му позволих. Негрите познаваха тези улици по-добре, а тайната на успеха ни беше в изненадващото нападение. Знаех колко е рискована тази игра и нямах намерение да жертвам Винсент след всичкия труд, който бях вложила в него. Преди да го върна обратно обаче, го оставих да се позабавлява както знае с онези двамата, които вече бе свалил. Малките му игрички не отнеха много време и задоволиха лакомото чудовище, което все още се криеше в най-дълбоките части на онази джунгла в черепа му.

Снимката изпадна, когато той свали якето на второто момче. Винсент бе прекалено зает да забележи, но аз го накарах да остави косата и да вдигне парчето хартия. Беше снимка на господин Торн — и на мен.

Седнах в леглото в детската стая в Грумбълторп.

Винсент се прибра незабавно. Пресрещнах го в кухнята и взех снимката от окървавените му и мръсни пръсти. Нямаше място за съмнение — образът беше мъгляв, очевидно увеличена част от по-голяма поза — но аз се виждах добре, а господин Торн не можеше да се сбърка. Веднага разбрах, че сигурно господин Ходжес я е правил. Години наред гледах това отвратително човече с неговото отвратително апаратче да щрака отвратителното си малко семейство. Бях смятала, че съм взела всички предпазни мерки да избягна случайното си попадане на снимките му, но очевидно все пак не съм успяла.

Стоях на светлината на свещите в ледената каменна кухня на Грумбълторп и клатех глава. Как снимката бе попаднала в ръцете на младия негър? Очевидно някой ме Търсеше, но кой? Полицията? Че откъде ще разберат, че се намирам във Филаделфия? Нина?

Не откривах смисъл в нищо, за което успях да се сетя.

Накарах Винсент да се окъпе в голямата поцинкована вана, която Ани бе донесла. Тя домъкна и керосинова печка — нощта беше студена и от бялата плът на Винсент се вдигаше пара, докато той се къпеше. След малко отидох и му помогнах да си измие косата. Що за картинка ще да сме били ние тримата — две достолепни лелички, които къпят галантен младеж, току-що завърнал се от войните; плътта му дими в студения въздух, а свещите разтягат сенките ни до триметрови силуети на грубо измазаните стени.

— Винсент, скъпи — прошепнах, докато втривах шампоан в дългата му коса, — трябва да научим откъде е дошла снимката. Не тази вечер, скъпи мой, улиците ще са твърде пренаселени тази нощ, когато открият творческото ти изпълнение. Но скоро. И когато откриеш кой е дал на снежинкото тази снимка, ще доведеш този човек тук… при мен.

24
Вашингтон,
събота, 27-и декември 1980

Саул Ласки лежеше в стоманения си гроб и мислеше за живота. Той потрепери в лъхащия от климатика студ, вдигна колене към брадичката си и се опита да си припомни подробности от онази пролетна сутрин във фермата на чичо си. Мислеше за златната светлина, която докосва тежките къдрици на върбите и за полето с бели маргаритки, простряло се зад каменната крепост на хамбара на чичо му.

Саул умираше от болка; лявото рамо и ръка го боляха непрестанно, главата му пулсираше, пръстите му изгаряха, а вътрешността на дясната му ръка бе посиняла от инжекциите, които му слагаха. Той приветстваше болката, окуражаваше я. Болката беше единствената сигурна шамандура, с която разполагаше в гъстата мъгла на упойките и дезориентацията.

Саул донякъде бе изгубил връзка с времето. Понякога го осъзнаваше, но не можеше да направи нищо по въпроса. Подробностите си бяха на място — най-малкото до мига на взрива в сградата на Сената — но той не можеше да ги подреди в правилна последователност. В един миг лежеше на тесния си нар в ледената стоманена килия: вградена в стената койка, скарата на климатика отсреща, стоманена пейка и тоалетна, метална врата, която се плъзга навътре в стената; в следващата секунда се опитваше да се зарови в студеното сено, усещаше студения нощен въздух на Полша да нахлува през счупения прозорец и знаеше, че Полковника и германските пазачи скоро ще дойдат да го вземат.

Болката му бе пътеводна светлина. Няколкото минути ясно съзнание в онези първи дни след експлозията бяха подковани с болка. Силно го болеше, след като нагласиха счупената му ключица. Зелените докторски престилки и антисептичната обстановка може и действително да подсказваха, че се намира в хирургическа зала, в интензивно отделение… Но пък студеният шок на белите коридори и стоманената килия, хората в костюми, цветните обозначителни баджове, защипани на джобовете и реверите, болката от инжекцията, последвана от сънища и несвързани мигове… те говореха за друго.

Първите разпити му донесоха болка. Бяха двама мъже — плешивият и ниският, както и един рус с моряшка подстрижка. Плешивият беше ударил рамото на Саул с метална пръчка. Той изпищя, плака от внезапната болка на удара, но я приветства — приветства разчистването на мъглите и изпаренията в главата си.

— Знаете ли как се казвам? — питаше плешивият.

— Не.

— Какво ви каза племенникът ви?

— Нищо.

— На кого друг сте споменавали за Уилям Бордън и останалите?

— На никого.

По-късно — или преди това, Саул не беше съвсем сигурен — болката изчезна, потънала в приятната мъгла след инжекцията.

— Знаете ли как се казвам?

— Чарлз С. Колбън, специален заместник-помощник на заместник-директора на ФБР.

— Кой ви го каза?

— Аарон.

— Какво друго ви каза Аарон?

Саул повтори разговора толкова пълно, колкото можеше да си го припомни.

— Кой друг знае за Уили Бордън?

— Шерифът. Момичето… — и разказа за Джентри и Натали.

— Кажи ми всичко, което знаеш! Саул му каза всичко, което знаеше.

Мъглата и сънищата идваха и си отиваха. Стоманената стая често го заобикаляше, когато Саул отваряше очи. Нарът бе вграден в стената. Тоалетната беше прекалено малка и нямаше казанче; водата тръгваше автоматично, на нередовни интервали. Храната — на стоманен поднос — пристигаше, когато Пленникът спеше. Той ядеше на металната пейка, после оставяше подноса. Когато се събуждаше следващия път, вече го нямаше. От време на време мъже в бели лекарски престилки влизаха през металната врата да му удрят инжекции или да го водят през белите коридори до малки стаи с огледала на стената, срещу която го слагаха. Колбън или някой друг в сив костюм му задаваха въпроси. Ако той отказваше да говори, му слагаха още инжекции, следваха страховити сънища, в които той копнееше да се сприятели с тези хора, и им казваше онова, което им се искаше да научат. Няколко пъти усети как някой — Колбън? — се плъзга в ума му и го задавяха старите спомени за подобно на това насилване отпреди четирийсет години. Но се случваше рядко. Инжекциите бяха чести.

Саул се пързаляше напред-назад във времето; викаше сестра си Стефа във фермата на чичо Моше; тичаше, за да се задържи редом с баща си в гетото на Лодз; ринеше чакъл върху телата в Ямата; пиеше лимонада и си говореше с Джентри и Натали; играеше с десетгодишните Аарон и Исак във фермата на Давид и Ребека недалеч от Тел Авив…

Сега предизвиканите от наркотиците несвързани пропадания постепенно отслабваха. Времето се сглобяваше отново. Саул лежеше свит на голия матрак — не разполагаше с одеяло, а лъхащият от стоманената решетка въздух бе прекалено студен — и мислеше за себе си и лъжите си. Бе се лъгал от години. Издирването на Полковника беше лъжа — извинение да не предприема нищо. Животът му като психиатър беше лъжа, начин да държи маниите си на безопасно, научно обосновано разстояние. Работата му като лекар по време на трите израелски войни също беше лъжа, начин да избегне директния сблъсък.

Саул лежеше в сивите гранични земи между наркотичната нирвана и болезнената реалност и виждаше истината зад дългогодишните си лъжи. Бе се лъгал за смисъла на разказа си за Нина и Уили пред чарлстънския шериф и момичето. Тайно се беше надявал, че те ще предприемат нещо — ще свалят теглото на отговорността за отмъщение от него. Саул бе помолил Аарон да потърси Франсис Харингтън не защото беше прекалено зает, а защото тайно му се искаше Аарон и Мосад да направят онова, което е нужно. Знаеше вече, че и това е част от мотивите му да разкаже на Ребека за Полковника преди двайсет години — тайната и унизителна надежда, че тя пък ще разкаже на Давид и той на свой ред ще подхване нещата по солидния си, умел американо-израелски начин…

Саул потрепери, притисна колене към гърдите си и се взря в лъжите, които изграждаха живота му.

Като изключим редките минути, когато в лагера в Челмно бе готов да убие, вместо да го отнесат в нощта, целият му живот бе ода на бездействие и компромиси. Онези на власт очевидно го подушваха. Сега вече разбираше, че назначението му при Ямата в Челмно и работата в Собибор не са били нито късмет, нито случайност; копелетата с власт над него са усетили, че Саул Ласки е роден капо, колаборатор, някой, когото спокойно могат да използват. Този нямаше да окаже съпротива, да се бунтува или пък да жертва живота си или живота на другите — дори и за да спаси собственото си достойнство. Даже бягството му от Собибор и от ловния резерват на Полковника преди това като цяло бяха резултат на случайност, по време на която бе позволил на събитията да го понесат по течението.

Саул се изтъркули от леглото и разтреперан спря в средата на малката стоманена килия. Носеше сиви дрехи. Те му бяха взели очилата и сега металните плоскости само на метър-два от него изглеждаха замазани и донякъде нереални. Лявата му ръка бе била запъхната в превръзка, но сега висеше свободна. Той колебливо я помръдна и болката се стрелна по рамото и врата му — пронизваща, палеща, прочистваща съзнанието болка. Той я помръдна отново. И отново.

Накрая докуцука до стоманената пейка и тежко се стовари върху нея.

Джентри, Натали, Аарон и семейството му — всички те бяха в опасност. От кого?

Саул сведе глава към коленете си, щом го заля вълна на световъртеж. Защо се бе държал толкова глупаво, че да си мисли, че Уили и старите госпожички са единствените на света с такава ужасна сила? Как мнозина други споделяха способностите и пристрастията на Полковника? Саул се засмя дрезгаво. Беше замесил Джентри, Натали и Аарон, без дори да обмисли сериозен план за разправа, ако ще и само с Полковника. Беше си представял смътно някаква засада — Полковника си няма представа, приятелите на Саул са на безопасно място в анонимността си. А после какво? Звукът от двайсет и два калибровите берети на Мосад ли?

Саул се облегна на студената метална стена, допрял буза до метала. Колцина по-точно беше жертвал заради страхливостта и бездействието си? Стефа. Йозеф. Родителите си. Сега, почти със сигурност, шерифът и Натали. Франсис Харингтън. Простена лекичко, като си спомни последното Auf Wiedersehn в кабинета на Траск и последвалата експлозия. Около секунда преди това Полковника му бе позволил да надникне през очите на Франсис и Саул бе усетил ужасеното присъствие на съзнанието на момчето, затворник в собственото си тяло, очакващо неизбежното жертвоприношение. Точно той го беше изпратил в Калифорния! Приятелите на хлапето — Селби Уайт и Денис Лиланд: още две жертви на олтара на боязливостта на Саул Ласки.

Не знаеше защо този път са допуснали действието на наркотиците да отслабне. Може би бяха свършили с него; следващото им посещение щеше да приключи с отвеждането му за екзекуция. Не му пукаше. През нараненото му тяло препускаше гняв като електрически ток. Щеше да действа преди неизбежният, дълго отлаган куршум да се удари в черепа му. Щеше да нарани някого за отмъщение. И в този миг Саул Ласки с радост би отдал живота си, за да предупреди Аарон и другите двама, но би отдал и техните животи, стига само да можеше да си го върне на Полковника или на което и да е от арогантните копелета, които управляваха света и се мръщеха на болката на човешките същества, използвани от тях като пешки.

Вратата се плъзна в стената. В килията влязоха трима едри мъже в бели престилки. Саул се изправи и закуцука към тях, замахвайки с натежалия си юмрук към лицето на първия.

— Хей! — разсмя се едрият, докато с лекота прихващаше ръката му и я извиваше зад гърба — този дърт евреин иска да си играем!

Саул се бореше, но едрият го държеше така, сякаш е непослушно дете. Той се опита да не плаче, когато вторият му нави ръкава.

— Ще си спинкаш малко-малко — рече третият, доато забиваше иглата на спринцовката в тънката, насинена ръка на жертвата. — Порадвай се на пътуването, старче!

Те изчакаха трийсет секунди, пуснаха го и се обърнаха да излязат. Саул се помъчи да тръгне след тях със свити юмруци. Изгуби съзнание, преди вратата да се хлопне.

 

Сънуваше, че върви; че го водят. Разнасяше се вой на самолетни двигатели и миришеше на застоял цигарен дим. После отново вървя, на раменете му бяха положени здрави ръце. Светлините бяха много ярки. Когато затвореше очи, успяваше да чуе трака-трака-трака на металните колела по релсите, докато влакът ги караше всички към Челмно.

Саул се съвзе на удобна седалка в някакво превозно средство. Чуваше равномерно, ритмично твууп-твууп, но му отне няколко минути да го определи като шум от хеликоптерна перка. Очите му бяха затворени. Под главата му имаше възглавница, но бузата му бе облегната на стъкло или плексиглас. Усещаше, че е облечен и очилата отново са на носа му. Чуваше говор на хора и от време на време се разнасяше стърженето на радиовръзка. Саул продължи да държи очите си затворени, събра мислите си и се надяваше насилниците му да не забележат, че действието на упойката е отминало.

— Знаем, че си буден — каза съвсем наблизо някакъв мъж. Гласът бе странно познат.

Саул отвори очи, болезнено размърда врата си и нагласи очилата. Беше нощ. Той и други трима пътуваха на пътническите седалки на добре обзаведен хеликоптер. Пилотът и помощникът му седяха, окъпани в червената светлина на таблото. Не виждаше нищо през прозореца от дясната си страна. На седалката отляво седеше специален агент Ричард Хейнс, с куфарче в скута. Четеше документи на светлината на малката лампичка над главата си. Саул си прочисти гърлото и облиза пресъхналите си устни, но преди да успее да заговори, Хейнс се обади:

— Кацаме след минутка. Приготви се!

Под брадичката на агента от ФБР личаха следи от синина.

Саул си помисли за няколко въпроса и ги отхвърли. Погледна надолу и за пръв път осъзна, че лявата му китка е закачена с белезници за дясната ръка на Хейнс.

— Колко е часът? — попита, гласът му звучеше като зловещо грачене.

— Около десет.

Саул погледна назад в мрака и предположи, че е десет вечерта.

— Кой ден сме?

— Събота — изсумтя Хейнс с лека усмивка.

— А датата?

Агентът на ФБР се поколеба и леко сви рамене.

— Двайсет и седми. Декември месец.

Саул затвори очи, за да се пребори с внезапното главозамайване. Беше изгубил една седмица. Изглеждаше му много по-дълго. Лявата му ръка и рамото го боляха ужасно. Погледна надолу и осъзна, че е облечен в тъмен костюм, с вратовръзка и бяла риза. Не бяха негови. Свали си очилата. Диоптърът беше точен, но рамките — нови. Внимателно огледа петимата. Разпозна само Хейнс.

— Ти работиш за Колбън — каза. Когато агентът не отвърна, отбеляза. — Ти дойде в Чарлстън, за да се увериш, че местната полиция няма да открие какво се е случило в действителност. Ти си взел албума на Нина Драйтън от моргата!

— Затегни си колана — отвърна Хейнс. — Ще кацаме.

 

Беше една от най-хубавите гледки, които Саул бе виждал. В началото си помисли, че това е търговски презокеански кораб, обкичен със светлини, яркобели на фона на нощта. Оставяше фосфоресцираща следа в тъмнозелените води. Но докато хеликоптерът се снишаваше към осветения оранжев хикс на предната палуба, психиатърът осъзна, че това е частен кораб — яхта, дълга и бяла, и голяма като американски футболен стадион. Екипажът с ръчни фенерчета — сияйни пръчки — им сигнализираше за захода и хеликоптерът нежно докосна палубата в сиянието на лампите. Те четиримата излязоха и се отдалечиха от машината още преди перките да започнат да забавят въртенето си.

Неколцина от екипажа в бяло се присъединиха към тях. Когато вече можеха да стоят изправени, Хейнс отключи белезниците и ги пусна в джоба на сакото си. Саул разтри китката си точно под мястото, където бяха татуирани сините цифри.

— Оттук — процесията тръгна нагоре по трапа и напред по широки канижели.

Краката на Саул не го държаха добре, макар че корабът не се люлееше. Хейнс два пъти посегна да го задържи. Затворникът вдишваше с пълни гърди топлия, влажен тропически въздух — наситен с далечния аромат на растителност — и се взираше през отворените врати към богатия лукс на кабините, каюткомпаниите и баровете, които подминаваха. Всичко беше подплатено и застлано с килими, личеше опитната ръка на дизайнер, който не се бе свенил да използва големи количества бронз или злато. Корабът представляваше плаващ петзвезден хотел.

Подминаха рубката и Саул забеляза вътре униформен мъж на вахта, озарен от зеленикавото сияние на инструментите си. Един асансьор ги качи в частна каюткомпания с балкон — може би летяща рубка беше по-точният термин. Там, с висока чаша в ръка, седеше мъж в скъпо бяло сако. Саул се взря отвъд него и към острова на около два километра нататък в тъмните води. Палми и изобилие от тропическа растителност бяха обкичени със стотици японски фенери, пътеките бяха очертани с бели лампи, дългият плаж бе осветен от множество факли, а над всичко останало се издигаше замък с червен покрив, засиял в лъчите на вертикалните прожектори, които напомняха на Саул за филмите за Нюрнбергските ралита от трийсетте. Обградената с дървена стена постройка сякаш се рееше над скала от бял камък.

— Познаваш ли ме? — попита мъжът в плетения бамбуков стол. Саул му се намръщи.

— Това да не е някаква реклама за кредитни карти? Хейнс го ритна под коленете и го свали на палубата.

— Можеш да ни оставиш сами, Ричард!

Специалният агент и останалите си тръгнаха. Саул мъчително се изправи на крака.

— Знаеш ли кой съм?

— Вие сте Арнолд К. Барент — отвърна Саул. Бе прехапал бузата си. Вкусът на собствената му кръв се смесваше с аромата на тропическата растителност в ноздрите му. — Очевидно никой не знае какво означава това „К“.

— Кристиан^[9] — обясни Барент. — Баща ми беше много предан на вярата човек, А имаше и нелошо чувство за хумор… — той посочи най-близкото кресло на палубата. — Моля, заповядайте, доктор Ласки!

— Не — Саул пристъпи към перилата на балкона, рубката или където и да беше, по дяволите. Водите шаваха в бялата пенеста бездна на около десетина метра под него. Той стисна по-здраво перилата и отново погледна към Барент. — Не поемате ли риск, като оставате насаме с мен?

— Не, доктор Ласки, нищо подобно — отвърна домакинът му. — Не поемам рискове.

Саул кимна към далечния замък, който сияеше в нощта.

— Ваш ли е?

— На фондацията — отвърна Барент. Отпи голяма глътка от студеното си питие. — Знаете ли защо сте тук, доктор Ласки?

Психиатърът нагласи очилата на носа си.

— Господин Барент, аз дори не знам къде е това „тук“. Или защо съм още жив.

Барент кимна.

— Второто ви изказване е по-уместно. Предполагам, че… ъ-ъ-ъ… лекарствата успешно са били изведени от тялото ви и вече сте способен да разсъждавате ясно по въпроса.

Саул прехапа долната си устна. Осъзнаваше колко несигурно е положението му в действителност… полуумрял от глад, отчасти дехидратиран. Вероятно пълното изчистване на наркотиците от кръвообращението му щеше да отнеме седмици.

— Предполагам, смятате, че аз съм вашият път към Полковника — каза накрая.

Барент се засмя.

— Полковника. Колко сладко! Представям си, че мислиш така за него, като се има предвид вашето… ъ-ъ-ъ… необичайната ви връзка. Кажи ми, доктор Ласки, бяха ли лагерите толкова ужасни, колкото ги представят сега? Винаги съм подозирал, че има някакъв опит — може би и подсъзнателен — да се пресилва случилото се, макар и малко. Да се изкупва подсъзнателната вина чрез преувеличение, може би?

Саул го зяпна. Огледа всяка подробност от безупречното кафяво копринено сако, спортните сандали „Гучи“, пръстена с аметист на кутрето на Барент. Не каза нищо.

— Няма значение — продължи домакинът му. — Ти си прав, разбира се. Още си жив, понеже си куриер на господин Бордън, а ние много бихме искали да си поговорим с него!

— Не съм му куриер — мрачно отвърна Саул. Барент махна с добре поддържаната си ръка.

— Негово съобщение тогава — отвърна. — Разликата е незначителна!

Прозвучаха серия трели и яхтата набра скорост, обръщайки се към пристанището, сякаш бе планирано да обиколи острова. Саул видя дълъг кей, осветен с живачни лампи.

— Бихме желали да предадеш едно съобщение на господин Бордън — заяви домакинът.

— Не мисля, че имам особена възможност да го сторя, както ме държите упоен в стоманена килия — възрази Саул. Почувства в стомаха си жилото на надеждата — за пръв път от експлозията насам.

— Това си е самата истина — съгласи се Барент. — Ще се погрижим да сторим всичко по силите си, за да получиш възможността отново да се срещнете… ъ-ъ-ъ… на място по наш собствен избор.

— Знаете ли къде е Полковника?

— Знаем къде… ъ-ъ-ъ… е решил да действа.

— Ако го видя — обеща Саул, — ще го убия! Барент се засмя меко. Имаше идеални зъби.

— Това е твърде слабо вероятно, доктор Ласки! При все това ще ви бъдем бладогарни, ако поне успеете да му предадете съобщението ни.

Саул вдъхна дълбоко морския въздух. Не се сещаше за причина, поради която Барент и групата му да имат нужда от него за пренос на съобщения, не виждаше и причина да му позолят да използва собствената си свободна воля да го стори и не можеше да си представи по какъв начин ще им бъде от полза да го оставят жив, щом изпълни задачата, която са му възложили. Чувстваше се замаян и леко дезориентиран.

— Какво е съобщението ви?

— Ще кажеш на Уили Бордън, че клубът ще бъде във възторг, ако той се съгласи да заеме освободеното място в управителния съвет.

— Това ли е всичко?

— Да — кимна Барент. — Искаш ли да пийнеш или да хапнеш, преди да си тръгнеш?

Саул затвори очи за малко. Усещаше вибрациите на кораба в краката и слабините си. Стисна много здраво перилата и отвори очи.

— Не сте по-различен от тях — каза на Барент.

— Какво имаш предвид?

— От бюрократите — обясни Саул, — комендантите и цивилната прислуга — всички, които станаха командоси от Айнзацгрупен; железопътните инженери, индустриалците на Фарбен и дебелите, смърдящи на бира сержанти, които си клатят краката на ръба на Ямата.

Барент се замисли за миг.

— Не — каза накрая, — предполагам, че в крайна сметка никой от нас не се различава от тях. Ричард! Изпрати доктор Ласки до крайната му цел, ако обичаш!

С хеликоптера прелетяха до широка писта на големия остров, после на север и запад с частен самолет, а небето розовееше зад гърба им. Саул поспа около час, преди да кацнат. Това му беше първият нормален сън от седмица насам. Хейнс го разтърси, за да го събуди.

— Виж това — нареди.

Саул се взря в снимката. Аарон, Дебора и децата бяха здраво вързани, но съвсем очевидно живи. Белият фон не му подсказваше къде биха могли да се намират. Светкавицата бе уловила опулените очи на децата и ужасените им изражения. Хейнс вдигна едно малко касетофонче.

— Чичо Саул — разнесе се гласът на Аарон, — моля те, стори каквото те искат от теб! Няма да ни наранят, ако ги слушаш. Изпълни инструкциите им и ще ни освободят. Моля те, чичо Саул… — записът секваше насред думата.

— Ако се опиташ да се свържеш с тях или с посолството, ще ги убием — прошепна Хейнс. Другите двама агенти спяха. — Прави каквото ти е казано и те ще са добре. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Саул. Облегна чело на студения пластмасов прозорец. Спускаха се над центъра на голям американски град. Под сиянието на уличните лампи различи тухлени постройки и белите шпилове между небостъргачите. Именно в този миг осъзна, че за никой от тях няма надежда.

25
Вашингтон,
неделя, 28-и декември 1980

Шериф Боби Джо Джентри беше бесен. Наетият форд „Пинто“ бе с автоматични предавки, но той удари скоростния лост от втора на трета, сякаш караше спортна кола с шестскоростна трансмисия. Веднага щом излезе от Околовръстното на Междущатско 85, той подкара протестиращото „Пинто“ с над сто и четирийсет, като предизвика следващия го зелен крайслер да го гони и хвърляше ръкавица на мерилендската пътна полиция да го спре. Джентри придърпа куфара си на предната седалка, порови малко във външния джоб, положи заредения рюгер на таблото за управление и метна куфара обратно отзад. Беше бесен.

Израелците го държаха до изгрев слънце, разпитваха го първо в проклетата им лимузина, а после и в някаква тайна къща близо до Роксвил, след което пак в проклетата кола. Бе се придържал към оригиналната история — Саул Ласки на лов за нацистки военнопрестъпник с идеята за уреждане на сметки — и се опитваше да свърже всичко това с Чарлстънските убийства. Израелците не прибягнаха до насилие — или, след първата забележка на Коен, дори до заплахата от насилие — но работеха на екипи, за да го изтощят чрез безкрайни повторения. Ако изобщо бяха израелци. Джентри имаше чувството, че са… вярваше, че Джак Коен е точно този, за когото се представя… приемаше факта, че Аарон Ешкол и цялото му семейство са били избити, но не беше сигурен в нищо друго. Знаеше само, че тази огромна и опасна игра се играе от хора, които сигурно го смятат за нещо като дребна пречка. Той пришпори пинтото де сто и петдесет, погледна към рюгера и забави до твърди сто и тридесет. Зеленият крайслер се придържаше на две коли зад него.

След дългата нощ на Джентри му се искаше да се завре в голямото легло в хотелската си стая и да спи до Нова година. Вместо това използва телефона във фоайето, за да се обади в Чарлстън. Нищо на секретаря. Обади се и в кабинета си. Лестър му каза, че не са му оставяни съобщения и го попита как я кара на почивката? Джентри отвърна, че е страхотно разглеждал всички забележителности. Обади се и на телефона на Натали в Сейнт Луис. Вдигна някакъв мъж. Шерифът попита за Натали.

— Кой, по дяволите, я търси? — изръмжа гневно мъжът.

— Шериф Джентри. С кого говоря?

— Мътните те взели, Нат ми спомена за теб миналата седмица. На мен ми звучиш като обикновен южняшки ченгеджийски задник. Какво, на майната си, искаш от Нат?

— Да говоря с нея. Тя там ли е?

— Не, мътните го взели, не е тук. И нямам време за губене с теб, мръсно ченге!

— Фредерик — изръмжа Джентри. — Аха?

— Ти си Фредерик. Натали ми спомена за теб! — Я режи жицата, човече.

— Не си слагал вратовръзка в продължение на две години, след като си се върнал от ’Нам — уточни Джентри. — Мислиш математиката за най-близкото до вечната истина нещо, което съществува. Работиш в компютърния център от осем заранта и до три през нощта всеки ден, освен в събота.

Отсреща надвисна мълчание.

— Къде е Натали? — притисна го шерифът. — Това е полицейска работа. Касае убийството на баща и. Собствената и сигурност може да е застрашена!

— Какво, на майната си, искаш да каж…

— Къде е тя? — отряза го Джентри.

— В Джърмънтаун — разнесе се гневен глас. — Пенсилвания.

— Да ти се е обаждала, след като е пристигнала там?

— Да. В петък вечерта. Не си бях вкъщи, но Стан е поел обаждането. Казала, че е отседнала в хотел на име „Челтън Армс“. Шест пъти й звънях, но така и не я заварих там. Не ми се е обаждала все още!

— Дай ми номера — Джентри си го записа в малкото тефтерче, което носеше.

— Какви неприятности си има Нат? — поиска да знае събеседникът му.

— Вижте, гусин Благородния — каза му шерифът, — госпожица Престън търси човека или хората, които са убили баща и. Не искам да ги намира, нито пък тези хора да намерят нея. Когато се върне в Сейнт Луис, трябва да се уверите, че — а) тя няма пак да хукне нанякъде и б) няма да остава сама през следващите няколко седмици. Ясно?

— Аха.

Джентри чу достатъчно бесен гняв в тона, за да е сигурен, че не би искал никога да се среща с онзи от другия край на жицата.

Вече му се искаше да си легне, да започне на чисто тази вечер. Вместо това се обади в „Челтън Армс“, остави свое съобщение за отсъстващата госпожица Престън, уреди си кола под наем — което не беше лесна задача в неделя сутрин — плати си сметката, събра си багажа и пое на север.

Зеленият крайслер се задържа на две коли зад него в продължение на осемдесет километра. Точно след Балтимор шерифът излезе по „Сноудън Ривър Паркуей“, покара една миля по Магистрала 1 и спря на първата закусвалня, която видя.

Крайслерът паркира от другата страна на магистралата, в далечния край на паркинга. Джентри си поръча кафе и поничка и спря един от помощник-сервитьорите, докато хлапето минаваше с поднос с мръсни чинии.

— Синко, искаш ли да спечелиш двайсет долара? Момчето подозрително го изгледа.

— Ей там има една кола, за която ми се ще да науча малко повече — обясни Джентри и му посочи крайслера. — Ако имаш възможност, поразходи се нататък, бих искал да зная какъв и е номерът и всичко друго, което забележиш!

Момчето се върна, преди той да си е допил кафето. Докладва задъхано, като завърши с:

— …Леле, не мисля, че ме забелязаха! Тъй де, аз просто си изнасях боклука в контейнера, както Ник редовно ме кара да правя по обед. Леле, кои са тия всъщност?

Джентри плати на сервитьорчето, отиде до тоалетната и използва телефона в задния коридор, за да се обади на балтиморското управление на тунела Харбър. Главният кабинет беше затворен в неделя сутрин, но на секретаря бе записан номер за спешни случаи. Вдигна една жена с уморен глас.

— Майка му, не требъше д’ви са обаждам, щот’ те ша ма убиат ’ко разберат — поде Джентри, — ама Ник, Луис и Делбърт тъкмо тука ша почват ревълюция, като ’дигнат във въздуфа тунела Харбър!

Гласът на жената вече не звучеше отегчено, когато тя го попита за името му. Джентри чу на заден план бибипване, когато се задейства записващото устройство.

— Нема време за туй, нема време! — изврещя той възбудено. — Делбърт, тоя има пушкала и Луис има трийсшес пръчки динамит от строежа, и тия пръчки са им в скривалището в багажника. Ник казва, че революцията ’почва днеска! Сготвил им е фалшиви карти и сичко.

Жената зададе някакъв въпрос и Джентри я прекъсна:

— Требе да се махам оттукъ. Ща ма убиат, ’ко разберат. Те са в колата на Делбърт… зеленшък „Ле Барон“ модел седемдесе и шеста, Мерилендски номер DB7269. Делбърт кара. Той е оня с мустаките, носи син костюм. О, Иисусе, те сички имат пушкала и цялата проклета кола е готова да гръмне! — шерифът прекъсна връзката, поръча едно кафе за из път, плати смеката и се върна в пинтото.

Беше само на няколко километра от тунела и не бързаше особено па стигне до там, тъй че покара към Мерилендския университетски град, остави пинтото да се помотае из гробището на Лоудън Парк и се спусна надолу към брега. Заради оредялото движение в неделя крайслерът бе принуден да изостане доста, но шофьорът бе добър и никога не губеше напълно колата на Джентри от поглед, нито пък се приближаваше прекалено много.

Шерифът последва знаците към тунела Харбър, плати си на касата и погледна в огледалото за задно виждане, докато бавно влизаше в осветения тунел. Крайслерът изобщо не стигна до будката за билети. Три коли на пътния патрул, черен микробус без маркировка и синя каравана го обградиха на петдесетина метра от входа. Четири други полицейски коли спряха движението зад тях. Джентри мерна за миг мъже, наведени на вратите с прицелени пушки и пистолети, видя и тримата в крайслера да вдигат ръце през прозорците, а после се занима с пришпорване на колата колкото се може по-бързо, за да се измъкне от тунела. Ако зад гърба му беше ФБР, спокойно можеха да се освободят след няколко минути. Бог да им помага, ако бяха израелците и имаха оръжие.

Джентри слезе от Тунелното шосе вднага щом излезе от тунела и се помота няколко минути из центъра, докато се ориентира. Най-сетне видя „Джон Хопкинс“^[10] и хвана Магистрала 1 за извън града.

Движението не бе натоварено. Той забеляза изход за Джърмънтаун, Мериленд, на няколко мили от града, и се ухили на себе си. Колко ли Джърмънтауна има в Щатите? Надяваше се Натали да е избрала погрешния.

 

Джентри достигна южните покрайнини на Филаделфия в 10.30 и пристигна в Джърмънтаун в 11.00. Нямаше и следа от крайслера и ако някой друг бе подхванал следенето му, държеше се толкова добре, че той не успя да го открие в движението. „Челтън Армс“ изглеждаше като място, което е видяло далеч по-добрите времена на Челтън Авеню и няма да издържи толкова, че да дочака завръщането им. Шерифът паркира колата си на половин пресечка оттам, пъхна рюгера в колана на панталона си и тръгна пеша. Преброи пет пияндета — трима черни и двама бели — облегнати по входовете.

Госпожица Престън не отговори на повикването от рецепцията. На смяна беше дребничък бял с огромен нос, който сресваше трите си останали косъма на главата точно над лявото ухо и обратно до дясното. Изпъшка и поклати глава, когато Джентри поиска втория ключ от стаята. Той му показа значката си. Рецепционистът пак изпъшка:

— Чарлстън? Друже, ще ти трябва нещо къде-къде по-добро от няк’ва въшлива значка. Ченге от Джорджия няма юридсикция тука.

Джентри кимна, въздъхна, огледа празното фоайе и се обърна отново, за да сграбчи мазната вратовръзка на служителя на десетина сантиметра под възела. Дръпна само веднъж, но и това стигаше да приближи брадичката и носа на човечеца на една педя от плота.

— Слушай, друже — рече му Джентри меко, — тук съм по поръчка на шефа на детективите, капитан Доналд Романо, участък на Франклин Стрийт, отдел „Убийства“. Тази жена вероятно разполага с информация, която да доведе до залавянето на човек, убил хладнокръвно шестима. За да стигна дотук, будувах четирийсет и осем часа. Сега ми кажи дали да звънна на капитан Романо след като съм ти размазал тъпата физиономия в дървото няколко пъти, ей тъй, за забавление, или ще действаме по по-безболезнен начин?

Рецепционистът се порови зад гърба си и измъкна един ключ. Джентри го пусна и той отскочи назад като играчка на пружина, разтриваше адамовата си ябълка и преглъщаше колебливо.

Шерифът измина три от стъпалата към асансьора, завъртя се, с две широки крачки се върна до плота и отново сграбчи вратовръзката на рецепциониста, преди зачервеният мъж да успее да отстъпи.

Придърпа го към себе си, усмихна му се и каза:

— И, сине, окръг Чарлстън е в Южна Каролина, не в Джорджия. Запомни го. После ще те препитам!

 

В стаята на Натали нямаше труп. Нямаше и други петна кръв, освен няколко останки от смачкани мухи по тавана. Нямаше бележки. Куфарът й лежеше отворен на полицата, дрехите й бяха спретнато нагънати, на пода имаше чифт пантофи. Роклята, която бе носила на чарлстънското летище преди два дни, висеше в отворения шкаф. В банята не бяха извадени тоалетни принадлежности; душът беше сух, макар че единият пакет сапун бе разопакован и използван. Чантата на камерата й и апаратите липсваха. Леглото или вече е било оправено, или предишната нощ никой не бе спал в него. Като се имаше предвид ефикасността на „Челтън Армс“, Джентри предположи, че вторият вариант е по-вероятен.

Той седна на ръба на леглото и потри бузата си. Не се сещаше за нищо умно, което да предприеме. Единствената идея, която му изглеждаше смислена, беше да се поразходи из Джърмънтаун, като се надява на случайна среща, връща се на всеки кръгъл час до хотела и се надява, че рецепционистът или мениджърът няма да се обадят на филаделфийската полиция. Е, няколко часа разходки в суровата зима нямаше да му навредят.

Джентри си свали палтото и спортното сако, изтегна се на леглото, положи рюгера до дясната си ръка и заспа след две минути.

 

Събуди се в тъмната стая, замаян и с тежкото чувство, че нещо страхотно се е объркало. Ролсксът му — подарък от баща му — показваше 4:35. Навън се лееше слаба, сивкава светлина, но в стаята бе станало тъмно. Джентри отиде, до банята да си измие лицето и после се обади на рецепцията. Госпожица Прсстън не бе идвала и не бе проверявала съобщенията си.

Той се разходи до колата си, прехвърли куфара си в багажника и тръгна да се запознае с района. Насочи се на югоизток от Джърмънтаун Авеню, извървя няколко пресечки и мина покрай малък ограден парк. Би се радвал да спре някъде за една бира, но баровете бяха затворени. Денят не му изглеждаше като неделя, но не можеше и да реши като какъв ден от седмицата му изглежда. Леко валеше сняг, когато той спря да си вземе куфара и се върна в хотела. На смяна беше много по-млад и далеч по-любезен рецепционист. Джентри се регистрира, плати трийсет и два долара предварително и с радост се накани да последва пиколото до стаята си, когато се сети да попита за Натали. Резервният ключ още беше в джоба му; може би картофоносият се бе сменил и си бе заминал, без да спомене никому за случката.

— Да, господине — кимна младият рецепционист. — Госпожица Престън си взе съобщенията преди около петнайсет минути.

Джентри примигна.

— Тя тук ли е още?

— Качи се в стаята си за няколко минути, господине, но ми се струва, че я видях да влиза в трапезарията.

Джентри му благодари, даде на пиколото три долара, за да му занесе багажа в стаята, и се приближи до входа на малката столова.

Сърцето му подскочи, когато видя Натали седнала на малка маса отсреща. Тръгна към нея, но след това спря. Дребен мъж с тъмна коса и скъпо кожено яке седеше на масата и и говореше с нея. Натали се взираше в мъжа със странно изражение на лицето.

Джентри се поколеба само секунда, после се нареди на салатения бар. Не погледна отново в посока към Натали, преди да се настани. Приближи се сервитьорка и взе поръчката му за кафе. Той започна бавно да яде, като изобщо не поглеждаше право към масата на малката Престън.

Нещо не беше наред. Никак. Джентри познаваше Натали Престън по-малко от две седмици, но знаеше колко подвижна е тя. Бе започнал да изучава нюансите на израженията и, които представляваха толкова съществена част от личността и. Сега не виждаше нито подвижност, нито нюанси. Натали се взираше в мъжа отсреща, все едно бе упоена или оперирана. От време на време казваше по нещо и схванатите движения на устата и напомняха на Джентри за последната година на майка му след удара.

Прииска му се да вижда по-добре лицето на мъжа — каквото и да е, не само тъмната му коса, якето и бледите ръце, скръстени на плота на масата. Когато той се завъртя, шерифът успя да мерне притворените му очи, жълтеникавия цвят на кожата и малка уста с тънки устни. Какво ли търсеше? Джентри взе вестник от съседната маса и прекара няколко минути, изобразявайки самотен, дебел амбулантен търговец, който си яде салатата. Когато отново погледна към Натали, вече беше сигурен, че мъжът с нея е фокус на вниманието на поне още двама в стаята. Ченгета? ФБР? Израелците? Джентри довърши салатата си, остави едно доматче в чинията и се почуди за хиляден път в какво ли са се забъркали те с Натали.

А сега какво? Сценарий за най-лошия случай: мъжът с очите на гущер е един от тях, едно от умствените чудовища на Саул и намеренията му към Натали хич не са добронамерени. Сценката в ресторанта е застраховка за какъвто там ход е решил да предприеме мръсникът. Вероятно има още хора във фоайето. Ако те си тръгнат и Джентри ги последва, незабавно ще се открои. Трябваше да ги изпревари, а не да ги преследва — но как?

Той тъкмо си плати сметката и се върна за палтото си, когато Натали и мъжът станаха от столовете си. Тя гледаше право към шерифа и стоеше на не повече от десет метра, но в очите и не се четеше разпознаване; там нямаше нищо. Джентри бързо прекоси фоайето и спря на предната врата, като се престори, че закопчава палтото си.

Мъжът поведе Натали към асансьора, като спря за момент да направи неприличен жест на друг мъж, седнал на изтъркан диван. Шерифът се хвана за отворилата се възможност. Натали бе настанена в стая 312. Той самият бе поискал 310. В хотела имаше само три етажа със стаи. Ако мъжът с мъртвите очи я водеше другаде, а не в стаята и, Джентри щеше да им изгуби дирите.

Той бързо отиде до стълбите, взе стъпалата по две и три наведнъж и задъхан постоя десет секунди на горната площадка. Отвори вратата навреме, за да види мъжа да влиза след Натали в 312. Стоя на площадката поне минута, в очакване някой от останалите във фоайето да ги последва. Когато не се появи никой, той леко пое по коридора, като спря, докосвайки с три пръста вратата на стаята на Натали. Напипа дръжката на рюгера и после се отказа да го използва. Ако този тук беше като Полковника на Саул, спокойно можеше да накара Джентри да насочи револвера срещу самия себе си. Ако пък не беше като Полковника, според шерифа нямаше да му потрябва оръжие.

„Иисусе! — помисли си Джентри, — ами ако нахлуя и това е някой добър приятел на Натали, когото тя самата е поканила?“. Спомни си изражението на лицето и и тихо плъзна резервния ключ в ключалката.

Влезе на бегом, прескочи късото вътрешно антре, зърна мъжа седнал — да се обръща и да отваря уста да заговори. Шерифът похаби половин секунда да огледа полуголата Натали и ужаса, изписан на лицето и, след което вдигна ръка и я стовари; цапардоса с юмрук темето на противника си, сякаш забиваше огромен гвоздей с основата на китката си. Мъжът бе тръгнал да става; сега потъна дълбоко в провисналите възглавници, прерита два пъти и се просна в безсъзнание върху левия подлакътник на креслото.

Джентри се увери, че човекът е извън играта, и едва тогава се обърна към Натали. Блузата и беше разкопчана, сутиенът също, но тя не посегна да се прикрие. Цялото и тяло се разтрепера, сякаш досега е била вцепенена. Джентри свали палтото си и я загърна в него точно когато тя се срути напред в обятията му, а главата и се въртеше насам-натам в безмълвен отказ. Когато се опита да заговори, зъбите и тракаха толкова силно, че Боби Джо трудно я разбираше.

— О… Р-роб… то… то… той искаше д… д-да… аз… нннншцо… ннне… можех… ддда…

Джентри я прегърна, подкрепи я и я погали по главата. Чудеше се трескаво какъв ще бъде следващият ход.

— О, Бббоже, азз… шшшшщее… поввъррр… — Натали хукна към банята.

Джентри чу дращещи звуци иззад затворената врата. Наведе се над мъжа в безсъзнание, свлече го на пода и го претърси бързо и ефективно. Взе портфейла му. Антъни Харъд, Бевърли Хилс. Господин Харъд имаше около трийсет кредитни карти, карта „Плейбой“, карта, която го идентифицираше като високопоставен член на „Гилдията на писателите в Америка“, както и други пластмасови и хартиени документи от Холивуд. В джоба на якето му намери ключ от „Честнът Хил Ин“, Господинчото вече започваше да се размърдва полека, когато Натали излезе от банята — дрехите и горе-долу бяха оправени, но лицето и бе още влажно от миенето. Антъни Харъд изстена и се претъркули на хълбок.

— Проклет да си! — каза Натали прочувствено и здравата го ритна в слабините. Носеше стабилни обувки с ниски токове и вложената в удара енергия спокойно би могла да послужи за идеален гол от другия край на стадиона. Тя се целеше в тестисите на Харъд, но той се претъркули и ударът го улучи точно във вътрешността на бедрото, като го преобърна два пъти и здравата блъсна главата му в дървения крак на леглото.

— По-леко, по-леко — Джентри коленичи да провери пулса, и дишането на мъжа. Антъни Харъд от Бевърли Хилс, Калифорния, още беше жив, но съзнанието му хич го нямаше. Шерифът пристъпи към вратата. Стаята нямаше резе и верижка — другият ключ бе в ключалката. Той се върна и прегърна Натали.

— Роб — простена тя, — той беше в уууума ми. Нннакара ме да правя неща, да казвам неща, които…

— Всичко е наред — отвърна Джентри. — Точно сега ще се махнем оттук — събра другите и обувки, хлопна куфара и, помогна и да облече палтото си и преметна чантата за апаратите и през рамо. — Там отзад има авариен изход, който води до задната уличка. Смяташ ли, че ще можеш да стигнеш до долу, ако ти помагам?

— Да, но защо трябва да…

— Ще поговорим, когато се махнем оттук. Колата ми е наблизо. Хайде!

Навън бе тъмно. Аварийният изход беше гнил и плъзгав, и Джентри очакваше половината хотелски персонал да изтърчи навън, когато спусна няколкото метра скърцаща, ръждясала стълба, окачена на долната площадка. Но на задния вход не се появи жива душа.

Той помогна на Натали да слезе по последните стъпала и бързо пресякоха тъмната алея. Джентри подуши сняг и гниещ боклук. Излязоха на Джърмънтаун Авеню, повървяха на запад двайсетина метра, след което завиха зад ъгъла на десет метра от колата му. Наоколо не се виждаше никой; никой не излезе от тъмните магазини или далечния хотел-докато Джентри завърташе ключа, превключи на скорост и изкара колата на Челтън Авеню.

— Къде отиваме? — попита Натали.

— Не знам. Просто ще се махнем от това място и ще обсъдим положението.

— Добре.

Той зави на изток към Джърмънтаун Авеню и трябваше да натисне спирачките, понеже и един тролей напредваше в същата посока.

— По дяволите! — каза. — Какво?

— О, нищо. Просто си оставих куфара в стаята в твоя хотел!

— Нещо важно ли имаше в него?

Джентри си помисли за резервните риза и панталони и се засмя.

— Не. Пък и съм адски сигурен, че няма да се върна, дори да имаше.

— Роб, какво става?

Той поклати глава:

— Мислех си, че ти ще ми кажеш! Натали потрепери.

— Никога не съм… не съм изпитвала подобно нещо досега. Не можех да направя каквото и да е. Беше сякаш тялото ми вече не ми принадлежи!

— Значи вече знаем, че са истински — кимна Джентри. Натали се засмя малко пресилено.

— Роб, старицата… Мелани фулър… тя е тук. Някъде в Джърмънтаун е. Марвин и другите са я виждали. А и тя уби още двама от членовете на бандата снощи. Бях с…

— Чакай малко! — Джентри подмина тролея и градски автобус с надпис СЕПТА. Улицата се простираше права и празна пред тях. — Кой е Марвин?

— Марвин е водачът на бандата „Соул Брикярд“… — обясни фотографката. — Той…

Нещо удари пинтото изотзад. Натали политна напред и се подпря с две ръце, за да не блъсне челото си в предното стъкло. Джентри изпсува и се обърна да види кой е зад тях. Голямата радиаторна решетка изпълни задното стъкло на пинтото, когато автобусът ускори, за да ги удари пак.

— Дръж се! — извика Джентри и настъпи газта. Автобусът бързо ги догонваше и отново блъсна задницата на пинтото, преди малката кола да започне да набира скорост.

Шерифът ускори пинтото до сто и няколко километра, подскачаше и се люлееше по неравните павета и ръбовете на тролейните релси. Дори и през затворените прозорци се чуваше ревът на дизела на автобуса, докато голямото превозно средство напредваше през половин дузина скорости, за да ги догони.

— О, по дяволите! — изръмжа Джентри. Една пресечка пред тях някаква полукаравана отстъпваше в празно място за паркиране и отчасте бе препречила улицата. Той обмисли възможността да се качи на тротоара отдясно, видя един старец да рови в контейнер за боклук и зави рязко наляво, в странична пресечка. Задният край на пинтото се качи на тротоара в овладяно поднасяне. По звука Джентри предположи, че задната броня се е откъснала по време на първия сблъсък и сега се влачи зад тях. И от двете им страни се издигаха плътно долепени къщурки. Стари и нови коли, както и бракми без колела осейваха десния тротоар.

— Все още ни гони! — изписка Натали.

Джентри погледна в огледалото за задно виждане — навреме да види големия автобус да завива, подскачайки по тротоара. Помете два знака и една пощенска кутия, след което се засили по склона след тях в облак дизелови газове. Джентри видя малката дупка в широката предна броня — следата от първия удар.

— Направо не мога да повярвам! — промърмори.

Улицата стигаше до Т-образно кръстовище в подножието на хълма, заснежени релси се издигаха пред тях, а на изток и запад се простираха празни парцели и складове. Джентри зави рязко наляво, чу задната броня да се откъсва най-сетне и се вслуша в рева на малката четирицилиндрова машина, която направо си късаше сърцето.

— Могат ли да ни хванат? — издиша Натали, когато автобусът с трясък взе завоя зад гърба им и дори се покатери по основите на релсовите опори, преди да отскочи обратно на пътя. Джентри мерна шофьор в хаки, стиснал с изпънати ръце големия волан, а на пътеката зад него се виждаха тъмни силуети.

— Не може да ни догони, ако не направим нещо глупаво — каза Джентри. Тясната уличка завиваше остро надясно пред изоставена фабрика, слизаше около двеста метра по хълма сред празни руини и павирани парцели и завършваше задънена в основата на релсовия път. Нямаше знак за задънена улица.

— Като това ли? — попита Натали.

— Аха — отвърна той и плъзна пинтото странично по тесния завой. Спирачките изпищяха.

Джентри знаеше, че няма начин да покатери колата по десет метровия обсипан с боклук насип. От лявата им страна се виждаше тухлена постройка с висока порта и шест-седем метра верижйа ограда, която отделяше калния паркинг от улицата. Той си помисли, че е възможно пинтото да успее да си пробие път през портата, но се съмняваше, че паркингът ще им предостави възможност, по-различна от настоящото им положение. От дясната им страна редицата двуетажни постройки зяпаха със закованите си прозорци и врати, покрити с графити. Тясна алея се отделяше на изток от улицата.

Зад гърба им автобусът взе десния завой и се стрелна надолу по хълма. Изръмжа като улучен в корема звяр, когато шофьорът превключи две предавки наведнъж.

— Навън! — извика Джентри. Имаше време колкото да грабне куфара на Натали; тя си взе чантата с фотоапаратите. Хукнаха към алеята отдясно.

Автобусът направо летеше, когато удари пинтото странично по задния десен калник. По-малката кола подскочи, завъртя се на на триста и шейсет градуса, разхвърча се метал, задният прозорец се пръсна, а автобусът изби наляво, като едва не се преобърна, щом десните му колела заораха в релсовите основи. Стоповете му светнаха, когато разби оградата и спря в замръзналата кал на празния паркинг. Изръмжаха предавки и автобусът даде на заден към изтърбушената ограда, удари пинтото точно във вратата на пътника и избута колата под наем назад, докато не я шибна в тротоара на няма и десет метра от алеята, откъдето Джентри и Натали наблюдаваха безумната сценка. Пинтото се удари в пожарен кран и се преобърна със зловещ трясък на метал. От разбития кран не бликна вода, вместо това нощният въздух се изпълни със смрадта на бензин.

— Това е кошмар — промърмори Натали.

Джентри осъзна, че е извадил рюгера и го стиска в дясната си ръка. Тръсна глава и отново го пусна в джоба на палтото си.

Автобусът смени скоростта и се изтегли до средата на улицата, влачейки парчета хром и обвивайки ги в дизелови газове. Джентри издърпа Натали няколко крачки по-навътре в широката метър и нещо алейка.

— Кой прави това? — прошепна Натали.

— Не знам… — За пръв път, не просто като разсъждение, а като истина Джентри осъзна, че човешките същества са способни на онова, което Саул и Натали бяха преживели в действителност. Той си спомни как преди години е чел „Заклинателят“^[11] и разбираше изумлението на агностика-свещеник, наблюдаващ сила, която по естеството си може да бъде единствено демонична.

Съществуването на демоните предполагаше, но не доказваше съществуването на Господ, в когото свещеникът се съмняваше. Но какво всъщност доказваше тази изумителна поредица събития? Човешката перверзност? Или беше израз на някакви параспихологични сили, които винаги са били част от човешката природа?

— Спира — констатира Натали. Автобусът се беше дръпнал до основата на релсите и зави наляво достатъчно остро, за да се обърне отново към стръмната улица.

— Може да е приключил — преположи Джентри. Обгърна с ръка треперещата млада жена до себе си. — Каквото и да стане, проклетият автобус не може да се завре тук!

Вратите на автобуса бяха от другата му страна, но и двамата чуха съскането на сгъстения въздух. Джентри различаваше силуети на бледата светлина на лампите в купето — пътниците се движеха напред или назад. Какво ли си мислеха те, сега след като вече са освободени от това безумно пътуване? Какво ли правеше сега шофьорът? Шерифът виждаше само високата сянка, присвита над волана. После седмина пътници пристъпиха колебливо, трима минаха пред автобуса, останалите — отзад. Вървяха като жертви на паралич със схванати крака — като зле управлявани марионетки. Останалите спряха, като от време на време един тръгваше напред, после друг. Някакъв старец най-отпред падна на четири крака и запълзя към алеята, като по време на движението си сякаш душеше асфалта.

— Мили Боже! — прошепна Натали.

Те изтичаха по тясната уличка — прескачаха боклуци, удряха си лактите и раменете в стените. Джентри осъзна, че все още носи куфара в лявата си ръка, а с дясната стиска момичето за китката. Краят на алеята бе преграден с ръждясала тел. Зад тях се чуваше тежко, животинско пъшкане — признак, че нови и нови преследвачи влизат в тесния проход. Той пусна ръката на Натали, използва куфара и собственото си тяло за таран и разкъса телта.

Излязоха на следващата улица. Тя се оказа задънена от дясната им страна, но отляво се спускаше надолу по хълма под тъмната сянка на релсите отгоре и после продължаваше на север покрай осветени къщи. Джентри зави наляво и побягна, а Натали го подмина, преди да стигнат разбит тротоар. Някой си проправяше път през телта зад гърба им. Шерифът погледна през рамо и видя мъж с бяла коса и делови костюм да се катери по килнатите купчини бетон като откачен доберман. Той извади рюгера и продължи да тича.

В мрака под релсовия мост имаше лед. Натали го достигна първа. Джентри видя как краката и излитат изпод нея и я чу здравата да тупва в мрака. Той самият разполагаше с време да се позабави, но все пак се завъртя и се хлъзна на едно коляно.

— Натали!

— Добре съм.

Той посегна в посока на гласа и и и помогна да се изправи. Каза и:

— Смятам да оставя куфара ти тук. Тя се изсмя лаещо.

— Давай!

След което излязоха от мрака на улица, стеснена от паркираните по нея коли, повечето от тях — развалини. Изгорените сгради се редуваха с наблъскани къщурки, зад прозорците на които светеха лампи. Нямаше улично осветление. Джентри чуваше зад гърба им стъпки, препускащи по хълма, отекващи под железопътния мост. Не се чуха викове или ругатни, когато преследвачът падна лошо — само драскане по леда и чакъла.

— Оттук! — подвикна Боби Джо и почти издърпа Натали нагоре към първата осветена къща на около стотина метра.

Беше се задъхал и вече се препъваше по времето, когато стигнаха трите стъпала пред бетонната веранда. Обърна се и остана да пази, докато Надали блъскаше по вратата и крещеше за помощ. Тъмен силует за момент дръпна настрани скъсаната завеска, но на вратата не излезе никой.

— Моля! — изпищя Натали.

— Натали — повика я Джентри. Мъжът в скъсания и просмукан с вода костюм се бе устремил по последните десетина метра към тях. В светлината от единствения прозорец шерифът успя да различи оцъклените му, забелени очи и зиналата уста, а слюнката се стичаше по брадичката му и по яката. Прицели рюгера и приложи достатъчно натиск да свали предпазителя. После го отпусна и наведе пистолета.

— По дяволите! — каза и приведе рамо, за да посрещне атаката. Нападателят удари Джентри с пълна скорост и излетя във въздуха, като се приземи по гръб на тротоара и най-долното стъпало. Главата му отскочи със зловещо издумкване. Шерифът се наведе към него и старецът мигновено скочи на крака, от разрошената му коса струеше кръв. Зъбите му щракаха, докато се хвърляше към гърлото на противника си. Боби Джо го вдигна за реверите и го метна обратно на улицата; нека си пада. Мъжът се удари в земята, търкулна се, издаде нечовешко ръмжене, което звучеше отчасти и като смях, и незабавно скочи на крака и замахна. Джентри го свали с дулото на рюгера. Жертвата му се просна по лице. Разтърсиха го конвулсии.

Шерифът седна на най-долното стъпало и сведе глава между коленете си. Натали риташе и блъскаше по вратата.

— Моля ви, пуснете ни вътре!

— Аз съм полицай! — извика Джентри с последни сили. — Отворете! Вратата си остана заключена.

Още стъпки отекваха изпод моста.

— Боже — изпъшка шерифът. — Мислех, че… Саул каза, че… Полковника може… да контролира само… по един…

От сенките под моста изникна силуетът на висока жена. Тичаше по чорапи, в дясната си ръка стискаше нещо остро.

— Хайде! — нареди Джентри. Бяха пробягали десетина метра нагоре по склона, когато чуха рева на автобуса зад завоя на улицата. По стените на къщите отляво блеснаха светлините на фаровете му.

Шерифът се огледа за някой проход, празен парцел, каквото и да е, но виждаше само солидните фасади на безконечна поредица долепени една до друга къщи, които се точеха чак до железопътния надлез.

— Там долу! — извика той. — По склона и на релсите!

Обърна се точно когато високата руса жена безмълвно покри последните два-три метра с обутите си в чорапи крака и се хвърли върху му. И двамата паднаха и се търкулиха по мократа улица, Джентри изтърва рюгера в опит да удържи главата и и щракащите и зъби далеч от гърлото си, като междувременно се постара да я задуши. Жената беше много яка. Тя извъртя глава и заби зъби дълбоко в лявата му ръка. Той сви юмрук и я удари в челюстта, но тя успя да извие глава надолу така, че ударът да попадне в черепа и. Джентри я отблъсна, опитвайки се да реши как да я прати в безсъзнание, без да я нарани трайно, и точно тогава тя замахна с дясната си ръка и го удари под рамото. Той усети студена вълна и можеше само да се взира неразбиращо, докато ножиците се спускаха за втори удар. Тя вдигна ръка да забие остриетата за трети път и тогава Боби Джо замахна с такава сила, че сигурно би й отнесъл главата, ако беше улучил. Не успя.

Блондинката отскочи две крачки назад и вдигна ножиците пред лицето си, когато Натали стовари чантата с фотоапарата си право върху главата и. Жената се просна безжизнена на улицата в мига, щом Джентри успя да се изправи на едно коляно. Лявата му страна и ръката му горяха. Чу се усилващ се рев и фаровете на прииждащия автобус ги замразиха в блясъка си. Шерифът зашари наоколо за рюгера, убеден, че трябва да е някъде наоколо. Автобусът бе на двайсетина метра от тях и здравата се засилваше по хълма.

Натали бе взела оръжието. Тя хвърли чантата с апарата и сега зае стабилна стойка, стиснала пистолета с две ръце, след което стреля четири пъти — както Джентри и беше показал.

— Не! — извика той още когато първият куршум улучи и угаси единия фар. Вторият разби широкото предно стъкло вляво от шофьора. Откатът запрати другите два твърде високо.

Боби Джо сграбчи чантата с фотоапарата и издърпа Натали към тротоара и верандата на най-близката къща, а рейсът зави наляво към тях. Отскочи от верандата, бликнаха искри, дясното колело премина през блондинката, без автобусът дори да потръпне при този сблъсък. Натали и Джентри си помогнаха взаимно в катеренето, докато рейсът се натрисаше в леда, завъртайки се на деветдесет градуса, и мина странично под железопътния мост. Разнесе се стържене на метал в дърво.

— Сега! — изпъшка Джентри и те се затичаха към склона. Той тичаше полуприведен, притиснал лявата си ръка към гърдите.

Дизеловият двигател изръмжа, гумите изсвириха и единственият, наклонен лъч на фара засия от далечната страна на тунела, докато задните колела на автобуса се въртяха, стъпиха на асфалт и забуксуваха отново. Дървената греда поддаде с пукот и задният край на машината се подаде навън, точно когато Джентри и Натали стигнаха склона и започнаха да се катерят по шумата и замръзналия чакъл. Ръждясала жица се заплете около глезена на шерифа и той тежко падна. За миг остана осветен от полуделия фар като набодена муха. Погледна надолу. Видя, че палтото му е накълцано на ивици и виси разтворено. По рамото и надъвканата му длан се стичаше кръв. Метна поглед през рамо, докато Натали посягаше към дясната му ръка и му помагаше да стане.

— Дай ми рюгера — каза и.

Рейсът даде на заден по хълма, за да се засили към тях.

— Пистолета!

Натали му връчи оръжието в мига, когато шофьорът превключи огромната машина на първа скорост. И двете тела на улицата вече бяха прегазени.

— Мърдай! — нареди Джентри. Натали се обърна и започна да се катери, като се придърпваше с ръце. Той я последва. Бяха изминали по-малко от половината път нагоре по склона, когато стигнаха до оградата.

Автобусът бързо набираше скорост, превключваше предавки, шумът отекваше в стените на къщите, а единственият фар се блещеше на-горе под такъв ъгъл, че осветяваше Джентри и Натали на склона.

Оградата не се виждаше отдолу. Бе увиснала и нагърчена така, че напомняше акордеон. Натали се закачи на втория пласт нагънат метал, Джентри откачи телта от крачола и, чу плата да се къса и я бутна на-горе. Тя се изкачи четири крачки и пак спря. Той се обърна, опря стабилно крака на склона и вдигна рюгера. Рейсът бе дълъг почти колкото височината на моста. Палтото на Джентри му се пречкаше. Той го свали и го метна встрани. Пак вдигна рюгера, притеснен от слабостта в ръката си.

Автобусът прегази телата, превключи скоростта, подскочи по невидимия тротоар, за да избегне удара на предницата в студената земя… И започна да катери хълма.

Джентри сведе прицела си, за да компенсира склонността да се стреля твърде високо, когато се целиш отгоре. Светлината се отразяваше от заснежения склон и ясно осветяваше шофьора. Беше жена в маскировъчно яке, очите и бяха оцъклени…

„Те… той… и бездруго няма да я остави жива!“ — оправда се наум Джентри и изстреля последните два патрона. Точно пред шофьора се появиха две звездички. Цялото предно стъкло побеля и се разпадна на прах. Шерифът се обърна и хукна здравата. Беше на десет крачки от Натали, когато автобусът го удари, а решетката го блъсна здравата и го подметна нагоре и настрани — като безгрижно подхвърлено към небето дете. Той падна лошо на лявата си страна, усети Натали до себе си, наведе се през една студена релса и се взря надолу.

Рейсът стигна на метър и половина от релсите, изгуби скорост и се пързулна обратно надолу, а фарът му се въртеше като откачен прожектор. Десният заден калник се закачи в настилката и с глух, окончателен трясък дългият автобус се опита да застане на задница, носът му се люлееше и се отдели на трийсет градуса от склона, преди бавно да се килне надясно, почти се прекатури и накрая падна настрани с въртящи се колела.

— Не мърдай! — прошепна Натали, но Джентри се пребори да се изправи на крака. Погледна надолу и почти се разсмя на глас, когато видя, че все още стиска рюгера в замръзналата си ръка. Накани се да го пусне в джоба на палтото си, откри, че вече не носи нито палтото, нито сакото си, и го затъкна в колана на панталоните.

Натали му помогна да стане.

— Какво ще правим сега? — попита тя много тихо. Джентри се опита да си прочисти главата.

— Ще чакаме ченгетата, пожарната… Линейките… — каза. Знаеше, че в тази мисъл има нещо погрешно, но беше прекалено уморен да я обмисля по-задълбочено.

Светлините в прозорците на повечето къщи бяха угаснали, но никой не излезе навън. Шерифът остана облегнат на Натали в продължение на няколко дълги, студени минути. Започна да вали сняг. Нямаше и следа от линейки.

Под тях се разнесе кухият звук на удари и един прозорец на хълбока на прекатурения автобус излетя и се счупи на земята. Оттам излязоха поне три тъмни силуета, които запъплиха по металния скелет на рейса като големи, черни паяци.

Без да кажат и дума, Джентри и Натали се обърнаха и бързо си запроправяха път през релсите. Веднъж той падна върху една и усети солидно, настоятелно бръмчене. Натали го издърпа и го прикани да тича. В далечината се чуваха стъпките на преследвачите им.

— Ето! — Натали внезапно зина. — Там! Знам къде сме!

Джентри отвори очи и видя триетажна стара къща, сгъчкана между празните парели. От дузина прозорци се лееше светлина.

Той се препъна и падна по стръмния склон. Нещо остро се заби в десния му крак. Изкуцука, изправи се и помогна на Натали да стане, а над главите им изтрещя работничеоки влак.

На верандата имаше хора. Гласове на чернокожи крещяха предизвикателства. Джентри видя двамина младежи с пушки. Затутка се да извади рюгера, но пръстите му не искаха да стиснат дръжката му.

Гласът на Натали се разнесе някъде от много далеч, настоятелен, твърд. Шерифът реши да затвори очи за миг или два, просто колкото да се вземе в ръце.

Нечии ръце го подхванаха точно преди да падне.

26
Джърмънтаун,
понеделник, 29-и декември 1980

Натали се грижеше за Роб през целия ден. Той имаше треска, смътно осъзнаваше къде е и от време на време говореше насън. Тя лежа до него цялата нощ, като внимаваше да не се притисне до превързаните му ребра или до превръзката на лявата ръка. Веднъж, в съня си, той преметна дясната си ръка и нежно я погали по косата.

Марвин Гейл не беше очарован, когато те с Джентри докуцукаха до предната врата на „Къмюнити Хаус“ в неделя вечер.

— Кой е твоят дебел приятел, кукло? — провикна се Марвин от горното стъпало. От двете му страни стояха Лерой и Калвин, стиснали рязани пушки.

— Това е шериф Роб Джентри — представи го Натали, като веднага съжали, че го е издала като служител на закона. — Ранен е!

— Т’ва го виждам, кукло. Що не го закараш в някоя от болниците за бели?

— Някой ни гони, Марвин. Пусни ни вътре! — тя знаеше, че ако успее да надделее над очарователния водач на бандата, той ще я изслуша. Бе прекарала по-голямата част от уикенда в „Къмюнити Хаус“. Присъстваше в събота вечерта, когато донесоха, че Монаха и Лионел са убити. По молба на Марвин тя тръгна с тях и снима разчленените тела. После се запрепъва зад ъгъла, където тихичко повърна в мрака. Една по-късно водачът на бандата и каза, че Монаха носел копие от снимката на Мелани Фулър, която да показва на бездействащите членове на бандата в района, опитвайки се да проследи старата кучка. Не намериха снимката в останките на хлапето. Кожата на Натали настръхна, когато научи за това.

Невероятно, но нито полицията, нито новинарите чуха за убийствата. Не бе имало други свидетели освен Джордж — ужасено петнайсетгодишно хлапе, което избягало. А Джордж не бе казал никому, освен на „Соул Брикярд“. Бандата го запази в тайна. Двете осквернени тела бяха загърнати в завеси за баня и прибрани в един фризер в мазето на Луис Тейлър. Мрнаха бе живял сам в изоставена сграда на Пасториъс Стрийт. Лйонел бе пребивавал с майка си на „Брингхърст“, но старицата се намираше в алкохолно опиянение през повечето време и нямаше да открие липсата му с дни.

— Първо ша пипнем шибания смотаняк, дето им е сторил т’ва, после ще разправяме на ченгетата и ония от телевизията — обобщи Марвин късно тази събота вечер. — Ако им кажем сега, тия няма да ни оставят място да мръднем наоколо!

Бандата бе последвала заповедите му. Натали остана с тях неделя следобед, като повтаряше редактираното си описание на Мелани Фулър отново и отново, после изслуша военните им планове. Бяха съвсем простички: хлапетата се канеха да намерят онази Фулър и „шибаното чудовище“ с нея, след което да ги убият и двамата.

 

В неделя вечер снегът заваля силно, а тя стоеше на тротоара и се опитваше да удържа Роб Джентри, който почти бе изгубил съзнание. Помоли ги:

— Преследват ни!

Марвин махна с ръка. Луис, Лерой и един член на бандата, когото Натали не позна, скочиха от верандата и изчезнаха в нощта.

— Кой те преследва, кукло?

— Не знам. Хора.

— Те какво, Вуду-муду като шибаното чудовище, а?

— Да.

— Същата дъртачка ли участва?

— Може би. Не знам. Но Роб е ранен! А там има хора, които ни преследват. Пусни ни вътре. Моля те!

Марвин се взираше в нея със своите студени, прекрасни сини очи, после отстъпи встрани и им махна да влязат. Наложи се да занесат Джентри до един матрак в мазето. Натали настоя да повикат лекар или линейка, но водачът на бандата само поклати глава.

— Ъ-ъ, кукло. Имаме двама мъртъвци и никого няма да викаме, докато не намерим Вуду-вещицата. Няма начин да си навлечем Белите задници заради твоето ранено боклучесто приятелче. Ще докараме Джаксън!

Джаксън се оказа трийсетгодишният полубрат на Джордж — тих, оплешивяващ и разумен човек, служил като лекар във Виетнам и завършил две и половина годишен медицински курс, преди да отпадне. Пристигна със синя раница, пълна с превръзки, спринцовки и лекарства.

— Има две счупени ребра — каза тихо, след като прегледа Джентри, — Много дълбока порезна рана, но не това е счупило ребрата му! Сантиметър по-надолу и щеше да е умрял от раната си. Някой със сигурност му е дъвкал ръката. Вероятно има мозъчно сътресение. Не мога да кажа колко е зле, не и без рентгенови снимки. Хайде, махнете се, та да мога да поработя с човека! — той се зае да спре кървенето, почисти и превърза по-дълбоките порязвания и разрези, стегна счупените ребра и би на Джентри някаква инжекция заради ухапването; възглавничката на лявата му ръка беше направо откъсната. После счупи капсула под носа на шерифа и това го събуди кажи-речи незабавно.

— Колко пръста виждаш?

— Три — отвърна Джентри. — Къде съм, по дяволите?

Говориха няколко минути — достатъчно, за да се убеди Джаксън, че сътресението не е сериозно, след което удари на шерифа нова инжекция и му позволи да потъне отново в сън.

— Ще се оправи. Ще намина пак утре.

— Защо не си завършил медицина? — полюбопитства Натали, изумена от собственото си нахалство.

Джаксън сви рамене.

— Твърде много глупости преподаваха. Вместо това се върнах тук. Продължавай да го будиш на всеки няколко часа!

Тя събуждаше Джентри за кратко на всеки деветдесет минути. Бяха в оградения ъгъл от мазето, където Марвин им бе позволил да спят. Часовникът на Натали показваше 4:38, когато тя го поразтърси за последното събуждане и той нежно я погали по косата.

 

— ’Ного са странни тия мотльовци в района — отбеляза Лерой. Дузина от членовете на бандата седяха около кухненската маса, клатеха крака на тезгяха или пък се бяха облегнали на шкафчетата и по стените. Джентри спа до два следобед и се събуди изгладнял. В четири бе свикан съвет, а шерифът още похапваше — ровичкаше китайската храна, за доставката на която бе платил на един от по-малките бандити. Натали беше единствената жена в стаята, като изключим мълчаливата приятелка на Марвин — Кара.

— Що за странни мотльовци? — попита Джентри с уста, пълна със сладко-кисело свинско.

Лерой се спогледа с Марвин, получи позволително кимване и поясни:

— Странни бели ченгелета. Куки. Като тебе, човече!

— Униформени? — изуми се Джентри. Стоеше на бара, а превързаните му ребра и хълбок го правеха още по-огромен, отколкото беше всъщност.

— Майко-о, не! — отвърна Лерой. — Тез’ са цивилни. ’Ного модни шибанарници. Черни гащи, шубички, с убави заострени патъци… Духачите се сливат с района, ’начи. Ха!

— И къде са?

Този път отговори Марвин:

— Човече, наоколо гъмжи от тях! Няколко небелязани коли във всеки край на „Брингхърст“. Глупав камион на телефонните седи вече два дена в е’на уличка между „Грийн“ и „Куин“. Дванайсе’ мотльовци в чет’ри немаркирани коли са между „Чърч“ и тука. Цял отряд пък се мота на втория етаж на някои от къщята по „Куин“ и „Джърмънтаун“.

— И колко са общо? — полюбопитства Джентри.

— Кажи го четирсе. Мож’ да са пейсе.

— На осем часови смени?

— Аха. Мотльовците мислят, невидими са, седят си там до пералнята на „Амийд“. Единствените кресльовци в района. Перат и сушат, ’се е’нб са бачкатори в шибаната „Бетлехем Стийл“, човече. И сичките белички! Един мотльо не прай нищо друго, ’ми само тича да им носи понички.

— Филаделфийската полиция ли е? Високият, който се наричаше Калвин, се разсмя.

— Майка му, не, човече! Местните куки не слизат под костюм „Банлън“, бели чорапки и ортопедични патъци… тоя боклук носят, докат’ са под прикритие.

— Освен туй — додаде Марвин, — тия са твърде много. Всичките от „Нравствения“, „Убийства“ и местните „Наркове“, плюс редовните ченгенца за подкрепление, няма да съберат и пейсе на улицата. Сигурно са федералните наркове или нещо таквоз.

— Или ФБР — допълни Джентри. Потри отсъстващо лявото си слепоочие. Натали забеляза, че леко се мръщи от болка.

— Аха — очите на Марвин се разфокусираха за няколко минути, обмисляйки тази възможност. — Мож’ да са. Не го сфащам, човече. Що толкоз много? Миеля аз, че мож’ да са по следите на убийците на Зиг и Мухамед, ама не, на тях не им пука за някой, дет’ свитнал малко негри. Освен ако не са по петите на Вуду-дъртофелката и шибаното чудовище. Така ли е, кукло?

— Може и да е — отвърна Натали. — Или да е още по-сложно…

— Как тъй?

Джентри пристъпи към масата, като много внимаваше да стои изправен, все едно бе глътнал бастун. Положи превързаната си лява ръка на плота.

— Има и други с тази… Вуду-мощ — обясни. — Един например, който се крие някъде тук в града. Други на важни постове имат същата сила. Там се разгаря един вид война.

— Човече, харесвам те как говориш — изсумтя Лерой и имитира бавния, провлачен глас на Джентри. — Тами ся разгария един виид фойна.

— И твоят жаргон много ми допада — провлачи шерифът. Лерой се понадигна, яростно смръщен.

— Що за чудо рече, да ти го нашибам?

— Каза да си затваряш шибаната уста, Лерой — преведе му Марвин меко. — Хайде! — и се обърна към белия си гост. — Добре, гусин шерифе, кажи ми… този, дет’ се крие, той бял?

— Аха.

— И мотльовците го преследват, те бели?

— Аха.

— Мож да има и други мотльовци. Те бели?

— Аха.

— ’Сичките ’начи са същите гадове, кат’ тая Вуду-чанта и шибаното чудовище?

— Аха.

Марвин въздъхна.

— Вписва се — посегна към увисналия джоб на маскировъчното си яке, извади рюгера на Джентри и го сложи на масата с твърдо тупване. — Шибано голямо желязо си помъкнал, гусин шериф. Да ти е хрумвало да сложиш и патронки в него?

Роб не посегна към оръжието.

— В куфара си имам допълнителни патрони.

— И къде ти е куфара, човече? В сплесканото пинто, ’начи е на майната си.

— Марвин отиде да ми прибере багажа от уличката — обясни Натали. — Нямаше го. Както и останките от колата ти под наем. Както и автобуса.

— Автобуса? — Веждите на Джентри подскочиха толкова високо, че той изстена и се хвана за главата. — Рейсът също го няма? Колко време след идването ни тук си се върнал?

— Шест часа — обясни Лерой.

— Трябва да приемем на честна дума, дето куклата разправя, че ви гонел голям, лош автобус — ухили се Марвин. — Тя твърди, че си стрелял и си го убил. Може да е отпълзял в храстите да умре, гусин шериф!

— Шест часа! — повтори невярващо Джентри. Облегна се на хладилника за опора. — А новините? Вече би трябвало да го дават и по националните телевизии!

— Никакви новини — отвърна Натали. — Нищо по телевизията. Няма даже две думици в приложението на „Филаделфия Инкуайърър“.

— Иисусе Христе! — възмути се шерифът. — Те сигурно имат страхотни връзки, за да изчистят всичко, че и да го покрият толкова бързо. Сигурно имаше… най-малкото четирима убити…

— Аха, и СЕПТА ще се цупят — рече Калвин, като имаше предвид транспортното управление. — Не ти препоръчвам градския транспорт, докато си тука. Да им трепеш рейсовете, наистина не го харесват тия от СЕПТА — той се разсмя толкова силно, че за малко да падне от стола си.

— Та къде ти е куфарът, човече? — попита Марвин. Джентри се отърси от изумлението си.

— Оставих го в „Челтън Армс“. Стая 310. Но съм платил само за една нощ. Сигурно вече са го изхвърлили!

Водачът на бандата се завъртя на стола си.

— Тейлър, ти работиш в тъпия „Чикън Армс“. Влизаш в склада им, ясно?

— Ясно, човече — Тейлър беше на седемнайсет или осемнайсет, с тъмни белези от акне по мършавото лице.

— Може да е опасно — допълни Джентри. — Може и да го няма там, но ако все още е, сигурно е под наблюдение.

— От някоя Вуду-кука? — полюбопитства Марвин.

— Освен всичко друго…

— Тейлър! — обади се водачът на бандата. Това беше нареждане. Момчето се ухили, спусна се от бара и изчезна.

— Имаме и други работи за обсъждане — заяви междувременно домакинът. — Белите засега ще почакат.

 

Натали и Джентри стояха на малката задна веранда на „Къмюнити Хаус“ и гледаха как последните бледи зимни лъчи отстъпват пред натиска на нощта. Пред тях се простираше дълъг парцел, пълен с купища натрошени, покрити със сняг тухли. Ограждаха го гърбовете на две жилищни сгради. Блясъкът на керосиновите лампи от няколко мърсни прозореца подсказваше, че изоставената сграда още е обитаема. Беше много студено. От време на време около единствената здрава улична лампа на половин пресечка нататък се носеха вихрушки снежинки.

— Значи оставаме тук? — попита Натали.

Джентри я погледна. Само главата му стърчеше от войнишкото одеяло което бе преметнал върху раменете си в замяна на якето.

— За тази вечер това място е не по-лошо от всяко друго — отвърна той. — Може да не сме сред приятели, но поне имаме общ враг!

— Марвин Гейл е умен.

— Като политик — съгласи се Роб.

— Защо смяташ, че си хаби времето с бандата? Той се намръщи срещу матовия здрач.

— Когато бях в чикагското училище, поработих малко с бандите в града. Някои от водачите им бяха идиоти — един даже се оказа психопат — но повечето бяха доста умни хлапета. Сложи една алфа-личност в затворена система и той/тя ще се издигне до върха на каквато там е най-важната йерархична стълба. В район като този това е местната банда.

— Какво е алфа-личност?

Джентри се засмя, но спря внезапно и притисна ребрата си.

— Изучаващите животинското поведение са описали подредбата в глутницата, груповото доминиране, и наричат най-главния овен, гарга, вълк или за каквото там животно става дума, алфа-мъжки. Не искам да бъда сексист, затова говоря не за пол, а за личност. Понякога мисля, че дискриминацията и другите глупави обществени бариери създават огромен брой алфа-личности. Може би това е един вид процес на естествен подбор, чрез който етическите и културни групи си утвърждават мястото в нечестните общества, знам ли?

Натали посегна и го стисна за ръката през одеялото.

— Знаеш ли, Роб, че за смотан селски шериф къташ доста интересни мисли.

Джентри сведе очи.

— Не са кой знае колко оригинални. Саул Ласки разглежда нещо подобно в книгата си — „Патология на насилието“. Там се споменава за това как потиснатите и често унизени общества са склонни да произвеждат невероятни воини, когато оцеляването на нацията или културата им зависи от това… един вид специализирани алфа-личности. Дори Хитлер съвпада с това описание по свой собствен извратен, перверзен начин!

На клепача на Натали кацна една снежинка. Тя примигна.

— Смяташ ли, че Саул е още жив?

— Според всякаква логика — надали — отвърна Джентри. Бе и разказал за последните си няколко дни по време на един продължителен разговор, след като се събуди следобеда. Сега придърпа по-плътно одеаялото около себе си и отпусна превързаната си ръка на счупеното перило на верандата. — Но при все това нещо ме кара да мисля, че е още жив. Някъде.

— И някой го е хванал?

— Аха. Освен ако не е успял да изчезне напълно от полезрениет им. Но тогава щеше да ни предупреди!

— Как? — полюбопитства Натали. — Ние с теб си оставяхме съобщения на телефонния ти секретар и някой ги е подменял. Как Саул би могъл да пробие, щом ние не можахме? Особено ако е преминал в нелегалност.

— Добре казано — кимна Джентри. Натали потрепери. Той пристъпи по-близо до нея и я зави с одеялото си. Попита: — За вчера ли си мислиш?

Тя кимна. Всеки път, когато започваше да се чувства поне горе-долу в безопасност, част от нея си спомняше усещането за нахлуването на съзнанието на Антъни Харъд в нейния мозък и цялото и тяло се разтреперваше, сякаш си припомняше брутално изнасилване. То си беше брутално изнасилване.

— Това свърши — каза той. — И повече няма да те пипнат!

— Но все още са там навън — отвърна Натали.

— Да. Което е още една причина в полза на това, да не напускаме Филаделфия тази нощ.

— И все още не мислиш, че този… Харъд… е човекът, който накара автобуса… който ги насъска след нас?

— Не виждам как е възможно — обясни Джентри. — Той беше напълно и наистина в безсъзнание, когато си тръгнахме. Може да се е съвзел десетина минути след това, но не би бил във форма за умствена гимнастика. Освен това не каза ли, че си останала с впечатление, че той използва своята… Вуду-мощ… само за жени?

— Да, но това беше просто усещане, което… когато аз…

— Вярвай на усещанията си — отвърна шерифът. — Който и да е насъскал онези хора снощи, той използва и мъже.

— Ако не е бил Антъни Харъд, кой тогава!

Вече се беше стъмнило. Някъде в града виеше сирена. Уличните лампи, слабо светещите прозорци, отраженията на безбройните живачни лампи в града, хвърляни от ниските облаци; всичко това се струваше нереално на Натали — сякаш няма място за светлина в каньоните от мръсни тухли, ръждив метал и мрак.

— Не знам — призна Джентри. — Но знам, че задачата ни точно сега е Да се скрием и да оцелеем. Хубавото от вчера е, че сега, като помислих по въпроса, съм почти сигурен, че който и да ни преследваше снощи, искаше да ни задържи тук, а не да ни убие… най-малкото да не убива теб!

Натали зина изненадана.

— Как можа да го кажеш! Виж какво направиха!? Автобусът… онези хора… виж какво ти сториха!

— Аха — кимна Джентри. — Но пък, помисли си, можеха да решат въпроса далеч по-просто и радикално!

— Как? — още когато Натали заговори, вече знаеше какво ще й отговори Роб.

— Ако могат да ни видят, за да тръгнат по петите ни — отвърна той — значи могат да ни видят и за да ни овладеят физически. През цялото време бях с пистолет. Те можеха да ме накарат да го използвам върху теб и после да го насоча към себе си.

Натали потрепери под одеялото. Той я прегърна с дясната си ръка. Тя каза:

— Значи смяташ, че в действителност не са се опитвали да ни убият?

— Това е една от възможностите — поде шерифът и внезапно спря. Натали усети, че той не иска да си довършва мисълта.

— Каква е другата възможност? — настоя. Той прехапа устни и се усмихна вяло.

— Другата възможност — тя също отговаря на доказателствата — толкова са сигурни, че не можем да им избягаме, та са искали да се позабавляват и са си поиграли с нас!

Натали подскочи, когато зад тях с трясък се отвори врата. Оказа се само Лерой.

— Хей, Марвин ви иска вътре и двамата. Тейлър се върна и ти носи чантата, човече! Луис се върна и също има добри новини. Той и Джордж, ’начи, са намерили къде живее Вуду-дъртачката и са я проследили, изчакали са я да заспи и са я спипали, човече! Шибаното чудовище също!

Сърцето на Натали се разподскача в гърдите.

— Какво искаш да кажеш с това „спипали“? Лерой им се ухили.

— Те са ги убили, маце? Луис прерязал гърлото на Вуду-дъртата, докато спяла. Джордж и Сич, те пък са набучили чудовището с ножовете си. Десет, дванайсет пъти, човече. Нарязали го на парченца, човече! Тоя шибаняк няма да кълца повече хора от „Соул Брикярд“, няма начин!

Натали и Джентри се спогледаха и последваха Луис във вътрешността на къщата, откъдето се разнасяха триумфални викове.

 

Луис Соларц беше едър, със светла кожа и големи изразителни очи. Седеше начело на кухненската маса, докато Кара и още едно момиче се занимаваха с почистването и превързването на гърлото му. Предницата на жълтата фланела на младежа беше залята с кръв.

— Какво е станало с гърлото ти, мой човек? — попита Марвин. Водачът на бандата тъкмо бе слязъл по стълбите. — Мисля, казаха ми, че си резнал нейното гърло!

Луис кимна възбудено, опита се да заговори, успя да издаде само грачене и отново опита, този път с дрезгав шепот.

— Аха, тъй си е. Шибаното чудовище ме резна, преди да го оправя! Кара бутна ръцете на Луис встрани от разреза и намести вместо тях превръзка.

Марвин се облегна на масата.

— Не схващам, човече. Казваш, че си оправил Вуду-чантата, докато спяла, но шибаното чудовище имало време да те резне. Къде, на майната си, са Джордж и Сич?

— Още са там, човече.

— Добре ли са?

— Аха, супер са си. Джордж искаше да отклъцне главата на чудовището, ама Сич каза да почакаме.

— Да чакате какво? — попита Марвин. — ’Ми тебе, човече!

Натали и Джентри стояха в задните редици на тълпата. Тя погледна въпросително Роб. Той сви рамене под одеялото. Марвин скръсти ръце и въздъхна.

— Добре, разкажи го пак, Луис. Цялата история! Момчето докосна превързаното си гърло.

— Т’ва боли.

— Я приказвай! — нареди водачът на бандата.

— Добре, добре. Джордж, Сич и аз, говорехме ’начи с хората, точно както ти рече, и мислехме, че стига толкоз, понеже никой нищо не е видял, ясно? После тръгаме по „Джърмънтаун“ и тогаз тя излиза от оня магазин на ъгъла на „Уистър“.

— „Сам’с Дели“? — попита Калвин.

— Аха, точ’тоя — каза Луис и се ухили. — И т’ва е самата Вуду-чанта!

— От снимката ли я позна? — попита Натали. Всички се обърнаха да погледнат към нея и Луис също я стрелна с тежък, странен поглед. Тя се почуди дали пък не е желателно жените да си затварят устата по време на военен съвет. Прочисти си гърлото и попита отново:

— Снимката ми беше ли от полза?

— Аха, тъй си е — прошепна дрезгаво Луис. — Но шибаното чудовище, то също с нея беше.

— А него пък как го позна? — намеси се Лерой.

— А, той си беше — отвърна Луис. — И Джордж го е виждал преди туй, нълтъй? Кокалест мотльо. Дълга мазна коса. Странни очи. Колко мотльовци като него се мотат около стара дама, та тия да не са Вуду-дъртачката и шибаното чудовище?

Всичките две дузини бандити, присъстващи в стаята, избухнаха във весел смях. Натали си помисли, че й звучи не толкова като радост, колкото като разтоварване на напрежението.

— Давай нататък — настоя Марвин.

— Ами, проследихме ги, човече. Влязоха в е’на стара къща. Сич рекна да те викнем, но аз викам да видим първо к’во ста’а вътре. Джордж, тоя се качва на едно дърво и гледа, Вуду-чантата спинка. Аз викам, нека ги оправим. Сич вика, че става, после той отваря вратата и влизаме.

— Къде е къщата? — попита Марвин.

— Ш’ти покажа, човече.

— Кажи ми — отряза водачът и стисна Луис за яката. По-тежкото момче подскочи и се хвана за гърлото.

— На „Куин Лейн“, човече. Недалеч от булеварда. ПГти покажа човече! Сич и Джордж ни чакат.

— Довърши си разказа — отвърна Марвин меко.

— Влизаме тихичката — поясни Луис. — Само четири следобед е, нали? Но Вуду-чантата, тая спи на горния етаж в една стая, пълна с кукли…

— Кукли ли?

— Аха, като детска стая, ясно? Само че не точно спи, ами се е’но яката се е надрусала, ясно?

— В транс е — помогна му Натали.

Луис я погледна.

— Аха. Нещо такова.

— И после какво? — попита Джентри. Хлапето се ухили на всички присъстващи.

— После й резнах гърлото, човече!

— Мъртва ли е? — попита Лерой. Луис се ухили още по-широко.

— О, да. Поумря.

— Ами гнусното чудовище? — сети се Марвин.

— Сич, Джордж и аз, ние го намираме в кухнята. Той си остри онова голямото, кривото ножле.

— Косата? — попита Натали.

— Аха — кимна Луис. — И има нож, ясно? С него ме резна, когато го нападнахме. После Сич и Джордж го резнаха. Здравата го фанаха. Резнаха му шибаното гърло, човече!

— Мъртъв ли е?

— Аха.

— Сигурен ли си?

— Много ясно, че сме сигурни. Да не мислиш, че не можем позна кога някой е умрял, човече?

Марвин се втренчи в Луис. В поразителните сини очи на водача на бандата блестяха странни искри.

— Това шибано копеле е убило петима добри братя, Луис. Мухамед, той е як. Как тъй ти, Сич и малкото Джорджи така лесно сте го опаткали?

Луис сви рамене.

— Че де да знам, човече! Когат’ Вуду-чантата умря, оня вече не е шибано чудовище. Просто кльокав бял дребен пич. Той писка, когато Сич му резна гърлото.

Марвин поклати глава.

— Не знам, човече. Звучи много лесно. Ами куките? Луис го зяпна.

— Хей, човече — рече накрая. — Сич вика да те докарам веднагически. Искаш ли да ги видиш или не?

— Аха — отвърна Марвин. — И още как!

— Ти няма да дойдеш — заяви Джентри.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямало да идвам? — поинтересува се Натали. — Марвин иска да направим снимки!

— Хич не ми пука какво иска Марвин — отвърна шерифът. — Ти оставаш тук!

Бяха на втория етаж, в един закрит алков. Всички членове на бандата бяха слезли долу. Джентри бе качил куфара си горе и се преобличаше в рипсени панталони и пуловер. Натали видя, че под превръзката на ребрата му се е просмукала кръв.

— Ранен си — каза му. — Ти също не би трябвало да ходиш!

— Искам да се убедя, че тази Фулър е мъртва.

— Аз също искам да…

— Не — Джентри навлече подплатеното яке над пуловера и се обърна към нея. — Натали… — вдигна едната си голяма ръка и нежно я погали по бузата. — Моля те. Ти… ти си важна за мен!

Натали нежно се притисна към него, като внимаваше да не допре хълбока му. Вдигна устни да го целуне. След това, притиснала буза към вълнената му дреха, прошепна:

— И ти си важен за мен, Роб!

— Добре. Ще се върна веднага, щом видя какво точно става.

— Но снимките…

— Ще взема никона ти, ясно?

— Добре, но цялата тази работа не ми…

— Виж — рече Джентри и премина на най-плътния си акцент — тоя тука пич Марвин нийе глупак. Той нема да поеме риск!

— Ти също не поемай рискове!

— Не, ма’ам. Трябва да тръгвам — той я притисна към себе си за дълга, плътна целувка, която я накара да забрави за ребрата му, да го прегърне с две ръце и да се притисне силно към него.

 

Натали гледаше потеглянето на групата от прозореца на втория етаж. Марвин вървеше с Луис, придружен от Лерой, високия младеж на име Калвин, мрачен стар член на бандата на име Траут, едни близнаци, които Натали не познаваше, и Джаксън. Бившият лекар бе пристигнал точно когато експедицията бе готова за поход. Всички бяха въоръжени, с изключение на Луис, Джентри и Джаксън. Калвин и Лерой носеха рязани пушки, а близнаците взеха малки, евтини на пръв поглед пистолетчета които Роб нарече „Събота вечер спешъл“. Джентри помоли Марвин за рюгера, но водачът на бандата се разсмя, приключи със зареждането на едрокалибреното оръжие и го пъхна в джоба на собственото си военно яке. Когато тръгнаха, шерифът погледна нагоре и махна с никона на Натали.

Тя седна на матрака в ъгъла и се пребори с желанието да заплаче. Прегледа наум всички възможности и вероятности.

Ако Мелани Фулър беше мъртва, на тях можеше и да им се удаде възможност да се махнат. Мрже би. Но оставаха властите, за които Роб бе споменал… а Полковника?

Ами Антъни Харъд? Натали усети вкус на жлъчка в устата си, когато се сети за гущерските очи на дребния кучи син. Споменът за страха и омразата на жените, които бе усетила през онези няколко минути под неговата власт, чак разбунтува стомаха и. Прииска и се да беше ритнала грозното му лице, когато имаше такава възможност.

Шум по стълбите я накара да стане.

Някой застана на слабата светлина в основата на стълбите. Вторият етаж бе празен и на нейно разположение. Тейлър бе оставен да пази, а някои от членовете на бандата бяха тръгнали да викат останалите и Натали дочу смях от първия етаж. Човекът на върха на стълбите колебливо пристъпи към светлината и тя мерна бяла ръка и бледо лице.

Бързо се огледа. Не видя оръжия, които да са оставени горе на етажа. Изтича до билярдната маса, ярко осветена с една-единствена окачена лампа и вдигна щеката, като леко я завъртя да намери баланса и. Стисна я с две ръце и попита:

— Кой е там?

— Само аз! — Бил Уудс, свещеникът, който според идеята въртеше „Къмюнити Хаус“, излезе на светло. — Съжалявам, че те уплаших!

Натали се поотпусна, но не остави щеката.

— Помислих, че си си тръгнал.

Слабият на вид човечец се наведе над масата и търкулна една бяла топка.

— А, влизах и излизах целия следобед. Знаеш ли къде отидоха Марвин и останалите?

— Не.

Уудс поклати глава и нагласи дебелите си очила.

— Ужасни са дискриминацията и експлоатацията, от които страдат тези дечица. Знаеш ли, че безработицата сред чернокожите тийнейджъри в този район достига деветдесет процента?

— Не — отвърна Натали. Пристъпи покрай масата по-далеч от този слаб, напрегнат човечец, но не долавяше в него друго, освен изгарящо желание да поприказва.

— О, да — кимна Уудс. — Магазините и бакалиите по авенюто са собственост почти изцяло на бели. Най-вече евреи. Те отдавна не живеят тук, но продължават да контролират каквото е останало от бизнеса. Нищо ново под слънцето!

— Какво имаш предвид? — попита Натали. Чудеше се дали Роб и групата са вече там. Ако мъртвата старица не е Мелани Фулър, какво ли ще предприеме Роб?

— Евреите, това имам предвид — отвърна Уудс. Приседна на ръба на билярдната маса и подръпна надолу панталоните си. Докосна малките си мустачки — пухкава черна ивичка, която изглеждаше като кацнала на горната му устна нервна гъсеница. — Дълга история е това как евреите експлоатират обезправените американски градове. Ти си черна, госпожице Престън. Сигурно разбираш това нещо…

— Не знам за какво, по дяволите, говорите — отвърна Натали, точно когато мощна екшгозия разтърси фасадата на къщата.

— Небеса! — възкликна Уудс и тя се втурна към единия прозорец. Две от изоставените коли на тротоара горяха буйно. Пламъците се издигаха на десетина метра във въздуха и осветяваха празните парцели, изоставените къщи по улицата, а също и железопътния мост на север. Дузина членове на бандата изтичаха пред входа. Крещяха и размахваха пушки и други оръжия.

— Най-добре да се върна в Младежкия център и да се обадя на пожарната — реши Уудс. — Телефонът тук не работи отдавна, откакто…

Натали се обърна да види защо свещеникът е спрял насред дума. Уудс се взираше в някакъв човек, застанал на стълбищната площадка, точно извън петното светлина.

Беше млад и слаб, почти кльощав, облечен в скъсано и лекьосано войнишко яке. Изпитите му бузи блестяха болезнено-бели, а дългата, сплъстена коса висеше над очите — толкова хлътнали, че сякаш бяха огнени ями в покрития с плът череп. Устата му беше широка и отворена и Натали виждаше чуканчето на езика да мърда вътре като малко, розово, осакатено животинче в тъмна дупка. Държеше коса, по-висока и от него, и когато пристъпи напред, сянката му се просна на три метра височина върху обелената и оръфана стена.

— Не ти е тук мястото — поде преподобният Бил Уудс. Косата наистина изсвистя, когато довърши дъгата си. Не отряза напълно главата на свещеника. Късове плът и остатъци от гръбначния стълб я свързваха хлабаво с тялото, което бавно се стовари на пода и върху нея. Разнесе се меко тупване и кръвта плисна на зеленото сукно на билярдната маса, като протече в най-близкия джоб. Безшумната, дългокоса фигура издърпа острието на косата от тялото и се обърна към Натали.

Още докато Уудс изричаше последните си, абсурдни думи, тя вече бе успяла да разбие стъклата на прозореца с щеката. На всички обаче имаше метални решетки. Тя се разкрещя колкото сили имаше, и истерията, която чу в гласа си, я изненада и я върна обратно в съзнание. Пламъците и виковете навън заглушаваха нейните писъци. Никой не погледна нагоре.

Натали завъртя щеката така, че тежкият край да е най-далеч от нея, и изтича към далечния ръб на билярда. Съществото с косата я заобиколи отдясно; тя се опитваше да държи масата помежду им и поглеждаше към стълбите. Нямаше как Натали да се добере до стълбището навреме. Краката и омекнаха, заплашваха да я изоставят да падне на пода. Тя изпищя, развика се за помощ, завъртя тежката щека, като усещаше адреналиновия прилив по вените си. Дългокосият кошмар бързо се премести към дясната и страна. Натали се завъртя, все още стараеща се масата да е помежду им, и се приближи мъничко до стълбите. Чудовището вдигна косата, прасна с нея стъкления лампион над билярда и завъртя острието.

Чу се шум от плиснала вода. Натали погледна надолу и осъзна, че това е просто бликащата от шията на трупа на масата кръв. Още докато я гледаше, кървенето спря. Въртящата се крушка хвърляше невероятни сенки по стената и променяше цвета на кръвта и сукното от червено и зелено до черно и сиво при всеки оборот. Натали изпищя точно когато съществото зад масата скочи, сякаш прелетя през плота и стовари косата в широка дъга.

Тя отскочи под острието и пръчката, завъртя щеката и удари с нея като с копие, а върхът потъна в якето на чудовището, докато то връхлиташе към нея. Основата на щеката се удари в пода и тя падна на едно коляно, а пръчката и послужи за лост, с който преметна тялото на нападателя над себе си.

Той се приземи по гръб с глухо тупване и завъртя косата към краката и, без да се опита да стане. Острието издрънча по дъските. Натали скочи високо, надбяга косата с поне три педи и се затича към стълбите, докато облечената в яке сянка се опитваше да се изправи на крака.

Тя хвърли щеката по него, чу я да го удря, но не дочака да види резултата. Изтърча по стъпалата, като ги вземаше по три наведнъж. Зад гърба и затрещяха тежки стъпки.

Натали връхлетя в антрето, изблъска Кара от входа на кухнята и продължи да тича.

— Къде, по дяволите, отиваш, маце? — извика Кара.

— Бягай!

Дръжката на косата влетя през кухненската врата и удари момичето право между очите. Прекрасната девойка падна, без да издаде и звук, а главата и се удари в ръба на печката. Натали излетя през задната врата, преметна се през перилата, тупна и се търкулна по замръзналата пръст на метър и половина по-долу, после стана на крака и се затича отново още преди вратата да се отвори зад гърба и.

Тичаше през студената нощ, през изоставената пустош зад „Къмюнити Хаус“, по черна като катран алея, през улицата и по друга алея. Зад гърба и стъпките ставаха все по-шумни и приближаваха. Тя чу тежко дишане и животинско, дрезгаво пъшкане. Сви глава между раменете си и продължи да тича.

27
Джърмънтаун,
неделя, 28-и декември 1980

Тона Харъд едва осъзнаваше, че Колбън и Кеплър разговарят, докато го караха обратно към „Честнът Хил Ин“ в неделя вечерта. Той се бе изтегнал на задната седалка на колата и придържаше на място торбичката си с лед. Вниманието му като че ли се приплъзваше от и на фокус заедно с вълните болка, които бликаха и преминаваха през главата и врата му. Не беше сигурен защо Джоузеф Кеплър е тук и откъде е дошъл.

— Доста тромавко, мен ако питаш — каза Кеплър.

— Аха — отвърна Колбън, — но пък кажи ми, че не ти хареса. Видя ли как гледаха пътниците, когато шофьорът на рейса натисна газта? — той се разсмя по детински пискливо.

— Да, и сега имаш трима убити цивилни, петима ранени и един счупен автобус, с които да се оправяме!

— Хейнс да се оправя — безгрижно отвърна Колбън. — Не се напъвай! В случая сме се застраховали от началото и до края, не забравяй!

— Не ми се струва, че Барент ще уме от радост, като чуе за това.

— Барент да ходи да се шиба.

Харъд простена и отвори очи. Бе тъмно, а улиците бяха опустели. Всяко подрусване по паветата или в релсите пращаше болезнени спазми в основата на главата му. Накани се да заговори, но откри, че езикът му сякаш е прекалено дебел и твърде тромав, за да действа. Реши пак да затвори очи.

— …важната част е да ги държим в обкръжения район — додаде Колбън.

— Какво ли щеше да стане, ако не бяхме там за подкрепление?

— Б, бяхме. Мислиш ли, че ще оставя нещо толкова важно на такъв боклук като тоя на задната седалка?

Харъд продължаваше да си държи очите затворени и се позачуди за кого ли говорят.

Отново се разнесе гласът на Кеплър:

— Сигурен ли си, че ония двамата са Използвани от дъртака?

— От Уили Бордън ли? — отвърна Колбън. — Не, но сме сигурни за евреина. И сме убедени, че тези двамата действат заедно с евреина. Барент мисли, че швабата планира нещо по-сериозно от уреждането на сметките си с Траск.

— Защо Бордън въобще ще тръгне по петите на Траск?

Колбън отново се изсмя лаещо.

— Старият Нийман беше пратил някои от момчетата си до Германия да терминират Бордън. Върнаха ги в найлонови чували и виж сега какво стана с Траск.

— А Бордън защо е тук? Заради старицата ли?

— Че откъде да знам? Всичките тия дърти пръдльовци са луди като хлебарки.

— Знаеш ли къде е Бордън?

— Да не мислиш, че щях да се размотавам наоколо, ако имах представа? Барент твърди, че кучката Фулър е най-добрата възможна примамка, но започва адски да ми писва да чакам! Страхотни усилия трябват, за да държим местните ченгета и градските власти настрана от бъркотията.

— Особено ако им използваш автобусите, а ти точно това правиш! — отбеляза Кеплър.

— Ние така правим — подчерта Колбън и двамата се разсмяха.

 

Мария Чен изненадано ги погледна, когато Колбън и другият — не го познаваше — внесоха Тони Харъд в дневната на апартамента в мотела.

— Шефът ти отнесе малко по-голям залък, отколкото му се полага — обясни Колбън, като пусна ръката на Харъд и го остави да се свлече на дивана.

— Какво стана? — попита Мария Чен.

— Ревниво приятелче спипа скъпия ни Тони в стаята на приятелката си — разсмя се директорът на ЦРУ.

— Накарахме лекаря в щабквартирата да го прегледа — допълни другият, който приличаше на кръстоска между Кристофър Лий и Майкъл Рени. — Смята, че може и да има леко сътресение, но ще се оправи.

— Трябва да се връщаме! — додаде Колбън. — Сега, когато твоят скъп Харъд прецака тая част от операцията, целият ад е готов да се стовари върху тоя шибан град — той посочи Мария Чен. — Погрижи се утре заран в десет да е в командния център, ясно?

Тя не му отговори и на лицето и не се изписа нищо. Колбън изсумтя, все едно бе доволен, и двамата си тръгнаха.

 

Тази вечер Харъд идваше в съзнание само в отделни моменти; смътно си спомняше, че е повръщал многократно в малката баня с теракотени плочки, спомняше си как Мария Чен нежно го съблича и си спомни хладния допир на чаршафите до кожата си. Някой му слагаше мокра кърпа на челото през нощта. Събуди се веднъж и видя асистентката си в леглото до него, кожата и беше матова, сутиенът — бял, носеше гащички. Той посегна към нея, усети, че му се гади и затвори очи за още известно време.

 

Харъд се събуди в седем с най-ужасния махмурлук в живота си. Потърси опипом Мария Чен, не намери никого до себе си и седна със стенание. Седеше си на ръба на леглото и се чудеше в що за „Сънсет Стрил“ мотел се намира, когато си спомни какво беше станало.

— О, Христе! — промърмори.

Отне му четирийсет и пет минути да се изкъпе и да се обръсне. Беше сравнително сигурен, че всяко по-рязко движение ще търкулне бедната му глава на пода, а не умираше от желание да пълзи на четири крака наоколо и да си я търси в безглавия мрак.

Мария Чен влезе шумно, точно когато Харъд се изнизваше към дневната по оранжевия си халат.

— Добро утро — рече тя.

— Майната ти.

— Прекрасна утрин е!

— Да се шиба!

— Донесох ти закуска от кафетерията. Защо не хапнеш малко?

— Защо не си затвориш шибания плювалник?

Мария Чен се усмихна, докато поставяше белите хартиени пликове на плота в другия край на стаята. Бръкна в чантата си и извади браунинга.

— Тони, чуй ме! Смятам отново да ти предложа да закусим заедно. Ако ме обидиш още веднъж… ако даже пробваш да се нацупиш… ще изстрелям всичките патрони от пълнителя на това чудо в ей онзи хладилник. Смятам, че шумът, който ще се вдигне, няма да е полезен за разклатеното ти здравословно състояние в момента!

Харъд я зяпна.

— Няма да посмееш!

Мария Чен дръпна предпазителя, насочи готовото за стрелба оръжие към хладилника и го погледна с полупритворени очи.

— Чакай! — отстъпи Тони.

— Ще бъдеш ли така любезен да закусим заедно? Той вдигна ръце и разтри слепоочията си.

— За мен ще бъде удоволствие — каза накрая.

 

Мария беше донесла четири затворени стириопорени чаши и след като приключиха с яйцата, бекона и студените препечени филийки, пиха по още една чаша кафе.

— Давам десет бона да науча кой ме удари — каза Харъд.

Мария Чен извади чековата му книжка и писалката, която той използваше за подписване на договори.

— Казва се шериф Боби Джо Джентри. Идва от Чарлстън. Барент мисли, че той преследва момичето, което е по следите на Мелани Фулър, а те всички пък имат нещо общо с Уили.

Тони остави чашата и попи разляното кафе с полите на халата си.

— Откъде, по дяволите, си научила всичко това?

— Джоузеф ми каза.

— А кой, на майната си, е Джоузеф?

— А-а! — Мария Чен насочи пръст към хладилника.

— Та кой е Джоузеф?

— Джоузеф Кеплър.

— Кеплър. Да, стори ми се, че сънувам, че е някъде тука… Какво, на майната си, прави пък той тука?

— Господин Барент го изпратил вчера — обясни Мария Чен. — Той и господин Колбън бяха пред хотела, когато хората на Хейнс се обадиха, че шерифът и момичето се изнизват. Господин Барент не искаше двамата да си тръгнат. Именно Колбън пръв Използва рейса.

— Какво е?…

Мария Чен му разказа.

— Шибанистично! — възкликна Харъд. Затвори очи и бавно разтри тила си. — Проклетото помиярско ченге ми натресе цицина с размера на егото на Уорън Бийти! С какво шибано нещо ме е праснал?

— С юмрук.

— Няма майтап?

— Няма майтап. Харъд отвори очи.

— И всичко това си научила от безценния ни хемороид Дж. П. Кеплър. Да не си прекарала нощта с него?

— С Джоузеф излязохме да потичаме заедно тази сутрин.

— Той тук ли е отседнал?

— Стая 1010. Точно до Хейнс и господин Колбън. Тони се изправи, успя да запази равновесие и се повлече към банята.

Мария Чен се обади:

— Господин Колбън иска да си в командния център в десет нула нула!

Харъд се усмихна, върна се да вземе оръжието и каза:

— Предай му да си го завре в задника!

Започнаха да звънят в 10:13. В 10:15:30 Тони Харъд седна и посегна към телефона.

— Ъхъ?

— Харъд, довлечи си задника тука.

— Чък, ти ли си?

— Същия.

— Затаковай си го отзад, Чък!

 

Мария Чен вдигна на второто обаждане вечерта. Харъд тъкмо бе свършил да се облича и се готвеше да ходят на вечеря.

— Според мен ще искаш да говориш с него, Тони — каза тя. Харъд сграбчи телефона.

— Аха, к’во ста’а?

— Мисля, че ще е хубаво да хвърлиш едно око — уведоми го Кеплър.

— На к’во?

— Шерифът, с когото си танцувал вчера, е на открито и действа.

— Аха, къде?

— Ела в командния център и ще ти покажа.

— Мож’ ли прати проклетата кола?

— Все някой от агентите в мотела ще те докара.

— Добре — изпъшка Харъд. — Слушай, не давай на това лайно да се измъкне. Имам да си оправям сметки с него!

— Тогава най-добре се поразмърдай — ухили се Кеплър.

 

Когато Харъд влезе в контролната зала, навън се беше стъмнило и силно валеше сняг. Кеплър го погледна от мястото, където се бе облегнал на един от видеоекраните.

— Добра вечер, Тони, госпожице Чен…

— Къде, на майната си, е белият кукест боклук? — попита Харъд. Кеплър посочи към монитора, който показваше къщата на Ани Бишъп и празната улица.

— Те минаха по „Куин Лейн“, покрай Синия набюдателен пост, преди около двайсет минути.

— А сега къде е?

— Не знаем. Хората на Колбън не успяха да ги проследят.

— Не успяха да?… — изръмжа Харъд. — Иисусе Христе! Колбън сигурно има трийсет-четир’сет агенти наоколо и…

— Почти сто са — прекъсна го Кеплър. — Вашингтон прати подкрепления тази сутрин.

— И сто шибани агенти не могат да проследят един дебел бял идиот насред гето, пълно с чернилки?

Неколцина от мъжете край пултовете вдигнаха глави с неодобрение и Кеплер махна на Тони и Мария Чен да влязат в кабинета на Колбън. Когато затвори вратата, каза сурово:

— Златният екип имаше нареждане да проследи шерифа и младите чернокожи, които са с него. Но не може да изпълни заповедта, понеже превозното им средство е временно извън движение.

— Това какво, на майната си, означава?

— Някой е надупчил гумите на фалшивия камион на телефонната компания, който използват — обясни Кеплър.

Харъд се разсмя.

— Защо не са ги проследили пеша?

Кеплър седна на стола на Колбън и скръсти ръце на плоския си корем.

— Първо, защото всички на смяна в Златния екип са бели и смятат, че ще е прекалено подозрително. Второ, защото имат заповеди да не напускат камиона.

— Това пък защо?

Кеплър се усмихна съвсем леко.

— Районът не е свестен. Колбън и останалите се боят да не ги оберат. Харъд се разхили. Накрая успя да каже:

— А къде, по дяволите, е сладурът Чък?

Домакинът му кимна към радиоприемника на таблото на северната стена на кабинета. Оттам се носеха пукот и радиосмущения.

— Той е в хеликоптера си.

— Ясно — Харъд скръсти ръце и се намръщи. — Искам да видя как изглежда проклетият шериф!

Кеплър натисна копчето на интеркома и меко заговори в микрофона. Трийсет секунди по-късно видеомониторът в кабинета светна и на него пуснаха касета с преминаването на Джентри и останалите. Обективът за слабо осветление осияваще сцената с бледозелена светлина, но Харъд ясно различи едрия мъж, крачещ сред младите чернокожи. Под образа на екрана на тънка ивица течаха бледи числа, кодове и цифров маркер за времето.

— Скоро пак ще се видя с него — прошепна Тони.

— Пратихме още един екип, пеша, да ги търси — осведоми го Кеплър. — Почти сме сигурни, че групата, в пълен състав, е тръгнала да се връща към онзи обществен център, където се събира цялата банда.

Внезапно мониторът на радиовръзката започна да примигва и Кеплър го включи. Чарлз Колбън отсреща само дето не виеше от възбуда.

— Червеният водач до Замъка. Червеният водач до Замъка! Имаме пожар на улицата до КХ-1. Повтарям, имаме… не, два пожара са… на улицата до КХ-1.

— Какво е КХ-1? — попита Мария Чен.

— „Къмюнити Хаус“ — обясни Кеплър, докато превключваше каналите на станцията. — Голямата стара къща, която току-що споменах — там е щабът на бандата. Чарлз я нарича „Куун Хол“^[12]!

На монитора се показаха пламъци, гледани от разстояние половин пряка. Камерата очевидно се намираше в някаква кола, паркирана на тротоара. Оборудването за усилването на светлината превръщаше двете горящи коли в клади от светлина, които заливаха целия образ. Накрая някой смени обектива. Въпреки това имаше достатъчно светлина да се видят тъмните силуети, които наизскачаха от къщата, размахвайки оръжия. Кеплър включи и аудиото.

— …а, не, Червен водач. Тук е Зелен екип, близо до КХ-1. Няма следа от външни лица.

— Е, майка му стара — обади се Колбън, — накарайте Жълтия и Сивия да покрият района. Пурпур, вие имате ли някакво движение от север?

— Не, Червен водач.

— Замък, чувате ли ни?

— Ясно и чисто, Червен водач — разнесе се умореният глас на агента в контролната зала на караваната.

— Закарайте там оня микробус на ССЛ, който ползвахме вчера, да угаси огъня, преди целият град да е дотърчал.

— Прието, Червен водач!

— Какво е ССЛ? — обърна се Харъд към Кеплър.

— „Спешни случаи и лекари“. Колбън го докара от Ню Йорк. Още една причина тази операция да струва четирийсет хиляди дневно.

Тони поклати глава.

— Сто федерални ченгета. Хеликоптер. Линейки. За да сгащите двама старци, дето вече и зъби си нямат.

— Може и да нямат — съгласи се Кеплър, качи крака на бюрото на Колбън и се намести удобно. — Но поне единият от тях още може да хапе!

Харъд и Мария Чен обърнаха креслата си и отново се настаниха да гледат представлението.

 

Във вторник сутрин Колбън свика конференция, която трябваше да се проведе от девет сутринта на хиляда и петстотин метра височина. Харъд ясно демонстрира отвращението си при качването на хеликоптера. Кеплър и Мария Чен се усмихваха един на друг, и двамата леко зачервени от десеткилометровия си пробег около Честнът Хил. Ричард Хейнс се настани на седалката на помощник-пилота, а Неутралният пилот на Колбън остана безизразен зад авиаторските си очила. Директорът на ЦРУ завъртя седалката си и се обърна с лице към тримата на задната пейка, докато хеликоптерът се носеше по курса си на юг от реката и феърмонт Парк, на изток над магистралата и после на север и запад, отново към Джърмънтаун.

— Все още не знаем за какво беше онази малка бандитска битка снощи — обясни Колбън, — дето чернилките се гърмяха един друг. Може да е нещо, което Уили и старата чанта са спретнали. Но прогресивно растящата бройка на пострадалите сигурно е помогнала на Барент да измъти решение. Имаме зелена светлина да действаме. Операцията е в ход!

— Страхотно — промърмори Харъд, — понеже до довечера ще съм се омел на майната си оттук!

— Бъркаш нещо — отвърна Колбън. — Имаме четирийсет и осем часа да изкараме приятелчето ни Уили на чисто. После тръгваме след кучката Фулър!

— Дори не знаете къде е Уили — отбеляза Тони. — Аз лично още мисля, че е мъртъв.

Събеседникът му поклати глава и го посочи с пръст.

— Не, не го мислиш! Знаеш не по-зле от нас, че старият кучи син е някъде тук и е затънал до ушите в лайна. Не ни е известно дали онази Фулър работи заедно с него или не, но в четвъртък сутрин вече няма да има значение.

— Защо да чакаме дотогава? — попита Кеплър. — Харъд е тук. Хората ти са заели позиции.

Колбън сви рамене.

— Барент иска да използваме еврейчето. Ако Уили захапе примамката, ще действаме незабавно. Ако пък не, ще терминираме евреина, ще довършим дъртачката и ще видим какво ще стане.

— Кой евреин? — полюбопитства Тони Харъд.

— Една от старите дружки на приятелчето ти Уили — обясни директорът. — Барент му е пляснал от бързите си евтини дресировки и иска да го насъска по стария шваба.

— Стига си го наричал мое приятелче — изръмжа Харъд.

— ’Ми добре — съгласи се Колбън. — „Шефът ти“ по-добре ли звучи?

— Я стига вие двамата — намеси се Кеплър безизразно. — Кажи на Харъд какъв е планът.

Човекът от ЦРУ се наведе напред и нареди нещо на пилота. Увиснаха неподвижно на хиляда и петстотин метра над зеленикаво-кафявите квадрати на Джърмънтаун.

— В четвъртък сутрин ще запечатаме целия район — заяви Колбън. — Няма влизащи, няма излизащи. Ще сме притиснали онази Фулър до стената. Повечето пъти тя нощува в оная съборетина Грумбълторп, на Джърмънтаун Авеню. Хейнс ще води тактическия отряд при… насилственото проникване. Агентите ще се погрижат за Бишъп и хлапето, което тя използва. Така остава само Мелани Фулър. Тя е изцяло твоя, Тони!

Харъд скръсти ръце и се загледа надолу към празните улици.

— После какво?

— После я терминираш.

— Просто ей тъй?

— Просто ей тъй, Харъд. Барент казва, че можеш да Използваш когото си искаш. Но трябва да си човекът, който стои отзад.

— Защо точно аз?

— Дългове, Харъд. Дългове. Кеплър се обади.

— Обсъдихме го, но господин Барент реши, че било по-важно да я неутрализираме. Истинската ни цел е да изведем на чисто стареца.

Харъд подъвка палеца си и погледна надолу към покривите.

— И какво, ако не успея да… я терминирам? Колбън се усмихна.

— Тогава ние я поемаме и в Клуба все тъй ще има едно свободно място. Това няма да ни разбие сърцата, Харъд!

— Но все още разполагаме с еврейчето за опит — каза Кеплър. — Не знаем какви ще са резултатите от неговата намеса.

— И кога започва всичко това? — поинтересува се Тони. Колбън погледна часовника си.

— Вече е започнало — отговори. Махна на пилота да се снижи. — Искаш ли да видиш какво става?

28
Мелани

Прекарахме спокоен уикенд.

В неделя Ани сготви прекрасна вечеря за трима ни. Пълнените свински хапки бяха доста успешни, но според мен тя прекаляваше със задушаването на зеленчуците. Винсент разчисти масата, докато ние с нея пиехме чай от най-хубавия и порцеланов сервиз. Спомних си за личната си уеджуудска колекция, която събираше прах в Чарлстън, и усетих остро съжаление от загубата и пристъп на носталгия по дома.

Бях прекалено изтощена да пращам Винсент навън тази вечер, колкото и да се интересувах от снимката. Всичко можеше да почака. По-важни бяха гласовете в детската. Всяка вечер те ставаха все по-ясни, вече бяха на ръба на разбираемото. Предишната нощ, след като окъпах Винсент и преди да си легна, успях да определя, че говорят повече от два различни гласа. Бяха поне трима — момче и две момичета. Не изглежаше много невероятно детски гласове да се чуват именно в двестагодишна детска стая.

Късно вечерта в неделя, след девет, Ани и Винсент се върнаха с мен в Грумбълторп. Наблизо виеха сирени. След като проверихме вратите и капаците, оставих Ани във фоайето, а Винсент — в кухнята — и се качих горе. Нощта беше студена. Вмъкнах се под завивките и се загледах как сиянието на печката се отразява в сенчестата стая. Очите на манекена в естествени размери отразяваха светлината и малкото останали му кичури коса грееха в оранжево.

Гласовете бяха много ясни.

 

В понеделник пратих Винсент навън.

Не ми се искаше да го пускам да излиза през деня; районът не беше благоприличен. Но ми трябваше да разбера откъде е дошла снимката.

Винсент носеше ножа си и револвера, който бях взела от онзи таксиджия в Атланта. Прекара няколко часа, свит на седалката на една разбита кола. Наблюдаваше преминаващите цветнокожи младежи. Веднъж един брадясал пияница надникна през задния прозорец и се разврещя, но Винсент отвори уста и изсъска, след което пияницата набързо изчезна.

Накрая асистентът ми видя някой, когото познаваше. Беше третото момче, Най-малкото — онова, дето избяга в събота вечерта. Вървеше заедно с едно едро хлапе и по-голям от тях юноша. Винсент ги остави да излязат около пресечка пред него и ги проследи.

Те подминаха къщата на Ани и продължиха на юг, където влаковата линия създаваше изкуствен каньон. Тясна уличка се простираше на изток-запад и трите момчета влязоха в изоставена сграда там. Постройката бе странна карикатура на имение отпреди Гражданската война; четири непропорционални колони се спускаха от равен навес, а високи прозорци с гниещи трегери и останки от кована ограда бележеха бойното поле на заскрежени плевели и ръждясали тенекиени кутии. Прозорците на приземния етаж бяха заковани с дъски, главният вход имаше верига и катинар, но момчетата отидоха до прозореца на мазето, където решетките бяха извити, а стъклото — счупено. Влязоха оттам.

Винсент измина тичешком четирите преки до къщата на „Куин Лейн“. Накарах го да вземе голяма пухена възглавница от леглото на Ани, да я напъха в обемистата си раница и да изтича обратно до сградата. Денят бе сив и мрачен. От натежалото небе на нестройни вихри се сипеше сняг. Въздухът миришеше на отходни газове и цигарен дим. Движението бе слабо. Докато Винсент буташе раницата пред себе си и се пъхна през счупения прозорец, по надлеза изтрещя влак.

Момчетата бяха на третия етаж, свити в плътен кръг около купчинка натрошена мазилка и локва ледена вода. Прозорците бяха счупени и през изгнилия таван се виждаха късове сиво небе. Всеки сантиметър от стените бе покрит с графити. И трите момчета бяха на колене, сякаш се молеха на белия прах, който кипеше в лъжички над пламъците в тенекиената кутия помежду им. Левите им ръце бяха оголени; бицепсите им бяха здраво пристегнати с гумени ленти. На мръсните парцали пред тях бяха положени готови спринцовки. Гледах през очите на Винсент и осъзнах, че това е свещенодействие — най-свещеното жертвоприношение на градските чернилки в съвременната Църква на отчаянието.

Две от момчетата вдигнаха глави и забелязаха Винсент, точно когато той излезе от прикритието си, стиснал възглавницата пред себе си като щит. По-малкото хлапе — онова, което бе избягало в събота вечерта — се накани да изкрещи нещо, но асистентът ми го удари през отворената уста. Пера се разлетяха като сняг и се разнесе мирисът на изгорялата тъкан на калъфката. По-голямото момче се завъртя и се опита да побегне на четири коака, препъвайки се по парчетата мазилка. Виисент стреля още два пъти — първият изстрел удари младежа в корема, вторият пропусна. Момчето се претъркули, стиснало вътрешностите си; гърчеше се като някакво хвърлено на сухо морско създание. Винсент здраво натисна възглавницата върху ужасената физиономия на негъра, опря пистолета в нея и стреля отново. Гърчовете спряха след последен яростен ритник.

Моят асистент вдигна револвера и се обърна към третото момче. То беше онова, едрото. Бе си останало на колене там, където си стоеше, все тъй вдигнало спринцовката към лявата си ръка, с разширени очи. На дебелото му, черно лице бе изписано извънредно близко до религиозен екстаз изражение.

Винсент пусна пистолета в джоба на якето си и със замах отвори дългия си нож. Момчето се помръдна — бавно — всяко негово движение бе преувеличено, сякаш напредваше под вода. Винсент го ритна в челото, преметна го назад и коленичи върху гърдите му. Спринцовката изтрака на мръсния под. Винсент пъхна връхчето на острието под кожата на гърлото на момчето, точно отдясно на адамовата ябълка.

И точно тогава осъзнах, че си имам проблем. Голяма част от енергията ми в този момент отиваше да сдържам Винсент. Нуждаех се от това момче, за да ми разкаже за снимката; кой я е донесъл във Филаделфия, как тези цветнокожи дрипльовци са я получили и с каква цел я използват. Но асистентът ми не можеше да задава въпроси. Смътно обмислих възможността да използвам момчето пряко, но в момента това ми се стори слабо вероятно. Възможно е да Използващ човек, който не си виждал лично — трудно, но възможно. Бях го правила няколко пъти, използвайки дресиран спътник като посредник за осъществяване на връзката. Трудностите тук бяха две: първо, беше извънредно мъчително (ако не и невъзможно) да разпитвам някого, докато го Използвам. Макар и да има проблясъци на повърхността на мисълта, особено в секундата на осъществяване на връзката, самият акт на потискане на волята на жертвата, нужен за Употребата и, води и до ефект на потискане или елиминиране на рационалния мислителен процес в играчката ти. Не бих могла да разчета по-дълбоките течения в съзнанието на дебелия негър, нито пък той — да прочете нещо в моето. Използването му би било като да покараш неудобна, но необходима кола за кратка разходка; ще ме заведе до целта ми, но няма да отговори на въпросите ми. Второ, можех да си прехвърля фокуса на Употреба върху момчето — например, за да го заведа до къщата на Ани. Но не бях убедена, че Винсент е дресиран достатъчно добре, за да го удържа да не последва тъмните си желания и да пререже гърлото на чернилката.

Дилема.

 

Накрая накарах Винсент да пази момчето и пратих Ани да се присъедини към тях. Не ми беше удобно да оставам сама — дори в Грумбълторп — но нямах особен избор. Не исках да водя пленника до която и да е от двете къщи, докато имаше шанс някой да види Винсент.

Ани подкара „Де Сото“-то и паркира малко по-нататък на улицата, като не забрави да заключи колата. Беше и трудно да се пъхне през прозореца на мазето, тъй че накарах Винсент да завлече дебелака на долния етаж и двамата разбиха ключалката на едната задна врата. В стаите на първия етаж се смрачи съвсем, когато Ани започна да задава въпросите си.

— Откъде е дошла онази снимка?

Очите на момчето се ококориха още повече и то облиза устни.

— К’ва снимка?

Винсент го удари — ниско в корема и много яко. Чернилката зина, тялото му се сгърчи. Моят асистент опря ножа си в разраненото му гърло.

— Снимката на възрастната жена. Беше в едно от момчетата, които умряха в събота — обясни меко Ани. Поради дресировката и не бе трудно да я Използвам, докато същевременно сдържам Винсент.

— А, за Вуду-дъртачката ли питаш? — изпъшка момчето. — Ама ти не си тя!

Ани се усмихна заедно с мен.

— Коя е Вуду-дъртачката?

Момчето се опита да преглътне. Изражението му беше много смешно.

— Тя е дамата, дето кара шибаното чу… абе, тоя мотльо тука, да прави к’вото прави. Тъй рече жената.

— Коя е тази жена?

— Онази със странния говор.

— И какъв и е странният говор по-точно?

— Е, ясно — момчето се задъхваше, все едно е пробягало десетина километра, — като дебелото шибано ченге. ’Се е’но тия двамата са нейде си от юга.

— И тя ли донесе снимката? Или… пълничкият офицер от полицията?

— Тя, тя. По-онзиден. Тя търсеше Вуду-дъртата. Марвин видя снимката, веднага си я спомни. Сега ’сички я търсиме!

— Та за жената на снимката. Тази… Вуду-госпожа.

— Аха — момчето започваше да увърта. Винсент го удари отстрани по слепоочието с опакото на ръката си, претъркули го, блъсна го два пъти в стената и го вдигна за скъсаната предница на ризата. Острието на ножа бе на сантиметър от окото на негъра.

— Ще си поговорим пак — каза меко Ани. — И ще’ми разкажеш всичко, което искам да знам.

Момчето стори както му бе наредено.

Накрая отпратих Винсент извън стаята, преди да Използвам снежинкото. Не беше трудно. Не можех да наподобя халтавата, пресилена походка на младежа, но нямаше и причина да го правя. По-важни бяха речевите особености — тонът, речникът, синтаксисът. Накарах го да говори пред Ани повече от час, преди да започна да го Използвам пряко. Не срещнах действителна съпротива. В началото докарвах малко трудно гласа и структурата на изреченията, но като го отпуснах и позволих част от естествения диалект на момчето да пробие на повърхността, можах да заговоря през него по начин, който — надявах се — звучеше достатъчно истински.

Ани върна двамата обратно до района на Грумбълторп, където остави Винсент и момчето — Луис — на един ъгъл. Асистентът ми изчезна за две минути и после се върна с патрони за револвера. Пратих Луис обратно в тяхната „Къмюнити Хаус“, Винсент се прибра през тунела, а Ани върна колата в гаража зад къщата и на „Куин Лейн“.

Срещата с членовете на бандата мина много добре. Веднъж-дваж усещах как изтървам за част от секундата контрола си, но го прикрих, като накарах Луис да симулира проблеми с гърлото си. Веднага познах водача на бандата — Марвин. Той беше онзи, синеокият, дето така безмилостно ме гледаше на Бъдни вечер, докато лежах в кучешките фъшкии. Предвкусвах как ще си уредим сметките с това хлапе.

Насред разговора, точно когато започвах да се чувствам уверена, млада чернокожа от тълпата зяпачи заяви:

— По моята снимка ли я позна? — и за малко да изгубя контрол над Луис. Гласът и не бе отровен от грозния, твърд северен диалет. Напомняше ми за дома. До нея, увит в абсурдно одеяло, стоеше бял мъж, чието лице ми изглеждаше много познато. Отне ми не повече от минута да осъзная, че той също навярно бе от Чарлстън. Стори ми се, че съм виждала снимката му във вечерните вестници на госпожа Ходжес, преди години… нещо за избори.

— …звучи много лесно — казваше Марвин в момента. — Ами куките? Имаше предвид полицията. От разпита на Луис знаех, че в района има цивилни полицаи. Той не можа да ме осветли по въпроса какво правят тук, макар че според мен елиминацията на петима души, пък ако ще и да са безполезни бандитчета, все ще предизвика някаква официална реакция. Неговата жаргонна думичка, грозното „куки“, с което наричаше полицията, донякъде осветли връзката. Червенобузият бял беше полицейски офицер от Чарлстън — шерифът, ако правилно бях запомнила Бях чела една статия за него преди години.

Накарах Луис да каже на Марвин:

— Хей, човече, Сич рече да те водя веднагически. Искаш ли да ги видиш, или не?

 

Макар че присъствието на тези двамата от Чарлстън и новината че по улиците в района гъмжи от цивилни полицаи, ме раздразниха доста приливът на притеснение бе балансиран от тръпката на прииждащата истинска възбуда. Това беше забавно. Чувствах се по-млада с всеки изминал час от тази игра.

Най-трудното беше да избера подходящия момент. Винсент зареди бензинови бомби в изоставените коли, точно когато Луис поведе бандитите; шерифът, чието име ми убягваше, и шестима други вече вървяха по улицата близо до един блок. Останах с Винсент, докато той тичаше да заобиколи „Къмюнити Хаус“, елиминира един член на бандата, застанал на задната веранда, и се качи на горния етаж със странната си коса.

Надявах се, че момичето ще тръгне с Луис и останалите. Щеше да ми е полезно, но много отдавна се бях научила да се оправям с реалността каквато е, а не каквато искам да бъде. Държах обаче да получа момичето живо.

На втория етаж на къщата се разигра малка схватка. Точно когато се нуждаех от вниманието си за Луис, се наложи да сдържам Винсент да не прояви прекалена жестокост. Поради това ми временно забавяне момичето успя да избяга на улицата зад къщата. Пуснах Винсент да я преследва и отново върнах вниманието си там, където Луис стоеше и се олюляваше на тротоара близо до блока.

— Какъв ти е шибаният проблем, човече? — водачът на бандата се наричаше Марвин… някой си.

— Нищо, човече — накарах Луис да каже. — Гърлото ме боли.

— Сигурен ли си, че са там? — попита онзи, който се казваше Лерой. — Не чувам нищо!

— Отзад са — уточни Луис. Белият шериф стоеше наблизо, осветен от единствената улична лампа в квартала. Доколкото можех да определя, не беше въоръжен, носеше само фотоапарат — досущ като оня, който господин Ходжес вечно влачеше със себе си и при най-малка възможност. Два влака изтрещяха над главите ни, невидими в циментовия си каньон.

— Задната врата е отворена — додаде Луис. — Хайде, ще ви покажа! Малко преди това си беше разкопчал якето. Под пуловера и грубата вълнена риза едва-едва усещах студената стомана на револвера на таксиджията. Винсент го бе презаредил в тъмната задна уличка. Марвин се поколеба.

— Не — каза накрая. — Лерой и Джаксън, той и аз влизаме — посочи с палец шерифа. — Луис, ти оставаш тука с Кал и Траут, и близнаците.

Накарах Луис да свие рамене. Шерифът ме изгледа продължително, преди да се обърне и да последва Марвин и другите двама към задния вход.

— На третия етаж са, човече! — накарах Луис да извика след тях. — Отзад!

Те изчезнаха в снежната тъмнина. Нямах много време. Част от съзнанието ми долавяше топлото сияние на печката и втренчения поглед на манекена в детската, част от мен тичаше с Винсент през тъмните улички, вслушана в тежкото задъхано дишане на нашата уморена плячка отпред, а част от вниманието ми трябваше да бъде насочено към Луис, докато тъй нареченият Калвин пристъпваше от крак на крак и рече:

— Майната му, адски студ. Да имаш нещо за дръпване, човече?

— Аха — накарах Луис да каже. — Имам тука нещо супер — той бръкна под ризата си, извади пистолета и застреля Калвин в стомаха от няма и метър разстояние. Високото момче не падна. Препъна се назад, притисна ръце към дупката в предницата на палтото си и промълви:

— Мамка му, човече!

Близнаците се спогледаха и хукнаха към „Куин Лейн“. Двайсетгодишният, на име Траут, измъкна дългоцевен револвер изпод палтото си. Луис се завъртя, прицели се и застреля снежкото в лявото око. Нямаше как да приглуша звука.

Калвин беше паднал на колене на улицата, притиснал корема си с две ръце, а на лицето му бе изписано изражението на изумен идиот. Сграбчи крака на Луис, когато се опитах да го подмина.

— Хей, Иисус да го шиба, човече, защо го направи?!

Разнесоха се три остри, сухи трясъка откъм близнаците, които тичаха към паркираните коли по „Куин Лейн“. Нещо удари Луис в горната част на лявата ръка, близо до рамото. Блокирах болката и за двама ни, но усещах нарастващото вцепенение. Той вдигна пистолета и го изпразни в посоката, откъдето бяха дошли изстрелите. Някой изпищя и се разнесе нов трясък, но стрелбата не ни засегна.

Накарах Луис да хвърли револвера, да разкъса палтото на Калвин и да извади пушката оттам. Той го прекрачи и измъкна и пистолета от юмрука на Траут. Още три изстрела се разнесоха откъм „Куин Лейн“ нещо удари Калвин със звук, с какъвто чукът за месо пада върху свинската пържола. Вярвате или не, високото момче още стискаше крака на Луис.

— О, мамка му, що бе, човече? — продължаваше да повтаря тихичко. Негрото го изблъска, пъхна дългоцевното оръжие в джоба си, вдигна рязаната пушка и се засили покрай блока. Откъм уличката не се чуха повече изстрели.

Винсент беше сгащил момичето в една изгорена къща недалеч от Джърмънтаун Авеню. Намираше се точно пред вратата и се вслушваше в препъването и сред падналите талпи и срутеното стълбище в задната част на постройката. Прозорците бяха заковани. Доколкото знаехме, нямаше друг изход освен единствената врата. Използвах пълната сила на волята си, за да накарам Винсент да пристъпи точно зад вратата и да се скрие в мрака там, да слуша, да души въздуха, да долавя слабата, сладка миризма на страха на жената и да върти острието на косата напред-назад меко… плавно.

Луис влезе през задната врата на блока, като се движеше бързичко, за да не се очертае силуетът му на фона на по-светлия вход. Онези вътре сигурно бяха чули изстрелите. Или бяха намерили телата на третия етаж.

Не се чуха изстрели, докато Луис бързо напредваше по коридора. Спря пред първата стая и надникна в нея. Нямаше осветление. Нещо помръдна по коридора в посока към главното стълбище и хлапето стреля с пушката. Откатът блъсна нагоре дясната му ръка. Той притисна късия приклад към бедрото си, за да вкара нов патрон в затвора, после се притисна към стената, втренчен в сенките.

За миг усещанията и на двамата младежи, Винсент и Луис, ми се наложиха едно върху друго; те стояха прикрити в почти еднакви позиции, наострили уши да чуят и най-лекия звук. После блесна светкавица и отекна гръм, мазилка се посипа по бузите на Луис, а ние с Винсент се дръпнахме инстинктивно, при все че накарах другото хлапе да хукне срещу отблясъка. Стреля, спря да зареди нов патрон, пак се затича…

По мръсните стълби трополяха стъпки. Някой крещеше откъм втория етаж.

Луис се притисна в подножието на стълбището, докато аз обмислях ситуацията. Спокойно можеше да бъде похарчен. Рефлексите му вече отслабваха поради шока от малкия куршум в лявото му рамо. Бих била доволна да Използвам още някой от тези в сградата, но играта ставаше твърде сложна; вече ми идваше нанагорно да държа Ани в готовност на първия етаж на Грумбълторп, Винсент скрит в изгорената къща и същевременно да поддържам Луис в движение. Исках синеокия негър. Исках го много силно. Исках също да видя шерифа отново, да го докопам колкото се може по-близо. Имах да му задавам въпроси и вероятно можех да го Използвам, след като научех отговорите.

Голяма пушка изгърмя от горната площадка и откърти къс от Лепилата. Луис се присви по-ниско. Горе бяха четирима. Марвин бе въоръжен с много голям револвер и се смя, когато там — в „Къмюнити Хаус“ — шерифът си го поиска. Лерой, брадатият, носеше рязана пушка досущ като тази, която стискаше Луис. Шерифът, според мен, беше невъоръжен. А Джаксън, по-възрастният негър, носеше само синя раница. Оставаха и близнаците, които в този момент навярно се връщаха с евтините си пистолетчета.

Луис изтича по стълбите, препъна се веднъж, пропусна едно стъпало и падна напред върху площадката на втория етаж. От пет-шест метра разстояние гръмна пушка. Нещо одра скалпа на хлапето и бузата му. Блокирах болката, но използвах опакото на ръката му да докосна бузата и лявото ухо. Ухото го нямаше. Луис изпъна пушката пред себе си и стреля по посока на проблясъка.

— Проклет да си, Боже! — изкрещя глас на чернокож, стори ми се, че беше Лерой.

От противоположната посока гръмна пушка. Куршумът прониза бедрото на Луис и заседна в перилата. Накарах го да изтича в тази посока, докато същевременно презареждаше, притиснал оръжието към гърдите си. Някой търчеше в тъмния коридор пред него, после се разнесе шум от спъване и падане. Луис спря, откри по-светлата сянка на тъмния фон и вдигна пушката. Силуетът се търкулна в черния правоъгълник на отворена врата точно когато моята марионетка стреля. На мълнията от проблясъка от изстрела мернах хлапето на име Марвин да се изтъркулва встрани, а от касата се разлетяха трески.

Луис зареди, показа пушката иззад ъгъла и натисна спусъка. Нищо. Той напомпи и стреля отново. Нищо. Накарах го да хвърли безполезното оръжие, макар че револверът изтрещя отново, куршумът го удари точно в лявата ключица и го завъртя. Той се блъсна в стената и се търколи на пода. Още докато падаше измъкна дългоцевния револвер. Развесе се още един изстрел — високо, удари стената поне метър и нещо над главата на Луис. Помогнах му да се прицели внимателно, много внимателно, точно където бе забелязал проблясъка от дулото.

Пистолетът само изщрака. Луис се затутка с предпазителя, намери ръчката и я дръпна надолу. Стреля два пъти към ъгъла и после се търкали наляво, на вцепенената си ръка, като се помъчи да се изправи на крака.

Блъсна се в някого — ударът му изкара дъха — но и жертвата му издаде приглушено пъшкане, когато заедно се стовариха върху стената. По размера на тялото познах, че това е шерифът. Вдигнах пистолета и го опрях в гърдите му.

В очите ми експлодира светлина. Луис отстъпи, а пред мен остана бляскавият образ на шерифа — изправен, опрял на хълбока си електронната светкавица на фотоапарата. Последва второ блясване; трето; Луис се опита да разсее ярките отблясъци по ретината си, а аз го накарах да се обърне към истинската опасност, с вдигнат пистолет, но вече беше твърде късно — докато се обръщахме и се прицелвахме през синята мъгла, водачът на бандата вече бе приклекнал, държеше стабилно тежкия револвер с две ръце, натискаше спусъка и стреляше, стреляше…

Не усетих болка, но почувствах удара, когато първият куршум уцели Луис в слабините, а вторият се заби в гърдите му, съпроводен от звука на чупещи се ребра. Бих го използвала и още, но третият изстрел го улучи в лицето.

Чу се силен съскащ звук и аз изгубих контакт. За пореден път изпитах онова притеснително усещане — както винаги, когато изживявах смъртта на някого, когото Използвах… все едно да ти затворят телефона насред думата.

Починах си малко. Печката съскаше тихо, а манекенът-момченце се взираше в нищото — очите сияеха от надраното лице на куклата — и сега вече шепотите в детската бяха станали ясно различими. Мелани, викаха ме те, Мелани, е опасност си. Чуй ни.

Слушах ги, макар и да насочих вниманието си към Винсент.

Шумовете в задната част на вмирисаната на огън къща бяха стихнали. Момичето нямаше къде да иде.

Почувствах адреналиновия прилив през могъщото тяло на Винсент, докато той стоеше, въртеше балансираната смърт на косата и бавно и тихо напредваше към нея през мрака.

29
Джърмънтаун,
понеделник, 29-и декември 1980

Оперираха Саул Ласки в понеделник следобед. Беше в безсъзнание около двайсетина минути и още час след това му се виеше свят. Когато започна да осъзнава къде се намира — същата малка килия, където бе затворен от неделя сутрин — махна внимателно превръзката и огледа разреза.

Бяха отворили месестата част от долната страна на ръката му, под лакътя, на седем сантиметра от избелялата татуировка с номера от концентрационния лагер. Операцията беше компетентно извършена и шевовете — внимателно положени. При все постоперативното раздразнение и подуване, Саул успя да напипа и бучка, каквато преди не бе имал. Под големия мускул на мишницата му бяха пъхнали предмет с размера на малка монета. Саул нагласи превръзката и полегна, за да обмисли положението.

Имаше предостатъчно време за мислене. За него бе голяма изненада, че не го освободиха и не го използваха за някакви цели още в неделя сутрин. Беше сигурен, че имат основателна причина да го доведат във Филаделфия.

Хеликоптерът бе кацнал в отдалечен район на голямото летище И Саул — с превръзка на очите — бе прехвърлен в лимузина. По спиранията и тръгванията, както и по приглушените звуци той можа да определи, че преминават през натоварени чаоти от града. Веднъж чу потракването на метала на мост под гумите.

Бяха се друсали през доста неравен район, преди да спрат. Ако не бяха Шумовете на града — далечни сирени, викове, тракането на пътнически влак, който набира скорост — Саул би си помислил, че се намират някъде в провинцията, Значи не бяха в провинцията, а на открит, кален, изоставен парцел в средата на град. Празен парцел? Строеж? Паркова площ? Бяха го качили три стъпала нагоре, преди да го прекарат през невидима за него врата, после прекосиха тесен коридор и завиха надясно. Два пъти се блъсна в стена и по структурата и на опип, както и по екота в тясната стая, стигна до извода, че най-вероятно се намира в камионетка или каравана.

Килията беше по-неудобна и по-малко впечатляваща от тази във Вашингтон. Имаше нар, химическа тоалетна и малка вентилационна решетка — оттам от време на време се носеха приглушени гласове и смях. Саул бе готов да убие за книга. Струваше му се странно как човешкият организъм привиква към почти всякакви условия, но продължава да копнее за дребни удоволствия — той никога не бе прекарвал и един ден без четиво под ръка. Спомни си — още в гетото в Лодз — как баща му бе поел задачата да направи списък на наличите книги и да организира един вид библиотека. Понякога онези, които заминаваха в лагерите, взимаха книгите със себе си и бащата на Саул с въздишка задраскваше заглавието от списъка, но обикновено уморените мъже и жените с печални очи връщаха книгите като разделителят дори си стоеше между страниците. „Ще я дочетете, когато се върнете“ — казваше бащата на Саул и хората кимаха.

Два-три пъти Колбън идваше, за да проведе формален разпит, но Саул усещаше, че онзи отсреща е изгубил интерес. Също като него, и агентът изгаряше от нетърпение. Всички каравани в комплекса чакаха нещо важно. Саул го усещаше. Какво обаче очакваха тъй трескаво?

Той използваше това свободно време за размисли. Мислеше си за Полковника, за Мелани Фулър, за Колбън, Барент и неизвестните други. От години бе действал, изхождайки от основно и фатално предположение, което се бе оказало недомислица. Беше сметнал, че може да разбере психологията на такова зло и че може да го излекува. Сега осъзнаваше, че е търсил Полковника не само заради собствените си мъгляви лични причини, но и поради същото настоятелно научно любопитство, с което един имунолог от Центъра за заразни болести ще се опитва да проследи и изолира нов летален вирус. Беше интересно. Интелектуално стимулиращо. Намери го, разбери го, излекувай го…

Но за този чумен бацил нямаше как да се създадат антитела.

Саул отдавна се интересуваше от изследванията и теориите на Лоурънс Колберг, посветил живота си на изучаване на етическото и морално развитие. За всеки психиатър, запознат задълбочено със следвоенната теория на психотерапията, предположенията на Колберг изглеждаха почти детински опростени, но, легнал в килията си и вслушан в шепота на вентилацията, Саул осъзна, че в настоящата ситуация теорията за моралното развитие играе наистина важна роля.

Колберг описваше седем нива на морално развитие — предполагаше се, че са въведени от различни култури, на различно време и място. Ниво Едно беше tabula rasa^[13] — без разбиране за добро и зло, всички действия се регулират от нуждите и желанията, извършват се само поради негативни стимули.

Класическа основа удоволствие-болка като база за етични преценки. На ниво Две хората реагираха на „правилно и грешно“ като приемаха ръководството на властта. Големият човек знае най-добре. На ниво Три личността се фиксираше от правилата. „Следвам заповедите“, Етиката на ниво Четири се диктуваше от мнозинството. На ниво Пет личността посвещаваше своя живот на създаването и защитата на закони, които най-добре да служат на общото добруване, като защитаваше законните права дори и на онези, чиито гледни точки личността на ниво Пет не можеше да приеме. Хората от това ниво ставаха превъзходни адвокати. В Ню Йорк Саул също познаваше мнозина от Пето. Ниво Шест даваше възможност да се надскочи законовата фиксация на ниво Пет и човек да се съсредоточи върху общото добруване и по-висшите етични формулировки, извън националните, културните и обществените граници. Ниво Седем реагираше само на универсалните принципи. Ниво Седем бе представено от появяващите се от време на време Исусовци, Грантове и Буди.

Колберг не беше идеолог — Саул го бе срещал няколко пъти и харесваше момчешкото му чувство за хумор. Изследователят се наслаждаваше да посочва прости парадокси, които възникваха в резултат от неговата собствена йерархия на моралното развитие. Америка, бе казал Колберг на един коктейл в Хънтър Колидж, е нация на ниво Пет, основана и подкрепена от най-изумителния набор практически Шестици в историята на коя да е нация, и населена главно от представители на нива Четири и Три. Наблягаше на това, че решенията ден за ден често са взети под нашето най-високо ниво на морално развитие, но никога не преминаваме над нивото си на развитие. Колберг с тъга предсказваше неизбежното потъпкване на ученията на всички от ниво Седем. Христос бе предал наследството си на Павел — ниво Три. Буда бе представен от поколения жреци, които не бяха способни да се издигнат над ниво Шест и рядко достигаха дори и него.

Но в едно Колберг никога не търсеше шеги — ставаше дума за последното му проучване. Той бе открил — в началото, с изумление и скептицизъм, преминали постепенно в мрачно осъзнаване и шок — че има и ниво Нула. Че съществуват човешки същества, които нямат никакви морални ограничения; тези хора не реагираха дори на стимулите удоволствие/болка… ако изобщо биха могли да бъдат наречени „хора“.

Един екземпляр от ниво Нула спокойно би могъл да стъпче свой съгражданин на улицата, да го убие, защото така му е хрумнало, и да си продължи без ни най-малко чувство за вина; и дори няма да се сети за това по-късно. Ниво Нула не иска да го хванат и накажат, но не основава действията си на избягването на наказанието. Нито пък става дума за простия случай на извличане на удоволствие от забраненото престъпно деяние — удоволствие, което да надмогне страха от наказанието. Хората на нулево ниво не отличаваха престъпните действия от ежедневните; те бяха морално слепи. Стотици изследователи тестваха хипотезата на Колберг, но данните изглеждаха ясни, а заключенията — убедителни. По всяко дадено време, във всяка една култура, поне един или два процента от населението бяха на етап Нула на човешкото морално развитие.

 

Дойдоха да вземат Саул в понеделник следобед. Колбън и Хейнс го държаха, а третият присъстващ го инжектира. Той изгуби съзнание за три минути. Когато се събуди по-късно, с главоболие и изтръпнала лява ръка, някой бе поставил нещо в плътта му.

Саул разгледа разреза, сви рамене и се излегна да мисли.

 

Беше по някое време във вторник, той не бе сигурен за точния момент, когато най-сетне го пуснаха. Хейнс му сложи превръзка на очите, докато Колбън говореше.

— Ще те освободим. Не бива да се отдалечаваш на повече от шест пресечки от мястото, където те пуснем. Не бива да използваш телефон. Някой ще се свърже с теб по-късно, за да ти каже какво да правиш оттук нататък. Не говори с никой, ако не те заговори пръв. Ако нарушиш някое от тези правила, ще се отрази тежко на племенника ти Аарон, на Дебора и децата. Разбираш ли това?

— Да.

Заведоха го до лимузината. Пътуването траеше по-малко от пет минути. Колбън свали превръзката от очите на Саул и го избута през отворената врата.

Така той застана на тротоара и глупаво примигна на мътната следобедна светлика. Твърде късно се сети да погледне номера на отдалечаващата се лимузина. Отстъпи назад, блъсна се в една негърка, помъкнала пазарска чанта, извини се и не можа да сдържи усмивката си. Тръгна по тесния тротоар, като се взираше във всяка подробност на градската улица — беше застлана не с паваж, а с плочник, Боже мили! — в магазинчената, в сивите облаци… във вестника, който вятърът бе залепил за меднозелен уличен стълб. Саул вървеше бързо, пренебрегвайки болката в лявата си ръка, пресече на червено и махна небрежно на проклинащия тролейбусен шофьор. Беше СВОБОДЕН.

Саул знаеше, че това е илюзия. Без съмнение някои от хората, които подминаваше на улицата, следяха него, вървяха по петите му. В част от преминаващите край него коли и микробуси сигурно се возеха мрачни мъже в тъмни костюми, които шепнеха в радиостанциите си. Издутината на ръката му най-вероятно съдържаше радиопредавател или експлодиращо устройство — или комбинация от двете. Но това просто нямаше значение.

Джобовете на Саул бяха празни, тъй че той се приближи до първия човек, когото видя — едър чернокож с износен червен макинтош^[14] и го помоли за четвъртък.

Чернокожият зяпна странното брадясало видение, вдигна масивната си ръка и избута Саул встрани, след което поклати глава и му връчи петдоларова банкнота.

— Намери помощ, братко — изръмжа чернокожият гигант.

Саул влезе в едно ъглово кафене, развали петте долара и използва телефона във фоайето, за да се обади в израелското посолство във Вашингтон. Те не можеха да го свържат нито с Аарон Ешкол, нито с Леви Кол. Саул назова името си. Рецепционистката не изпъшка на глас, но продължи със съвсем различен тон:

— А, доктор Ласки! Ако задържите за минута, сигурна съм, че господин Коен ще иска да говори с вас.

— Обаждам се от уличен телефон във Филаделфия, Пенсилвания — каза Саул. Даде и номера. — Нямам монети, можете ли вие да ми звъннете, за да държим линията отворена?

— Разбира се — отвърна рецепционистката в израелското посолство.

Саул затвори. Телефонът звънна, слушалката избръмча, той я вдигна — и линията прекъсна. Пристъпи към втория телефон, опита се да проведе разговор за сметка на посолството и чу как и втората телефонна линия заглъхва.

Тогава се върна на тротоара и тръгна да се шляе безцелно. Моди и семейството му бяха мъртви. Саул го знаеше — шесто чувство — но сега вече беше убеден. Вече не можеха да му сторят почти нищо. Той спря, огледа се и се опита да забележи агентите, които го следяха. Видя неколцина бели, но това не значеше нищо; напоследък ФБР имаше и чернокожи служители.

Красив чернокож в скъпо палто от камилска вълна пресече улицата и приближи до Саул. Мъжът беше як, с масивни кости, широка усмивка и големи огледални очила. Носеше скъпо кожено куфарче. Ухили се, сякаш познаваше Ласки, спря и свали ръкавицата си от еленова кожа, преди да му подаде ръка. Психиатърът я стисна.

— Добре дошла, моя малка пешке — каза мъжът на идеален полски. — Време е да влезеш в играта ни!

 

— Ти си Полковника! — стомахът на Саул се върза на възел, който сякаш заседна дълбоко в слабините му. Тръсна глава и усещането затихна донякъде.

Чернокожият се усмихна и заговори на немски.

— Полковник. Почетна титла, а и не съм я чувал от много време — спря пред закусвалня „Хорн и Хардарт“ и махна с ръка. — Гладен ли си?

— Ти уби Франсис!

Мъжът отсъстващо потри бузата си.

— Франсис? Боя се, че не си… а, да! Младият детектив. Ами… — усмихна се и поклати глава. — Ела, поканвам ни на късен обяд!

— Знаеш, че ни гледат — напомни му Саул.

— Разбира се. И ние също ги гледаме. С изключение на отделни случаи, следенето е доста безполезна дейност — той задържа вратата за госта си. — След вас — добави на английски.

 

— Казвам се Янсен Лухар — представи се чернокожият, когато се настаниха на една от масите в почти празната закусвалня. Поръча чийзбургер, лучени пръстенчета и ванилов шейк. Саул предпочете да вземе само чаша кафе.

— Ти се казваш Вилхелм фон Борхерт — възрази на представянето Ласки. — Ако Янсен Лухар изобщо съществува, то личността му е разрушена много отдавна.

Негърът отсечено махна с ръка и си свали очилата.

— Въпрос на семантика в момента. Наслаждаваш ли се на играта?

— Не. Аарон Ешкол мъртъв ли е?

— Племенникът ти? Да, боя се, че е.

— А семейството му?

— Също са в гроба. Саул си пое дълбоко дъх.

— Как?…

— Доколкото мога да вярвам на информаторите си, твоят господин Колбън прати любимеца си Хейнс и неколцина други в дома на племенника ти. Последва пожар, но мисля, че нещастното семейство е предало богу дух, преди да пламнат първите искри.

— Хейнс!

Янсен Лухар смукна глътка шейк през дългата си сламка. Отхапа голямо парче от чийзбургера, деликатно попи устни и се усмихна.

— Играете шах, докторе.

Това не беше въпрос. Лухар предложи на Саул лучено пръстенче. Ласки го зяпна недоумяващо. Негърът преглътна и добави:

— Ако имате някакъв подход към играта, докторе, сигурно оценявате онова, което става в момента.

— Това ли е то за теб? Игра?

— Разбира се. Ако го гледаш от друга гледна точка, това ще означава да приемаш живота и себе си твърде на сериозно!

— Ще те намеря и ще те убия — обеща Саул тихо.

Янсен Лухар кимна и отхапа нова хапка от чийзбургера си.

— Ако се срещнем лично, със сигурност ще опиташ! В момента дори нямаш избор и право на мнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че настоящият президент на тъй евфемистично наречения Островен клуб, господин на име Арнолд К. Барент, те е дресиран да изпълниш тази единствена задача — да убиеш един филмов продуцент, когото светът вече смята за мъртъв.

Саул отпи от студеното кафе, за да прикрие объркването си.

— Барент не ми е правил нищо!

— О, разбира се, че е — възрази Лухар. — Не би имал друга причина да се вижда на четири очи с теб. Колко време, според теб, продължи разговорът ти с него?

— Няколко минути — прецени Саул.

— Няколко часа, най-вероятно. Дресировката вероятно има двояка цел: да ме убиеш при първа среща и да е сигурно, че никога не би представлявал заплаха за господин Барент.

— Какво искаш да кажеш?

Лухар довърши последното от лучените си пръстенчета.

— Опитай следната проста игра. Представи си господин Барент и после си представи, че го нападаш.

Саул се намръщи, но опита. Беше много трудно. Когато си спомни какъв беше Барент последния път — отпуснат, загорял, седнал на балкона на кораба и загледан към морето — остана изумен да открие какво чувство за привързаност, радост и вярност се събужда в него. Насили се да си представи, че наранява Барент, замахва с юмрук към онова изящно, хубаво лице…

Саул се присви при внезапния пристъп на болка и гадене. Зина, на ръба на повръщането. Студена пот изби по челото и бузите му. Посегна към чашата с вода и конвулсивно отпи, старателно отклони мислите си в друга посока и полека развърза болезнения възел в корема си.

— Интересно, а? — попита Лухар. — Ето в това е най-голямата сила на господин Барент. Никой, който се е видял с него, не би пожелал да го нарани. Да служиш нему е източник на удоволствие за изключително много хора.

Саул допи водата си и използва салфетката да избърше потта от челото си.

— Защо се биеш с него?

— Да се бия ли? Не, скъпа ми пешчице. Не се бия с него, ние играем заедно… — Лухар се огледа. — Засега няма начин да сложат наблизо микрофони, с които да уловят разговора ни, но след минута отвън ще паркира микробус и уединението ни ще бъде нарушено. Време ни е да се поразходим!

— А ако не дойда с теб? Янсен Лухар сви рамене.

— След няколко часа играта ще стане наистина интересна. За теб също има отредена роля. Ако желаеш да сториш нещо за хората, които са ликвидирали племенника ти и семейството му, да дойдеш с мен ще е полезно за целите ти. Предлагам ти освобождение… поне от тяхната власт!

— Но не и от теб?

— Не и от теб самия, скъпа пешко! Хайде, хайде, време е да вземеш решение.

— Ще те убия някой ден — обеща Саул.

Лухар се ухили и си сложи ръкавиците и очилата.

— Ja, ja. Идваш ли?

Психиатърът се изправи и погледна през прозореца. До тротоара тъкмо паркираше зелен микробус. Психиатърът последва Янсен Лухар на открито.

 

Уличките встрани от Джърмънтаун Авеню бяха тесни и западаха прогресивно. Навремето високите грозни сгради може и да са представлявали прекрасни къщи — донякъде напомняха на Саул за тесните къщи в Амстердам. Но сега се бяха превърнали в приют за мизерстващи жители. Малките магазинчета и офиси навремето сигурно са били ядрото на истинско общество — малки деликатесни щандове, бакалийки, семейни обущарници, дребни занаятчийници. Сега рекламираха само мъртвите мухи по витрините си. Някои бяха станали апартаментчета с нисък наем; мрачно тригодишно момченце стоеше на една от витрините и притискаше бузката и мръсните си пръстчета към стъклото.

— Какво искаше да кажеш, когато спомена, че „играете“ с Барент? — попита Саул. Погледна през рамо, но не забеляза зеления микробус. Нямаше значение — и без това беше сигурен, че все още са под наблюдение. Тръгна само защото искаше да намери Полковника.

— Играем шах — обясни Лухар. Той извърна глава и Саул видя собственото си отражение в тъмните му очила.

— И залозите са нашите животи? — подпита го психиатърът. Отчаяно се опитваше да измисли някакъв начин да накара Полковника да разкрие скривалището си.

Лухар се засмя и оголи големите си, бели зъби.

— Не, не, малка ми пешке — каза на немски. — Животът ви не значи нищо. Залозите не са по-малки от това кой да пише правилата на Играта.

— Играта? — повтори Саул. Бяха завили по друга странична улица. Не се виждаха други хора, освен две дебели негърки, които тъкмо излизаха от пералнята в края на улицата.

— Сигурно си чувал за Островния клуб и ежегодните му игри? — допусна Полковника. — Хер Барент и останалите страхливци от глутницата се бояха да ме допуснат в играта. Те знаят, че ще искам по-отворена игра. Такава, която да е достойна за расата на Ubernemschen.

— Не получи ли достатъчно по време на войната? Лухар отново се ухили.

— Искаш да ме провокираш — каза той меко. — Глупава цел! Спряха пред входа на неописуемо грозна сграда, вдигната от блокчета сгурия близо до пералнята.

— Отговорът е „не“ — додаде немецът чрез марионетката си. — Не ми стига войната. Островният клуб мисли, че има някакво право на власт, само защото влияе… на лидери, нации, икономики. Влияе! — Лухар плю на тротоара. — Когато аз определя правилата на играта, ще видят какво може да направи истинската власт. Светът е парче гнило, пълно с червеи месо, пешке. Ще го изчистим с огън. Ще им покажа как може да се играе с армии, а не с техните жалки дребни сурогати! Ще им покажа какво е градове да умират при загубата на една фигура, цели раси да падат в плен и да се използват за проекти по желание на Потребителя. И ще им покажа какво означава да се играе тази игра в световен мащаб. Всички умираме, пешке, така е — но това значи само, че късогледият хер Барент не вижда, че няма причини светът да ни надживява!

Саул спря на тротоара с отворена уста. Студеният вятър дърпаше палтото му и кожата му бе настръхнала… но не от него.

— Пристигнахме — заяви Лухар и извади връзка ключове, за да отвори вратата на безличната сграда пред тях. Пристъпи в мрака и махна на психиатъра. — Идваш ли, пешке?

Саул преглътна.

— Ти си по-луд, отколкото съм си представял — прошепна. Лухар кимна.

— Може би — каза тихо. — Но ако дойдеш с мен, ще имаш възможност да продължиш играта. Не голямата игра, за съжаление! В нея няма място за теб. Но неизбежната ти жертва ще позволи на тази партия да бъде играна. Ако дойдеш с мен сега… по своя собствена воля… ще премахнем онези ограничения, които хер Барент е напъхал в главата ти, така че ще можеш да продължиш да ми служиш като вярна пешка.

Саул стоеше на студа, стиснал юмруци; усещаше болка там, където в лявата му ръка бе поставен хирургическият имплант. Пристъпи в мрака.

Лухар се ухили и заключи вратата зад тях. Ласки примигна на слабата светлина. Първият етаж бе празен, като се изключат дебелия пласт прах и купищата празни щайги, разпръснати по огромния под на склада. Към балкона водеше дървено стълбище. Лухар го посочи и Саул тръгна по стъпалата.

— Мили Боже! — рече. На балкона имаше маса и четири стола, смътно осветени от промъкващите се през прашасалата капандура лъчи. Два голи трупа заемаха два от столовете.

Саул пристъпи по-близо и огледа телата. Бяха студени и застинали в гърча на ригор мортис. Единият беше чернокож, приблизително с телосложението и теглото на Лухар. Очите му бяха отворени и глазирани от смъртта. Другият труп беше на бял, няколко години по-възрастен от Саул, брадат и оплешивяващ. Устата му висеше отворена. Бузите и носът му бяха прошарени с мрежа спукани капиляри — намек за напреднал алкохолизъм.

Саул проследи как Лухар сваля скъпото си палто от камилска вълна.

— Нашите Doppelangangers^[15]? — полюбопитства.

— Разбира се — отвърна Полковника чрез негъра. — Вече премахнах повечето бариери, които хер Барент бе поставил в съзнанието ти. Готова ли си да продължиш, пешке?

— Да — отвърна Саул. Наум си каза: „Ще продължа да търся начин да те убия?“

— Много добре — похвали го Лухар и погледна часовника си. — Разполагаме с около тридейсет минути, преди господин Колбън да реши, че трябва да се присъедини към нас. Ще се наложи да ни стигнат — постави куфарчето си на масата до лявата ръка на чернокожия труп. Когато го отвори, Саул видя, че е пълно със същия пластичен експлозив, какъвто носеше и Харингтън.

— Ще имаме ли достатъчно време за това? — попита психиатърът.

— Подготовка. Тази сграда има немаркиран таен проход, който я свързва с мазето в съседство. Съседното мазе пък има достъп до малък участък от старата резервна клоака на града. Ще ни изведе само на една пресечка оттук, но все пак извън района на преките щети. Мен ще ме чака кола. Ти си добре дошъл, ако искаш!

— Толкова проклет умник си, че ми се повръща — обади се Саул. — Няма да стане!

— О? — Лухар вдигна тежките си вежди.

Саул си свали палтото и нави ръкава на ризата си. На превръзката имаше малко жълтеникаво петно от мазилото, което бяха използвали.

— Сложиха ми нещо вчера. Предполагам, че е радиопредавател.

— Естествено, че е — отвърна Лухар. От куфарчето той извади пакет, увит в зелен плат, и го разопакова. Вътре имаше бутилка йод и хирургически инструменти, които заблестяха на светлината от капандурата. — Процедурата не би трябвало да отнеме повече от двайсет минути, а?

Саул вдигна един запечатан в стерилна опаковка скалпел.

— И ти ще имаш честта, предполагам?

— Ако настояваш — отвърна Лухар. — Но се налага да спомена, че никога не съм преминавал медицинско обучение!

— Значи аз ще имам удоволствието — констатира психиатърът. Надникна в куфарчето и отново вдигна очи. — Няма спринцовки? Никакви местни упойки?

Огледалните очила на Янсен Лухар отразяваха стаята. На масивното му лице липсваше дори намек за изражение.

— За нещастие, не разполагам с такива. Колко високо цениш свободата си, доктор Ласки?

— Ти си луд, хер полковник — заяви психиатърът. Седна на масата, разположи инструментите и придърпа по-близо бутилката йод.

Лухар извади тренировъчен сак изпод масата.

— Първо да се преоблечем — предложи. — В случай че след това не се чувстваш добре.

Когато труповете получиха техните дрехи и Саул обу малко торбестите панталони, черен пуловер с обло деколте и тежки обувки, които му бяха с половин номер малки, Лухар отбеляза:

— Остават около осемнайсет минути, докторе!

— Седни — нареди му Саул. — Ще ти обясня какво точно да направиш ако припадна — придърпа опакованите игла и превръзки от торбата. — Ще трябва сам да затвориш раната.

— Както кажеш, докторе!

Той поклати глава, вдигна очи към капандурата за миг, после отново ги сведе и с едно уверено движение на скалпела направи първоначалния разрез.

 

Саул не припадна. Изпищя два пъти и точно след като частите на предавателя бяха извадени от мускулните влакна, се наведе напред и повърна. Лухар затвори раната с груби шевове и леки превръзки, уви марлята и бинта около тях и навлече върху полуприпадналия психиатър торбестото палто.

— С пет минути изоставаме от плана — изсъска в ухото му. — Побързай!

В привидно циментирания като цяла плоча под имаше тайна врата, скрита под дървени трупи в далечния ъгъл. Докато Лухар я дърпаше, Саул долови рева на хеликоптер и далечно трополене.

— Мърдай! — изсъска едрият мъж в тясната мрачина. Психиатърът се опита да пълзи, изпищя, когато ръката му пламна от болка и падна напред. Над тях зловеща експлозия разтърси земята и посипа по лицето и косата му прах и паяжини.

— Мърдай! — изсъска отново Лухар и избута Саул пред себе си. Хлабави циментови тухли. Негърът ги изрита от пътя си, дръпна жертвата си, за да я изправи на крака в тъмното мазе, вмирисано на плесен и стари вестници. Продължи да го дърпа, за да го приведе в движение. Пропъхнаха се между една решетка и тухли и после отново запълзяха, ръцете и коленете на Саул се потопиха в ледена вода, докосваха хлъзгави, мазни неща в мрака. Ласки се постара да щади лявата си ръка и да пълзи на три крака. Два пъти се подхлъзна и си удари лявото рамо. Палтото му подгизна. Лухар се разсмя и го бутна изотзад. Психиатърът затвори очи и се замисли за Собибор, крещящите хора и тишината в Гората на бухалите.

Накрая вече можеха да се изправят. Лухар водеше около стотина крачки, зави надясно по тесен проход и спря под една решетка. Силните му ръце се напрегнаха да повдигнат желязната дантела. Саул присви очи срещу сивата светлина — стараеше се да укротява гаденето си и плъзна ръка в джоба на палтото си. Докосна успокоително студената дръжка на скалпела, който беше отмъкнал, докато негърът правеше последните настройки на часовниковия механизъм в куфарчето.

— А-а, така! — изпъшка Лухар и избута настрани решетката. И двете му ръце бяха още вдигнати. Якето му висеше отворено, под тънкия плат на блузата прозираха коремът и гърдите му. Саул се стегна и замахна със скалпела, като пресметна, че с острието трябва да улучи някъде под плешките на мъжа срещу себе си.

Лявата ръка на Янсен Лухар се стовари светкавично, масивната длан се сви върху рамото на психиатъра и острието спря на пет-шест сантиметра от стернума на негъра.

— Ц-ц-ц — отбеляза Лухар. С дясната си ръка сграбчи кървящата лява на жертвата, която зина и падна на колене, а пред замъглените му очи заплуваха червени кръгове. Негърът нежно измъкна скалпела от омекналите му пръсти.

— Лошо, лошо, mein kleiner Jude! — прошепна той. — Auf Wiedersehn! Светлината угасна за миг и Лухар изчезна. Саул коленичи в мрака, потопи чело във водата и го опря в студения камък за минута-две, борейки се да остане в съзнание. „Защо? — помисли си. — Защо да оставам буден? Я да поспя!“

„Млъквай!“ — изръмжа сам на себе си.

След цяла вечност се изправи, вдигна здравата си ръка към отвора отгоре и се опита да се измъкне навън. Бяха му нужни пет опита и джинсите му съвсем подгизнаха от падането, но накрая успя да си проправи път към слънчевата светлина.

Изходът на резервната канализация се намираше зад метален контейнер за боклук, на десетина метра навътре в тясна алея. Той не позна улицата, на която изпълзя. По склона на стръмен хълм се точеха плътно наблъскани къщи.

Саул успя да измине към половин пресечка, преди световъртежът да го победи. Спря и стисна лявата си ръка. Раната се беше отворила. Кръвта се просмукваше през дебелото му яке, стичаше се по ръкава и боядисваше цялата лява страна на палтото му. Той погледна откъде бе дошъл и се засмя, като видя следа от червени капчици. Стисна ръката си и се насочи към плексигласовата витрина на изоставен магазин. Тротоарът се надигаше и спадаше като палубата на малка лодка в бурно море.

Започваше да се мръква. Снежинки сияеха пред далечна улична лампа — танцуващи светулки. Едър тъмен силует се спускаше по билото на хълма. Крачеше по тротоара, на който стоеше и Саул. Той отстъпи назад към входа на магазина, плъзна се по грубата стена, присви колене и с все сили се постара да остане невидим — като всеки пияница, търсил някога подобно укритие.

Точно когато човекът бавно премина покрай него, Саул усети и нещо друго да се къса в мускулите на лявата му ръка. Сграбчи я с дясната и стисна зъби толкова силно, че чу ясно скърцането им. Човекът премина, понесъл нещо тежко и метално в дясната си ръка.

Саул усещаше как мракът го обгръща, още докато стъпките спираха на няколко метра надолу по хълма и после бавно се връщаха. Психиатърът се претъркули наляво. Почти не усети как главата му се удря в пода. Лявата му ръка гореше. Чувстваше единствено плискащата по китката и пръстите му кръв.

В очите му светна фенерче. Едрият се наведе над него, закривайки улицата и света. Саул стисна десния си юмрук и се пребори да изплува над вихрещия се водовъртеж на безсъзнанието. Тежка ръка се стовари на дясното му рамо.

— Мили Божке! — рече ленив, познат глас. — Саул, това ти ли си?

Ласки кимна и усети как главата му продължава движението напред, брадичката му се опира на гърдите, очите му се затварят… Топлият глас продължаваше да говори неща, които той не разбираше, и силните ръце на шериф Боби Джо Джентри го вдигнаха и притиснаха с лекота, сякаш е спящо дете.

30
Джърмънтаун,
вторник, 10-и декември 1980

Джентри се чудеше дали не откача. Докато бързаше обратно към „Дъмюнити Хаус“, му се искаше Саул да е в съзнание, за да си поговорят. Струваше му се, че светът се е превърнал в параноичен кошмар, където причинно-следствените връзки напълно са се разпаднали.

Близнакът на име Джей Би извика Джентри, когато той беше на половин пресечка от къщата. Шерифът се втренчи в дулото на зловещия му пистолет и отряза:

— Я ме пусни. Марвин знае, че се връщам!

— Аха, ама не знае, че носиш вкъщи некъв умрял бял боклук наедно с тебе си.

— Не е умрял и може би ще ни е от полза. Обаче ако умре, ще се погрижа Марвин да узнае, че ти си отговорен за това. Сега ме пусни!

Близнакът се поколеба.

— Я се шибай, ченге! — рече накрая, но отстъпи.

Джентри трябваше да мине през още три поста, преди да стигне до къщата. Марвин бе разширил защитния си периметър до почти сто метра във всички посоки. Всяка непозната кола в района щеше да бъде обстреляна незабавно, ако не се разкара. Зеленият микробус с двамата бели отпред и Бог знае още колцина отзад прекара трийсет секунди в размисъл над ултиматума на Лерой, преди да се изнесе с висока скорост. Вероятно да вземат решение доста им помогна малката бутилчица с безоловен „Шел“, която хлапето държеше в дясната си ръка.

Понеделник вечер бе като прелюдия към кошмар.

Марвин и останалите се върнаха в „Къмюнити Хаус“ по задните улички и задните дворове, Лерой кървеше от поне дузина дупки от сачми, всички те — с изключение на Марвин — бяха кажи-речи в истерия след огнестрелната битка в тъмния блок, Бяха примъкнали телата на Калвин и Траут в сградата и водачът възнамеряваше да прати обратно Джаксън и Тейлър с бордовия пикап иа Бил Уудс, но хаоса, който завариха, отложи това с часове. По времето, когато успяха да експедират камиона — малко преди изгрев — петте тела бяха изчезнали, а на втория и третия етаж имаше само анонимни локви кръв. На местопрестъплението нямаше в следа от властите.

„Къмюнити Хаус“ тънеше в хаос, когато се върнаха. Стреляше се по всяка сянка. Някой бе загасил огъня в изоставените коли, но димът още висеше над блока като облак на смъртта.

— Тука беше, човече, шибаното чудовище, човече, тука, направо в къщата, влязъл, абе, посякъл Уудс и удари Кара много лошо, човече, и Раджи май го видял да гони фото-пичката през двора, човече, и… — бърбореше Тейлър, когато те пристигнаха.

— Къде е Кара! — ревна Марвин. За пръв път Джентри го чуваше да повишава глас.

Кара била горе, обясни Тейлър, на матрака зад завесата, много зле била ударена. Джентри ги последва на горния етаж. Повечето от членовете на бандата се взираха в обезглавеното тяло на Уудс на масата за билярд, но Марвин и Джаксън се насочиха право към проснатата в безсъзнание Кара, над която кудкудякаха четири други момичета.

— Не изглежда добре — отсече Джаксън. Прекрасното лице на момичето бе почти неразпознаваемо, челото бе гротескно подуто, а очите бяха потъмнели от събралата се кръв. — Трябва да я закараме в болница. Пулсът и кръвното налягане са спаднали!

— Хей, човече! — възрази Лерой, като показа дясната си ръка и крака, покрити с кървави петна. — Ранен съм. Я нека до’да с тебе и д’ма опраят…

— Оставаш тук! — отряза Марвин, — Събери тия задници на едно място. Някой да не приближава повече от половин пресечка, схвана ли? Кажи на Шърман и Едуардо да си дигнат задниците до Догтаун и да кажат на Мани. Искаме войниците, дето ни ги обеща миналата зима, когато му помогнахме с оная работа с Пасториъс. Искаме ги сега. Кажи на Скуиз, че искаме синките фъстъци и помощници на улицата — веднага. Искам да зная къде е шибаната Вуду-чанта!

Докато той продължаваше да раздава заповеди и докато Джаксън колебливо пренесе Кара долу, Джентри дръпна Тейлър настрани.

— Къде е Натали?

Младежът поклати глава и после изпъшка, щом Джентри стисна здраво бицепса му.

— Мамка му, човече! Шибаното чудовище я гони. Раджи ги видял да пресичат двора, между сградите, човече. Тъмно беше. Тръгнахме след него, нищо се не види!

— Кога беше това? — Джентри го стисна още по-здраво.

— Хей, мамка му. Двайсе’ минути. Мож’са двайспет. Шерифът бързо слезе долу и хвана Марвин, преди да е потеглил. — Искам си пистолета!

Водачът на бандата го стрелна със светлосините си очи, студени като морски лед.

— Оня кучи син гони Натали и аз тръгвам след тях. Дай ми рюгера! — Джентри протегна длан.

Лерой плъзна пушката си в дясната ръка. Дулото помръдна към шерифа, щом той погледна Марвин за разрешение.

Водачът обаче извади тежкия рюгер и го връчи на Джентри.

— Убий го, човече!

— Аха — шерифът се качи горе, изрови резервната кутия с муниции и презареди. Мощните патрони „Магнум“ влизаха плавно и солидно при натиска на Джентри. Той осъзна, че ръката му трепери. Наведе се напред и вдиша дълбоко няколко пъти, докато спре треперенето. После слезе долу да си намери фенерче и излезе в нощта.

 

Саул Ласки се върна в съзнание точно когато Джаксън оглеждаше раната.

— Някой май е поработил по тебе с отварачка за консерви! — каза бившият санитар. — Покажи ми другата си ръка. Смятам да ти бия ампула морфин, докато се потрудя върху това.

Саул отпусна глава върху матрака. Лицето и устните му бяха побелели под черните мустачки.

— Благодаря!

— Няма за к’во. Ще ми платиш сметката. Тука има братя, дето ще убият за тоя морфин — той инжектира болкоуспокояващото с плавно, уверено движение. — Вие, белите момчета, не знаете как да се грижите за телата си!

Джентри заговори бързо, преди морфинът да извади психиатъра от властта му.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Саул? По-възрастният поклати глава. — Дълга история. В това са забъркани много повече хора, отколкото съм си представял, шерифе… — Това го научаваме на собствен гръб — отвърна Джентри. — Знаеш ли къде е Полковника?

Джаксън довърши почистването на раната и започна да я шие наново. Саул погледна веднъж и отклони очи.

— Не, не точно! Но е някъде тук. Наблизо. Току-що се видях с един чернокож на име Янсен Лухар, който е сред агентите на Полковника от години. Другите… Колбън, Хейнс… пуснаха ме на свобода, в случай че успея да ги заведа при Полковника.

— Хейнс! — възкликна Джентри. — Проклятие, знаех си, че тоя кучи син не ми харесва?

Психиатърът облиза устни. Гласът му изтъняваше и отслабваше.

— Натали? Тя тук ли е?

Джентри отклони очи и се изчерви в тъмното.

— Беше. Някой я пипна… отведе я… преди двайсет и четири часа. Саул се опита да седне. Джаксън изруга и го бутна обратно.

— Жива ли е? — успя да промърмори евреинът.

— Не знам. Претърсвах улиците в течение на цялото последно денонощие — обясни Джентри. Потри очи. Не беше спал над четирийсет и осем часа. — Няма причина да смятам, че Мелани Фулър би държала Натали жива, след като е убила мнозина други… Но нещо ме кара да продължавам търсенето. Просто шесто чувство. Ако можеш да ми кажеш всичко, което знаеш, тогава заедно бихме могли да… — Джентри спря. Джаксън почти беше приключил. Саул Ласки спеше дълбоко.

 

— Как е Кара? — попита шерифът още с влизането си в кухнята.

Марвин го погледна от мястото си до масата. На плота бе разгъната евтина карта на града, притисната с бирени кутии и торбички от картофен чипс. Лерой седеше наблизо, през скъсаните му дрехи се показваха бели превръзки. Влизаха и излизаха различни хлапета по задачи, но в къщата цареше спокойна, целенасочена атмосфера, твърде различна от хаоса предишния ден.

— Не е добре — отвърна Марвин. — Докторът каза, че е ранена зле. Касандра и Шели са с нея. Ще пратят някого, ако положението се промени.

Джентри кимна и седна. Усещаше как умората го упоява и допълва с ореол от бледо сияние около всяка повърхност, към която поглеждаше. Потри очи.

— Оня горе ще ли ни помогне да намерим твоята жена?

Шерифът примигна.

— Не знам.

— Ще ни помогне ли да намерим Вуду-чантата?

— Може би. Джаксън казва, че ще може да говори с нас след няколко часа. Някой от вас, хора, да има нещо?

— Просто въпрос на време, човече — отвърна Марвин. — Просто въпрос на време. Пратихме пичките и дребните да обикалят от врата на врата. Няма начин бяла дъртачка като нея да е тука и никой да не знае. Скоро ще я намерим и сме готови!

Джентри се опита да се съсредоточи върху онова, което искаше да каже. Ставаше му все по-трудно да оперира с думите.

— Нали знаете за другите… федералните ченгета? Марвин се разсмя. Смехът му бе студен и остър.

— Аха, че как, те направо гъмжат из шибаното място. Ама държат местните куки и телевизията надалеч, нали?

— Сигурно — съгласи се Джентри. — Но исках да кажа, че и те са опасни като Вуду-старицата. Някои от тях имат същите… същите сили като нея. И са на лов за човек, дето е май още по-опасен!

— Смяташ, че те са свършили някоя от гадостите на „Соул Брикярд“, човече? — попита Марвин.

— Не.

— Да имат нещо общо с проклетото чудовище?

— Не.

— Тогава нека почакат малко. Ако ни застанат на пътя, ще се оправим и с тях.

— Става дума за четирийсет-петдесет цивилни федерални офицери — обади се Джентри. — Те обикновено са въоръжени до зъби.

Водачът на бандата сви рамене. В кухнята нахлу поредното хлапе и му заговори тихо. Получи бързи, уверени нареждания — Марвин говореше ледено-спокойно — и излезе.

Джентри вдигна една кутия, откри, че в нея е останала малко топла бира и я гаврътна.

— Да не би да смяташ да се измъкваш, докато можеш? — попита. — Тъй де, просто да вкараш всички под прикритие и да оставиш тия вампири да се изтрепят?

Марвин погледна право в очите на шерифа.

— Човече — каза с глас, който не бе по-силен от шепот, — ти не разбираш нищо. Белите, правителството, ченгетата, мазните бели политици наоколо — те ’сичките ни шибат от адски много време. Нищо ново в онова, което шибаното чудовище прави на черните, но ни го прави на нас и на наша земя, човече! Ти и Натали казвате, че в действителност го води Вуду-дъртата и мисля, че това е вярно. Правилно звучи. Но не е и само тя. Зад нея има други, дето са готови да серат по нас. И си серат — от бая много време! Но т’ва тука е „Соул Брикярд“. Хората, дето ги избиха — Мухамед, Джордж, Калвин… Кара също, може би… те са от нашите, човече. Ще го убием тоя гаден извратеняк и бялата кучка — заради това. Не очакваме някой да ни помага. Но ако искаш да си с нас, добре дошъл, човече!

— Искам да съм с вас — отвърна Джентри. Гласът му звучеше бавно като плоча на четирийсет и пет оборота, пусната на трийсет и три.

Марвин кимна и се изправи. С изумяваща сила стисна раменете на събеседника си, когато дръпна служителя на закона на крака и го бутна към стълбите.

— Туй, дето трябва да го направиш сега, мой човек, е да си полегнеш. Ще те викнем, ако стане нещо.

 

Джаксън го вдигна в пет и половина на следващата сутрин.

— Приятелят ти е буден — осведоми го бившият санитар. Джентри му благодари и поседя няколко минути на ръба на матрака си, стиснал глава. Опитваше се да задейства ума си на що-годе нормални обороти. Преди да се види със Саул се смъкна по стълбите долу, направи си кафе в древна кафеварка и се качи обратно с две очукани чаши, от които се вдигаше пара. Дузина или някъде там членове на бандата хъркаха по матраците в различни стаи. Не се виждаха нито Марвин, нито Лерой. Саул с чистосърдечна благодарност прие чашата с кафе.

— Събудих се и си помислих, че съм сънувал всичко — каза. — Очаквах, че съм се озовал в апартамента си и ме очакват лекции в университета. И после усетих това… — той вдигна превързаната си лява ръка.

— Какво стана всъщност? — попита Джентри. Психиатърът отпи от кафето и отвърна:

— Виж какво ще ти кажа, шерифе! Ще сключим сделка. Ще започна с най-важната информация и ще говоря известно време. После си ти. Ако историите ни са свързани една с друга, ще проследим връзките. Става ли?

— Прието — съгласи се Боби Джо.

Те говориха около час и половина и се разпитваха един друг още час и половина. Когато спряха, Джентри помогна на по-възрастния мъж да стане. Заедно отидоха до решетките на прозореца и надникнаха към първите сиви пръсти на зората.

— Днес е Нова година — отбеляза шерифът.

Саул посегна да си нагласи очилата и осъзна, че не са на носа му.

— Напълно невероятно е, нали?

— Да — отвърна Боби Джо. — Но Натали Престън е някъде там и нямам намерение да напусна този град, преди да съм я намерил!

Върнаха се до нишата да вземат очилата на Саул и после заедно слязоха долу да видят дали могат да намерят нещо за ядене.

 

Марвин и Лерой се върнаха към десет, потънали в задълбочен разговор с двама високи испанци. На тротоара ръмжаха три спортни автомобила, всеки от тях — пълен с „чиканоси“^[16], които оглеждаха черните на верандата на „Къмюнити Хаус“.

Чернокожите от бандата ги зяпаха по същия безцеремонен и донякъде презрителен начин.

Кухнята се превърна в команден център. Влизаше се само по покана. Повикаха Саул и Джентри около двайсет минути след като испанците си тръгнаха. Марвин, Лерой, единият от близнаците и половин дузина други хлапета ги зяпнаха мълчаливо.

— Как е Кара? — попита шерифът.

— Умря — отвърна Марвин и се обърна към Саул. — Казал си на Джаксън, че искаш да говориш с мен.

— Да — отвърна Саул. — Мисля, че можеш да ми помогнеш да намеря мястото, където ме държаха затворен. Няма начин да е особено далеч оттук.

— И защо да го правим?

— Там е контролният център на полицаите, които са обсадили района.

— Е, и? Да се шибат.

Саул подръпна брадата си.

— Мисля, че полицията… тъй де, федералните… знаят къде е Мелани. Марвин вдигна глава.

— Сигурен ли си?

— Не — отвърна психиатърът, — но като се съди по онова, което видях и подслушах, е силно вероятно. Мисля, че Полковника им е издал местопребиваването и по някакви си негови причини.

— Тоя полковник е твоят Вуду-мъжки?

— Да.

— Бая множко правителствени куки има по улиците. Някой от тях дали ще знае за Вуду-женската?

— Може и да знае — съгласи се Саул, — но ако успеем да влезем в контролния център, ъ-ъ… да говорим с някого там… мисля, че така ще имаме по-добър шанс да я открием!

— Айде го опиши, човече — кимна Марвин.

— Намира се на открито място на около осем минути с кола оттук — поде Ласки. — Според мен там редовно каца и излита хеликоптер. Сградите са временни… вероятно каравани или нещо като големи фургони, каквито има по строежите…

 

Когато излезе от къщата с Джентри и петима други членове на бандата, Саул носеше шамия и ръкавици. Колбън и Хейнс вероятно го смятаха за мъртъв, а Джентри даде предложение да не разсейват заблуда им. Групата взе бордовия пикап на Уудс за краткото пътуване на запад по Джърмънтаун Авеню, на юг по Челтън и после на запад по безименна улица в район със складове.

— Синият форд ни следва — обади се Лерой на волана.

— Давай — отвърна Марвин.

Бордовият пикап подскочи през обсипан с боклук паркинг и се спусна по една алея, като спря при провисналата, изгнила тенекиена ограда, само колкото Марвин, Саул, Джентри и един от близнаците да скочат и да се скрият в сенките край някакъв разбит вход. Пикапът бързо ускори нататък по алеята и зави на изток по тясна улица. Двайсет секунди по-късно покрай бойната групичка премина и синият форд с трима бели в него.

— Оттук — рече Марвин и ги поведе през пустош от празни варели и метални тенекии до малко бунище, където на висока над десет метра купчина бяха струпани пресовани коли. Водачът на бандата и по-малкото хлапе се покатериха на купчината за секунди; на Джентри и Саул им отне малко повече време.

— Това ли е, човече? — попита Марвин, щом психиатърът, изпълзя последните метър и нещо, като най-сетне стигна разядения, ръждясал връх и се облегна на задъхания шериф за опора. Водачът му връчи малък бинокъл.

Саул подаде лявата си ръка изпод разкопчаното яке и надникна през бинокъла. Висока дървена ограда обкръжаваше кажи-речи половин разорано каре. От юг основата беше изкопана и бе насипан чакъл. Два булдозера, багер и по-дребни машини бездействаха до изкопа. В средата на останалото пространство три подвижни фургона оформяха буквата Е, като липсваше средната хоризонтална черта. Наблизо бяха паркирани седем коли с правителствена маркировка и един микробус на „Бел Телефон“. От централния фургон стърчаха микровълнови антени. В откритото пространство с червени лампи бе очертан кръг на земята и от метален кол вяло висеше малко ветрено конусче.

— Сигурно е това — съгласи се Саул Ласки.

Докато гледаха, от централния фургон излезе мъж по къс ръкав и решително се отправи на петнайсетина метра нататък към едната от трите подвижни тоалетни, разположени близо до паркираните коли.

— С някое от тия копелета ли искаш да приказваш? — попита Марвин.

— Вероятно — кимна Саул. Бяха почти невидими сред купчините ръждив метал, но Джентри и другите по навик се прикриваха зад калници, колела и сплескани купета. Нервни бяха.

Марвин погледна часовника си. Отбеляза:

— Остават около пет часа до залез слънце. Тогава ще го направим.

— Мътните го взели! — изръмжа Джентри. — Трябва ли да чакаме дотогава?

Вместо отговор от север се зададе изящен хеликоптер, обиколи веднъж полето за кацане и се настани в кръга от лампи. Мъж с дебела подплатена парка слезе от купето и изтича към командния фургон. Джентри взе бинокъла от Марвин и успя да мерне облото лице на Чарлз Колбън.

— Това е човекът, когото не искаме да срещаме — уточни. — Почакайте да се разкара.

Водачът на бандата сви рамене.

— Да се махаме оттук — предложи Джентри. — Смятам да потърся Натали самичък.

— Не — възрази Саул, гласът му бе приглушен от шамията. — Ще дойда и аз!

 

— Тялото й ли търсиш? — попита Саул Ласки, след като и двамата надникнаха в боклука на поредната изоставена къща.

Джентри седна на метър и нещо висока стена от тухли. Последните слънчевите лъчи в този облачен ден едва се виждаха през отворите в тавана над тях и дупките по покрива над него.

— Да — каза накрая. — Предполагам, че точно това правя!

— Смяташ, че агентът на Мелани Фулър я е убил и е оставил и на някое подобно място?

Джентри погледна надолу и извади рюгера. Беше напълно зареден и в идеално състояние. Лично го бе почистил и смазал тази сутрин. Въздъхна.

— Това поне ще е някакво потвърждение. Защо старицата би я оставила жива, Саул?

Психиатърът откри куп зидария, върху който седна.

— Един от проблемите при работа с маниаци е, че техните мисловни процеси са трудни за разбиране. Това е за добро, струва ми се! Ако всеки разбираше как действа умът на психопата, тогава без съмнение и ние самите щяхме да сме по-близо до безумието.

— Сигурен ли си, че тази Фулър е луда?

Саул махна неопределено с дясната си ръка. Бе вдигнал шамията си и измайстори от нея торбеста платнена шапка.

— Според определенията, на които се гради системата, тя си е нормална. Проблемът не е в това, че се е оттеглила до някаква психотично изкривена и ненормална гледна точка към реалността, а че силата и позволява да потвърждава и поддържа заблудите си за околната среда — психиатърът намести очилата си. — Това, в същината си, беше проблемът на нацистка Германия. Психозата е като вирус. Тя може да се размножава и да се разпространява все едно по своя воля, когато я приема организмът-домакин и я предава свободно!

— Да не би да казваш, че нацистка Германия постигна онова, което направи, заради хора като твоя Полковник и Мелани Фулър?

— Не точно — отвърна Саул с тон по-твърд, отколкото Джентри някога го бе чувал да използва. — Не съм сигурен дори дали тези… същества са изцяло хора. Смятам ги за погрешни мутации — жертви на еволюцията, основана на почти милион години развъждане с цел власт над другите, освен всички останали елементи. Но не Полковниците и Мелани Фулърите, нито дори Барентовците и Колбъните са онези, които създават ориентирани към насилието фашистки общества.

— Тогава кой?

Саул посочи към улицата, която се виждаше зад закритите с капаци прозорци.

— Членовете на бандата твърдят, че има няколко дузини федерални агенти, въвлечени в тази операция. Бих предположил, че Колбън единствен сред тях притежава тази странна мутирала способност. Другите позволяват на вируса на насилието да расте, понеже те „само следват заповеди“ или са част от обществената машина. Германците бяха експерти по измислянето и строежа на машини. Лагерите на смъртта бяха част от по-голямата машина на смъртта. Тя не беше разрушена напълно, просто я построиха наново — по различен начин.

Джентри се изправи и отиде до дупката в задната стена.

— Да вървим! Ще успеем да огледаме остатъка от тази редица, преди да се стъмни.

 

Те намериха парчета плат сред пепелта и разхвърляните мертеци на две къщи, които, макар и опожарени, не бяха сринати впоследствие.

— Сигурен съм, че това е от ризата, която тя носеше в понеделник — каза Джентри. Стисна парчето плат и използва фенерчето си, за да огледа килима от пепел. — Тук има много стъпки. Сякаш са се борили там, в ъгъла. Май е скъсала ръкава на блузата си на този гвоздей, когато е била хвърлена върху стената тук.

— Или ако е била метната на нечие рамо — отвърна Саул. Психиатърът притискаше лявата си ръка с дясната. Лицето му бе побеляло.

— Аха. Нека огледаме за следи от кръв и… каквото и да е — двамата претърсваха близо двайсет минути в избледняващата светлина, но не откриха нищо друго. Излязоха навън, като разсъждаваха какъв курс би избрал похитителят на Натали през лабиринта от алеи и празни сгради. Точно в този момент младежът на име Тейлър пристигна на бегом по улицата и им махна с ръка. Джентри отпусна рюгера покрай хълбока си и почака. Момчето спря на десетина крачки от тях.

— Хей, Марвин ви иска обратно в къщата вече! Лерой хванал един от пичовете от фургона. Той казал на Марвин къде е Вуду-дъртата.

 

— Грумбълторп! — заяви Марвин. — Тя е в Грумбълторп!

— Що за чудо е пък тоя Грумбълторп? — попита Саул.

Джентри и псхиатърът стояха сгъчкани в кухнята заедно с поне още трийсет човека. Други членове на бандата се тълпяха по коридорите и в стаите на приземния етаж. Марвин седеше начело на кухненската маса. Разсмя се.

— Аха, точ’тва викам и аз — а къде е Грумбълторп? Тогаз оня мотльо, той ми казва къде на майната си е и аз кимам, да, знам го т’ва място.

— Стара къща на булеварда — обясни Лерой. — Много вехта. Строена е когато ония ми ти шибаняци още са ги носили ония ми ти триъгълни шапки.

— Кого разпитвахте? — попита Саул.

— Ъ?

— Кой от хората гепихте? — преведе му Джентри. Марвин се ухили.

— Лерой, Джей Би и аз, ние отидохме пак там, кога стана тъмно. ’Коптерът го нямаше, човече. Та чакаме значи до онез кенефни, докат’ тоя пич си довлече задника. Имаше си го онова малко парче в глупавия „самострел“ кобур на гащите. Джей Би и аз, ние го остайхме да си свали гащите, преди да му речем здрасти. Лерой докара камиона отстрани. Та остайхме мотльото да си свърши работата, следтуй го зехме с нас.

— Къде е той сега?

— ’Се още в камиона на отчето Уудс. Що?

— Искам да говоря с него.

— Ъ-ъ — отвърна Марвин. — Сега спинка. Мършата вика, че бил специален агент, видеотехник. Казва, че незнай нищо за нищо. Казва, че няма да говори с нас и сме нагазили в лайната, задето нападаме федерална кука и тъй нататък. Та Лерой и Джей Би му помогнаха да си развърже езика. Джаксън вика, мотльото щял да се опрай, ама сега спинка!

— И Фулър е на някакво място, наречено Грумбълторп, на Джърмънтаун Авеню — обобщи Джентри. — Агентът сигурен ли е?

— Аха — отвърна Марвин. — Дъртата Вуду-кучка била с още една бяла пачавра на „Куин Лейн“. Не бях са сетил. Старите бели кучки се заедно пикат.

— И какво прави тя тогава в този Грумбълторп? Водачът на бандата сви рамене.

— Федералното ченге вика, че се пойче стояла там тая седмица Смятаме, че оттами идва и шибаното и чудовище.

Джентри си проправи път през тълпата и застана до Марвин.

— Добре. Знаем къде е. Да вървим!

— А, не още — отвърна водачът. Обърна се и каза нещо на Лерой, но шерифът го стисна за рамото и го обърна към себе си.

— На майната си с това „не още“ — каза му. — Натали Престън може още да е жива там, при нея. Да вървим!

Марвин го огледа със студените си сини очи.

— Разкарай се, човече. Когато ще прайм нещо, дай да го прайм кат’ хората. Тейлър отиде да говори с Едуардо и момчетата му. Близнаците са при Грумбълторп, проверяват. Лейла и момичетата, те се уверяват къде са ’синките федерални ченговци.

— Аз ще ида сам — заяви Джентри и се обърна.

— Не — отвърна Марвин. — Приближиш ли онуй място, всичките федерални куки ще те познаят и изненадата ни отива на кино. Чакай да се приготвим, иначе те оставяме тука, човече.

Джентри се извърна към него. Водачът на бандата се изправи, щом едрият, бял южняшки шериф се надвеси над него.

— Ще трябва да ме убиеш, за да ме спреш — изръмжа Боби Джо.

— Аха — съгласи се Марвин, — точно тъй.

Напрежението в стаята бе като пред буря. Някъде в къщата гръмна радио и през няколкото секунди, преди да го спрат, мелодията на Мотаун изпълни въздуха.

— Няколко часа, човече — настоя Марвин. — Знам откъде идваш. Няколко часа. Ще го направим заедно, човече!

Джентри полека се отпусна. Протегна дясната си ръка и младежът я стисна. Пръстите им се сплетоха.

— Няколко часа — съгласи се шерифът.

— Точ’тъй, брат ми — кимна Марвин и се усмихна.

 

Джентри седеше сам на матрака в празния втори етаж, като почистваше и смазваше рюгера — за трети път този ден. Единствената светлина идваше от окачената лампа със счупен абажур. Тъмни петна бяха ос — яли повърхността на билярдната маса.

Саул Ласки влезе в кръга от светлина, огледа се колебливо и се приближи до седналия Джентри.

— Здрасти, Саул — каза му шерифът, без да вдигне глава.

— Добър вечер, шериф.

— Като знам през какво сме минали заедно, Саул, ще се радвам да ме наричаш Роб.

— Дадено, Роб.

Джентри върна барабана на място и го завъртя. Внимателно, напълно съсредоточен, той вкара патроните — един по един. Саул отбеляза:

— Марвин вече праща първите групи. По двама и по трима.

— Добре.

— Реших да ида с групата на Тейлър… в командния център — допълни психиатърът. — Аз предложих маневрата. За отвличане на вниманието.

Джентри за миг вдигна очи.

— Добре.

— Не че не искам да съм там, когато докопат Фулър — обясни Саул, — но не мисля, че разбират колко опасен може да бъде Колбън…

— Аз го разбирам — увери го шерифът. — Те казаха ли кога ще бъде?

— Малко след полунощ.

Той остави пистолета настрани и вдигна матрака на стената вместо възглавница. Скръсти ръце на тила си и се облегна.

— Нова Година е — каза. — Честита Нова Година!

Саул си свали очилата и ги обърса с една книжка кърпичка.

— Опознал си Натали Престън много добре, нали?

— Тя остана в Чарлстън само още няколко дни, след като ти си тръгна — отвърна Джентри. — Но да, започнахме да се опознаваме…

— Забележителна млада дама — отбеляза психиатърът. — Кара те да се чувстваш така, сякаш я познаваш от години. Много интелигентна и възприемчива млада дама, да.

— Аха — отвърна Джентри.

— Има вероятност още да е жива — допълни събеседникът му. Шерифът погледна към тавана. Сенките му напомняха на петната по билярдната маса.

— Саул — каза той, — ако тя е жива, ще я измъкна, от този кошмар!

— Да — кимна психиатърът. — И вярвам, че ще успееш. Трябва да ме извиниш, но се нуждая от час-два сън преди началото на акцията — и се просна на матрака под прозореца.

Джентри полежа известно време, загледан в тавана. По-късно, когато се качиха да го търсят, вече беше готов и изгаряше от нетърпение.

31
Джърмънтаун,
сряда, 31-и декември 1980

Стаята беше без прозорци и много студена. Беше не толкова стая, колкото килер — метър и осемдесет дълъг, метър и двайсет широк, с три каменни стени и дебела дървена врата. Натали блъска и рита по нея, докато юмруците и краката не я заболяха, но гредите дори не изпукаха. Доста вероятно беше дебелият дъб да има и масивни панти и резе от другата страна.

Събуди я студът. В началото паниката се бе надигнала в гърлото и като киселини, по-настоятелна и болезнена дори от разрезите и синините по челото и. Тя веднага си спомни привеждането зад отрупаните мертеци, светът смърди на пепел и страх, а масивната сянка с косата напредва към нея през мрака. Спомни си как скочи, хвърли тухлата, която стискаше, и се опита да притича покрай плавно въртящата се сянка. Длани се сключиха върху раменете и; тя изпищя, ритна диво. Последва силен удар в главата и, друг се стовари върху слепоочието и и веждата, в лявото и око рукна кръв, усещаше, че я вдигат и я носят. Мерна небето, снега, килната улична лампа, после — мрак.

Събуди се в студа и мрака, достатъчно плътен, да я накара известно време да се чуди дали не е ослепяла. Изпълзя от гнездото одеяла на каменния под и опипа грубо насечените стени на килията си от камък и дърво. Таванът беше прекалено висок, за да го стигне. На едната стена имаше студени метални скоби, сякаш едно време на тях са били окачени полици. След няколко минути Натали успя да различи ивички по-разсеян мрак в основата и на горния ръб на вратата; изглеждаше сякаш мракът отвън е разреден с поне лъч отразено сияние.

Тя опипа наоколо за двете одеяла и се сви трепереща в ъгъла. Главата я болеше страхотно и гаденето се сливаше със страха до такава степен, че и ставаше ужасно зле. Цял живот Натали се бе възхищавала на смелостта и спокойствието в екстремни ситуации, копнееше да бъде като баща си — спокойна и компетентна в положения, в които другите биха треперили безполезно — а вместо това се гушеше безнадеждно в един ъгъл, тресеше се цялата и се молеше — не на някое конкретно божество — ужасното чудовище да не се върне.

Помещението беше студено, но не чак с ледения студ под нулата навън; тук по-скоро студът бе влажен като в пещера. Натали си нямаше представа къде може да се намира. Часовете преминаваха и тя почти задряма, все още трепереща, когато под вратата блесна светлина, после се разнесе звукът от дърпането на многобройни резета и Мелани Фулър влезе в стаята и.

Натали бе сигурна, че това е Мелани Фулър, макар че танцуващото пламъче на свещта, която старицата държеше, осветяваше лицето и отдолу и показваше странна карикатура на човешко същество: бузите и очите — осеяни с бръчици, сбръчканият врат — като хармоника, очите — като потънали в черни ями топчета. Левият клепач сълзеше, оредялата синьо-бяла коса висеше на сбръчкания скалп като нимб от статично електричество. Зад това зловещо видение Натали различи гъвкавото тяло на „шибаното чудовище“ — косата му висеше пред лицето, изплескано с кал и кръв. Счупеният му зъб блестеше жълтеникав на светлината на свещта на старицата. Ръцете му бяха празни и дългите му бели пръсти се гърчеха, сякаш црез му минаваха разнопосочни течения.

— Добър вечер, скъпа моя — поздрави Мелани Фулър. Носеше дълга нощница и дебел, евтин халат, Краката и бяха потънали в розови пухкави чехли.

Натали придърпа одеялото по-плътно около себе си и не каза нищо.

— Хладничко е, а, скъпа? — попита старицата. — Много съжалявам. Ако ще послужи за оправдание, цялата къща е доста студена! Не знам как хората са живели на Север, преди да измислят парното! — тя се усмихна и светлината на свещта блесна по голите и лигави венци. — Би ли поговорила за минутка с мен, скъпа?

Натали обмисли възможността да нападне жената, докато има свободата да го стори, после да си промъкне край нея в тъмната стая зад нея. Мерна за миг дълга дървена маса — със сигурност антика — и каменни стени отвъд. Но между нея и стаята на мечтите и бе застанало момчето с демоничните очи.

— Ти си донесла моята снимка от Чарлстън и по целия път чак до този град, нали, скъпа?

Натали зина.

Мелани Фулър с жалост поклати глава.

— Нямам желание да те наранявам, скъпа, но ако не говориш с мен доброволно, ще се наложи да помоля Винсент да си поиграе с теб!

Сърцето на Натали се разтупа, когато тя проследи как ужасното чудовище пристъпи една крачка напред и спря.

— Откъде взе снимката, скъпа?

Момичето се опита да намери достатъчно влага в устата си, за да успее да заговори.

— Взех я от господин Ходжес.

— Господин Ходжес ти я е дал? — в гласа на Мелани Фулър прозвуча съмнение.

— Не. Госпожа Ходжес ни позволи да прегледаме филмите му.

— Кои „вие“, скъпа? — старицата леко се усмихна. Светлината на свещта осветяваше скули, опънали кожата като ножове под пергамент.

Натали не отговори.

— Предполагам, че в това „вие“ включваш себе си и шерифа — меко отбеляза Мелани Фулър. — Но защо, за Бога, ти и някакъв чарлстънски полицай бихте изминали целия път чак дотук, за да преследвате една старица, която не ви е сторила зло?

Натали почувства как гневът пламва в нея, изпълва крайниците и със сила и отмива слабостта на ужаса.

— Ти уби баща, ми! — изпищя тя. Гърбът и застърга по грубия камък, когато се опита да се изправи.

Старицата изглеждаше озадачена.

— Баща ти? Сигурно бъркаш нещо, скъпа!

Натали поклати глава, борейки се да преглътне горещите си сълзи.

— Ти използва проклетия си слуга да го убиеш. Без причина!

— Моя слуга? Господин Торн? Боя се, че бъркаш, скъпа. — Момичето с радост би се изплюло в синьокосото чудовище още в същия миг, но устата и беше пресъхнала.

— Кой друг освен вас ме търси? — попита старицата. — Да не би да сте сами с шерифа? Как ме проследихте дотук?

Натали успя да се изсмее; смехът и прозвуча като семена, дрънкащи в празна кутия.

— Всички знаят, че си тук. Знаем всичко за теб, стария нацйст и другата ти приятелка. Не можеш да убиваш вече хора. Няма значение какво ще ми причиниш, ти си свършена… — тя спря, понеже сърцето й се бе разтупкало така, че гърдите я заболяха.

Старицата за пръв път изглеждаше стресната.

— Нина? — попита тя. — Нина ли те прати?

За миг това име не говореше нищо на Натали, но после тя си спомни за последната участничка в триото, което Саул Ласки бе описал.

Спомни си описанието на Роб за убийствата в „Менсърд Хаус“. Погледна в широко отворените очи на Мелани Фулър и видя лудостта в тях.

— Да — каза твъдо, като знаеше, че може би се самоосъжда, но искаше да нанесе удар на всяка цена. — Нина ме прати. Нина знае къде си!

Старицата се препъна назад, сякаш я бе ударила в лицето. Устата и се изкриви от страх. Тя посегна към касата на вратата за опора, погледна към чудовището, което бе нарекла Винсент, но в неговото лице не намери помощ. Изпъшка:

— Уморена съм. Ще говорим после. После! — вратата се тресна, резетата паднаха на местата си.

Натали се сви в мрака и се разтрепери.

 

Дневната светлина дойде като тънка лента сиво над и под дебелата врата. Натали спеше неспокойно, главата я болеше. Събуди се с усещането за спешна необходимост от действие. Трябваше да се облекчи, а тук нямаше къде да отиде по нужда, пък дори и в тенджера да е. Тя заблъска по вратата и крещя, докато прегракна, но не получи отговор. Накрая намери хлабав камък в задната стена, драска по него, докато не го измъкна от мръсотията, и използва малката ниша като цукало. Когато свърши, придърпа одеялата си по-близо до вратата и легна там, разтърсвана от ридания.

Отново стана тъмно, когато тя внезапно се събуди. Резетата дрънчаха и дебелата врата полека се отвори. Винсент стоеше на прага. Сам.

Натали отпълзя назад, като шареше да напипа хлабавия камък за Да го използва като оръжие, но младежът незабавно скочи върху нея, сграбчи я за косата и я издърпа да стане. Лявата му ръка я хвана през гърлото и и секна дъха — и волята за борба. Натали затвори очи.

Проклетото чудовище грубо я издърпа от килията и и отчасти я замъкна, отчасти я избута по стръмно, тясно стълбище. Натали имаше време да мерне тъмната кухня от колониалните времена и малко фоайе с керосинова отоплителна печка, която сияеше в миниатюрна камина, преди да се запрепъва нагоре по стълбите. Горе на върха имаше къс тъмен коридор. Прекосиха го и Винсент я бутна в стая, осветена от свещи.

Натали застина в шок, изумена. Мелани Фулър лежеше, свита в ембрионална поза сред плетеница от покривки и одеяла на ниско походно легло. Стаята имаше високи тавани, един-единствен прозорец с капаци и завеси и беше осветена от поне три дузини свещи, поставени на пода, масите, полиците, первазите, камината и в квадрат около леглото на старицата. Тук-там бяха пръснати гниещи спомени от отдавна мъртви деца — счупена кукленска къща, люлка с метални решетки, които я превръщаха в нещо като клетка за малък звяр, древни парцалени кукли и притеснително, метър и нещо високо, манекенче-момче, което изглеждаше така, сякаш страда от продължително излагане на радиация: липсваха му цели ивици коса, а олющената, избеляла боя на лицето му бе като осеяна с езерца от подкожни кръвоизливи.

Мелани Фулър се претъркули и я погледна.

— Чуваш ли ги? — прошепна.

Натали извърна глава. Не се чуваше и звук, освен тежкото дишане на Винсент и биенето на собственото и сърце. Не посмя да каже нищо.

— Повтарят го през цялото време — изсъска старицата. — Пратих Ани до тях, в случай че ни потрябва колата!

Натали погледна към стълбите. Винсент и блокираше пътя за бягство. Очите и обходиха стаята, търсейки възможно оръжие. Металната люлка беше прекалено голяма. Манекенът почти сигурно бе твърде неудобен. Ако имаше нож, нещо остро, би могла да посегне към гърлото на старицата. Какво ли щеше да стори гнусният звяр, ако Вуду-дамата умреше? Мелани Фулър и бездруго изглеждаше мъртва; кожата и бе синя като косата и и на треперливата светлина левият клепач на старицата бе почти затворен.

— Кажи ми какво иска Нина — прошепна Мелани Фулър. Очите и се местеха насам-натам, търсейки да уловят погледа на Натали. — Нина, кажи ми какво искаш! Не възнамерявах да те убия, скъпа моя. Можеш ли да чуеш гласовете, мила? Те ми разказаха, че ще дойдеш! Казаха ми за огъня и реката. Трябва да се обличам, скъпа, но чистите ми дрехи са у Ани и това е много, много далеч, че да ида до там. Трябва да си почина малко. Ани ще ги донесе, когато се върне. Ще ти хареса Ани, Нина. Ако я искаш, можеш да я вземеш!

Натали стоеше, задъхваше се и в нея се надигаше дълбок интуитивен ужас. Може бй това беше последната и възможност. Трябва ли да направи опит да се промъкне покрай Винсент, да, слезе по стълбите и да намери изхода? Или да нападне старицата? Погледна към Мелани Фулър. Тя миришеше на старост, бебешка пудра и стара пот. В този миг Натали без капка съмнение разбра, че тази твар е отговорна за смъртта на баща и. Спомни си последния път, когато го бе видяла — прегърнаха се на летището два дни след Деня на благодарността, той ухаеше на сапун и тютюн, тъжните му очи и нежна усмивка…

Натали реши, че Мелани Фулър трябва да умре. Стегна мускули и се приготви за скок.

— Омръзна ми упоритостта ти, момиче! — изпищя старицата. — Какво правиш тук горе? Я се връщай на работа. Знаеш какво прави Татко с лошите негри! — старицата в леглото затвори очи.

Нина усети нещо да удря мозъка и като брадва. Умът и пламна. Тя се обърна и падна напред, опитвайки се да запази равновесие. Синапсите и горяха, докато се препъваше наоколо в паралитичен танц. Удари се в стената, блъсна се в нея отново и накрая се стовари в обятията на Винсент. Момчето стисна гърдите и с мръсните си, окървавени пръсти. Дъхът му миришеше като гнила плът. Той скъса предницата на блузата и.

— Не, не — обади се старицата от леглото. — Прави го долу. Върни обратно в къщата, когато свършиш!

После вещицата се надигна на лакът и погледна към Натали с едно отворено око, а от другото се виждаше само бяло под отпуснатия клепач.

— Ти ме излъга, скъпа! Нямаш послание от Нина в крайна сметка! Натали отвори уста да каже нещо, да изпищи, но Винсент я стисна за косата и притисна могъщата си длан върху лицето и. Извлече я от стаята и я бутна надолу по стръмните стълби. Вцепенена, тя се опита да отпълзи, ръцете и дращеха по грубите дъски. Винсент не бързаше. Той най-спокойно слезе по стъпалата, сграбчи я точно когато тя се изправяше на колене и я ритна брутално в хълбока.

Натали се търкулна към стената. Опита се да се свие в плътна, невидима топка. Винсент я сграбчи с две ръце за косата и я дръпна здраво.

Пищейки, тя се надигна и го ритна в тестисите с всичка сила. Той с лекота улови крака и и го изви силно. Натали се завъртя, но не беше достатъчно бърза; чу глезена си да пука като суха клонка и падна тежко на ръце и върху лявото си рамо. Болката се стрелна по десния и крак като нажежен до синьо пламък.

Тя се обърна назад, когато Винсент извади ножа от военното си яке и отвори със замах дългото острие. Натали се опита да отпълзи настрани, но той посегна надолу и почти я вдигна за блузата и. Платът се скъса отново и хлапето откъсна остатъка от дрехата. Натали продължаваше да пълзи по тъмния коридор, шарейки с ръка пред себе си с надеждата да напипа някакво оръжие. Нямаше нищо, освен ледените дъски на йода.

Винсент пристъпи напред с трополящи тежки ботуши и я яхна. Натали се претъркули по гръб, обърна се и захапа мръсните му дънки. Усети как зъбите и потънаха дълбоко в мускула на прасеца му. Той не трепна и не издаде нито звук. Острието прелетя покрай ухото и, преряза презрамката на сутиена и издълба дълга болезнена резка на гърба й. Натали изпъшка, отново се претъркули и вдигна ръце в безплодно усилие да спре завръщането на острието. Навън отекнаха експлозии.

32
Джърмънтаун,
сряда, 31-и декември 1980

— Проблемът е — заяви Тони Харъд, — че никога никого не съм убивал.

— Никого ли? — изуми се Мария Чен.

— Никого — кимна той. — Нито веднъж.

Асистентката му също кимна и наля още шампанско в двете им чаши. Лежаха голи, обърнати един към друг, в голямата вана в стая 2010 в „Честнът Хил Ин“. Огледала отразяваха светлината на единствената ароматизирана свещ. Харъд се бе изтегнал по гръб и гледаше Мария Чен през притворените си клепачи; кафявите и колене стърчаха между острите бели ръбове на неговите, бедрата и бяха разтворени, глезените и докосваха ребрата му в сапунената вода. Мехурчета криеха всичко, освен горната дъга на дясната и гърда, но той виждаше другото зърно, сладко и тежко като ягода в тъмна вода. Възхищаваше се на извивката на гърлото й и на тежкия водопад на черната и коса, когато тя отметна глава да отпие от преливащата чаша шампанско.

— Полунощ е — каза Мария Чен и погледна към златния му ролекс на полицата за кърпи. — Честита Нова година!

— Честита да е! — отвъна Харъд. Чукнаха се. Бяха започнали да пият от девет вечерта. Идея на китайката беше да се изкъпят. — Никога не съм убивал — върна се той на темата. — Не ми се е налагало.

— Да, но май сега ще ти се наложи — отбеляза Мария. — Когато Джоузеф замина днес, той ми препредаде настоятелността на господин Барент точно ти да си човекът, който…

— Аха — Харъд се изправи и остави чашата си на ръба на ваната. Избърса се и протегна ръка. Мария Чен я пое и бавно се издигна от мехурчетата. Харъд използва хавлията нежно, попиваше я до сухо, прокара и двете си ръце иззад нея, за да изтърка с дебелата тъкан гърдите и. Тя прехвърли тежестта си на един крак и леко разтвори бедра, за да може той да я избърше между краката. Накрая Тони хвърли кърпата, вдигна асистентката си на ръце и я занесе в стаята.

За Харъд беше като първи път. Не бе имал жена с нейните пропорции, откакто бе на петнайсет години. Кожата на Мария Чен ухаеше на сапун и канела. Тя изпъшка, когато той проникна в нея и се търкулиха през огромното пространство меки чаршафи. Когато спряха, тя остана отпусната върху него, телата им бяха все още преплетени, ръцете и устите им се притискаха едни към други. Оргазмът на Мария Чен бе внезапен и мощен, стоновете и — тихи. Харъд свърши секунда по-късно, затвори очи и се притисна към нея като падащ алпинист, който се е хванал за последното нещо, способно да спре срутването му в бездната.

Телефонът иззвъня. И продължи да звъни.

Тони тръсна глава. Мария Чен целуна ръката му и се плъзна по чаршафите, за да вдигне. Връчи му слушалката.

— Харъд, трябва да дойдеш тук веднага — разнесе се възбуденият глас на Колбън. — Адът се е отворил!

 

Колбън се върна в контролната зала. Агентите седяха пред мониторите, водеха бележки и шепнеха в микрофоните на слушалките си.

— Къде, по дяволите, е Галахър? — поиска да знае шефът им.

— Все още няма вести от него — обади се техникът на пулт две.

— Да се шиба тогава — реши Колбън. — Кажи на Зеления екип да спре да го търси. Прати ги да подкрепят Синьо две при Борсата.

— Добре, сър.

Директорът се спусна по тесния проход и спря пред последната конзола.

— Призраците още ли са в замъка-майка?

— Да, сър — отвърна младата жена пред монитора. Тя превключи и гледната точка се прехвърли от фасадата на къщата на Ани Бишъп към алеята зад нея. Дори и с усилващите светлината обективи фигурите близо до гаража, на петдесетина метра нататък по пряката, представляваха само сенки.

Колбън преброи поне една дузина.

— Свържи ме със Злато едно — отряза той.

— Да, сър — техничката му връчи допълнителни слушалки.

— Питърсън, вече виждам над десет души. Какво, по дяволите, става там?

— Не знам, сър. Искате ли да приближим?

— Отказвам разрешение — отвърна директорът. — Бъдете в готовност!

— Още осем неизвестни лица са на „Ашмийд“ — обади се агентът и пулт пет. — Току-що подминаха Белия екип.

Колбън си свали слушалките.

— Къде, по дяволите, е Хейнс?

— Току-що взе Харъд и секретарката му — отвърна мъжът на пулт едно. — В готовност след пет минути!

Колбън си запали цигара и потупа техничката по рамото.

— Свържи се с Хайек и хеликоптерът да дойде тук незабавно.

— Да, сър.

Агент Джеймс Лионард излезе от кабинета на Колбън и го повика:

— Господин Барент е на линия три! Директорът на ЦРУ затвори вратата.

— Колбън слуша.

— Честита Нова година, Чарлз — разнесе се гласът на Барент. По смущенията и кухия тон можеше да се съди, че обаждането е сателитно.

— Честита да е — кимна поздравеният. — Какво има?

— Говорих с Джоузеф преди малко — обясни Барент. — Малко се притеснява за хода на операцията.

— И какво ново? — вдигна вежди Колбън. — Джоузеф винаги се цупи за нещо. Защо не остана тук, щом е толкова шибано загрижен?

— Той твърди, че има други неща на главата си в Ню Йорк — обясни Барент. Последва пауза. — Някаква следа от нашите приятели?

— Имаш предвид дъртия шваба — сети се Колбън. — Не. След експлозията в склада вчера — никакви вести от него.

— Да имаш представа защо Уили ще пожертва един от собствените си полеви агенти, за да терминира доктор Ласки? И защо се е напънал толкова? Джоузеф казва, че се наложило да викнете местната пожарна, за да се справите!

— Че откъде, по дяволите, да знам? — отряза Колбън. — Виж, дори не сме сигурни, че това там бяха Лухар и еврейчето.

— Смятах, че патолозите ти работят по въпроса, Чарлз!

— Естествено. Но утре е държавен празник. Освен това, поне доколкото можем да определим, Лухар и Ласки са седели върху близо петнайсет кила С-4. Не е останало кой знае колко за патолозите.

— Разбирам, Чарлз.

— Виж — добави Колбън, — трябва да тръгвам. Тук ситуацията се развива…

— Каква ситуация? — попита Барент през смущенията.

— Нищо сериозно. Някой от тия проклети хлапета от бандата се мотат из охраняваната зона.

— Това няма да усложни сутрешните задачи, нали? — притесни се председателят на клуба.

— Няма, няма — отряза Колбън. — Харъд пристига тук след малко. Ако потрябва, можем да затворим района за десет минути и да се погрижим за онази Фулър предсрочно.

— Смяташ ли, че господин Харъд е годен за тази задача, Чарлз? Колбън смачка цигарата си и запали нова.

— Не мисля, че го бива дори за задачата да си обърше сам задника — отвърна той. — Въпросът е какво да правим, когато се издъни!

— Предполагам, че си обмислил вариантите — поинтересува се Барент.

— Аха. Хейнс е готов да влезе и да се погрижи за старицата. Щом Харъд се издъни, бих искал лично да се занимая с този холивудски клоун!

— Предполагам, че ще препоръчаш терминиране.

— Препоръчвам пъхане на дулото на пистолет в устата на този боклук и да му пръсна шибания акъл из цяла Западна Фили — отсече Колбън.

Последва кратко мълчание, съпроводено само от шума на смущенията.

— Каквото намериш за нужно — обади се Барент накрая.

— О — додаде служителят на ЦРУ, — неговата пичка секретарка също ще трябва да изчезне’.

— Разбира се — съгласи се събеседникът му. — Чарлз, само още едно нещо…

Агент Лионард пъхна глава в кабинета и съобщи:

— Хейнс току-що пристигна с Харъд и момичето. Всички са качени в хеликоптера.

Колбън кимна. На Барент каза:

— Аха, какво има?

— Утре е много важен ден за всички ни — уточни магнатът. — Но моля те, не забравяй, че щом отстраним от играта старицата, господин Бордън остава главната ни цел. Ще се свържеш с него за преговори, ако е възможно, но го терминирай, ако ситуацията го налага. Островният клуб вярва на преценките ти, Чарлз!

— Аха — съгласи се Колбън. — Ще го имам предвид. Ще поговорим после, става ли?

— Късмет, Чарлз — пожела му Барент. Връзката изсъска и прекъсна. Колбън затвори, навлече бронежилетка и бейзболна шапка и пъхна своя пистолет в кобура за бърза стрелба в предния джоб на парката си.

Перките на хеликоптера започнаха да се въртят все по-бързо, още докато той тичаше приведен към отворената врата.

 

Саул Ласки, Тейлър, Джаксън и още шестима по-млади членове на „Соул Брикярд“ гледаха как хеликоптерът излита и заминава на североизток. Бордовият пикап бе спрял успоредно на дървената ограда, на половин пряка от входната врата на контролния център на ФБР.

— Как мислиш? — попита Тейлър. — Там ли е твоя Вуду-мъжки?

— Може и да е — кимна Саул. — Близо до строителните работи на парцела ли сме?

— Най-близко — отвърна бандитът.

— Сигурен ли си, че можеш да запалиш машините без ключове? Джаксън се обади:

— Кротко, човече. Три месеца в машинната бригада на строителния батальон в Нам^[17], преди да ме разкарат. Мога да запаля и майка ти.

— Булдозерите ще стигнат — обади се Саул, като знаеше — а и Джаксън знаеше — че за запалване булдозерът има нужда от доста повече от две вързани жици.

— Хей — обади се бившият. — Аз ги запалвам, а ти ще успееш ли да се оправиш с твоите?

— Четири години строителство и поддръжка на кибуц — отвърна Саул. — Мога да изрина майка ти.

— Полека, човече — рече Джаксън, ухилен широко. — Не започвай да ми играеш номера, мъжки. Белите просто нямат подход към хубавите обиди.

— В моята културна група — обади се Саул, — имаме навика да си разменяме обиди с Господ. Каква по-добра тренировка може да има човек за играене на номера?

Джаксън се разсмя и го тупна по рамото.

— Я стига сте дрънкали, вие двамата — обади се Тейлър. — Изоставаме две минути.

— Сигурен ли си, че часовникът ти е верен? — попита Саул. Хлапето го погледна обидено. Протегна му китката си да покаже елегантен „Лейди Елджин“ с 24-каратова златна верижка и вградени диамантени чипове.

— Това не изостава и с пет секунди на година — каза. — Трябва да се размърдаме.

— Добре — каза Саул. — Как ще влезем?

— Кетфиш! — подвикна Тейлър и едно от момчетата отзад бутна задната врата, преметна се на покрива на микробуса, скочи върху триметровата дървена ограда и изчезна от погледите им от другата страна. Другите пет отзад го последваха. Носеха тежки раници, в които подрънкваха бутилки.

Саул погледна към превързаната си лява ръка.

— Хайде — изсъска Тейлър, като се измъкна от кабината.

— Ръката ще те заболи — предупреди Джаксън. — Искаш ли да ти сложа нещо?

— Не — отвърна психиатърът. Последва другите нагоре и оттатък.

 

— Това не е законно — заяви Тони Харъд. Гледаше уличните лампи, мостовете и магистралите, които преминаваха под тях, докато се носеха само на стотина метра височина.

— Полицейски хеликоптер — отвърна Колбън. — Лети както си ще. Беше завъртял седалката си така, че едно полюляване стигаше да изпадне от отворения отдясно на борда прозоречен панел. През него нахлуваше студен въздух и невидимите му остриета направо кълцаха Харъд и Мария Чен. Колбън държеше трийсети калибър военна карабина-снайпер „Колт“, гушната в специална стойка на отворения прозорец. Оръжието изглеждаше като подпухнала матрона, натоварено с приставката си за нощно виждане, лазерен прицел и огромен магазинен пълнител. Колбън се ухили и прошепна нещо в микрофона на слушалките си, които едва се виждаха под качулката на парката. Пилотът рязко зави надясно и се завъртя над Джърмънтаун Авеню.

Харъд стисна с две ръце подплатената пейка и затвори очи. Бе сигурен, че единствено коланът му пречи да падне през отворения прозорец и да прелети трийсетте етажа до павираната улица отдолу.

— Червен водач до Контролната кула — каза Колбън, — докладвайте положението!

— Контролната кула слуша — обади се агент Лионард. — Син екип две докладва нашествие на четири автомобила с испански момчета в охранявания район в Челтън и Борсата. Още неидентифицирани групи са засечени в алеята зад Замък едно и Замък две. Група от петнайсет неидентифицирани чернокожи току-що подмина Белия екип едно на „Ашмийд“. Край.

Колбън се обърна и се ухили на Харъд.

— Мисля, че това ще се окаже просто бой между бандитчетата. Чернилия срещу чиканови, в Новогодишната нощ.

— Минава полунощ — обади се Мария Чен. — Вече е първият ден от новата година.

— Както ще да е — отвърна Колбън. — Е, какво пък, да му се не види! Нека си се бият, стига да не прекъсват операцията ни по изгрев. Нали така, Харъд?

Тони Харъд стискаше пейката и не отговори нищо.

 

Шериф Джентри се задъхваше тежко, докато подтичваше, за да не изостава от водачите. Марвин и Лерой водеха разпръснатата редица от десетина бойци през тъмен лабиринт алеи, задни дворове, обсипани с боклук празни парцели и изоставени сгради. Стигнаха до входа на някаква задна пряка и предводителят на бандата махна на всички да спрат. Джентри видя паркиран на шейсетина метра по-нататък микробус, полу-скрит зад контейнерите и кипнатите гаражи.

— Федерални куки — прошепна Лерой. Брадатият юноша погледна към часовника си и се ухили. — Подраняваме с минута!

Джентри отпусна ръце на коленете си и се постара да диша дълбоко. Ребрата го боляха. Беше му студено. Щеше му се да си е вкъщи в Чарлстън, да слуша квартета на Дейвид Брубек на стереото и да чете Брус Катън. Облегна чело на студените тухли и се замисли за случката, станала при напускането на „Къмюнити Хаус“ — нещо, което промени възгледите му и за Джърмънтаун, и за „Соул Брикярд“.

Едно момченце — на не повече от седем или осем — дойде на бегом, тъкмо когато последната група бе готова да излезе. Момченцето изтича право при Марвин.

— Стиви — обърна се към него водачът на бандата, — казах ти да не идваш тук!

Малкият плачеше, като бършеше сълзите си с ръчичка.

— Мама казва, че трябва да се прибереш право вкъщи, Марвин. Мама казва, че тя и Марита се нуждаят от теб вкъщи и трябва да се прибереш веднага!

Марвин отнесе детето в съседната стая и го прегърна. Оттам Джентри дочу:

— …кажи на мама, че се прибирам веднага щом се зазори. Марита да стои там и да се погрижи за всичко. Нали ще им кажеш, става ли, Стиви?

Това бе притеснило шерифа. Поне досега бандата беше просто част от петдневния кошмар, в който живееше. Джърмънтаун и обитателите му се състояха от идеалните пропорции кошмарни поредици болка, мрак и очевидно несвързани събития, които се случваха около него. Да, знаеше, че членовете на бандата са млади — Джаксън беше изключение, но той бе изгубена душа, посетител, скитник, завърнал се в старите си бърлоги, понеже животът не му бе оставил къде другаде да иде. Джентри беше мяркал и неколцина други възрастни по студените улици; сред тях имаше мълчаливи, измъчени жени, които бързаха за някъде; старци, които се запътваха за голямото Никъде, надничащи от вратите на кръчмите; неизбежните пияници, проснати пред мръсните фасади. Знаеше, че това не е истинското общество, че през лятото улиците и верандите ще са пълни със семейства, дечица ще скачат на дъже, тийнейджъри ще играят баскет, младежи ще се смеят, облегнати на излъскани коли. Знаеше, че кошмарната празнота е резултат от студа и новото насилие по улиците, както и от присъствието на нашественическа армия, която се смята за невидима, но с пристигането на Стиви това му знание се превърна в действителност. Джентри се почувства като изгубен в странно, студено място, боец в армията на деца, тръгнали срещу възрастни противници, у които беше цялата власт.

— Тука са, човече — прошепна Лерой.

Три шумни коли, приклекнали ниско, спряха с рев в противоположния край на пряката. От тях се изсипаха смеещи се, пеещи и крещящи на испански младежи. Неколцина отидоха до микробуса и започнаха да блъскат по стената му с бейзбол ни бухалки и тръби. Фаровете на колата светнаха. Някой се разкрещя отвътре. Трима изскочиха от страничната врата на микробуса; един стреля с пушка във въздуха.

— Хайде! — изсъска Марвин.

Колоната с членовете на бандата тихичко спринтира на двайсетина метра навътре в алеята, като се придържаше плътно до гаражите и оградите. Спряха на празно място зад един навес, почти килнат върху ниска метална ограда. Откъм микробуса се разнесоха още изстрели. Джентри чу спортните коли да ускоряват към Джърмънтаун Авеню.

— Грумбълторп — каза Лерой и шерифът надникна през оградата, за да види само малък двор, голямо голо дърво и задната част на каменна къща.

Марвин пропълзя до него.

— Имат решетки на прозорците на първия етаж. Една задна врата. Две отпред. Ще влезем и от двете страни. Хайде!

Той, Лерой, близнаците и още двама прелетяха над оградата като сенки. Джентри се опита да ги последва, закачи се на една тел и тежко се приземи на коляно в замръзналата пръст. Извади рюгера от джоба си и се затича да догони останалите.

Марвин и единият близнак го примамиха към по-близкия ъгъл на къщата. И двамата носеха пушки, а водачът беше вързал червена кърпа на челото и косата си.

— Ще влезем през уличния вход!

Между каменната къща и магазинчето до нея имаше метър и половина висока дървена ограда. Те тримата изчакаха един празен тролей да премине с трополене, тогава Лерой разби с ритник вратата и той и близнакът влязоха гордо, като безгрижно преминаха покрай закованите прозорци и към двете врати. От двете страни на всяка се издигаха ниски перила — като оградки. Почти на тротоара бе разположена вратата на зимник, закичена с катинар. Джентри отстъпи и огледа фасадата на старата къща. Не се виждаха светлини в нито един от деветте прозореца. Джърмънтаун Авеню беше пуста, с изключение на отдалечаващия се тролей на две пресечки на запад. Ярките, „антипрестъпни“ улични лампи хвърляха жълти отблясъци по фасадите на магазините и по паветата. Нощта носеше застояла, ледена миризма.

— Хайде — прошепна Марвин. Близнакът пристъпи към западната врата и я ритна здраво. Дебелият дъб не поддаде. Водачът кимна и те двамата заредиха пушките си, отстъпиха и стреляха в ключалките. Разлетяха се трески и Джентри отскочи, прикривайки инстинктивно очите си. Двамата стреляха отново и той погледна навреме да види как западната врата увисва и се отваря. Близнакът се ухили на Марвин и вдигна юмрук в знак на триумф, точно когато на гърдите му се появи малка червена точка и се плъзна нагоре към слепоочието му. Хлапето погледна нагоре, докосна челото си така, че кръгчето светлина се появи на опакото на ръката му, и погледна към Марвин с изражение на весела изненада. Звукът от изстрела беше тих и далечен. Тялото на близнака залитна към дървената врата и после падна на тротоара.

Джентри имаше време да забележи, че по-голямата част от тила на младежа липсва, след което вече тичаше, падна на четири крака и запълзя към вратата на страничния двор. Смътно осъзнаваше, че Марвин е прескочил ниските перила и се е насочил към отворената западна врата. Малки червени точици танцуваха по камъните, два изстрела хвърлиха каменна прах в лицето му и той мина през портата, търколи се на десния си хълбок и се удари яко в нещо, точно когато няколко изстрела издъниха оградата и се удариха в замръзналата пръст отляво. Джентри сляпо запълзя към задния край на двора. Откъм улицата се разнесоха още изстрели, но нито един не беше в негова посока.

Лерой дотича задъхан и падна на едно коляно.

— Какво, на майната си?…

— Стрелят през улицата — изпъшка Джентри, изумен да открие, че още стиска рюгера. — Втория етаж или покрива. Използват някакъв лазерен прицел с устройство за нощно виждане.

— Марвин?

— Вътре е, мисля. Близнакът е мъртъв!

Лерой се изправи, махна с ръка и изчезна. Половин дузина сенки притичаха към предната част на къщата.

Джентри пък се понесе към страничната стена на каменната сграда и надникна в задния двор. Задната врата зееше отворена и отвътре струеше бледа светлина. После един микробус спря на алеята; отвори се врата и лампичката вътре за миг очерта силуета на човек, който слиза от шофьорската седалка. Поне половин дузина изстрели изгърмяха от мрачните сенки близо до навеса. Мъжът се срути във вътрешността на колата и някой затвори вратата. Друг крещеше откъм навеса и Джентри видя сенки, които бързо тичаха към голямото дърво. Над главите им се разнесе ревът на хеликоптер и, без предупреждение, ярък прожектор засия надолу, за да залее с ослепителен бял блясък по-голямата част от задния двор. Едно момче, което Джентри не познаваше по име, замръзна като елен срещу фарове и се намръщи нагоре към лъча. Шерифът съзря червена точица да танцува по гърдите на момчето част от секундата преди палтото му да избухне. Не чу изстрела.

Шерифът стисна рюгера с две ръце и стреля три пъти в посока на прожектора. Лъчът продължи да сияе, но се завъртя бясно, осветявайки клонки, покриви и микробуса, докато хеликоптерът се завърташе, за да се издигне по-високо в мрака.

В предната част на къщата се разнесе буря от изстрели. Джентри чу някой да пищи с тънък, висок глас. Чуха се още взривове и откъм микробуса в алеята пробляснаха изстрели, наблизо ревяха движателите и на други коли. Шерифът погледна към рюгера, реши, че няма време за презареждане и се хвърли към отворената задна врата на Грумбълторп.

 

Саул Ласки не беше карал булдозер от години, но веднага щом Джаксън смени магнетото, за да съживи зловещия звяр, той се намести в подплатената седалка и се зае да си припомни умения, които не бе използвал, откакто помагаше да разчистят един кибуц преди почти двайсет години. За щастие, машината беше „Американ Катерпилър Д-7“, пряк наследник на неговите зверове от кибуца: Саул освободи лоста на маховика, нагласи селектора на скоростите на „неутрално“, бутна главния контрол на запалването към термоустойчивия кожух на двигателя, стъпи на спирачката на дясната гъсеница и я заключи в това положение с щипка, провери, за да се убеди, че важните скорости са в неутрално положение, след което започна да търси стартера на двигателя.

— А-ах! — промърмори, когато го намери. Постави лостовете на трансмисията и компресията на правилните им положения — надяваше се — и бутна стартера навътре, отвори смукача, нагласи дросела, отпусна съединителя и натисна копчето на запалването. Нищо.

— Хей! — изкрещя кокалестият младеж на име Катфиш, който се бе свил до седалката. — Знаеш ли какво, на майната си, правиш, старче?

— Абсолютно! — викна му Саул. Посегна към един лост, реши, че проблемът е в щипката, сграбчи друг и го дръпна назад. Електрическият двигател изскърца и двигателят се съживи. Той намери контролната ръчка, пусна клапана на дросела, даде твърде много газ на дясната страна и за малко да прегази Джаксън, докато той се мъчеше да запали втория булдозер отляво на Саул. Все пак успя да изправи навреме машината, почти я задави и след още неколкосекундна борба я насочи срещу групата фургони на стотина метра пред тях. Дизелови газове и черен дим лъхнаха в лицата им. Психиатърът погледна надясно и видя трима членове на бандата да тичат по неравния терен, редом с булдозера.

— Туй чудо не може ли да кара по-бързо? — извика Катфиш.

Саул се вслуша в пронизителния раздиращ звук и осъзна, че не е вдигнал лопатата. Стори го и машината се стрелна напред със значително по-голям ентусиазъм. Зад тях се разнесе рев и булдозерът на Джаксън също напусна района на строежа.

— Какво ще правиш, когато стигнем там? — извика Катфиш.

— Само гледай! — отвърна Ласки и нагласи очилата си. Нямаше си и най-малко понятие какво ще прави. Знаеше, че всеки миг агентите от ФБР ще успеят да излязат навън, ще се разделят и ще открият огън. Бавноподвижните булдозери бяха лесна цел. Имаха невероятно малък шанс да изминат целия път до фургоните. Саул не се беше чувствал така добре от десетилетия.

 

Малкълм Дюпри водеше осмина членове на „Соул Брикярд“ в къщата на Ани Бишоп. Марвин бе сравнително сигурен, че Вуду-дъртата е на друго място — в старата къща на авенюто — но екипът на Малкълм имаше задачата да провери къщата на „Куин Лейн“. Нямаха радиовръзка; водачът на бандата бе уредил всяка група да разполага с поне двама куриери — членове на васална банда от групата на осем до единайсетгодишните — които да служат за препращане на съобщения. От групата на Марвин не бяха пристигали такива, но щом Малкълм чу тътнежа на стрелба в посока откъм булеварда, прати половината си група извън алеята и в задния двор на Ани Бишъп. Другите шестима останаха отзад да следят микробуса на телефонната компания, който си стоеше безмълвен и тъмен в края на пряката.

Малкълм, Дони Коулс и ситният, дебел Джими — по-малкият брат на Луис Соларц — влязоха първи, отвориха с ритници кухненската врата и действаха бързо. Малкълм завъртя смазания и лъскав деветмилиметров автоматичен пистолет, който беше купил от Мухамед за седемдесет и пет долара. В него имаше удължен пълнител с четиринайсет куршума. Дони държеше малък, грозен пистолет с един патрон двайсет и втори калибър, втъкнат в саморъчно направеното дуло. Джейми бе взел само ножа си.

Старицата, която живееше там, не си беше вкъщи и нямаше и следа от Вуду-дамата или шибаното чудовище. Отне им три минути да претърсят малката къща и после Малкълм се върна в кухнята, докато Дони провери предния двор.

— Куп лайна на леглото горе — докладва Джейми, — все е’но някой е събирал багаж на бърза ръка.

— Аха — кимна командирът му. Махна на групата в задния двор и Джеферсън, техният десетгодишен свързочник-куриер, побърза да дойде. — Иди до старата къща на авенюто и виж какво е намислил…

Чу се звукът от отваряне на вратата на гаража и рев на автомобилен двигател. Малкълм махна на останалите, хвърли се през задната врата и се изтъркули на алеята, точно когато от гаража изпълзя една смешна стара кола със странна решетка. Нямаше фарове и старицата на шофьорското място стискаше волана с отчаяната хватка на неопитен водач. Малкълм разпозна бялата жена — онази Бишъп; цял живот я беше виждал из квартала, даже и бе косил малкото дворче, когато беше още съвсем хлапе.

Петима от членовете на бандата блокираха пътя на колата, а той самият пристъпи към вратата на шофьора. Изплашената на вид жена се огледа и после свали прозореца си. В гласа и прозвучаха странни, сънливи нотки.

— Момчета, трябва да се дръпнете. Искам да мина!

Малкълм надникна в колата, за да се убеди, че вътре няма никой друг — там беше само госпожа Бишъп. Той сведе автоматичния си пистолет и се наведе по-близо.

— Съжалявам, но не може да идете никъде, освен…

Ръцете на Ани Бишъп се стрелнаха право нагоре, пръстите и бяха извити като куки. Малкълм щеше да изгуби и двете си очи, ако не бе отметнал инстинктивно глава назад. Въпреки това дългите нокти на бялата жена оставиха осем кървави ивици по бузите и клепачите му. Той изпищя и старата кола скочи напред с рев, като подметна във въздуха малкия Джеферсън и сгази Джейми под лявото си колело.

Малкълм изруга, порови наоколо за пистолета си, падна на едно коляно и когато го намери, изстреля три куршума по изчезващата кола, преди някой да му викне да се огледа. Той се завъртя, все още на коляно. Телефонният микробус, който бе паркиран в края на алеята, се носеше право към тях. Хлапето завъртя пистолета и осъзна, че като прави това, губи няколко безценни секунди в погрешно движение. Отвори уста да изпищи. Микробусът на ФБР караше с поне сто километра в час, когато предната му броня удари Малкълм в лицето.

 

— Да изчезваме на майната си оттук! — извика Тони Харъд, когато нещо влетя през прозореца и удари покрива на хеликоптера с глух удар. Последва порой искри. Когато Колбън стреля с пушкалото си в стил „Междузвездни войни“, висяха на около двайсет метра над сграда с равен покрив и през цялото време на муцуната на идиота от ЦРУ цъфтеше тази огромна, глупава усмивка. Хайек, пилотът, очевидно беше съгласен с Харъд, понеже хеликоптерът зави надясно и започна да набира височина, преди шефът му да се извърне от прозореца и да даде заповеди. Ричард Хейнс стоически седеше на мястото на втория пилот и гледаше през прозореца си, сякаш бяха на екскурзионна обиколка. Мария Чен бе разположена отдясно на Харъд и стискаше здраво очи.

— Червен водач до Контролната кула — повика Колбън. Харъд и асистентката му носеха слушалки и микрофони за вътрешна връзка, така че да се чуват през рева на вятъра, двигателя и перките. — Червен водач до Контролната кула!

— Контролната кула слуша — разнесе се женски глас. — Казвай, Червен водач!

— Какво по дяволите става? Чернилки са плъзнали по целия Замък две!

— Точно така, Червен водач. Зеленият екип потвърждава, че е осъществен контакт с неизвестен брой въоръжени чернокожи, които пробват входове Б и Е на Замък две. Златният екип преследва Мишена две в „Де Сото“ от 1953-а година, насочват се на север, успоредно на „Куин Лейн“. Екипи Бял, Син, Сив, Сребърен и Жълт до един докладват контакт с враждебно настроени неизвестни лица. Кметът се обади два пъти.

— Кметът — възкликна Колбън. — Иисусе Христе! Къде е Лионард, за Бога? Край.

— Агент Лионард е навън, разследва раздвижване на строежа. Ще го накарам да се свърже с вас, веднага щом се върне, Червен водач. Край.

— Мамка му — изръмжа директорът. — Добре, чуй. Ще сваля Хейнс на земята, за да надзирава събитията около Замък две. Вземи екипи Син и Бял да запечатат района от Борсата до „Ашмийд“. Кажи на Зелен и Жълт, че никой не бива да влиза или излиза в Замък две: Схвана ли?

— Потвърдено, Червен водач. Имаме… — разнесе се пронизително стържене и връзката прекъсна.

— Мамка му — повтори Колбън. — Контролна кула! Контролна… Хейнс, превключи на тактическа две-пет. Златен екип? Златен екип, това е Червен водач. Питърсън, чуваш ли?

— Потвърдено, Червен водач — разнесе се притеснен мъжки глас.

— Къде, на майната си, се намираш? Край.

— Пътувам на запад по „Джърмънтаун“, преследвам Мишена две, Червен водач. Край.

— Онази Бишъп ли? Къде е тя…

— А… трябва ни подкрепление, Червен водач — намеси се същият глас. — Две коли, латиноамериканци, ъ-ъ-ъ… ще се свържем с теб, Червен водач. Край.

Колбън се наведе напред и извика на пилота:

— Слизай долу.

Хладнокръвният мъж с червена шапка дъвчеше дъвка.

— Няма къде да кацна, сър. Държа го на тройна нула.

— Я го шибай! — изрева Колбън. — Ако щеш, кацай на Джърмънтаун Авеню. Веднага!

Тони Харъд почти изпищя, когато хеликоптерът падна като асансьор със скъсано въже. Уличните лампи сякаш се устремиха към тях, за миг се мярна нещо горящо на една пресечка вляво от тях, после хеликоптерът забави рязко и меко кацна на плочите и асфалта в средата на улицата. Хейнс незабавно изтича навън и, изящно присвит, се понесе към тротоара.

— Вдигай! — извика Колбън и вдигна палец на пилота.

— Не! — извика Харъд. Кимна на Мария Чен и те двамата се затуткаха с коланите си. — Ние също се махаме!

— Да бе, повярвах ти — изръмжа директорът по интеркома. Харъд си свали слушалките точно когато Мария Чен извади браунинга от чантичката си и го насочи към гърдите на агента от ЦРУ.

— Слизаме сега! — извика продуцентът.

— Ти си мъртвец, Харъд — тихичко му отговори Колбън, Тони Харъд поклати глава:

— Не те чувам, Чък! — извика. — Чао! — след което скочи през лявата врата и се затича към задна уличка, в посока, противоположна на тази, в която бе изчезнал Хейнс. Мария Чен изчака още трийсет секунди и после се плъзна към вратата.

— И двамата сте мъртви! — процеди Колбън и се усмихна. Погледна към пушката, поставена на стойката на бойницата на десния борд, и после се отпусна.

Мария Чен кимна, изскочи навън и се затича.

— Трийсет метра — нареди Колбън в микрофона.

Хеликоптерът се издигна над жиците и покривите, завъртя се наляво и увисна на десет етажа над улицата. Съветникът на директора на ЦРУ плъзна трийсеткалибровата пушка „Колт“ в положение за стрелба и огледа алеите с нощния мерник. Нищо не помръдваше.

— Твърде много проклети висулки — промъмори Колбън. Настоятелното бърборене по тактическия канал струеше в ушите му. Чу гласа на Хейнс, който настояваше за отговор от снайперския екип на Зелено едно.

Колбън поклати глава.

— Обратно в Замък две — нареди. — После ще се оправяме с това лайно!

Хеликоптерът се завъртя, наклони се напред, докато набираше височина, и се насочи на изток.

33
Джърмънтаун,
четвъртък, 1 януари 1981

Натали Престън лежеше по гръб, вдигнала ръце в безплоден опит да спре ножа на Винсент, когато нещо експлодира в предната врата на Грумбълторп, на два метра нататък по коридора. В тъмното пространство се разлетяха трески. Последва втора експлозия и Натали погледна наляво, през входа към малко антре, където мерна вратата към улицата да се чупи и да се отваря.

В последвалата тишина главата на Винсент се дръпна нагоре и назад, хлапето се държеше като зле програмиран робот. Ножът проблесна в дясната му ръка. Натали не помръдна, не заговори и не смееше да диша.

Последва втора серия експлозии, този път по-далечни. Внезапно в антрето нахлу тъмен силует и се удари тежко в креслото до камината. По голия под се хлъзна пушка, която издрънча в краката на масата.

Висент прекрачи чернокожата си жертва и се насочи към антрето. Натали зърна за миг големите сини очи на Марвин Гейл — в мига, когато „чудовището“ го вдигна — и без да губи повече време, задраска пълзешком към задната част на къщата. Едва сдържа писъка си — болката в глезена беше невъобразима — но прехапа устна, докато не усети вкус на кръв и успя да запази мълчание. Отвън пред къщата се разнесоха още изстрели, а след това се чуха и удари откъм антрето — Марвин и чудовището се биеха. Натали успя да се изправи на левия си крак, точно до входа на помещението с каменния под — според нея беше кухня. Дългата стая имаше заковани прозорци, голямо огнище, две свещи горяха на дългата маса, имаше и добре залостена задна врата. На стената до нея беше облегната пушка-помпа.

Натали изстена тихо и заподскача към оръжието. Почти го бе достигнала, когато във вратата отвън се удариха три изстрела в бърза последователност. Четвъртият и петият разбиха желязната ключалка и дървеното резе, като забиха трески в левия крак и рамото и. Натали отскочи настрани, премести тежестта на десния си крак и се спъна в масата, като я преобърна и силно се удари в пода. Още два изстрела удариха вратата, като видимо я огънаха навътре. На няма и два метра от момичето зееше широко отворена вратата към килера, където я бяха държали затворена — тайникът предлагаше все пак някакво прикритие. Тя задраска напред, пипкайки се в мрака, тъкмо когато някой ритна кухненската врата отвън.

Едно момче — Натали позна единия от близнаците от бандата на Марвин — влетя вътре, последвано от някакъв младеж. И двамата носеха пушки. Скочиха зад преобърнатата маса.

— Не стреляйте! — изпищя Натали. — Аз съм!

— Кой т’ва? — викна близнакът. Изправи се, въртейки пушката в къса дъга.

Натали се плъзна обратно в килера, когато Марвин Гейл изкуцука в кухнята. Ръцете и гърдите му бяха целите оплискани с кръв и той влачеше пушката си за приклада, сякаш бе прекалено уморен, за да я вдигне.

— Марвин! Мамка му, човече, как влезе тук? — близнакът се изправи и сведе оръжието си. Другото момче вдигна глава иззад масата.

Марвин завъртя пушката си нагоре и стреля два пъти. Близнакът политна назад в студеното огнище. Второто момче се търкулна в ъгъла, извика нещо, опита се да стане. Водачът на бандата се завъртя и стреля от бедро. Момчето се удари в стената, политна напред и направо изчезна в една дупка, която бе невидима в сенките.

Натали осъзна, че се е свила, все още придържайки на място скъсания си сутиен. Надникна през открехнатата врата на килера и видя Марвин да крачи вдървено към огнището, за да огледа на близнака. После се обърна и притича да надникне надолу в отвора на тунела. Сведе пушката си в дупката и стреля отново.

Натали бързо заподскача нататък по коридора, като остави сутиена си да падне. Кожата по цялото и тяло беше настръхнала. Отвън се носеха зловещи отгласи от престрелка.

„Това е само лош сън! — каза си Натали. — Ще се насиля да се събудя!“. Силната болка от счупения и глезен обаче подсказваше друго.

Винсент излезе в коридора и стъпи с разкрачени крака, дългият нож висеше отпуснат в дясната му ръка.

Натали спря, стиснала лампериите за опора. Стръмното стълбище към втория етаж се издигаше от лявата и страна.

Винсент пристъпи към нея.

Тя отскочи наляво и изпищя, когато глезенът и се удари в стъпало. Хлипайки, тръгна нагоре по стълбите, въпреки че чу от кухнята да се разнася гласът на Роб Джентри.

 

Саул Ласки бе дал идеята да ударят в контролния център като нападение за отвличане на вниманието — да ударят бързо, да предизвикат колкото се може по-голямо объркване и после да се махнат. В идеалния случай не би трябвало да има жертви, а дай Боже, да няма и стрелба. Лично той се надяваше да спипа Колбън или Хейнс вътре. Сега, докато булдозерът поглъщаше последните двайсетина метра до фургоните, той се почуди дали теорията му има въобще някакъв смисъл.

Внезапно от лявата си страна зърна някакво движение и на петнайсетина метра във въздуха избухнаха огнени цветя — Тейлър и останалите хвърлиха коктейлите си „Молотов“ по паркираните коли. Полето за кратко се озари от пламъци, а на вратата на главния фургон излезе мъж в бяла риза и черна вратовръзка. Той се взря в пламъците, а после и в двата напредващи булдозера, изкрещя нечута безсмъртна реплика и извади пистолет от малкия кобур на колана си.

Саул се намираше на десетина метра от фургона. Сведе лопатата като щит и осъзна, че така ефективно блокира полезрението си. През воя на двигателя не чу изстрелите, нито внезапния взрив на още един коктейл „Молотов“, но нещо издрънча двукратно в лопатата и откъм решетката се разнесе по-силно тупване. Булдозерът не трепна. Саул вдигна леко лопатата и надникна през процепа, навреме за да види мъжа да тича обратно към фургона.

— Тука слизам аз! — викна Катфиш и скочи откъм дясната верига, като се претъркули в мрака.

Саул премисли възможността да скочи и той, сви рамене и стисна желязото, за да се държи. Вдигна лопатата още една педя.

Последните три метра до фургона бяха по леко нанагорнище и лопатата на булдозера влезе в постройката на около метър и половина над земята, точно отдясно на вратата. Дървената входна платформа се пръсна и отскочи встрани, когато Саул натисна газта. Той стисна зъби и се притисна назад в дебело подплатената седалка, щом веригите заораха и машината се зае със сериозната задача да смачка дългата подвижна къща.

Целият комплекс се разтърси и после се разтърси отново, когато и булдозерът на Джаксън се удари в него на около пет метра встрани от вратата. Тънкият алуминий се нагъна и се скъса на ивици. Цял прозоречен панел изскочи навън и падна на земята под веригите на булдозера на Саул. В продължение на няколко секунди психиатърът бе уверен, че лопатата ще си прооре път направо през фургона, но после стоманеното острие се блъсна в твърд метал, двете машини се форсираха с вой и централният фургон се отдели от двата други с ужасно скърцане по фланговете. Дългата кутия започна да се пързаля назад.

Главната врата се отвори на няколко крачки от лявото рамо на Саул и се появиха раменете на мъж, револвер се завъртя в търсене на цел, след което фургонът изгуби опора и се преобърна. Ръката щръкна право нагоре, стреля два пъти във въздуха и изчезна от полезрение.

Саул сложи предавките на неутрална позиция и скочи долу. Джаксън се отдалечаваше от машината си и двамата се спогледаха в уморено мълчание, след което се прикриха зад калника на една от колите на ФБР.

— Сега какво? — попита Джаксън след минута.

От преобърнатите останки на разбития фургон изпълзяваха хора. Саул видя една жена, на която и помагаха да се измъкне през отвор в покрива. Повечето от жертвите изглеждаха объркани, седяха на студената земя или се движеха без посока, все едно бяха претърпели автомобилна катастрофа. Неколцина обаче бяха извадили пистолети. Психиатърът знаеше, че ще е глупаво да остане дълго на едно и също място. Тейлър и останалите не се виждаха и Саул предположи, че са се върнали в пикапа.

— Търся някого — уточни той.

Изчака, докато и последните агенти се измъкнаха от фургона като мравки, които щъкат около разрушен мравуняк. Нямаше следа нито от Чарлз Колбън, нито от Ричард Хейнс. Саул усети горчилката на разочарованието в устата си.

— Най-добре да мърдаме — каза Джаксън. — Те започват да се опомнят.

Ласки кимна и последва по-едрия мъж в сенките.

 

Преди да му се наложи да се хвърли на земята и да се търкулне право към портата, Лерой видя проснатото на тротоара тяло на близнака и мерна за миг проблясъци на изстрели от третия етаж от другата страна на улицата. Високоскоростните куршуми разбиха оградата от лявата му страна. Струваше му се, че някой от братята отвръща на огъня от западната страна на къщата и нататък по улицата, но знаеше, че жалкият им набор пистолети и няколко пушки не могат да се сравняват с карабините, които използваха федералните ченгета. Още няколко изстрела минаха през оградата и Лерой притисна лице към студената земя.

— Шибана работа, човече — прошепна той.

До каменната стена, на няколко сантиметра от дясната му ръка, лежеше нечие тяло. Той го претъркули — беше отпуснато и натежало като чувал с картофи — и чу как издрънчаха бутилки в евтината раница на гърба на хлапето. Разнесе се остра миризма на бензин.

Това беше Дитър Колман, заек от гимназията в Джърмънтаун и нов член на „Соул Брикярд“. Дитър се бе срещал със сестрата на Лерой няколко пъти. Лерой знаеше, че момчето се интересува повече от училищния театрален кръжок и компютърната лаборатория, отколкото от улицата, но от години молеше Марвин да получи привилегията да се присъедини към бандата. Водачът му бе дал тази възможност едва миналата седмица. Високоскоростният куршум бе отстранил с хирургическа точност по-голямата част от гърлото на момчето.

Лерой отново обърна трупа по корем и дръпна презрамките на раницата, като през цялото време си мърмореше под нос.

— Ти си просто шибан тъпак, Лерой, драги. Глупаво лайно, човече. Винаги правиш тъпотии!

Издърпа презрамките, усети, че бензинът от счупената бутилка вече просмуква гърба му и поклати глава. Пъхна в колана си безполезния пистолет двайсет и пети калибър и, без да си даде време за размисли, отвори портата и хукна.

Два изстрела изтрещяха един след друг и единият куршум се удари в петата на маратонката му, но Лерой не спря. Прелетя през редица от кофи за боклук до входа на алеята и после вече скачаше към стълбата на аварийния изход.

— Страшно тъпа идея като за начало! — промърмори, докато се катереше нагоре.

Прозорците на обърнатата към алеята фасада започваха чак след третия етаж — площадките имаха само заключени метални врати без външна дръжка.

— Тъпо, тъпо! — прошепна Лерой и се присви отдясно на вратата. Потупа панталоните и джобовете на палтото си. Нямаше кибрит, запалка, нищо… Започна да се смее на глас, когато три сенки изтичаха в алеята от задната страна на сградата. От наблюдателната си точка, намираща се десет метра над тях, Лерой различи белите им лица и ръцете им, докато куките гледаха нагоре с вдигнати оръжия.

— Няма къде да ходиш, човече — промърмори си.

Притисна плътно лицето и корема си към тухлената стена, когато първият куршум издра площадката с порой от искри. Вторият изстрел се вряза в подметката на дясната му маратонка и подметна крака му във въздуха. Лерой усети внезапно вцепенение и се взря в черното изходи отверстие върху бялата си обувка.

— Майтапите ли се с мен? — прошепна си.

Стоманената врата се отвори и на аварийната стълба излезе мъж в тъмен костюм. Носеше странна на вид пушка. Лерой му я издърпа и го удари в гърлото с нея, като го преметна назад върху перилата и използва вцепенения си десен крак да предпази вратата от затваряне. Отдолу не се чуваха изстрели, но той виждаше белите лица да напредват към удобен за стрелба ъгъл. Мъжът се сгърчи и се опита да го нападне. С едната си ръка посегна към лицето на Лерой, а с другата дръпна приклада на пушката, опрян в гърлото му.

Младежът налегна с рамо и цялата си тежест върху противника като избута мъжа още по-навън върху перилата.

— Да имаш кибритче, човече? — прошепна.

В стаята зад тях се чуваха стъпки. Лерой бръкна с лявата си ръка в джоба на агента и измъкна златна запалка.

— Благодаря, Иисусе — каза на глас и остави човека да падне, заедно с пушката и тъй нататък, в алеята на десет метра по-долу. Влезе в стаята точно когато отдолу отново започнаха да стрелят.

— Дали… — поде друг бял боклук с готов за стрелба пистолет. Трима други стояха до прозореца, където на тежки триноги бяха поставени странни карабини и телескоп. Лерой мерна сгъваеми столове, маса за карти, отрупана с храна и кутии от безалкохолно. До стената бяха струпани няколко радиоапарата.

— Не мърдай! — извика белият боклук и насочи пистолета си в гърдите на младежа.

Ръцете му вече се вдигаха. Той щракна запалката; усети горещината от малкото пламъче до дясното си ухо.

— Имам късмет. Запали се от първия шибан път — каза Лерой и пусна запалката в отворената си раница с бутилки, пълни с безоловен бензин „Шел“.

 

Ани Бишъп се намираше на половин пресечка от Грумбълторп когато чу експлозията. Тя продължи да кара с твърди трийсетина километра в час, стиснала здраво воланата на колата, втренчила немигащ поглед право пред себе си. Всички прозорци на третия етаж на сградата срещу Грумбълторп излетяха в порой от хиляди парченца. Блестеше и пламтеше стъкло, което се сипеше като сняг по Джърмънтаун Авеню. Трийсет секунди по-късно се появиха и пламъци. Ани Бишъп спря на тротоара пред имението и превключи ръчката на скоростите на стоп. По силата на навиците с давност над трийсет години, тя вдигна и ръчната спирачка.

Пламъците от горящата сграда вече бяха много по-ярки, хвърляха оранжеви сенки по Грумбълторп и целия участък от улицата. Разнесе се откъслечна стрелба на пушки. На стотина метра от блока половин дузина дългокраки силуети притичаха през улицата. Точно зад дясното колело на колата, по лице, на улицата лежеше някакво момче. Малък тъмен басейн се бе появил изпод разбитата му глава и се стичаше в канала.

Горящата сграда от другата страна на улицата издаде силен припукващ звук, сякаш стотици тежки клони са се счупили едновременно. От време на време избухваше по някой патрон — звучеше почти като че ли се готвят пуканки. Някой изпищя в далечината. Разнесе се вой на сирени. Ани Бишъп седеше в своето „Де Сото“ от 1953-а година, втренчена право напред, с ръце на волана, в очакване.

 

Джентри влезе бързо през задната врата, насочил рюгера пред себе си. Преобърната маса му предлагаше укритие и той го прие, като тежко падна на едно коляно и се огледа.

Старата кухня бе осветена от една свещ на тезгяха и друга, която гореше настрани на пода. Близнакът — Джи Ар — беше проснат мъртъв в голямото огнище на метър и нещо зад Джентри, а подплатеното му палто бе скъсано от гърлото до слабините. По лицето, гърдите и краката на трупа бяха полепнали пера от якето. Останалата част от кухнята бе празна. Тясната врата към килер или малка стая до входа в коридора беше отворена и му пречеше да види какво има оттатък.

Джентри насочи рюгера към вратата на килера, но от коридора отвъд се чуваха звуци. Той осъзна, че диша през устата си — твърде бързо при това — и скоро ще се хипервентилира. Задържа дъха си за десет секунди. В стрелбата отвън настъпи пауза и след кратката тишина той чу меко подраскване в сенчестия ъгъл зад себе си. Завъртя се на коляно и се взря в Марвин Гейл, който сякаш се издигаше от каменния под, издърпвайки се нагоре като човек, който излиза от плувен басейн. Дори на слабата светлина Джентри различи, че на лицето на водача на бандата липсва всякакво изражение, очите му са само бели процепи и се виждат зеници като топлийки.

— Марвин? — каза шерифът на глас и в същия миг момчето вдигна от Дълбините на дупката, в която стоеше, една пушка. Прицели я в главата на Джентри и натисна спусъка.

Разнесе се щракване при удара на чукчето.

Шерифът на свой ред вдигна рюгера и се прицели, докато Марвин напомпваше пушката и стреляше пак; чукчето отново удари на празно. Боби Джо натисна спусъка достатъчно силно да вдигне предпазителя на рюгера; след това го хвана с палец и го свали.

— Мамка му! — каза тихо и скочи напред, докато пародията на Марвин Гейл хвъляше пушката и се измъкваше от входа на тунела.

Момчето бе по-ниско и по-леко от Роб Джентри, но беше и по-младо, а също и по-бързо — и захранвано от демонична енергия. Шерифът не знаеше дали би могъл да го победи в тъй-наречен „честен“ бой; не изчака и да разбере. Бе стигнал до ъгъла, докато Марвин още се мъчеше да се изправи на крака. Завъртя рюгера в широка дъга и с дългото дуло удари младежа по слепоочието. Марвин падна долу, претъркули се и замря. Джентри коленичи до него, напипа пулса му и вдигна глава навреме да види отвратителното чудовище, застанало на вратата на килера. Шерифът стеля два пъти. Първият изстрел удари камъка, където видението бе стояло преди секунда, вторият мина през вратата на килера. Чуха се тежки стъпки в коридора. Отвън се разнесе приглушеният трясък от взрив.

— Натали! — изкрещя Боби Джо. Почака секунда и отново извика името и.

— Тук, Роб! Внимавай, той… — гласът на Натали секна. Звучеше така, сякаш тя се намира наблизо, в коридора.

Джентри се изправи, избута масата настрани и се затича по посока на гласа й.

 

Натали бе изпълзяла колкото се може по-високо по стълбите, като се надяваше поне да успее да ритне Винсент в лицето, ако не друго. Внезапно осъзна, че не е сама. Насили се да спре да гледа през рамо и вдигна глава.

Мелани Фулър стоеше на горната площадка, на метър от главата и. Носеше дълга фланелена нощница, евтин розов халат и пухкави розови пантофи. Светлината на свещта от детската осветяваше древното и като света лице, бръчките се бяха групирали на плисета, които се превръщаха в оврази; черепът се опитваше да скъса маската от мъртвешка кожа. Острите и къдри сини коси изглеждаха твърде оредели, повехналият и скалп прозираше под тях на ивици, сякаш химиотерапия или друго лекарство са предизвикали косопад на наръфани кичури. Лявото око на Мелани Фулър беше затворено и гротескно подуто, а от дясното се виждаше само пожълтелият белтък. Тя се усмихна и Натали видя, че изкуствената горната челюст на жената виси хлабаво от венеца. Езикът й се появи, черен като изсъхнала кръв на светлината на свещите.

— Какъв срам, скъпа — каза Мелани Фулър. — Покрий се!

Натали потрепери и стисна парцалите от блузата пред гърдите си. Гласът на старицата беше триумфален ромон на смъртта; дъхът и осмърдя стълбището с миризмата на гнилоч. Какво друго оставаше, освен да се опита да запълзи към нея, да докопа в ръцете си този сбръчкан врат?

— Натали! — разнесе се гласът на Роб. Тя се сви на счупените дървени стъпала и му отвърна. Къде беше Винсент? Опитваше се да предопреди Роб, когато Мелани Фулър слезе бързо три стъпала и я бутна по рамото с розовия си пантоф.

— Тихо, мила!

Джентри излезе в коридора с вдигнат пистолет. Погледна към Натали и очите му се разшириха.

— Натали. Мили Боже!

— Роб! — изплака тя, използвайки всяка секунда, в която съзнанието и оставаше свободно. — Внимавай, проклетото чудовище е точно…

— Шшш, скъпа — каза Мелани Фулър. Старицата наклони глава настрани и погледна към Джентри със съсредоточеното внимание на лудостта. — Знам кой си — прошепна тя, разхлабените и челюсти пръскаха слюнка при всяка дума. — Но не гласувах за теб!

Той погледна през рамо към коридора, фоайето и предната стая. Пристъпи към стълбите, притисна гръб към стената и вдигна револвера си — и продължи да го вдига, докато не го насочи в гърдите на Мелани Фулър.

Старицата бавно поклати глава.

Револверът слезе надолу, сякаш го дърпаше някаква магнитна сила, потрепери, успокои се и остана прицелен право в лицето на Натали Престън.

— Да-а, сега! — прошепна Мелани Фулър.

Тялото на Джентри се сгърчи, очите му се разшириха и лицето му взее да почервенява все повече. Ръката му трепереше яростно, сякаш всеки нерв в му се бореше със заповедите на мозъка. Китката му стискаше пистолета, а пръстът му натискаше спусъка.

— Да-а — прошепна Мелани Фулър. В гласа и пролича нетърпение. Пот изби по лицето на Джентри и просмука ризата, която се подаваше пoд разкопчаното му яке. На врата му се изпънаха жили и на слепоочията му избиха вени. Лицето му се стегна в маска от усилие и невъзможна задача за мускули, ум и воля. Пръстът му се сви върху спусъка. Разхлаби се, сви се, чак докато предпазителят на револвера се вдигна… падна…

Натали не можеше да мръдне. Тя се взираше в маската на агония и не виждаше нищо друго, освен сините очи на Роб Джентри.

— Това отнема твърде мно-о-го време — прошепна Мелани Фулър. Тя избърса чело, сякаш се бе уморила.

Джентри залитна назад, сякаш бе участвал във война на невидими титани и противниците му са пуснали техния край на въжето. Препъна се заднишком в коридора и се плъзна по стената. Изтърва револвера на пода, докато се бореше да си поеме дъх. Натали видя как за миг на лицето на Роб се изписва гордост от упеха и очите им се срещнаха. За мит.

Винсент излезе от фоайето и светкавично завъртя ножа си два пъти на нивото на корема. Джентри зина и вдигна ръце към гърлото си, сякаш можеше да запуши зейналата рана с натиск. Като че ли успя — за няколко секунди — после кръвта плисна между пръстите му, ливна се в невъобразими количества надолу по ръцете му и по гърдите и корема. Шерифът се хлъзна странично надолу по стената, накрая главата и лявото му рамо нежно се удариха в пода. Погледът му тъй и не се отклони от лицето на Натали, докато клепачите му полека се спускаха — момче, което сънливо затваря очи за следобедна дрямка. Тялото на Джентри конвулсивно потръпна и застина в Смъртен гърч.

— Не! — изпищя Натали и скочи в същия миг. Бе се качила осем стъпала нагоре и сега скочи надолу над тях, с главата напред. Удари долното стъпало толкова силно с лявата си ръка, че усети нещо да се чупи в рамото и. Не обърна внимание, пренебрегна болката, пренебрегна усещането за пръсти, които ровят в мозъка и като мушици по прозоречно стъкло, пренебрегна и втория удар, когато се търкулна по твърдия под — по краката на Роб! — и се блъсна прасците на Винсент.

Натали не мислеше. Тя остави си да прави каквото трябва, каквото му беше наредила да стори още преди да скочи.

Винсент се олюля, размахал ръце в опит да запази равновесие след сблъсъка с нея. Трябваше да извие торса си настрани, за да насочи ножа към Натали.

Тя не спря, за да се замисли, докато се търкулваше по гръб. Протегна дясната си ръка да напипа тежкия револвер там, където знаеше, че се намира, вдигна го нагоре и го насочи напред. Застреля Винсент право в зиналата уста.

Откатът тласна ръката и обратно към пода и ударът на куршума направо отхвърли Винсент във въздуха. Той се удари в стената на два метра над пода и остави широка кървава следа, докато се плъзгаше надолу.

Мелани Фулър бавно слезе по стълбите, пантофите и стържеха мекичко по дървото.

Натали се опита да използва лявата си ръка, за да се изправи, но се хлъзна странично към краката на Роб, Сведе пистолета надолу и се издърпа до седнало положение. Трябваше да пропъди с примигване сълзите си, за да успее да се прицели.

Старицата беше на метър и половина и на две стъпала над нея. Натали очакваше пръстите в съзнанието й да я стиснат, да я спрат — но не последва нищо. Тя натисна спусъка веднъж, втори път, отново…

— Човек винаги трябва да брои патроните, скъпа — прошепна старицата. Тя слезе по последните стъпала, прекрачи през краката на Натали и се завлече към вратата. Спря веднъж и погледна назад. — Довиждане, Нина. Пак ще се видим!

Мелани фулър за последен път огледа коридора и къщата, отключи разбитата входна врата, излезе на осветената от пожара улица и изчезна.

Натали захвърли пистолета и се разплака. Допълзя до Роб, извлачи го за раменете, за да го отдели от проснатото тяло на Винсент и положи главата му в скута си. Кръвта напои дрехите й, пода, всичко. Тя се опита да използва парцали от скъсаната си риза да попие палтото и предницата на ризата му, но се отказа.

Когато Саул Ласки и Джаксън влязоха пет минути по-късно, гонени от пламъците, сирените и подновената стрелба отвън, я намериха с главата на Роб все още в скута й, да му пее тихичко и да гали челото му с нежните си пръсти.

34
Мелани

Никак не ми се искаше да напускам Грумбълторп, но в момента нямах голям избор. Районът просто бе потънал в разруха; цветнокожите бяха избрали новогодишната нощ да вдигнат едно от безмислените си въстания, за които бях чела толкова време. Никога не се случваха такива неща преди тъй наречените „вълнения за граждански права“ от последните две-три десетилетия. Баща ми често казваше, че ако дадеш на негрото една педя, ще ти поиска пет метра и ще вземе километър.

Куриерът на Нина — цветнокожото момиче, което щеше да изглежда привлекателно, ако не беше сплъстената и коса, заради която приличаше на Пиканини — почти успя да ме убеди, че Нина не я е пратила, но прозрях през маската и. Гласовете ми казаха. Те бяха много силни онзи последен ден и нощта в Грумбълторп. Признавам, трудно ми беше да се съсредоточа над по-маловажните неща, докато се опитвах да разбера какво ми казват гласовете — със сигурност на младо момче и момиче, с напевен, почти английски акцент.

Някои от нещата бяха безсмислени. Те ме предупреждаваха за пожар, мост, река, дъска за шах. Чудех се дали това са истински събития от техния живот — може би последните катастрофи, отнесли техните млада животи. Но предупрежденията за Нина бяха достатъчно ясни.

Накрая двамата емисари на Нина — доведени през целия път от Чарлстън — се оказаха просто незначителни пречки. Жал ми беше да губя Винсент, но, ако трябва да си го призная честно, той си изигра ролята. Не си спомням съвсем ясно онези последни мигове в Грумбълторп. Помня, че имах ужасно главоболие от дясната страна на главата си. Когато Ани опаковаше багажа, преди да ме прибере, я накарах да ми донесе опаковка „Дристан“. Нищо чудно че синусите ме боляха в този студен, влажен, недоброжелателен северен климат.

Ани се наведе през предната седалка и ми отвори вратата на колата, щом излязох от Грумбълторп. Сградата от другата страна на улицата гореше — без съмнение, дело на проклетите негри бунтовници. Когато госпожа Ходжес идваше на гости и бъбрехме за последните изцепки на Севера, тя рядко пропускаше да отбележи, че предполагаемо бедните, потиснати и дискриминирани от обществото — без изключения — крадат скъпи телевизори и хубави дрехи при първа възможност. Тя смяташе, че цветнокожите са могли да окрадат белите до шушка, докато са им били слуги, и после са продължили да го правят — дори и сега, когато зависят от добруването им. Това беше едно от малкото мнения на тази шумна старица, които споделях.

На задната седалка на колата Ани бе натоварила три куфара. Единият от големите съдържаше моите дрехи, другият беше с парите в брой и останалите акции от спестяванията на домакинята ми, а в по-малкия имаше дрехи и лични вещи на самата Ани. Сламената ми чанта също беше там. На пода до задната седалка бе положена дванайсетзарядната пушка, която сладката Бишъп държеше у тях.

— Да вървим, скъпа — казах и се облегнах на седалката.

Ани Бишъп караше като костенурка. Напуснахме Грумбълторп и горящата сграда и поехме бавно на северозапад по Джърмънтаун Авеню. Погледнах зад нас и забелязах, че там, където „Куин Лейн“ излиза на булеварда, се води нещо като въоръжен сблъсък… или може би просто кавга? Микробус и две ниски, непривлекателни коли се бяха блъснали на кръстовището. Не се забелязваше полиция.

Подминахме Пен Стрийт и „Коултър“ и приближавахме Чърч Стрийт, когато два микробуса — съвсем обикновени на вид — излязоха пред нас на улицата, блокирайки пътя ни. Накарах Ани да отбие по тротоара отляво и да се пропъхне покрай тях. От единия бус наизскачаха някакви мъже и взеха да размахват оръжия, но много бързо ги прибраха, след като човекът, когото гледах, обърна револвера си в тяхна посока и започна да стреля по колегите си.

Пълна неразбория! Ако тези господа бяха дошли да арестуват цветнокожите метежници, нека се занимават със задачата си и да оставят две бели дами на спокойствие!

Излязохме на Маркет Стрийт. Бронзовият войник-янки, застанал на върха на паметника си, се забелязваше ясно дори в мрака. При едно от първите ни излизания Ани ми беше казала, че гранитът е от Гетисбърг.^[18]

Сетих се как генерал Лий отстъпваше в дъжда, разбит този ден, но не и победен, изнесъл от това ужасно клане цялата гордост на Конфедерацията непокътната, и се почувствах по-добре по отношение на сегашното си временно отстъпление от бойното поле.

Докато се спускахме до булеварда, наоколо проблясваха лампите на пожарни, полицейски коли и други специализирани автомобили. Зад нас единият от микробусите и тъмен седан ускоряваха в наша посока. Чух странен звук и надникнах да видя бляскащи зелени и червени светлини над покривите.

— Завий наляво — казах. Когато го сторихме, вече бях достатъчно близо, че да видя лицето на шофьора на една пожарна, с нахлупена каска на главата. Затворих очи и бутнах. Дългата пожарна кола зави рязко в средата на улицата, подскочи по релсите на тролея и се удари в микробуса — близо до вратата за пътниците. Бусът подскочи, претъркули се няколко пъти и спря с колелата нагоре на средата на Маркет Скуеър. Мернах тъмния седан да се пързаля странично в опит да избегне червения калник на пожарната, която сега блокираше улицата. След това се понесохме по „Скул Хаус Лейн“ и се отдалечихме от хаоса.

От всички дейности, с които помагах на Ани да се справи, най-трудно беше да я накарам да кара с повече от петдесет километра в час. Трябваше да съсредоточа цялата си воля, за да я накарам да управлява колата тъй, както аз искам. В крайна сметка точно през нейните сетива видях улицата да се осветява, чух звука на перките — все още зад нас — и гледах как малкото останали по улиците коли бързаха да се отдръпнат от пътя ни.

„Скул Хаус Лейн“ беше приятна улица, но не бе предназначена за преминаването на „Де Сото“ ’53 със скорост от над сто и двайсет километра в час. Зелена кола излетя на платното зад нас и ни последва. От време на време мярках хеликоптера, устремен над покривите, успоредно на нас отляво или отдясно. Накарах Ани да натисне спирачката и да качи колата на тротоара, после да ускори… и внезапно задният десен прозорец побеля и избухна навътре. Погледнах назад и видях, че в него са се отворили две дупки, големи колкото юмрука ми.

Чернокож без палто стоеше и махаше отстрани на пътя, когато приближихме Ридж Авеню. Щом зелената кола приближи, той хукна напред и се метна пред нея. Гледах в огледалото как преследвачът ни завива надясно, удря се в бордюра с поне сто и четирийсет километра в час и изпълнява пълно салто във въздуха, преди да се гмурне през стъклените витрини на сергията за хамбургери на Джино.

Порових в жабката за улична карта на Филаделфия, като същевременно се опитвах да карам чрез Ани. Търсех магистрала, която да ни изведе от този кошмарен град, и макар че наоколо имаше цял куп зелени знаци, стрелки и примигващи светофари, нямах представа по кой път да поема.

През счупения прозорец се разнесе невероятен звук и големият хеликоптер прелетя на десетина метра вдясно от нас. На светлината на уличнитне лампи видях пилота от другата страна и един човек с бейзболна шапка, който се наведе към нас. Хилеше се маниакално и държеше нещо в ръце.

Накарах Ани рязко да завие надясно по една изходна рампа. Лявото задно колело на „Де Сото“-то забуксува по меката пръст извън асфалта и за секунда се включих изцяло в управлението, контра-завъртането, натиска на газта и опитите на Ани да ни предпази от катастрофа.

Хеликоптерът изрева от лявата ни страна, докато завивахме по безкрайната детелина. Червена точка затанцува за част от секундата по прозореца и лявата буза на Ани. Незабавно я накарах да настъпи газта до дупка, старата кола подскочи напред, точицата изчезна и нещо удари задния ляв калник на колата с тежко издрънчаване.

Внезапно се озовахме на мост над реката. Не исках да съм на мост; търсех магистрала.

Хеликоптерът вече беше от дясната ни страна, на същото ниво като нас. Червената светлина засия за миг в очите ми, след което накарах Ани да завие наляво и да ни нареди до един микробус Фолксваген, за да го използва за щит между летящата машина и нас самите. Шофьорът на „щита“ внезапно се килна напред, а колата му зави надясно — право към перилата. Хеликоптерът приближи още — неясно как успяваше да лети странично със сто и шейсет в час.

Слязохме от моста. Ани зави остро наляво и ние заподскачахме по разделителната ивица, като на косъм се разминахме с полукаравана, която ни бибипна с клаксона си, след което излязохме при голям знак, на който пишеше „Президентски апартаменти“. Четири празни летни се разгъваха пред нас, а живачните лампи създаваха изкуствено дневно осветление. Червените и зелени светлинки проблеснаха, докато хеликоптерът ръмжеше на не повече от пет метра над главите ни, направи завой и увисна настрани на стотина метра пред нас.

Беше твърде ярко, твърде голо, твърде лесно. Пътят бе дълга галерия на стрелбище, а ние играехме ролята на малките метални патета.

Накарах Ани да завие рязко вляво. Гумите издадоха ужасен звук по асфалта и после намериха опора, изстрелвайки ни в тесен, небелязан черен път, не по-широк от алея към гараж.

Пътят вървеше на югоизток под издигнат участък от архитектурното чудо, което според картата пред мен трябваше да се нарича „Суилкил експресен път“. „Път“ е твърде щедро описание. Беше просто неравно, посипано с чакъл платно. Циментови стълбове и опорни греди проблясваха на светлината на фаровете ни и прелитаха край прозорците. Роклята и пуловерът на Ани бяха просмукани с пот. На лицето и бе изписано много странно изражение. Хеликоптерът се появи от лявата ни страна — летеше ниско над железопътната линия, успоредна на магистралата. Колоните минаваха между нас и тях, усилвайки усещането за висока скорост. Собственият ни стар спидометър показваше двеста километра в час.

Недалеч пред нас чакъленият път свършваше, а лабиринтът на разположената отгоре детелина създаваше гора от стотици колони, насечени бетонни стени и кръстосани участъци. Беше гора от метал и бетон.

Внимавах Ани да не заклини спирачките, но сигурно се пързаляхме половин дължина на футболно игрище, вдигайки облак прах, който ни покри и превърна фаровете ни в две изкривени шахти жълта светлина. Прахът отмина. Бяхме спрели на няма и два метра от една стена с размер на малка къща.

„Де Сото“-то пропълзя покрай нея и пое бавно между колоните, предпазливо преминавайки от едно пътно укритие към друго. Сигурно имаше поне петнайсет пътни ленти по детелините над нас, голяма част от които се отклоняваха към моста, а това добавяше още сумати камиони камъни и стоманена гора за укритие.

Преминахме поне стотина метра в този лабиринт, когато накарах Ани да спре до един циментов остров, да угаси двигателя и да изгаси фаровете.

Отворих очи. Бяхме като мишки, попаднали в странна катедрала. Огромни колони крепяха пътна настилка на по на петнайсет метра височина тук, двайсет и пет там, че дори и повече в основата на трите моста, които пресичаха тъмната Суилкил Ривър. Цареше тишина, като се изключи далечният шум на движението над главите ни и още по-далечната свирка на влака. Преброих до триста, преди да посмея да се надявам хеликоптерът да ни е изгубил и да е отлетял нататък.

Когато се появи, вдигна ужасяващ шум.

Пъклената машина висеше на десет метра под най-високия пътен участък, звукът на двигателя и перките му се отразяваше от всяка повърхност, а прожекторът се въртеше като побесняло око на циклоп. Хеликоптерът пое бавно, перките така и не доближиха колона или опора, а опашката се въртеше като главата на наблюдателна котка.

В крайна сметка прожекторът ни откри и ни прикова на място в немигащия си поглед. По това време вече бях изкарала Ани навън. Тя държеше пушката несръчно и я облегна на покрива на „Де Сото“-то за опора.

Веднага щом я накарах да стреля, разбрах, че е прекалено рано, че хеликоптерът още е твърде далеч. Трясъкът от изстрела се добави към вече непоносимия шум, но не постигна нищо друго.

Откатът тласна Ани две крачки назад. Ударът на високоскоростен куршум отметна пушката във въздуха и събори нея самата. Аз вече се бях проснала на пода, когато вторият изстрел разби предното стъкло и го пръсна на ситни парченца по предната седалка.

Ани съумя да стане, да изкуцука до колата и да завърти ключа на запалването с лявата си ръка. Дясната висеше безполезна, почти отделена от рамото. Под скъсаната дреха и вълната се виждаше гола кост.

Подкарахме направо под хеликоптера — отчаяна мишка, която се крие между краката на изумена котка — и после се понесохме с рев по посипания с чакъл път, временно насочени встрани от реката; в дървеняшки блъф се засилвахме към тъмния мост.

Хеликоптерът забърза след нас, но клоните на голите дървета от двете страни на чакълената пътека бяха сведени достатъчно ниско, за да ни закриват поне докато се движим. Излязохме на дървено мостче, платната на завиващата на юг магистрала бяха отдясно, а железопътната линия и реката — от лявата ни страна. Нямахме избор: хеликоптерът отново бе зад нас, дърветата тук бяха твърде нарядко за прикритие и нямаше как „Де Сото“-то да се спусне по стръмния и обрасъл склон към магистралата на стотина метра под нас.

Завихме наляво и ускорихме по тъмния мост. И спряхме. Това беше железопътен мост, много стар. Ниски каменни и железни перила го обграждаха от двете страни. На двайсет и пет метра над реката пред нас се простираха ръждясали релси, напукани траверси и пътека от сгурия.

На десетина метра нататък дебела барикада ни блокираше пътя. Не би имало никаква полза да я пробием; самият път бе прекалено тесен, твърде гол и щеше да ни забави прекомерно с неравното си легло от траверси.

Не бяхме спрели за повече от двайсет секунди, но и това време бе твърде много. Разнесе се рев, вдигна се и ни обви облак прах и клонки, а аз се гмурнах ниско, когато тъмен силует закри небето. На предното стъкло се появиха пет дупки, воланът и таблото се счупиха, а Ани Бишъп подскочи, когато куршумите я удариха в стомаха, гърдите и бузата.

Отворих вратата на колата и хукнах. Един от чехлите ми падна по склона и в храстите. Халатът и нощницата ми се вееха в ураганната буря от перките на хеликоптера. Той се понесе, плъзгайки се на метър и половина над главата ми, и изчезна отвъд железопътния мост.

Куцах по дървените траверси, надалеч от моста. Отвъд гребена и отразения ореол на светлините на магистралата различавах относителния мрак на феърмонт Парк. Ани ми беше казала, че това е най-големият градски парк в света, над четири хиляди акра гора около реката. Ако Успеех да се добера дотам…

Хеликоптерът се издигна над дърветата като паяк, който се катери по мрежата си. През страничния прозорец различих тънък червен лъч, който режеше прашния въздух. Обърнах се и закуцуках обратно към моста и спряната кола. Те точно това и искаха да направя.

През храстите, отдясно на склона, минаваше стръмна пътека. Обърнах се към нея, подхлъзнах се, изгубих си и другия чехъл и тупнах тежко на студената мокра земя. Хеликоптерът ревеше над главата ми, увиснал на петнайсетина метра над реката и включил прожектора си, за да претърси брега. Пързалях се по пътеката, плъзнах се пет-шест метра надолу по стръмния склон на хълма, падах през храсти и клонки, които раздираха кожата ми. Прожекторът отново ме прикова. Изправих се, заслоних очи и се втренчих в този блясък. Ако можех да Използвам пилота… Един куршум прониза полите на халата ми.

Паднах на четири крака и запълзях по протежение на склона, на петнайсетина метра под моста. Хеликоптерът се снижи и ме последва. Не, не Нина седеше в хеликоптера. Тогава кой? Отпълзях зад някакъв гниещ пън и изхлипах Два куршума се удариха в дървото. Опитах да се свия още по-плътно. Имах ужасно главоболие. Халатът и нощницата ми бяха подгизнали.

Хеликоптерът увисна почти на едно ниво с мен, на не повече от десетина-дванайсет метра височина, малко встрани от моста. Завъртя се около оста си — гладен хищник, почти готов да сложи края на играта.

Вдигнах глава и съсредоточих цялото си внимание върху машината и пътниците и. През агонията от главоболието протягах волята си все по-напред и по-силно, по-настойчиво от когато и да било преди. Нищо.

В машината имаше двама души. Пилотът беше Неутрален… дупка в тъканта на мисълта. Другият бе Потребител… не Уили… но алчен и жаден за кръв повече дори и от него. Без да го познавам, да съм го виждала и да съм се съревновавала с него, не бих могла да надмогна на Способността му достатъчно, за да го Използвам. Но той можеше да ме убие.

Опитах се да изпълзя напред, към каменната арка, която се издигаше на шест-седем метра по-нататък. Куршумът се удари в земята на няма и педя от ръката ми.

Тогава пробвах да се върна назад по тясната пътека до по-гъстите храсти. Следващият изстрел само дето не запали петата на крака ми.

Притиснах бузи към земята и гръб към изгнилия пън и затворих очя. Куршум проряза плесенясалото дърво на сантиметри от гръбнака ми. Друг се удари в прахта между краката ми.

Ани бе улучена от четири куршума. Един беше пронизал корема й и бе пропуснал на косъм гръбнака. Друг ударил третото й ребро, рикоширал в гръдния й кош и разбил лявата й ръка. Третият бе минал пред десния й дроб и заседнал в лопатката. Последният беше улучил лявата буза, бе откъснал езика й и избил повечето зъби, като накрая излязъл през дясната челюст.

За да я Използвам, трябваше да преживея цялата болка, която тя изпитваше по време на смъртта си. И най-малкото заглушаване щеше да е достатъчно да й позволи да се измъкне от мен, от всичко. Все оше не можех да й позволя да умре. Имах една последна задача за нея.

Ключът бе в запалването. Лостът за скоростите — автоматик — бе поставен на „стоп“. За да го премести на „напред“, Ани трябваше да снижи лице през счупения волан и да стисне металния лост с каквото бе останало от предните й зъби. По дългогодишен навик бе вдигнала ръчната спирачка. Използвахме коляното й да я спуснем и да натиснем бутончето на ръчката.

Зрението й потъмня и сетивата й се замъглиха. Насилих я да се върне, крепях я само на моята воля. Парчета кост от челюстта й се бяха забили в дясното и око. Нямаше значение. Тя отпусна ранените си рамене върху металния пръстен на клаксона и сви сгънатата си дясна ръка върху счупената пластмаса на волана.

Отворих собственото си око. Червена точка танцуваше върху мъртвата трева близо до мен, намери ръката ми, плъзна се по лицето ми. Изпилият пън бе разбит до едно голо нищо.

Опитах се да прогоня червената светлинка с примигване.

Звукът от ускоряването на „Де Сото“-то и ударът му пред перилата отгоре се чу дори и през шума от перката. Погледнах нагоре точно навреме, за да видя как двата фара излитат навън и надолу. Мернах за миг тъмната скоростна кутия и прогнилия резервоар, докато автомобилът падаше почти вертикално.

Пилотът беше много, много добър. Сигурно с периферното си зрение бе успял да зърне нещо над него и реагира почти незабавно. Двигателят на хеликоптера изпищя и опашката се обърна стръмно нагоре, още докато той се завърташе към откритата река. Само върхът на едната перка докосна падащата кола.

Това обаче беше повече от достатъчно.

Червеният лъч изчезна от окото ми. Чу се почти човешкият писък на изтерзан метал. Хеликоптерът сякаш прехвърли целия си въртящ момент от перката в опашката, докато изящната кабина се завърташе в по-сока, обратна на часовниковата стрелка, веднъж, втори път, пет пъти след което се удари в каменната подпора на железопътния мост.

Не избухна огън. Не последва експлозия. Разбитата маса метал, плексиглас и алуминий безмълвно се стовари двайсет метра надолу и плисна вода на няма и три метра оттам, където „Де Сото“-то бе изчезнало три секунди преди това.

Течението беше много силно. В продължение на няколко странни секунди прожекторът на хеликоптера продължи да свети, като показваше как мъртвата машина потъва все по-дълбоко и се носи все по-надолу по течението за по-кратко време, отколкото човек може да си представи. После светлината изгасна и тъмните води се затвориха над тях като кална плащеница.

Мина минута, преди да съумея да седна, и половин час, преди да се опитам да стана.

Не се чуваше нищо друго, освен мекото плискане на реката и далечните, постоянни шумове от невидимата магистрала.

След малко изтърсих клонките и праха от нощницата си, пристегнах колана на халата си и тръгнах бавно нагоре по пътеката.

35
Филаделфия,
четвъртък, 1-и януари 1981

На децата им позволиха да излязат от къщата и да поиграят един час преди закуска. Утрото бе студено, но много ясно. Изгряващото слънце се открояваше като оранжева сфера, която се опитваше да се измъкне от многобройните голи клонки в гората. Трите деца се смееха, гонеха се и се търкаляха по дългия склон, водещ към горите и реката отвъд тях. Тара, най-голямата, бе навършила осем точно преди три седмици. Алисън беше на шест. Джъстин, червенокосият, щеше да навърши пет през април.

Смехът и виковете им отекваха по гористите хълмове. И тримата се сепнаха, когато една възрастна госпожа излезе между дърветата и бавно тръгна към тях.

— Защо си още по хавлия? — попита я Алисън.

Жената спря на метър и половина от тях и се усмихна. Гласът й звучеше странно.

— О, такава слънчева сутрин беше, че не ми се щеше да се обличам, преди да изляза на разходка!

Децата кимнаха с разбиране. И на тях често им се искаше да играят навън по пижами.

— Защо си нямаш зъби? — попита Джъстин.

— Тихо — бързо му изсъска Тара. Момченцето сведе очи и се засрами.

— Къде живеете? — попита госпожата.

— Живеем в Замъка — отвърна Алисън. Посочи нагоре по хълма към висока стара сграда, построена от сиви камъни. Издигаше се самотна сред стотиците декари резерват. Тясна ивичка асфалт се виеше покрай моста и през гората.

— Баща ми е асистент наземен суперинтендант — с важен глас произнесе Тара.

— Наистина ли? — изуми се старицата. — Родителите ви тук ли са в момента?

— Тате спи — отвърна Алисън. — Той и мама стояха много до късно на партито по случай Нова година снощи. Мами е будна, но я боли глава и почива преди закуска.

— Ще ядем френски кроасани — обади се Джъстин.

— И ще гледаме парада на Розите — добави Тара.

Старицата се усмихна и погледна към къщата. Венците и бяха бледорозови.

— Искате ли да ме видите как правя предно кълбо? — попита Джъстин, като я дръпна за ръката.

— Предно кълбо ли? — попита госпожата. — ’Ами да, бих искала! Момченцето си разкопча якето, клекна на колене и тромаво се превъртя напред, като се приземи на гърба си. Маратонките му тупнаха глухо по земята.

— Видя ли?

— Браво! — извика старицата и плясна с ръце. Отново погледна към къщата.

— Аз съм Тара — представи се по-голямото момиче. — Това е Алисън. А Джъстин е само едно бебе!

— Не съм! — възрази Джъстин.

— О, да, бебе си — отвърна сестра му твърдо. — Ти си най-малкият, тъй че си бебето в семейството. Мама казва така!

Момченцето яростно се намръщи и отиде да хване старицата за ръката.

— Ти си добра госпожа — заяви.

Тя отсъстващо погали главата му със свободната си ръка.

— Имате ли кола? — попита.

— Ами да — отвърна Алисън. — Имаме Бронко и син Оувъл.

— Син Оувъл ли?

— Има предвид синьо „Волво“ — уточни Тара и поклати глава. — Джъстин го нарича така, а също и мама и татко. Смятат, че било сладко — и направи гримаса.

— Тази сутрин има ли някой друг в къщата? — попита старицата.

— Ъ-ъ — побърза да отговори малкият. — Леля Керъл щеше да идва, ама отишла някъде другаде. Татко казва, че това и бездруго е добре, понеже леля Керъл била трън в задника…

— Млък! — отряза Тара и го удари по рамото. Момченцето се скри зад гърба на старицата.

— Обзалагам се, че сте самотни в замъка — отбеляза тя. — Не ви ли е страх от крадци и лоши хора?

— Нъц — отвърна Алисън и замери с камъче далечната редица дървета. — Татко казва, че паркът е най-сигурното и най-подходящото място в града за деца като нас.

Джъстин надникна иззад халата и се вгледа в лицето на жената.

— Хей — попита, — какво му има на окото ти?

— Малко ме боли глава, скъпи — отвърна тя и потри челото си с треперещи пръсти.

— Точно като мама — заяви Тара. — И ти ли си била на парти по случай Нова година снощи?

Старицата им показа венците си в гримаса, подобна на усмивка. Погледна отново към къщата.

— „Асистент наземен суперинтендант“ — звучи като ужасно важна длъжност! — отбеляза.

— Така е — съгласи се Тара. Другите две деца бяха изгубили интерес към разговора и се заиграха на гоненица.

— Баща ви дали има с какво да защитава парка от лоши хора? — попита възрастната жена. — Пистолет например?

— О, да, има един такъв — отвърна Тара весело. — Но не ни е позволено да си играем с него. Държи го на полицата в гардероба си. Има и патрони, в синьо-жълтата кутия в бюрото му.

Старицата се усмихна и кимна.

— Искате ли да ме чуете как пея? — попита Алисън, като прекъсна за малко ентусиазираната си игра на гоненица с Джъстин.

— Разбира се, скъпа!

Децата седнаха със скръстени крака на тревата. Старицата остана права. Зад тях оранжевото слънце се освободи от утринната мъглица и голите клонки и изплува в студеното, лазурно небе.

Алисън застана с изправен гръб, скръсти ръце пред гърдите си и запя „Хей, Джуд“ на „Битълс“, без съпровод — три куплета, всяка нота и сричка чисти и ясни като замръзналите кристали по тревата, които ловяха наситената утринна светлина. Когато свърши, тя се усмихна и децата поседяха в мълчание.

В очите на старицата блестяха сълзи.

— Струва ми се, че вече бих искала да се запозная с баща ви и майка ви! — каза тя тихо.

Алисън улови старицата за лявата ръка, Джъстин я стисна за дясната и Тара ги поведе напред. Точно когато стигнаха настланата с камъни пътека към кухненската врата, възрастната госпожа притисна длан към слепоочието си и се извърна настрани.

— Няма ли да дойдете? — попита Тара.

— Вероятно по-късно — промърмори старицата със странен глас. — Внезапно ужасно ме заболя глава. Може би утре…

Децата я гледаха как пристъпи няколко колебливи крачки встрани от къщата, изписка тихо и падна в лехата с рози. Те изтичаха към нея и Джъстин я дръпна за рамото. Лицето на старицата бе посивяло и изкривено в ужасна гримаса. Лявото и око бе съвсем затворено, а от другото се виждаше само белтъкът. Устата и бе зинала, отвътре се показваха кървавочервените венци и обложеният с бяло език, навит назад като къртица, която се рови към гърлото и. От брадичката и бе увиснала дълга, широка струя слюнка.

— Мъртва ли е? — изплака Джъстин. Тара захапа кокалчета на юмрука си.

— Не, не мисля. Не знам! Ще ида да повикам татко! — тя се обърна и изтича към къщата. Алисън се поколеба за секунда и последва по-голямата си сестра.

Джъстин коленичи в лехата и издърпа върху коленете си главата на изпадналата в безсъзнание старица. Вдигна ръката и. Беше студена като лед.

Когато другите излязоха от къщата, намериха Джъстин коленичил, да потупва нежно ръката на незнайната им гостенка и да повтаря безкрай:

— Не умирай, добра госпожа, нали става? Моля те, не умирай, добра госпожо. Нали?

36
Дотън, Алабама,
сряда, 1-и април 1981

Световният обединен библейски център, разположен на десет километра южно от Дотън, Алабама, бе съставен от двайсет и три ослепително бели постройки, издигнати на площ от над 160 акра. Център на комплекса беше големият Дворец на молитвите от гранит и стъкло, облицован със скъпи дървени ламперии и килими. Амфитеатърът разполагаше с места за 6000 вярващи, които да се предават в ръцете на Бога при всички удобства на климатика. По протежение на кажи-речи километър по Булеварда на вярата бе издигната декоративна стена, в която всяка златна тухла символизираше дарение от 5000 долара, всяка сребърна — дарение от 1000 долара, а всяка бяла — от 500 долара. Идвайки откъм въздух — може би дори с някой от трите „Лиър Джет“, собственост на Центъра — посетителите често гледаха към Булеварда на вярата и казваха, че им напомня за голяма бяла усмивка, подчертана от няколко златни зъба и редица сребърни пломби. Всяка година усмивката се разширяваше и по-златяваше все повече.

Разположеният на Булеварда на вярата, срещу Двореца на молитвите, дълъг и нисък Библейски обединен комуникационен център, лесно можеше да бъде сбъркан с голям компютърен завод или изследователски център, ако изключим наличието на шестте големи сателитни предавателни чинии на покрива. Центърът поддържаше 24 часова телевизионна програма, предавана през един или повече от трите комуникационни сателита към кабелни компании, телевизионни станции и стотици милиони зрители. Комуникационният център съдържаше също компютъризирана печатница, щамповъчна машина за дискове, звукозаписно студио и четири големи сървъра, свързани в Световната евангелистка информационна мрежа.

Точно там, където свършваше бяло-златно-сребърната усмивка, Булевардът на вярата излизаше от охраняемия район и се превръщате в Щатско шосе 251 — местонаходище на знаменитите „Джими Уейн Сътър Байбъл Колидж“ и „Сътър Скул ъв Крисчън Бизнес“. Осемстотин ученици се обучаваха в тези две неакредитирани институции, шестстотин и петдесет от тях живееха в кампуса и спалните общежития с идиотски имена като „Рой Роджърс — запад“, „Дейл Евънс — изток“ и „Адам Смит — юг“.

Други сгради, с бетонни колони, гранитни фасади и вид на кръстоска между съвременни баптистки църкви и мавзолеи с прозорци, осигуряваха пространство за кабинетите на легиони работници, които изпълняваха задълженията на администратори, охрана, транспортни услуги, комуникации и финанси. Световният обединен библейски център поддържаше в тайна специфичните си приходи и разходи, но беше публично оповестено, че комплексът на Центъра, завършен през 1978 г., е струвал над 45 милиона и се говореше, че настоящите донации възлизат на около милион и половина седмично.

В съответствие с бързото финансово разрастване през 1980-а, Световният обединен библейски център се готвеше да основе дъщерни компании като „Дотън Крисчън Шопинг Мал“^[19], верига мотели „Крисчън Рест“ и парк за забавления „Байбъл Уърлд“, на стойност 165 милиона долара, в момента в строеж в Джорджия.

Световният обединен библейски център беше религиозна организация с нетърговска цел. „фейт Ентърпрайзис“ пък се явяваше данъчна корпорация, създадена изцяло за да поддържа бъдещата комерсиална експанзия и да координира франчайзинга. Преподобният Джими Уейн Сътър беше президент на Обединения център и настоящ директор „Фейт Ентърпрайзис“, както и единствен член на борда на директорите.

 

Преподобният Джими Уейн Сътър си сложи бифокалните очила със златна рамка и се усмихна към камера три.

— Аз съм само селски свещеник — рече, — и всичките тия финансови и законови сложнотии не са ми по силите, но…

— Джими — обади се вторият му асистент, тлъстак с очила с рогови рамки и челюсти, които трепереха, когато се възбудеше както сега, — цялата тази работа… данъчното разследване, преследването на Федералния църковен съвет… толкова прозрачна работа на Врага е…

— …но аз разпознавам гоненията, когато ги видя — продължи Сътър, гласът му се усилваше, усмихна се лекичко, щом забеляза, че камерата бе останала фокусирана върху него. Видя обективът да се удължава, когато Три премина към близък план. Режисьорът в будката, Тим Макинтош, познаваше чудесно Сътър — имаха осем години работа заедно и повече от десет хиляди предавания. — А знам и каква е смрадта на Дявола, когато я помириша. А това вони на дело на Дявола. Най-голямото желание на Дявола е да блокира Думата божия… Дяволът копнее най-силно Голямото Прас’вителство да задържи ония, които плачат за Божията помощ, далеч от Думата на Иисус, от всеопрощението Му, от спасението Му…

— И това… това гонение очевидно е… — пак поде вторият асистент.

— Но Иисус не изоставя Своя народ в миг на нужда! — извика Джими Уейн Сътър. Вече беше станал и се раздвижи, като размахваше кабела на микрофона след себе си, все едно въртеше опашката на Сатаната. — Иисус е домакин на игрището… Иисус ни вика в отбора и смущава Врага и противниковите играчи…

— Амин! — извика бившата телевизионна актриса с наднормено тегло, просната в креслото за интервюта. Миналата година Иисус я бе излекувал от рак на гърдите по време на малък телевизионен кръстоносен поход от Хюстън.

— Славете Иисус! — обади се мустакатият на дивана. През последните шестнайсет години той бе написал девет книги за неизбежния край на света.

— Иисус не забелязва попълзновенията на тези… бюрократи от Голямото Прас’вителство — Сътър почти изплю думите, — не повече отколкото благородният лъв ще забележи ухапването на малка досадна бълха!

— Да, Иисус! — въздъхна певецът-звезда, който не бе имал хитов запис от 1957-а. Тримата гости очевидно използваха един и същ вид лак за коса и пазаруваха в един и същ отдел на „Сиърс“ — за намалени стоки.

Сътър спря, дръпна кабела на микрофона и се завъртя, за да огледа зрителите. Сцената беше голяма по телевизионните стандарти — по-голяма дори от повечето бродуейски сцени — на три нива, с червено-син под, тук-там осеяна с букети пресни, бели цветя. Горното ниво, използвано главно за музикални номера, напомняше подплатена тераса, зад която от три прозореца в катедрален стил, в които цареше вечен залез — или изгрев — се лееше светлина. Средното ниво имаше припукваща камина — припукваше дори в дни, когато температурата в Дотън беше 40 градуса на сянка — и бе фокусирано около кът за разговори и интервюта с имитация на антични позлатени дивани и кресла, до които бе поставено и писалище в стил „Луи XIV“. Преподобният Джими Уейн Сътър често посядаше зад него, в орнаментирано кресло с висока облегалка, което бе съвсем малко по-скромно от трона на папата Борджия.

Сега преподобният Сътър скочи на най-долното ниво на сцената — поредица облицовани с дървена ламперия рампи и полукръгли удължения основната сцена, които позволяваха на режисьора да използва такива ъгли на подвижните камери, в които да покаже Сътър на един и същ кадър заедно с шестстотинте зрители от публиката, Това студио се използваше за ежедневното шоу „Библейски час за закуска“, а също и за по-дългата „Библейска обединена програма с Джими Уейн Сътър“, която записваха в момента. Шоута с нужда от по-голяма сцена или публика се записваха в Двореца за Молитви или на място.

— Аз съм само скромен провинциален свещеник — повтори Сътър, като внезапно премина в разговорен тон, — но с помощта на Бог и вашата помощ, ще оставим зад гърба си тези съдебни дела и изпитания. С Божията и вашата помощ ще преминем през тези времена на гонения тъй, че Божията Дума да се чуе ПО-СИЛНА и ПО-ЗДРАВА, и ПО-ЯСНА от всеки друг път! — той попи потното си чело с копринена кърпичка. — Но ако ще останем в ефира, драги приятели… ако ще продължаваме да ви носим Божиите новини чрез Неговите евангелия… то се нуждаем от помощта ви! Нуждаем се от молитвите ви, от възторжените ви писма до онези бюрократи от Голямото Прас’вителство, които ни гонят, и се нуждаем от подаянията ви… нуждаем се от всичко, което можете да дадете в името на Христос, за да ни помогнете да поддържаме Божието слово по пътя към вас. Знаем, че вие няма да ни изоставите. И докато се обаждате на слугите на Злото — и адресирате онези пликове за благословени подаяния, които Крис, Кей и брат Лайл ви пратиха този месец — нека чуем Гейл и „Госпъл Гитарс“ заедно с нашите певци от Библейския център, за да ви напомнят, че „не ти трябва да разбираш, трябва само да стиснеш Ръката му“.

 

Помощник-режисьорът отброи на Сътър на четири пръста и го повика с махване на палката си, когато дойде време да се върне от молитвената почивка. Преподобният бе седнал на писалището си; креслото до него беше празно. Диванът започваше да изглежда пренаселен.

Сътър, на вид лениво отпуснат и процъфтяващ, се усмихна в обектива на камера две.

— Приятели, като заговорихме за Божията любов и стана дума за вечното спасение, и говорим за дара да се родиш отново в името на Иисус… това ми дава възможност с огромно удоволствие да представя следващия си гост. Човекът, който ще излезе на сцената при нас, от години се бе изгубил в оная паяжина на греха, за която всички сме чували… от години тази добра душа скиташе надалеч от светлината на Христа и в тъмните гори на страха и унижението, които лежат в засада за ония, що не успеят да чуят Божието слово… но ние сме тук тази вечер да свидетелстваме за безкрайната милост и власт на Иисус, за Неговата безкрайна любов, които не позволяват ни един, що иска да бъде намерен, да остане изгубен. Ето го знаменитият филмов режисьор, холивудският продуцент… Анпгьни Харъд!

Харъд пресече широката сцена под звука на ентусиазираното ръкопляскане на шестстотин християни, които си нямаха ни най-малка представа кой е той. Протегна ръка, но Джими Уейн Сътър скочи на крака прегърна го сърдечно и го настани в креслото за гости. Харъд седна и притеснено кръстоса крака. Певецът му се ухили от мястото си на дивана, описвачът на апокалипсиси го огледа ледено, а дебелата актриса си сложи сладката муцунка и му прати въздушна целувка. Харъд носеше джинси, любимите си каубойски ботуши от змийска кожа, отворена червена копринена риза и колана си модел „R2-D2“ (личен подарък от самия Лукас).

Джими Уейн Сътър се наведе по-напред и скръсти ръце.

— Е, Антъни, Антъни, Антъни…

Харъд се усмихна несигурно и се намръщи към публиката. Заслепен от ярките телевизионни прожектори, успяваше да мерне само тук-там по някое отражение от стъкла на очила.

— Антъни, ти си прекарал на сцената на лъжливия град… колко години станаха вече?

— Ъ-ъ-ъ… шестнайсет — Харъд си прочисти гърлото. — Преместих се там през 1964-а… ъ-ъ-ъ… на деветнайсет. Започнах като сценарист.

— И, Антъни… — Сътър се наведе напред, съумяваше да вложи едновременно и весели, и заговорнически нотки в гласа си, — вярно ли е каквото чуваме… за разврата на Холивуд… не за целия Холивуд, разбира се, не за всички там… Ние с Кай имаме неколцина приятели — добри християни — които са оттам, ти също, Антъни… но, общо казано, тоя град тъй грешен ли е, както го описват?

— Ъ-ъ-ъ… доста грешен е — отвърна Харъд и стъпи с два крака на пода. — Там е… ъ-ъ-ъ… доста зле.

— Разводи? — подпита го Сътър.

— Всички се развеждат.

— Наркотици?

— Всички ги ползват.

— Твърдите дроги?

— О, да.

— Кокаин?

— Все едно са бонбонки.

— Хероин?

— Всяка звезда носи следи от инжекции, Джими.

— Хората споменават ли името Божие напразно?

— Постоянно.

— Богохулстват ли?

— Това си е нормално.

— А служат ли на Сатаната?

— Такива са слуховете.

— Служат ли на Всемогъщия Долар?

— Без съмнение.

— Ами Седмата заповед, Антъни?

— Ъ-ъ-ъ…

— Не прелюбодействай?

— Ъ-ъ… бих казал, напълно е пренебрегната…

— Виждал ли си онези холивудски партита, Антъни?

— И аз съм си поживял на такива…

— Наркотици, разврат, прелюбодейства, преследване на Всемогъщия Долар, служба на Злия, загърбване на Божиите заповеди…

— Аха — рече Харъд, — и толкова — само на по-скучните партита!

Публиката издаде звук, който донякъде напомняше кашлица, смесена със задавена въздишка. Преподобният Джими Уейн Сътър сплете пръсти.

— Е, Антъни, разкажи ни историята си — разкажи ни за миналото си, а също и за скорошното ти и изумително издигане от тази… тази… умозрителна яма.

Тони се усмихна леко, ъгълчетата на устата му подскочиха нагоре.

— Ами, Джими, бях млад… впечатлителен… искаше ми се да има кой да ме напътства. Признавам, че омайната сладост на този начин на живот ме смъкна за дълго по тъмния път. За години.

— И имаше изумителни плодове… — подкани го Сътър.

Харъд кимна и откри камерата с червената светлинка на нея. Погледна към обектива с изражение едновременно искрено и малко тъжно.

— Както каза, Джими, Дяволът си има привлекателните страни. Парите… повече пари, отколкото някога съм знаел какво да правя. Бързи коли. Големи къщи. Жени… прекрасни жени… знаменити звезди с известни лица и прекрасни тела… и всичко, което трябваше да сторя, бе да вдигна телефона, Джими! Има го и фалшивото усещане за власт. Има го фалшивото усещане за високопоставено положение. Има също дрога и пиянство. Пътят към рая често минава право през горещата вана Джими!

— Амин — извика дебелата телевизионна актриса.

Сътър кимна с искрено и загрижено изражение.

— Но, Антъни, най-страшната част… фактът, от който най-много трябва да се боим… е, че тези там са хората, които продуцират фимите, сериалите, тъй наричаните забавления за нашите деца. Нали така?

— Точно така, Джими. А и филмите, които те правят, са подчинени на един Бог… печалбата.

Сътър погледна в камера едно, когато тя се приближи за близък план. По лицето му вече не се четеше безгрижие; имаше силни челюсти, тъмни вежди и дълга, къдрава бяла коса, все едно бе пророк от Стария Завет.

— И това, което децата ни получават, мили приятели, е мръсотия. Мръсотия и боклук. Когато бях момче… когато мнозина от нас са били деца… спестявахме петачета и ходехме на кино… ако ни позволяха да отидем да гледаме кино… и ходехме на съботното матине… и гледахме анимация… Какво стана с анимационните филми, Антъни? След анимациите дойде ред на уестърните… помните ли Хуут Гибсън? Помните ли Хопалонг Касиди? Помните ли Рой Роджърс? Бог да ги благослови… Рой беше гост в шоуто ни миналата седмица… чудесен човек… щедър човек… о, хм, може би гледахме и филм на Джон Уейн. И после се прибирахме вкъщи и си знаехме, че добрите печелят и че Америка е специално място… благословена страна. Помните ли Джон Уейн? И се прибирахме вкъщи при семействата си… помните ли Мики Руни в „Анди Харди“? Прибирахме се вкъщи при семействата си и знаехме, че семейството е важно… че добротата, уважението и авторитетът, както и взаимната обич са важни… че ограниченията, дисциплината и самоконтролът са важни… че БОГ Е ВАЖЕН!

Сътър си свали очилата. Челото и горната му устна бяха покрити с пот. След миг продължи:

— А какво гледат нашите деца СЕГА? Виждат порнография и безбожие, и мръсотия, и боклук, и гадости! Идете на кино сега… Най-нормален филм, нали така, дори не става дума за мръсните филми с рейтинг R или X^[20], дето ги има навсякъде, разпространяват се като рак, всяко дете може да ги вземе, няма възрастово ограничение, а значи и самият рейтинг е двуличие… мръсотията е мръсотия… което не е добро за нашите шестнайсетгодишни, не е добро и за порасналите, богобоязливи граждани… но децата ходят, о, да, само как ходят на кино!

И когато видят, че във филма им показват голота и лош език… една мръсна дума след друга, една гнусотия след друга… и филмите разбиват семействата, разкъсват ги и разкъсват и страната, разкъсват я, и разбиват и Божиите заповеди и се надсмиват над Божието слово, и им предлагат секс и насилие, и мръсотия, и възбуда. И питате ли се какво мога да сторя аз? Какво можем да сторим ние? И само туй ще ви кажа: приближете се до Бога, чуйте Словото му, изпълнете сърцето си с Иисус Христос тъй, че този боклук, тази мръсотия вече да не изглежда привлекателна… и накарайте ДЕЦАТА си да приемат Иисус, да приемат Иисус в СЪРЦАТА си, да приемат Иисус за свой СПАСИТЕЛ, техен ЛИЧЕН Спасител, и после филмовият боклук вече няма да им се нрави, тази холивудска версия на Гомора няма да ги привлича… „Отецът предоставил всички решения на Сина… Отецът му дал властта да изпълнява присъдите… иде часът… всички те, що са в гробовете си, ще чуят гласа Му, и ще се надигнат; тия, кои са сторили добро, ще се завърнат за живота; а ония, що зло са сторили… те що зло са сторили… Ще са завинаги обречени…“. Йоан — 5:22-26-28. Тълпата се разрази в истерични викове „алилуя“.

— Хвалете Иисус! — извика певецът. Писателят-апокалиптик затвори очи и кимна. Дебелата актриса се разхълца.

— Антъни — каза Сътър с кротък глас, който привлече вниманието обратно към него, — ти прие ли Бога?

— Да, Джим и. Открих Бог…

— И го прие като твой личен Спасител?

— Да, Джими. Приех Иисус Христос в живота си…

— И му позволи да те изведе от гората на страха и разврата… от фалшивия блясък на холивудската болест и в благотворната светлина на Божието слово…

— Да, Джими! Христос поднови радостта ми от живота, даде ми цел да продължавам да живея и да работя в Негово име…

— Хвалете името на Бога! — изпъшка Сътър и се усмихна блажено. Поклати глава, сякаш бе обладан от прекомерна възбуда и искаше да се отърси от нея. Обърна се към камера три. Помощник-режисьорът размахваше свити в настоятелно кръгче пръсти. — И нашите добри новини… в близко бъдеще, в много близко бъдеще, надявам се… Антъни ще вложи уменията си, таланта си и познанията си в един много специален проект на Обединения библейски център… не можем да говорим много за тoва сега, но той ни увери, че ще използва всичките превъзходни възможности на Холивуд, за да пренесе Божието слово до милиони добри християни, които гладуват за истинско семейно забавление!

Публиката и останалите гости отвърнаха с ентусиазирано ръкопляскане. Сътър се наведе към микрофона и без усилие надвика шума:

— Утре предстои специална служба със Светена музика на Библейския център… специалните ни гости — Пат Буун, Патси Дилън и „Гуд Нюз Сингърс“^[21] — и собствените ни музиканти Гейл и „Госпъл Гитарс“…

Аплодисментите се усилиха още повече, щом блеснаха електрическите надписи с подкани. Камера три даде много близък план на Сътър. Преподобният се усмихна:

— До следващия път и не забравяйте Йоана 3:16 — „Бог толкоз обича света, че му даде единствения си богопомазан Син, и който е повярвал в Него, ще живее вечно“. Довиждане и Бог да ви благослови!

 

Сътър и Харъд напуснаха сцената веднага, щом угасна червения надпис: В ЕФИР, още преди да стихнат аплодисментите. Тръгнаха бързо през облицованите и облъхвани от климатици коридори. Мария Чен и съпругата на Преподобния, Кей, седяха в очакване във външния кабинет на Сътър.

— Как беше, скъпа? — попита свещеникът.

Кей Елън Сътър — висока и слаба — бе натоварена с пластове грим и прическа, която изглеждаше тъй, все едно е била издялана от скулптор и оставена в този вид от години.

— Прекрасно, скъпи. Великолепно!

— Ще трябва да отрежем от монолога на онзи нещастен певец, там където започна да дрънка за евреите в звукозаписния бизнес — отбеляза Сътър. — Е, какво пък, и бездруго ще трябва да отрежем към двайсет минути, преди да е готово за излъчване… — той си сложи очилата и погледна през тях към жена си. — Къде сте тръгнали вие двете, дами?

— Смятах да покажа на Мария детската градина и яслите в сектора на женените студенти — отвърна Кей Сътър.

— Чудесно, чудесно! — кимна Преподобният. — Ние с Антъни имаме още една кратка среща и след това ще дойде време да ви закарам, добри ми хора, до самолетната писта, за да скокнем до Атланта.

Мария Чен погледна към Харъд. Той сви рамене. Двете жени тръгнаха. Кей Елън Сътър крачеше забързано.

Преподобният Джими Уейн разполагаше с голям кабинет с дебел паркет, обзаведен в приглушени бежови и земни оттенъци в контраст с червените, бели и сини декори, които преобладаваха навсякъде другаде в комплекса. Едната дълга стена всъщност представляваше извит прозорец, който гледаше към пасища и малка ивица гора, запазена от строителите. Зад широкото бюро на Сътър, десет метра тикова ламперия съвсем буквално бяха запълнени с подписани снимки на знаменитите и могъщите, почетни сертификати, награди за служба, плаки и други документи за положението и продължителното пребиваване на власт на Джими Уейн Сътър.

Харъд се намести в едно кресло и опъна крака.

— Уф!

Преподобният си свали сакото, преметна го на облекалката на кожения си директорски стол и седна, като нави ръкавите си и сложи ръце на тила си.

— Е, Антъни, беше ли весело, както очакваше? Харъд прекара длани през къдравата си коса.

— Само страстно се надявам никой от подкрепящите ме да не е гледал тази гадост!

Сътър се усмихна.

— Защо тъй, Антъни? Нима връзките с божиите дела предизвикват загуба на точки във филмовото общество?

— Определено губиш точки, когато се правиш на задник — отвърна Харъд. Погледна към кухненския бокс в другия край на стаята. — Може ли да пийна нещо?

— Естествено — кимна преподобният. — Нали нямаш нищо против да се самообслужиш? Знаеш пътя!

Харъд вече бе пресякъл стаята. Напълни една чаша със „Смирноф“ и лед и посегна към друга бутилка във вградения бюфет.

— Бърбън?

— Ако обичаш — отвърна Сътър. Когато Тони му връчи питието, преподобният допълни: — И се радваш, че прие малката ми покана да дойдеш и да ми погостуваш няколко дни, нали, Антъни?

Харъд отпи от водката си.

— Смяташ ли, че беше разумно да разкриваш картите ни, като ме пуснеш в шоуто си?

— Те знаят, че си бил тук — отвърна събеседникът му. — Кеплър те следи, а и двамата с брат Кей следят мен. Може би участието ти в програмата ще успее да ги обърка за известно време.

— Е, със сигурност обърка мен — призна Харъд и отиде да си налее още едно.

Сътър се изкиска и се порови в хартиите на бюрото си.

— Антъни, моля те, не оставай с впечатление, че се отнасям цинично към службата си!

Харъд се спря насред пускането на ледчета в чашата си и се втренчи в домакина си.

— Сигурно се майтапиш с мен — каза. — Тази постановка е най-циничният капан за наивници, който някога съм виждал!

— Нищо подобно — тихо отвърна Сътър. — Служа наистина. Грижата ми за хората е истинска. Благодарността ми за Способността, която Бог ми е дал, е истинска!

Продуцентът поклати глава.

— Джими Уейн, вече два дни ти ми показваш този фундаменталисти Дисниленд. Всяко проклето нещо, което видях, е предпазначено да накара провинциалните тъпаци да бръкнат в портфейлите си, дето са имитация на кравешка кожа, и да измъкнат малко парички. Имаш машини, които да отделят писмата с чекове от празните, имаш компютри, които сканират текстовете и пишат отговори. Имаш компютризирани телефонни централи, преки пощенски кампании, които карат ДикВиджери да се надриска в гащите, както и телевизионни църковни служби, пред които повторенията на господин Ед изглеждат като свръхумни сериали…

— Антъни, Антъни — отвърна Сътър и поклати глава, — трябва да прозираш отвъд изкуственото и към истините в дълбочина. Вярващите от електронната ми конгрегация са… в по-голямата си част… простаци, глупаци и преродени мъртви мозъци. Но това не прави службата ми пред Бога по-глупава, Антъни!

— Така ли?

— Разбира се. Аз обичам тези хора! — Сътър удари по бюрото с масивния си юмрук. — Преди петдесет години, когато бях млад евангелист… на седем и преизпълнен със Словото… ходех от шатра на шатра с татко и леля Ел. И вече знаех, че Иисус ми е дал Способността по някаква причина… и не просто за да правя пари — той вдигна едно листче и го погледна през очилата си. — Антъни, кажи ми кой според теб е написал това:

— „Свещеници… бойте се от напредъка на науката, както вещиците се боят от пришествието на дневната светлина и се мръщят на предвестниците, обявяващи гибелта на лъжите, с които се прехранват…“ — вдигна очи над ръба на стъклата и погледна Харъд. — Кажи ми кой е написал това, Антъни!

Запитаният сви рамене:

— X. Л. Менкен? Маделейн Мъри 0’Хеър? Сътър поклати глава:

— Джеферсън, Антъни. Томас Джеферсън.

— Е, и?

Той насочи големия си, дебел пръст към Харъд:

— Не виждаш ли, Антъни? След всичките евангелистки приказки, че тази нация е основана на религиозен принцип… че това е християнска нация и тъй нататък… повечето от Бащите-основатели са като Джеферсън — атеисти, остроглави интелектуалци, унитарианци…

— Е, и?

— Ами, страната е основана от стадо въртоглави мирски хуманисти, Антъни! Ето защо не можем да вкараме Бог в училищата си и другаде. Ето защо ежедневно избиват милион неродени бебета. Ето защо комунистите стават все по-силни, а нашите редици намаляват. Бог ми даде Способността да събудя сърцата и душите на простите хора, та те да успеят да превърнат тази страна в християнска нация, Антъни!

— И заради това ти трябва помощта ми в замяна на подкрепата и защитата от попълзновенията на Островния клуб, която ми оказваш — уточни Харъд.

— Ти ми почеши гърба, момче — усмихна се Сътър, — а аз ще ги държа далеч от твоя задник.

— Звучи така, сякаш ти се ще да станеш президент някой ден — каза Харъд. — Помислих си, че вчера просто си приказвахме за мъничко поразтърсване на йерархичния ред в Островния клуб!

Сътър разтвори ръце и се ухили доброжелателно.

— Че какво му е лошото на мисленето, Антъни? Брат Кей, Кеплър, Траск и Колбън до един си играят с политиката — от десетилетия. Срещнах брат Кей преди четир’сет години, на политическо състезание на консервативни свещеници в Батън Руж. Няма нищр лошо в това за разнообразие да сложиш добър християнин в Белия дом!

— Мислех, че Джими Картър уж е добър християнин — отбеляза Харъд.

— Джими Картър е прероден сводник — отвърна Сътър. — Истинският християнин щеше да знае точно какво да направи с аятолаха, когато този варварин си сложи лапите върху американски граждани. В библията се казва… „Око за око, зъб за зъб“. Би трябвало да избием зъбките на тези ислямски шиитски лайнари.

— Все едно чувам говорителят на Белия дом да ми казва, че тъкмо християните току-що са избрали Рейгън — отвърна Харъд. Стана да си налее още водка. Политическите дискусии винаги го отегчаваха.

— Глупости — рече Джими Уейн Сътър. — Брат Кей, Кеплър и онова магаре зад гърба им, Траск, сложиха нашия приятел Роналд там, където се намира. Долън и другите плачльовци са идиоти. Страната завива надясно, но ще има временни ремисии. До 1988-а или 92-а, обаче ще дойде денят, когато ще сме готови за истински християнски кандидат.

— Ти ли? — попита Харъд. — Няма ли други на опашката пред теб? Сътър се намръщи:

— Кой, например?

— Както там се казваше — Тони се замисли, — абе, онзи с моралното мнозинство. Фалуел.

Сътър се засмя.

— Джери беше създаден от наш приятел от дясното крило във Вашингтон. Той е голем. Когато финансите му пресъхнат, всички ще забележат, че е човек от кал. И при това не много умна кал.

— Ами някои от по-възрастните? — поинтересува се продуцентът, като се опитваше да си припомни имената на лечителите на вярата и змиеукротителите, които се явяваха по лосанджелеските кабелни телевизии. — Рекс Хобарт…

— Хъмбард — поправи го Сътър. — И Орал Робъртс, предполагам. Да не си откачил, Антъни?

— Какво искаш да кажеш?

Преподобният извади хаванска пура от специалната кутия и я запали.

— Говорим за хора, на чиито обувки още има кравешки лайна — каза със сериозен и почти тържествен глас. — Говорим за добрите стари момчета, които излизат по телевизията и казват: „Турете болните си или съхнещи части на до телевизионния екран, приятели, и аз ще ги излекувам!“. Можеш ли да си представиш, Антъни, всичките онези хемороиди, циреи, натъртвания и кожни заболявания… и човекът, който благославя цялата тая биология, да се среща с чуждестранни важни клечки и да спи в спалнята на Линкълн?

— Ум да ти зайде — съгласи се Харъд, втренчен в четвъртата си водка. — Ами някои от другите? Нали се сещаш, съперниците ти?

Преподобният Сътър отново подложи ръце под тила си и се усмихна. — Е, да вземем Джим и Тами, макар че те през повечето време катерят лайняната рекичка с Федералния църковен съвет… спрямо техните, моите, проблеми са си направо цветенце. Освен това затрудненията им се редуват с нервни кризи. Не виня Джим. С такава съпруга и аз бих се сринал. След това идва Суагърт, горе в Луизиана. Той е умник, Антъни! Но мисля, че в действителност му се ще да е рокендрол звезда като братовчед си…

— Братовчед му ли? — смръщи вежди Харъд.

— Джери Лий Луис — уточни Сътър. — Кого още имаме? Пат Робъртсън, разбира се. Предполагам, че Пат ще се пусне през 84-а или 88-а. Той е изумителен. Мрежата му превръща малкия ми Обединен проект в тенекиена кутия с шепа жици, които не са вързани в нищо. Но Пат си има слабостите. Хората понякога забравят, че той би трябвало да е свещенослужител, а и Пат също го забравя…

— Всичко това е ужасно интересно — прекъсна го Харъд, — но се отклоняваме от причината да дойда тук.

Сътър си свали очилата, извади пурата от устата си и го зяпна.

— Ти дойде тук, Антъни, понеже безполезният ти задник е над огъня и ако не получиш някаква помощ за себе си, Клубът смята да приключи кандидат-членството ти, като те използва за едно от вечерните си забавления на Острова…

— Хей! — обади се Тони. — Аз съм вече пълноправен член на Управителния съвет!

— Да — кимна Сътър. — И Траск е мъртъв. Колбън е мъртъв, Кеплър се крие, а брат Кей е притеснен от фиаското във Филаделфия.

— С което нямам нищо общо — уточни Харъд.

— По време на което се насра от страх — отряза го Сътър. — Боже мили, каква каша! Петима ФБР агенти и шест от специалните люде на Колбън са мъртви. Дузина местни чернилки — убити. Местен свещеник — убит. Пожари, разрушения на лична и обществена собственост…

— Медиите още дълбаят в историята за война между бандите — обади се Харъд. — Твърди се, че ФБР било там заради чернокожи буйстващи групи терористи…

— Да, и гоненията на вещици стигат по стълбата чак до кабинета на кмета и нагоре… дори до Вашингтон. Случайно да си чувал, че Ричард Хейнс сега работи частно — и дискретно за брат Кей?

— На кого му пука? — възмути се Харъд.

— Точно казано — усмихна се Джими Уейн Сътър, — но нали разбираш, че включването ти в Управителния съвет идва в, ъ-ъ, чувствителен момент?

— Ти си сигурен, че искат да ме използват, за да докопат Уили.

— Абсолютно.

— И след това ще ме захвърлят?

— Буквално — уточни Сътър.

— Но защо? — попита продуцентът. — Защо изобщо им е затрябвал смъртоносен стар психопат като Уили?

— Има една стара пустинна поговорка, която никога не е била включена в Писанията, но е достатъчно древна, за да я има в Стария завет — обясни Сътър.

— И тя е?…

— „По-добре да имаш камила в шатрата и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае вътре“ — каза тържествено свещеникът.

— Много благодаря, преподобни — обади се Харъд.

— Пак заповядай, Антъни — Сътър си погледна часовника. — Най-добре побързай, ако се каниш да стигнеш до Атланта навреме за полета си.

Тони набързо изтрезня.

— Знаеш ли защо Барент е свикал това събиране за събота?

Преподобният махна неопределено с ръка.

— Предполагам, че брат Кей го е свикал заради събитията от понеделник.

— Стрелбата по Рейгън…

— Точно — кимна Сътър, — но знаеш ли кой е бил с президента… на три стъпки зад него… когато е започнала стрелбата?

Харъд вдигна вежди.

— Да, самият брат Кей — обясни събеседникът му. — Сигурно ще има доста за казване, как смяташ?

— Иисусе — промърмори Тони. Джими Уейн Сътър се намръщи.

— Точно ти не смей да споменаваш напразно името Господне в тази стая — отряза. — Пък и не бих те съветвал да правиш така в присъствието на брат Кей!

Харъд тръгна към вратата, но спря.

— Само едно нещо, Джими, защо наричаш Барент „брат Кей“?

— Защото на К. Арнолд не му пука, когато го наричам с християнското му име — отвърна Сътър.

Продуцентът го погледна изумен.

— Ти го знаеш?

— Разбира се — ухили се Сътър. — Познавам брат Кей от 1930-а, когато и двамата бяхме още дечица.

— И то е?

— Християнското име на К. Арнолд е Кристиан — обясни проповедникът с още по-широка усмивка.

— Ъ?

— Кристиан — повтори Сътър. — Кристиан Арнолд Барент. Баща му е бил вярващ, нищо че самият брат Кей не е.

— Е, проклет да съм! — възкликна Харъд и избърза да излезе от стаята, преди събеседникът му да е успял да каже и дума повече.

37
Кесария, Израел,
четвъртък, 2 април 1981

Натали Престън кацна на летището „Давид-Бен Гурион“ близо до Лод с полета на Е1А1 от Виена в 10:30 местно време. Израелските митници бяха спокойни и ефикасни, макар че служителите им не се отличаваха с прекомерна любезност.

— Честито завръщане в Израел, госпожице Харшоу! — поздрави я мъжът зад гишето, докато проверяваше двете и чанти. Това бе третото и идване в страната с фалшивия паспорт и сърцето и все още се разтупкваше, докато чакаше. Съвсем леко успокоение и беше, че Мосад, самата израелска разузнавателна служба, бе автор на въпросните фалшиви докумети.

След като мина през митницата, тя се качи на автобусчето до Тел Авив и слезе на спирката на шосе „Джафа“ до филиала на „ITS/AVIS“ на улица „Хамасгер“. Плати такса за една седмица и остави 400 долара депозит за зелен опел модел 1975-а със спирачки, които дърпаха наляво всеки път, когато и се налагаше да ги натисне.

Беше вече ранен следобед по времето, когато Натали напусна грозните предградия на Тел Авив и подкара на север по брега по шосе „Хайфа“. Денят бе слънчев, температурата — близо двайсет и пет градуса и Натали си сложи слънчевите очила, щом обедният блясък се отрази от пътя и Средиземно море. След около четирийсет километра тя премина през Нетания, малко, накамарено курортно градче, построено на скалите над плажа. На няколко километра оттам видя знака за Ор Акива и напусна четирилентовата магистрала, като я смени с по-тесен асфалтиран път, който се виеше през пясъчните дюни и към плажа. Мерна за момент римския акведукт и масивните силуети на Града на кръстоносците, както и „Кесария хотел“ с игрището му за голф с 18 дупки, скрито зад висока ограда и спирали бодлива тел.

Зави на изток по насипан с чакъл път и се ориентира по знака за кибуца Ма’аган Микаел. Впоследствие друг, по-тесен път пресече този, по който се движеше тя. Опелът упорито заподскача нагоре по хълма, измина около километър през редици насаждения от рожкови, криволичеше около гъсти храсталаци пистачо и покрай отделни борови дървета, преди накрая да спре пред заключена с катинар порта. Натали слезе от колата, раздвижи отеклите си крака и махна към бялата къща на върха на хълма. Саул Ласки излезе на шосето да я пусне. Бе отслабнал и си беше избръснал брадата. Тънките му крака стърчаха от торбестите шорти с маскировъчна шарка, а тесният му гръден кош под бялата тениска би го превърнал в пародия на затворник от „Мостът над река Куай“, само че на око се набиваше по-скоро тъмно загорялата му кожа, опъната над стегнати мускули. Плешивината му се виждаше по-ясно заради слънчевото изгаряне, но остатъкът от косата му бе посивял още повече и по-дълги киручи се виеха над ушите и по врата му. Бе сменил счупените си очила с рогови рамки за чифт сребърни авиаторски, които потъмняваха на силно слънце. Белегът на лявата му ръка още беше червен като сурово месо. Той отключи портата и двамата се прегърнаха за Кратко.

— Добре ли мина? — попита той.

— Много добре — отвърна Натали. — Симон Визентал каза да ти предам поздрави.

— Той добре ли се чувства?

— В чудесно здраве за човек на неговата възраст е.

— И успя ли да те насочи към правилните източници?

— Дори нещо по-добро — усмихна се тя, — той лично извърши разследването. Каквото не се намери в онова негово странно кабинетче, изследователите му донесоха от различни виенски библиотеки, регистри и подобни организации.

— Прекрасно — кимна Саул. — А другите неща?

Натали махна към големия си куфар на задната седалка.

— Пълен е с фотокопия. Ужасна работа, Саул! Все още ли ходиш до Яд Вашем два пъти седмично?

— Не — отвърна той. — Има едно местенце недалеч от тук, Лрхамеи ХаГета’от, построено е от поляците.

— И е като Яд Вашем?

— В по-малък мащаб — кимна той. — Ще свърши работа, ако разполагам с имената и историите на отделните случаи. Хайде, подкарай тази колица, а аз ще заключа портата и се качвам при теб.

 

На върха на хълма се издигаше много голяма бяла къща. Натали мина по пътя покрай нея и продължи надолу по южния склон, където на ръба на портокалова горичка се издигаше малко варосано бунгало. Гледката беше изумителна. На запад, зад горичката и обработваемите земи, се простираха пясъчни дюни, руини и терасирани вълноломи, разсичащи синьото Средиземно море. На юг, блестящи на обедната омара в далечината, се издигаха гористите скали на Негания. На изток се намираха верига хълмове и ароматната портокалова долина Шарон. На север, отвъд тамплиерските замъци — крепости още от времето на Соломон — и зеления гребен на планината Кармел, се простираше Хайфа с тесните и улички от свлачищни камъни. Натали се радваше да се завърне тук.

Саул задържа отворена вратата, за да внесе тя багажа си. Бунгалото си беше точно както го бе напуснала преди осем дни. Малка кухня и трапезария, съчетани в дълга стая с камина: простичка дървена маса и три стола, още един до камината, малки прозорци, през които върху варосаните стени се лее богата светлина; и две спални. Натали занесе чантите в собствената си стая и ги хвърли на голямото легло. Саул беше сложил свежи цветя в бялата ваза на нощното и шкафче.

Той вареше кафе, когато тя се върна в общата стая.

— Как пътува? — попита я. — Имаше ли проблеми?

— Никакви — отвърна Натали. Извади няколко папки и ги положи на плота на масата, направен от рендосани дъски. — Сара Хапшоу ще види всички места, които Натали Престън никога не е виждала!

Саул кимна и постави пред нея бяла халба гъсто, тъмно кафе.

— Някакви проблеми тук? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Не се и очакват.

Тя си сипа захар от синята купа и разбърка кафето. Осъзна, че е много уморена. Саул се настани срещу нея и я потупа по ръката. Макар че слабото му лице бе белязано с бръчки и гънки, тя си помисли, че изглежда по-млад, отколкото когато носеше брада. Преди три месеца. Преди цели векове.

— Има новини от Джак — допълни той! — Ще искащ ли да се поразходим?

Тя погледна към кафето си.

— Вземи го с теб — посъветва я Саул — Ще пообиколим до хиподрума. Той се изправи и влезе за малко в спалнята си. Когато се върна, носеше широка риза с маскировъчна шарка, извадена над панталоните. Тя не скриваше напълно подутината на 45-калибровия автоматик, пъхнат в ластика на шортите му.

 

Пообиколиха на запад, надолу по хълма, покрай огради и портокалови насаждения, там където пясъчните дюни пълзяха към обработваемите земи и зелените частни ливади на вилите. Саул слезе от върха на една дюна и стъпи на повърхността на акведукта, който се издигаше на десетина метра над пясъка и продължаваше с километри към групичката руини и нови сгради покрай морето. Млад мъж с бяла риза изтича към тях, викаше и размахваше ръце, но Ласки му заговори кротко на иврит, мъжът кимна и се обърна. Саул и Натали се разходиха по грубата стена на акведукта.

— Какво му каза? — попита негърката.

— Обясних му, че се познавам с фрова, Ави-Йонах и Неджев — обясни психиатърът. — Те тримата ръководят разкопките още от 1950-а.

— И това ли е всичко?

— Да — кимна Саул. Спря и се огледа. Средиземно море се простираше от лявата им страна, а на около километър и нещо пред тях групичка нови сгради сияеха на слънцето.

— Когато ми каза за местенцето си тук, си представих колиба в пустинята — обясни Натали.

— Така си беше, когато пристигнах, точно след войната — отвърна психиатърът. — Първо построихме и разширихме кибуците Гааш, Кфар Виткин и Ма’аган Микаел. След Войната за независимост Давид и Ребека построиха фермата си тук…

— Това е имение! — възрази Натали.

Саул се усмихна и изпи последните глътки кафе от чашата си.

— Това, което притежава барон Ротшилд — то е имение. Сега е петзвездният хотел „Дан Кесария“ ей там.

— Харесвам руините — смени темата Натали. — Акведукта, театъра, Града на кръстоносците… Толкова е… старо.

Саул кимна.

— Когато бях в Америка, ми липсваше усещането за напластяването на епохите.

Натали свали червената раничка, която носеше, и пъхна в нея празните им чаши за кафе, като внимателно ги уви в една хавлия.

— Липсва ми Америка — каза. Притисна колене и се вгледа над пясъчната шир, която се издигаше около жълтия каменен акведукт като кафеникаво замръзнало море. — Струва ми се, че ми липсва Америка. Тези последни дни бяха толкова кошмарни…

Саул не каза нищо и мълчанието им се проточи няколко спокойни минути, докато седяха един до друг.

Натали заговори първа:

— Чудя се кой е отишъл на погребението на Роб.

Ласки я погледна, очилата му с поляризирани стъкла отразяваха светлината.

— Джак Коен ми писа, че шериф Джентри е погребан в чарлстънското гробище, присъствали са членове на няколко местни агенции и полицейските сили.

— Да — въздъхна Натали, — но исках да питам кой негов близък е бил на погребението. Отишли ли са членовете на семейството му? Приятелят му Дарил Мийкс бил ли е там? Някой, който да го е… обичал… — тя си прехапа езика.

Саул и подаде кърпичката си.

— Щеше да е лудост от твоя страна да отидеш — каза той тихо. — Те щяха да те познаят. Освен това не беше и в състояние. Докторите в йерусалимската болница казаха, че глезенът ти е бил счупен много зле — той и се усмихна и си прибра кърпичката. — Забелязах, че днес почти не куцаш!

— Да — кимна Натали, — много по-добре съм вече… — и му върна усмивката. — Добре, кой ще говори пръв?

— Ти, струва ми се — отвърна Саул. — Джак имаше някои много интересни новини, но първо ми се ще да науча за откритията от Виена!

Момичето кимна.

— Хотелските регистрации потвърдиха, че те са били там… госпожици Мелани Фулър и Нина Хоукинс… това е било моминското име на онази Драйтън… Отсядали са в „Хотел Империал“ — през 1925-а, 26-а и 27-а. Хотел „Метропол“ — 33-а, 34-а и 35-а. Може да са идвали и в други години, но останалите хотели са изгубили книгите си — заради войната или по други причини. Господин Визентал още проверява.

— А фон Борхерт? — поинтересува се Саул.

— Няма хотелски регистрации — отвърна Натали, — но Визентал потвърди, че Вилхелм фон Борхерт е наел малка вила в Перчтолдсдорф, точно до самия град, и я е държал от 1922-а до 1939-а. Била съборена след войната.

— Ами… другите? — попита психиатърът. — Престъпленията?

— Убийствата — уточни събеседничката му. — Обичайният набор улични престъпления, политически убийства… убийства от страст и тъй нататък. После, през лятото на 1925-а, има три странни, необясними убийства. Двама важни господа и една жена — обещаваща виенска социалистка — са убити от свои познати. И в трите случая убийците нямат мотиви, алиби, извинение. Вестниците го наричат „лятното безумие“, защото всеки от убийците се клел, че не си спомня „подвизите“ си. И тримата са обявени за виновни. Единият престъпник е бил екзекутиран, другият се е самоубил, а третият… жената… пратили я в лудница, където се удавила в басейнчето с рибки — седмица, след като я въдворили в заведението.

— Звучи така, сякаш нашите млади умствени вампири едва са започвали играта си — обади се Саул. — Придобивали са апетит за кръв.

— Господин Визентал не можа да разбере връзката — обясни Натали, — но продължи да търси по описанието, което му предоставихме. Седем необяснени убийства през лятото на 1926 г. Единайсет между юни и август 1927-а… но това е лятото на превратния пуч… тогава осемдесет работници загинали по време на демонстрация, която излязла извън контрол… виенските власти са имали и други притеснения, не само смъртта на някакви си граждани от ниската класа.

— Значи нашето трио си е сменило мишените — констатира Саул. — Може би смъртта на членовете на собственият им обществен кръг се е оказала прекомерно тежък товар за тях.

— Не можахме да намерим доклади за престъпления, които да се вместват в зимния или летния период за 28-а година — продължи Натали, — но през 1929-а има седем мистериозни изчезвания в австрийското курортно градче Бад Ихл. Виенската преса споменава за „заунерския върколак“, понеже всички, които изчезнали — неколцина от тях били много важни личности във Виена или Берлин — за последен път са били видени в шикозното кафе „Заунер“ на Еспланадата.

— Но няма потвърджение, че нашият млад германец и двете американски дами са били там? — попита Саул.

— Не още — отговори Натали. — Обаче господин Визентал посочва, че в района е имало немалък брой частни вили и хотелчета, за съжаление — отдавна унищожени или закрити.

Ласки кимна със задоволство. Те и двамата вдигнаха глави, когато формация от пет израелски F-16 прелетяха ниско над Средиземно море, насочени на юг.

— Все е някакво начало — заяви Саул. — Ще ни трябват още подробности, много повече подробности, но и това е начало…

Поседяха смълчани още няколко минути. Слънцето се спускаше ниско на югозапад, техният акведукт хвърляше сложни сенки надалеч през дюните. Светът като че ли бе обвит в червен и златист блясък. Накрая психиатърът промълви:

— Ирод Велики, раболепен доносник, основал този град през 22 г. пр.Хр., посветил го на Цезар Август. Бил център на властта до 6 г. сл.Хр., а театърът, хиподрумът и акведуктите били сияйно бели. В продължение на десетилетие префект тук бил Пилат Понтийски.

Натали сви вежди.

— Разказа ми по-голямата част от историята, когато за пръв път дойдох тук през февруари — напомни му тя.

— Да — съгласи се Саул. — Виж… — и посочи към дюните, които посягаха алчно към каменните арки. — Голямата част от строежа е била погребана през последните хиляда и петстотин години. Акведуктът, на който стоим, е бил разкопан едва в началото на шейсетте.

— Е и? — изуми се Натали.

— Е, и каква полза от властта на Цезар? — попита я той. — Какво значение имат напоителните системи на Ирод? Каква полза от страховете и колебанията на апостол Павел, когато е бил затворен тук? — той изчака няколко секунди. Въздъхна: — Всичко е мъртво. Мъртво и покрито с пясъците на времето. Властта е изчезнала, а артефактите на властта са разрушени и погребани. Не е останало нищо освен камъни и спомени.

— Какво искаш да кажеш, Саул? — попита Натали.

— Полковника и онази Фулър сигурно са поне на седемдесет години — обясни той. — Снимката, която Аарон ми показа, беше на шейсетгодишен човек. Както веднъж спомена Роб Джентри, те са смъртни. Няма да се вдигнат на следващото пълнолуние.

— И какво, просто ще си стоим тук? — изръмжа Натали, в гласа и кипеше гняв. — Просто ще се мотаем тук, докато тези… тези чудовища умрат от старост или се избият едно друго?

— Тук или на някое друго безопасно място — съгласи се Саул. — Знаеш какви са алтернативите. Защото ние също ще трябва да отнемем живот!

Негърката се изправи и тръгна да обикаля напред-назад по тясната каменна стена.

— Забравяш, приятелю, не вече съм отнемала живот! Застрелях онова ужасно момче — Винсент — онзи, когото използваше старицата…

— Той вече беше само парче месо — възрази Саул. — Не си отнела живота му, Мелани Фулър го направи. Ти само освободи тялото му от нейната власт.

— Те всички са парчета месо, доколкото мен ме е грижа — отвърна Натали. — Трябва да се върнем!

— Да, но… — поде психиатърът.

— Не мога да повярвам, че сериозно ми предлагаш да се откажем от преследването! — възкликна Натали. — Всички рискове, които Джак Кoен пое заради нас във Вашингтон, като използва компютрите си да изрoвят информация. Седмиците ми търсения в Торонто, Франция и Виена. Стотиците часове, които си прекарал в Яд Вашем… Саул също се изправи. — Това беше просто предложение — обясни той. — Най-малкото, може и да не е нужно и двамата да…

— А, значи това било! — възкликна Натали. — Е, забрави, Саул! Те убиха баща ми. Убиха Роб. Бдин от тях ме докосна с мръсното си съзнание. Тук сме само ние двамата и аз все още не зная какво точно бихме могли да сторим, но аз смятам да се върна. С теб или без теб, Саул аз се връщам на бойното поле!

— Добре — каза Саул Ласки. Връчи и раничката и ръцете им се докоснаха. — Просто исках да се убедя в това.

— Аз съм сигурна — заяви Натали. — А сега ми кажи какви са новините от Коен.

— По-късно — възпротиви се психиатърът. — След вечеря.

Леко докосвайки ръката и, той я обърна назад за продължителна разходка по акведукта. Сенките им се сплитаха, танцуваха, гънеха се и се въртяха по високите брегове от обкръжаващ ги пясък.

 

Саул приготви превъзходна вечеря от салата с пресни плодове, домашна питка, която той нарече багеле — на вид и вкус изобщо не наподобяваше хляб — шилешко, приготвено по ориенталски, и сладко турско кафе. Вече се бе стъмнило, когато влязоха в стаята му да поработят и включиха съскащия и припукващ фенер.

Дългата маса бе затрупана с папки, купчини фотокопирани документи, купища снимки — най-горните показваха жертви от концентрационни лагери, които пасивно се взират в нищото — и дузини жълти бележници, пълни със сбитите криволици на Саул. По грубите бели стени бяха накачени големи листове, покрити с имена и дати, имаше и карти на концентрационни лагери. Натали забеляза вехто фотокопие на вестникарската снимка на младия полковник и още неколцина офицери от СС, всички — ухилени до уши; намираше се до уголемена цветна снимка на Мелани Фулър и нейния слуга, пресичащи двора на чарлстънската къща.

Настаниха се в удобните, тежки кресла и Саул придърпа една дебела папка.

— Джак смята, че сме открили Мелани Фулър — каза той. Натали се надигна нащрек.

— Къде?

— В Чарлстън — обясни той. — В собствената и стара къща! Събеседничката му бавно поклати глава.

— Невъзможно! Не може да е толкова глупава.

Саул отвори папката и погледна писмотр, напечатано на бланка на израелското посолство.

— Къщата на Фулър е била запечатана в очакване на окончателното законово определение на статута на Мелани Фулър. Ще отнеме известно време съдът да я обяви за легално мъртва и доста повече, за да бъде продаден имотът на търг. Очевидно няма живи роднини. Междувременно някой си Хауърд Уордън се появява, като твърди, че е праплеменник на Мелани Фулър. Показва писма и документи — включително завещание с дата от осми януари 1978-а — в което тя му прехвърля къщата и цялата си собственост оттогава нататък… не в случай на смъртта си… и същевременно му предоставя пълните правомощия на неин адвокат. Уордън обясни, че старата дама е била загрижена за западащото си здраве и своя тъй наречен „здрав разум“. Според него цялата история била формалност и очаквал пралеля му да изживее и остатъка от живота си в къщата, само че изчезването и предполагаемата и смърт го накарали да сметне за важно някой да поддържа мястото. В момента живее там със семейството си.

— Дали наистина е отдавна изгубен роднина? — усъмни се Натали.

— Слабо вероятно — отвърна Саул. — Джак успя да намери известна информация за Уордън. Израснал е в Охайо и се е преместил във Филаделфия преди около четиринайсет години. Бил е асистент наземен суперинтендант в градския парк в продължение на четири години, като през последните три е живял в самия феърмонт Парк…

— Феърмонт Парк! — зина Натали. — Не е далеч от мястото, където изчезна Мелани Фулър!

— Именно — кимна психиатърът. — Според източници във Филаделфия, Уордън — той е на трийсет и седем — има съпруга и три деца, две момичета и момченце. Жената, с която живее в Чарлстън, съвпада с описанието, но има само едно дете… петгодишно момче на име Джъстин.

— Но… — поде Натали.

— Чакай, има и още — прекъсна я Саул. — Къщата на Ходжес в съседство. Тя също е продадена през март. Купена е от доктор по медицина на име Стивън Хартман. Доктор Хартман живее там със съпругата си и тяхната двайсет и три годишна дъщеря.

— И какво не е наред в случая? — полюбопитства момичето. — И аз на мястото на госпожа Ходжес не бих искала да стъпя повече в тази къща!

— Да — съгласи се Саул и побутна авиаторските си очила нагоре по носа си, — само дето доктор Хартман също е от Филаделфия… невролог с много успешна кариера… който внезапно изоставил практиката си, оженил се и напуснал града през март. Същата седмица, когато и Хауърд Уордън и семейството му изпитали нужда да се преместят на юг. Новата съпруга на доктора — третата поред, приятелите му са изумени, че пак се е оженил! — се казва Сюзън Олдсмит, бивша главна сестра във филаделфийската общинска болница, работила доскоро в интензивното отделение…

— Е, няма нищо извънредно необичайно в това доктор да се ожени за сестра, нали? — поинтересува се Натали.

— Не — въздъхна Ласки, — но според източниците на Джак Коен, връзката на доктор Хартман със сестра Олдсмит може да бъде описана най-точно като ледено-професионална до седмицата, преди и двамата да напуснат и да се оженят. Може би по-интересното е, че нито един от двамата щастливи младоженци няма двайсет и три годишна дъщеря…

— Тогава коя?…

— Младата дама от Чарлстън, позната днес като Констанс Хартман, притежава удивителна прилика с някоя си Кони Сиуъл, сестра от интензивното отделение във филаделфийската болница, която напуснала през същата седмица като сестра Олдсмит. Джак не е успял да постигне положителна идентификация, но госпожица Сиуъл напуснала апартамента и приятелите си и ни вест, ни кост от нея, след като си заминала.

Натали се изправи и тръгна неспокойно из малката стая, като не обръщаше внимание на съскането на фенера и драматичните сенки които хвърляше по стената.

— Значи приемаме, че Мелани Фулър е била ранена или е пострадала по време на лудостта във Филаделфия. Във вестникарските статии споменаваха за кола и тяло, намерени при Суилкил, горе-долу там, където се е разбил хеликоптерът на ФБР. Не е била тя. Знаех си, че е жива! Усещах я. Добре, значи е била ранена. Хваща този от парка да я закара в местната болница. Коен проверил ли е болничните записи?

— Разбира се — кимна Саул. — Открил е, че ФБР — или някой, който се е представил за техен агент — е минал оттам преди него. Няма записана Мелани Фулър. Има куп старици в болницата, но никоя не съвпада с профила на чарлстънската ни мишена.

— Това няма значение — възрази Натали. — Старото чудовище е успяло да си прикрие следите все някак. Знаем какво може да прави… — тя потрепери и потри ръце. — Та когато тръгва да се възстановява, Мелани Фулър кара групата си дресирани зомбита да я заведат в Чарлстън. Нека позная… господин и госпожа Уордън си водят майка-инвалид…

— Майката на госпожа Уордън — съгласи се Саул с лека усмивка. — Съседите не са я виждали, но са споменали пред Джак, че е било внесено медицинско оборудване. Двойно по-странно, защото разследванията на Джак във Филаделфия доказват, че майката на Нанси Уордън е починала през 1969-а.

Натали възбудено продължи да крачи.

— И докторът, каквото му беше името…

— Хартман.

— Аха… та той и сестра Олдсмит са там, за да продължат с първокласното здравно обслужване… — Натали спря и знна. — Но, мили Боже, Саул, толкова рисковано е! Ами ако властите… — тя спря.

— Именно — кимна приятелят и. — Кои власти? Чарлстънската полиция изобщо не подозира майката-инвалид на господин Уордън в престъпния факт, че е изчезналата Мелани Фулър. Шериф Джентри можеше и да се заинтересува… Роб имаше изумителен начин на мислене… но той е мъртъв.

Натали бързо сведе поглед и си пое дълбоко дъх.

— Ами групата на Барент? — попита тя. — Ами ФБР и останалите?

— Сигурно са сключили временно примирие — отвърна Саул. — Вероятно господин магнатът и оцелелите му приятели не могат да понесат повече публичност от рода на получената през декември. Ако беше на мястото на Мелани Фулър, Натали, бегълка от сродни същества на нощта, които не искат кървавите им дела да бъдат забелязвани, къде би отишла ти?

Натали бавно кимна.

— В същата къща, която е получила национално внимание заради серията странни убийства. Невероятно.

— Да — кимна Саул. — Невероятно — и невероятно добър късмет за нас. Джак Коен свърши всичко, което можеше да направи, без да предизвика мъстта на вишестоящите си. Пратих му кодирано съобщение, в което му благодаря и го моля да задържи последващите разследвания, докато не получи сведения от нас.

— Стига само другите да ни вярваха! — изплака Натали. Той поклати глава.

— Дори Джак Коен знае само част от историята и, слава Богу, вярва в нея. Това, което е научил със сигурност, е че някой е убил Аарон Ешкол и цялото му семейство, и че аз съм казвал истината, когато твърдях, че Полковника и щатските власти са замесени по начин, който не разбирам.

Натали седна.

— Господи мили, Саул, какво е станало с другите две деца на Уордън? Двете момичета, които Джак Коен е споменал?

Ласки затвори папката и поклати глава:

— Джак не е открил нищо. Няма следи от погребение. Няма смъртни актове във Филаделфия или Чарлстън. Вероятно са били отпратени при близки роднини, но Джак няма начин да го провери, без да се разкрие пред всички. Ако те до един служат на Мелани Фулър, напълно вероятно е старата дама просто да се е отегчила от толкова много деца наоколо!

Устните на Натали побледняха. Прошепна:

— Тази кучка трябва да умре!

— Да — съгласи се Саул. — Но мисля, че ще трябва да се придържаме към плана си. Особено сега, след като я открихме.

— Предполагам — каза събеседничката му, — но мисълта, че не сме я спрели…

— Ще ги спрем — увери я той, — всичките! Но ако искаме да получим тази възможност, задължително трябва да разполагаме и с план. Моя беше вината, че Роб Джентри умря. Моя беше вината, че Аарон и семейството му загинаха. Мислех, че опасността няма да е голяма, ако успеем да се доближим до тези хора незабелязани. Но Джентри беше прав, когато каза, че това ще е все едно да се опитваш да ловиш отровни змии със затворени очи — той придърпа още една папка към себе си и прокара пръсти по корицата и. — Ако ще се връщаме в блатото, Натали, трябва да станем ловци, не просто да чакаме тези смъртоносни чудовища да нанесат удар!

— Не си я виждал — прошепна Натали. — Тя е… не е човек. И аз имах възможност, Саул! Вниманието и беше отклонено. Държах зареден пистолет в ръце… но стрелях в погрешното нещо. Не Винсент уби Роб тя беше. Не мислех достатъчно бързо!

Саул здраво я стисна за рамото.

— Спри. Веднага! Мелани Фулър е само една от кобрите в гнездото. Ако беше елиминирала нея в онзи миг, останалите щяха да останат на свобода. Дори щяха да са повече на брой, ако приемем, че именно Фулър е убила Чарлз Колбън!

— Но ако…

— Стига толкова — настоя Саул. Потупа я по главата и я погали по бузата. — Много си уморена, приятелко моя! Утре, ако желаеш, можеш да се разходиш с мен до Лохамеи ХаГета’от.

— Да — каза Натали, — ще ми хареса!

Тя се поклони, когато Саул я целуна по челото. По-късно, когато си беше легнала, той отвори малката папка с етикет „Харъд, Тони“ и почете известно време от нея. Накрая я остави настрани и отиде до предната врата. Отключи я. Луната бе изгряла и къпеше хълмовете и далечните дюни в сребро. Голямата къща на Давид Ешкол си стоеше тъмна и тиха на върха на хълма. Ароматът на портокалите и морето лъхаше от запад с бриза.

След няколко минути Саул заключи и залости вратата, провери капаците и влезе в собствената си стая. Върху купчина банални формуляри — полски граждански двуезични и груби писани на ръка бележки от Вермахта — беше зашипана снимка на еврейско момите на осемнайсет или деветнайсет години с малка уста, хлътнали бузи, тъмна коса, скрита под памучен шал и големи, тъмни очи. Саул погледа снимката няколко минути, като се чудеше за какво е мислила девойката, докато се е взирала в обектива на правителствения фотоапарат, чудеше се как и къде е умряла тя, чудеше се кой я е погребал и дали някой от отговорите може да се намира в папката; поне голите факти за това кога е била арестувана за тежкото престъпление, че е еврейка; кога са я превозили и може би… само може би… кога е било приключено досието и, а заедно с това и всичките и надежди, мисли, обич, потенциал, представлявали кратичкия и живот, са били разпилени като шепа пепел в студен вятър. Саул въздъхна и отвори папката.

 

На следващия ден станаха рано и Саул приготви една от онези огромни закуски, за които твърдеше, че били израелска традиция. Слънцето едва се беше показало над хълмовете на изток, когато те метнаха раницата на задната седалка на древния му Лендроувър и се понесоха на север по крайбрежната магистрала. Четирийсет минути по-късно стигнаха пристанищния град Хайфа, полегнал в подножието на планината Кармел.

— Главата ти венчае те като Кармел, а къдрите ти веещи са като пурпур — изрецитира Саул над шума на вятъра.

— Хубаво е — отбеляза Натали. — „Песента на Соломон“?

— „Песен на песните“.

Когато наближиха северния край на залива Хайфа, започнаха да се появяват знаци с надпис „Акко“ и превод и като „Акър“, и като „Свети Йоан от Акър“. Натали погледна на запад към белия, ограден град, сияещ на пищната утринна свелина. Денят обещаваше да е горещ.

Тесен път водеше от магистралата Акко-Нахарийя към кибуц, където сънлив пазач от охраната махна на Саул да премине. Подминаха златните поля и комплекса на кибуца и спряха пред голяма правоъгълна сграда, пред която имаше знак, който я обявяваше на иврит и английски за: „Лохамеи ХаГета’от, Дом на бойците от гетото“ и описваше работното време. Дребен човечец с три липсващи пръста на дясната ръка излезе през вратата и поговори със Саул на иврит. Психиатърът пъхна пари в ръката на посрещача и той ги поведе навътре, като се усмихваше и повтаряше „Шалом!“ на Натали.

— Тода раба — отвърна тя, щом влязоха в сумрачната централна зала. — Бокер тов!

— Шалом — усмихна се дребният. — Л’хитра’от!

Натали проследи оттеглянето му и после се разходи покрай стъклените витрини, в които имаше списания, ръкописи и реликви от безнадеждната съпротива на варшавското гето. Пожълтелите снимки по стените описваха живота в гетото и нацистките злодейства, които бяха нарушили реда там.

— Различно е от Яд Вашем — заключи накрая. — Не е толкова потискащо, струва ми се. Може би защото таванът е по-висок.

Саул си бе придърпал една ниска пейка и сега седна с подвити крака. Положи купчина папки от лявата си страна и малък, захранван с батерии стробоскоп от дясната.

— Лохамеи ХаГета’от е посветен по-скоро на идеята на съпротивата, а не на спомените от Холокоста — обясни той.

Натали стоеше загледана в снимката на семейство, което слизаше от камион за добитък. Вещите им бяха нахвърляни на купчина на земята пред тях. Бързо се извърна.

— Можеш ли да ме хипнотизираш, Саул? Той си намести очилата.

— Мога. Ще отнеме много повече време. Но защо? Натали сви рамене.

— Предполагам, че просто ми е интересно да видя как става. Изглежда го постигаш толкова… лесно.

— Години опит — отвърна Саул. — От много време използвам сходна форма на автохипноза, за да се боря с мигрената.

Тя вдигна една папка и погледна към снимката на младо момиче в нея.

— Наистина ли можеш да превърнеш това в част от подсъзнанието си? Ласки потри бузата си.

— Има различни нива на съзнанието — каза. — На определено ниво просто се опитвам да възстановя спомени, които вече са си там, като се старая да… блокирам блокировките, може да се каже. В друг смисъл, опитвам се да залича до определена степен собствената си личност, като емпатизирам с другите, които са споделяли подобно преживяване…

Натали се огледа.

— И всичко това помага ли?

— О, да! Особено за подсъзнателното запомняне на някои биографични данни.

— С колко време разполагаш? — попита тя.

Саул погледна часовника си:

— Около два часа, но Шмуелик обеща да връща туристите, докато приключа.

Натали подръпна тежката си раница.

— Ще се поразходя и ще започна да подреждам и запомням някои от сведенията от Виена.

— Шалом — отвърна Саул. Когато остана сам, прочете първите три папки внимателно. После се обърна настрани и включи малкия стробоскоп, като нагласи таймера. Един метроном започна да тиктака в ритъм с пулсиращата светлина. Психиатърът се отпусна напълно, изпразни съзнанието си от всичко, освен от ритмичното пулсиране на светлината, и се разкри за друго време и друго място.

По стените около него бледи лица се взираха надолу през дима, огъня и годините.

 

Натали стоеше пред квадратната сграда и гледаше младите кибуцници, които си вършеха работата — последен камион работници, заминаващи за полето. Саул и беше казал, че този кибуц е основан от оцеленци от варшавското гето и концентрационните лагери, построени в Полша, но повечето от работниците, които тя видя, бяха сабра — местно-родени израелци — стегнати и почернели досущ като младите араби.

Отиде бавно до края на нивата и седна в сянката на единственото евкалиптово дърво, докато висока пръскачка разпръскваше вода над посевите с пулсиране, хипнотично като метронома на Саул. Натали извади бутилка макабска бира от дъното на раницата си и използва отварачката на новото си швейцарско ножче, за да махне капачката. Бирата вече се бе стоплила, но имаше чудесен вкус и прекрасно си отиваше с неочакваната топлина на деня, звука на пръскачките и миризмата на мокра почва и растящи посеви.

Мисълта за завръщането в САЩ караше стомаха и да пулсира в ритъма на сърцето. Натали имаше само смътни спомени от онези часове и дни след смъртта на Роб Джентри. Спомняше си пламъците и мрака, както и примигващите светлини и сирените, все едно са били сън. Помнеше как проклина Саул и го удря, задето е оставил тялото на Роб в онази проклета къща, спомняше си как психиатърът я носи през мрака, а болката в крака и я кара да идва в съзнание и да го губи като плувец, който се издига над вълните в бурно море и после пропада. Спомняше си — или поне си мислеше, че си спомня — един по-възрастен мъж на име Джаксън, който тича редом с тях, преметнал на рамо отпуснатото тяло на Марвин Гейл — странно и напомняше за спасяващ човешки живот пожарникар. По-късно Ласки и каза, че Марвин бил в безсъзнание но жив… Поне когато двете групи оцелели са се разделили онази нощ в тъмните алеи и под писъка на сирените.

Спомняше си, че лежи на някаква пейка в парка, докато Саул се обажда от близкия уличен телефон и после беше ден — е, почти ден, предутринният здрач бе студен и сив — и тя лежеше по гръб във фургон, пълен със странни мъже, а психиатърът беше на предната седалка с един друг, за който тя по-късно научи, че бил Джак Коен — началникът на отряда на Мосад в израелското посолство във Вашингтон.

Натали не беше в състояние да подреди хронологично последвалите четирийсет и осем часа. Мотелска стая. Инжектират болкоуспокояващи в счупения и глезен. Един доктор го намества и й слага странна надуваема шина. Тя хлипа за Роб, повтаря името му насън. Пищи, щом си спомни звука от куршума, който удря в небцето на онова проклето чудовище Винсент и сиво-червеното месиво на разпиления по стената мозък. Лудите очи на старицата прогарят направо душата на Натали. — Довиждане, Нина. Пак ще се срещнем!

По-късно Саул и каза, че никога не е работил по-здраво през живота си, отколкото в онези първи четирийсет и осем часа разговори с Джак Коен. Изплашеният белокос агент никога не би приел цялата истина, но все пак трябваше да бъде убеден в същността на истината посредством лъжи. Накрая израелецът повярва, че Саул, Натали и Аарон Ешкол, както и липсващият началник на шифровчиците на име Леви Кол са се забъркали в нещо огромно и смъртоносно; заговор, който включва високопоставени личности от Вашингтон и един неуловим бивш нацистки полковник. Коен практически не получи подкрепа от посолството или от началниците си в Тел Авив, но рано в неделя, 4-и януари, камионът със Саул, Натали и двамата родени в Америка израелски агенти премина през Пийс Бридж от Ниагара фолс, Ню Йорк, в Ниагара фолс, Канада. Пет дни по-късно двамата излетяха от Торонто за Тел Авив с новите си самоличности.

Следващите две седмици съдържаха малко на брой ключови точки, поне за Натали. Още на втория им ден в Израел глезенът и се влоши необяснимо, хвана я треска и тя много смътно осъзнаваше случващото се по време на краткия полет с частен самолет до Йерусалим, където Саул бе помолил за усдуга стари познати от медицинските среди. Те и осигуриха самостоятелна стая в медицинския център „Хадасах-хебрю“. Същата седмица и самият Саул претърпя лека операция на ръката. Натали прекара в болницата пет дни и по време на последните три използваше патерици, за да посещава синагогата сутрин и вечер и да се взира в разкошните витражи, работа на Марк Шагал. Чувстваше се вцепенена, сякаш в цялото и тяло е инжектирана масивна доза новокаин. Всяка нощ затваряше очи и виждаше Роб Джентри да отвръща на погледа и. В сините му очи грееше мимолетният триумф от онази ужасна секунда, преди острието да изникне от нищото и да го удари странично…

Натали довърши бирата си и върна бутилката в раницата. Изпитваше смътна вина, задето пие толкова рано, а другите работят. Извади първата си купчинка папки — купища фотокопирани снимки и писмена информация за Виена от двадейсетте и трийсетте, преведени от асистентите на Визентал полицейски доклади, тънка биография на Нина Драйтън, написана от починалия Франсис Харингтън и с допълнения, надраскани с несъразмерните, трудни за разчитане криволици на Саул.

Натали въздъхна и се хвана за работа.

 

Рано следобед подкараха полека на юг и спряха в Хайфа за късен обяд, преди всички заведения да затворят за сабата. Взеха си фалафели от една сергия на улица „ХаНеви’им“ и ги изядоха, докато се разхождаха към натовареното пристанище. Неколцина черноборсаджии се мотаеха наблизо — опитваха се да им продадат паста за зъби, сини дънки и ролекси — но Саул им изръмжа нещо на иврит и те се отдръпнаха. Натали се облегна на перилата и се загледа в големия товарен кораб, който бавно излизаше в открито море. Попита:

— Колко ни остава, докато се върнем в Америка, Саул?

— Ще съм готов до три седмици. Може би и по-рано. Кога смяташ, че ще си готова ти?

— Никога — отвърна тя. Саул кимна:

— Но кога ще искаш да се върнеш?

— Когато и да е! — отговори Натали незабавно и допълни с въздишка: — Колкото по-скоро, толкова по-добре, всъщност… Иисусе, от самата мисъл за завръщане ми се подкосяват краката!

— Да — съгласи се Ласки. — И при мен е така. А сега нека прегледаме фактите и предположенията си, за да проверим има ли слаби места в плана ни.

— Аз съм слабото място — тихичко каза момичето.

— Не — възрази Саул и намръщено се втренчи във водата. — Добре, приемаме, че сведенията на Аарон са точни и че най-малкото петима други също топят пръсти в меда: Барент, Траск, Колбън, Кеплър и евангелистът на име Сътър. Видях Траск да умира в ръцете на Полковника. Ще приемем, че господин Колбън е починал вследствие действията на Мелани Фулър. Остават още трима от тази група. — Четирима, ако броим Харъд — напомни му Натали.

— Да — съгласи се той, — понеже очевидно е действал съвместно с хората на Колбън. Значи са четирима. Може би и агент Хейнс, но подозирам, че той е по-скоро инструмент, а не оператор. Въпрос: защо Полковника уби Траск?

— Отмъщение? — предположи момичето.

— Може би, но останах с впечатлението, че в основата на всичко е играта за власт. Нека приемем за момента, че цялата федерална неразбория във Филаделфия е била свързана по-скоро с намирането на Полковника, а не с търсене на онази Фулър. Барент ми позволи да оцелея само защото бях още едно оръжие, насочено към Полковника. Но защо Полковника ми позволи да живея… и въведе теб и Роб в уравнението?

— За да обърка допълнително ситуацията? Диверсия, може би?

— Възможно е — съгласи се Саул, — но нека се върнем на предишното предположение и да кажем, че той непряко ни е използвал като инструменти. Няма съмнение, че Янсен Лухар е бил сред „помощниците“ на Бордън в Холивуд. Джак Коен потвърди проучванията на Харингтън по въпроса. Лухар ти се е представил в самолета. Нямало е нужда, освен ако Полковника не е искал и двамата да знаем кой ни манипулира. Пък и нацистът вложи много усилия, за да убеди сурогатите на Барент и Колбън, че съм загинал в експлозията и пожара във Филаделфия. Защо ли?

— Имал е за какво още да те употреби — предположи Натали.

— Точно така. Но защо не използва и двама ни пряко?

— Може би му е прекалено трудно — тя сви устни. — Очевидно за тези умствени вампири е важно да са наблизо. Може би изобщо не се е намирал във Филаделфия.

— Само дресираните му двойници… — съгласи се Саул. — Лухар, бедният Франсис и белият му помощник, Том Рейнолдс. Точно той, между другото, те е нападнал пред къщата на Фулър на Коледа.

Натали зяпна изумена. Не беше чувала това предположение преди.

— Защо ми го казващ сега?

Саул си свали очилата и ги избърса в полите на ризата си.

— Каква друга причина има за това нападение, освен да ви върне с Роб на правилната следа? Полковника е искал и двама ви на сцената във Филаделфия, когато започне финалното шоу с хората на Колбън.

— Не разбирам — призна Натали. Поклати глава. — А къде е мястото на Мелани Фулър?

— Нека продължим с предположението, че тя не е в съзаклятие нито с Полковника, нито с враговете му — продължи психиатърът. — Да си останала с впечатлението, че знае за присъствието на някоя от групите?

— Не. Тя спомена само Нина… Нина Драйтън, предполагам.

— Да. „Довиждане, Нина. Ще се видим отново!“ — И все пак, ако последваме логиката на Роб… а не виждам причина да не го правим… то именно Мелани Фулър е застреляла и убила Нина Драйтън в Чарлстън. Защо тогава ще си мисли, че си агент на една мъртва жена, как смяташ?

— Защото е луда като проклета дървеница — отвърна Натали. — Трябваше да я видиш, Саул. Погледът и беше… откачен!

— Да се надяваме точно такъв да е случаят — съгласи се събеседникът и. — Дори и Мелани Фулър да е най-смъртоносната кобра от всички, лудостта и може да ни е от полза. Ами твоят господин Харъд?

— Ще ми той да беше мъртъв… — промърмори Натали и настръхна, като си спомни лепкавото му, настоятелно присъствие в съзнанието си.

Саул кимна и си сложи очилата.

— Но контролът на Харъд е бил прекъснат — донякъде както при мен и Полковника преди десетилетия. В резултат на това и двамата имаме някакви спомени от преживяното и впечатление за… как да го наречем, мислите на другия?

— Не точно — отвърна негърката. — Чувствата, по-скоро. Личността.

— Да. Но в каквото и да се изразява обмяната, ти си се съвзела с ясното усещане, че Тони Харъд се отвращава да използва Способността си върху мъже?

— Сигурна съм за това — потвърди Натали. — Чувствата му към жените бяха толкова… извратени, но усетих, че само жените може да… напада. Беше все едно съм майка му и той трябва да се пребори с мен, за да докаже нещо…

— Убедително фройдистко — съгласи се Саул, — но нека го прескочим и приемем усещането ти, че Харъд има способност да влияе само на жени. Ако е вярно, то точно това гнездо на чудовища има поне две слаби места — могъща жена, която не е част от групата и която е луда като проклета дървеница, и мъж, който може да е или пък да не е Част от групата им, но не е в състояние или не иска да използва способността си върху мъже.

— Страхотно! — обади се Натали, не без сарказъм. — Ако приемем, че всичко това е истина, докъде стигаме?

— До същия план, който обсъждахме през февруари — уточни Саул.

— Който ще доведе до смъртта ни — намръщи се тя.

— Силно вероятно. Но ако смятаме да останем в блатото при отровите животинки, нима искаш1 да прекараш остатъка от живота си в очакване те да те захапят, или би рискувала да те ухапят, докато ги преследваш?

Натали се засмя.

— Страхотен избор, Саул!

— Остава си единственият, който имаме.

— Е, нека тогава вземем конопения чувал и да се поупражняваме в лов на змии — предложи негърката. Обърна за миг очи към златния купол на жертвеника на Баха, сияещ върху Кармел, и отново насочи поглед към товарния кораб, който се отдалечаваше от брега. След кратка пауза каза. — Знаеш ли, няма никакъв смисъл, но имам чувството, че Роб би харесал тази част. Планирането. Напрежението. Колкото и да е откачено и обречено, би видял забавното в това, което правим!

Саул я погали по рамото.

— Тогава нека продължим с откаченото си планиране — каза — и нека не изоставяме Роб!

Двамата заедно тръгаха към шосето „Джафа“ и очакващия ги лендроувър.

38
Мелани

Бе толкова приятно да се прибереш у дома.

Беше ми писнало от болници, дори и от самостоятелната стая в крилото, затворено само за мен и целия навъртащ се наоколо персонал, готов да ми услужи. Но, в крайна сметка, няма друго място като дома, където да си повдигнеш духа и по този начин да подпомогнеш лечебните процеси.

Преди години бях чела за тъй наречените извънтелесни преживявания, които уж били изпитвани от умиращи пациенти, нещастни клинично мъртви на операционната маса преди електрошок и тъй нататък, но не бях вярвала особено на подобни истории — просто поредната доза абсурдна сензационна журналистика, която е тъй често срещана в последно време. Но точно такова бе усещането, което имах, докато си възвръщах съзнанието в болницата. За известно време като че ли се реех близо до тавана на стаята ми, като не виждах нищо, но усещах всичко. Осъзнавах присъствието на гаснещото си, свито тяло на леглото и сензорите и тръбичките, иглите и катетрите, които бяха прикрепени към него. Осъзнавах излизането и влизането на сестрите, докторите, санитарите и останалите, които се трудеха да запазят тялото ми живо. Когато най-сетне отново се върнах в света на зрението и звука, ми стана ясно, че го правя чрез очите и ушите на тези хора. И то през мнозина едновременно! Никога не бях успявала да постигна подобно нещо — нито пък У или или Нина, доколкото знам: така пълноценно да Използваш, че ясни сензорни данни да идват от повече от един човек едновременно. Макар че е възможно, след като натрупаш опит, да Използваш непознат, докато си запазваш котрола над дресиран помощник, или, с още повече натрупан опит и усилия, да Използваш двама, като редуваш прехвърлянето на контрола между тях. Достъпът до такива ясни зрение, звук, допир и лекота на контрол, каквито изпитвах в момента, бяха направо нечувани. И нещо повече, нашата Употреба на други индивиди неизменно включва осъзнаване на присъствието ни от страна на използваните, което води или до разрушение на инструмента, или до блокиране на всички спомени след това — доста прост процес, но оставя необяснима празнота в паметта на жертвата. А сега гледах през половин дузина очи и знаех, че наблюдателите нямат абсолютно никаква представа за присъствието ми.

Но можех ли да ги Използвам? Внимателно опитах с меки пробни овладявания, като накарах една сестра да вдигне чаша тук, санитар да затвори врата там, помогнах на един доктор да каже няколко думи, които инак не би посмял. Никога не се намесвах толкова сериозно, че да попреча на професионалните им действия. И присъствието ми в съзнанията им тъй и не бе усетено от никого.

Минаваха дни. Открих, че докато тялото ми лежи в привидна кома поддържано живо от машините и постоянната бдителност, очевидно сведено до най-малкото въобразимо пространство, в действителност аз се рея и изучавам света с лекота, която никога преди не бях постигала или дори сънувала. Напусках стаята с очите на млада сестра, пиейки от животинската сила и жизненост в нея, вкусвах ментовата дъвка, която тя жвака, и в края на коридора прехвърлях допълнително пипало на съзнанието си — при това без да прекъсвам контакта с моята млада сестра! — в ума на началник хирургията, спусках се по асансьора с него, палех неговия Линкълн Континентал и карах десетина километра до предградията към очакващата го съпруга… като през цялото време запазвах интимната си връзка с моята сестра, офицера в коридора, интерниста от етажа под мен, който преглежда рентгенови снимки, и вторият доктор, който сега стоеше в стаята ми и гледаше към коматозното ми тяло. Разстоянието вече не беше бариера за Способността ми. Десетилетия наред ние с Нина се бяхме дивили на изумителните способности на Уили да Използва жертви на по-големи разстояния, отколкото можехме ние, но сега бях много по-могъща от него.

И с времето мощта ми растеше.

 

На втория ден, точно докато изпробвах новите си възприятия и способности, семейството се завърна. Не познах високия, червенокос мъж или неговата слаба, руса съпруга, но погледнах към фоайето през погледа на рецепционистката и видях трите деца, които си спомних веднага: децата от парка.

Червенокосият мъж изглеждаше притеснен от моя вид. Бях в отделението за интензивни грижи — паяжина от странни кубчета, които се отделяха като листенца на цвете, със стаята на главната сестра в ролята на плодника. В това мое „листенце“ бях вързана за още по-плътна паяжина от тръбички за интравенозни вливания и сензорни жици. Докторът любезно отстрани червенокосия От прозрачния прозорец, като същевременно се опитваше да разчете формуляра, който сестрата нарече „Ай-си“^[22]!

— Вие член на семейството ли сте? — попита докторът. Беше умел, точен човек с леко посребрена коса. Наричаше се доктор Хартман и аз сещах удоволствието, раздразнението и уважението, което сестрите изпитваха в негово присъствие.

— Ъ, не — уточни едрият червенокос посетител. — Казвам се Хауърд Уордън. Намерихме я… тоест децата ми я намериха, вчера сутринта да скита из нашата… ъ-ъ-ъ… из двора ни; Тя припадна, когато…

— Да, да — кимна доктор Хартман, — четох доклада, който ми даде сестрата от спешното! Имате ли представа коя може да е тази госпожа?

— Не, тя беше само по хавлия и нощница. Децата ми казват, че я видели да излиза от гората, когато…

— И наистина нямате представа откъде идва тя?

— Ъ-ъ — отвърна Уордън. — Аз бях… е, не се обадих на полицията. Предполагам, че трябваше. Ние с Нанси почакахме няколко часа и когато стана очевидно, че тя… старицата… няма да… тъй де, тя беше стабилна… ами, прибрахме се вкъщи. Това ми беше почивният ден! Канех се да звънна в полицията тази сутрин, но реших, че е най-добре първо да видя как е…

— Вече информирахме полицията — излъга доктор Хартман. Беше първият път, когато го Използвах. Оказа се лесно — все едно навличаш любимо и удобно палто. — Те дойдоха и взеха показания. Очевидно нямат представа откъде идва госпожа Доу. Никой не е докладвал за липсващ родственик.

— Госпожа Доу? — намръщи се Хауърд Уордън. — А, ясно, като Джейн Доу. Правилно. Е, това е загадка и за нас, докторе. Живеем на около четири километра навътре в парка и от онова, което казват децата, тя дори не е вървяла ло входната алея… — той погледна отново към отделението за интензивни грижи. — Как е тя, докторе? Изглежда… ами… ужасно…

— Жената е получила масивен удар — обясни доктор Хартман. — Вероятно дори серия удари… — при неразбиращия поглед на Хауърд докторът уточни. — Получила е онова, което наричаме ЦВК — цереброваскуларна катастрофа — а навремето е било наричано церебрална хеморагия. Получава се временно прекъсване на достъпа на кислород до мозъка. Доколкото съм в състояние да кажа, събитието очевидно е ограничено до дясното полушарие на мозъка на пациентката, в резултат на което са нарушени церебралните и неврологични функции. Повечето от последствията се отразяват на лявата половина на тялото — парализираният клепач, парализа на крайниците — но това може и да е добре дошло, тъй като афазията… речевите проблеми… като цяло са свързани с проблеми в лявото по-лушарие. Пуснахме и ЕЕГ, и КАТ, и, честно казано, резултатите са малко объркващи. Макар че КАТ-сканирането потвърди пробива и вероятното запушване на средната церебрална артерия, ЕЕГ-то общо взето не е такова, каквото очакваме да видим след случка от този вид…

Изгубих интерес към тези медицински глупости и се върнах към основния си център на възприятие — в рецепционистката на средна възраст, долу във фоайето. Накарах я да стане и да отиде до трите дечица. Подтикнах я да каже:

— Здравейте! Обзалагам се, че знам на посещение при кого сте тук!

— Не можем да посещаваме — отвърна шестгодишната, момиченцето, което ми беше пяло „Хей, Джуд“, докато слънцето изгряваше. — Много сме малки още.

— Но се обзалагам, че знам кого бихте искали да видите — поправи се с усмивка рецепционистката.

— Искам да видя Добрата дама — каза малкото момченце. В очите му имаше сълзи.

— Аз не искам! — заяви остро голямото момиче.

— Аз също — обади се шестгодишната и сестра.

— И защо? — попитах аз. Заболя ме.

— Защото тя е странна — уточни по-голямата. — Мислех, че я харесвам, но когато я хванах за ръката вчера, беше много странно.

— Какво искаш да кажеш — странно? — попитах. Рецепционистката носеше дебели очила и полезрението и ми изглеждаше изкривено. Никога досега не ми бяха трябвали очила за друго, освен за четене.

— Странно — повтори момичето. — Ненормално. Като змийска кожа или нещо такова. Пуснах я много бързо, още преди да и призлее, но… все едно знаех, че наистина е лоша.

— Аха — съгласи се сестра и.

— Млъквай, Али! — обади се голямата. Очевидно вече съжаляваше, че е говорила с мен.

— Аз харесах Добрата дама — заяви четиригодишното хлапе. Изглежда беше плакал, преди да дойде в болницата.

Подмамих двете момичета далеч от момчето, към бюрото на рецепцията.

— Елате насам, момичета. Имам нещо за вас… — порових в чекмеджето и измъкнах две увити в шумолящи хартийки ментови бонбончета. Когато по-голямото момиче посегна към едното, стиснах здраво китката и.

— Първо нека ти предскажа бъдещето — изсъска рецепционистката по моя команда.

— Пус’ме — прошепна момичето в отговор.

— Млъквай — изсъсках. — Казваш се Тара Уордън. Името на сестра ти е Алисън. И двете живеете в голяма каменна къща на хълма в парка, която наричате Замъка. И една нощ — скоро! — голям, зелен Торбалан с остри жълти зъби ще дойде в стаята ви по тъмно и ще ви насече на малки парченца — и двете — и ще изяде парченцата!

Момичетата отстъпиха назад, лицата им бяха пребледнели като сняг и очите им станаха огромни като чинийки. Устите им увиснаха отворени от страх и шок.

— И ако кажете на някого… баща си, майка си, когото и да е… — накарах да изсъска рецепционистката след тях, — Торбалан ще дойде още тази вечер!

Момичетата отстъпиха заднишком чак до столовете си, зяпнали жената така, сякаш е змия. Минута по-късно пристигна възрастна двойка, която помоли да ги упътя до една, стая и аз оставих рецепционистката да се върне към сладкото си, просто и малко сковано нормално състояние.

Горе в стаята доктор Хартман бе приключил с обясненията на медицинското ми състояние пред Хауърд Уордън. Нататък по коридора главната сестра Олдсмит нареждаше лекарствата за пациентите, като внимаваше много да проверява по два пъти всичко, предназначено за госпожа Доу. В моята стая младата сестра на име Сиуъл нежно ме миеше със студени компреси, масажирайки кожата ми почти благоговейно. Усещането бе само далечно в най-добрия случай, но се чувствах по-добре, като знаех, че ми обръщат цялото възможно внимание.

Добре беше да се завърнеш в семейството.

 

На третия ден — по-точно, на третата нощ — докато почивах… Всъщност вече не спях истински, просто позволявах на съзнанието си да се рее и да се мести от приемник на приемник сляпо, все едно насън… когато внезапно усетих физическа възбуда, каквато не бях познавала от години, присъствието на мъж — ръцете му ме обгръщат, слабините му се притискат към мен… Сърцето ми се разтупа, докато пълнотата на младите ми гърди се притискаше към него, зърната ми бяха щръкнали. Езикът му се озова в устата ми. Почувствах ръцете му да се туткат с копчетата на сестринската ми престилка още докато собствените ми ръце разкопчаваха токата на колана му, дърпаха ципа му и стискаха еректиралия му член.

Беше отвратително. Бе непристойно. Беше сестра Коии Сиуъл, скрила се в килера с чаршафите с някакъв интернист.

След като и бездруго не можех да спя, позволих на съзнанието си да се върне при младата сестра. Успокоих се с мисълта, че не съм причинител, само наблюдател. Нощта премина бързо.

 

Не съм сигурна кога ми хрумна да се върна у дома. Болницата ми беше нужна в онези първи няколко седмици, дори целия първи месец, но към средата на февруари мислите ми все по-често се обръщаха към Чарлстън и дома ми. Не беше чак толкова трудно да оставам в болницата, без да привличам вниманието към себе си; до края на третата седмица доктор Хартман вече ме беше преместил в голяма единична стая на седмия етаж и повечето от персонала бяха останали с впечатлението, че съм много богата пациентка, която заслужава специални грижи. Което не бе далеч от истината.

Имаше един администратор, доктор Маркхам, който продължаваше да задава въпроси за моя случай. Връщаше се на седмия етаж ежедневно. Душеше наоколо като гонче, попаднало на следа. Накарах доктор Хартман да го увери в „истината“. Накарах главната сестра Олдсмит да му обясни как стоят нещата. Накрая лично влязох в ума на човечеца и го успокоих по моя собствен начин. Но той беше много настоятелен. Четири дни по-късно се върна. Разпитваше сестрите за допълнителните услуги и грижи, които получавам. Искаше да знае кой плаща за допълнителните лекарства, тестове, КАТ и консултациите със специалисти. Маркхам посочи, че администрацията не разполага с формуляр от приемането ми, няма сведения за 26479В15-С^[23], нито компютърни разпечатки за стойността на лечението и няма информация как ще бъде извършено заплащането.

Сестра Олдсмит и доктор Хартман се съгласиха да присъстват на среща на следващата сутрин в бизнес-кабинета, заедно с трима други отговорници на отделения.

Тази вечер се присъединих към Маркхам, докато караше към къщи. Движението по магистралата „Суилкил“ беше натоварено и ми навяваше лоши спомени за Новогодишната вечер. Точно преди да стигнем кръстовището с магистрала „Рузвелт“, накарах нашия приятел да вкара колата си на тесния банкет, да включи аварийните светлини и да излезе, за да застане пред крайслера си. Помогнах му да остане там над минута, като се почесва по плешивата глава и се чуди какво не е наред с колата му. Кога му дойде времето, беше очевидно: и петте ленти бяха пълни с бързащи коли. По вътрешната лента се носеше голям камион.

Нашият приятел от администрацията бързо скочи напред: три широки крачки. Имах дори достатъчно време да чуя рева на клаксоните, да видя изуменото изражение на шофьора на камиона, чието лице бързо приближаваше и да усетя невярващото кълбо в мислите на Маркхам, преди ударът да ме отхвърли назад към други гледни точки. Потърсих сестра Сиуъл и споделих с нея желанието за смяна от дежурство и копнежа по пристигането на нейния млад интернист.

 

Времето не означаваше почти нищо за мен през този период. Прехвърлях се напред-назад в него също тъй лесно, както се прехвърлях от един наблюдател към следващия. Особено ми харесваше да възкресявам онези лета в Европа с Нина и новия ни приятел Вилхелм.

Спомням си студените летни вечери, когато ние тримата се разхождахме по стилната „Рингщрасе“ и всички важни клечки във Виена също се разхождаха там, издокарани с техните най-хубави дрехи. Уили обожаваше да ходи в кино „Колизеум“ на „Нюсдорферщрасе“, но там неизбежно прожектираха онези отегчителни германски пропагандни глупости и ние с Нина обикновено предпочитахме да завлечем младия си приятел в „Крюгер-кино“, където най-често даваха новите американски гангстерски филми. Спомням си колко се смях — до сълзи! — една вечер на спектакъла, в който Джими Кагни плюеше думи на ужасен австрийско-немски в първата дублирана говорилка, която бях гледала.

След киното често отивахме да пийнем в Рейс-бар на „Карнтнерщрасе“, като поздравявахме други групички млади веселяци и почивахме в шикозното удобство на истински кожени столове, докато се наслаждавахме на играта на светлината по махагона, стъклото и хрома, мраморните и позлатени маси. Понякога неколцина от по-стилните проститутки от съседната „Крюгерщрасе“ идваха с клиентите си и добавяха прекрасно, извратено усещане към вкуса на вечерта.

Често завършвахме нощта навън, в града, с посещение в „Симпл“, най-изисканото кабаре във Виена. Пълното име на това заведение беше „Симшщцимус“ и съвсем ясно си спомням, че го държаха двама евреи — Карл Фракас и Фриц Грунбаум. Дори по-късно, когато кафявите ризи и щурмоваците вдигаха голям шум по улиците на стария град, тези двама комици караха гостите да се късат от смях със сатиричните си скечове на нацистки стереотипи, които си проправят път през обществени сбирки или спорят по въпроси от фашистката доктрина, докато кучета, котки и минувачи ги поздравяват със „Зиг хайл!“. Спомням си как Уили се късаше от смях, докато по зачервените му бузи потекат сълзи. Веднъж се смя толкова силно, че се задави, та се наложи с Нина да го потупваме гърба и да му предложим чашите си с шампанско. Няколко години след войната той случайно спомена на едно от нашите Събирания, че или Фракас, или Грунбаум — не си спомням кой от тях — умрял в един от лагерите, където Уили бил администратор за кратко, преди да го прехвърлят на Източния фронт.

Нина беше много красива по онова време. Русата и коса бе подстригана и накъдрена по последна мода и заради наследството си, тя можеше да си позволи най-хубавите копринени рокли от Париж. Специално си спомням една зелена, изрязана много ниско отпред, меката тъкан се притиска към малките и гърди, зеленото великолепно подчертаваше лекото изчервяване на прасковено-сметанената и кожа, а същевременно и странно подхождаше на синьото на очите й.

Не съм сигурна кой беше първият подбудител, дал предложение да играем Играта онова лято, но си спомням възбудата ни и тръпката от косвеното преследване. Редувахме се да Използваме различни помощници — наши познати, приятели на нашите предначертани цели. Грешка, която не повторихме отново. На следващото лято играхме дори по-ентусиазирано, седнали заедно в хотелските ни стаи на „Йозефщадтерщрассе“ и Използвайки един и същ инструмент — слабоволев и дебеловрат селянин черноработник, който така и не бе заловен, но от когото Уили се отърва по-късно — и актът от присъствието и на трима ни в едно съзнание, както и споделянето на същите остри усещания, бе някак си по-интимен и възбуждащ от всевъзможните сексуални оргии, с които експериментирахме.

Помня лятото, което прекарахме в Бад Ихл. Нина се пошегува за гарата, където направихме единственото прекачване на влака от Виена… малко селце, наречено Атнанг-Пухейм. Повторено бързо и неколкократно, Атнанг-Пухейм се превръщаше в издавания от самия влак звук. Смеехме се, докато вече не ни стигаше въздух — и после започвахме отново. Спомням си странните погледи, които ни хвърляше някаква възрастна вдовица от другата страна на пътеката.

Именно в Бад Ихл се озовах сама в кафе „Заунер“ рано един следобед. Бях излязла за уроците си по дикция навреме — както винаги — но се оказа, че инструкторът е болен и когато се върнах в кафето, където Уили и Нина ме чакаха редовно, обичайната ни маса беше празна.

Върнах се до хотела, където бяхме отседнали ние с Нина — на Еспланадата. Помня, че ме гризеше любопитство на каква импровизирана екскурзия са тръгнали приятелите ми и защо не са ме дочакали. Отключих вратата и прекосих наполовина дневната, преди да чуя звуците от спалнята на Нина. В началото ги сметнах за викове на притеснение и се затичах към стаята и с наивното намерение да предложа помощ на камериерката или който там бе изпаднал в беда.

Но бяха Нина и Уили, разбира се. И не бяха в беда. Помня колко бледи бяха бедрата на Нина и треперещите бузи на дупето на Уили в слабата светлина, която се просмукваше през пурпурните завеси. Стоях там поне минута и ги гледах, преди да се обърна и безмълвно да напусна апартамента; По време на тази дълга минута лицето на Уили си остана извърнато встрани, скрито зад рамото на Нина и във високата възглавница, но приятелката ми обърна глава и ясните и сини очи почти веднага се насочиха към мен. Сигурна съм, че ме видя. Тя обаче не спря, нито прекъсна ритмичното животинско грухтене, което се изтръгваше между отворените и розови съвършени устни.

 

Към средата на март реших, че е време да напусна болницата и Филаделфия — и да си ида вкъщи.

Накарах Хауърд Уордън да се погрижи за подробностите по преместването. Дори и като вземем предвид спестяванията му обаче, той успя да събере само около две хиляди и петстотин. Този човек никога не бе спестявал за нищо. Нанси, от друга страна, затвори спестовния влог, основан с парите от къщата на майка си, и събра приличните 48 000 долара. Тези средства бяха сложени настрана за разходите за колеж на децата, които вече не и бяха главна грижа.

Накарах доктор Хартман да посети Замъка. Хауърд и Нанси чакаха в стаите си, докато докторът се отби в спалнята на момичетата, въоръжен с двете си спринцовки. След това се погрижи за подробностите. Бях запомнила прекрасна малка полянка в гората на феърмонт Парк на около километър в посока към железопътния мост. На сутринта Хауърд и Нанси нахраниха петгодишния Джъстин и — поради силата на дресировката ми — не забелязаха нищо необичайно, като изключим моментни проблясъци, не много различни от онези сънища, в които човек внезапно осъзнава, че е забравил да се облече и седи гол в училище или на друго обществено място.

И това отмина. Хауърд и Нанси чудесно се приспособиха към притежаването само на едно дете и аз бях доволна, че реших да не Използвам Хауърд за нужните действия. Дресировката винаги е по-лесна и по-успешна, ако няма предшестваща травма или отхвърляне.

Сватбата на доктор Хартман и главната сестра Олдсмит беше скромна, състоя се във филаделфийския мирови съд и свидетели бяха само сестра Сиуъл, Хауърд, Нанси и Джъстин. Според мен докторът и жена му бяха много хубава двойка, макар някои да говореха, че сестра Олдсмит има грубо и мрачно лице.

Когато този ход бе направен, доктор Хартман също даде своя дял за колективния фонд. Отне му известно време да продаде някои акции и недвижими имоти, както и да се отърве от онова абсурдно ново порше, което толкова ценеше, но след като бяха подготвени фондове, които да продължат изплащането на издръжката на двете му бивши жени, той успя да внесе 185 600 долара за целите на нашето начинание. Като се има предвид, че доктор Хартман твърде рано се оттегляше от практиката си, това щеше да стигне за преките разходи в близко бъдеще.

Сумата обаче не стигаше, за да уреди проблема със закупуването на старата ми къща или тази на Ходжес. Вече не изпитвах никакво желание да позволявам на непознати да делят един двор с мен. Глупаво, но Уордън не бяха сключвали застраховки живот за децата си. Хауърд изтегли 10 000 от своята полица, но това беше смехотворно от гледна точка на цените на недвижимите имоти в Чарлстън.

Накрая именно майката на доктор Хартман — на осемдесет и две, в идеално здраве и обитателка на Палм Спрингс, ни предложи най-добро решение чрез собствения си имот. Беше Велика сряда, а докторът имаше операция, когато научи за внезапната емболия на майка си. Отлетя към западния бряг същия следобед. Погребението беше в събота, 7-и март и тъй като имаше известни подробности за уреждане, той не се прибра вкъщи чак до сряда, 11-и март. Не виждах причина Хауърд да не се върне със същия полет. Първоначалната стойност на имота се оказа малко над четиристотин хиляди. Преместихме се на юг седмица по-късно, в деня на Свети Патрик.

 

Имаше няколко последни подробности за уреждане, преди да напуснем севера. Чувствах се удобно с малкото си ново семейство — Хауърд, Нанси и малкият Джъстин — както и с бъдещите ни съседи, доктор Хартман, сестра Олдсмит и госпожица Сиуъл, но имах усещането, че липсва допълнително подсигуряване. Докторът беше дребен човечец, около метър и шейсет и слабичък, а Хауърд, макар и едър на ръст и тегло, бе толкова бавноподвижен, колкото и бавен в мисленето, пък и голяма част от килограмите му идваха от телесни мазнини. Нуждаехме се от поне още един-двама члена на групата, които да подпомогнат сигурността ми.

Хауърд доведе Къли в болницата точно през уикенда, преди да напуснем. Беше огромен мъжага, над два метра, с тегло поне сто и четирийсет килограма, и практически всичкото тегло идваше от могъщи мускули. Къли беше слабоумен, почти неспособен да говори членоразделно, но бърз и сръчен като африканска котка. Хауърд обясни, че Къли е бил помощник-лесничей в „Поддръжка на териториите на парка“ преди да го уволнят, задето убил човек преди седем години. Бе се върнал предишната година, за да работи на най-ниското и трудно ниво на поддръжката — почистване на пънове, събаряне на стари структури, нанасяне на асфалт по пътеките и шосетата, почистване на снега. Къли бе работил без да се оплаква и вече не ходеше патрул.

Главата му изникваше от най-широкия участък на торса като съединение на челюст и врат и се стесняваше на върха до почти заострен череп, обрасъл с късо подстригана коса — толкова къса и остра, че сякаш е била оформяна от сляп бръснар-садист.

Хауърд бе казал на Къли, че пред него се разкрива уникална възможност за работа. Е, разбира се, беше използвал по-прости думи. Довеждането му в болницата беше моя идея.

— Това ще е твоят шеф — каза Хауърд и посочи към леглото, което приютяваше телесните ми останки. — Ще и служиш, ще я защитаваш и ще дадеш живота си за нея, ако се наложи!

Къли издаде звук, все едно котка си прочиства гърлото.

— Таз стара торба още’й жива? — попита. — Умряла ми съ струва.

В този момент проникнах в него. В заострения му череп имаше твърде малко мисли в допълнение към основните мотивации — глад, жажда, страх, гордост, омраза и нуждата да угоди, основана на смътно усещане за желание за принадлежност и копнеж да бъде обичан. Точно тази последна нужда аз разширих и използвах за основа. Къли преседя в стаята ми в продължение на осемнайсет часа. Когато излезе да помогне на Хауърд в опаковането на багажа и да се подготви за пътуването, не бе останало нищо от оригиналния Къли освен размерите му, силата, бързината и нуждата да задоволява. Да задоволява мен.

Така и не научих дали Къли е името или фамилията му.

 

Когато бях млада, имах една слабост при пътуване; не можех да устоя да не си взимам сувенири. Дори във Виена, с Уили и Нина, страстното ми пазаруване на сувенири скоро стана източник на забавление за спътниците ми. Вече бяха минали години от последното ми пътешествие в чужбина, но слабостта ми към сувенирите не бе изчезнала напълно.

Вечерта на 1б-и март накарах Хауърд и Къли да идат в Джърмънтаун. Тези тъжни улици за мен бяха като пейзаж от полузабравен сън. Вярвам, че Хауърд би се чувствал притеснен в негърския квартал на града — при все дресировката си — ако не беше успокоителното присъствие на крачещия редом с него Къли.

Знаех точно какво искам; спомнях си първото му име и описанието, но не и друго. Първите четирима младежи, към които Хауърд подходи, или отказваха да му отговарят, или го правеха с твърде живописни епитети, но петият — мърляво десетинагодишно хлапе, облечено само в парцалив пуловер при все ледения студ — каза:

— Аха, човече, говориш за Марвин Гейл. Той тамън излезе от затвора, човече, за ’ществен бунт или нещо таквоз. За к’во ти е Марвин?

Хауърд и Къли получиха указания как да стигнат до дома му, без да се наложи да отговарят на този въпрос. Марвин Гейл живееше на втория етаж на изгнила, разбрицана къщурка, завряна между две надвисваши над нея сгради. Вратата отвори малко момченце и двамата ми пратеници пристъпиха в дневната. Диванът беше продънен, но грижовно заметнат с розова покривка. На екрана на древния телевизор зеленокож домакин на идиотска игра дрънкаше ентусиазирано. Лющещите се стени бяха украсени с няколко религиозни гравюри и снимки на Робърт Кенеди и тийнейджърка, легнала по корем и втренчена подозрително в посетителите. Едра чернокожа жена излезе от кухнята, като бършеше ръце в карираната си престилка.

— Какво искате вие двамата?

— Бихме желали да поговорим със сина ви, госпожо! — каза Хауърд.

— За какво? — поиска да знае жената. — Не сте от полицията. Марвин не е направил нищо. Оставете момчето ми на мира!

— Не, мадам — обясни Хауърд смирено, — не става дума за нищо лошо. Просто искаме да предложим работа на Марвин!

— Работа? — жената подозрително се вгледа в Къли и после се обърна към Хауърд. — Що за работа по-точно?

— Всичко е наред, мами — Марвин Гейл стоеше на вратата към вътрешния коридор, облечен само в стари шорти и огромна тениска. Лицето му бе подуто, а очите му — мътни, сякаш току-що се бе събудил.

— Марвин, не е нужно да говориш с тези хора, ако…

— Всичко е наред, мами — той се втренчи в нея с мъртвешки безизразно лице. Накрая тя сведе поглед и той спокойно обърна очи към Хауърд. — Какво искаш, човече?

— Може ли да поговорим отвън? — попита пратеникът ми. Марвин сви рамене и ни последва навън, при все мрака и ледения вятър. Вратата се затвори под съпровода на протестите на майка му. Той се взря в Къли и после пристъпи по-близо до Хауърд. В очите му се появи слаба искрица интерес, сякаш знаеше какво ще последва и бе готов да го приветства.

— Предлагаме ти нов живот — прошепна Хауърд. — Изцяло нов живот… Марвин Гейл се накани да заговори, но после — от двайсет километра разстояние — аз тласнах и челюстта на цветнокожото хлапе увисна.

Той не успя да довърши дори и първата си дума. Технически казано, и преди бях Използвала това момче, за кратко, в онези последни луди минути, преди да се сбогувам с Грумбълторп, и може би това бе улеснило леко задачата ми. Но в действителност нямаше значение. Преди да се разболея, никога не бих могла да направя онова, което сторих онази вечер. Работех през филтъра на възприятията на Хауърд Уордън и същевременно контролирах Къли, доктора ми и половин дузина други дресирани помощници на още толкова различни места. При все това можех да проектирам силата на волята си толкова мощно, че чернокожият изпъшка, олюля се назад, сляпо се втренчи в нищото и зачака първата ми команда. Погледът му вече не изглеждаше дрогиран или победен; сега очите му отразяваха яркия, стъклен взор на човек с терминално мозъчно увреждане.

Какъвто и да е бил тъжният сбор от живота на Марвин Гейл — мислите, спомените и жалките му стремежи — те бяха изтрити завинаги. Досега никога не бях извършвала такъв вид тотална дресировка с един удар и в продължение на една дълга минута почти забравеното ми тяло се гърчеше в хватката на пълна парализа в болничното легло, докато сестра Сиуъл ме масажираше.

Рецепторът, който бе представлявал Марвин Гейл, търпеливо чакаше на ледения вятър в мрака.

Накрая заговорих през Къли — макар да не ми трябваше устна команда, исках да я чуя през ушите на Хауърд.

— Иди се облечи — каза той, — и дай на майка си това. Кажи и, че е аванс към заплатата — и връчи на младия негър стодоларова банкнота.

Марвин изчезна във вътрешността на къщата и излезе три минути по-късно. Носеше само джинси, пуловер, маратонки и черно кожено яке. Не взе багаж. Така исках да бъде; щях да му подбера подходящ гардероб, след като се преместим.

Не си спомням нито миг през щастливите години на дългото ми детство, кргато да сме нямали цветнокожи прислужници. Струваше ми се разумно тази традиция да продължи и след завръщането ми в Чарлстън. Освен това не можех да напусна Филаделфия без сувенир.

 

Конвоят от камиони, два седана и микробус под наем — натоварен с моето легло и медицинската апаратура — потегли на пътешествие, което продължи три дни. Хауърд бе тръгнал преди нас, със семейното си волво, което Джъстин наричаше „син Оувъл“, за да надзирава последните приготовления, да проветри къщата и да подготви моето завръщане у дома.

Пристигнахме доста след смрачаване. Кълн ме пренесе нагоре по стълбите, като доктор Хартман ми прислужваше, а сестра Олдсмит вървеше отстрани с интравенозната ми бутилка.

Спалнята ми сияеше на светлината на лампите, меката покривка на леглото беше отметната, чаршафите бяха чисти и свежи, тъмното дърво на таблата, бюрото и гардероба ухаеше на лимонова политура, а четките за коса лежаха на тоалетката ми в съвършена редичка.

Всички плакахме. Сълзи се стичаха по бузите на Къли, докато той ме полагаше нежно, почти колебливо, в дългото легло. От леко открехнатия прозорец лъхаше уханието на палмови листа и мимози.

Донесоха оборудването и го монтираха. Странно беше да видя зеленото сияние на осцилоскопа в познатата ми спалня. В продължение на минута всички стояха там — доктор Хартман и новата му съпруга, сестра Олдсмит, изпълняваха последните си медицински задачи; Хауърд и Нанси, с малкия Джъстин помежду им, сякаш позираха за семейна снимка; младата сестричка Сиуъл ми се усмихваше от мястото си близо до прозореца, а Къли стоеше до вратата така, че запълваше целия праг. Заради бялата санитарска престилка изглеждаше някак смален. Зад него в коридора едва различавах Марвин, облечен в официален смокинг и с вратовръзка, надянал бели ръкавици на добре изтърканите си ръце.

Имаше малък проблем, на който Хауърд се натъкна при госпожа Ходжес — тя искаше да даде под наем съседната къща, но не желаеше да я продава. Това бе неприемливо за мен.

Но с тази неприятност възнамерявах да се разправям на сутринта. За момента си бях вкъщи — у дома — и обкръжена от обичащото ме семейство. За пръв път от седмици спах наистина спокойно. Непременно щеше да има малки проблеми — от рода на госпожа Ходжес например — но с тях щях да се оправям утре. Утре ме очакваше нов ден.

39
10 000 метра над Невада,
събота, 4-и април 1981

— Пусни го отново, Ричард! — нареди К. Арнолд Барент.

В кабината на специално приспособения за нуждите му „Боинг“-747 се смрачи и образите отново затанцуваха по широкия видеоекран: президентът се обръща към някой, който му подвиква въпрос, вдига лявата си ръка да помаха на публиката и се намръщва. Разнасят се викове, настъпва хаос. Агентът от тайните служби скача напред и сякаш невидима жица го вдига на пръсти. Изстрелите прозвучават далечни и безплътни. В ръцете на друг агент като по магия се появява автомат „Узи“. Неколцина мъже събарят младия стрелец на земята. Камерата се завърта и се насочва към падналия, по плешивото му теме има кръв. Един полицай лежи по лице. Агентът с узито се присвива и с пълен глас реве заповеди, докато другите се борят със заподозрения. Вълна от телохранители избутва президента напред в лимузината му и дългата черна кола ускорява встрани от тротоара, като оставя зад себе си объркването и глъчката на тълпата.

— Добре, спри там, Ричард! — нареди Барент. Образът на отдалечаващата се лимузина застина на екрана, а лампите в кабината светнаха. — Господа? — обърна се магнатът.

Тони Харъд примигна и се огледа. К. Арнолд бе приседнал на ръба на голямото си извито бюро. Зад него проблясваха телефони и компютърни терминали. Зад прозорците на кабината цареше мрак и шумът на самолетните двигатели бе приглушен от тисовата ламперия във вътрешността на самолета. Джоузеф Кеплър седеше срещуположно на Барент в кръга. Сивият костюм на Кеплър изглеждаше прясно изгладен, черните му обувки сияеха. Харъд погледна към суровото му мъжествено лице и реши, че той много прилича на Чарлтън Хестън^[24], както и че и двамата са задници.

Сгърбен в креслото до магната, преподобният Джими Уейн Сътър бе скръстил ръце на обемистия си корем. Дългата му бяла коса сияеше на светлината на ярките крушки. Единственият друг човек в стаята беше новият асистент на Барент, Ричард Хейнс. Мария Чен и останалите седяха в очакване в предната кабина.

— На мен ми се струва — поде Джими Уейн Сътър, а трениранйят му глас на ритор се снижаваше и издигаше, — че някой се е опитал да убие любимия ни президент!

Устата на Барент се изкриви.

— Това е очевидно. Но защо Уили Бордън ще поема такъв риск? И Рейгън ли е бил мишената, или аз?

— Не те видях на филмчето — обади се Харъд. Барент стрелна с поглед продуцента.

— Бях на пет метра зад президента, Тони! Когато се разнесоха изстрелите, тъкмо излизах от страничната врата на „Хилтън“. Ричард и другите от охраната бързо ме върнаха обратно в сградата.

— Все още не ми се вярва, че Уили Бордън има нещо общо с това — намеси се Кеплър. — Сега вече знаем повече, отколкото миналата седмица. Хлапето — Хинкли — има досие, дълго цял километър, както и умствени проблеми в притурка. Водил си е дневник. Цялото изпълнение прилича на мания, каквато е имал и с Джоди фостър, за Бога! Просто не влиза в профила. Старецът можеше да използва собствените агенти на Рейгън от тайните служби или вашингтонско ченге като онова, което пое куршума. Освен това швабата е отдавнашен офицер от Вермахта, нали така? Не е толкова глупав, че да използва 22-калйбрено пукалце!

— Заредено с експлозивни куршуми — напомни Барент. — Само по случайност не са експлодирали!

— Само случайност е, че куршумът е рикоширал от вратата на колата и е улучил Рейгън! — възрази Кеплър. — Ако Уили бе замесен, той спокойно би изчакал вие с президента да се настаните удобно и тогава да накара агента с узито или Мак-10, или каквото там е онова чудо, да ви свали без риск от провал.

— Успокоителна мисъл — сухо се обади Барент. — Джими, ти какво мислиш?

Сътър попи веждата си с копринена кърпичка и сви рамене.

— Джоузеф има право, братко Кей! Момчето е доказан откаченярник. Изглежда абсурдно да се вложат толкова усилия за създаването на подобна добре подплатена история и после стрелецът да не улучи.

— Той не е пропуснал — възрази тихо Барент. — Президентът бе улучен в левия дроб.

— Имам предвид, да пропусне теб — обади се Сътър с широка усмивка. — В крайна сметка какво би имал старият ни приятел, продуцентът, против горкия беден Рони? Те и двамата са продукти на Холивуд!

Харъд се почуди дали Барент ще го пита за неговото мнение. В крайна сметка, това беше първата му поява като член на управителния съвет на Островния клуб.

— Тони? — прекъсна размисъла му магнатът.

— Не знам — призна той. — Просто не знам!

Барент кимна на Ричард Хейнс.

— Може би това ще помогне да разрешим колебанията си — каза важно. Светлините угаснаха и на екрана се появи нестабилно и люлеещо се изображение от зърнест осеммилиметров филм, прехвърлен на видеокасета. Виждаха се случайни сцени от тълпата. Пред камерата преминаха няколко полицейски коли и кавалкада лимузини и коли на тайните служби. Харъд осъзна, че гледа пристигането на предизента във вашингтонския „Хилтън“.

— Намерихме и конфискувахме колкото можахме фотоапарати и камери — поясни Барент.

— Кои „ние“, по-точно? — поинтересува се Кеплър. Магнатът вдигна вежда.

— Макар че ненавременната смърт на Чарлз е огромна загуба, Джоузеф, все още имаме някои връзки в определени агенции. Тук, ето тази част!

Филмът показваше най-вече празната улица и тиловете на хората. Харъд предположи, че е снет от поне петдесетина метра от мястото на събитията, от погрешната страна на улицата и от слепец с церебрална парализа. Почти нямаше опит да се стабилизира камерата. Нямаше и звук. Когато започна стрелбата, това пролича само по увеличеното движение в малката тълпа; снимащият изобщо не се интересуваше от президента по това време.

— Ето! — обади се Барент.

Филмът спря с един кадър, застинал на големия видеоекран. Ъгълът беше безумен, но лицето на стареца се виждаше между раменете на двама други зрители. Човекът, на вид на около седемдесет годишен, имаше бяла коса, която се подаваше под плетена шапка и напрегнато гледаше сцената от другата страна на улицата. Очите му бяха малки и студени.

— Това той ли е? — попита Сътър. — Можем ля да сме сигурни? — Не изглежда като снимките му, които съм виждал — намеси се Кеплър.

— Тони? — подкани го Барент.

Харъд усещаше струйки пот да избиват по горната му устна и по челото. Замръзналият кадър бе зърнест, изкривен от лошия обектив странния ъгъл и евтиния филм. В долната дясна третина на кадъра сияеше осмоъгълник от отразена светлина. Тони осъзна, че има изход — пя каже, че образът е твърде мътен и просто не е сигурен. Можеше да остане на майната си далеч от това.

— Аха — каза вместо това. — Туй си е точно Уили!

Барент кимна и Хейнс изгаси образа, светна отново лампите и се оттегли. В продължение на няколко секунди се чуваше само успокоителното съскане на самолетните двигатели.

— Само съвпадение, може би, а, Джоузеф? — попита К. Арнолд Барент. Заобиколи и седна зад ниското си, извито бюро.

— Не — отвърна Кеплър, — но дори и сега не виждам никакъв смисъл. Какво се опитва да докаже?

— Може би — че е още там, навън — обади се Джими Уейн Сътър. — Че чака. Че може да ни докопа, всеки от нас, когато си поиска… — той сведе брадичка така, че двойните му гуши щръкнаха и се усмихна на Барент над бифокалните си очила. — Предполагам, че в близко време няма да се показвате пред публика, братко Кей?

Барент сплете пръсти.

— Това ще бъде последната ни среща преди летния лагер на Островния клуб през юни. Ще съм извън страната… по работа… дотогава. Приканвам всички ви да вземете нужните предпазни мерки!

— Предпазни мерки за какво? — настоя да знае Кеплър. — Какво иска той? Предложихме му членство в Клуба по всички канали, за които се сетихме. Дори пратихме онзи еврейски психиатър със съобщение и сме сигурни, че е влязъл в контакт с Лухар, преди експлозията да ги убие и двамата…

— Идентификацията не беше пълна — напомни Барент. — Зъбните картони на доктор Ласки липсват от кабинета на зъболекаря му в Ню Йорк.

— Аха — съгласи се Кеплър. — И какво от това? Съобщението почти сигурно е било получено. Какво иска Уили?

— Тони? — попита магнатът. Сега и тримата се взираха в Харъд.

— Че откъде, на майната си, да знам какво иска?

— Тони, Тони! — укорително промърмори Барент, — бил си колега на господина години наред. Ял си с него, говорил си с него, майтапили сте се… какво иска той?

— Играта.

— Какво? — зина Сътър.

— Каква игра? — попита и Кеплър, като се наведе напред. — Иска да играе играта на Островния клуб — лова след летния лагер?

Харъд поклати глава и възрази:

— Ъ-ъ! Той знае за островните ви игри, но това е играта, която той харесва. То е като в старите времена — Германия, предполагам — когато той и двете стари чанти са били млади. Като шаха е. Уили е направо шибан маниак на шахмат. Веднъж ми каза, че дори го сънувал. Смята, че всички участваме в шибана партия шах.

— Шах — промърмори Барент и опря връхчетата на пръстите си едни в други.

— Аха — кимна Харъд. — Траск е направил лош ход — пратил е две от пешките си твърде навътре в територията на Уили. Бум! Траск е изхвърлен от дъската. Същото е и при Колбън. Нищо лично, само… шах.

— И онази старица — обади се председателят на Островния клуб, — тя доброволно ли е станала кралица или се явява просто още някоя от множеството пешки на Уили?

— Че откъде, по дяволите, да знам? — отряза Харъд. Изправи се и тръгна да обикаля малката конферентна зала, обувките му не вдигаха никакъв шум по дебелия килим. — Като познавам Уили — добави, — той не би се доверил на никого да му бъде съратник в подобно нещо. Може би се бои от нея. Едно е сигурно — той ни заведе при нея; защото знаеше, че я подценяваме!

— И се оказа прав! — съгласи се Барент. — Жената имаше изумителна Способност.

— Имаше? — усъмни се Сътър.

— Нямаме доказателства, че е още жива — уточни Джоузеф Кеплър.

— Ами наблюденията на къщата и в Чарлстън? — попита преподобният. — Някой поел ли е тази задача от групите на Нийман и Чарлз?

— Хората ми са там — изсумтя Кеплър. — Нямат какво да докладват.

— Ами самолетите и тъй нататък? — настоя Сътър. — Колбън бе сигурен, че тя се е опитвала да напусне страната, преди нещо да я изплаши в Атланта.

— Важният въпрос не е Мелани Фулър — прекъсна го Барент. — Както Тони толкова точно посочи, тя беше диверсия, фалшива следа. Ако е жива, можем да я игнорираме, а тъй или иначе, ролята, която тя играе не е важна. Сега пред нас стои въпросът как да отговорим на този последен… гамбит… на нашия германски приятел!

— Предлагам да не му обръщаме внимание — заяви Кеплър. — Инцидентът в понеделник е само начин старецът да ни покаже, че още са му останали зъби. Всички сме съгласни, че ако е възнамерявал да докопа господин Барент, досега да го е направил. Нека старият пръдльо се позабавлява! Когато приключи, ще поговорим с него. Ако разбира правилата, можем да запълним петото място в Клуба. Ако не… тъй де, дявол го взел, господа, между трима ни… извини ме, Тони, между четирима ни да си остане… имаме стотици платени хора от охраната на разположение. Колцина има Уили, Тони?

— Разполагаше с двама, когато напусна Лос Анджелис — уточни Харъд. — Янсен Лухар и Том Рейнолдс. Те не бяха платени, имай предвид, бяха си неговите лични домашни любимци.

— Е, виждате ли? — попита Кеплър. — Ще изчакаме, докато му омръзне да играе едностранчивата си игра и после ще се споразумеем. Ако той не приеме споразумението, ще пратим Хейнс и някои от хората ви, а също и някои от моите… водопроводчици.

— Не! — изрева Джими Уейн Сътър. — Твърде много пъти обръщахме и другата буза! „Господ отмъщава и е пълен в мъстта си… Кой може да устои пред властта Му? И кой може да устои на яростта на гнева Му? Яростта Му се излива като огън и скали се трошат под Него… Той ще преследва враговете Си до мрака!“ — Наум 1:2.

Джоузеф Кеплър потисна една прозявка.

— Кой говори за Бога, Джими? Сега става дума за това как да се оправим с един сенилен нацист с шахматна мания.

Лицето на Сътър почервеня и той насочи дебелия си пръст към Кеплър. В големия рубин на пръстена му се отразяваха лампите.

— Не се подигравай с мен — предупреди той с басово ръмжене. — Господ ми е проговорил и чрез мен и Той няма да бъде отречен… — Сътър се огледа. — Ако на някой от вас му липсва мъдрост, нека помоли Бог, който щедро я дава на всички човеци и без да мери, и ще му бъде дадено — изрева. — Съборно послание на апостол Яков 1:5.

— И какво казва Господ по този въпрос? — попита кротко Барент.

— Този тип спокойно може да се окаже Антихристът — отвърна Сътър, гласът му едва се чуваше в рева на самолетните мотори. — Бог казва, че трябва да го намерим и да го изкореним. Трябва да го приковем през ребрата и слабините му. Трябва да го намерим, а също и последователите му — „…същите ще пият виното на мъстта на Бога, и той ще бъде измъчван с огън и сяра в присъствието на светите ангели, и в присъствието на Агнеца; и димът от мъченията им ще се вие завинаги и вечно“.

Барент се усмихна леко.

— Джими, по онова, което казваш, съдя, че не си склонен да се пазариш с Уили и да му предлагаш членство в Клуба, така ли?

Преподобният Джими Уейн Сътър отпи голяма глътка от бърбъна в чашата си.

— Не — каза толкова тихо, че Харъд трябваше да се наведе напред, за да го чуе. — Мисля, че трябва да го убием!

Барент кимна и се завъртя в голямото си кожено кресло.

— Хайде да гласуваме — предложи. — Тони, ти какво смяташ?

— Пас съм — отвърна Харъд, — но мисля, че решаването е едно нещо, а действителното проследяване на Уили и виждането на сметката му са съвсем друга работа. Я вижте само каква бъркотия направихме с Мелани Фулър!

— Чарлз направи тази грешка и си плати за нея — отвърна Барент. Погледна към другите двама. — Е, след като Тони се въздържа по този въпрос, очевидно аз ще имам честта да вдигна решаващия глас.

Кеплър отвори уста, сякаш се канеше да заговори, след което размисли. Сътър допи бърбъна си в мълчание.

— Каквото и да е забъркал нашият приятел Уили във Вашингтон — продължи Барент, — аз не го оценявам. При все това, ще го интерпретираме като акт на перчене и засега ще го забравим. Може би разкритието на Тони за манията на Уили по шаха ще се окаже най-добрата пътеводна светлина, с която разполагаме. Имаме два месеца преди летния лагер на остров Долман и нашите… ъ-ъ… последващите ни действия там. Трябва да държим ясна сметка за списъка с приоритетите си. Ако Уили се въздържи от последващи нападения, ще разглеждаме преговорите в по-късен момент. Ако продължи да създава проблеми… дори и единичен инцидент… ще използваме всички ресурси, обществени и лични, да го намерим и отстраним по метод, който не е… ъ-ъ… много по-различен от цитираната от Джими извадка от Откровенията. Нали бяха Откровенията, братко Джи?

— Точно тъй, Братко Кей!

— Добре — кимна Барент. — Смятам да продължим нататък и да поспим малко. Имам среща в Лондон утре. Всички вие ще намерите спалните си помещения подготвени и в очакване. Къде бихте желали да ви оставя?

— Лос Анджелис — заяви Харъд.

— Ню Орлийнс — обади се Сътър.

— Ню Йорк — додаде Кеплър.

— Добре — съгласи се Барент. — Доналд ме информира преди няколко минути, че сме някъде над Невада, тъй че първо ще оставим Тони. Съжалявам, че няма да можеш да се насладиш както трябва на спалнята си, драги, но сигурно ще искаш да дремнеш малко преди кацането…

— Аха — съгласи се Харъд.

Барент се изправи и Хейнс незабавно се появи, като задържа отворена вратата към предния коридор.

— Докато се видим отново на летния лагер на Островния клуб, господа — каза магнатът, — чао и късмет на всички ви.

 

Слуга в син блейзър показа на Харъд и Мария Чен техните покои. Задната част на „Боинг“-а бе превърната в голям кабинет за Барент и прилепен до него салон, там се намираше и спалнята на милионера. Пред кабинета, отляво на коридора, който напомни на Харъд за отдавнашните му пътувания с европейските влакове, бяха разположени просторни апартаменти, декорирани в пастелни тонове — зелено и коралово. Състояха се от самостоятелна баня, ъгъл за спане с легло кралски размер, диван и цветен телевизор.

— Къде е огнището? — промърмори Харъд към слугата със синия блейзер.

— Струва ми се, че в самолета на шейх Музад има действаща камина — без следа от усмивка отвърна красивият младеж.

Тони си наля още една водка с лед и се присъедини към Мария Чен на дивана, но на вратата се почука тихо. Появи се млада жена по блейзър, идентичен с този на мъжа-слуга, и заяви:

— Господин Барент би желал да знае дали вие с госпожица Чен ще пожелаете да се присъедините към него в салона Орион.

— Салонът Орион? — повтори Харъд. — Ами добре, що пък не!

Последваха младата дама по коридора и през врата с кодова ключалка с карти, после нагоре по спирално стълбище. В нормалните 747, както Харъд знаеше, стълбището водеше до първокласния салон. Щом излязоха на тъмната горна площадка, и Тони, и Мария Чен застинаха изумени. Жената се върна обратно по стълбите, като заключи вратата най-долу и закри и последните отблясъци отразена светлина оттам.

Стаята беше със същия размер като салона на обикновен 747, но изглеждаше така, все едно някой е свалил покрива на самолета и е оставил платформата открита на десеткилометрова височина. Хиляди звезди сияеха над главите им — тук горе дори не трепкаха! — а отляво и отдясно се виждаха тъмните силуети на крилете, примигващите в червено и зелено навигационни светлини и килим от сияещи на звездните лъчи облаци, разположени на около два километра под самолета. Не се чуваше нито звук и отсъстваше усещането за преграда между мястото, където стояха, и безкрайното пространство на нощното небе. Само неясни силуети подсказваха за присъствието на невидимите мебели и самотен човек, настанен в просторния салон. Зад и под тях се простираше дългият метален корпус на самолета, върхът на фюзелажа^[25] му се очертаваше на светлината на звездите, а на високата опашка примигваше една ярка светлинка.

— Иисусе Христе! — промърмори Харъд. Чу как Мария Чен сепнато си поема дъх, след като се е сетила, че трябва и да диша.

— Радвам се, че ви харесва! — разнесе се от мрака гласът на Барент. — Елате и се настанете тук.

Харъд и Мария предпазливо се приближиха до няколкото ниски кресла, разположени около кръгла маса. Очите им постепенно се приспособяваха към звездната светлина. Входът към спиралното стълбище зад гърба им бе обозначен с една-единствена предупредителна ивичка червена светлина на горното стъпало, а входът към отделението за екипажа се очертаваше като черна полусфера на западното небесно полу-шарие. Двамата гости се отпуснаха на меките възглавници и продължиха да се взират в небето.

— Това е прозрачен пластмасов капак — уточни Барент. — Всъщност са повече от тридесет пласта, но е почти идеално прозрачен и много поздрав от плексиглас. Има и напречни ребра, но те са тънки като косъм и не пречат на нощния изглед. Външната повърхност поляризира дневната светлина и отвън изглежда като дебел, лъскав пласт черна боя. На инженерите ми им отне години да го разработят, а на мен самия ми трябваха две години да убедя Агенцията по въздухоплаване, че материалът е аеродинамичен. Ако зависеше от инженерите, самолетите изобщо нямаше да имат прозорци за пътниците!

— Прекрасно е — възхити се Мария Чен. Харъд се зазяпа в отраженията на звездната светлина в очите и.

— Тони, помолих ви да дойдете тук, защото въпросът касае и двамата — прекъсна съзерцанието му Барент.

— За какво става дума?

— За… ъ-ъ-ъ… динамиката на групата ни. Сигурно си забелязал лекото напрежение на атмосферата.

— Забелязах, че всички са на ръба да си загубят шибания акъл.

— Точно така — съгласи се магнатът. — Събитията през последните няколко месеца бяха, ъ-ъ-ъ, проблематични.

— Не разбирам защо — отвърна Харъд. — Повечето хора не се напикават, когато колегите им се взривят на парчета или се удавят в река Суилкил!

— Истината е — отвърна К. Арнолд Барент, — че положението стана прекалено сложно. Поддържаме нашия Клуб и действаме в определени насоки вече твърде много години… всъщност десетилетия наред… и, може би, малката вендета на Уили ни предложи необходимата възможност за… ъ-ъ-ъ… подкастряне.

— Стига никой от нас да не е следващият в списъка на градинаря! — съгласи се Харъд.

— Именно — Барент наля вино в кристален бокал и го постави пред Мария Чен.

Очите на Тони се бяха адаптирали и той различаваше ясно другите двама, но това само правеше звездите по-ярки, а млечната фосфоресценция на облачната повърхност — по-силна.

— Междувременно — продължи домакинът му, — няма начин да не се появи лек дисбаланс в динамиката на група, която е толкова стабилно установена при условия, които вече не са в действие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Харъд.

— Искам да кажа, че има вакуум във властта — обясни Барент с глас, студен като звездната светлина, която ги къпеше. — Или, по-точно, има впечатление за вакуум във властта. Уили Бордън направи възможно за малките хора да се смятат за гиганти. И заради това ще трябва да умре!

— Наистина ли? — полюбопитства Тони. — Значи всичките приказки за вероятни преговори и присъединяването на Уили към клуба… всичко е било блъф?

— Да — кимна Барент. — Ако е необходимо, ще ръководя клуба лично, но при никакви обстоятелства този бивш нацист няма да седне на масата ни!

— Тогава защо… — Харъд спря и се замисли за миг. — Смяташ, че Кеплър и Сътър са готови да направят своя ход?

Магнатът се усмихна:

— Познавам Джими от години! Първият път когато го видях, беше преди четири десетилетия, по време на проповед в една шатра. Способността му бе нефокусирана, но неустоима; можеше да накара пълна шатра потящи се агностици да направят каквото поиска от тях — и да го сторят щастливо, в името на Господ. Но Джими остарява и все по-малко и по-малко използва истинските си Сили за убеждаване, като разчита на апарата за вдъхване на вяра, който е построил. Знам, че миналата седмица те е разходил из малкото си фундаменталистко магическо кралство… — Барент вдигна ръка да прекъсне обяснението на Харъд. — Всичко е наред, Джими сигурно ти е казал, че ще разбера… и ще те разбера. Не вярвам, че му стиска да обръща колата, но той усеща възможна промяна във властта и иска да е на правилната страна, когато тя се осъществи. Намесата на Уили изглежда — поне повърхностно — променя много деликатно уравнението.

— Но не в действителност? — поинтересува се Харъд.

— Не — кимна Барент и меко изречената дума беше окончателна присъда, не по-лоша от точен изстрел с пушка. — Те забравят съществените факти… — той бръкна в чекмеджето на ниската масичка пред тях и извади двойнодействащ полуавтоматичен пистолет. — Вземи го, Тони!

— Защо? — попита продуцентът. Косъмчетата по ръцете му бяха настръхнали.

— Оръжието е истинско — уточни Барент. — Вземи го, ако обичаш! Харъд вдигна пистолета и го стисна колебливо с две ръце.

— Добре, и какво искаш от мен?

— Насочи го към мен, Тони!

Продуцентът примигва. Каквато и демонстрация да имаше наум Барент, той не искаше да участва в нея. Знаеше, че Хейнс и дузина други от охраната са на една врата разстояние.

— Не искам да се целя в теб — отвърна Харъд. — Мразя тези шибани игрички!

— Прицели оръжието, Тони.

— Я се шибай — най-младият член на Островния клуб се изправи с намерение да си тръгне. Махна презрително с ръка и се насочи натам, където сияеше обозначаващата горното стъпало червена светлинка.

Тони, разнесе се гласът на Барент, ела тук.

Харъд имаше чувството, че се е натъкнал на някоя от онези невидими пластмасови стени. Мускулите му се свиха в стегнати възли и по цялото му тяло изби пот. Той се опита да продължи напред — да се отдалечи от Барент! — но успя само да падне на колене.

Веднъж, преди четири години, по време на приятелски разговор, старецът се бе опитал да упражни силата си върху него. Бе го питал нещо за виенската Игра, с която Уили толкова се хвалеше. Вместо да усети топлата вълна на превъзходство, каквато продуцентът знаеше, че използва върху жените, почувства друго — ударът на Уили бе смътно, но ужасно налягане в главата му, бял шум с клаустрофобична близост, всичко наведнъж. Но не доведе до загуба на самоконтрол от страна на Харъд. Той незабавно бе осъзнал, че Способността на Уили е много по-силна от неговата — но макар да се съмняваше, че би могъл да Използва някой друг по време на нападението на Уили, нямаше чувството, че дъртакът би могъл да Използва него.

— Ja — каза му тогава Уили, — винаги е така. Можем да се нахвърляме един на друг, но онези, които Употребяват, не могат да бъдат Употребени, nicht wahr? Упражняваме силата си чрез други хора, ja? Много жалко. Но един цар не може да вземе друг цар, Тони. Не го забравяй! И Харъд не го бе забравял. До ден днешен.

— Ела тук — повтори на глас Барент. Гласът му още бе мек, добре модулиран, но сякаш отекваше, докато изпълни черепа на Тони, изпълни стаята, изпълни вселената така, че дори звездите поеха ехото му. Ела тук, Тони!

Харъд — на колене, с изпънати ръце, врат и тяло — отскочи гърбом назад като каскадьор, свален от коня с невидима тел. Тялото му се сгърчи и петите на обувките му заудряха по пода. Челюстите му се стегнаха и очите му се оцъклиха в орбитите си. Харъд усети писъка, който се готви да изригне от гърлото му и осъзна, че никога няма да го издаде, че ще го трупа в гърдите си, докато не експлодира, разхвърляйки късове плът през цялата стая. По гръб, със сковани и гърчещи се крака, Тони почувства как мускулите на ръцете му се свиват и разтягат, лактите му закопаха в килима, пръстите му се превърнаха в щипки и той запълзя назад към седналата сянка. Ела тук, Тони. Като парализирно десетмесечно бебе, което се учи да пълзи по гръб, Тони Харъд се подчини.

Когато главата му докосна ниската маса за кафе, той усети менгемето на контрола да го отпуска. Тялото му се сгърчи с такова облекчение, че почти се напика. Претъркули се и се изправи на колене. Подпря мишници на черното стъкло на плота на масата.

— Прицели пистолета в мен, Тони! — нареди Барент със същия разговорен тон, както и преди.

Харъд усети през тялото му да руква убийствен гняв. Ръцете му трепереха силно, докато посягаше към пистолета, напипа дръжката, вдигна го…

Дулото дори не бе изравнено, когато го порази гаденето. Преди години, по време на първата си година в Холивуд, бе получил криза — камъни в бъбреците. Болката беше невероятна, направо ужасяваща! По-късно един приятел му каза, че той лично си го представял като удар с нож в гърба. Харъд мислеше за друго нещо — бяха го пронизвали в гърба, докато бягаше с чикагска банда като малък. Бъбречният камък болеше повече. Беше все едно да те наръгат отвътре навън; все едно някой прокарва бръсначи през вътрешностите и вените ти. И заедно с невероятната болка от самия камък, придружаващите признаци са гадене, повръщане, крампи и треска.

Това бе по-лошо. Много по-лошо!

Преди дулото да се изравни, Харъд се бе свил на пода, повръщаше върху копринената си риза и се опитваше да се свие на възел. Заедно с болката, гаденето и унижението го преизпълваше и всепоглъщаша вина, че се е опитал да нарани господин Барент. Самата идея бе невероятна. Беше най-ужасната мисъл, която някога му е хрумвала. Плака, докато повръщаше и стенеше от болка. Пистолетът бе изпаднал от омекналите му пръсти и лежеше върху черния стъклен плот.

— О, май не ти е добре! — състрадателно промърмори Барент. — Може би госпожица Чек може да се прицели в мен?

— Не — изпъшка Харъд, свивайки се на още по-плътна топка.

— Да! — твърдо заяви магнатът. — Настоявам. Кажи и да насочи пистолета към мен, Тони.

— Насочи пистолета — изпъшка продуцентът. — Насочи го към него, за Бога!

Мария Чен помръдна бавно, сякаш се намираше под водата. Тя вдигна револвера, стабилизира го в малките си длани и го насочи към главата на Тони Харъд.

— Не! Към него! — работодателят и се присви, щом крампите отново го поразиха. — Към него!

Барент се усмихна.

— Не е необходимо да чува заповедите ми, за да им се подчинява, Тони!

Мария Чен издърпа предпазителя с палеца си. Черното дуло бе насочено право към лицето на Тони. Той виждаше ужаса и мъката, които се сгъстяват в дълбините на кафявите и очи. Тя не бе Използвана никога досега.

— Невероятно — зина Харъд, усещайки болката и гаденето да отслабват под напора на увереността, че му остава да живее само броени секунди. Успя да се надигне на колене и вдигна ръка като безполезен щит срещу куршума. — Невероятно… тя е Неутрална! — почти пищеше.

— А какво е неутралността? — настоя да научи К. Арнолд Барент. — Никога не съм срещал такъв човек, Тони! — извърна глава. — Моля те, натисни спусъка, Мария!

Предпазителят щракна. Харъд чу твърдия звук. Мария Чен натисна спусъка отново. И отново.

— Колко глупаво… — проточи Барент. — Забравихме да го заредим. Мария, ще помогнеш ли на Тони да седне на мястото си, моля те?

Харъд седна разтреперан, пот и повръщано прилепваха ризата му към корема, главата му се люлееше и се наложи да облегне лакти на коленете си.

— Дебра ще те заведе долу и ще ти помогне да се почистиш, Тони — заяви Барент, — а Ричард и Гордън ще оправят тук. Ако желаеш да се върнеш по-късно и да пийнеш в салона Орион, преди да кацнем, добре дошъл! Това е уникално място, Тони. Но моля те, не забравяй онова, което казах за съблазънта на другите да… ъ-ъ-ъ… променят естествения ред на нещата. Това е поне отчасти моя вина, Тони. Твърде много години минаха, откакто повечето от тях са изпитвали, ъ-ъ-ъ… демонстрация Спомените избледняват, дори и когато е в интерес на индивида да не става така — магнатът се наведе напред. — Когато Джоузеф Кеплър дойде при теб с предложението си, ще го приемеш. Разбра ли, Тони? Харъд кимна. По изцапаните му панталони капеше пот.

— Кажи да, Тони!

— Да.

— И ще се свържеш незабавно с мен, нали?

— Да.

— Добро момче! — похвали го К. Арнолд Барент и го потупа по бузата. Завъртя високото си кресло така, че се виждаше единствено облегалката — черен обелиск на фона на зведите. Когато то се обърна отново, седящият в него бе изчезнал.

Дойдоха хора да почистят и дезинфекцират килима. Минутка по-късно се появи младата жена с фенерче и хвана Харъд за лакътя. Той си издърпа ръката. Мария Чен се опита да го докосне по рамото, но той обърна гръб и на нея и се повлече надолу по стълбите самичък.

Двайсет минути по-късно кацнаха на ЛАКС. До самолета ги очакваше лимузина с шофьор. Тони Харъд не погледна назад да види как абаносовият 747 тръгва по пистата и излита.

40
Тихуана, Мексико,
понеделник, 20-и април 1981

Малко преди залез слънце Саул и Натали подкараха наетия Фолксваген на североизток от Тихуана. Беше много горещо. Щом слязоха от магистрала 2, предградията се превърнаха в лабиринт от мръсни пътища през селца от ламаринени барачки и шперплатови колиби, прострени между изоставени фабрики и дребни ферми. Натали следеше начертаната на ръка карта на Джак Коен, а Саул караше. Паркираха фолксвагена близо до малка кръчма и тръгнаха на север през облаци прах и малки деца. Щом последните кървавочервени лъчи на здрача угаснаха, на склона на хълма грейнаха огньове. Натали провери картата и посочи към една осеяна с боклуци пътека надолу по склона и към малките групички мъже и жени, които седяха до огньове на открито или се въргаляха в тъмното под ниските дървета. На около километър северно, от другата страна на долината, високата ограда сияеше бяла на тъмния склон на хълма.

— Да останем тук, докато се стъмни напълно — реши Саул. Остави куфарчето си и смъкна на земята тежката раница. — И от двете страни на границата напоследък се навъртат бандити. Би било голяма ирония да сме изминали толкова път, само за да ни убие граничен бандит!

— И аз бих искала да поседна за малко — отвърна Натали. Бяха вървели по-малко от два километра, но синята и памучна блуза бе залепнала за кожата и и гуменките и бяха покрити с прах. Около ушите й стържеха комари. Самотна електрическа крушка сияеше, кацнала на прът на хълма зад тях, и бе привлякла такова множество мухи, сякаш около нея валеше сняг.

Седяха в изтощено мълчание около половин час, уморени от трийсет и шест часовото пътуване със самолет и местен чартър и от постоянното напрежение да минаваш граници с фалшив паспорт. На летище „Хийтроу“ бе най-зле — тричасово забавяне под погледите на хората от охраната.

Натали задряма, облегната на голяма скала, въпреки жегата насе комите и неудобното си положение. Саул я събуди, като положи нежно ръка на рамото и.

— Размърдват се — каза. — Да вървим!

Поне стотина нелегални имигранти се насочваха към далечната ограда. Движеха се на малки, нестройни групички. На склона на хълма зад тях се бяха появили още огньове. Далеч на северозапад се виждаха примигващите светлини на американски град; пред тях лежаха само тъмни каньони и хълмове. Единствен чифт фарове изчезна на изток по някакъв незабележим входен път от американската страна на оградата.

— Граничен патрул — поясни Саул и ги поведе надолу по стръмната пътека и после нагоре по склона на следващия хълм. И двамата шумно се задъхаха само за няколко минути, потяха се под раниците си и се бореха с големите си куфари, препълнени с документи. Макар че опитаха да се държат встрани от другите, скоро им се наложи да се присъединят към дългата редица потни мъже и жени, някои от които говореха тихо или кълняха на испански, а други напредваха в стоическо мълчание. Пред Саул един висок, слаб мъж носеше седем или осемгодишно момченце на гърба си, а дебела жена влачеше голям шперплатов куфар.

Опашката спря в изсъхнало речно корито на трийсетина метра от дренажен канал, който минаваше под граничната ограда и чакъления път отвъд. Групички от по трима-четирима прескачаха речното корито и изчезваха в тъмния отвор на тръбата. От време на време от другата страна се разнасяха викове и веднъж Натали чу писък, който вероятно идваше точно отвъд пътя. Тя осъзна, че сърцето и бие бясно от доста време и кожата и е лепкава от пот. Стисна здраво куфара си и се насили да се отпусне.

Цялата опашка от петдесет или шейсет човека се скри зад скалите, храстите и един зад друг, когато се появи и спря втора патрулна кола. Ярък прожектор помете храсталаците аройо и мина на няма и три метра от жалкото трънено дърво, което Натали и Саул се опитваха да използват за прикритие. От североизток се разнесоха викове и изстрели, а патрулът отпраши нататък с висока скорост, радиото на колата дрънкаше на полицейски английски. Опашката нелегални имигранти, отново възобнови равномерния си напредък към тръбата.

След минути Натали също запълзя на четири крака зад Саул, като буташе тежкия куфар пред себе си, а раницата и се блъскаше в издрания покрив на тунела. Бе тъмно като в рог. Дренажната тръба миришеше на урина и екскременти, а ръцете и коленете и се блъскаха в невидима мекота, осеяна със счупени стъкла и късчета метал. Някъде зад нея, в задушаващия мрак, пискливо заплака жена или може би дете. Остър мъжки глас го накара да млъкне. Натали беше сигурна, че тръбата не води на никъде и че ще става все по-тясна и по-тясна, а грубият таван ще се снишава, докато ги смачка в калта и лайната, водата ще се вдигне над нивото на лицата им и…

— Почти стигнахме — прошепна Саул. — Виждам лунната светлина!

Натали осъзна, че ребрата я болят от паническото тупкане на сърцето и и защото отдавна не си бе поемала дъх. Издиша точно когато психиатърът се търкулна няколко крачки напред в каменистото речно легло и и помогна да излезе от смрадливата тръба.

— Добре завърнала се в Америка! — прошепна той, докато събираха багажа си и тичаха към тъмната безопасност на аройо, където без съмнение убийците и крадците лежаха в засада, в очакване на някой от нощните, изпълнени с надежда имигранти.

— Благодаря — прошепна Натали между жадните си глътки въздух. — Следващия път влизам пряко, ако ще и това да означава да летя със затворнически белезници!

 

Джак Коен ги очакваше на върха на третия хълм. На всеки две минути присветваше с фаровете на стария син микробус, който бе паркирал там, и това беше фарът, довел Натали и Саул до него. Коен се ръкува с лсихиатъра, после и с момичето. Каза:

— Скачайте вътре, трябва да побързаме! Мястото не го бива за продължителен престой. Донесох нещата, които ми поискахте в писмото си и нямам никакво желание да ги обяснявам на граничния патрул или на полицията на Сан Диего. Побързайте!

Задната част на микробуса бе пълна до половината с кутии. Те метнаха багажа си отзад, Натали се настани на седалката за пътници, а Саул се намести на ниската пейка, разположена зад и между двете предни седалки. Джак Коен караше. Близо километър подскачаха и се друсаха по черни пътища, след това завиха на изток по чакълен път и стигнаха до асфалтирано шосе, което водеше на север. Десет минути по-късно вече се спускаха по входната рампа към междущатската магистрала и Натали се чувстваше не на място и дезориентирана, сякаш Съединените американски щати се бяха променили по множество различни и необясними начини по време на трите месеца на отсъствието и.

„Не, по-скоро сякаш никога не съм живяла тук!“ — помисли си тя, докато гледаше предградията и малките търговски центрове, които подминаваха по пътя си. Взираше се в уличните лампи и колите и се чудеше на невероятния факт, че хиляди хора тук се занимават с обичайните си вечерни дела, като че ли нищо не се е случило — сякаш само на двайсетина километра от тези удобни домове на средната класа мъже, жени и деца не пълзят през пълни с лайна дренажни тръби; сякаш млади сабра с остър като стомана поглед не носят точно в този миг въоръжен караул по границите на кибуците си, докато маскирани убийци от ООП — самите те момчета — смазват своите калашници и чакат да се стъмни; сякаш Роб Джентри не бе мъртъв — убит, мъртъв и погребан! — и също тъй абсолютно недостъпен както и баща и, който навремето идваше всяка вечер да я завие в леглото и да и разказва приказки за Макс, любопитния дакел, който винаги…

— Взе ли пистолета в Мексико сити, както ти казах? — попита Коен Натали стреснато се събуди. Бе задрямала с отворени очи. Чувстваше в тялото си новокаиновата упойка на абсолютното изтощение. В ушите и отекваше приглушеният рев на самолетни двигатели. Съсредоточи се върху разговора на двамата мъже.

— Да — отвърна Саул. — Нямаше проблеми, макар че се притеснявах какво ще стане, ако федералните го открият у мен.

Тя се постара да фокусира погледа си, за да разгледа агента на Мосад. Джак Коен бе в началото на петдесетте, но изглеждаше по-стар — по-стар дори от Саул, особено сега, когато психиатърът си беше избръснал брадата и бе оставил косата си да поотрасне. Лицето на Коен бе слабо и белязано от шарка, но го освежаваха раздалечените очи и носът, който очевидно е бил чупен повече от веднъж. Имаше оредяла бяла коса с такъв вид, сякаш се е опитвал да я подстригва сам и се е отказал, преди да свърши докрай с прическата. Коен владееше свободно английски и го говореше идиоматично правилно, но с акцент, който Натали не можа да разпознае — звучеше все едно западногерманец е учил английския си от уелсец, който пък е научил своя от бруклински преподавател. Хареса и гласът на Джак Коен. Хареса и целия Джак.

— Я да видя оръжието — помоли израелецът.

Саул извади малък пистолет от колана си. Натали нямаше представа, че той е въоръжен. Приличаше и на евтино пушкалце с капси.

Бяха сами на лявата лента на моста. Поне на километър и нещо зад тях нямаше други коли. Коен взе пистолета и го хвърли през прозореца — над перилата и към тъмната бездна отдолу.

— Вероятно щеше да експлодира първия път, когато се опиташ да го използваш — каза извинително. — Съжалявам, че предложих да го вземеш, но беше твърде късно да ти звъня! Бе прав за федералните — със или без документи, ако откриеха този пистолет в теб, щяха да те обесят за топките и да проверяват на всеки две-три години, за да се уверят, че още стенеш. Не са приятни хора, Саул! Точно проклетите пари ме накараха да мисля, че си струва риска. Колко внасяш в крайна сметка?

— Около трийсет хиляди — отвърна Саул. — И още шейсет са пратени в банка в Лос Анджелис от адвоката на Давид.

— Твои или на Давид? — поинтересува се събеседникът му.

— Мои са си — уточни психиатърът. — Продадох една деветакрова ферма, която държах край Нетания, от войната за независимост насам. Прецених, че ще е глупаво да се опитвам да се добера до нюйоркската си спестовна сметка.

— И правилно си преценил — съгласи се Коен. Вече бяха навлезли в града. Живачните лампи очертаваха ярки правоъгълници на предното стъкло и превръщаха неговото грозновато-красиво лице в жълта маска.

— Мили Боже, Саул — каза той — знаеше ли колко е трудно да се намерят някои от нещата в списъка ти за пазаруване? Петдесет килограма пластичен взрив С-4! Пушка със сгъстен въздух. Упойващи стрелички! Боже Господи, човече, знаеше ли, че в целите Щати има само шестима доставчици, които продават упойващи стрелички и че трябва да си дипломиран зоолог, само за да си имаш и най-смътна идея къде да ги намериш?

Саул се ухили.

— Съжалявам, но не бива да се оплакваш, Джак! Нали разбираш, ти си нашият резидент deux ex machina^[26].

Коен се усмихна жалостиво.

— Не знам за deux — каза, — но със сигурност са ме прекарали през таспша. Знаеше ли, че използвах трупани две години и половина отпуски, докато припках по малките ти задачи?

— Ще се опитам да ти се реванширам някой ден — обеща му Саул. — Имаше ли проблеми с началника?

— Не. Обаждането от кабинета на Давид Ешкол уреди повечето от трудностите. Надявам се, че двайсет години след пенсионирането си ще мога да дърпам конци по същия начин. Той добре ли е?

— Давид? Не, не е никак добре след двата сърдечни удара, но работи с пълна пара. Ние с Натали се видяхме с него в Йерусалим, преди пет дни. Той ни каза да ти предадем сърдечни поздрави.

— Работил съм с него само веднъж — отбеляза Коен. — Преди четиринайсет години. Тогава се върна от пенсия, за да ръководи операцията, по време на която отмъкнахме цял руски SAM точно под носа на египтяните. Спаси много животи по време на Шестдневната война. Давид Ешкол беше брилянтен тактик!

Вече бяха в Сан Диего и Натали гледаше със странно усещане за отчуждение, докато завиваха по Междущатско 5 и се насочваха на север.

— Какви са ти плановете за следващите няколко дни? — попита Саул.

— Ще ви настаня — отвърна Коен. — И трябва да се върна във Вашингтон до сряда.

— Няма проблеми — увери го психиатърът. — Ще бъдеш ли на линия да ни даваш съвети?

— По всяко време — кимна събеседникът му, — стига, разбира се, да ми отговорите на един въпрос!

— И той е…?

— Какво всъщност става, Саул? Какъв е най-долният ред от връзката между твоя дърт нацист, тази група във Вашингтон и старицата от Чарлстън? Все едно как ги събирам заедно, никакъв смисъл не виждам! Защо правителството на САЩ би се мъкнало за ръчичка с този военно-престъпник?

— Те не се водят за ръчичка с него — отвърна Саул. — Групи в самото правителство се опитват да го намерят не по-малко упорито от нас, но за свои собствени цели. Повярвай ми, Джак, мога да ти кажа още доста, но няма да те осветля много по въпроса. Повечето от тези събития излизат извън рамките на здравия разум.

— Прекрасно! — възкликна Коен саркастично. — Ако не можеш да ми кажеш повече, тогава няма начин да въвлека и агенцията си, без значение колко уважават всички Давид Ешкол.

— Така вероятно ще е най-добре — кимна Саул. — Видя какво стана, когато Аарон и приятелят ти Леви Кол се замесиха. Най-сетне осъзнах, че няма да има тромпетен сигнал и препускаща през билото на хълма конница, когато му дойде времето. Всъщност отлагах действията си с десетилетия, докато чаках пристигането на кавалерията! Сега осъзнавам, че това е нещо, с което трябва да се справя сам… и Натали чувства същото.

— Глупости — обади се Коен.

— Да — съгласи се психиатърът, — но животът на човека като цяло е управляван от определено ниво на вяра в глупости. Ционизмът е бил пълна глупост само преди век, но днес границата ни — границата на Израел! — е единствената чисто политическа граница, която се вижда и от орбита. Там, където свършват дърветата и започва пустинята, свършва и Израел.

— Сменяш темата — равно отбеляза Коен. — Направих всичко това, защото харесвах племенника ти и обичах Леви Кол като син, както и вярвам, че си по следите на убийците им. Това вярно ли е?

— Да.

— А жената, за която смятаме, че се е върнала в Чарлстън, тя е част от всичко това, а не жертва?

— Участник е, да — съгласи се Саул.

— И твоят Полковник все още убива евреи?

Ласки се поколеба.

— Все още убива невинии хора, да.

— И този putz в Лос Анджелис също е замесен?

— Да.

— Добре — кимна Коен, — продължаващ да разчиташ на помощта ми, но някой ден ще трябва да си оправим сметките!

— Ако това ще ти помогне — въздъхна психиатърът, — ние с Натали оставихме запечатано писмо при Давид Ешкол. Дори Давид не знае подробностите на този кошмар! Ако ние с приятелката ми тук умрем или изчезнем, Давид и изпълнителите му ще отворят писмото. Имат нареждания да споделят съдържанието му с теб.

— Прекрасно — възкликна Коен отново. — Направо не мога да дочакам докато двамата умрете или изчезнете!

В мълчание поеха към Лос Анджелис. Натали сънуваше, че те с Роб и баща и се разхождат в Стария квартал на Чарлстън. Беше прекрасна пролетна вечер. Звездите горяха над палмите и новите пъпки; въздухът ухаеше на мимози и хиацинти. Внезапно куче със светло оцветена глава и тъмно тяло изскочи от мрака и изръмжа към тях. Натали се уплаши, но баща и каза, че кучето само иска да се сприятелят. Той коленичи и протегна дясната си ръка към животното — да я подуши — само че то я захапа и продължи да дъвче, ръмжейки и преглъщайки, докато дланта изчезна, ръката също изчезна, а после изчезна и баща и. Тогава кучето се промени, стана много по-голямо, а Натали осъзна, че тя се е смалила, превърнала се е в малко момиченце. След това животното се обърна към нея, несъразмерно бялата му глава сияеше на светлината на звездите и тя беше прекалено ужасена, за да се обърне или да побегне, или дори да изпищи. Роб я докосна по бузата и пристъпи пред нея точно когато кучето скочи. То го блъсна в гърдите и го събори. Докато те се бореха, Натали забеляза, че странната глава на кучето се смалява и изчезва. След това осъзна, че то дъвче и си проправя път през гърдите на Роб. Ясно се чуваше как мляска и преглъща.

Натали седна тежко на тротоара. Носеше кънки и синята рокля, която бе получила от любимата си леля на шестия си рожден ден.

Гърбът на Роб се извисяваше пред нея — голяма сива стена. Погледна към пистолета в кобура на бедрото му, но той бе пристегнат с ивица кожа и тока и тя не можеше да се насили да посегне към него. Тялото му се тресеше от яростта на движенията на животното и тя чуваше дъвче-щите мляскащи звуци много ясно.

Опита се да стане, но всеки път когато се надигаше на крака, кънките под нея се плъзваха и тя отново се просваше по дупе. Едната от кънките вече се бе разхлабила и висеше на зеления си ластик. Натали се претъркули на колене И се озова само на сантиметри от невероятно високия, сив гръб на Роб. Точно тогава главата на кучето го проби. Късчета плът и риза бяха залепнали за бузите на чудовището и по зъбите му. То се замята да разшири дупката; очите му сияеха като полудели прожектори, а мощните му челюсти се отваряха и затваряха като на акула. Натали пропълзя две крачки назад, но не можеше да отстъпи повече. Вниманието и бе приковано върху кучето, когато то изръмжа, защрака със зъби и се затърчи да я докопа. Вратът и раменете му вече бяха минали през дупката. Опръскаха я слюнка и кръв. Тя виждаше тъмната, сплъстена козина по плешките и предните лапи на чудовището, докато то се мъчеше да се освободи от плътския си тунел. Беше все едно гледа някакво ужасно, кошмарно рождение, като през цялото време знаеше, че това раждане означава нечия смърт.

Но именно лицето му ужаси Натали, смрази я във вцепенение и накара слабостта на ужаса да се надигне в гърлото и като импулс за повръщане. Защото над тъмната козина на мощните, пробивни рамене и дращещите лапи; над мястото, където просмуканата с кръв козина избледняваше до синкаво-сиво, а после започваше белотата, бе възкачена белоснежната смъртна маска на лицето на Мелани Фулър, изкривено от налудничавата си усмивка и зле прилепнало към гигантските, несъразмерни челюсти, които се превръщаха в бляскави кучешки зъби на сантиметри от очите на Натали.

Кучето-звяр нададе вой, сгърчи цялото си тяло в котешки, кървав тласък на усилие и се роди.

 

Натали се събуди стресната, зинала за въздух. Протегна ръка към таблото на микробуса и намери опора. Вятърът лъхаше през отворения прозорец и носеше мириса на нечистотии и дизелови газове. През напречната ивица на Междущатското от време на време нахлуваха светлините на фарове.

Саул тъкмо казваше с тих глас:

— Може би съветът, който ми трябва, е как да убия някого…

Коен го погледна косо.

— Аз не съм убиец, Саул!

— Не си. Нито пък аз. Но и двамата сме видели много убийства. Виждал съм ги — студени и ефикасни в лагерите, бързи и крилати в гората, горещи и патриотични в пустинята, а също и извършени наслуки и безсмислено по улиците. Може би е време да се науча как се прави професионално.

— Искаш семинар по убиване? — попита Коен.

— Да.

Израелецът кимна, изтърси една цигара от пакета в джоба на ризата си и използва запалката на микробуса, за да я запали.

— Тези неща ще убиват — каза, издишайки дим. С бурен порив ги подмина полуфургон, който се носеше с близо сто и петдесет.

— Мислех си за нещо по-бързо и по-малко опасно за невинните хора в района — отвърна Саул.

Коен се усмихна и заговори с все още втъкната между устните цигара:

— Най-ефикасният начин да убиеш някого е да наемеш човек, който е добър по убиването — той погледна събеседника си. — Сериозно говоря. Всички го правят — КГБ, ЦРУ, както и дребните риби помежду им. Американците се разстроиха преди няколко години, когато откриха, че ЦРУ наема убийци на мафията да свалят Кастро. Но като се замислиш за това, има смисъл. По-морално ли ще е да се обучават хора в рамките на агенция на демократично правителство в това как да идат и да прострелват разни други? Джеймс Бонд е пълна дивотия. Професионалните убийци са управляеми психопати, симпатични горе-долу колкото Чарлз Менсън, но с по-здраво стегнати юзди. Употребата на хора на мафията вероятно щеше да свърши работа, а междувременно щеше да спре онези същите психопати от убиване на американци… поне за няколко седмици.

Коен покара в мълчание за малко, цигарата му просветваше всеки път, щом си дръпнеше. Накрая тръсна пепелта през прозореца и добави:

— Всички ние използваме наемници, когато се стигне до пресметнато убийство. Една от задачите ми, когато работех в страната, беше да насъсквам младите новобранци на ООП към извършване на екзекуции на други палестински лидери. Бих предположил, че една трета от междуорганизационните удари вътре в терористичното общество са резултат от нашите операции. Понякога за да се елиминира А беше нужно само да се гръмне по Д, после да съобщим на Д, че С е платен от Б да го елиминира по заповед на А, след което да се облегнем удобно в очакване на фойерверките.

— Да приемем, че наемането на някого е абсурд в нашето положение — каза Саул.

По тихите им гласове Натали предположи, че я мислят за заспала. Очите и почти се бяха затворили отново, фаровете и случайните улични лампи се филтрираха през миглите и. Тя си спомни как е дрямала на задната седалка на колата като дете, вслушана в мекото жужене на разговора на родителите си. Но разговорът им никога не звучеше по този начин.

— Добре — прие Коен, — да речем, че не можете да наемете някого поради политически, практически или лични причини. Тогава нещата се усложняват. Първото, което трябва да се реши, е дали вие сте или пък не сте склонни да дадете живота си в името на своята мишена. Ако сте, тогава имате голямо предимство. Традиционните методи за предпазване, като цяло са излишни. Повечето от великите убийци в историята са били напълно готови да отдадат живота си… или поне да ги хванат незабавно… за да изпълнят свещените си мисии.

— Да приемем, че в този случай, ъ-ъ-ъ… убиецът… предпочита да остане на свобода, след като си изпълни задачата — рече Саул.

— Тогава трудното става още по-трудно — отвърна Коен. — Избори: военна акция… наши F-16 удрят Ливан, което е просто недискретен опит за убийство, селективен избор на експлозиви, далекобойни оръжия, по-малокалибрено оръжие с подготвен път за бягство, отрова, ножове или ръкопашен бой — Коен хвърли угарката от първата си цигара и запали нова. — Експлозивите са на мода в момента, но са много несигурни, Саул!

— И защо?

— Ами, вземи този С-4, от който имаш струпан там отзад запас за десет години. Безопасен като парче глина. Можеш да го риташ, да го мачкаш, да го разтваряш, да сядаш на него, да го прострелваш или да го използваш за запълване на фуги — все едно, няма да гръмне. Запалването е в нитроглицерина, експлозивът в смъртоносните детонатори, които много, много внимателно са опаковани в специална кутия, сложена в пластмасова опаковка и във втора кутия, пак там отзад. Някога използвал ли си пластичен взрив, Саул?

— Не.

— Бог да ни помага — промърмори Коен. — Добре, утре в тайната къща ще ти проведа обучение по пластичен взрив. Но я ми кажи, като сложиш експлозива на място, как смяташ да го детонираш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, разполагаш с богат избор — механично, електрическо, химическо, електронно детониране — но нито един начин не е напълно сигурен. Повечето експерти по експлозивите умират, докато си правят м ките бомбички. Това е най-големият убиец на терористи спрямо другите терористи. Но нека приемем, че ще успееш да сложиш пластичния си експлозив, ще прикрепиш детонатора и ще опънеш електрически спусък към този детонатор — и всичко е готово! Ти си си в колата, на безопасно разстояние зад колата на мишената. Ще чакаш, докато излезе от града и се отдалечи от свидетели и невинни минувачи. Да, ама както предавателят ти е изключен, колата му взема и че гръмва, докато изпреварва училищен автобус, пълен с дечица.

— Защо?

Натали усещаше умората, прокрадваща се в гласа на Саул и осъзна, че той сигурно е изтощен не по-малко от самата нея.

— Устройства за отваряне на гаражни врати, самолетни предавания, детски уоки-токита, преносими радиоапарати… — изброи Коен. — Дори дистанционно за телевизор може да задейства такъв спусък. Та значи, работиш с минимум два превключвателя на пластичния взрив — един ръчен, който да го зареди, и един на линията на видимостта, който да го задейства. При това шансовете за провал все още са големи…

— Има и други начини — отбеляза Саул.

— Да, с карабина — отвърна Коен. Втората му цигара почти бе свършила. — Тя гарантира сигурността на разстоянието, позволява време за оттегляне, може да се избира и почти винаги е ефикасна, когато си точен. Предпочитаното оръжие. Възпято от Лий Харви Осуалд и Джеймс Ърл Рей, както и от безброй други, за които не се споменава. Има обаче няколко проблемчета.

— Например?

— Преди всичко, забрави телевизионния боклук за снайпериста, който си носи оръжието някъде в дипломатическо куфарче и го сглобява, докато мишената покорно заеме позиция. Пушката и устройството трябва да са сглобени, нагласени за разстоянието и ъгъла, скоростта на вятъра и отклоненията на самото оръжие. Снайперистът трябва да има опит с това оръжие, на това разстояние и тъй нататък. Военен снайпер работи на разстояние, където мишената има време да измине три крачки между изстрела и удара. Имаш ли опит с далекобойни оръжия, Саул?

— Не и от войната насам… европейската война — уточни психиатърът. — А и никога не съм убивал човек!

— Те точно за това са добри я — уточни Коен. — Имам неща от твоя списък там отзад… осемнайсет хиляди от парите ти, инвестирани в най-проклетата колекция оръжия, която някога е трябвало да събера… но няма карабина.

— Ами-охраната? — попита Саул.

— Твоята или тяхната?

— Тяхната.

— Какво за нея?

— Как човек се оправя с тях?

Коен стисна цигарата си по европейски и присви очи срещу тунела от светлина, който фаровете прогаряха в нощта.

— Охраната е… като цяло… обречен опит да се отложи неизбежното, ако някой възнамерява да те убие. Ако мишената има обществен живот — появява се сред хора — и най-добрата охрана може само да затрудни сериозно успелия убиец по време на бягството му. Видя резултата миналия месец, когато някакъв нетрениран пънк реши, че иска да стреля по американския президент с 22-калибрено детско пистолетче…

— Аарон ми каза, че вие тренирате агентите си да използват 22-калибрени берети — обади се Саул.

— Напоследък да — съгласи се Коен, — но те ги използват на близко разстояние, където може да се очаква бой с ножове; в ситуации, където се изисква липса на шум или бързо действие, а не огнева мош. Ако пратим екип да убие някого, това ще бъде екип… след седмици преследване на мишената, упражняване на операцията и тестване на пътищата за бягство. Това момче, което стреля по президента миналия месец, го стори без повече подготовка, отколкото ти или аз ще положим, за да идем до ъгъла да си купим вестник.

— И какво доказва това?

— Доказва, че няма такова нещо като охрана, ако ходовете на мишената са предсказуеми — обясни Коен. — Един добър началник-охрана няма да позволи на клиента си да следва разписание, да се движи по рутина и няма да поема ангажименти, които могат да станат обществено достояние. Непредсказуемостта е спасявала живота на Хитлер половин дузина пъти. Това е единствената причина да не успеем да унищожим тримата яли четирима палестинци, които са на първите места в списъка на мишените ни. За чия охрана говорим обаче в тази хипотетична дискусия?

— Хипотетична ли? — попита Саул. — Ами нека хипотетично обсъдим охраната на господин К. Арнолд Барент.

Коен сепнато се обърна. Метна цигарата си пред прозореца и този път не запали нова.

— Ти затова ли поиска досиетата за летния лагер на Барент?

— Говорим хипотетично — напомни му Саул. Израелецът прекара пръсти през косата си. — Мили Боже, човече, ти си откачил!

— Ти каза, че охраната е безнадежден опит да се превари неизбежното — напомни психиатърът. — Господин Барент изключение ли е?

— Слушай — заяви Джак Коен, — когато президентът на САЩ пътува нанякъде… където и да е, ако ще и на посещение при лидери на други страни в уединени охраняеми места… Секретните служби пикаят газ. Ако от тях зависеше, президентът никога не би напуснал подземното скривалище на Белия дом, а и то не им е много по вкуса. Единственият момент… единственият, когато Тайните служби въздъхват с облекчение, е ако президентът отива на гости на К. Арнолд Барент… което президентите правят вече от трийсет и няколко години. През юни фондацията „Наследство на запада“ на Барент провежда ежегодния си летен лагер и четирийсет-петдесет от най-влиятелните хора на света си свалят обувките и си закичват пера в достолепните коси, там на острова му. Това да ти подсказва нещо за нивото на охраната му?

— Добра е?

— Най-добрата на света — потвърди Коен. — Ако Тел Авив утре съобщи, че бъдещето на държавата ни — Израел — зависи от внезапната смърт на К. Арнолд Барент, бих свикал най-добрите хора от Израел, с които разполагаме, ще вдигна по тревога екипите командоси, които карат Enteb-be да бледнее, ще изтегля ескадроните на отмъщението от Европа и все пак всички те няма да ни дадат и едно към десет шанс да го доближим.

— А ти как би опитал? — настоя Саул. Коен няколко минути кара в мълчание.

— Хипотетично — каза накрая, — бих изчакал, докато му се наложи да зависи от нечия друга охрана… например тази на президента… и тогава ще опитам. Мили Боже, Саул, всичките тия приказки за убиване на Барент! Къде беше миналия 30-и март?

— В Кесария — уточни Ласки. — И свидетели си имам. Какво друго би опитал?

Събеседникът му подъвка устната си.

— Барент лети непрекъснато. А самолетите са уязвимо място, не го забравяй! Охраната на земята почти винаги може да предотврати поставянето на експлозиви на борда, но въпреки това остава възможността за ракети земя-въздух. Ако знаеш къде отива самолетът предварително, поне когато излита, и как да го идентифицираш, щом веднъж е излетял…

— А можеш ли да го направиш? — поинтересува се Саул.

— Да — кимна Коен, — ако разполагам с всички ресурси на израелските военновъздушни сили, вързани с електронните разузнавателни служби и с помощта на американските сателити и разузнаването NDA, и ако господин Барент благоволи да прелети над Средиземно море или южния край на Европа с полетен план, запълнен седмици преди това.

— Той има кораб — подсети, го Саул.

— Не — поправи го израелецът, — има 65-метрова яхта, „Антоанет“ която струваше шейсет и девет милиона долара преди дванайсет години когато му я продаде неназован гръцки корабен магнат, известен най-вече като втория съпруг на една американска вдовица, чийто първи мъж се приближи твърде много до карабина, на другия край на която се намираше бивш военноморски снайперист… — Коен си пое дъх. — „Корабът“ на Барент има такава охрана на борда и около него, все едно е някоя от островните му резиденции. Никой не знае накъде тръгва или кога той ще се качи на борда. Има площадки за два хеликоптера и скутери, които служат като разузнаване, когато наблизо има движение. Може би торпедо или ракета „Екзосет“ могат да потопят „лодката“, но се съмнявам. Има по-добър радар, маневреност и системи за овладяване на пораженията, отколкото повечето съвременни крайцери.

— Край на хипотетичната дискусия — каза Саул и по тона на гласа му Натали позна, че вече е знаел всичко, което Коен му каза.

— Ето тук слизаме — заяви израелецът и се насочи към изходната рампа. Знакът над нея гласеше „Сан Хуан Капистрано“. Спряха на денонощна бензиностанция и Коен плати с кредитната си карта. Натали слезе и си пораздвижи краката, все още наполовина заспала. Въздухът вече бе изстинал и тя беше почти сигурна, че долавя мириса на морето. Джак си взимаше чаша кафе от автомата, когато тя тръгна към бензиностанцията.

— Будна си — поздрави я той. — Добре завърнала се!

— Бях будна и в колата… през повечето време — обясни Натали. Той отпи от кафето си и се намръщи.

— Странен разговор. Да сте обсъждали плановете на Саул?

— Да, заедно ги изработихме.

— И знаеш за всичките работи, които са натоварени отзад в микробуса?

— Ако са онова, което беше в списъците — да, знам — кимна Натали. Коен полека тръгна към микробуса заедно с нея.

— Е, надявам се, че и двамата знаете какво правите!

— Не знаем — отвърна Натали и му се усмихна, — но оценяваме помощта ти, Джак!

— Ъ-ъ — отвърна той и и отвори вратата. — Стига помощта ми да не се изчерпва с това да ви помогна да се самоубиете по-бързичко.

 

Караха петнайсетина километра по магистрала 74, встрани от морето, след което завиха на север през рядка горица и накрая микробусът спря пред една ферма. Къщата бе разположена на около половин километър нататък по тясна алея, не светеше нито един прозорец.

— Навремето я използваха хората ни от западния бряг, за укритие — обясни Коен. — Не е имало причини да идват тук през последната година или някъде там, но все някой я поддържа, оправя двора… Местните мислят, че това е вила, собственост на една двойка от Анахейм Хилс, млади професионалисти, сещате се.

 

Бе на два етажа, с твърде много евтини легла в горните спални. В трите имаше място за поне дузина души. На долния етаж задната пристройка на старата фермерска сграда бе преоборудвана напълно; еднопосочно огледало гледаше към малка стая с кушетка и ниска масичка за кафе.

— Построиха го за едно продължително лятно разпитване на член на „Черния септември“, който си мислеше, че се е натъкнал на ЦРУ. Помогнахме му да стои настрана от големия лош Мосад, докато не ни разказа всичко, което знаеше. Мисля, че тази стая твърде добре подхожда на спецификациите ви!

— Идеална е — съгласи се Саул. — Ще ни спести седмици подготовка.

— Ще ми се да съм наблизо да се позабавлявам — проточи Коен.

— Стига да бъде забавно — отвърна Ласки и преглътна една голяма прозявка, — някой ден ще седнем и ще ти разкажем всичко!

— Става — прие Джак. — Какво ще кажете всеки да си избере по една стая и да поспим малко? Утре в 11:30 летя за Лос Анджелис.

 

Малко след осем сутринта Натали се събуди от звука на експлозия. Огледа се, като в първите няколко секунди не можа да се сети къде се намира, след това намери панталона си и го навлече. Извика името на Саул, но не получи отговор от съседната спалня. Джак Коен също не си беше в стаята.

Натали се спусна на долния етаж и излезе навън. Полъхваше топъл ветрец, а небето бе изумително синьо. Нататък — към пътя, откъдето бяха дошли — се простираха някакви ниски насаждения. Тя заобиколи къщата и откри Саул и Коен, присвити над една стара врата, килната настрани срещу оградата. В средата на вратата бе пробита двайсет и няколко сантиметрова дупка.

— Семинар по пластичен взрив — обясни и Коен, когато Натали се приближи. Обърна се към Саул. — Това беше по-малко от половин унция. Може да предположиш на какво са способни седем килограма… — той се изправи и си отупа панталоните. — Време е за закуска!

Хладилникът беше празен и изключен, но Коен донесе голяма хладилна чанта от микробуса и в течение на следващите двайсет минути всички те бяха заети да разбъркват тигани и кафеници, да се редуват при печката и като цяло, да си настъпват краката един друг. Когато редът бе възстановен в кухнята ухаеше на кафе и яйца и те тримата седнаха на масата до големия обзорен прозорец в трапезарията. Насред празния разговор на закуска дълбок и внезапен пристъп на мъка сполетя Натали и тя осъзна, че стаята й напомня за трапезарията в дома на Роб, Струваше и се, че Чарлстън е на десет хиляди километра оттук и поне на два пъти повече години в миналото.

След закуска разтовариха микробуса. Наложи се тримата заедно Да влачат голямата количка с електроенцефалографа в нея. Електронното оборудване също влезе в стаята от страната на наблюдателите спрямо еднопосочното огледало. Кутиите с С-4 и по-голямата количка с детонаторите поставиха в мазето.

Когато приключиха, Коен остави две малки кутии на масата в трапезарията.

— Това е подарък от мен — обясни. Вътре имаше два полуавтоматични пистолета. Надписът на синята им стомана гласеше: „КОЛТ“ МК IV СЕРИЯ ПРАВИТЕЛСТВЕН МОДЕЛ 380 АВТОМАТИК.

— Бих предпочел да ви дам 45-калибрената версия, която аз самият нося — обясни израелецът. — Нещо, което наистина спира, като стреляш по някого. Но всеки от тези тук е с почти половин килограм по-лек от 45-ката „Правителствен модел“, дулото е с почти пет сантиметра по-късо, побира седем заряда вместо шест и откатът му е по-мек като за начинаещи, а и ще е по-леко за прикриване. Освен това, използвано от близко разстояние, оръжието все пак би изпълнило задачата си… — той постави на масата и три кутии патрони. — Амунициите не могат да бъдат проследени — допълни. — Част от прихваната пратка на ИРА, която се е позагубила в бъркотията…

Той вдигна на масата още една голяма кутия и извади от нея дълго, тежко оръжие, на вид като карикатурна пушка, купена от магазин за детски играчки. Прикладът изглеждаше миниатюрен спрямо дългата метална правоъгълна призма на дулото. До голяма степен приличаше на прототип на картечница, като изключим малкия отвор на дулото и липсата на щипка за амунициите.

— За малко да ми се наложи да се обадя на Марлин Пъркинс, преди да успея да намеря едно от тези, с обсег над три метра — каза Коен. — Повечето хора в играта използват специално изработени пушки… — той отвори оръжието и извади една стреличка от кутията, като я вкара в едно-зарядното гнездо. — Патроните с въглероден двуокис стават за около двайсет изстрела — поясни. — Искате ли да го видите в действие?

Натали излезе на предната веранда, погледна към микробуса и се разсмя гръмогласно. Надписът на него беше жълт, на син фон.

БАСЕЙНИ ДЖАК & НАТ

ИНСТАЛАЦИЯ И РЕМОНТ

СПЕЦИАЛИСТИ ПО ГОРЕЩИ ВАНИ И ДЖАКУЗИ

— Така ли го продават или ти специално си го боядисал? — попита Натали.

— Аз бях.

— Не е ли малко подозрително?

— Може би, но се надявам да послужи по-скоро за идеалната маскировка.

— Как тъй?

— Ще ходите в определено висока класа райони — обясни Коен. — Полицията там е сред най-съзнателните в страната, поне по отношение опазването на частната собственост. Плюс това и самите жители са параноици. Ако паркираш някъде за половин час, хората ще го забележат. Това тук може да помогне.

Натали се изкиска и ги последва към хамбара. Малко прасенце изтича да ги посрещне в ограждението си.

— Мислех, че фермата вече не се използва — отбеляза момичето.

— Така е — съгласи се Коен. — Вчера сутринта прибрах това приятелче. Идеята беше на Саул.

Натали погледна към психиатъра.

— Тежи около седемдесет и пет килограма — уточни Саул. — Нали си спомняш проблема, който обсъждахме с Исак в телавивската зоологическа градина?

— Ох — простена негърката. Коен вдигна въздушния пистолет.

— Малко е странен, но с него се прицелваш горе-долу както с нормален пистолет. Само си представи, че дулото ти е показалецът — прицелваш и стреляш… — той вдигна масивния пистолет и се чу шумно пффффт. Малката стреличка оперена в синьо опашка цъфна в средата на вратата на хамбара на около пет метра от тях. Израелецът отвори пистолета, а също и кутията със стрелички. — Сините на горния ред са празни. Можете да си забъркате собствен вид упойка. В червената редица спринцовките са с доза от петдесет кубика, зелените са с четирийсет, жълтите са трийсеткубикови, а оранжевите — двайсет. Саул има допълнителни ампули, ако решите сами да си приготвите смес — той вдигна една червена стреличка и я вкара в гнездото. — Натали, искаш ли да опиташ?

— Разбира се — тя затвори въздушния пистолет и го прицели във вратата на хамбара.

— Ъ-ъ — обади се Саул. — Да пробваме по нашето приятелче тук! Натали се обърна и със съмнение се вгледа в прасето. Зурличката му трепна към нея, докато то душеше въздуха.

— Упойката е базирана на кураре — обясни Коен. — Много скъпа и въобще не е толкова безопасна, колкото твърдят специалистите по диви животни. Трябва да се прецени точното количество за телесното тегло.

В действителност не ги сваля напълно… не е упойка, нали разбирате… по-скоро е специфичен невротоксин, който парализира нервната система. Твърде малко и мишената усеща нещо като новокаиново вцепенение, но може да избяга. Твърде много — и ще повлияе на дишането и сърцето, както и на съзнателните действия.

— Това правилната доза ли е? — попита Натали, вгледана в оръжието със стреличките.

— Има само един начин да открием — отвърна израелецът. — Наш Прасчо тук е с теглото, което Саул ми продиктува, а петдесеткубиковата стреличка се препоръчва за животни с този размер. Хайде, опитай!

Натали заобиколи кочината, за да получи чиста видимост за изстрел. Прасето мушна глава през дъските, сякаш очакваше Саул и Джак Коен да го почерпят с нещо.

— Някое конкретно място? — попита момичето.

— Опитай се да не се целиш в лицето и очите — уточни Коен. — С врата също могат да възникнат проблеми. Където и да е по торса ще бъде идеално.

Тя вдигна въздушния пистолет и застреля прасето в хълбока от четири метра разстояние. Животинчето подскочи, изквича веднъж и погледна Натали осъдително. Осем секунди по-късно задните му крака поддадоха, то се завъртя в полукръг на предните си копитца, а после се прекатури. Останаха да потрепват само хълбоците му.

И тримата влязоха в кочината при него. Саул положи ръка на гърдите на прасенцето.

— Сърцето му бие бясно. Тази доза може и да му дойде малко множко.

— Искаше да действа бързо — уточни Коен. — Това е възможно най-бързото, без да убием животното, което си хванал!

Ласки се вгледа в отворените очи на прасето.

— Може ли да ни види?

— Да — отвърна израелецът. — Животното може да припада и да се връща в съзнание, но през повечето време сетивата му работят. Не може да помръдне или да издаде звук, но старият Прасчо си записва имената ни за бъдеща употреба…

Натали потупа хълбока на парализираното прасе. — Не се казва Прасчо — уточни тя.

— О? — Коен я погледна с усмивка. — А как му е името?

— Харъд — отвърна Натали. — Антъни Харъд!

41
Вашингтон,
вторник, 21-и април 1981

По време на целия полет на изток Джак Коен си мислеше за Саул и Натали. Притесняваше се за тях, неуверен в това какво планират, а също и в способността им да го изпълнят. След трийсет години, прекарани в разузнаването, той знаеше, че именно аматьорите неизменно завършват в списъка на жертвите в края на всяка операция. Напомни си, че това не е операция. „А какво ли е тогава?“ — зачуди се.

„Саул беше загрижен — даже твърде притеснен — помисли си Коен, — за положените от агента усилия да събере информация за Барент и останалите.“ Постоянно питаше дали израелецът е предприел всички възможни предпазни мерки да не го разкрият по време на компютърните търсения. Бил ли е достатъчно предпазлив при пътуванията си до Чарлстън и Лос Анджелис? Накрая Джак се принуди да напомни на психиатъра, че изпълнява същия вид работа от 1940-а насам.

Докато самолетът наближаваше Вашингтон, Коен осъзна, че усеща нарастващо недоволство и смътна вина, че се е свързал с провеждането на операция, където ще бъдат използвани цивилни. Той си напомни за петдесети път, че не той ги използва. Нима те ме използват?

Той бе сигурен, че див елемент от крилото в контраразузнаването на ФБР на Колбън е убил племенника на Саул Ласки, както и Леви Кол. Убийството на цялото семейство на Аарон Ешкол обаче беше невероятно и необяснимо. Коен знаеше, че ЦРУ може да се набута в подобна ситуация, като изтърве контрола над хората си по договор — самият той бе гледал една операция в Йордания, която се скала с цената на живота на трима цивилни — но никога не беше чувал ФБР да действа толкова брутално. Обаче след като му бяха посочени от Ласки, връзките между Чарлз Колбън и милиардера, Барент, бързо станаха очевидни. Коен се бе посветил на издирването на последните остатъци от доказателства, свързани с убийството на Леви Кол. Младежът беше негово протеже, брилянтен агент в самата зора на кариерата си, временно поставен в отдел „Комуникации и шифри“, за да добие нужния опит, преди да го пуснат по големи задачи. Леви притежаваше нужните качества от онзи възможно най-рядък вид — успешен полеви агент. Бе инстинктивно предпазлив, но реагираше на съблазънта на чистата игра, интригуващите и често отегчителни борби на воля между съперници, които никога няма да се срещнат и вероятно никога няма да научат истинските си имена и положение.

Коен сведе поглед и се загледа в следобедната светлина, танцуваща по новите пъпки и цветове. Той си имаше собствена теория за това защо ФБР може да е тръгнало по грубата процедура тъй бързо. Смяташе, че е възможно международните игрички на Аарон и Леви да са навели Колбън към „Операция Йона“, седемгодишна инфилтрация в американските контратерористични агенции. В арогантността на месеците, последвали Шестдневната война, в Тел Авив бе предложен план да се включат в основните канали на американското разузнаване, като подложат шпиони и платени информатори на ключови позиции. Инфилтрирането в ЦРУ и други агенции не беше необходимо; Мосад бе анализирал къде да се включи във ФБР и източниците на информация на други местни агенции в съперничещите си групи. Освен получаването на достъп до средствата за електронно разузнаване далеч отвъд възможностите на Мосад, бе изтъкнат и доводът, че поставянето на ключови източници във ФБР би предложило пътища към местната, американска информация — и по-специално към досиетата на ключови политически фигури, които Бюрото събира за своя собствена употреба от ранните дни на Дж. Едгар Хувър — това би осигурило безценни лостове, когато американската конгресна и изпълнителска подкрепа бъде нужна при бъдещи кризи.

Операцията бе сметната за твърде рискована — безумна досущ като плана „Джемстоун“ на Гордън Лиди — докато не се стовари ужасната изненада на войната Йом Кипур и показа на старците в Тел Авив, че самото оцеляване на Израел зависи от достъпа до такива подобрени и скъпи разузнавателни средства, каквито само американците могат да осигурят. „Операция Йона“ започна в същия месец, когато Джак Коен стана началник отдел във Вашингтон през 1974-а. Сега Йона бе станал китът, който е погълнал Мосад. В проекта бяха вложени непропорционално количество време и пари — първо за разширението му, после за прикриването му. Политиците в Тел Авив живееха в постоянен страх, че американците ще открият „Йона“ в някой зловещ миг, точно когато е жизненонеобходима подкрепата на САЩ. Голяма част от информацията, която летеше от Вашингтон, не можеше да бъде използвана, тъй като би могла да разкрие съществуването на самото внедряване. Коен смяташе, че Мосад започва да се държи като класически прелюбодеец — бои се от деня, когато аферата му ще бъде разкрита, но се чувства толкова виновен и уморен от усещането за вина, че донякъде би приветствал такова разкритие.

Така че той обмисли тази възможност. Би могъл да продължи връзката си със Саул и Натали, като запази формално дистанция между Мосад и тяхното озадачаващо аматьорско изпълнение и види какво ще стане, или пък би могъл да се намеси сега. Поне да припише по-важна роля на станцията на западния бряг. Не беше казал на Саул, че тайното убежище е пълно с бръмбари. Спокойно би могъл да накара трима от отдел „Комуникаци“ в Лос Анджелис да се скатаят в горите на километър-два от убежището и да организират връзка в реално време по подсигурени линии. Това би означавало активно замесване на поне половин дузина пуши, все персонал от Мосад, но Коен не виждаше друга алтернатива.

Саул Ласки бе казал, че не иска повече да чака появата на кавалерията, която изниква в галоп по хълма, но в този случай, чрез Коен, кавалерията щеше да дойде — без значение дали влакът го иска, или не. Израелецът не виждаше връзка между „Операция Йона“ и отношенията Барент-Колбън, нито пък между липсващия и вероятно митичен нацист на Ласки и останалото безумие, случило се във Вашингтон и Филаделфия, но нещо ставаше.

Той щеше да открие какво е то и дори Директорът да възразяваше, нямаше да се откаже, докато не научи истината.

Коен бе донесъл една малка торба, но не я беше взел, понеже тя съдържаше неговия 45-калибрен автоматик. „Охраната на авиолиниите — помисли си той, докато чакаше на получаването на багажа в Дълес — е като трън в задника“.

Чувстваше се по-добре след взетото решение. Безгрижно понесе багажа си навън, към паркинга за продължителен престой, където бе оставил собствения си син шевролет. Щеше да се обади на Джон или Ефраим oт Лос Анджелис още този следобед, да ги предупреди за използването на убежището и да ги накара да започнат подслушване. Ако не друго, поне Саул и Натали ще имат подкрепа в тила, с каквото и да се заемат.

Коен се пъхна между колата си и съседната до нея, отключи вратата и метна багажа си на седалката на пътника. Огледа се раздразнено, когато някой излезе в тясното пространство до него. Ще трябва да почакат, докато даде на заден и…

На Джак Коен му трябваше близо секунда, преди инстинктите му да се задействат — и още една секунда, за да различи лицето на другия на мътната светлина. Беше Леви Кол.

Ръката на Коен все пак се пъхна в якето, преди да си спомни, че пистолетът е опакован заедно с чорапите и гащите му. Извади ръце в инстинктивна защитна лоза, но фактът, че това е Леви Кол, го объркваше.

— Леви?

— Джак! — това беше вик за помощ. Младият агент изглеждаше отслабнал и блед, сякаш бе прекарал седмици на закрито. Очите му бяха оцъклени и почти празни. Вдигна празните си ръце, сякаш да прегърне ментора си.

Коен се поотпусна, но все пак спря младежа с длан, опряна на гърдите му.

— Какво става, Леви? — попита той на иврит. — Къде беше?

Леви Кол беше левак. Джак напълно бе забравил. От пружинната ножница в дланта на хлапето се плъзна къс нож — напълно безшумно Ръката и рамото на Леви се мръднаха толкова бързо, че движението бе почти конвулсивно, последвано две секунди по-късно от собствената неволна конвулсия на Коен, докато острието влизаше под реброто му и в сърцето.

Леви отпусна тялото на предната седалка и се огледа. Една лимузина се приближи и спря с работещ двигател зад шевролета, блокирайки видимостта отзад. Младият израелец извади портфейла на Коен, взе парите и кредитните карти, претърси джобовете на якето на мъртвеца и куфара, като се погрижи да разхвърли дрехите на задната седалка. Прибра пистолета на шефа си, самолетните му билети, парите, кредитните карти и някакъв плик с рецепти. Накрая търкулна тялото на пода, заключи вратата на шевролета и се приближи към очакващата го лимузина.

Напуснаха гаража на паркинга и подкараха към Арлингтън по магистралата.

— Не е кой знае какво — съобщи Ричард Хейнс по радиотелефона си. — Две квитанции от бензиностанция на „Шел“ в Сан Хуан Капистрано. Хотелска квитанция от Лонг Бийч. Значат ли нещо?

— Пусни хората си по следата — отвърна гласът на Барент. — Започни с хотела и бензиностанцията. Време ли е за лястовиците да се връщат в Капистрано?

— Това май сме го пропуснали — отвърна Хейнс по подсигурената линия. Погледна към Леви Кол, който седеше до него и се взираше право напред. — Какво ще правим с приятелчето ти тук?

— Свърших с него — отвърна магнатът.

— За днес или за вечни времена?

— Напълно съм приключил, струва ми се!

— Добре — кимна Хейнс. — Ще се погрижа за него.

— Ричард?

— Да.

— Започни разследването веднага, ако обичаш! Каквото и да е привлякло интереса на любопитния господин Коен там на брега, със сигурност ще привлече и моя. Очаквам доклад най-късно в петък!

— Ще го имате — потвърди Ричард Хейнс. Върна телефона на поставката му и се загледа във вирджинската провинция навън. Голям самолет премина над главите им, набирайки височина, и агентът се зачуди дали пък не е самолетът на Барент, на път за някъде. Гледано през бронираното стъкло, чистото небе добиваше цвета на бренди и хвърляше болезнени медни отсенки, които караха човек да си мисли, че се готви ужасна буря.

42
Близо до Меридиън, Уайоминг,
сряда, 22-и април 1981

Областта на североизток от Шейен, Уайоминг, беше от онзи вид западняшки пейзажи, които водят някои наблюдатели до поетични изблици, а други — до незабавен пристъп на агорафобия. Щом щатският път се отклони от магистралата, следващите близо сто километра от маршрута предоставяха гледка към безкрайни тревисти пространства, отвени от вятъра снежни прегради, смалени и забравени в огромните земи на прерията, отделни ферми, отдалечени на километри от пътя… От север и изток хълмовете се издигаха като масивни стени, някой и друг поток криволичеше из памука и храстите, колебливи стада антилопи и малки групички крави зяпаха малоумно, неспособни да осъзнаят изобилието на милионите си акри пасищна земя.

И изобилието от ракетни силози.

Силозите бяха дразнещо грозни, досущ като всичко изработено от човешка ръка на фона на този огромен пейзаж; малки, квадратни, оградени заради бурите купчини бетон, обикновено разположени на около стотина метра от пътя. Единствените видими показатели, че оградените квадрати са друго, а не газови помпени станции или празни парцели за метеорологични измервания, бяха четирите тръби на отразителните огледала и ниските, масивни циментови покриви, покачени на ръждясващи релси. Последната подробност можеше да се забележи само ако наблюдателят приближи по чакъления път достатъчно близо да види и прочете знаците: ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО — СОБСТВЕНОСТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ — ОТТУК НАТАТЪК СРЕЩУ НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Нямаше какво друго да се гледа. Не се чуваше и звук, като изключим вятъра над прерията и нестройното мучене на крави в полята отвъд.

Синият микробус на военновъздушните сили напусна военната база „Уорън“ в 6:05, върна се с последните от персонала на ескадрилата в 8:27 и мееждувременно хвърли членовете на следващата смяна по командните станции, където носеха дежурство. В микробуса тази сутрин пътуваха шестима млади лейтенанти, двама от крилото за контрол на ракетите SAC на петнайсет километра югоизточно от Меридън, и четирима от бункер на седемдесет киометра по-нататък в посока Чътуотър.

Двамата лейтенанти на задната седалка гледаха към околния пейзаж с привикнали от ежедневието очи. Бяха виждали сателитни снимки, показващи района, обхващащ шест хиляди квадратни мили, както го виждат руснаците — десет пръстена силози, кръгове с диаметър петнайсет километра, всеки съставен от шестнайсет силоза и всеки кръг зареден с ракети MR V „Минитмен“ III. През последните месеци се говореше за уязвимостта на тези остаряващи силози и се дискутираше съветската стратегия за „топлийки“, която можеше да накара ядрени бойни глави да експлоадират над тези тревисти пасища веднъж на минута в продължение на часове, и се шепнеше, че ще укрепват силозите или пък ще ги зареждат с нови оръжия. Но засега това бяха теми, които представляваха минимален интерес за лейтенант Дейнъл Бийл или лейтенант Том Уолтърс; те бяха просто двама младежи, тръгнали на работа в студената пролетна утрин.

— Том, мъчи ли те днес? — попита Бийл.

— Аха — отвърна Уолтърс. Не отмести поглед от далечния хоризонт.

— Забавлявахте се с онези туристи до късно снощи, а, човече? — Ъ-ъ — отвърна колегата му. — Прибрах се в осем.

Бийл намести слънчевите си очила и се ухили:

— Да бе, обзалагам се!

Микробусът на военновъздушните сили забави и зави наляво по два чакълени коловоза, които се издигаха над магистралата по обърнат на северозапад надлез. Подминаха три знака, които настояваха неоторизираните лица да спрат, да обърнат и да се махнат. На половин километър от контролната станция спряха на първата порта с пазач. Всеки от тях показа идентификационната си табелка, докато охраната предаваше сведенията нататък. Процесът се повтори при влизането в основния комплекс. Лейтенантите Бийл и Уолтърс минаха по ограден коридор до сградата за вертикален достъп, а микробусът зави и паркира с предница, обърната надолу към склона. Газовете му се носеха нагоре в студения утринен въздух.

— Значи успя да се включиш в залога на Смити? — попита лейтенант Бийл, докато чакаха пристигането на асансьора. Отегчен пазач с М-16 прикри прозявката си.

— Не — отвърна лейтенант Уолтърс.

— Няма майтап? Мислех, че изгаряш от нетърпение да си хвърлиш парите!

Колегата му поклати глава и те влязоха в по-малката клетка, спускайки се три етажа надолу до командния център за изстрелването. Подминаха две контролни точки, преди да отдадат чест на дежурния офицер в приемната пред контролната зала на ракетите. Беше 0700 часа.

— Лейтенант Бийл готов за дежурство, сър!

— Лейтенант Уолтърс готов за дежурство, сър!

— Идентификациите ви, господа — нареди капитан Питър Хеншоу. Внимателно сравни снимките на идентификационните им баджове с лицата пред него, макар че познаваше и двамата вече над година. Накрая кимна и сержантът пъхна кодирана карта в кутията на ключалката. Външната врата изсъска и се отвори. Двайсет секунди по-късно вътрешната врата се завъртя и навън излязоха двама други лейтенанти от военновъздушните сили. Четиримата си отдадоха чест един на друг и се ухилиха.

— Сержант, запиши, че лейтенанти Бийл и Уолтърс сменят лейтенанти Лопес и Милър в… 0701.30 часа — нареди капитан Хеншоу.

— Да, сър!

Двамата уморени мъже предадоха револверите и кобурите си, а също и по три дебели папки с по три ринга.

— Нещо необичайно? — поинтересува се Бийл.

— Проверка на комуникациите показа известни проблеми с наземните линии в 0350 — каза лейтенант Лопес. — Гъс се зае с това. Имахме готовност в 0420 и пълна готовност в 0510. Тери получи тревога на оградата в Шест Юг в 0535. Провери го.

— Пак ли зайци? — поинтересува се Бийл.

— Повреден сензор за налягане. Тук е описано. Буден ли си, Том?

— Да — отвърна Уолтърс и го стрелна с усмивка.

— Не приемай дървени РС-380! — поръча му лейтенант Лопес и двамата сменени от дежурство войника си тръгнаха.

Бийл и Уолтърс затвориха зад гърба си и двете херметични врати, щом влязоха в дългата, тясна ракетна контролна зала. Всеки се привърза към синьото, добре подплатено кресло, което се движеше по релси край контролните табла по северната и западната стени. Проведоха първите си проверки с привичните, добре отработени движения, като от време на време провеждаха кратки разговор и с хора в други части на командния център чрез микрофоните на слушалките си. В 0743 се осъществи проверка на командната връзка с Омаха през Уорън и лейтенант Бийл получи благодарности по дванайсети канал. Когато телефонът се върна в синята си кутия, той погледна към лейтенант Уолтърс.

— Сигурен ли си, че си добре, Том?

— Само главоболие — отвърна Уолтърс.

— Имам аспирин тук в аптечката.

— Не ми трябва сега… по някое време по-нататък, може би!

В 1156 часа, точно когато Бийл отвори термосите и кафявите торбички с обяда, от военновъздушната база „Уорън“ дойде команда за бойна готовност. В 1158 часа Бийл и Уолтърс отключиха червения сейф под конзола две, извадиха ключовете си и активираха процедурата за изстрелване на ракетите. В 1210:30 процедурите бяха приключени — с изключение на действителното зареждане и изстрелване на шестнайсетте ракети и техните 120 бойни глави. Двамата получиха похвала за „добре свършена работа“ от Уорън и Бийл започна двеминутната подготовка за изключване. И точно тогава Уолтърс разкопча раменната си сбруя и бавно се отдалечи от конзолата си.

— Том, какво правиш? Трябва да върнем това чудо на Ел Кон Две, преди да хапнем! — възмути се Бийл.

— Боли ме глава — заяви Уолтърс. Лицето му бе болезнено пребледняло, очите му — оцъклени.

Бийл посегна към аптечката на полицата, където се намираше и термосът му.

— Мисля, че имам тук подсилен анацин…

Лейтенант Уолтърс извади 45-калибрения си автоматик и застреля лейтенант Бийл в тила, като преди изстрела се увери, че траекторията е правилна и ще мине встрани от конзолата, тъй че излизащият куршум да не я удари. Куршумът изобщо не излезе. Бийл се сгърчи веднъж и се отпусна в сбруята си. Хидростатичното налягане доведе до изтичане на кръв от очите, ушите, носа и устата му. Секунди след изстрела започнаха Да примигват двете жълти светлинки на интеркома и указател посочи, че външната херметична врата започва да се отваря.

Уолтърс спокойно отиде до вътрешната врата и стреля два пъти в електронната и ключалка. След това се върна до конзолата на Бийл а премести един превключвател, който прехвърляше самоосигуряващата се ракетна контролна зала на сто процента резервен кислород. После се върна в собственото си кресло и в продължение на няколко минути просто разглеждаше наръчника на залата.

Бесните удари по вратата едва се чуваха през дебелата стоманена плоча. Уолтърс се изправи, измина седемте крачки до креслото на Бийл, извади дългия ключ за запалването от джоба на мъртвеца и го пъхна на съответното място. Премести пет превключвателя, за да зареди ракетите, стори същото и при своята конзола и вкара собствения си ключ.

Лейтенант Уолтърс щракна ключето на интеркома. — …по дяволите правиш, лейтенант? — разнесе се веднага гласът на полковник Андерсън от командния център в Уорън. — Знаеш, че трябват двама на ключа! А сега отвори незабавно вратата!

Уолтърс изключи интеркома и в продължение на деветдесет секунди гледаше как дигиталният часовник продължава да отброява. Според наръчника за операцията по това време би трябвало да се зареждат експлозивите на дебелите циментови покрития на силозите, подготвяйки се да изстрелят 110-тонните капаци на половин километър встрани в тревата и да оголят дълбоките стоманени ями и носовите конуси на затворените вътре минитмени. Минус 60 секунди от запалването, на всеки отвор щяха да се включат въздушни сирени, най-вече за да предупредят евентуални ремонтни или инспекционни екипи, които се намират в евентуална близост. В действителност воят би стреснал само зайци, говедата наоколо и някой и друг собственик на ранчо, който минава с пикапа си. Ракетите минитмен бяха с твърдо гориво и за запалване им трябваше само електронно кибритче. Инструкциите за мишените, навеждащото програмиране, жироскопите и електронните джаджи за изстрелването бяха захранени по време на зареждането на специален сегмент от процедурата за изстрелване. Минус трийсет секунди до запалването компютрите щяха да спрат процедурата в очакване на сигнала за активация на изстрелването: „двоен ключ“. Без завъртането на тези два ключа очакването им щеше да се проточи безкрайно.

Уолтърс погледна към конзолата на Бийл. Двата ключа бяха на разстояние пет метра. Трябваше да бъдат завъртени в разстояние на една секунда. Военновъздушните сили бяха положили големи усилия, за да се подсигурят, че сам човек няма да може да активира собствения си ключ и после да изтича до другия в рамките на необходимия интервал.

Ъгълчетата на устните на Том Уолтърс трепнаха нагоре. Той отиде до конзолата на Бийл, плъзна стола и трупа встрани от пътя си по протежение на релсата и измъкна от джоба си една лъжица и две парчета тел. Инструментът беше от най-обикновените, от трапезарията — и той се бе снабдил с пособието точно от офицерската столова в Уорън. Уолтърс върза лопатката на лъжицата за края на единия ключ, завъртя дръжката по нужния начин и върза по-дългата тел за края и. Отиде до собствения си панел, опъна здраво жицата, изчака часовникът да стигне 30, завъртя своя ключ и здраво дръпна телта. Лопатката на лъжицата осигури натиск, достатъчен, за да завърти ключа на Бийл.

Компютърът прие сигнала за активиране на изстрелването, провери кода за изстрелване, който те с Бийл бяха въвели по време на учението и продължи с последните трийсет секунди от процедурата.

Уолтърс придърпа един бележник и написа кратка бележка. Погледна към вратата. Участък от стоманата близо до дръжката на бравата светеше в яркочервено от ацетиленовата горелка, която бяха опрели в херметичната ключалка. Щеше да отнеме обаче поне още две минути, за да се прогори металът.

Лейтенант Том Уолтърс се усмихна, закопча се в креслото си, пъхна дулото на 45-калибрения си пистолет в устата, тъй че мушката се опря в небцето му. Дръпна спусъка с палец.

 

Три часа по-късно генерал Кетчъм от Американските военновъздушни сили и помощникът му, полковник Стивън Андерсън, излязоха от комплекса на контролния център, за да подишат малко свеж въздух и да огледат царящия наоколо хаос. На паркинга се бяха сгъчкали поне дузина военни возила и три линейки, част от тях се намираха по-нататък по хълма, отвъд вътрешната зона за сигурност. Пет хеликоптера бяха кацнали в полето отвъд западния периметър и Кетчъм виждаше и чуваше поне още два да пристигат от югозапад.

Полковник Андерсън погледна към безоблачното небе.

— Чудя се какво ли си мислят запаниката тук руснаците!

— Да се шибат руснаците — отвърна Кетчъм. — Днес ми надъвкаха задника всички, чак до вицепрезидента. Когато се върна обратно, той ще е на телефона. Всеки от тях иска да знае как е станало. Какво да им кажа, Стив?

— И преди сме имали проблеми — отвърна Андерсън. — Но нищо подобно на това! Видя последния психодоклад на Уолтърс. Правен е само преди два месеца. Човекът е средно интелигентен, неженен, добре реагира на стрес, амбициозен само в рамките на армията, подчинява се на заповедите до буква, бил е в побеждаващия отбор в състезанието по изстрелване във Вандербърг и е имал въображение колкото ей онзи храст там. Идеален профил за малко майтап с ракетите!

Кетчъм запали цигара и се ухили през дима.

— Та какво, на майната си, е станало тогава? Андерсън поклати глава и погледна кацащия хеликоптер.

— Представа си нямам! Уолтърс е знаел, че финалните процедури за активиране на ракетите трябва да бъдат направени в тандем с два други ключа в отделен контролен център. Знаел е, че компютрите задържат на маркировка минус 1 секунда, освен ако не получат и това потвърждение. Самоубил се е и е гръмнал Бийл за едното нищо.

— В теб ли е бележката? — изръмжа Кетчъм, захапал здраво пурата си.

— Да, сър.

— Дай ми я!

Предсмъртната бележка на Уолтърс бе увита в пластмаса, макар че генералът не виждаше смисъл от подобни мерки. Със сигурност не се налагаше да я преглеждат за пръстови отпечатъци. Е, във всеки случай, написаното личеше ясно и през пластмасата:

УфБ до КАБ

Царска пешка на QВ6. Шах.

Ти си на ход, Кристиан.

— Някакъв шибан код, а, Стив? — попита Кетчъм. — Тези шахматни глупости подсещат ли те за нещо?

— Не, сър.

— Смяташ ли, че КАБ е Бюрото по космонавтика и аеронавтика?

— Не ми се струва особено вероятно, сър.

— Ами кой ще е този Кристиан, а? Да не би Уолтърс да е изживял религиозна ремисия или нещо подобно?

— Не, сър. Според отчето в базата лейтенантът е бил унитарианец, но никога не присъствал на служби.

— Това У и Б може да е Уолтърс и Бийл — предположи Кетчъм, — но какво е ф-то в средата?

Андерсън поклати глава.

— Нямам представа, сър. Може би онези от Разузнаването и ФБР ще успеят да го разгадаят! Мисля, че точно оня зелен хеликоптер вози човека на ФБР от Денвър.

— Ужасно ми се ще да не влизат и те в играта — изръмжа генералът. Извади пурата от устата си и се изплю.

— Такъв е законът, сър — отвърна Андерсън. — Няма как да го избегнем!

Генерал Кетчъм се обърна и погледна полковника така, че по-младият сведе поглед и внезапно се заинтересува от ръба на панталоните си.

— Добре — каза генералът накрая, като махна с пурата към периметъра — да идем да поговорим с онези цивилни клечки. Какво пък, майната му, денят не може да се скапе повече! — той се завъртя на токове и се насочи към далечната делегация.

Полковник Андерсън изтича към мястото, където генералът бе хвърлил пурата, убеди се, че фасът е угаснал и после избърза да догони вишестоящия.

43
Мелани

Незнайно защо, околният свят ми се струваше по-безопасен.

Светлината проникваше приглушена през завесите и капаците в стаята ми и осветяваше познати вещи; тъмното дърво на таблата на леглото ми високия гардероб, който родителите ми бяха поръчали на един майстор точно за началото на века, четките ми за коса, подредени на тоалетката точно както винаги са стояли, и кувертюрата на баба ми, застлана в основата на леглото.

Беше ми приятно просто да съм тук и да се вслушвам в целенасочените шумове на хората в къщата. Хауърд и Нанси бяха настанени в гостната до моята спалня — стая, принадлежала навремето на мама и татко. Сестра Олдсмит спеше на походно легло до вратата, вътре при мен. Госпожица Сиуъл прекарваше повечето си време в кухнята, като готвеше храната за всички. Доктор Хартман — съвсем разумно — живееше от другата страна на двора, но и той, както и останалите, прекарваше повечето си време в къщата и се грижеше за нуждите ми. Къли спеше в малкото стайче до кухнята — навремето то принадлежеше на господин Торн. Не че телохранителят ми прекарваше много време в леглото. Нощем седеше в креслото в коридора, до предната врата. Негърчето спеше на един нар, който му бяхме измайсторили на задната веранда. Нощем навън още бе хладничко, но той нямаше нищо против.

Момчето — Джъстин — прекарваше доста време с мен: решеше косата ми, гледаше книгите, които се канех да чета, и винаги беше наблизо, което се нуждаех от някого, когото да пратя по задачи. Понякога просто го водех в шивалнята — да поседи на люлеещото се кресло и да се порадва на слънчевата светлина и късчетата небе отвъд градината, както и на аромата на новите растения, които Къли беше купил и посадил. Колекцията ми „Хюмел“^[27] и други порцеланови фигурки бяха подредени във витрината, която накарах негърчето да поправи.

Беше приятно и малко объркващо да прекарвам повечето си време, гледайки през очите на Джъстин. Възприятията и сетивата му бяха толкова изострени, тъй недокоснати от влиянието на съзнателното аз, че почти ми причиняваха болка. Със сигурност беше пристрастяващо. Ставаше още по-трудно да насочвам вниманието си към ограниченията на собственото ми тяло.

Сестра Олдсмит и госпожица Сиуъл бяха оптимистично настроени по повод моето възстановяване и настоятелни в опитите си за рехабилитация. Позволявах им — и дори ги окуражавах — да продължават с това отношение, тъй като исках да вървя и да говоря, както и да се върна отново на белия свят, но бях също тъй и скептична относно прогреса, който постигаха, тъй като бях убедена, че това ще доведе до намаляване на евръхчувствителната ми Способност.

Всеки ден доктор Хартман ме тестваше, преглеждаше ме и ми говореше окуражително. Сестрите ме къпеха, обръщаха ме на всеки два часа и движеха крайниците ми, за да поддържат мускулите и ставите в добро състояние. Скоро след завръщането ни в Чарлстън те започнаха терапия, която изискваше активно съучастие от моя страна. Бях способна да движа левите си ръка и крак, но когато го правех, контролът върху малкото ми семейство ее затрудняваше — понякога беше дори невъзможен — тъй че скоро ни стана навик по време на тези два половинчасови сеанса всеки ден всички, с изключение на сестрите и аз самата, да са седнали в леглото, да бездействат и да не изискват повече пряко внимание или контрол, отколкото коне в боксовете си.

Към края на април лявото ми око възвърна зрението си и вече можех да движа крайниците си — поне отчасти. Усещанията в цялата ми лява страна бяха много странни — все едно ми бяха били новокаинова упойка в челюстта, рамото, хълбока, бедрото и прасеца. Не беше неприятно.

Доктор Хартман много се гордееше с мен. Каза, че съм се държала доста необикновено през периода, когато съм преживяла почти пълно лишаване от сетивност в онези първи седмици, които последваха цереброваскуларния ми инцидент и, макар да имам очевидна левостранна хемипареза, няма следи от пароксия или загуба на зрителните възприятия. Не правех парафазични грешки и не бърках думите.

Обстоятелството, че не бях говорила изобщо цели три месеца, не означаваше, че докторът греши в преценката си, че нямам речеви дисфункции, които толкова често засягат жертвите на инсулта. Всеки ден говорех чрез Хауърд, Нанси, госпожица Сиуъл, или някой от другите. След като послушах доктор Хартман известно време, си направих свои собствени изводи поради какви причини тази ми способност не е била засегната.

Фактът, че ударът бе исхемичен инфаркт, ограничен основно в дясното полушарие на мозъка, със сигурност е най-голямата причина, тъй като, както при повечето десноръки хора, говорните центрове на мозъка ми се намират в лявото — и незасегнато — полушарие. При все това доктор Хартман отбеляза, че жертвите на толкова масивни инсулти като онзи, който бях преживяла, страдат от определени речеви и сетивни проблеми, поне докато функциите не бъдат прехвърлени към нови, незасегнати области на мозъка. Осъзнах, че такива прехвърляния при мен се получават непрестанно заради Способността ми — и сега, взимайки предвид силно увеличените си Умения, бях убедена, че съм щяла да запазя езика си, речта си и личностните си функции, дори и ако двете полушария на мозъка ми бъдат увредени. Имах неограничени запаси от здрава мозъчна тъкан, която да използвам! Всеки човек, с когото влизах в контакт, ставаше донор на неврони, синапси, езикови асоциации и пространство за памет.

В определен смисъл бях станала безсмъртна.

Горе-долу по това време започнах да разбирам и привлекателните качества, и здравословната полза от нашата Игра. С помощта на Способностите си, особено чрез тоталната Употреба, изисквана от Играта, ние бяхме ставали потмлади. Точно както животът на пациентите днес се подновява от органи и тъканни трансплантации, тъй и нашите животи се обновяваха чрез Употребата на чужди умове, трансплантацията на енергия, взетата на заем РНК и неврони и всички останали езотерични съставки, към които съвременната медицина е свела ума на човека.

Когато погледнах към Мелани Фулър през ясните очи на Джейсън, видях една старица, която спи в ембрионална поза, в изпънатата й ръка се стича интравенозна течност, а кожата й е бледа и обтегната по костите… Но вече знаех, че това е погрешна гледна точка — сега бях по-млада от когато и да е преди, поглъщах енергията на онези около мен по същия начин, както слънчогледът съхранява светлината. Скоро щях да съм готова да се надигна от болничното легло, възкресена от възобновяването на лъчистата енергия, която усещах да тече в мен — ден след ден, седмица след седмица…

 

Очите ми се отвориха широко посреднощ. Мили Боже, сигурно така Нина е преживяла смъртта!

Ако чрез кислородната смърт на една малка част от мозъка ми Способността ми можеше да се увеличи по сила, обхват и обсег, то какво ли би постигнала далеч по-мощната Способност на Нина в онези микросекунди, след като я застрелях? Какво друго беше куршумът, който изстрелях в главата й от „Колт Пийсмейкър“-а на Чарлз, ако не по-голяма и по-драматична версия на собствения ми цереброваскуларен инцидент?

Контролът и съзнанието на Нина можеха да прескочат в стотици последователни съзнания в часовете и дните след нашата среша. Бях чела достатъчно през последните години, за да знам, че днес има хора, които днес са поддържани живи чрез машини, заменящи, стимулиращи или симулиращи функциите на сърцето, бъбреците и Бог знае какви още органи. Не виждах противоречие в концепцията, че чистото и мощно съзнание на Нина се държи за живота чрез умовете на другите.

Нина гние в гроба си, а Способността й позволява на нейното съзнание да се рее в нощта като безформен, злобен призрак.

Сините очи на Нина се надигат в орбитите си на гребена на вълна от червеи, докато съсипаният и мозък се самопоправя дори в процеса на гниене.

Енергията от всички онези, които е Използвала, се влива обратно в нея, докато Нина се надигне в същия лъчист изблик на младост, който сега усещам да се влива в мен — само че Нина е труп, който напредва в мрака.

Дали тя щеше да дойде тук?

Цялото ми семейство остана будно тази нощ, някои — заедно с мен, други — застанали между мен и мрака, но въпреки това не успях да заспя.

 

Госпожа Ходжес не искаше да продаде къщата си, докато доктор Хартман не й предложи — и не й плати — бясна сума. Бих могла да се намеся в преговорите им, но след като видях бившата си съседка, се отказах.

Бяха минали по-малко от пет месеца, откакто Джордж, съпругът и, бе пострадал в нещастния инцидент, но старицата се бе състарила с трийсет години. Винаги се бе стараела да боядисва косата си в изкуствено и очебийно кафяво, но сега тя висеше на мазни, бели кичури. Очите и бяха мъртви. Никога не е била привлекателна, но сега не полагаше и никакви усилия да скрие бръчките си, гънките по врата и старческите петна под маска от грим.

Платихме й огромната сума, която поиска. Парите не бяха проблем за нас — поне в близко бъдеще — а освен това, веднага щом видях госпожа Ходжес отново, се замислих за ползата, която можех да извлека от нея в идните дни и седмици.

 

Пролетта дойде благородно, както винаги става в любимия ми Юг. Понякога позволявах на Къли да ме изнесе в шивалнята и веднъж — само веднъж — навън, където поседях в шезлонга, докато негърчето работеше усърдно и подготовяше градината. Къли, Хауърд и доктор Хартман бяха вдигнали високи огради около цялата постройка, както и триметрова непроницаема ограда отзад, тъй че любопитните погледи не бяха проблем. Просто не ми беше приятно да съм изложена на пряка слънчева светлина. Много по-добре ми беше, когато споделях възприятията на седналия в тревата Джъстин или се присъединявах към госпожица Сиуъл, докато се приличаше гола на слънцето във вътрешния двор.

Дните започнаха да се удължават и станаха по-топли. През отворените ми прозорци нахлуваше топъл въздух. Стори ми се, че чувам писъците и смеха на внучката на госпожа Ходжес и нейната приятелка, които се разнасят от двора, но навреме осъзнах, че сигурно са някакви други деца от квартала.

Дните ухаеха на прясно окосена трева, а нощите — на орлови нокти. Чувствах се в безопасност.

44
Бевърли хилс,
четвъртък, 23-и април 1981

Рано в четвъртък следобед Тони Харъд лежеше на леглото с кралски размери в хотел „Бевърли Хилтън“ и си мислеше за любовта. Тази тема не го бе интересувала кой знае колко досега. За него любовта беше фарс, сътворил хиляди баналности; извинение за всички лъжи, самоизмами и притворства, които създаваха връзките между половете. Тони Харъд се гордеше с факта, че е чукал стотици жени, може би дори хиляди, но никога не се е преструвал, че е влюбен в някоя от тях, пък макар и да си го бе мислил в онези последни секунди от сливанията им, в мига на оргазма, когато бе изпитвал нещо подобно на любов.

Сега Тони Харъд беше влюбен.

Постоянно се хващаше, че мисли за Мария Чен. Дланите и пръстите му съвършено си спомняха точната структура на кожата й. Сънуваше сладката й миризма. Тъмната й коса, тъмните й очи и нежната усмивка се рееха на ръба на съзнанието му като образ в периферното зрение — примамливи — но изчезваха при обръщане на главата. Дори изричането на името й го караше да усеща странен трепет.

Харъд положи ръце зад тила си и се взря в тавана. Смачканите чаршафи още ухаеха на морския аромат на секс. В банята душът барабанеше ритмично.

Харъд и Мария Чен водеха ежедневния си живот както винаги. Тя всяка сутрин му носеше пощата в джакузито, поемаше телефонните обаждания и пишеше под негова диктовка, после отиваше с него в студиото да погледа снимките на „Белия роботърговец“ и да прехвърлят материала от предишния ден. Студийните снимки бяха преместени от „Пайнхърст“ в „Парамаунт“ заради проблемите с Британския съюз и Харъд приветства тази възможност да държи под око продукцията, без да живее със седмици далеч от дома си. Предишния ден бе гледал похожденията на Джанет Делакорт — двадейсет и осем годишна крава, която бе запълнила ролята, написана за невинна седемнайсетгодишна — и внезапно си представи Мария Чеи в главката роля и нежните изражения на хонгконгската манекенка, а не яростните емоции на Делакорт, движенията и чувствената голота на любовницата му вместо бледата, сметанена и тежка голота на старлетката.

Харъд и Мария Чен се бяха любили само три пъти след случката във Филаделфия — ограничение, което той не разбираше, но което възпламеняваше в него желание към нея, което се простираше от физическото към психологическото измерение; тя витаеше в мислите му през по-голямата част от деня. На Тони Харъд му доставяше удоволствие просто да я гледа как върви през стаята.

Душът спря и той чу приглушените звуци от избърсването и рева на сешоара.

Опита да си представи как би изглеждал животът с Мария Чен. Те двамата имаха повече от достатъчно пари, тъй че биха могли да си съберат багажа и да поживеят в пълни удобства поне две-три години. Можеха да идат навсякъде. Харъд винаги бе искал да тегли майната на всичко, да намери някой малък остров на Бахамите или някъде другаде и да види дали може да пише нещо друго освен филми в стил „изчукай и претрепи“. Представяше си как оставя на Барент и Кеплър бележка да си го заврат отзад и просто си обира крушите от всичко това; Мария Чен се връща от плажа в синия си бански костюм, те двамата си говорят по време на закуска с кроасани и прясно печено кафе, докато слънцето изгрява над лагуната. Тони Харъд се наслаждаваше на усещането да е влюбен.

Джанет Делакорт излезе гола от банята и тръсна дългата си руса коса, която се разпиля по раменете й.

— Тони, кукличке, имаш ли цигара?

— Не — Харъд отвори очи и я погледна. Джанет имаше лицето на закоравяла петнайсетгодишна девичка и гърди, с които можеше да участва в мокър сън на Ръс Майер. След три филма актьорските й способности си бяха останали общо взето неразкрити. Тя бе омъжена за шейсет и три годишен текеаски милионер, който й купи собствените й лице и тяло, а също и ролята на девица в една оперна постановка, разсмивала Хюстън в продължение на месеци; сега се занимаваше да й купува Холивуд. Шу Уилямс, режисьорът на „Белия роботърговец“, бе предположил пред Харъд, докато пийваха по едно предишната седмица, че Делакорт не може да изрази падане даже и ако някой я бутне от шибана скала. Харъд пък напомни на Уилямс откъде идва една трета от деветмилионния бюджет и му предложи да направят пета преработка и да се отърват от сцените, в които Джанет прави нещо извън възможностите си — като говорене например — както и да добавят още няколко сцени в банята и в харема.

— Ами добре, аз имам цигара в чантата си — тя се разрови в платнената си пазарска чанта, по-голяма и от обичайния сак с багаж на Харъд.

— Нямаш ли втори снимки днес? — напомни й той. — Още един опит в онази сцена в сарая с Дърк?

— Ъ-ъ — тя дъвчеше дъвка, докато пушеше, като някак си съумяваше да прави и двете неща с отворена уста. — Шуи казва, че приема това, което направихме във вторник, за най-доброто, което ще получи… — тя се просна на леглото по корем с вирнати лакти, огромните й гърди лежаха върху пищялите на Харъд като бледозлатисти пъпеши върху зеленчуков рафт за преоценени стоки.

Харъд затвори очи.

— Тони, кукличке, вярно ли е, че имаш оригинала на онази касета?

— Каква касета?

— Нали знаеш. Онази, където малката тъпа Шайла Берингтън опъва пишката на някакъв идиот.

— О, онази!

— Бо-оже, сигурно съм гледала това десетминутно филмче поне на шейсе партита последните месеци. И на хората ’се не им писва от нея. А тя изобщо няма никакви цици, нали?

— М-м-м — отвърна Харъд.

— Бях на онова благотворително чудо, където участваше тя. Нали знаеш, за дечицата с кватотам болест беше? Тя беше на председателската маса с Дрейфъс, Клинт и Мерил. Мисля, че Шайла е толкова нафукана, та си мисли, че нейното котенце хич не смърди, нали знаеш какво искам да кажа? Абе, донякъде й послужи добре, понеже сички й се смеят и я гледат странно, тъй де!

— Така ли правят?

— О, да. Направо голям майтап. Дон е толкова забавен! Говори и по онзи странния начин, нали разбираш, един вид се е’но стреля по ’сичките на оная ми ти предна маса. И отива при Шайла и казва нещо като: „И значи сме удостоени с честта да присъства една от най-прелестните млади русалки от времето, когато?“ или нещо такова, нали знаеш, само че по-смешно. Та в теб ли е?

— Кое?

— Е, тъй де, оригинала на филмчето.

— Какво обшо има въпросът в кого е оригиналът, когато копия се намират навсякъде из града?

— Тони, кукличке, просто ми е любопитно, туйто. Тъй де, мисля, че е било хубав удар, ако си направил касетата, след като куклата Шайла те е пратила по дяволите за „Белия Лигавец“ и тъй нататък.

— Белия лигавец ли?

— О, ами така Шуи нарича проекта. Малко както Крис Плъмър винаги нарича „Звукът на музиката“ „Звукът на елузиката“, нали знаеш? Тъй му викаме на сцената.

— Много сладко — отбеляза Харъд. — И кой е казал, че Берингтън изобщо е получавала предложение за ролята?

— О, кукличке, всички знаят, че тя е била първа в редичката. Щеше да имаш двайсе’ мильона зад гърба си, ако малката госпожичка Слънчев лъч бе подписала, тъй мисля… — Джанет Делакорт загаси цигарата си и се разсмя. — ’Стествено, сега тя не може да получи нищо. Чух, че хората от „Дисни“ са отказали онова голямо музикално нещо, дето бяха планирали за нея, а Дони и Мери я изритали от оня специален проект на Хаваите. Малката й дърта мормонска майчица изсрала куп лайна и получила удар или нещо такова. Много лошо! — тя си поигра с пръстите на Харъд и взе да търка гърдите си напред-назад по краката му.

Тони си издърпа краката и седна на ръба на леглото.

— Ще взема душ. Тук ли ще си, когато свърша?

Джанет Делакорт наду балонче с дъвката си, претъркули се по гръб и го огледа ухилена изотдолу.

— Искаш ли да съм тук, кукличке?

— Ами не особено — отвърна той откровено. Тя пак се претъркули по корем.

— Я тогаз се шибай — рече без никаква враждебност. — Отивам на пазар!

 

Четирийсет минути по-късно Харъд излезе под козирката на „Бевърли Хилтън“ и връчи ключовете си на пиколото в червена ливрея и бели панталони.

— Коя да бъде днес, господин Харъд? — попита момчето. — Мерцедеса или ферарито?

— Днес искам сивата швабска кола, Джони — отвърна Харъд.

— Веднагичката!

Докато чакаше, продуцентът се намръщи през огледалните си слънчеви очила към палмите и синьото небе. Реши, че Лос Анджелис вероятно има най-отегчителния климат в целия прокълнат от Бога свят. С изключение може би на южната част на Чикаго, където бе израснал.

Мерцедесът пристигна, Харъд го заобиколи, протегна ръка с петдоларова банкнота между пръстите и погледна право в усмихнатото лице на Джоузеф Кеплър.

— Скачай вътре, Тони — рече му Кеплър. — Трябва да си поприказваме.

 

Кеплър подкара към каньона Колдуотър. Харъд се взираше в него през огледалните си очила.

— Охраната на „Хилтън“ наистина сдава багажа — отбеляза той. — Щом оставят всякакви улични дрипльовци да ти влизат в колата…

Кеплър го озари с усмивката си в стил „Чарлтън Хестън“:

— Джони ме познава. Казах му, че това е полева шегичка.

— Ха-ха — отвърна Харъд.

— Наистина трябва да поговорим, Тони!

— Това вече го каза.

— Много голяма уста имаш, нали, Тони?

— Стига празни приказки — заяви му Харъд. — Ако имаш нещо да ми казваш, давай направо!

Кеплър караше мерцедеса твърде бързо за криволичещия път в каньона. Шофираше арогантно, само с дясната си ръка, с отпусната върху волана китка.

— Приятелчето ти Уили направи поредния си ход — отбеляза.

— Хайде да установим правилата — заяви Харъд. — Можем да си проведем сладкия малък разговор и тук, но ако го наречаш „твоето приятелче Уили“ дори още един път, ще се чувствам задължен да ти вкарам коронките от зъбите право в шибаното гърло. Ясно ли ти е, Джоузеф, стари друже?

Кеплър погледна събеседника си.

— Уили направи следващия си ход и ще трябва да получи някакъв отговор.

— Какво е предприел този път? Прелюбодействал е с жената на президента ли?

— Нещо малко по-драматично и по-трудно от това.

— Какво, на въпроси ли ще си играем?

— Няма значение какво е направил — отвърна Кеплър, — пък и няма да прочетеш за това във вестника, но е нещо, което Барент не може да загърби. Означава, че твоето… че Уили е подготвен да играе с високи залози и ще трябва да му отговорим по някакъв начин!

— Значи сега ще идем при подлата земна полиция, а? — ухили се Харъд. — Ще убием всички германо-американци над петдесет и пет.

— Не. Господин Барент иска да сключи споразумение.

— Как ще стане тази работа, ако дори не можете да намерите старото копеле? — Тони обърна глава към изсъхналите склонове на хълмовете, край които минаваха. — Или вие, момчета, още си мислите, че имам връзка с него?

— Не — призна Кеплър, — но аз имам! Харъд се надигна.

— С Уили?

— Че за друг ли става дума?

— Къде… как го намери?

— Не съм го намирал — възрази Джоузеф. — Писах му. Той ми отговори. Поддържаме много приятна кореспонденция.

— И къде му писа, за Бога?

— Пратих препоръчано писмо до малката му къщурка в горите в Бавария.

— Валдхайм? Старото имение близо до чешката граница? Там няма никой. Барент го държи под наблюдение, откакто бях там през декември.

— Вярно е — съгласи се Кеплър, — но семейните адвокати все още носят отговорност за имението. Германци — син и баща на име Майер. Писмото ми изобщо не се върна, а след няколко седмици получих вест от Уили. Пощенският печат беше от Франция. На второто писмо — от Ню Йорк.

— И какво казва той? — попита Харъд. Бе ядосан, че сърцето му се е разтупало с двойно по-голяма от нормалната си скорост.

— Уили казва, че иска само да се присъедини към Клуба и това лято да си прекара приятно времето на острова.

— Ха!

— Вярвам му — добави Кеплър. — Мисля, че чувствата на стария господин са наранени, задето не сме се сетили да го поканим по-рано.

— И може би защото се опитахте да го взривите във въздуха и насъскахте старата му приятелка Нина срещу него?

— И заради това също — призна Кеплър. — Но мисля, че е склонен да зарови томахавката.

— Какво казва Барент по въпроса?

— Господин Барент не знае, че поддържам връзка с Уили.

— Иисусе — промърмори Харъд, — не си ли поел сериозен шибан риск? Джоузеф се ухили.

— Наистина те е обработил с онзи дресировъчен сеанс в самолета, нали, Тони? Не, рискът не е чак толкова голям! Барент няма да предприеме нищо толкова драстично, дори и ако открие какво правя. След като Чарлз и Нийман ги няма, обединението на К. Арнолд се е поразклатило доста. Не смятам, че Барент иска да се занимава изцяло сам с островните си дела.

— Смяташ ли да му кажеш какви ги вършиш?

— О, да — кимна Кеплър. — След вчера мисля, че Барент ще е благодарен, задето съм намерил начин да се свържа с Уили. Той ще се съгласи с включването на стареца в летните лудории в лагера, стига да е убеден, че ще се намира в безопасност.

— Че как да е в безопасност? — почуди се Харъд. — Не виждаш ли на какво е способен Уили? Този стар кучи син няма да се спре пред нищо!

— Точно така — съгласи се Кеплър, — но мисля, че съм убедил безстрашния ни водач, че ще е по-безопасно Уили да е с нас, където можем да следим Какво прави, отколкото да се крие в сенките, да си играе на Паешкия крал и да ни сваля един по един. Освен това Барент все още вярва, че всеки, с когото се срещне… ъ-ъ-ъ… лично, никога вече няма да представлява заплаха за него.

— А ти смяташ ли, че той може да неутрализира Уили?

— А ти как мислиш? — в гласа на Кеплър прозвуча искрено любопитство.

— Ами не знам — призна Харъд накрая. — Способността на Барент ми изглежда изумителна, но Уили… е, не съм сигурен дали Уили е напълно човек.

— Всъщност няма значение, Тони!

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен е доста вероятно Островният клуб да е позакъснял със смяната на водача си.

— Имаш предвид да свалим Барент? Как точно ще стане?

— Няма нужда да се намесваме, Тони. Трябва само да поддържаме връзка с нашето старо приятелче Вилхелм и да го уверим, че ще останем неутрални в случай на някакви… неприятности на острова.

— Уили ще идва на летния лагер?

— През последната нощ на общите мероприятия — отвърна Кеплър. — После ще се присъедини към нас по време на лова през втората седмица.

— Не мога да повярвам, че Уили ще се постави просто така във властта на Барент — въздъхна Харъд. — Барент сигурно има едно… сто души охрана в района?

— По-скоро двеста — поправи го събеседникът му.

— Добре де, все едно, Способността на Уили и пукнат петак не струва срещу такава армия. Защо ще си пъха главата в устата на лъва?

— Барент му дава честната си дума, че Уили ще има право на свободен преход — обясни Кеплър.

Харъд се разсмя.

— О, ясно, предполагам, тогава няма проблем. Уили ще си пъхне главата и в кофа с цимент, ако Барент му даде шибаната си честна дума.

Шофьорът бе излязъл на „Мъхоланд Драйв“. Под тях се виждаше магистралата.

— Но нали съзираш големите възможности, Тони? Ако Барент елиминира стария господин, просто се връщаме към работата си, все едно нищо не е било, само дето ти си пълноправен член. Ако Уили крие някоя изненада в ръкава си, ще го приветстваме за добре дошъл с отворени обятия.

— Сериозно ли си мислиш, че можеш да живееш заедно с Уили? — полюбопитства Харъд.

Кеплър зави на един паркинг близо до стадион „Холивуд Боул“. Там го очакваше сива лимузина със затъмнени стъкла.

— Когато прекараш в ямата със змии толкова време, колкото мен, Тони — каза, — вече не е важен въпросът що за отрова носи онази, новата, докато не започне да хапе събратята си.

— Ами Сътър?

Кеплър изключи запалването на мерцедеса.

— Току-що се връщам от продължителен разговор с преподобния. Макар че той оценява високо сантименталната стойност на продължителната си връзка с приятелчето си Кристиан, все пак е готов да отстъпи на кесаря каквото е кесарево.

— В смисъл?

— В смисъл че Уили може да получи уверенията му, че Джими Уейн Сътър няма да повдигне възражения, ако шефският стол на господин Барент смени притежателя си.

— Знаеш ли какво, Кеплър? — попита Тони Харъд. — Не би могъл да съставиш и едно декларативно изречение, ако ще и животът ти да зависи от това!

Кеплър се усмихна и отвори вратата. Зумерът на алармата почти заглуши думите му:

— С нас ли си или не, Харъд?

— Ако оставането на ваша страна означава да се снишавам в тревата и да стоя встрани от лайната, значи съм с вас — декларира Харъд.

— Простичко декларативно изречение — изръмжа Кеплър. — Твоето приятелче Уили иска да знае какво място си си избрал. С нас или срещу нас?

Харъд погледна навън към сияйната площ на паркинга. Отново се обърна към колегата си от Островния клуб и каза с уморен глас:

— С вас съм!

 

Беше почти единайсет вечерта, когато Харъд реши, че иска два хотдога с горчица и лук. Остави бележките по сценария, върху който работеше, и отиде до западното крило, където лампите на Мария Чен все още светеха под вратата й. Почука два пъти.

— Отивам до „Пинкс“. Искаш ли да дойдеш с мен? Гласът й беше приглушен, сякаш идваше откъм банята.

— Не, благодаря!

— Сигурна ли си?

— Да. Въпреки това благодаря за поканата.

Харъд си намъкна пилотското кожено яке и изкара ферарито от гаража. Наслаждаваше се на шофирането, сменяше рязко скоростите, минаваше на жълто на светофарите и издуха двама охлюви-шофьори, които направиха грешката да го предизвикат на три пресечки нататък по Булеварда.

„Пинкс“ беше претъпкан. „Пинкс“ винаги е претъпкан. Харъд изяде двата си хотдога на бара и взе трети, който занесе на паркинга. Двама тийнейджъри стояха между тъмен микробус и колата му, единият от тях буквално се беше облегнал на ферарито, докато говореше с две момичета. Харъд се приближи до тях и завря лицето си на сантиметри от това на хлапето.

— Махай се или се цункай отзад, малкия! — каза му.

Хлапето бе една глава по-високо от Тони, но отскочи назад от калника на спортната му кола, сякаш тя беше нагорещена като фурна. И четиримата се оттеглиха бавно, като поглеждаха назад към Харъд — искаше им се да оставят нужното разстояние помежду им, преди да го обсипят с обидни забележки. Той пък огледа двете момичета. По-ниската изглеждаше като висока класа пичка, с черна коса и кафява кожа, телцето й бе опаковано в скъпи шорти и бюстие, което сякаш изглеждаше подложено на твърде голямо напрежение. Харъд си представи колко биха се изумили двете хлапета, ако точно това конкретно парче шоколад дойде да се присъедини към него във ферарито и реши да намали малко напрежението върху ластичния плат. „Да вървят на майната си! — реши накрая. — Твърде уморен съм“.

Довърши третия хотдог, седнал зад волана. Избърса си ръцете с последната си кърпичка и тъкмо включи запалването, когато тих глас каза — Господин Харъд?

Вратата на паркирания на два метра от него микробус се отвори. Странично на пътническата седалка беше седнала черна мацка. Изглеждаше познато и Харъд автоматично я ослепи с усмивка, преди да се сети къде я е виждал преди. Тя държеше нещо в скута си — стискаше го.

Тони бързо заключи вратата и посягаше към скоростния лост, когато внезапно се разнесе тих звук, какъвто заглушителите издават в шпионските филми, и високо в лявото рамо го ужили стършел.

— Мамка му! — извика Харъд, вдигна дясната си ръка да бръсне насекомото, имаше време дори да осъзнае, че това не е стършел, след което вътрешността на колата се килна встрани и таблото и пътническата седалка политнаха рязко, за да го ударят в лицето.

 

Харъд така и не изгуби напълно съзнание, но ефектът беше същият. Все едно някой го бе затворил в бурната килия на собственото му тяло. Гледките и звуците преминаваха повърхността — смътно — но сякаш гледаше далечна късовълнова станция на евтин черно-бял телевизор, докато в другата стая от радиото се носят примесени със смущения предавания. После някой смъкна качулка върху лицето му. Нямаше никакво значение. От време на време осъзнаваше, че се въргаля леко, сякаш се намира на палубата на малка лодка, но тактилните усещания също му убягваха и бяха несигурни, пък и му беше твърде трудно да ги оценява.

Носеха го хора. Поне така му се стори. Може би това бяха собствените му ръце, рамене и крака. Не, собствените му ръце бяха някъде зад него, вързани с кожена ивица или ремъци, изникнали сякаш от нищото.

За неопределен продължителен период от време Харъд се намираше в нищото — нито в съзнание, нито в безсъзнание — и се носеше някъде вътре в себе си в сладката първична супа от фалшиви усещания и объркани спомени. Смътно осъзнаваше, че чува два гласа, единият от които — неговия собствен, но разговорът — ако изобщо се водеше разговор — го отегчи и той скоро се върна към вътрешния мрак по начина, по който гмуркачът позволява на тежестите си и нежното течение да го отнесат по-навътре в пурпурните дълбини.

Тони Харъд знаеше, че нещо със сигурност не е наред, но просто не даваше и пет пари.

 

Светлината го събуди. Светлината — и болката в китките. Светлината и болката в неговите китки — болка, която го накара да се сети за „Пришълецът“ на Ридли Скот — там, където тварите изскачат от гърдите на бедния кучи син. Кой беше онзи актьор? Джон Хърт. За какъв дявол му светеха светлини в очите, защо китките го боляха и какво беше пил, та да усеща главата си с такива размери?

Харъд седна… опита се да седне. Опита отново и изкрещя от болка. Крясъкът като че ли разчисти поне част от паяжините между него и действителността и той легна кротко и обърна внимание на нещата, които преди не му се бяха стрували важни.

Беше с белезници. Лежеше в легло и носеше белезници. Дясната му ръка бе положена на възглавницата до него, а пръстенът върху дясната китка беще свързан с тежкия бял метал на дъската на леглото. Лявата му ръка бе опъната до хълбока, но белезниците там бяха окачени към нещо здраво, отстрани под матрака. Харъд се опита да вдигне лявата си ръка; метал издрънча в метал. Значи за ръба на леглото. Или за тръба. Все за нещо. Все още не бе готов да размърда глава, за да провери. Може би по-късно.

С коя, по дяволите, съм бил снощи? Харъд познаваше няколко женски, които бяха яко във вързването, леко садо-мазо, но никога не им бе позволявал да го поставят откъм пасивната страна. Твърде много пиене? Вита накрая ме е вкарала в стаята си за удоволствия? Той отвори отново очи и ги задържа отворени, въпреки болката от светлината, която удряше директно в оптичните му нерви.

Бяла стая. Бяло легло — чаршафи, боядисан в бяло месинг — бяла мазилка, малко огледало на отсрещната стена с бяло боядисана рамка; бяла врата. Бяла врата с бяла дръжка. Единична гола крушка — около десет милиона вата, отсъди по блясъка й Харъд — висеше на белия кабел. Той самият носеше бяла болнична нощница. Можеше да усети разреза на гърба си, както и че отдолу е гол.

Добре, не е Вита значи. Стаята й за удоволствия бе обзаведена в кадифе и мрамор. Коя от познаните му би могла да направи този болничен декор? Никоя.

Харъд разтърси белезниците и усети протърканата кожа там, където вече му бяха охлузили китките. Наведе се наляво и погледна надолу. Бял под. Лявата му китка беше закована за бялата рамка на леглото. Нямаше нужда да мърда известно време, освен ако не получи силен напън да оповръща целия този чистичък бял под. Да си помислим по въпроса.

Харъд изпадна в безсъзнание за известно време. Когато осъзна къде се намира, бе малко по-късно — светлината беше същата, бялата стая беше същата, главоболието го бе поотпуснало — и се сети за психиатричните болници. Да не би някой да го е прибрал, докато не е внимавал?

Да, ама в психиатриите не оковават хората. Нали?

Вълна от страх го задави с такава сила, че го накара да се сгърчи и да рита, дрънкайки с метал по метал, докато не падна задъхан по гръб. Барент. Кеплър. Сътър. Тези нищожества, тези кучи синове го бяха прибрали на някое безопасно място, където би могъл да прекара остатъка от живота си, втренчен в белите стени и пикаейки в чаршафите си.

Не, тази групичка просто щеше да го убие и да приключи с въпроса.

След това Харъд си спомни „Пинкс“, хлапетата, микробуса, черната мадама. Беше я виждал и преди. Какво му каза Колбън за нея във Филаделфия? Те мислеха, че Уили я е Използвал, нея и шерифа. Но шерифът беше мъртъв… Харъд все още участваше в играта, когато Кеплър и Хейнс уредиха тялото да бъде намерено на една автобусна спирка, за да няма връзка убийството с фиаското във Филаделфия.

Кой ли я Използваше сега? Уили? Вероятно. Може би не бе останал доволен от съобщението, предадено през Кеплър. Но защо тези декори…?

Харъд реши да спре с мисленето за известно време. Болеше твърде силно. Щеше да почака някой да го посети. Ако черната мацка дойде и Уили, или който всъщност е там, не я е хванал наистина здравата, някой ще остане изненадан.

 

Харъд усещаше силна нужда да пикае и се опита да крещи наистина силно, когато вратата най-сетне се отвори.

Беше мъж. Носеше зелена хирургическа престилка, черна шамия и огледални очила пред очите си. Харъд се сети за очилата на Кеплър, после за серийния убиец в сериите „Валпургиеви нощи“, които бяха правили с Уили. Почти се напиха веднага и на място.

Но не беше Уили. Харъд го разбра веднага. Не беше с правилния ръст и нужната възраст, за да бъде и Том Рейнолдс, странния „компаньон“ на Уили с пръстите на удушвач. Нямаше значение. Дъртакът бе имал нужното време да мобилизира цели легиони от нови непознати.

Харъд се опита да нападне човека. Наистина опита. Но в последната секунда старото отвращение го заля — по-силно, отколкото предишното му гадене и главоболие — и той се изтегли, преди да е докоснал съзнанието на онзи отсреща. Щеше да е по-лесно и по-малко унизително за него да оближе ануса на другия или да поеме в устата си пениса на непознат мъж. Самата представа го накара да се разтрепери и да се облее в студена пот.

— Кой си ти? Къде се намирам? — думите на Харъд излязоха от устата му почти нечленоразделни; падаха от език, издялан от евтино дърво.

Мъжът стигна до леглото и погледна към пленника си. После бръкна под докторската си престилка и извади автоматичен нистолет. Насочи го към челото на вързания в леглото.

— Тони — каза с мек акцент, — смятам да броя до пет и ще стрелям. Ако се каниш да правиш нещо, най-добре го направи сега!

Харъд опъна белезниците достатъчно силно да разлюлее леглото.

— Едно… две… три…

Съзнанието му се хвърли напред, но трийсет години самодресировка го възпряха да довърши контакта.

— …четири… Харъд затвори очи.

— …пет! — предпазителят падна и се чу щракване.

Когато Тони отвори очи, мъжът стоеше до вратата и оръжието не се виждаше.

— Трябва ли ти нещо? — разнесоха се меките, подчертани от акцента думи.

— Цукало — прошепна Харъд. Шамията кимна.

— Сестрата ще ти донесе.

Тони изчака, докато вратата се затвори и после стисна клепачи в отчаян опит да се концентрира. „Сестрата! — помисли си той. — Мили Боже, нека е от старомодните, с цици отпред и цепка между краката, такава сестра…“

Зачака.

 

Сестрата се оказа чернокожата жена. Онази от Филаделфия. Онази, която го бе застреляла и го беше докарала тук.

Той си спомни името й. Натали. Голяма сметка й се бе събрала.

Тя не носеше шамия, но на слепоочията й имаше бели лепенки, а в косата й — жици. Носеше цукало и го постави на място професионално. Отдръпна се и зачака.

Харъд лекичко се плъзна по съзнанието й, докато се облекчаваше. Никой не я Използваше. Не му се вярваше, че са чак толкова глупави — които и да бяха те. Може би просто бяха глупавата черна кучка и нейния спътник. Колбън беше споменал нещо по въпроса, че те двамата били по следите на Мелани Фулър, Очевидно не знаеха какво може да прави той.

Харъд изчака, докато тя извади чукалото и отиде до вратата. Трябваше да се убеди, че вратата е отключена. Щеше да е точно в типа шегички на Уили да ги остави и двамата заключени вътре — да даде на Тони някой за Използване и да не му остави начин да го Използва. Що за чудо бяха тези люлеещи се в косата й жички? Нещо като сензори?

Тя отвори вратата.

Той я удари толкова бързо и силно, че тя изтърва пукалото, разливайки урината по предницата, на бялата си пола. — „Мисли хитро! — Напомни си Харъд и я прекара през вратата, гледайки през очите й. — Вземи ключовете! — нареди. — Убий другия духач както можеш, вземи ключовете и ме изведи оттук.“

Коридорът беше дълъг два метра, следваше друга врата. Тази бе заключена. Той засили Натали срещу нея, докато рамото й се извади, накара я да драска по дървото. То не поддаде. Майната му. Той я върна обратно в стаята. Нямаше нищо, което би могъл да използва като оръжие. Тя се приближи до леглото, дръпна белезниците. Ако можеше да разглоби леглото под него, да раздели рамката… Но нямаше начин да го напрабързо, докато Харъд бе окован за рамката и таблата едновременно. Той се погледна през очите й и видя черна четина по белите си бузи, очите му бяха оцъклени и глазирани, а косата — сплъстена.

Огледалото. Харъд погледна към него и осъзна, че това сигурно е някоя от двупосочните дяволии. Щеше да накара Натали да го разбие с голи ръце, ако се наложи. Ако нямаше начин да мине през него, щеше да я накара да използва парчетата стъкло като оръжие, когато онзи мръсник с шамията влезе вътре. Ако огледалото не искаше да се счупи, щеше да приеме, че е еднопосочно и просто да я накара да блъска хубавото си личице в него, докато костите и се подадат изпод черната кожичка. Щеше да изнесе на онези от другата страна хубав спектакъл. После, когато те влезеха, тя можеше да им разкъса гърлата с ноктите си и останалите си зъби, да вземе пистолет, да вземе ключовете…

Вратата се отвори и влезе мъжът с шамията. Натали се завъртя и се присви за скок. Бе оголила зъби по начин, какъвто може да се види в зоопарка, когато дойде време да хранят хищниците и храната се забави.

Мъжът с шамията я простреля в бедрото с оръжието със стрелички, което носеше. Тя скочи и присви пръсти. Мъжът я улови и я отпусна на пода. Коленичи до нея за минутка, провери пуса й, вдигна клепача й да провери зеницата. После се изправи и отиде до леглото на Харъд. Гласът му трепереше.

— Ти, кучи сине! — каза. Обърна се и излезе от стаята.

Когато се върна, пълнеше спринцовка от малко шишенце. Цвръкна няколко капки и се обърна към Харъд.

— Това ще боли леко, господинчо — каза с тих, стегнат глас.

Харъд се опита да издърпа лявата си ръка, но мъжът заби стринцовката през нощницата, право в бедрото му. За секунда последва вцепеняване, а после на Тони Харъд му се стори, че някой е налял скоч директно във вените му. Огън плъзна от корема към гърдите му. Зина, когато топлината мина през сърцето му. — Какво… е това? — прошепна, вътрешно убеден, че мъжът с шамията го е убил. Смъртоносна инжекция, както я наричаха таблоидите.

Харъд винаги бе подкрепял смъртните присъди. — Какво е това?! — Я млък — отвърна мъжът и му обърна гръб още докато мракът се въртеше и вихреше, след което погълна Токи Харъд като кораб в бурно море.

45
Близо до Сан Хуан Капистрано,
петък, 24-и април 1981 г.

Натали изплува от мъглата на упойката и завари Саул, наведен над нея, нежно да разтрива челото й с влажна кърпа. Погледна надолу, видя ремъците на ръцете и краката си и се разплака.

— Тихо, тихо — каза й Саул. Наведе се и нежно целуна косата й. — Всичко е наред!

— Но… — Натали се поколеба и облиза устни. Усещаше ги гумени и безчувствени. — От колко време?…

— Около трийсет минути — обясни Ласки. — Май сме били прекалено предпазливи с дозировката!

Натали поклати глава. Спомни си ужаса да се гледа; да се чувства готова да скочи върху Саул. Знаеше, че би го убила с голи ръце.

— Трябва да е… бързо — прошепна. — Харъд? — костваше й голямо усилие дори да изрече името му.

Саул кимна.

— Първият разпит премина прекрасно. Записите от ЕЕГ-то са изумителни. Той би трябвало да се съвземе съвсем скоро. Ето защо… — той посочи ремъците.

— Знам — отвърна Натали.

Лично беше помагала да оборудват леглото с неговите въжени ограничители. Пулсът й все още беше ускорен от невероятния прилив на адреналин по време на обладаването й от Харъд, а и от страха й, преди да влезе в стаята. Влизането в онази стая беше най-трудното нещо, което е правила някога.

— Мисля, че изглежда прекрасно — обяви Саул. — Според ЕЕГ-то нашият гост не се е опитвал да използва силите си нито върху теб, нито върху мен, докато е под влиянието на содиум пентотал. Ще се съвземе след около петнайсет минути… записите му почти са се върнали до основата, която установихме тази сутрин… и още не е опитвал да установи контакт с теб. Почти съм сигурен, че за установяване на първоначалния контакт той се нуждае от пряка видимост, вероятно същото правило е валидно и след като контактът е бил прекъснат. Е, без съмнение ще е различно за обектите, които е дресирал, но не мисля, че ще може да установи отново връзка с теб, без да те вижда.

Натали много се постара да не заплаче. Въжетата не бяха неудобни, но я изпълваха с всепоглъщащо усещане за клаустрофобия. От електродите по скалпа й и до малката телеметрична конзола, закопчана на китката й, минаваха жици. Саул бе узнал за това оборудване от колеги по време на изследвания за изучаване на съня и бе успял да обясни на Коен точно откъде да го купи.

— Ние просто не знаем — каза тя.

— Знаем много повече, отколкото преди двайсет и четири часа — възрази Саул. Вдигна две дълги ленти хартия от ЕЕГ-то. Компютърният писец беше надраскал луда бъркотия от пикове и спадове. — Виж това! Първо погледни ето тези привидно хаотични отклонения в хипокампуса му. Алфа-вълните на Харъд достигат пик, изчезват почти до нула и после влизат в очевидно състояние на REM^[28].

Три цяло и две секунди по-късно… виж… — Саул й показа втората разпечатка, където пиковете и спадовете идеално съвпадаха с първата. — Абсолютно сходство! Изгубила си всичките си функции от висш порядък, нямаш контрол върху придобитите рефлекси, дори автономната ти нервна система е поробена от неговата. Трябвали са ти по-малко от четири секунди да се присъединиш към него в това изменено състояние на REM или каквото и да е то. А може би най-интересната аномалия е тук, където Харъд генерира тета-ритъм. Няма начин да се сбърка. Ето реакцията на хипокампуса ти, който отвръща със същия тета-ритъм, а неврокортикалната ЕЕГ се изравнява. Натали, тази поява на тета-ритъм е добре документирана при зайци, плъхове и други бозайници, по време на специфични за вида дейности — например агресия и прояви на доминиране — но не и при приматите!

— Искаш да ми кажеш, че имам мозъка на плъх? — попита Натали. Шегата беше доста плоска и не спря позивите й за плач.

— Харъд някак си… също и другите… генерира този изумителен тетаритъм и в собствения си хипокампус, и в този на жертвата — продължи Саул, като говореше най-вече на себе си. Дори не забеляза опита на Натали да се пошегува. — Симпатичният ефект^[29] върху твоя мозък е уеднаквяването на неврокортикалната дейност при генериране на изкуствено състояние на REM.

Получаваш сетивните данни, но не можеш да реагираш на тях. А Харъд може. Невероятно. Това… — Той посочи едно внезапно изравняване на драскулките по нейната лента — …е точното място, където нервният токсин на упойващата стреличка влиза в действие. Забележи липсата на реципрочна реакция на неговата лента. Каквото и да иска той, явно се предава на неврохимичните рецептори на твоето тяло, но онова, което ти изпитваш, само се препредава на Харъд. Усетил е болката и парализата ти не повече, отколкото би ги почувствал насън. Ето, четирийсет и осем секунди по-късно, когато аз го инжектирам с аматид-пентотал… — Саул й показа мястото, където разнообразните линии на мозъчните функции прекратяваха бесния си танц и се успокояваха. — Боже, какво ли не бих дал да го държа някъде поне месец, с оборудване за КАТ-сканиране под ръка!

— Саул, ами ако аз… ако той отново установи контрол върху мен? Психиатърът намести очилата си.

— Веднага ще го науча, дори и да не гледам разпечатките. Препрограмирах алармата на компютъра да се задейства при първия сигнал за подобна хаотична дейност в хипокампуса му, внезапен спад на твоите алфа-вълнови мотиви, както и на появата на тета-ритъм!

— Аха — отвърна Натали и си пое дъх, — но какво ще правиш тогава?

— Ами ще проведем опитите за продължителност и разстояние, както е предвидено — отвърна Саул. — Според Джак предавателят, който ни осигури, би трябвало да има чист обхват поне от петдесет километра.

— Ами ако той може да го прави на сто километра или на хиляда? — Натали се постара напрежението да не проличи в гласа й. Искаше да пищи: Ами ако никога не ме остави на мира?! Имаше чувството, че се е съгласила на медицински експеримент, по време на който в тялото й е бил сложен да расте някакъв тлъст паразит.

Саул поклати глава.

— Петдесет километра са разстоянието, което трябва да определим в момента. Ако се окаже, че е повече, просто ще се върна и ще го приспя отново. Знаем, че той не може да те контролира, когато е в безсъзнание!

— И никога повече няма да може, ако умре — додаде Натали. Той кимна и стисна ръката й.

— Вече е буден. Ще изчакаме четирийсет и пет минути и ако не направи опит да те подчини, може да станеш. Лично аз не вярвам, че нашият господин Харъд ще се справи. Какъвто и да е източникът на чудовищните му сили, всички предварителни показания доказват, че Антъни Харъд е всъщност доста немощно чудовище… — той отиде до мивката, наля чаша вода и подкрепи главата на Натали, докато тя пиеше.

— Саул… след като ме пуснеш, нали ще оставиш компютърната аларма вързана на показанията и ще носиш пистолета със стреличките, а?

— Разбира се — отвърна психиатърът. — Докато тази пепелянка е при нас в къщата, ще го държим в клетката му!

 

Втори разпит на Антъни Харъд. Петък, 24-и април 1981 г… 19:23 ч. Субектът е инжектиран със содиум пентотал и мелиритин-С. Данните се записват също на видеокасета, ЕЕГ, полиграф и чрез биосензории канали.

— Тони, чуваш ли ме?

— Аха.

— Как се чувстваш?

— Добре. Странно.

— Тони, кога си роден?

— Ъ?

— Кога си роден?

— Седемнайсети октомври.

— Коя година, Тони?

— Ъ-ъ-ъ… 1944-а.

— И сега на колко си години?

— Трийсет и шест.

— Къде си израснал, Тони?

— В Чикаго.

— Кога за пръв път узна, че владееш силата, Тони?

— Коя сила?

— Способността ти да контролираш действията иа хората.

— А!

— Кога беше първият път, Тони?

— Ъ-ъ-ъ… когато леля ми каза да си лягам. Не исках. Накарах я да каже, че няма проблем да остана още.

— На колко години беше тогава?

— Не знам.

— Колко годишен си бил според теб, Тони? — Шест.

— Къде бяха родителите ти?

— Баща ми беше мъртъв. Самоуби се, когато бях на четири.

— Къде беше майка ти?

— Тя не ме искаше. Беше ми сърдита. Даде ме на леличка.

— Защо не те е искала?

— Казваше, че вината била моя.

— Кое е било по твоя вина?

— Смъртта на татко.

— Защо го е казвала?

— Защото татко ме удари… нарани ме… нарани ме, точно преди да скочи.

— Да скочи? От прозореца?

— Аха. Живеехме на третия етаж. Татко се удари в една от онези огради, дето имат шипове отгоре.

— Дали баща ти често те е бил, Тони?

— Аха.

— Помниш ли го?

— Сега си го спомних.

— Помниш ли защо те е ударил в нощта, когато се самоуби?

— Аха.

— Разкажи ми за това, Тони.

— Бях се уплашил. Спях в предната стая, където беше големият килер и в килера бе тъмно. Събудих се и се изплаших. Отидох в стаята на мама, както винаги, само че татко беше там. Обикновено не бе там, понеже продаваше разни работи и го нямаше през цялото време. Само че този път беше там и нараняваше мама.

— Как я нараняваше?

— Беше се качил върху нея, нямаше никакви дрехи и я нараняваше.

— И ти какво направи, Тони?

— Заплаках и му викнах да спре.

— Друго каза ли му?

— Ъ-ъ.

— Какво стана след това, Тони?

— Татко… спря. Изглеждаше странно. Заведе ме в дневната и ме удари с колана си. Удари ме много силно. Мама му каза да спре, но той продължи да ме бие. Много болеше.

— И ти го накара да спре?

— Не!

— Какво стана след това, Тони?

— Татко внезапно спря да ме бие. Стисна главата си и тръгна някак странно. Погледна към мама. Тя вече не плачеше. Тя носеше фланеления халат на татко. Имаше навика да го носи, докато го няма, защото беше по-топъл от нейния. Тогава татко отиде до прозореца и скочи през него.

— Прозорецът беше ли затворен?

— Аха. Навън бе много студено. Оградата беше нова. Собственикът на сградата я бе сложил тъкмо преди Деня на благодарността.

— И колко време след това отиде да живееш с леля си, Тони?

— Две седмици.

— И защо смяташ, че майка ти е била сърдита?

— Тя ми каза.

— Че е ядосана?

— Че съм наранил татко.

— Като си го накарал да скочи?

— Аха.

— А ти накара ли го да скочи, Тони?

— Не!

— Сигурен ли си?

— Да!

— Тогава откъде майка ти е научила, че можеш да караш хората да правят разни неща?

— Не знам!

— О, знаеш, Тони! Помисли си. Сигурен ли си, че онзи път, когато си накарал леля си да ти позволи да останеш до късно, е било първият, когато въобще си овладял някого?

— Да!

— Сигурен ли си, Тони?

— Да!

— Тогава защо майка ти мисли, че можеш да правиш такива неща Тони?

— Защото тя можеше!

— Майка ти е можела да контролира хората?

— Ами да. Винаги го е правила. Караше ме да седя на гърнето, когато бях много малък. Караше ме да не плача, когато ми се плачеше. Караше и татко да прави разни работи заради нея, ако беше там, та да заминава. Правеше го!

— И тя ли го накара да скочи онази нощ?

— Не! Тя накара мен да го накарам да скочи!

 

Трети разпит на Антъни Харъд. 20:08 ч, петък, 24-и април.

— Тони, кой уби Аарон Ешкол и семейството му?

— Кого?

— Израелеца.

— Израелеца ли?

— Господин Колбън сигурно ти е казал за това.

— Колбън? О, не, Кеплър ми каза. Точно така. Хлапето от посолството.

— Да, хлапето от посолството. Кой го е убил?

— Хейнс прати един екип да си поприказва с него.

— Ричард Хейнс?

— Аха.

— Хейнс, агентът на ФБР?

— Ъ-хъ.

— Лично Хейнс ли е убил семейство Ешкол?

— Така мисля. Кеплър ми каза, че той бил началник-екип.

— Кой е разрешил тази операция?

— Ъ-ъ… Колбън… Барент.

— Кой от двамата, Тони?

— Няма значение. Колбън е просто марионетка на Барент. Може ли да си затворя очите? Много съм уморен.

— Да, Тони. Затвори си очите. Поспи, докато дойде време пак да си поговорим!

 

Четвърти разпит на Антъни Харъд. Петък, 24-и април 1981-а година. 22:16 ч. Венозно се вкарва содиум пентотал. Амобарбитал содиум е въведен в 22:04 ч. Данните се записват на видеокасета, полиграф, ЕЕГ и биосензор.

— Тони?

— Да.

— Знаеш ли къде е Полковника?

— Кой?

— Уилям Бордън.

— О, Уили!

— Къде е той?

— Не знам.

— Имаш ли някаква представа къде може да е?

— Не.

— А има ли начин да открием къде се намира?

— Ъ-ъ. Може би. Не знам!

— Защо не знаеш? Има ли някой, който би могъл да знае къде е той?

— Кеплър. Евентуално.

— Джоузеф Кеплър?

— Аха.

— Кеплър знае къде е Уили Бордън?

— Кеплър твърди, че получава писма от Уили. — Откога са тези писма?

— Не знам. От последните седмици. — Вярваш ли на Кеплър?

— Аха.

— Откъде са пристигали писмата?

— Франция. Ню Йорк. Не ми каза всичко.

— Уили ли е започнал преписката?

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Кой е писал пръв — Уили или Кеплър?

— Кеплър.

— Как се е свързал с Уили?

— Писал на хората, които пазят къщата му в Германия.

— Валдхайм?

— Аха.

— Кеплър е пратил на пазачите на Валдхайм писмо на името на Уили и Полковника му е отговорил?

— Аха.

— Защо Кеплър му е писал и какво е казал Уили в отговора си?

— Кеплър играе с двата края срещу средата. Иска да се намира от подветрената страна на Уили, ако той встъпи в Островния клуб.

— Островния клуб?

— Аха. Каквото е останало от него. Траск е мъртъв. Колбън е мъртъв. Предполагам, Кеплър е пресметнал, че Барент ще трябва да постигне споразумение, ако Уили продължи да оказва натиск.

— Разкажи ми за Островния клуб, Тони…

 

Минаваше два следобед, когато Саул се присъедини към Натали в кухнята. Психиатърът изглеждаше уморен и беше много блед. Негърката му наля чаша прясно сварено кафе и седнаха да разгледат големия пътен атлас.

— Това е най-доброто, което намерих — каза Натали. — Намерих го на една денонощна спирка за камиони на Междущатско 5. — Ще ни трябва истински атлас или поне някакви сателитни данни. Може би Джак Коен може да ни помогне… — Саул плъзна пръст по крайбрежието на Южна Каролина. — Островът дори не е отбелязан тук! — Така е — съгласи се Натали, — но ако е на трийсетина километра от брега, както Харъд казва, вероятно няма и да го има на тази карта. Според мен е ето тук, източно от Чедър и островите Мърфи… но не е по-южно от Кейп Ромейн.

Саул си свали очилата и потри гърба на носа си.

— Това не е някакво мизерно островче или парче пясък — уточни. — Според Харъд остров Долман е почти петнайсет километра дълъг и е шест километра на най-широкото място. Живяла си в Чарлстън през по-голямата част от живота си, а не си чувала за него?

— Не съм — кимна момичето. — Сигурен ли си, че той спи?

— О, да — отвърна психиатърът. — Не бих могъл да го събудя през следващите шест часа, дори и да искам… — той погледна картата, която беше начертал според инструкциите на Харъд, и я сравни с тази от досието за Барент, изготвено от Коен. — Достатъчно будна ли си да прегледаме това?

— Ами, изпробвай ме — отвърна Натали.

— Добре. Барент и групата му… оцелелите членове… ще се срещат на техния летен лагер на остров Долман през седмицата на 7-и юни. Това е публичната част. Хората, за които Харъд казва, че ще са там, са точно от калибъра на забележителностите, които Коен ни маркира. Всичките са мъже. Жени не се допускат. Дори Маргарет Тачър не би влязла, ако поиска. И целият обслужващ персонал е съставен от мъже. Според Джак има купища охрана. Публичната забава приключва в събота, на 13-и юни. В неделя — 14-и — според Харъд ще пристигне Полковника и ще се присъедини към четиримата членове на Островния клуб — включително и нашия пленник — за следващите пет дни спортни занимания.

— Спорт! — зяпна Натали. — Направо не мога да повярвам!

— Кървав спорт — уточни Саул. — Има смисъл! Тези хора притежават същата сила, каквато имат Полковника, Мелани Фулър и онази Драйтън. Вкусът към насилие е истински наркотик, но те са обществени фигури. За тях е по-трудно да участват косвено в онези видове кърваво улично насилие, с каквото са се занимавали нашите трима старци във Виена.

— Значи трупат нагона си и го разтоварват наведнъж, за по една ужасяваща седмица годишно — кимна негърката.

— Да. Освен това е и безболезнен начин… безболезнен за тях… да подновяват ежегодно йерархичния ред в глутницата. Островът е изумително усамотен. Технически дори не е под юрисдикцията на САЩ. Когато Барент е там, той и гостите му остават в тази област… южния ръб. Имението му е разположено на същото място, както и тъй наречените „летни лагерни постройки“. Останалите шест километра, маркирани с пътеки в джунглата и мангрови блата, са разделени на охраняеми зони, огради и минни полета. Точно там осъществяват тяхната собствена версия на играта на Полковника.

— Нищо чудно, че е положил толкова усилия да го поканят — отбеляза Натали. — Колко невинни хора падат жертва през тази седмица на лудост?

— Харъд твърди, че всеки член на Островния клуб получава петима обекта — уточни Саул. — С други думи, по един за всеки от петте дни на забавлението.

— И къде, по дяволите, намират всичките тези хора?

— Според Харъд Чарлз Колбън ги снабдявал с нужното количество — обясни Саул. — Идеята е, че те разиграват на жребий своите… как би ги нарекла? Своите пионки. Те ги разиграват на жребий всяка сутрин за ежедневното забавление. Вечерното, по-точно, Харъд казва, че играта започва чак при здрачаване. Идеята е, че те трябва да изпробват Способността си, като при това има включен и случаен елемент. Не искат да загубят… пионките… които са дресирани продължително време.

— И откъде ще вземат жертвите си тази година? — полюбопитства Натали. Тя отиде до бюфета и се върна с бутилка „Джак Даниълс“. Прибави солидна доза в кафето си.

Саул й се усмихна.

— Именно. Като младши партньор или чирак-вампир, или какъвто там е нашият господинчо Харъд, той е натоварен със задачата да осигури петнайсет от играчките. Това трябва да са хора в прилично физическо състояние, но да не липсват никому.

— Абсурдно е! — възрази Натали. — Няма човек, чието изчезване да не разтревожи абсолютно никого!

— Всъщност не е така — поправи я Ласки. — Има десетки хиляди тийнейджъри, които бягат от къщи ежегодно само в този щат. Повечето така и не се завръщат. Във всеки голям град има клонове на психиатричните болници, препълнени с хора, които си нямат минало, нямат и семейство, което да ги потърси. Полицията е затрупана с доклади за изчезнали съпрузи и изпарили се съпруги.

— Значи те просто събират от улицата десетина души, товарят ги на кораб за проклетия си остров и ги карат да се избиват един друг? — гласът на Натали бе натежал от умора.

— Да.

— Вярваш ли на Харъд?

— Може и да препредава лъжлива информация, но наркотиците не му позволяват да измисля лъжи.

— И ще го оставиш жив, така ли, Саул?

— Да. Ще имаме най-голям шанс да намерим Полковника, ако тази група продължи с островната си лудост. Елиминираме ли Харъд… или дори ако го задържим пленник за по-продължително време… вероятно ще развалим цялата изненада.

— Ти какво, мислиш си, че няма да я развалим, ако… ако това прасе изтичка при Барент и останалите да им разкаже всичко за нас?

— Мисля, че е силно вероятно да не постъпи така.

— Иисусе Христе, Саул, откъде си толкова сигурен?

— Не съм, но съм сигурен, че Харъд е много объркан. В един момент е убеден, че ние с теб сме агенти на Полковника. В следващата секунда вярва, че сме изпратени от Кеплър или Барент. Просто не може да повярва, че сме независими актьори в тази мелодрама…

— Мелодрама е точната дума — съгласи се Натали. — Татко често ме оставяше до късно да гледам онези боклуци, които даваха в петък вечер… „Крийчър фичър“… „Най-опасната игра“. Това са дивотии, Саул!

Саул Ласки удари с длан по кухненската маса — толкова силно, че звукът оттекна в облицованото с плочки помещение като изстрел от пушка. Чашата на Натали подскочи и кафето се разля по дървения плот.

— Не ми разправяй на мен, че това са дивотии! — изрева психиатърът. За пръв път през петте месеца, откакто го познаваше Натали, го чуваше да повиши тон. — Не ми разправяй на мен, че всичко това е глупава мелодрама! Кажи го на баща си и на Роб Джентри, дето им прерязаха гърлата! Кажи го на племенника ми Аарон, на жена му и на децата му! Кажи го на всички… всичките хиляди, които Полковника е вкарал в пещите! Кажи го на баща ми и на брат ми Джоузеф…

Саул се изправи толкова бързо, че столът му падна. Наведе се над масата и момичето забеляза как изпъкват мускулите под загорялата кожа на ръката му, ужасния белег на левия бицепс и избелялата татуировка. Гласът му бе по-тих, когато заговори отново, но не беше по-спокоен; просто яростта вече бе овладяна.

— Натали, целият този век представлява отвратителна мелодрама, написана от третокласни мозъци, за сметка на живота и душите на другите хора. Не можем да я спрем. Дори ако сложим край на тези извращения, това ще означава просто да отклоним един от лъчите на прожекторите, който ще се прехвърли върху друг лешояден актьор в този зловещ фарс. Такива неща ежедневно се извършват от хора, която нямат и грам от тази абсурдна психична способност… хората упражняват власт под формата на насилие по правото на техния пост и обществено положение, с куршум и тояга, или пък с върха на острието на ножа си… но, в името на Господа, тези кучи синове посегнаха на нашето семейство, на нашите приятели и ние ще ги спрем! — той прехапа устни, отпусна ръце и сведе глава. По масата покапа пот.

Натали го хвана за ръката.

— Саул — каза меко, — знам! Съжалявам. Много сме уморени. Трябва да поспим.

Той кимна, потупа я по ръката и потри бузите си.

— Ти поспи няколко часа. Аз смятам да си легна на походното легло в наблюдателната зала. Програмирал съм сензорите да вдигнат тревога, когато Харъд се събуди. С малко късмет и двамата ще можем да дремнем поне по седем часа.

Натали изгаси лампата и излезе заедно с него до подножието на стълбите. Когато той тръгна нагоре, тя спря и попита:

— Това означава, че със сигурност ще трябва да продължим със следващата част, нали? Чарлстън?

Саул кимна уморено.

— Така мисля. Не виждам друг начин. Съжалявам!

— Няма нищо — промърмори тя, макар че от страх по кожата й пробягаха хиляди ледени крачета, щом си помисли за онова, което им предстоеше. — Знаех, че ще се стигне и дотам.

Психиатърът изпитателно я погледна.

— Не е задължително.

— Напротив — възпротиви се Натали. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като прошепна последните думи само на себе си: — Напротив, задължително е!

46
Лос Анджелис,
петък, 24-и април 1981 г.

Специален агент Ричард Хейнс използва спешния телефон на Бюрото, за да се свърже с комуникационния център на Барент в Палм Спрингс. Нямаше си представа къде се намира събеседникът му, когато милионерът вдигна слушалката.

— Ричард, какво имаш да ми докладваш?

— Не е кой знае колко, сър — отвърна Хейнс. — Бюрото тук следи действията на местния израелски консул — стандартната процедура — но нямат никакви записи Коен да е посещавал или консула, или главния офис, който е лосанджелеското прикритие на дейността на Мосад в страната. Имаме човек под прикритие в оперативния им отдел и той се кълне, че Коен не е идвал тук по работа.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Проверихме мотела в Лонг Бийч и потвърдихме, че въпросното лице го е посетило. Рецепционистът каза, че е карал кола под наем сутринта, когато се е регистрирал — четвъртък, шестнайсети — но е имал микробус. Човекът е почти сигурен, че е форд „Еконолайн“, когато напуснал в понеделник сутрин. Една от камериерките си спомни, че в събота и неделя видяла няколко големи кутии, почти колкото кучешка колибка, подредени в стаята му. На едната от тях е забелязала етикет „Хитачи“.

— Електронно оборудване? — поинтересува се Барент. — Разузнавателно ли?

— Вероятно — съгласи се Хейнс. — Но Мосад обикновено осигурява такава екипировка, без да я купува под тезгяха.

— Ами ако Коен е действал сам… или за някой друг?

— В момента проверяваме тази версия.

— Успяхте ли да уточните дали У или Бордън е бил в района?

— Не, сър. Отново претърсихме къщата му… не е продадена още… но няма следа от него или от Рейнолдс и Лухар.

— Ами Харъд?

— Е, засега не сме успели да се свържем с него.

— Какво означава това, Ричард?

— Ами, сър, не сме наблюдавали Харъд от няколко седмици и когато се опитахме да му се обадим вчера и днес, секретарката му ни каза, че няма и тя не знае къде точно се намира. Днес пратихме хора там, но засега той не е напускал къщата си и не се е появявал в студиото на „Парамаунт“.

— Доста съм разочарован, Ричард!

Хейнс леко се разтрепери с цяло тяло. Положи лакти на бюрото и стисна здраво слушалката с две ръце.

— Съжалявам, сър! Трудно е да се води разследването в Уайоминг, докато надзиравам специалния екип тук в Калифорния.

— Какво още показва проучването ти в Уайоминг?

— Ъ… нищо конкретно, сър. Сигурни сме, че този Уолтърс, засегнатият офицер от военновъздушните сили, който…

— Да, да!

— Ами Уолтърс е бил в бара „Чейен“ във вторник вечерта. Барманът потвърди, че си спомня група мъже, включително и един, който съвпада с описанието на Уили…

— Съвсем сигурен ли е?

— Било е доста пълно, господин Барент! Приемаме, че е бил Уили. Проверихме всички хотели и мотели в разширяващ се обхват чак до Денвър, но никой не си спомня да го е виждал — него или двамата му спътници.

— Това се превръща в литания на безплотните търсения, Ричард. Да имаш случайно някакви следи, които да ни разкрият настоящото местоположение на Уили?

— Ами, сър, следим компютрите на всички авиолинии, Амтрак^[30], и автобусните линии и ще вдигнем тревога, ако някой от антуража на Уили използва кредитна карта или лети под собственото си име.

Разширили сме тази тревога така, че да включва психиатъра-евреин, дето вероятно е умрял във Фили, а също и онази Престън. Митниците са под наблюдение; това е приоритет А-1 в седмичния регистър на Бюрото. Вдигнали сме по тревога и всички регионални офицери и местните им информатори…

— Знам всичко това, Ричард! — тихо каза Барент. — Попитах дали има някакви нови вести.

— Не, откакто хванахме компютърните попълзновения на Джак Коен миналия вторник.

— Все още ли мислиш, че Коен е бил Използван от Уили?

— Не познавам никой друг, който би изучавал връзките между преподобния Сътър, господин Кеплър и вас, сър!

— Може би малко прибързахме в, ъ-ъ-ъ, поднасянето на приветствия веднага след завръщането на господин Коен.

Хейнс не каза нищо. Видимото треперене бе спряло, но по челото и горната му устна изби болнава мазна пот.

— Ами квитанциите от бензиностанцията, Ричард?

— А… да, сър. Проверихме ги. Собственикът казва, че е бил много натоварен, не може да си спомни всички, спирали там. Потвърдихме чрез бележките от кредитните карти, че е бил Коен. Момчето, което е попълнило формуляра на кредитната карта, е в едноседмична отпуска и лагерува някъде в планините Санта Ана. Тъй или иначе е малко далечна връзка…

— На мен пък ми се струва, Ричард, че е време да започнеш да проследяваш далечните връзки. Искам да намериш Уили Бордън и да проследиш връзката с Коен. Ясно ли е?

— Да, сър!

— Хич не ми се иска да се разочаровам толкова, че да те привикам тук за дисциплинарни акции, Ричард!

Хейнс използва ръкава на поплиновото си спортно сако от „Джоузеф Банкс“ да обърше потта от лицето си.

— Да, сър.

— Да не споменавам, че считаш за възможно израелецът да има тайно убежище… или повече от едно… близо до Лос Анджелис. Такива, каквито Бюрото ви още да не е разкрило?

— Ъ… казах, че е възможно, господин Барент. Не ми се струва особено вероятно!

— Но е възможно?

— Да, сър. Нали разбирате, преди няколко години имаше един палестинец от „Ал Фатах“, който действаше и за „Черния септември“. Нищо особено, средно ниво агент. Съгласи се да сътрудничи на САЩ, но агентите от ЦРУ, с които смятал, че си има работа, всъщност били от Мосад на Коен. Та те докарали този човек в Щатите, пуснали го да се убеди, че е в Ел Ей, след което го замъкнали на такова място, че нито ЦРУ, нито Бюрото успяха да открият къде…

— Ричард, това е без значение! Имаш ли причини да вярваш, че може би има друго убежище в близост до Лос Анджелис?

— Да, сър.

— И то вероятно е някъде около бензиностанцията в Сан Хуан Капистрано?

— Да, сър, но може да е практически навсякъде.

— Добре, Ричард. Ето какво ще направиш. Първо, незабавно ще идеш до къщата на господин Харъд и ще проведеш щателен разпит… наблягам на щателен, Ричард… на госпожица Чен. Ако Харъд е там, разпитай него. Ако не е там, намери го! Второ, ще използваш всички ресурси на лосанджелеското подразделение на ФБР и каквито там местни ресурси са нужни, за да бъде намерен онзи лагеруващ хлапак от бензиностанцията; издири и всички останали свидетели, които можеш да разпиташ. Искам да знам с абсолютна точност каква кола е карал господин Коен, кой е бил с него и в каква посока са тръгнали след въпросната бензиностанция. Трето, започни проучване на магазините за електронно оборудване в Лонг Бийч и околиите райони. Открий дали Джак Коен или Уили са пазарували нещо оттам. Четвърто, разпитай камериерките и пиколата в мотела в Лонг Бийч и открий и най-дребните парченца допълнителна информация. Може да използваш каквито форми на убеждение желаеш, стига само да доведат до резултат!

Хейнс преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— И последно, ще ти предложа известна помощ. Дузина от майсторите на Джоузеф ще потеглят този следобед да ти помогнат в твоето… ъ-ъ-ъ… конфиденциално раследване. Освен това ще трябва да потърсим и тази допълнителна тайна къща. Ще ти доставя нужната информация в рамките на двайсет и четири часа.

Хейнс потри веждите си.

— Но как… — и млъкна.

К. Арнолд Барент се изкиска, а смехът му звучеше зловещо, примесен със смущенията от кодираната линия:

— Ричард, нали не вярваш, че вие с Чарлз сте единствените ми източници на информация? Ако всичко останало се провали, ще се обадя на някои… ъ-ъ-ъ… връзки, които имам в израелското правителство. Заради разликите във времето може да стане утре сутрин, преди да получа конкретния адрес, който да ти дам. Не чакай дотогава! Започни да претърсваш района около Сан Хуан Капистрано още този следобед. Провери продажбите на земя, къщите, които са необитаеми през по-голямата част от годината… просто карай наоколо и търси тъмен микробус „Еконолайн“, ако не ти хрумне нищо друго. Не забравяй, че издирваш частна къща, вероятно добре оградена и най-вероятно разположена встрани от вилните зони.

— Да, сър — каза Хейнс.

— Ще ти се обадя колкото се може по-скоро — заяви К. Арнолд Барент. — И, Ричард…

— Да, сър?

— Не ме разочаровай отново!

— Няма, сър! — горещо обеща Ричард Хейнс.

47
Лос Анджелис,
неделя, 25-и април 1981 г.

Когато го оставиха на една пресечка от Дисниленд, Харъд имаше превръзка на очите и беше упоен. Щом отново се върна в съзнание, седеше зад волана на собственото си ферари, напълно облечен. Ръцете му бяха свободни, очите му — прикрити с най-обикновена черна маска за спане. Колата бе паркирана пред магазин за килими с намаление, между един контейнер за боклук и тухлена ограда.

Харъд слезе от колата и постоя облегнат на капака, докато гаденето и световъртежът преминат, поне донякъде. Минаха трийсет минути, преди да се почувства годен да шофира.

Избягваше магистралите, насочи се на запад през неделното движение и после на север по булевард „Лонг Бийч“. Междувременно се опита да си изясни положението. Повечето от изминалите четирийсет часа му бяха замъглени като сън — дълги разговори, от които си спомняше само фрагменти — но интравенозните инжекции и неприятното гъделичкане от упойката в последната стреличка не оставяха съмнение, че е бил упоен, отвлечен и разпитан много внимателно.

Сигурно беше Уили. Последният разговор — единственият, който си спомняше ясно — не оставяше съмнения по въпроса.

Мъжът с шамията бе влязъл и приседна на леглото. Харъд искаше да види очите му, но срещаше само огледалните очила, които отразяваха неговото бледо и обрасло с четина лице.

— Тони — каза мъжът тихо, но с онзи дразнещо познат акцент, — смятаме да те пуснем!

В този миг Харъд беше твърдо убеден, че ще умре.

— Имам да ти задам един въпрос преди тръгване, Тони — добави мъжът. Устата му бе единствената видима част от главата. — Как стана така, че точно ти ще осигуряваш повечето човешки жертви за тазгодишното петдневно състезание на Островния клуб?

Харъд се опита да оближе устните си, но в устата му нямаше слюнка с която да навлажни езика си.

— Не знам нищо за това!

Черната шамия се разлюля назад-напред, огледалните стъкла отразяваха бяло и бяло.

— О, Тони, твърде късно е за това! Знаем, че ти осигуряваш телата, но как смяташ да го направиш? С твоите предпочитания към използването на жени? Те наистина ли предпочитат да провеждат игрите си само с жени през тази година?

Харъд поклати глава.

— Трябва да науча това, преди да си кажем довиждане, Тони!

— Уили? — изхърка продуцентът. — В името на Христа, У или, няма нужда да ми причиняваш всичко това! Просто ГОВОРИ с мен!

Двете огледала се спряха на лицето на Харъд.

— Уили? Не мисля, че познаваме човек на име Уили, нали? А сега ми кажи как смяташ да доставиш и двата пола, когато и двамата знаем, че не можеш?

Харъд опъна белезниците и изви гръб, за да ритне главата на мъжа с шамията и да я свали от шибаните му рамене. Без да бърза, онзи се изправи и пристъпи към горния край на леглото, извън обсега на краката и ръцете на Харъд. Нежно го стисна за косата и вдигна главата му от възглавницата.

— Тони, ще измъкнем отговора от теб! Поне това е очевидно. Може би вече сме успели, а ти просто не го помниш. Сега искаме да получим потвърждението ти, докато си в съзнание. Ако трябва да те упоим отново, това неизбежно ще отложи момента на освобождаването ти!

„Да отложи момента на освобождаването ти“ — на Харъд му прозвуча като евфемизъм за „отлагай, докато те убием“ и това му се стори добра идея. Ако мълчанието — дори мълчанието по време на болка и мъчения — отложеше неизбежния куршум в главата, той с радост щеше Да стиска зъби като шибания сфинкс.

Само дето не вярваше в това. От откъслечните спомени си вадеше заключения, че е казал всичко, което бяха пожелали от него; бе изпял и майчиното си мляко по време на каквато там химическа стимулация му бяха прилагали. Ако беше Уили, което изглеждаше вероятно, тогава той щеше да открие истината. Може би дори беше в интерес на Харъд „неговото приятелче“ да разбере как ще станат нещата. Той все още се надяваше, че старецът може би ще има полза от него и занапред. Спомняше си лицето на пешката на дъската във Валдхайм. Ако тези двамата бяха управлявани от Кеплър или Барент, или Сътър, или дори тримата в коалиция, тогава те искаха потвърждение на неща, които или знаеха, или лесно можеха да научат. И в двата случая това, от което Харъд се нуждаеше в момента, беше диалог.

— Плащам на Хейнс да ми намери телата — призна след краткия размисъл. — Бегълци, бивши затворници, бивши информатори с нови личности… Той ще го уреди. Те ще работят срещу заплащане, като си мислят, че се занимават с някакви правителствени глупости. Когато осъзнаят, че единствената заплата, която им се полага, е плитък гроб, вече ще са на острова и в някоя от жертвените кошари.

Мъжът с шамията се изкиска.

— Плащаш на агент Хейнс. И какво ли мисли истинският му господар за това?

Харъд се опита да свие рамене, осъзна, че както е окован, това е невъзможно, и се задоволи само да поклати глава.

— Всъщност изобщо не ми пука и не смятам, че и на Барент му пука. Беше идея на Кеплър да ми връчи тази дрислива задача. И, изобщо, това е по-скоро тест на моя коефициент на интелигентност, не на Способността ми…

Огледалните стъкла помръднаха нагоре-надолу.

— Разкажи ми още за Острова, Тони! Основното. Кошарите. Лагера. Охраната. Всичко. После ще ти бъдем длъжници!

Точно в този миг Харъд се убеди, че си има работа с Уили. Тъй че говори близо час. И оцеля.

 

По времето, когато стигна до Бевърли Хилс, бе решил да каже на Барент и Кеплър за случилото се. Не можеше да пази тайната за вечни времена — ако Уили стоеше зад отвличането му, то старецът вероятно дори очакваше той да иде при Барент. Като познаваше дъртия, сигурно това беше част от основния план. Но ако „отвличането“ представляваше тест за вярност, поставен му от Барент и Кеплър, липсата на доклад щеше да доведе до фатални последствия.

Когато Харъд приключи с разказа си за онова, което знаеше за остров Долман и спортните прояви на Клуба там, мъжът с шамията каза:

— Добре, Тони! Помогна ни и оценяваме това. Има само една услуга, която ще искаме в замяна на освобождението ти!

— Която е?…

— Нали ти казваш, че ще вземеш… доброволците… от Ричард Хейнс в събота, тринайсети юни. Ще се свържем с теб в петък, дванайсети. Ще има един или няколко човека, които да заменят част от доброволците.

„Разбира се! — помисли си Харъд. — Уили се опитва да подправи картите по някакъв начин!“. После ударът от смисъла на казаното наистина го порази: „Уили със сигурност ще дойде на острова!“

— Споразумяхме ли се? — попита мъжът зад огледалните очила.

— Аха, става — продуцентът все още не можеше да повярва, че ще го пуснат на свобода. Бе готов да се съгласи с всичко и после щеше да прави каквото си иска.

— И ти ще запазиш замяната в тайна?

— Аха.

— Нали осъзнаваш, че животът ти зависи от това да изпълниш обещанието си? Зависи от това сега — и за в бъдеще. Няма да има никакви ограничения при предателство, Тони!

— Аха, това го разбирам… — Харъд се почуди за колко ли глупав го мисли Уили. И колко ли глупаво ще постъпи старият? „Доброволците“, както този тук ги нарече, бяха номерирани и чакаха голи в кошарата, докато жребият определи кой ще се бие и кога. Тони не виждаше как „приятелчето“ може да подправи жребий, а ако се надяваше по този начин да вкара оръжия през охранителните екрани на Барент, значи бе станал сенилната стара пръдня, за каквато преди време го бе помислил Харъд.

— Аха — повтори. — Разбирам и съм съгласен!

— Sehr gut — промърмори мъжът с шамията. И след това го пуснаха.

 

Харъд реши да се обади на Барент веднага щом вземе душ и пийне едно, както и да обсъди цялата бъркотия с Мария Чен. Чудеше се дали й е липсвал и дали се е притеснявала за него. Ухили се, като си представи как тя се обажда на полицията да го обяви за изчезнал. Колко пъти през изминалите години бе изчезвал за дни — че и за седмици — без дори да я осведоми къде отива? Усмивката на Харъд избледня, като осъзна колко уязвим е подобен начин на живот и как го оставя открит за точно такива случки като тази, която го беше сполетяла току-що.

Вкара ферарито под похотливия поглед на верния си сатир и се потътри към къщата. Вероятно щеше да се обади на Барент след баня, питие, масаж и…

Предната врата зееше отворена…

Харъд се смръзна на място за няколко безкрайни секунди, преди да се втурне през отворената врата. Предизвиканият от наркотиците световъртеж отново се надигаше в съзнанието му, докато се блъскаше в стени и мебели, викаше името на Мария Чен и изобщо не забелязваше преобърнатите вещи, докато не се опита да прескочи едно прекатурено кресло и тежко падна на килима. Скочи на крака и възобнови виковете и търсенето си.

Намери я в кабинета й, свита на пода зад бюрото. Черната й коса отпред беше сплъстена с кръв и лицето й бе подпухнало почти до неузнаваемост. Гримасата, която бе застинала на физиономията й, показваше поне еди счупен зъб отпред. Лилавите й от кръвоизлива устни бяха изтеглени силно назад.

Харъд скочи през бюрото, падна на едно коляно и положи главата й на другото. Тя простена, когато той я размърда.

— Тони…

Той откри, че във вихъра на чистата бяла магма на най-дълбоката ярост, която някога бе изпитвал, не му идват наум никакви обиди, а в гърлото му не се надигат крясъци. Гласът му, когато успя да заговори, бе тих — почти шепот.

— Кой ти стори това? Кога?

Мария Чен се опита да каже нещо, но разбитата й уста я накара да спре и да преглътне сълзите си. Харъд се наведе по-близо така, че да може да чуе шепота й, когато опита отново.

— Снощи. Трима бяха. Търсеха теб! Не казаха кой ги праща. Но видях Ричард Хейнс… в кола… преди да позвънят.

Харъд с жест я накара да замълчи и я вдигна на ръце с безкрайна загриженост. Докато я носеше към спалнята й, осъзнавайки с нарастващо учудване, че е преживяла само тежък побой и ще оцелее, и ще се оправи, откри за свое тотално изумление, че по бузите му се стичат сълзи.

Ако хората на Барент бяха идвали снощи да го търсят, осъзна той, тогава не оставаше и капка съмнение, че именно Уили го беше отвлякъл.

Поиска му се да може да вдигне телефона и да звънне на дъртия шваба — точно в този момент. Страшно му се искаше да му каже, че вече няма причини за извънредно сложната игра и абсурдните предпазни мерки.

Каквито и зловещи намерения да имаше Уили спрямо Барент; каквито и ужасии да искаше да му причини… Харъд преливаше от желание да му помогне.

48
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 24-и април 1981 г.

Саул и Натали се върнаха обратно в тайната къща рано в събота следобед. Облекчението на момичето беше очевидно, но Ласки имаше лошо предчувствие.

— Изследователската стойност беше значителна — каза той. — Стига само да можехме да изучаваме Харъд поне седмица, информацията, която мога да събера, край няма да има!

— Да — съгласи се Натали, — но е по-вероятно той да намери начин да ни докопа.

— Не мисля така. Според мен дори самата употреба на барбитурати потиска способността му да генерира ритмите, необходими да се свърже с нервната система на другите и да я контролира!

— Но ако го бяхме държали седмица, все щяха да тръгнат да го търсят — отвърна негърката. — Все едно колко научиш от него, нямаше да можеш да продължиш със следващата част от плана!

— Да, така си е — кимна Саул, но в гласа му се промъкна съжаление.

— Наистина ли вярваш, че Харъд ще спази обещанието си за сделката да вкара някого на острова? — полюбопитства събеседничката му.

— Има голям шанс да го спази — отвърна Саул. — Точно сега господин Харъд като че ли предпочита да действа по начин, който да ограничи нанесените му щети. Има определени причини, които го принуждават да продължи по плана. Ако не ни съдейства, няма да сме в по-лошо положение, отколкото сега!

— Ами ако ни съдейства дотам, че да заведе единия от нас на острова и после ни предаде на Барент и другите като допълнителна награда? Точно така бих постъпила, ако бях на негово място.

Саул потрепери.

— В такъв случай ще сме много по-зле от преди! Но има и други неща, за които трябва да се погрижим, преди да се изправим пред тази възможност.

 

Фермата си беше непокътната — точно както я напуснаха. Натали гледаше, докато Саул връщаше части от видеозаписите. Самият образ на Тони Харъд на касетата й разбълника стомаха.

— А сега какво? — попита тя. Психиатърът се огледа.

— Е, има още няколко неща за вършене. Да транскрибираме и оценим разпитите. Да прегледаме и маркираме ЕЕГ-тата и записите от медицинския сензор. Да започнем компютърния анализ и интеграцията на тази информация. После можем да се заемем с биосимулационните експерименти, като използваме натрупаната информация. Ще трябва да поупражняваш хипнотичните методики, които започнахме и да прегледаш данните си от виенските години и всичко друго за Нина Драйтън. И двамата трябва да погледнем критично плановете си в светлината на данните от остров Долман и вероятно да преосмислим ролята, която Джак Коен играе в тях.

Натали въздъхна:

— Страхотно! И с какво искаш да се заема като начало?

— С нищо — ухили се Саул. — В случай че не си го забелязала по време на престоя си в Израел, днес моя народ празнува сабат. Днес почиваме. Можеш да се качиш горе, докато аз се захвана с приготвянето на истинско ястие за „Добре дошли в Америка“ — стек, печени картофи, ябълков пай и бира „Будвайзер“.

— Саул, нямаме такива продукти! Джак ни е запасил само с консервирани храни и замразени ястия.

— Знам. Ето защо, докато си дремнеш, аз ще напазарувам в онова малко магазинче долу в каньона.

— Но…

— Никакво „но“, скъпа моя! — той я обърна към стълбите и лекичко я бутна по гърба. — Ще ти се обадя, когато сложа стековете да се готвят и можем да пийнем по едно празнично от онзи „Джак Даниълс“, който си подмяташе наоколо.

— Искам да помогна в правенето на пая — обади се Натали сънено.

— Става — прие психиатърът. — Ще пием „Джак Даниълс“ и ще печем ябълков пай!

 

Саул се позабавлява и проточи доста пазаруването. Буташе количката по ярко осветените пътеки между щандовете, вслушан в безсмислената музика и замислен за тета-ритмите и агресията. Отдавна бе открил, че американските супермаркети предлагат един от най-достъпните начини за успешна самохипноза. Също тъй отдавна имаше навика да изпада в лек хипнотичен транс, когато ставаше дума за разрешаване на сложни проблеми.

Докато напредваше от щанд на щанд, той осъзна, че е прекарал последните двайсет и пет години, следвайки погрешни пътища в опита си да открие механизмите на доминиране при хората. Както и повечето изследователи, той бе постулирал сложно взаимодействие на обществени слоеве, психологически наклонности и поведенчески мотиви от висш порядък. При все познанията си за примитивното естество на обладаването от Полковника, Саул бе търсил спусък за небелязани конвулсии в церебралния кортекс, слизайки от време на време в церебелума. Сега, при наличните ЕЕГ-данни предположи, че „Способността“ се поражда в примитивното подкорие на мозъка и по някакъв начин се предава от хипокампуса в обединение с хипоталамуса. Той отдавна разсъждаваше по въпроса дали Полковника и неговият вид са някаква форма на мутация, еволюционен експеримент или статистически нищожен недостатък, илюстриращ нормалните човешки способности по извратен начин. Четирийсетте часа с Харъд бяха променили мнението му завинаги. Ако източникът на тази необяснима способност се намираше в подкорието и примитивната симпатична система, осъзна Саул, тогава способностите на умствените вампири сигурно предхождаха хомо сапиенс. Харъд и останалите бяха уроди — случайни останки от по-ранни еволюционни етапи.

Ласки все още си мислеше за тета-ритмите и REM-състоянието, когато осъзна, че е платил зеленчуците и са му връчили две препълнени торби. На изхода поиска четири долара в дребни. Помъкнал покупките към микробуса, той обмисли дали да се обади на Джак Коен или не.

Логиката му подсказваше да не го прави. Саул все още се притесняваше да въвлича израелеца повече от абсолютния минимум, тъй че не би могъл да сподели с него нищо от наученото през последните няколко дни. А нямаше нови искания и поръчки. Още не. Едно обаждане до Джак щеше да означава просто да погьделичка егото си.

Саул пъхна покупките в микробуса и избърза към стоянката с обществени телефони близо до входа на супермаркета. Май все пак имаше време за малко самодоволство. Намираше се в превъзходно настроение и искаше да сподели с някого поне гордостта си от добре свършената работа. Щеше да се държи потайно, но Джак щеше да получи съобщението, че времето и усилията му не са отишли напразно.

Саул се обади на номера, който бе запомнил като домашния телефон на Джак. Нямаше никой у дома. Той си прибра монетата и позвъни направо в израелското посолство, като помоли рецепционистката да го свърже с господин Коен. Когато друга секретарка се поинтересува кой се обажда, Саул й се представи като Сам Търнър, както Коен го бе помолил. Щеше да има оставено нареждане, че „Сам Търнър“ е от първостепенна важност.

Последва забавяне от почти минута. Саул се пребори с болезненото чуство за dеjа vu, което се надигаше в гърдите му като стомашни киселини. Отсреща най-сетне вдигна мъж и попита:

— Ало, кой е там, моля?

— Сам Търнър — обсни Саул. Вече му се гадеше. Знаеше, че трябва да затвори.

— И кого търсите, моля?

— Джак Коен.

— Дали бихте могли да ми кажете естеството на работата ви с господин Коен?

— Лично е.

— Вие роднина ли сте му или личен приятел?

Саул затвори. Знаеше, че проследяването на телефонно обаждане е по-трудно, отколкото показваха по филмите и телевизията, но и че е стоял достатъчно дълго на телефона. Обади се на информацията, получи номера на „Лос Анджелис Таймс“ и използва последните си монети да плати този извънградски разговор.

— „Лос Анджелис Таймс“.

— Ало? — попита Саул и занарежда. — Казвам се Хаим Херцог и съм помощник-офицер по информацията в израелския консулски офис тук в града и се обаждам да проверя за една грешка в статия, която сте пуснали миналата седмица.

— Да, господин Херцог! Трябват ви „Картотека и записи“. Само секунда и ще ви свържа!

Саул се взря в удължените сенки по склона на хълма от другата страна на магистралата и когато жената каза: „Моргата“, той подскочи. Повтори измисленото си прикритие и пред нея.

— На коя дата е била пускана тази статия, господине?

— Съжалявам — отвърна той, — но нямам изрезката под ръка и забравих датата.

— И името на кой господин споменахте?

— Коен — обясни Саул. — Джак Коен… — облегна се на телефона и се загледа в големите черни птици, които се трудеха върху нещо проснато в храстите точно от другата страна на магистралата. Над орляка, на височина към сто и петдесет метра, избуча хеликоптер. Той си представи жената от „Картотека и записи“, която въвежда компютърните си пароли.

— Ето го! — обади се тя накрая. — Броят от сряда, двайсет и втори април, четвърта страница: „Служител на израелското посолство убит по време на обир на летището…“. За тази статия ли ставаше дума?

— Да.

— Това е докладна на „Асошиейтед прес“, господин Херцог. Каквито и грешки да има, те идват от вашингтонския офис на съобщителната компания.

— Бихте ли ми я прочели, моля? — попита Саул. — Така че да видя дали наистина има допусната грешка?

— Разбира се — жената му прочете статийката от четири абзаца, като започна с: „Тялото на Джак Коен, четирийсет и осем годишен, старши селскостопански аташе в израелското посолство, бе открито на паркинга на международното летище «Дълес» този следобед, очевидна жертва на обир и нападение… — и завърши с: — …макар че няма улики за момента, полицията продължава разследването“.

— Благодаря — каза Саул и затвори. От другата страна на пътя черните птици изоставиха невидимото си блюдо и излетяха към небесата в разширяваща се спирала.

 

Той караше нагоре по каньона с близо сто и петдесет километра в час, като насилваше микробуса до граничната му мощност и маневреност. Бе прекарал поне една минута, застинал до телефона, в опит да измисли логичен, успокоителен аргумент в полза на това, че смъртта на Джак Коен би могла действително да е резултат от тръгнал на зле обир. Такива съвпадения се случваха в нормалния живот — през цялото време. А дори и да не беше така, спореше част от неговото съзнание, бяха минали четири дни. Ако убийците можеха да свържат Коен с тайната къща, вече щяха да са пристигнали тук…

Саул не се хвана на тази въдица. Зави по фермерския път в облак от прах и ускори покрай дървета и огради. Не бе взел колта автоматик със себе си. Беше в спалнята му, на горния етаж, до тази на Натали.

Пред къщата нямаше коли. Предната врата беше заключена. Той си отвори и нахлу вътре.

— Натали!

Не чу никакъв отговор от горния етаж.

Той се огледа, не видя да е местено нищо и бързо мина през трапезарията и кухнята към стаята за наблюдения, където намери пистолета със стрелички точно на мястото, където бе оставен. Провери, за да Се убеди, че в барабана има червена стреличка и взе кутията със зарядите със себе си. Изтича обратно към дневната.

— Натали!

Беше изкачил три стъпала и държеше пистолета леко вдигнат, когато Натали се показа на горната площадка.

— Какво има? — тя потри сънено очи.

— Събирай багажа. Взимай всичко и просто го мятай вътре. Трябва да се махнем оттук, веднага!

Тя не задаваше въпроси, просто се обърна и тръгна към стаята си. Саул влезе в своята, вдигна пистолета от мястото му върху куфара, провери пълнителя и дръпна предпазителя, за да вкара патрон в барабана. Увери се, че селекторът е на „обезопасен“ и пусна оръжието в джоба на сакото си.

Натали вече беше натоварила куфара си в микробуса, когато Саул довлече собствената си раница и торба.

— Какво да правя? — попита тя. Собственият й колт се подаваше като буца от големия джоб на селската й пола.

— Помниш ли онези две туби бензин, които ние с Джак намерихме в хамбара? Донеси ги на верандата, след това се махни оттам и следи дали някоя кола няма да влезе в черния път. Също и за приближаването на хеликоптер! Чакай, ето ти ключовете от буса. Вкарай ги в запалването. Ясно?

— Ясно.

Саул изтича вътре и започна да откача жиците от електронното оборудване, да вади адаптери и да хвърля апаратурата по кутиите, без значение коя откъде е. Можеше да остави видеото и камерата, но ЕЕГ-то, телеметричните пакети, касетите, компютъра, принтера, хартията и радиопредавателите щяха да му трябват. Той пренесе кутиите до микробуса. На тях двамата им бяха трябвали дни да нагласят и калибрират електрониката, както и да подготвят стаята за разпити. Въпреки че действаше сам, отне му по-малко от десет минути да измъкне и да изнесе всичко обратно в микробуса.

— Има ли нещо?

— Все още нищо — осведоми го Натали.

Той се поколеба само секунда и после пренесе тубите с бензин в задната част на къщата. Започна да полива от стаята за разпити, после мина през наблюдателното помещение, кухнята и дневната. Порази го колко варварско и неблагородно е това действие, но нямаше представа какво могат да измъкнат хората на Хейнс и Барент от онова, което остане след тях. Хвърли празните туби навън, провери, за да се убеди, че стаите на втория етаж са празни и изнесе последните остатъци от кухнята. Взе запалката си и спря на верандата.

— Да съм забравил нещо, Натали?

— Пластичния експлозив и детонаторите в мазето!

— Мили Боже! — извика Саул и хукна по стълбите. Когато се върна, Натали бе направила гнездо в средата на кутиите отзад в микробуса, за да подслони кашончето с детонаторите. Грижливо ги наместиха там.

Ласки направи последен тур до къщата, извади бутилката „Джак Даниълс“ от рафта в бюфета и запали ивичките бензин. Ефектът бе незабавен и драматичен. Саул прикри лицето си от горещината и си помисли „Съжалявам, Джак!“.

Когато излезе, Натали вече бе зад волана и не го дочака да затвори вратата си, а направо потегли към шосето, хвърляйки чакъл по плевелите.

— Накъде? — попита тя, когато стигнаха до пътя.

— На изток. Натали зави на изток.

49
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 25-и април 1981 г.

Ричард Хейнс пристигна навреме да види дима, който тъкмо започваше да се издига от израелската тайна къща. Зави наляво по черния път и пришпори с висока скорост кервана от три коли.

В прозорците на първия етаж се виждаха пламъци, когато Хейнс със свирещи спирачки завъртя правителствения понтиак, трясна вратата и изтича към предната веранда. Прикри лицето си с ръка и надникна в дневната, дори се опита да влезе вътре, но горещината го изтласка назад.

— Мамка му! — той нареди на трима да минат отзад и на още четирима да претърсят хамбара и другите допълнителни пристройки.

Къщата бе цялата обхваната от пламъци. Хейнс неохотно слезе от верандата и се разочаровано измина трийсетте крачки, които го деляха от колата.

— Да се обадя ли? — попита агентът, който държеше радиото.

— Ами че защо не — каза му Хейнс. — По времето, когато някой се добере дотук, този дом ще е изчезнал напълно… — той заобиколи колата и се загледа в пламъците, които вече бяха стигнали до прозорците на втория етаж.

Един агент в тъмен летен костюм дотича при него с пистолет в ръката. Беше леко задъхан.

— Няма нищо в хамбара и в навеса, както и в кокошарника, сър! Само едно прасе, дето се моташе в задния двор.

— В задния двор ли? — попита Хейнс. — В кочината, имаш предвид?

— Не, сър. То просто се мотаеше наоколо — свободно. Вратата към кочината беше широко отворена.

Агентът на Барент кимна и проследи как огънят започва да поглъща покрива на къщата. Трите коли отпред се отдръпнаха по-далеч от пламъците и хората се струпаха наоколо с ръце на бедрата. Хейнс отиде до първата кола и каза на човека, седнал до радиото:

— Питър, как се казваше онзи щатски рейнджър, който тръгна да търси хлапето от бензиностанцията?

— Несбит, сър. Шериф Несбит от Ел Торо!

— Те още ли са там на изток, а?

— Да, сър. Смятат, че хлапето и приятелчето му са отишли да лагеруват в каньона Травуко. Извели са хората от Горските служби на търсене и…

— Още ли използват онзи хеликоптер?

— Да, сър. Чух го преди малко. Не че изцяло участва в издирването. Има пожар в кливландския национален горски…

— Намери правилната честота и ме свържи с Несбит — нареди Хейнс. — След това ме свържи с най-близката щаб-квартира на Горските служби!

Първата пожарна пристигна точно когато агентът връчи на Ричард микрофона на радиото.

— Шериф Несбит? — попита Хейнс.

— Същият. Кой е там?

— Аз съм специален агент Ричард Хейнс от Федералното бюро за разследвания. Аз съм човекът, натоварен с разследването, което изпълнявате — младия Гомес. Изникна нещо по-важно и се нуждая от помощта ви. Край.

— Давайте. Слушам! Край.

— Пускам спешно издирване за тъмен микробус — форд „Еконолайн“, модел 1976-а или 78-а — съобщи му Хейнс. — Пътникът или пътниците са търсени за палеж и убийство. Вероятно тъкмо са напуснали това местоположение на, ъ-ъ-ъ, 25 километра от каньона Сан Хуан. Може ли да поставите пътни блокади на магистрала 74 източно от нашето местоположение? Край.

— Кой ще поеме отговорността за всичко това? Край.

Хейнс стисна здраво микрофона. Зад него част от покрива на къщата падна и пламъците посегнаха към небесата. Още една пожарна изсвири със спирачки и пожарникарите започнаха да размотават тежките си маркучи.

— Това е въпрос на националната сигурност и е много спешно — изкрещя агентът. — Федералното бюро за разследвания официално моли за местно съдействие по този въпрос. Сега може ли да сложите блокадите? Край.

Последва продължителна пауза, нарушавана от съскането на смущенията. После се чу гласът на Несбит.

— Агент Хейнс? Имам две коли източно от вас, на 74-а. Проверяваме къмпинга „Блу Джей“ и някои ловни пътеки в района. Ще накарам заместник Байърс да постави блокада на основния път тук, точно на щатската граница, западно от езерото Елсинър. Край.

— Добре — съгласи се Хейнс. — Има ли други пътища, които се отклоняват преди това? Край.

— Няма такива — отвърна Несбит. — Само сервизни пътища на горските служби. Ще накарам Дъсти да вземе втората кола и да блокира мястото, където се пресичат. Ще ни трябва по-подробно описание на пътниците в превозното средство, освен ако не искате просто да спираме всички „Еконолайн“-и. Край.

Хейнс се намръщи към пламъците. Тънките струйки вода от четирите маркуча не носеха особена полза. Почука по микрофона.

— Не сме сигурни за броя или описанието на субектите — каза. — Вероятно кавказки тип мъж, на около седемдесет, с немски акцент, бяла коса… съпроводен от негър, трийсет и две годишен, сто осемдесет и три сантиметра висок, около 100 килограма, и/или бял мъж на двайсет и осем, руса коса, сто седемдесет и осем сантиметра висок. Те са въоръжени и извънредно опасни. Обаче микробусът може да има и друг шофьор. Намерете и спрете микробуса. Вземете особени предпазни мерки при приближаване към който и да е от пътниците в превозното средство. Край.

— Чу ли това, Байърс?

— Роджър^[31].

— Дъсти?

— Ясно и чисто, Карл!

— Добре, специален аген Хейнс. Имаш пътните блокади. Нещо друго? Край.

— Да, шериф. Разузнавателният ви хеликоптер още ли е горе? Край.

— Ъ-ъ-ъ… да, Стив тъкмо приключваше с претърсването около Сантяго Пийк. Стив, чуваш ли това? Край.

— Да, Карл, на линия бях. Край.

— Хейнс, и хеликоптерът ли ти трябва, а? В момента работи по специален договор с Горските служби. Край.

— Стив — обади се Хейнс, — считано от този момент, ти работиш за правителството на Съединените щати по въпрос от националната сигурност. Ясно ли е? Край.

— Аха — разнесе се лаконичният отговор, — макар че Горските служби са правителството на Щатите. Къде искате да отида? Тъкмо заредих, тъй че имам три часа летателно време на тази височина. Край.

— Къде е настоящото ти местоположение? Край.

— Ъ-ъ-ъ… движа се на юг между върховете Сантяго и Трабуки. На около петнайсет километра от вас съм. Искате ли координатите по картата? Край.

— Не ми трябват — отвърна Хейнс. — Искам да ме вземеш оттук! Фермерска къща на северната страна на каньона Сан Хуан, на около десет километра от Мишън Виехо. Можеш ли да намериш мястото? Край.

— Да не се майтапите? — поинтересува се пилотът на хеликоптера. — Виждам дима и оттук! Страхотни обозначителни светлинки сте ми приготвили. Пристигам след две минути. NL 67-В. Край.

 

Хейнс отключи багажника на понтиака. Един от пожарникарите наблизо се загледа в купчщата М-16, карабини, снайпери, бронежилетки и пълнители. Подсвирна и, без да се обръща конкретно към някого, промърмори:

— Леле майчице!

Хейнс извади един М-16, чукна пълнителя в рамката на багажника, за да намести патроните и го пъхна на мястото му. Свали си сакото, сгъна го внимателно, положи го в багажника и извади бронежилетка, като напълни огромните й джобове с допълнителни пълнители. Свали една синя бейзболна шапка от резервната гума и си я нахлупи. Агентът с радиото го повика:

— Свързах се с командира на щатските, сър.

— Дай му същата информация и за щатска употреба — нареди Хейнс. — Виж дали може да я предаде от Ориндж Каунти до всички пътни патрули.

— Пътни засади ли, сър? Ричард се втренчи в младия агент.

— На междущатско 5, Тайлър? Абе толкова глупав ли си, колкото забележката ти подсказва, или просто си склонен към грешки? Кажи му, че искам да пуснат „Еконолайн“-а за издирване. Офицерите да гледат номерата, да проведат проучване и да поддържат връзка с мен чрез комуникационния център на Бюрото в Ел Ей!

Междувременно към него се приближи агент Бари Меткалф от лосанджелеския клон.

— Дик, признавам, че не разбирам за какво е всичко това! Що за глупости правят групичка либийски терористи, които се намърдват в израелско тайно убежище, и защо го палят накрая?

— Кой ти каза, че са либийски терористи, Бари?

— Ами… нали спомена на брифинга, че са терористи от Близкия изток…

— Някога да си чувал за израелски терористи?

Меткалф примигна и си прехапа езика. Зад гърба му фасадата на къщата се срути навътре и блъвна искри. Огнеборците се задоволиха да поливат с вода съседните сгради. От североизток се появи с бучене малък, подобен на плексигласово балонче хеликоптер, направи един кръг и кацна на нивата южно от къщата. Меткалф доброволно предложи услугите си:

— Искаш ли да дойда с теб? Хейнс посочи хеликоптера.

— Според мен в това чудо има място само за един пътник, Бари!

— Да, вярно си прилича на извадено от анимационно филмче’ — Ти поеми фронта тук. Когато загасят пожара, ще трябва да преровим останките с гъст гребен. Може би дори ще намерим тела вътре!

— О, леле! — възкликна без ентусиазъм Меткалф и тръгна към хората си.

Докато Хейнс подтичваше към хеликоптера, се приближи типът известен като Суансън. Беше най-възрастният от шестимата „водопроводчици“, изпратени като полева помощ. Огледа критично агента на ФБР.

— Това е просто теория… — Хейнс надвика воя на перката на хеликоптера, — но имам предчувствие, че операцията е дело на Уили. Вероятно не на самия старец, но може би участват Лухар и Рейнолдс. Ако успея да ги спипам, ще ги ликвидираш!

— Ами канцеларската дейност? — попита Суансън и кимна към Меткалф и групата му.

— Ще се погрижа за това — ухили се събеседникът му. — Ти просто си свърши работата!

Суансън тържествено кимна.

 

Хейнс едва бе излетял и малкият хеликоптер още кръжеше по спирала нагоре през дима от горящата къща, когато пристигна първият доклад по радиото.

— Ехо, тука е заместник Байърс от Трета кола на 74-изток, блокадата е турена, агент Хейнс. Край.

— Слушам те, Байърс! — планинският район се издигаше под хеликоптера, пътят през каньона криволичеше през него като бледосива панделка. Движението не беше натоварено.

— Хм, господин Хейнс, това може и да е без значение, но мисля, че преди няколко минути видях тъмен микробус… може и да е бил форд… да прави обратен завой на около двеста метра от позицията ми. Край.

— И накъде тръгна сега? Край.

— Идва във ваша посока, сър, обратно по 74-о. Освен ако не хване някой от горските пътища. Край.

— Дали би могъл да ви заобиколи по онези пътища? Край.

— Изключено, господин Хейнс. Те всичките или са задънени, или преминават в кози пътечки, като изключим пътя на пожарната на Горските служби, а там е Дъсти. Край.

Хейнс се обърна към пилота — нисък, набит мъж с яке на „Лос Анджелис Доджърс“ и бейзболна шапка на „Кливлънд Индиънс“.

— Стив, можеш ли да се свържеш с Дъсти?

— Връзката не е много сигурна — пилотът се наведе над интеркома. — Зависи от коя страна на хълма е, нали разбирате?

— Искам го на линия — заяви Хейнс и се вгледа в пейзажа, който преминаваше на сто метра под тях. Гъсти храсти и борове се размазваха в проблясък от светлини и сенки. По-големите борове и канадските тополи обкръжаваха пресъхнали корита на потоци и по-ниските райони. Агентът прецени, че им остава още около час и половина дневна светлина.

Стигнаха билото на прохода и хеликоптерът набра височина и направи кръг. Хейнс вече виждаше синята ивица на Пасифика на запад и оранжево-кафеникавата омара на смога над Лос Анджелис на северозапад.

— Пътните блокади са ей там зад хълма — обясни пилотът. — Не виждам никакъв тъмен микробус на магистралата. Да тръгна ли на юг към района на Дъсти?

— Да — кимна Хейнс. — Още ли не си се свързал с него?

— Той не отговаря на… А, ето го! — пилотът превключи едно реле на таблото. — На две-пет, господине!

— Заместник? Говорите със специален агент Хейнс. Приемате ли? Край.

— Ъ-ъ-ъ… да, сър. Приемам ясно и чисто. Ъ-ъ-ъ… имам едно нещо тук, на което сигурно ще искате да хвърлите око, господин Хейнс. Край.

— И какво е то, заместник?

— Ъ-ъ… тъмносин форд микробус от 1978-а… ъ-ъ-ъ… карах, за да се Доближа до черния път и го намерих изоставен там. Край.

Хейнс докосна микрофона на слушалките си и се усмихна.

— Някой в него? Край.

— Ъ-ъ… няма никой. Обаче отзад има доста багаж. Край.

— Проклет да си, заместник, бъди малко по-конкретеи. Що са багаж?

— Електронно оборудване, сър? Не съм сигурен! Най-добре елате тук и погледнете лично. Ъ-ъ-ъ… ще проверя в гората…

— Забранявам, заместник — отряза го Хейнс. — Обезопаси микробуса и си седни на задника. Какви са ти координатите? Край.

— Координати ли? Ъ-ъ-ъ… кажи на Стив, че съм на километър от езерото Куут, надолу по главния противопожарен път. Край.

Хейнс погледна към пилота. Стив кимна.

— Роджър — заяви агентът. — Просто стой там, заместник! Дръж си револвера в готовност и бъди нащрек. Това са интернационални терористи, не е шега работа.

Хеликоптерът се наклони стръмно надясно и се спусна към обраслите с дървета склонове.

— Тейлър, Меткалф, чухте ли това?

— Роджър, Дик — обади се гласът на Меткалф. — Готови сме за действие!

— Забранява ви се — отвърна Хейнс. — Просто стойте при къщата. Повтарям, останете при къщата. Искам Суансън и хората му да ме пресрещнат при буса. Ясно ли е?

— Суансън? — гласът на Меткалф прозвуча озадачено. — Дик, това е под нашата юрисдикция…

— Искам Суансън — отряза го Хейнс. — Не ме карай да се повтарям. Край.

— Ричард, приехме това и сме на път — обади се и Суансън. Хейнс се наведе напред през отворената врата, както си летяха на двеста метра над Куут и се спускаха към малка долина. Прегърна нежно автомата си и се усмихна. Бе доволен, че ще направи щастлив господин Барент и предвкусваше следващите няколко минути. Знаеше вече, че най-вероятно там не е самият Уили… старецът би Използвал заместник-шерифа и щеше да мине край пътната блокада, вместо да изоставя микробуса… но който и да беше, дотук с играта на криеница. Наоколо имаше стотици квадратни километри гори, но щом хората на Уили тръгнеха пеша, нямаше начин да спечелят. Хейнс разполагаше с почти неограничен ресурс в жива сила, пък и „гората“ се състоеше предимно от храсталаци.

Но той не искаше да използва неограничени ресурси или да чака сутринта, за да започне с претърсването. Възнамеряваше да приключи с тази част от играта преди да се е стъмнило.

„Може да не са Лухар и Рейнолдс! — напомни си той — Вероятно не бяха. Сигурно щеше да се окаже чернокожата, която Уили използва в Джърмънтаун. Тя напълно бе изчезнала от погледа им Може би участваше дори Тони Харъд?“

Хейнс си спомни разпита на Мария Чен предишната вечер и се усмихна. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече го блазнеше предположението, че е Харъд. Е, крайно време беше да спрат да се ебават с това дребно холивудско простаче.

Ричард Хейнс беше работил за Чарлз Колбън и К. Арнолд Барент повече от една трета от живота си. Като Неутрален, Колбън не можеше да го дресира, но го обезщетяваше повече от добре с пари и власт. Ричард Хейнс смяташе и самата си работа за възнаграждение. Харесваше професията си.

Хеликоптерът се снижи към една полянка от седемдесетина метра височина и със скорост над сто и петдесет в час. Черният микробус бе паркиран на открито, задната му врата беше отворена. Близо до него стоеше празна шерифска кола с двойно предаване.

— Къде, по дяволите, е заместникът? — изръмжа Хейнс. Пилотът поклати глава И се опита да извика Дъсти по радиото. Не получи отговор. Обиколиха полянката в разширяваща се спирала. Агентът вдигна автомата си и се взря между дърветата за някаква следа от движение или цветно петно. Нищо.

— Я обиколи още веднъж — нареди Хейнс.

— Виж, капитане — отвърна пилотът, — не съм полицейски офицер или федерален агент, нито пък герой! И съм си прослужил срока в ’Нам, да знаеш! Тази машина ми вади хляба и ми е приятел. Ако има някакъв шанс тя или ние да получим дупка от куршум, ще трябва да наемеш друга крилата птичка и шофьор.

— Млъквай и направи още един кръг — изръмжа му Хейнс. — Това е въпрос на националната сигурност!

— Вярно си е — съгласи се пилотът, — но същото се отнасяше и за Уотъргейт. Не ми пука и за двете!

Хейнс се завъртя така, че карабината се озова облегната на коленете му и с дуло, насочено към пилота.

— Стив, ще те помоля още веднъж! Направи повторно кръгче. Ако не видим нищо, можеш да кацнеш в южния край на полянката. Comprende?

— Ахъ — потвърди пилотът, — yo comprende. Но не защото си обърнал към мен тая шибана М-16. Дори федералните задници не стрелят по пилоти, освен ако самите те нямат пилотска книжка и са сигурни до дупка, че жертвата няма да падне върху таблото.

— Кацай — нареди Хейнс.

Обиколиха поляната четири пъти и той не видя нито следа от заместника или някой друг.

Пилотът свали малкото хеликоптерче бързо и сръчно, като на практика го вдигна над короните на дърветата, преди да завие и да го пусне спокойно на опорите му — точно там, където Хейнс бе пожелал.

— Навън — нареди агентът на ФБР и махна с пушката. — Сигурно си правиш шибан майтап! — отбеляза Стив.

— Ако се налага да излитам набързо — заяви Хейнс, — предпочитам да съм сигурен, че ще съм заедно с теб. Сега излизай, преди да пробия една-две дупки в кожата ти.

— Ти си шибан откаченяк! — заяви пилотът и бутна шапката си назад към тила. — Смятам така да се разсмърдя, че и Дж. Едгар Хувър ще си вдигне мощите от гроба, за да докопа задника ти!

— Вън! — изръмжа Хейнс. Свали предпазителя и прехвърли оръжието на пълен автоматик.

Пилотът направи необходимите настройки на централното табло. Перките забавиха въртенето си, след което той също се откопча и скочи навън. Хейнс го изчака да се отдалечи на десетина метра от машината и да застане до дърветата, след което свали собствения си колан и изтича към „Бронко“-то на шерифа. Движеше се приведен, на зиг-заг, с полувдигнато оръжие. Приклекна зад левия десен калник на колата и огледа хълмовете за някакво движение или слънчево зайче върху метал или стъкло. Не видя нищо.

Внимателно се придвижи към купето. Провери задната седалка, после припълзя до вратата на шофьора и се увери, че отпред също е празно. На металната преграда между предните и задните седалки имаше скоби за две карабини. И двете бяха празни. Хейнс изпробва предната врата. Заключена. Приклекна на едно коляно и огледа склоновете в протежение на сто и двайсет градусовата дъга, която виждаше.

Ако глупавият заместник беше хукнал да геройства из горите — напреки на заповедите му — вероятно бе постъпил разумно, като е взел пушката и е заключил вратата на колата. Ако. Щеше да е по-добре, ако имаше скоба само за една пушка. Или ако едната пушка още си беше на мястото. Ако заместникът бе още жив…

Хейнс надникна покрай предницата на колата към микробуса на няма и десет метра пред него и внезапно му се прииска да си беше останал във въздуха до пристигането на Суансън и екипа му. Колко време им трябваше да се доберат дотук? Десет минути? Петнайсет? Вероятно по-малко, освен ако езерото не беше по-далеч от магистралата, отколкото му се бе сторило по въздуха.

Внезапно си представи главата на Тони Харъд на поднос. Усмихна се и притича няколкото метра, които го деляха от микробуса.

Задните врати бяха широко отворени. Приплъзна се по протежение на горещия метал на стената на микробуса и надникна вътре. Знаеше, че представлява идеалната мишена за всеки, залегнал с карабина в хълмовете от южната страна на поляната, но не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Бе избрал да дойде от тази посока, защото с изключение на един горски гъсталак, където все още стърчеше пилотът, хълмовете бяха обрасли главно с трева и имаше малки скали — а следователно и малка възможност някой да се прикрие там. По време на четирите кръга Хейнс не видя нищо обезпокоително сред дърветата. Притисна карабината към бедрото си и заобиколи микробуса.

Кутии, купчина кабели и електронно оборудване. Агентът разпозна радиопредавател и компютър „Епсън“. Вътре нямаше достатъчно празно място, където да се скрие човек. Въпреки това влезе във вътрешността на микробуса и прерови оборудването и кутиите. В онази в средата имаше около трийсетина килограма сив пластилин, внимателно увит в отделни найлонови торбички.

— Леле, майко! — прошепна Хейнс.

Вече никак не му се стоеше в багажното отделение.

— Хей, капитане, може ли да тръгваме вече? — провикна се пилотът от трийсетина метра.

— Да, загрявай го! — отвърна му агентът. Остави пилота да се върне обратно при машината, преди да подеме приведения си, зигзагообразен бяг към отворената врата от дясната страна на плексигласовото мехурче.

Бе изминал половината път, когато се разнесе глас, многократно по-силен от този на който и да е човек:

— ХЕЙНС!

Идваше откъм северния склон. Секунда по-късно се чуха и първите изстрели.

50
Близо до Сан Хуан Капистрано,
събота, 25-и април 1981 г.

Саул и Натали караха по-малко от петнайсет минути, преди да видят първата пътна блокада. Представляваше една полицейска кола, спряна напречно на шосето. Калниците й оставяха тясно пространство и от двете страни. На източната лента бяха спрели четири коли, а на западната имаше три, обърнати в тяхна посока.

Натали спря в подножието на хълма, на половин километър от задръстването.

— Някакво произшествие? — попита тя.

— Не мисля — отвърна Саул. — Обръщай. Бързо!

Те подкараха обратно към билото на прохода, който току-що бяха прекосили.

— Обратно през каньона, откъдето дойдохме? — предположи Натали.

— Не. Забелязах черен път на около четири километра оттук.

— Където беше знакът за къмпинга?

— Не, на около два километра от него, на южната страна на пътя. Може и да успеем да заобиколим блокадата от юг.

— Мислиш ли, че онзи полицай ни видя?

— Не знам — отвърна Саул. Извади една картонена кутия иззад пътническата седалка, взе пистолета си от нея и се увери, че е зареден.

Натали намери черния път и завиха наляво. Навлязоха дълбоко в гъсти борови гори, тук-там подминаваха озарени от слънцето тревисти поляни. Веднъж се наложи да се отдръпнат, за да пропуснат пикап, влачеш малка каравана. Няколко странични пътя се отделяха от основния, но изглеждаха прекалено тесни и рядко използвани, за да водят нанякъде, тъй че Натали задържа буса на главния път, дори когато той премина от чакълена настилка в прашен коловоз и започна да криволичи ту на юг, ту на изток.

Двамата почти едновременно забелязаха полицейската кола, паркирана на една полянка на двеста метра пред тях — тъкмо слизаха по обрасъл хълм, осеян със стръмни завои. Натали спря микробуса в щом се увери, че не се виждат от поста.

— Проклятие! — промърмори.

— Той не ни видя — отвърна Саул. — Мернах за момент този шериф или какъвто е там, стоеше извън колата и гледаше в обратната посока бинокъл.

— Ще ни види, когато прекосим откритото пространство на връщане — отбеляза Натали. — Тук е тясно и ще трябва да се изкача на заден по хълма, преди да стигнем до широко място, където да обърна. Проклятие.

Саул се замисли за минута.

— Никакво връщане — отсече. — Слез надолу и да видим ще те спре ли!

— Но той ще ни арестува — възрази Натали.

Психиатърът порови отзад и измъкна шамията и пистолета със стрелички, които бяха използвали за Харъд.

— Няма да съм в буса — обясни. — Ако не търсят нас, ще се присъединя към теб от другата страна на полянката, където пътят завива на изток — ей там, над седловината.

— Ами ако търсят нас?

— Тогава ще се присъединя към теб по-рано. На практика съм почти сигурен, че този е сам-самичък тук. Може би ще открием какво става.

— Саул, ами ако иска да претърси буса?

— Остави го да си рови. Ще се промъкна колкото се може по-близо, но го забавлявай така, че да мога да прекося онази част от полянката. Ще дойда от южната страна, зад микробуса и откъм страната на пътника, ако мога.

— Саул, той не би могъл да е един от тях, нали?

— Не виждам откъде накъде. Те сигурно са включили в издирването я местните власти.

— Значи той е само… един вид невинна случайна жертва? Психиатърът кимна.

— Така че ще се погрижим да не пострада. Пък и ние да не пострадаме… — погледна към гористия склон. — Дай ми около пет минути да стигна до позицията си.

Натали го стисна за ръката.

— Внимавай, Саул. Сега сме само ние двамата!

Той потупа студените й тънки пръсти, кимна, взе вещите си и тихо потъна сред дърветата.

 

Натали изчака шест минути, запали микробуса и подкара бавно надолу по хълма. Облегнатият на колата с щатска маркировка полицай й се стори доста стреснат от появата й на полянката. Извади пистолета си от кобура и го стисна, обгърнал с дясната си ръка приклада. Когато тя се приближи на седем-осем метра, й подвикна през електрическия мегафон, който държеше в лявата си ръка.

— СПРИ НА МЯСТО!

Натали превключи на „паркиране“ и извади ръце така, че ясно да се виждат над волана.

— УГАСИ ДВИГАТЕЛЯ! ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА. ДРЪЖ РЪЦЕТЕ СИ ГОРЕ!

Тя усети как тупка пулсът на вратната й артерия, докато гасеше двигателя и отваряше вратата на микробуса. Шерифът, заместникът или какъвто там беше, й се стори много притеснен. Докато тя стоеше до микробуса с вдигнати ръце, той надникна в колата си, сякаш искаше да се обади по радиото, но не му се щеше да изоставя нито мегафона, нито пистолета.

— Какво става, шериф? — подвикна му тя. Струваше й се странно да използва отново това обръщение. Този човек изобщо не приличаше на Роб, бе висок, слаб, може би на около петдесет, а лицето му представляваше паяжина от бръчки и гънки — сякаш бе прекарал целия си живот, присвил око срещу мушката.

— ТИШИНА! ОТСТЪПИ ОТ КОЛАТА! ТОЧНО ТАКА. ДРЪЖ РЪЦЕТЕ ЗАД ГЛАВАТА СИ! СЕГА ЛЕГНИ! НА ЗЕМЯТА! ПО КОРЕМ!

Легнала в изгорялата трева, Натали се обади:

— Ама какво има? Какво съм направила?

— МЛЪКНИ! ТИ В МИКРОБУСА — ИЗЛЕЗ! ВЕДНАГА! Тя положи всички усилия да се усмихне.

— Вътре няма никой друг освен мен. Вижте, сигурно има някаква грешка, офицер! Никога не съм получавала дори квитанц…

— ТИШИНА!

Полицаят се поколеба за секунда, след което остави мегафона на капака на колата си. На Натали й се стори, че се държи малко глупаво. Той пак погледна към радиото, в крайна сметка взе решение и бързо заобиколи колата си, без да забрави да държи револвера насочен към пленничката си, докато нервно оглеждаше микробуса.

— Да не си мръднала и на милиметър! — извика към нея, изправен зад отворената врата на шофьора. — Ако вътре има някой, най-добре му кажи да излиза незабавно!

— Сама съм — увери го Натали. — Какво става? Не съм направила нищо…

— Млък! — изръмжа заместник-шерифът. С внезапно и тромаво движение той скочи на седалката на шофьора, завъртя пистолета си към вътрешността на микробуса и видимо се отпусна. Все още наполовина вътре, той отново насочи револвера към Натали.

— Едно движение, госпожичке, и ще те прострелям като пиле!

Тя лежеше в неудобна поза, с лакти в прахта и сплетени зад тила пръсти, опитвайки се да погледне през рамо към планинския шериф. Мястото точно между плешките направо я болеше от напрежението и мисълта, че там ще я удари куршум. Ами ако ченгето беше един от тях?

— Ръцете зад гърба! Бързо!

Веднага щом дланите на Натали се озоваха на кръста, той скочи към нея и й щракна белезниците. Бузите й се заровиха в прахта и тя вкуси мръсотията.

— Няма ли да ми прочетеш правата? — попита, а в гърдите й се надигаше приливът на адреналин и ярост, които започваха да изгарят полупарализата на страха.

— Майната им на правата ти, госпожичке! — отсече заместникът, докато се изправяше с очевидно облекчение, вече не толкова напрегнат. Прибра в кобура дългоцевното си оръжие. — Изправяй се! Ще докараме феберейците тук и ще видим какво точно става!

— Идеята не е лоша! — обади се приглушен глас зад тях.

Натали се изви настрани и видя откъм предницата на микробуса да се приближава Саул с шамията и огледалните очила. Държеше колта автоматик в изпънатата си дясна ръка, а масивното на вид оръжие със стреличките висеше на левия му хълбок.

— Изобщо не си го помисляй! — отряза Саул и шерифът застина в крачка. Натали погледна към прицеления пистолет, черната маска и сребърните, огледални стъкла — и се уплаши.

— По лице на земята. Веднага! — нареди Ласки.

Заместникът като че ли се поколеба и момичето осъзна, че причината за това е битката на гордостта му с чувството за самосъхранение. Психиатърът дръпна предпазителя на автоматика и с ясно доловимо щракване го приготви за стрелба. Заместникът коленичи и легна по корем.

Натали се претъркули встрани и проследи сцената. Беше коварен момент. Пистолетът на шерифа още бе в кобура. Саул би трябвало да го накара да го хвърли, преди да го изкомандва да легне. Сега щеше да се наложи да се приближи на близко разстояние, за да го вземе. „Ние сме аматьори в тази работа!“ — помисли си тя. Прииска й се Саул просто да простреля с упойваща стреличка задника на ченгето и да приключи с тази работа. Вместо това партньорът й бързо пристъпи напред и опря едното си коляно в гърба на слабия шериф, като му изкара въздуха и притисна лицето му към дулото на колта. Метна на няколко метра встрани пистолета на жертвата си и подхвърли на Натали връзка ключове.

— Един все ще стане на белезниците… — подвикна й.

— Много благодаря! — изръмжа тя, докато се мъчеше да прекара ръцете си под дупето и да промъкне крака през свързващата гривните верижка.

— Време е да си поговорим — каза Саул на заместника и натисна по-силно пистолета си към главата му. — Кой организира тези блокади?

— Върви на майната си — отвърна жертвата му.

Ласки бързо се изправи, отстъпи четири крачки назад и стреля в праха — на сантиметри от лицето на мъжа. От силния шум Натали изтърва ключовете.

— Грешен отговор! — заяви Саул. — Не те моля да разкриеш държавна тайна, питам кой нареди поставянето на тези пътни блокади. Ако не получа отговор до пет секунди, ще те прострелям в лявото стъпало и ще тръгна нагоре по левия ти крак, докато не чуя онова, което искам. Едно… две…

— Ти, кучи сине… — отвърна заместникът.

— Три… четири…

— ФБР! — изрева нещастната жертва.

— Кой от ФБР?

— Не знам!

— Едно… две… три…

— Хейнс! — изкрещя заместникът. — Някакъв агент на име Хейнс, право от Вашингтон! Свърза се по радиото преди около двайсет минути!

— Къде е сега Хейнс?

— Не знам… кълна се!

Втори изстрел вдигна прах до дългите крака на заместника. Натали успя да вкара най-малкия ключ и белезниците се отвориха. Тя потри китки и побърза да вземе пистолета на шерифа от мястото, където беше паднал.

— Той е в хеликоптера на Стив Горман, лети над магистралата! — обяви шерифът.

— Хейнс пуснал ли е описания на пътниците, или само на буса? — прекъсна го Саул.

Заместникът вдигна глава и се намръщи към тях.

— На пътниците — отсече. — Черно момиче, на около двайсет, съпровождано от мъж кавказки тип.

— Лъжеш — отвърна психиатърът. — Никога не би приближил този бус, ако беше сигурен, че вътре са двамата издирвани. Какво твърди Хейнс, че сме сторили?

Заместникът измърмори нещо.

— По-силно! — озъби се Саул.

— Терористи — повтори кисело заместник-шерифът. — Международни терористи!

Зад черната тъкан на шамията се разнесе смехът на психиатъра.

— И той не знае колко е прав! Сложи си ръцете зад гърба, заместник! — огледалните стъкла се обърнаха към Натали. — Закопчай му белезниците. Дай ми другото оръжие. Стой настрани. Ако мръдне и на милиметър към теб, ще трябва да го убия!

Момичето покорно щракна белезниците и отстъпи. Саул й връчи дългия пистолет.

— Заместник — каза, — сега ще идем до радиото и ще се обадим по него. Ще ти кажа какво да съобщиш. Още сега имаш възможност да избираш — ще умреш… или пък ще се обадиш да викнеш подкрепление и ще получиш шанс да те спасят…

 

След като приключиха с обаждането по радиото, Натали и Саул изведоха заместника на върха на хълма и го оковаха с ръце около стъблото на малък бор, паднал на около шейсет метра нагоре по обърнатия на юг склон. Двете дървета бяха скупчени едно върху друго, стволът на по-голямото беше паднал върху висок метър и нещо камък. Купчината клони скриваше скалата и я превръщаше в идеално прикритие с отличен изглед към долината долу.

— Стой тук — нареди Саул. — Ще се върна при микробуса да взема спринцовки и пентобарбитал. Освен това ще махна карабината от колата му.

— Но, Саул, те идват насам! — възпротиви се Натали. — Хейнс пристига! Използвай упойваща стреличка!

— Не съм доволен от тази упойка — възрази психиатърът. — Пулсът ти беше прекалено ускорен, когато се наложи да я използвам! Ако това приятелче има проблеми със сърцето, може и да не се справи, Стой тук. Веднага се връщам.

Натали се сви зад канарата, а Саул изтича до колата на шерифа и изчезна в микробуса.

— Госпожичке — изсъска ченгето, — загазила си в лайна до ушите! Свали тези белезници, дай ми оръжието и ще имаш шанс да се домъкнеш жива от тази каша!

— Я млък! — прошепна Натали. Саул тичаше по склона, понесъл карабината на шерифа и малка синя раничка. Тя ясно чуваше шума на хеликоптера в далечината — усилваше се. Не я беше страх, само бе ужасно възбудена. Остави на земята пистолета на шерифа и свали предпазителя на колта-автоматик, който Саул й беше дал. Упражни се да обляга ръце на плоския камък пред себе си и да се цели в микробуса — сега задните му врати бяха отворени — макар и отлично да знаеше, че разстоянието е прекалено голямо за изстрел с пистолет.

Саул се хвърли през защитната преграда от клонки и мъртви иглички точно когато хеликоптерът изрева над върха зад тях. Той се присви, задъхан, и напълни една спринцовка от неразпечатана бутилка. Заместникът изруга и възрази, докато го инжектираха, сборичка се с тях за малко, после потъна в сън. Ласки си свали шамията и очилата. Хеликоптерът направи нов кръг — по-ниско този път — и Саул и Натали се сгушиха един до друг под покрива от клонки.

Психиатърът изтръска съдържанието на раничката, отдели встрани червено-бялата кутия с облицовани с мед патрони и ги зареди един по един в карабината на заместника.

— Натали, съжалявам, че не го обсъдихме, преди да се захвана с това! Но не можех да пренебрегна подобна възможност — Хейнс е твърде близо.

— Хей, няма проблем — отвърна Натали. Тя също бе твърде възбудена, за да остане неподвижна и тъй като беше клекнала, непрестанно прехвърляше тежестта си от едното коляно на другото. Облиза устни. — Саул, това е забавно!

Той я погледна странно.

— Тъй де, знам, че е страшно и прочие, и прочие, но е възбуждащо! Ще хванем този тип, ще се махнем оттук и… ох!

Той я хвана за рамото и стисна много силно. Облегна карабината на канарата и с дясната си ръка я улови и за другото рамо.

— Натали — каза сериозно, — в този момент телата ни преливат от адреналин. Изглежда ни много възбуждащо. Но това не е предаване по телевизията! Актьорите няма да станат и да идат да пият кафе след края на престрелката. Някой ще пострада през следващите минути и това няма да е по-забавно от кашата след автомобилна катастрофа. Съсредоточи се. Нека неприятностите сполетят някой друг!

Момичето кимна.

Хеликоптерът направи последна обиколка, изчезна за миг над върха на юг и се върна, за да кацне в облак прах и борови иглички. Натали лежеше по корем и притискаше рамене в камъка. Саул се намираше точно до нея, с облегната на рамото карабина.

 

Саул вдъхна мириса на напечена от слънцето пръст и борови иглички и се сети за едно друго място и време. След бягството му от Собибор през октомври 1944-а беше тръгнал с еврейския партизански отряд „Чил“ в Гората на Бухалите. През декември, преди да започне работа като помощник и ординарец на хирурга на групата, той получи пушка и го сложиха часовой.

Беше студена, ясна нощ — снегът синееше на светлината на залязващата луна — когато един немски войник се появи на полянката, на която Саул лежеше в засада. Войникът бе още съвсем млад и не носеше нито шлем, нито пушка. Ръцете и ушите му бяха омотани в парцали, а бузите му бяха побелели от измръзване. По регалиите на униформата Саул веднага разпозна, че хлапето е дезертьор. Миналата седмица Червената армия бе стоварила мощна атака в тази област и макар че оставаха още поне десет седмици до тоталната победа над Вермахта, този младеж се бе присъединил към хилядите си събратя, хукнали да бягат от бойното поле.

Йекиел Грийнспан, водачът на „Чил“, им беше дал много точни указания какво да правят с подобни единични немски дезертьори. Трябваше да ги застрелват, а телата да хвърлят в реката — или да ги оставят да си гният. Нямаше нужда да се полагат усилия за разпита им. Единственото изключение от тази смъртна присъда беше ако шумът от изстрела разкриваше партизанския отряд на редките немски патрули. Тогава часовоите следваше да използват ножове или да оставят дезертьора да ги подмине.

Саул извика предупреждение. Можеше да стреля. Отрядът, с който беше той, лежеше в прикритие в една пещера на стотина метра оттук. В района не се наблюдаваше немска активност. Но той предупреди германеца, вместо да стреля незабавно.

Момчето падна на колене в снега и започна да плаче, като призоваваше Саул на немски. Той заобиколи зад хлапето така, че дулото на древния му маузер се озова на не повече от метър от тила на русата глава. И точно тогава се сети за Ямата — за белите тела, които падаха по лице, и за лепкавата мушамичка на бузата на сержанта от Вермахта, който пушеше цигара с крака, увиснали над ужаса.

Момчето плачеше. По дългите му клепки блестяха ледчета. Саул вдигна маузера. След това отстъпи назад и каза на полски:

— Върви! — Проследи как младият германец поглежда невярващо през рамо и после пълзешком и с несигурни крачки се изнизва от полянката.

На следващия ден, когато отрядът се премести на юг, откриха замръзналото тяло на хлапето, проснато по лице на открито място в потока. Това беше същият ден, когато Саул отиде при Грийнспан и те помоли да го назначат помощник на доктор Якзик, Водачът на „Чил“ се втренчи за дълго в Ласки, преди да каже каквото и да е. Групата нямаше време за евреи, които не искаха или не можеха да убиват германци, но Грийнспан знаеше, че най-новият им член е оцеленец от Челмно и Собибор. Така че се съгласи.

Саул беше тръгвал на война отново и отново — през 1948-а и 1956-а, също и през 1967-а, а и — макар и само за няколко часа — през 1973-а. Всеки път бе постъпвал в армията като медицински офицер. С изключение на онези ужасни часове под контрола на Полковника, когато беше удушил Дер Майстер, досега не бе убивал човешко същество.

Сега лежеше по корем в меката постелка от нагрети от слънцето борови иглички и погледна към часовника си, докато хеликоптерът кацаше. Мястото беше неудобно, в другия край на поляната, отчасти прикрито от колата на заместник-шерифа. Карабината на заместника бе стара — с дървен приклад и проста вградена мушка. Саул нагласи очилата си и отчаяно закопня за телескопичен мерник. Всичко в тази ситуация противоречеше на съветите на Джак Коен — странно оръжие, с което не беше стрелял досега, лоша видимост в стрелковия обхват, никакъв път за бягство.

Саул се сети за Аарон, Дебора и близначките. Решително вкара патрон в дулото.

Пилотът излезе пръв и бавно отстъпи встрани от хеликоптера. Това изненада и притесни Ласки. Човекът, който чакаше в дясната половина на мехурчето, бе въоръжен с автоматична карабина и носеше тъмни очила, шапка с козирка и… бронежилетка. От шейсет метра и с блестящото в плексигласа залязващо слънце, Саул не различаваше със сигурност дали мъжът е Ричард Хейнс. Така че не стреля. Внезапно усети пристъп на гадене да се надига в него, заедно с увереността, че прави нещо грешно. Когато изнасяше пушката си, чу по радиото в колата на шерифа как Хейнс вика Суансън. Това трябваше да е Хейнс. Но агентът на ФБР щеше само да си седи и да чака пристигането на останалите… нали? Саул остави мегафона на шерифа до лявата си ръка и отново сведе дулото. Човекът в бронежилетката се размърда и притича с бойна стойка към прикритието на колата. Психиатърът не получи възможност за чист изстрел, но успя да различи волевата брадичка и внимателно сресаната коса под шапката. Пред него беше именно Ричард Хейнс.

— Къде е той? — прошепна Натали.

— Ш-ш-шт — изсъска Саул. — Сега е зад буса. Има карабина. Приведи се!

Облегна мегафона на земята пред себе си, увери се, че е включен и стисна карабината си с две ръце.

Пилотът извика нещо и агентът зад микробуса се провикна в отговор. Другият тръгна към хеликоптера и пет секунди по-късно се появи и втората фигура, която напредваше предпазливо.

— Хейнс! — изрева Саул и усиленият звук накара Натали да подскочи докато ехото отекваше в склона отсреща. Пилотът изтича към дърветата, докато облечената в бронежилетка фигура се завъртя, падна на дясно коляно и започна да обсипва склона с автоматичен огън. Саул сметна звуците от изстрелите за слаби и като от пистолетче с капси. Нещо изсвистя през клонките на осем-девет крачки от тях. Ласки притисна смазания приклад към рамото си, прицели се и стреля. Откатът заби приклада в рамото му с изненадваща сила. Хейнс все още стреляше, въртейки своята М-16 в малки, смъртоносни дъги. Два куршума удариха скалата пред Саул и още един се заби в падналия ствол над него — трясъкът отекна като от брадва, сечаща цепеници. На психиатъра му се прииска да бе оковал заместника под стволовете.

Той видя как боровите иглички подскочиха пред и отляво на Хейнс. Коригира мерника си нагоре и надясно. С периферното си зрение смътно мерна, че пилотът се е обърнал и тича към дърветата. Бе се съсредоточил върху проблясъците от дулото на М-16, с която стреляше агентът. Последна серия куршуми удариха скалата, където Натали лежеше свита в ембрионална поза, стрелбата спря за кратко, коленичилата фигура изхвърли един правоъгълен пълнител и докато вадеше друг от джоба на жилетката си, Саул се прицели внимателно и застреля Хейнс.

Специалният агент политна назад, сякаш дръпнат от тласъка на невидимо въже. Слънчевите очила и шапката му излетяха и той падна по гръб, с разтворени крака. Карабината отлетя на метър и нещо зад главата му.

Настъпилата тишина беше оглушителна.

Натали скочи на колене и надникна отстрани зад скалата, дишайки тежко през устата си.

— О, Иисусе! — прошепна тя.

— Добре ли си? — попита я Саул.

— Аха.

— Стой тук!

— Забрави! — отряза тя и се изправи заедно с него, когато той тръгна надолу по склона на хълма.

Бяха изминали двайсетина метра, когато Хейнс се претъркули, изпълзя на колене, взе си карабината и хукна към дърветата от другата страна. Саул приклекна на едно коляно, стреля и не улучи.

— Проклятие! Оттук! — той издърпа Натали наляво, през гъст храсталак.

— Останалите ще дойдат! — напомни му тя задъхана.

— Да — съгласи се той. — Не вдигай шум! — продължиха да се движат няляво, от дърво на дърво. От другата страна на поляната склонът бе твърде оголен, за да може Хейнс да тръгне по посока на часовниковата стрелка пред тях. Налагаше му се да остане там, където е, или да тръгне право към тях. Саул се почуди дали пилотът е въоръжен.

Двамата с Натали напредваха колкото се може по-бързо, като се прикриваха зад дърветата и стояха далеч от ръба на поляната. Когато приближиха мястото, където Хейнс бе влязъл сред дърветата, Саул махна на Натали да спре в гъсталак млади дръвчета, а той пое напред приведен. Преди всяка крачка се оглеждаше наляво и надясно. Допълнителните патрони дрънчаха в джобовете на сакото му. Под короните на дърветата бе започнало да се смрачава. Появиха се комари, които бръмчаха около потното лице на психиатъра. Имаше чувството, че са минали часове от приземяването на хеликоптера. Един поглед към часовника му разкри, че всъщност са изтекли само шест минути.

На фона на тъмните иглички, в хоризонтална ивица светлина по земята, проблесна нещо ярко. Саул се просна по корем и припълзя напред на лакти. Спря, стисна пушката с лявата си ръка и посегна напред с другата. Пипна кръвта, която се бе стекла по игличките и прахта. Отляво се виждаха още капки, изчезващи там, където дърветата се сгъстяваха.

Саул тъкмо отстъпваше назад, когато отляво и отзад се разнесе ревът на автоматичното оръжие — вече не звучеше като от детска играчка, а беше силен и трещящ. Той притисна буза към пръстта и си пожела тялото и гръбнакът му да потънат под земята, докато куршумите чупеха клонки, пронизваха дървесни стволове и свистяха по полянката. Чу поне два да удрят в метал, но не вдигна глава да провери коя кола е пострадала.

Разнесе се ужасяващ писък на няма и десет метра от него, последван от стенание, което започна ниско и сякаш изкачи тониката до ултразвука. Саул подскочи и изтича наляво, успя да хване навреме очилата си, които едно клонче се опита да събори, и за малко да се спъне в Натали, свила се под изгнил пън. Хвърли се на земята до нея и прошепна:

— Добре ли си?

— Да — тя махна с пистолета си към гъст храсталак от млади борове и тополи, където хълмът завиваше към пролома от лявата им страна. — Звукът дойде оттам. Той не стреляше по нас!

— Така е — Саул погледна очилата си. Рамките бяха огънати. Потупа се по джобовете на сакото. Патроните издрънчаха. Пистолетът още лежеше в левия му джоб. Лактите му бяха здравата изкаляни. — Да вървим!

Те запълзяха напред, Натали на три метра отдясно на Саул. Когато приближиха малкия поток, бликащ от дефилето, младите кълнове се сгъстиха. Налагаше се да мачкат млади тополки и борчета, гъсталаци от ниски брезички и папратови храсти. Натали първа откри пилота. За малко да опре рамо в гърдите му, докато заобикаляше един гъст хвойнов храст. Скорострелният огън на М-16 го бе разкъсал почти на две. Коремната му стена висеше на хлабави намотки червени, разкъсани мускули, а пръстите му бяха свити около белите и сиви въжета на вътрешностите, сякаш се бе опитал да ги напъха обратно в корема си. Главата на дребосъка бе отметната силно назад и устата му бе широко отворена в недовършен писък, а замъглените му очи бяха втренчени в малката ивичка синьо небе между клоните над него.

Натали се обърна и безшумно повърна в папратите.

— Хайде — прошепна Саул. Бълбукането на потока бе достатъчно силно да прикрие тихите звуци.

По един паднал ствол зад стена от млади тополки имаше капки кръв. Хейнс явно бе стоял присвит там, само минути преди да чуе звука от движението на пилота през храстите — тръгнал да търси собствено убежище.

Саул надникна през тополките. Накъде ли беше тръгнал Хейнс? Наляво, където се простираха десетина метра открито пространство, след което започваше отново зрялата гора, изпълнила долината и издигаща се над ниските хълмове на югоизток? Или пък надясно, където дефилето бе пълно с млади дървета и се стесняваше на четирийсет метра височина до тесен процеп с еднометров мост отгоре?

Психиатърът трябваше да вземе решение. Движение в която и да е от двете посоки щеше да го разкрие пред някой, минал нататък. Точно психологическата бариера на полянката отляво го накара да прецени, че Хейнс е тръгнал надясно. Саул се плъзна заднишком и връчи карабината на Натали, като почти докосна ухото й с устни, докато й шепнеше:

— Качи се ей там горе! Завий надясно под ствола. Дай ми точно четири минути, след това стреляй с карабината във въздуха. Остани приведена. Ако не чуеш нищо, изчакай минута и стреляй пак. Ако не се върна до десет минути, иди в микробуса и си обирай крушите от това място. Той не може да види пътя оттук. Разбра ли ме?

— Да.

— Паспортът още е в теб — прошепна Саул. — Ако нещата се влошат, използвай го да се върнеш в Израел!

Натали не отговори. Бе много напрегната, но устните й бяха стиснати в равна и твърда линия.

Саул й кимна и запълзя през преградата от мек елшак, като се придържаше близо до потока, докато се изкачваше нагоре по хълма.

 

Дори помирисваше кръвта. Докато се промъкваше през тунели от ниска хвойна, намираше все повече и повече следи от противника си.

Движеше се твърде бавно; три минути бяха минали, а той не се бе изкачил достатъчно нагоре по дефилето. Дясната му ръка, свита около приклада на колта, бе хлъзгава от пот, а очилата постоянно се пързаляха надолу по носа му. Лактите и коленете му бяха издрани и натъртени, а дъхът свистеше в гърдите му. От поредната ярка локвичка кръв се вдигна облак бръмчащи мухи и се заблъскаха в лицето му.

Мина още половин минута. Хейнс не би могъл да отиде кой знае колко напред, ако не тичаше. А можеше и да е притичал. Десет метра нямаше да са от голямо значение. М-16 имаше двайсет пъти обхвата на пистолета на Саул. Като се има предвид и допълнителния куршум, който бе заредил, след като стреля веднъж, той разполагаше с осем изстрела. Джобовете му бяха пълни с тежки патрони за пушката на заместник-шерифа, но беше оставил допълнителните три пълнителя за пистолета спретнато подредени там, където бе окован самият шериф.

Все едно, нямаше значение. Оставаха двайсет секунди до изстрела на Натали. Нищо не би било от значение, ако не успееше да се приближи достатъчно. Ето защо Саул се хвърли да пълзи напред на колене и лакти, вече се задъхваше и беше сигурен, че вдига прекалено много шум. Падна напред под надвиснал клон хвойна и зина през отворената си уста, опитвайки се да овладее дишането си.

Изстрелът на Натали отекна в дефилето. Саул се претъркули по гръб, притиснал уста към подмишницата си, за да приглуши звука от дишането. Нищо. Нямаше изстрели в отговор, нито пък движение над него.

Той полежа по гръб, отпуснал пистолета до лицето си, наясно, че би трябвало да продължи напред, да се качи още по-нагоре. Но не помръдна. Небето се смрачаваше. Перест облак улови последните розови лъчи на вечерното слънце и една самотна звезда проблесна над ръба на дефилето. Саул повдигна лявата си китка и погледна часовника си. От кацането на хеликоптера бяха минали дванайсет минути.

Подуши кладния въздух. Надушваше кръв.

Твърде много време беше минало от първия изстрел на Натали. Той отново вдигна китка да провери колко е часът и точно тогава прозвуча вторият изстрел на момичето, този път по-близко, а рикошетът изби искри на десетина метра по-нагоре по склона на дефилето.

Ричард Хейнс се надигна на по-малко от три метра от Саул и обсипа с автоматичен огън отсрещния хълм. Саул ясно различи проблясъците на дулото над себе си и помириса кордит. Куршуми разкъсваха храсталаците, през които току-що бе пропълзял. Младите дръвчета с дебелина около пет сантиметра направо се чупеха като окосени от невидим жътвар. Куршумите удариха в камък от дясната страна на дефилето, о ново засвириха от западната страна и вдигнаха прах далеч долу по източната стена. Въздухът се изпълни с миризмата на барут и кордит. Стрелбата продължаваше, продължаваше и продължаваше. Когато прекъсна, Саул бе твърде вцепенен, за да мръдне в продължение на цели две или три секунди. Чу металното щракване от изваждането на единия пълнител от М-16 и поставянето на другия. Изпукаха клонки, когато Хейнс отново се изправи на крака. Тогава и Ласки се надигна, видя агента да стои на не повече от три метра от него, изпъна дясната си ръка и стреля шест пъти.

Агентът изтърва карабината и с изпъшкване падна по задник. Изумено се взря в Саул, сякаш двамата бяха деца, които си играят — и другият го е измамил. Косата на Хейнс бе плувнала в пот и бе разрошена, бронежилетката висеше хлабаво на една страна, а лицето му бе оцапано с кал. Левият му крак бе подгизнал от кръв. Три от изстрелите на Ласки явно бяха попаднали в защитения торс и просто го бяха блъснали назад, но лявата ръка на Хейнс бе разкъсана при рамото и поне един куршум бе влязъл там, където жилетката висеше хлабаво на гърлото. Когато се приближи през ниските хвойнови храсти, Саул видя белите тресчици от гръбначен прешлен да стърчат от плътта. Приклекна на метър от Хейнс и внимателно премести встрани дулото на карабината му.

Агентът седеше разкрачен, а върховете на черните му обувки сочеха към небето. Осакатената му лява ръка висеше под невероятен ъгъл, но дясната му бе отпусната вяло на коляното — спокойно, почти делово. Устата на красивия мъж се отвори и затвори няколко пъти и Саул видя по езика му прясна кръв.

— Боли — каза тихичко Ричард Хейнс.

Ласки кимна. Приведе се и се взря в мъжа, оценявайки раните по професионален инстинкт и стар навик. Хейнс почти сигурно щеше да изгуби лявата си ръка, но ако незабавно се положеха грижи, приложеше се кръвна плазма и в рамките на двайсет-трийсет минути го вдигнеха с хеликоптер, животът му можеше да бъде спасен. Саул си помисли за последния път, когато бе видял Аарон, Дебора и момичетата. Йом Кипур. Децата бяха заспали на кушетката помежду им, докато те с Аарон си говореха.

— Помогни ми — прошепна Хейнс. — Моля те!

— Не, няма да стане — отвърна психиатърът и стреля два пъти в главата му.

 

Когато Саул се спусна от дефилето, Натали си проправяше път нагоре по склона с готова за стрелба карабина. Тя погледна към М-16 в ръцете му и допълнителните пълнители в джобовете и вдигна вежди.

— Мъртъв е — отвърна Саул на незададения й въпрос. — Трябва да побързаме!

Седемнайсет минути бяха минали от момента, в който хеликоптерът кацна, и до мига, когато Натали отново запали двигателя на буса.

— Само секунда — спря я Ласки. — Провери ли как е заместник-шерифът след първата престрелка?

— Да — отвърна момичето. — Спеше, но иначе е добре!

— И още нещо — добави Саул. Скочи от микробуса с М-16 в ръка и погледна към хеликоптера, който се намираше на петнайсетина метра от тях. Зад мехурчето ясно се различаваха двата капковидни резервоара. Той нагласи селектора на единична стрелба и стреля. Разнесе се звук, все едно удря с тръба по бойлер, но не последва експлозия. Стреля отново. Във въздуха внезапно се разнесе силната миризма на авиационно гориво. Третият изстрел подпали огън, който погълна машината и изригна към небесата.

— Да се махаме — нареди Саул, щом скочи в буса. Заподскачаха напред покрай колата на шерифа. Тъкмо бяха стигнали до дърветата от югоизточната страна на полянката, когато експлодира и вторият резервоар и запрати кокпита на балончето високо над дърветата. Огънят облиза лявата страна на шерифската кола.

Две тъмни коли минаха през един едва забележим завой на хълма на половин километър по-назад.

— Побързай! — изръмжа Саул, докато караха през мрака в гората.

— Нямаме голям шанс да се измъкнем, нали? — попита Натали.

— Не — отвърна той. — Те ще вдигнат по петите ни всички ченгета в окръзите Ориндж и Ривърсайт. Ще запечатат всички магистрали оттук и от другата страна, ще затворят всички местни пътища към Междущатско 15 и ще пратят хеликоптери и превозни средства с двойно предаване в хълмовете още преди да се зазори.

Бусът се залюля над един поток и изрева по седловината сред душ от чакъл с над сто и двайсет километра в час. Натали завъртя возилото на завоя, овладя го идеално и попита:

— Струваше ли си всичко това, Саул?

Той прекъсна опитите си да оправи рамката на очилата и я погледна.

— Да — отвърна с тържествен глас. — Струваше си!

Тя кимна и подкара надолу по полегатия склон към още по-тъмната ивица гора пред тях.