Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carrion Comfort, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)

Романът е носител на наградите „Локус“, „Брам Строукър“ и британската награда за фентъзи.

 

Издание:

ЛЕШОЯДИ. 2002. Изд. Квазар, София. Биб. Магичен кристал, №3. Роман. Превод: Елена ПАВЛОВА [Carrion Comfort, Dan SIMMONS]. Формат: 170×240. Страници: 928. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-8826-36-4.

 

Copyright © 1989 by Dan Simmons

История

  1. — Добавяне на анотация

18
Мелани

Автобусът ни носеше на север, през безкрайните бордеи в покрайнините на Балтимор и през индустриалната клоака на Уилмингтън. Нямаше как да не си спомня един пасаж от посланията на Свети Августин: „Дяволът е съградил поселищата си на Север“.

Винаги съм мразила големите северняшки градове: техните приливи на безлична лудост, тяхната мрачина и мръсотия с цвят на въглищен прах, както и усещането за безнадеждност, което сякаш обгръща мръсните им улици и също тъй мръсните обитатели. Винаги съм смятала за най-видим аспект на продължителното предателство на Нина това, че тя предаде Юга заради студените каньони на Ню Йорк. Нямах намерение да ходя толкова на север, че да стигна чак до там, не и аз!

Внезапен, кратък порой снежинки закри депресиращата гледка и аз насочих вниманието си към вътрешността на автобуса. Жената от другата страна на пътеката срещу мен вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна срамежливо — за трети път, откакто бяхме напуснали вашингтонските предградия. Кимнах и продължих да плета. Вече подозирах, че стеснителната дама срещу мен — жена, която вероятно тъкмо навършваше петдесет, но създаваше впечатление, че е с поне двайсет години по-възрастна стара мома — спокойно можеше да се окаже част от разрешението на проблема ми.

На един от проблемите ми.

Радвах се, че напуснах Вашингтон. Като млада доста харесвах този сънен град с южняшки дух; дори преди Втората световна война си беше запазил част от това излъчване на ленив хаос. Но сега мраморният купол на града ме подсещаше за претенциозен мавзолей, пълен с бръмчащи, гладни за власт насекоми.

Погледнах към снежните вихри и в първия момент не можах да се сетя кой ден или месец сме. Датата ми дойде първа — четвъртък. Бяхме прекарали вторник и сряда в отвратителен мотел на няколко километра от центъра на Вашингтон. В сряда накарах Винсент да откара буика в околностите на Капитолия, да го захвърли там и да се върне до мотела пеша. Разходката му отне три часа, но той не се оплака. Не би и могъл да се оплаква отсега нататък. Във вторник вечерта го накарах да се погрижи за нужните лични подробности с помощта на прост шивашки конец и игла, която нагрях на пламъка на свещ.

Покупките, които направих в един търговски център онази сряда сутрин — няколко рокли, халат, бельо — бяха още по-потискащи в сравнение с прелестните неща, които загубих в Атланта. Все още имах почти деветхиляди в пътнически чекове в абсурдната ми сламена чанта. Разбира се, разполагах с много повече пари в различни сейфове и спестовни сметки в Чарлстън, Минеаполис, Ню Делхи и Тулон, но засега нямах намерение да се опитвам да ги прибера. Щом Нина знаеше за сметката ми в Атланта, сигурно знаеше и за останалите.

„Нина е мъртва!“ — напомних си.

Но от всички ни тя имаше най-силна Способност. Тя бе използвала един от биячите на Уили да взриви самолета му, докато същевременно седеше и говореше с мен. Способността и беше невероятна, ужасяваща. Можеше да ме достигне дори от гроба, усилваше се, макар тялото на Нина Драйтън да гниеше в ковчега. Сърцето ми се разтупка и аз погледнах през рамо към лицата, едва различими в сумрачните редици автобусни седалки…

Нина е мъртва.

Беше четвъртък, точно една седмица преди Коледа. Значи: осемнайсети декември. Събирането ни се състоя на дванайсети. Цели епохи разделяха тези две дати. През изминалите две десетилетия моят живот не бе претърпявал по-сериозни промени от обичайните Глезотии, които си позволявах. Сега всичко се бе променило.

— Извинете — каза ми жената от другата страна на пътеката, — но не мога да не се възхитя на вашето плетиво. Пуловерче за внучето ли плетете?

Обърнах се и озарих дребната женица с пълния чар на усмивката си. Когато бях много млада, преди да открия, че има доста неща, които една млада дама просто не бива да прави, обичах да ходя за риба с баща ми. Точно онова първо трепване на кордата, първите колебливи подръпвания и подскоци на плувката смятах за най-възбуждащи. Ценях най-много именно онзи миг, когато кукичката още не се е забила дълбоко и трябва да бъдат вкарани в игра всички умения на въдичаря.

— Ами, всъщност да — признах, макар че от самата мисъл някъде да си имам мяучещо внуче ми се гадеше, но още преди много време бях открила и терапевтичния ефект от плетенето, и психологическия камуфлаж, който то предлагаше пред другите хора.

— Момченце ли е?

— Внучка — отвърнах и се плъзнах в съзнанието на тази жена. Беше все едно да преминеш през отворена врата. Никаква съпротива. Бях колкото се може по-внимателна и нежна, носех се по умствените коридори и площадки и през други отворени врати, не се намесвах, докато не открих центъра на удоволствието на мозъка и. Представих си процеса на галене на персийка котка — макар всъщност да мразя котките — и я погалих, усещайки прилива на удоволствие, който протече през нея и се изля като неочаквано напикаване с гореща урина.

— О! — възкликна тя, изчерви се, после се изчерви отново, понеже не знаеше защо се е изчервила първоначално. — Внучка, колко хубаво!

Започнах да я галя по-умерено, настроих движенията, координирах ги с всеки поглед, който тя ми хвърляше, усилвах докосването, когато тя чуваше гласа ми. Някои хора ни поразяват с тази особеност още при първата среща. При младежите това се нарича влюбване. При политиците го наричат „чаровно излъчване“. Когато го прилага майстор на риториката, който има Способност, склонни сме да наричаме резултата „масова истерия“. Един от често споменаваните, но рядко забелязвани факти, за които говорят съвременниците и съратниците на Адолф Хитлер, е, че хората се чувствали добре в негово присъствие. След няколко седмици дресировка на нивото, което прилагах, тази жена щеше да развие пристрастеност, по-силна от тази, предизвиквана от хероина. Обичаме да обичаме, понеже това е най-близкото до наркотично пристрастие усещане, което хората могат да изпитват.

След няколко минути разговор на общи теми тази самотна дама, която изглеждаше много по-стара от реалната си възраст, както аз изглеждах по-млада от моята, потупа седалката до себе си и отбеляза, отново заливайки се в руменина:

— Тук има повече от достатъчно място. Искате ли да се присъедините към мен, за да продължим разговора си, без да се налага да повишаваме глас?

— С удоволствие — отвърнах и пъхнах кълбото и иглите в сламената си чанта. Плетивото си беше изиграло ролята.

 

Тя се казваше Ани Бишоп и се прибираше вкъщи във Филаделфия, след продължително и незадоволително посещение във Вашингтон — при семейството на по-малката и сестра. След десет минути разговор вече ми беше казала всичко, което имах нужда да зная. В случая дори нямаше нужда от умственото погалване; тази жена просто умираше да си поговори с някого.

Ани произхождаше от порядъчен и състоятелен филаделфийски род. Основан от баща и попечителски фонд представляваше основният и източник на доходи. Така и не се беше омъжвала. Цели трийсет и две години тази бледа сянка на жена бе гледала брат си Пол, параплегик, когото прогресиращо нервно заболяване бавно превръщаше в квадриплегик![1]

Миналия май Пол бе починал и Ани Бишоп още не се бе приспособила към този свят, в който не носи отговорност за него. Посещението при сестра и Илейн — първото подобно от осем години — се бе оказало печално недоразумение; Ани трудно понасяше недодялания съпруг на Илейн и зле възпитаните и дечица — семейството пък очевидно се отвращаваше от моминските навици на леля Ани.

Познавах типа на Ани Бишъп добре — дори се бях преструвала на подобна сломена женица по време на дългия си зимен сън в живота. Тя беше сателит в търсене на свят, около когото да орбитира. Всеки свят би свършил работа, стига само да не изисква студеното, самотно въртене на независимостта. Параплегичните братя са дар от Бога за такива жени; безкрайно и еднопосочно посвещение на съпруг или дете би било разумна алтернатива, но грижата за болен брат предоставяше далеч повече извинения, за да избягваш друго обвързване и връзки с хора въобще, както и отегчителните подробности на живота. В безрезервната си служба и себеотдаване, тези жени неизменно се превръщат в егоистични чудовища. В скромното, цялостно и любящо посвещение в грижата на скъпия и починал брат усещах перверзен фетишизъм към цукалото и инвалидната количка, болестно самозадоволяване в отричането от всичко за трийсет години саможертва на младостта, ранната зрялост и родителството в служба на смрадливите нужди на един дишащ труп. Познавах Ани Бишъп добре: тя беше поклонничка на бавно и самозадоволяващо самоубийство. Самата мисъл ме кара да се срамувам, че съм от същия пол. Често, когато съм се сблъсквала с подобни нещастни плужеци, съм се съблазнявала от мисълта да им помогна да пъхнат ръце в собствените си гърла, докато се задавят в собственото си повръщано и приключат с живота.

— Да, да, разбирам — казах и я потупах по рамото, докато ми разправяше злоключенията си. — Разбирам как е, наистина!

— Вие разбирате — съгласи се Ани. — Толкова рядко човек среща друг, който да разбере чуждата мъка. Чувствам, че имаме много общи неща.

Кимнах и огледах Ани Бишъп. Петдесет и две годишна, тя спокойно можеше да мине за юбилярка на седемдесет. Обличаше се добре, но беше от онези сгърбени стенни цветя, на които всеки костюм или пола висят като раздърпана къщна роба или пуловер. Косата и беше кестенява, отдавна прошарена, сресана на път, който тя държеше един и същ от четирийсет и пет годин, и къдрите и висяха като увяхнал букет. Очите и бяха със сенки и торбички — създадени за плач. Устата и бе тънка и права, недостатъчно увиснала, за да я наречеш печална, но очевидно рядко се поддаваше и на смеха. Всичките и бръчки бяха насочени надолу; присъдата на гравитацията бе гравирана дълбоко върху лицето и. Съзнанието и представляваше трескавата, алчна празнота на изплашена катерица.

Тя беше идеална.

Разказах й историята си, използвайки името Биатрис Страун, след като и бездруго го пишеше на картата ми. Съпругът ми бил преуспяващ банкер в Савана. Починал пред осем години и оставил имение, което сестриният ми син… Тод… пропилял, понеже очевидно бил способен да губи всичките ми пари, както и собствените си, между впрочем, само че той и безсрамната му жена се самоубили миналата есен в драматична автомобилна катастрофа, като ми оставили разходите за погребението, куп дългове и сина им Винсент, за когото да се грижа. Собственият ми син и бременната му съпруга били в Окинава, преподаватели в мисионерско училище. А сега тъкмо бях продала къщата в Савана, последните дългове на Тод бяха изплатени и се бях впуснала в пътешествие на север — да търся нов живот за праплеменника си и мен самата.

Историята беше съшита с бели конци, но помогнах на Ани Бишъп да повярва в нея с леки докосвания където трябва, за да подчертая всяко откровение.

— Племенникът ти е много хубав — отбеляза Ани.

Усмихнах се и погледнах през пътеката към мястото на Винсент. Той носеше евтина бяла риза, тъмна вратовръзка, син анорак и черни обувки. Бяхме му ги купили в Кей-Март във Вашингтон. Бях му пооформила косата, но реших да си позволя каприза да я оставя дълга; само че сега беше чиста и стегната на конска опашка. Взираше се безизразно към снежните вихри и пейзажа отвъд прозореца. Нямаше начин да променя лишеното му от брадичка мише лице или обривите от акне.

— Благодаря — рекох. — Одрал е кожата на майка си… Бог да благослови душата и.

— Много е тих — отбеляза Ани.

Кимнах и позволих на сълзите да придойдат в очите ми.

— Катастрофата… — подех и се наложи да поспра, преди да продължа. — Бедното дете изгуби по-голямата част от езика си по време на катастрофата. Казаха ми, че никога повече няма да може да говори.

— О, Боже, горкият? — състрадателно цъкна с език Ани. — Не ни е дадено да разберем Божията Воля, само можем да носим теглото.

Сближавахме се усърдно, докато автобусът ръмжеше по издигнатата рампа на магистралата над безконечните бордеи на Южна Филаделфия.

 

Ани Бишъп остана много доволна, когато приех поканата и да прекараме няколко дни при нея.

Центърът на Филаделфия се оказа претъпкан, шумен и мръсен. Винсент носеше багажа ни. Отидохме до подземната станция на метрото и Ани купи билети от „Честнът Хил“ до Челтън Авеню. По време на пътуването с автобуса ми беше разказала за прелестния си дом в Джърмънтаун. Макар че спомена, че градът е западнал през последните десетилетия и с навлизането на „нежелани елементи“, все пак си представях Джърмънтаун като поселище, напълно различно от тухлената и желязна гмеж на Филаделфия. Не беше. Гаснещата следобедна светлина зад прозорците на влака осветяваше съборетини, скупчени тухлени фабрики, пропадащи стълби, тесни улички, засипани с металните трупове на изоставени коли, празни паркинги и негри. Като изключим някои от пътниците във влака и мернатите бели лица в колите по магистралата, която вървеше редом с релсите, градът сякаш бе населен само с негри. Седях изтощена и обезкуражена, взирах се през мазния прозорец на влака към негърчетата, които тичаха през празните паркинги, към малките черни личица, надничащи от мръсните якета, и към негри, които крачеха по мрачния си и заплашителен начин по студените улици, към огромни негърки, които бутаха претрупани пазарски колички, виждах негърски лица зад тъмните прозорци…

Облегнах глава на леденото стъкло и устоях на желанието да заплача. Баща ми беше прав в онези последни слънчеви дни преди Великата война, когато предсказа, че страната ще изгние, щом цветните получат право да гласуват. Те бяха превърнали великата някога нация в мръсни руини на собственото си лениво отчаяние.

Нина никога не би ме открила тук. През последните няколко дни се движех на сляпо. Ако прекарам седмица или дори няколко с Ани — дори и това да означава да се спусна в тази яма с безработни цветнокожи — ще добавя още един случаен елемент в и бездруго случайното си поведение.

Слязохме на градски перон с табела Челтън Авеню. Релсите минаваха между голи бетонни стени, а градът се разстилаше над нас. Внезапно изплашена, твърде уморена да изкача стълбището до нивото на улицата, ни накарах да поседнем и да починем няколко минути на неудобна пейка с цвят на жлъчка. Група цветнокожи тийнейджъри изтърчаха по стъпалата, като крещяха обиди, бутаха се един друг и блъскаха всички останали, озовали се на пътя им. Чувах уличния шум в далечината. Вятърът беше ужасно студен. От нищото се появиха снежинки и се посипаха по цимента на перона. Винсент не потрепери, нито посегна да закопчае анорака си.

— Ще хванем такси! — реши Ани.

Кимнах, но не се надигнах, докато не забелязах два плъха с размера на малки котки да се появяват от пукнатина в циментовата стена от другата страна на релсите; те започнаха да похапват сред струпаните там боклуци и изсъхнала кал.

 

Шофьорът на таксито беше цветнокож и мрачен. Надписа ни сметката заради това, че пътувахме само осем пресечки. Джърмънтаун представляваше смес от камък, тухли, неон и реклами. Челтън Авеню и Джърмънтаун Авеню бяха пълни с коли, оградени с евтини магазини с решетки на прозорците и вратите, и обитавани от човешкия боклук, свойствен за северните градове. Но по Джърмънтаун Авеню вървяха истински тролеи и между банките, решетките и боклучавите магазинчета бяха сврени прекрасни стари къщи, тук — тухлен магазин от миналия век, там — малко като носна кърпа паркче с железни огради и изящни скулптури. Навярно преди два века предградието е било малък рай, увенчан с прелестни каменни къщи и обитаван от благородни граждани-фермери или търговци, които са предпочели да живеят на по десетина-петнайсет километра от Филаделфия. Преди сто години ще да е било тихо градче на десет минути разстояние с влак от големия град — все още чаровно място с прекрасни къщи, разположени на сенчести улици, и тук-там някоя странноприемница по пътя. Днес Филаделфия бе погълнала Джърмънтаун, както голям, хранещ се по дъното шаран поглъща невероятно много прекрасни, но по-дребни рибки, само за да се смесят перфектно-белите кости на миналото им със суровия боклук на ужасните храносмилателни сокове на прогреса.

Ани толкова се гордееше с малката си къща, че продължи да се изчервява, докато ни я показваше. Беше анахронизъм: прекрасен, варосан в бяло дом — навярно навремето е бил селска къща — разположен на нима и петстотин метра от Джърмънтаун Авеню в тясна уличка, наречена „Куин Лейн“. Имаше дървена ограда, твърде олющена и издраскана отпред, въпреки очевидните опити да бъде поддържана в изрядно състояние. Дворчето беше като пощенска марка, по-малко и от онова в чарлстънската ми резиденция. Предната веранда беше миниатюрна, горе имаше две капандури, които минаваха за втори етаж, а отпред се издигаше едно-единствено оголяло прасковено дърво, което изглеждаше така, все едно никога повече няма да се разлисти. Самата къща бе завряна между химическо чистене, което рекламираше умрели мухи на витрината си, и триетажно блокче с вид на изоставено преди десетилетия, ако не броим черните лица, надничащи от прозорците. От другата страна на улицата се намираха разни дребни магазинчета, сгърбени тухлени постройки, превърнати в семейни къщи, и на половин пресечка южно започваха полусрутени бордеи.

— Не е много, но е дом — заяви Ани в очакване да оспоря първата част от изявлението и. Оспорих го.

Голямата спалня на Ани и малката гостна се намираха на втория етаж. До кухнята имаше малка спалничка, принадлежала на брат и, и стаята още миришеше на лекарства и пури. Ани очевидно планираше да предложи стаята долу на Винсент, а малката гостна — на мен. Помогнах й да ни предложи двете стаи горе, а тя да се нанесе в тази долу. Огледах къщата, докато тя местеше дрехите и личните си вещи.

Разполагахме с малка трапезария, твърде официална за размерите си, мъничка дневна с твърде много мебели и твърде много картини по стените, кухня, сурова и неприятна на вид като самата Ани, стаята на брат и, баня и малка задна веранда, която водеше към дворче, по-малко и от кучешка колиба.

Отворих задната врата, за да лъхне малко въздух в задушната къща; между краката ми мигом се пъхна дебела сива котка.

— О, това е Пухчо — представи го Ани, помъкнала цял наръч дрехи към малката спалня. — Той е моето сладко бебче! Госпожа Панели го гледаше, но той знае, че мама се е прибрала. Нали, миличък? — последното се отнасяше за котката.

Усмихнах се и отстъпих навътре. Предполага се, че жените на моята възраст трябва да обичат котки, да пълнят къщите си с тях щом видят възможност и като цяло да се държат като идиотки, търчейки около арогантните, съпоценни съкровища. Когато бях дете — на не повече от шест или седем — едно лято леля ми дойде на гости заедно е дебелата си сиамка. Вечно се боях да не би чудовището да ми легне на лицето през нощта и да ме задуши. Няма да забравя как напъхах тази котка в конопен чувал — избрах един следобед, докато възрастните пиеха лимонада в задния двор. Удавих я в езерцето зад каретната на съседите и оставих мокрия труп зад един хамбар, където често се събираха глутница полудиви кучета. След като приключех с дресировката на Ани, не бих се изненадала, ако нейното „сладко бебче“ бъде сполетяно от подобен инцидент.

 

Ако човек има Способност, е относително лесно да Използва хората и много по-трудно — да ги дресира. Когато ние с Нина и Уили започнахме играта във Виена преди почти половин век, се забавлявахме да Използваме другите — обикновено непознати — и слабо се замисляхме, че винаги накрая се налага да изхвърляме човешките си инструменти. По-късно, докато остарявахме и усвоявахме по-добре своята Способност, всеки от нас откри, че се нуждае от спътник — отчасти слуга и отчасти бодигард — който да е така настроен към нуждите ни, че практически да не изисква усилие да го Използваш. Преди да открия господин Торн в Швейцария, пътувах с мадам Тремон, а преди нея — с един младеж, когото бях нарекла — с юношеска, куха сантименталност — Чарлз, по името на мъртвия ми годеник. Нина и Уили също имаха техните дълги редици „спътници“, чийто край бе дошъл с катастрофалното присъствие на двамата последни компаньони на Уили и отвратителната Барет Крамър на Нина. Подобна дресировка отнема известно време, макар че именно първите няколко дни са критични. Номерът е да оставиш свободна поне повърхностната част от личността, без същевременно да и предоставиш каквато и да е възможност за самостоятелни действия. И макар че действията не бива да са самостоятелни, слугата трябва да е автономен, в смисъл че простите задачи и ежедневните действия трябва да бъдат обмисляни и извършвани, без да се налага пряко Използване. Ако потрябва да се показваш пред хората с такива асистенти, те също така трябва да са запазили и поне минимална част от оригиналната си личност.

Ползата от подобно обучение е очевидна. Въпреки че е трудно — почти невъзможно, макар и Нина да бе способна на това — да Използваш двама души едновременно, не е особен проблем да направляваш действията на двамина дресирани спътници. Уили никога не пътуваше с по-малко от двама от „приятелите“ си, а преди феминистката и фаза Нина бе известна с това, че винаги движи в компанията на пет-шест млади, самотни хубавци.

Ани Бишъп се дресираше лесно, самата тя бе готова да даде всичко от себе си. За трите дни, които прекарах в къщата и, тя бе щателно подготвена и вкарана в релси. С Винсент нещата стояха по съвсем различен начин. Макар началното ми „обучение“ да разруши всичките му по-висши пориви, подсъзнанието му си оставаше бунтовно и до голяма степен представляваше разбъркана плетеница от първични омрази, страхове, предразсъдъци, копнежи и тъмни нужди. Не исках да ги изтривам, тъй като те бяха източник на енергия, която впоследствие щях да канализирам. През онези дълги три дни от уикенда преди Коледа на 1980-а, аз почивах във вмирисаната на кисело къща на Ани и изучавах емоционалната джунгла на подсъзнанието на Винсент, като си оставях маркери и подсечки из него — за бъдеща употреба.

В неделя, 21-и декември, похапвах късната закуска, приготвена ми от Ани, и я разпитвах за приятелите и, дохода и начина и на живот. Оказа се, че тя няма приятели и почти никакъв личен живот. Госпожа Панели, съседката отсреща, понякога наминавала на гости и от време на време наглеждала Пухчо. При споменаването на липсващото коте очите на Ани се напълниха със сълзи и усетих как мислите и се приплъзват странично като автомобил по лед. Стегнах умствената си хватка и я върнах обратно към новата и всеобхватна страст — да ми доставя удоволствие.

Ани имаше някъде към седемдесет и три хиляди в банката. Както и други егоистични старици, които наближават отегчителния край на отекгчителния си живот, тя от десетилетия бе вегетирала на ръба на бедността, докато трупа пари и акции като вманиачена катерица, която събира запаси в количества, многократно надминаващи способността и да ги изяде през зимата. Предложих, че би могла да обмисли възможността да обърне в налични разнообразните си книжа. Ани реши, че това е великолепна идея. Обсъждахме източниците и на доход, когато тя спомена мимоходом Грумбълторп.

— Обществото ми плаща малка стипендия да го наглеждам и от време на време водя частни групи и го проветрявам, когато е затворено за продължително време, както сега.

— Какво Общество? — полюбопитствах.

— „Филаделфийското общество за опазване на забележителностите“ — обясни Ани.

— И що за забележителност е този Грумбълторп?

— Ще се радвам да ти го покажа — с радост ми предложи тя. — На няма и триста метра оттук е.

След трите дни почивка и дресировка на тези двамата в теснотията на къщата на Ани, буквално умирах от скука. Кимнах.

— След закуска — обявих. — Ако ми се ходи на разходка.

 

Трудно ми е, дори и сега, да опиша очарованието и нелепостта на Грумбълторп. Намира се направо насред срутващия се тухлен безпорядък на Джърмънтаун Авеню. Петте стари сгради са обградени от пивници и боклучави бараки, деликатесни магазинчета и магазини за стоки втора ръка. Тесните улички, които отделят този участък от основната улица, само след броени метри се превръщат в истински бордеи, съборетини и празни дворове. Но тук, на „Джърмътаун“ № 5267, зад маркировъчната линия на паркинг-автоматите и два потъмнени от мръсотията, издраскани с ножка дъба, на по-малко от пет метра от движението, тролеите и безконечния парад на цветнокожи минувачи, се намира ограденото с каменна стена и сгущено зад спуснатите си капаци, посипано с чакъл съвършенство на Грумбълторп.

Имаше две предни врати. Ани извади голяма връзка ключове и ни пусна от източния вход. Вътрешността беше тъмна, прозорците бяха зарити с дебели завеси и здраво затворени капаци. Къщата ухаеше на отминало време, древно дърво и лак за мебели. Ухаеше ми като дом.

— Построена е през 1744-а от Джон Уистър — каза Ани, гласът и се бе усилил и дори вложи екскурзоводски разказвателни нотки в тона си. — Той е филаделфийски търговец, който я използвал за лятна вила. По-късно станала целогодишна резиденция на семейството.

Излязохме от малкото входно антре във фоайето. Широките дъски на пода бяха идеално лъснати, елегантните простички елементи по тавана бяха в стил „Сватбени ленти“, а до малката камина бе поставено едно кресло с широка извита облегалка. На масичката до него стоеше самотна свещ. Не забелязах електрически крушки и контакти.

— По време на Битката за Джърмънтаун — допълни Ани, — английският генерал Джеймс Агню починал в тази стая. Все още личат петната от кръвта му… — тя посочи към пода.

Погледнах лекото обезцветяване на дървото.

— Отвън не забелязах табели.

— Навремето имаше малка табелка на прозореца — каза Ани. — Къщата е отворена за посещения във вторник и четвъртък следобед, между два и пет. Обществото урежда частни посещения за онези, които се интересуват от историята на района. Но сега е затворена — и ще остане така поне месец — докато наберем достатъчно средства да довършим започнатия в кухнята ремонт.

— Кой живее тук сега? — попитах. Ани се засмя — тънко, мишо писукане.

— Никой не живее тук — отвърна. — Няма ток и отопление, ако изключим камините, няма и водопровод. Проверявам къщата и на всеки шест до осем седмици госпожа Уейвърли от Обществото инспектира.

Кимнах.

— Има и параклис — отбелязах.

— А, да — кимна Ани. — Знаеш обичая. Използват го и за погребения. — Покажи ми и другата част на къщата — наредих.

В трапезарията имаше селска маса и столове, сияещи с простата красота на ранния колониален стил. Имаше и изумителна „пътешественическа“ пейка, която съчетаваше всички умения на кабинетмайстор. Ани ми посочи едно кресло, издялано от Соломон Фюзъл, същият бил правил столовете за Залата на независимостта. Кухнята гледаше към задния двор и въпреки кафявата, замръзнала почва и ивиците сняг, не се затрудних да си представя прекрасната стара градина, която навярно цъфти там през лятото. Подът на кухнята бе от камък и огнището беше достатъчно голямо да се влезе в него, без да се привеждаш. На едната стена бяха окачени цял набор странни инструменти и пособия — антични ножици, двуметрова коса, мотика, древно гребло, железни пръти и други вещи — а наблизо бе поставена крачна мелачка за зърно. Ани ми показа голям участък от ъгъла, който бе разграден, а камъните — струпани на купчина. Грозно парче черен брезент покриваше разкопките.

— Тук имаше хлабавина — обяни тя. — По време на лек ремонт през ноември работниците откриха гнила дървена врата под пода и отвъд нея — отчасти сринат тунел.

— Таен тунел?!

— Вероятно — кимна Ани. — Все още е имало опасност от индианци, когато са строили къщата.

— Накъде води?

— Точно зад гаража на съседите откриха вероятния облицован с камъни изход — обясни Ани и показа с ръка към заскрежения прозорец. — Но Обществото няма да има достатъчно средства да продължи разкопките, докато не пристигне заемът от филаделфийската обществена комисия в началото на февруари.

— Винсент би искал да надникне в тунела — заявих.

— О! — Ани трепна и прокара ръка по челото си. — Не съм сигурна дали би било приемля…

— Винсент ще погледне — настоях.

— Разбира се — съгласи се тя.

Във фоайето имаше свещ, но трябваше да пратя момчето до къщата на Ани — да вземе кибрит. Когато свали брезентовото платно и спусна къса стълба в тунела, затворих очи, за да виждам по-добре.

Мръсотия, камъни и миризма на влага и гроб. Тунелът бе разкопан едва на пет-шест метра навън под задния двор. Новички талпи подкрепяха тавана на отчасти реставрирания проход. Върнах Винсент обратно и отворих очи.

— Искаш ли да видиш горния етаж? — попита Ани. Съгласих се, без да кажа и дума или да помръдна.

 

Детската стая започна да ми шепне, още когато влязох в нея.

— Според легендата тази стая е обитавана от призраци — обясни Ани. — Кучето на госпожа Уейвърли не иска да влиза тук.

Предположих, че тя чува шепотите, но когато докоснах ума й, не забелязах и следа от тях: само нарастващо желание да ме удовлетвори.

Пристъпих по-навътре в стаята. През дървените капаци на прозореца, който гледаше към улицата, почти не минаваше светлина. В здрача различих ниска метална кошара, която беше ужасно грозна и не на място — зловеща клетка за зло детенце. Имаше две малки легла с пружини и детско столче, но вещите, които привличаха вниманието, бяха играчките, куклите и манекенът с естествени размери. В единия ъгъл бе сложена голяма кукленска къща. И тя не беше от правилния времеви период — сигурно е правена поне век след истинската къща — но поразителното в нея бе, че е изгнила и отчасти се е сринала, досущ като истинска изоставена къща. Почти очаквах да видя мънички плъхове да танцуват по мъничките коридори. До кукленската къща, на ниско легло, бяха захвърлени дузина кукли. Само една изглеждаше достатъчно стара, за да я датирам от осемнайсети век, но няколко ми се сториха достатъчно истински, все едно са гниещи трупове на реални деца.

Но именно манекенът доминираше тук. Беше с размера на истинско седем или осемгодишно момче. Дрехите му бяха стара реконструкция на облеклото от ерата на Революцията, но през изминалите години бяха избелели, шевовете се бяха скъсали и в стаята се носеше миризмата на гниеща вълна. Ръцете, вратът и лицето му бяха загубили розовото си покритие и на много места се виждаше тъмният порцелан отдолу. Перуката му бе от истинска човешка коса и навремето сигурно е била великолепна, но сега от нея бяха останали само редки кичури и скалпът бе покрит с пукнатини. Очите изглеждаха съвсем истински и осъзнах, че това всъщност са човешки протези. Стъклените очи единствени бяха запазили блясъка и сиянието си по време на разпадането на манекена — весели момчешки очи, втъкнати в изправен труп.

По неясна причина приех, че шепотът идва от манекена, но когато го приближих, едва доловимите слова отслабнаха, вместо да се усилят. Не той, стените говореха. Докато Ани и Винсент гледаха безстрастно, аз се облегнах на гипсовата мазилка и се вслушах. Шепотите бяха ясно различими, но без да могат да бъдат осъзнати отделните думи. Звучеше ми сякаш участва повече от един глас, но останах със смътното впечатление, че не просто подслушвам някакъв разговор — някой се опитваше да говори с мен.

— Чуваш ли нещо? — попитах Ани.

Тя се намръщи, опитвайки се да намисли отговор, който най-много би ми харесал.

— Само колите — каза накрая. — И на улицата викат някакви хлапета. Поклатих глава и отново долепих ухо до стената. Шепотите продължиха — нито настоятелни, нито заплашителни. Помислих си, че в мекия поток на звуците успявам да различа съгласните на името си.

Не вярвам в призраци. Не вярвам в свръхестественото. Но докато остарявах, започнах да вярвам, че точно както радиовълните продължават пътешествието си след като излъчвателят е изключен, тъй и излъчванията на нечия индивидуална сила продължават да кръжат дори и след като носителят и е мъртъв. Веднъж Нина ми спомена за някакъв археолог, който открил глас на грънчар отпреди хиляди години, записан в жлебовете по едно гърне — желязото, което се съдържа в глината, и вибрациите от допира на пръстите му били послужили за плоча и стило. Не знам дали това е истина, но бях започнала да вярвам в почти същата концепция. Хората — особено малцината, които притежават Способност — сигурно могат да запечатат силата на волята си в предмети така, както правим и с човешките създания.

Сетих се за Нина отново и бързо отстъпих от стената. Шепотите замлъкнаха.

— Не — казах на глас, — това няма нищо общо с Нина! Тези гласове са приятелски.

Двамата ми спътници запазиха мълчание; Ани не знаеше какво да каже, а Винсент не можеше да говори. Усмихнах им се и домакинята ми отвърна на усмивката.

— Хайде — казах, — Ще обядваме и ще се върнем тук по-късно. Много съм доволна от Грумбълторп, Ани. Добре направи, че ме доведе тук! Ани Бишъп ми се усмихна.

 

До понеделник следобед Ани и Винсент вече бяха пренесли сгъваемо легло и нов матрак в Грумбълторп, бяха купили още свещи и три керосинови отоплителни печки, наполовина бяха напълнили кухненските полици с кутии и трайни храни, бяха нагласили малка газова печка на мястото на масивната кухненска маса и бяха изчистили до блясък всички стаи. Сложих леглото в детската. Ани донесе чисти чаршафи, одеяла и любимата си покривка. Винсент разположи набора си новички лопати и кофи до една от кухненските стени. Нищо не можех да направя в момента за липсата на вода — освен това и бездруго планирах да прекарвам повечето време у Ани. Просто правех Грумбълторп по-удобен за неизбежните ми посещения.

В понеделник следобед Ани изтегли всички пари от спестовните и чековата си сметка — почти четирийсет и две хиляди — и започна процедурата по обръщане на акциите, облигациите и застраховките в кеш. В някои случаи се налагаше да плати глоба, но никой от нас не беше против. Прибрах парите в багажа си.

Към четири следобед — навън гаснеха последните зимни лъчи — Грумбълторп засия ярко от всяка стая с дузини свещи, фоайето, кухнята и детската бяха приятно затоплени от пламтящите керосинови печки, а Винсент вече три часа копаеше в тунела и пренасяше пръстта в далечния край на задния двор, където я сипваше под голямо гинково дърво. Работата беше мръсна, трудна и вероятно опасна, но за Винсент бе добре да се заеме с нещо такова. Част от окования му гняв се разтоварваше по време на труда. Знаех, че Винсент е много силен — далеч по-силен, отколкото слабото му тяло и сгърбената поза биха могли да подскажат — но сега открих истинския размер на жилавата му сила и почти демонична енергия. Той кажи-речи удвои дължината на тунела още по време на разкопките първия следобед.

Не спах в Грумбълторп — не и тази първа нощ — но докато духахме свещите и гасяхме печките в подготовка да си тръгнем, отидох сама в детската и постоях там само с една запалена свещ. Пламъчето се отразяваше в очите-копчета на парцалените кукли и стъклените очи на момчето-манекен.

Шепотите се бяха усилили. Усещах модулациите на тона, макар и да не различавах думите. Те ми желаеха доброто — и ме заклеваха да се върна.

 

Във вторник, деня преди Бъдни вечер, Винсент извади към половин тон пръст. След като изрина още пет-шест метра от тунела, открихме, че по-голямата част от остатъка е запазена, като изключим малки количества паднали камъни и пръст, които се бяха сринали през последните два века. В сряда сутринта той разчисти по-голямата част от изхода точно отвъд алеята, която ограждаше дворовете и задните стени на съборетините на една пресечка зад нас. Той сложи дъски на изхода и се върна в Грумбълторп. Винсент беше страхотна гледка — мръсен, старите дрехи, които носеше за работа, бяха скъсани и кални, а дългата му коса се бе отвързала и висеше на мръсни кичури над изцапаното му лице и оцъклените очи. Този ден бях донесла само един голям термос с вода в Грумбълторп. Накарах хлапето да се съблече и го сложих да седне до печката в кухнята, а аз отидох до къщата на Ани да сложа дрехите му в пералнята и да ги изсуша.

Ани целия следобед се трудеше над специална гощавка за Бъдни вечер. Улиците бяха тъмни и почти пусти. Покрай мен премина само един тролей, жълтите лампи във вагона сияеха топло. Започваше да вали сняг.

Та ето така се озовах на улицата сама и незащитена. По принцип никога не бих изминала и пет метра без компанията на добре дресиран спътник, но целодневната работа в Грумбълторп и странните предупредителни нотки в шепотите в детската ме бяха заглавичкали и ме бяха направили безгрижна. Освен това си мислех за Коледа.

Този празник винаги е бил от специално значение за мен. Помня големите елха и още по-голямата вечеря, която правехме, когато бях дете. Баща ми разрязваше пуйката; моето задължение беше да раздам дребни подаръци на слугите. Помня, че от седмици планирах точните слова на кратките добронамерени фрази за всеки от прислугата; повечето бяха по-възрастни цветнокожи мъже и жени. Хвалех най-добрите сред тях, меко корях най-ленивите за липсата на трудолюбие и внимателно подбирах ключовите си думи. Най-хубавите подаръци и най-топлите слова не изменно запазвах за леличка Хариет, възрастната гърдеста старица, която ме бе бавила и отгледала. Хариет беше родена в робство.

Интересно е как, години по-късно, във Виена, ние с Нина и Уили успяхме да открием сходни елементи в детството ни — например добротата към слугите. Дори във Виена Коледа бе важен момент за нас. Спомням си зимата на 1928-а, разходките с шейна по Дунава и големия банкет във вилата, която Уили бе наел южно от града. Едва през последните години бях спряла да празнувам Коледа така, както обичах. Само преди две седмици, по време на Събирането, ние с Нина обсъждахме принизяването на коледния дух. Хората вече и понятие си нямат какво означава християнско милосърдие.

 

Момчетата бяха осем, всичките цветнокожи. Не знам каква беше възрастта им. Всичките бяха по-високи от мен, а трима или четирима имаха черен мъх над пухкавите си горни устни. Когато завиха зад ъгъла на Брингхърст Стрийт, излязоха на Джърмантаун Авеню и хукнаха точно към мен, ми се сториха като глутница гълчащи псета — целите колене, лакти и нагли обидни викове. Един от тях носеше голямо радио, което дрънчеше в безсмислена шумотевица.

Погледнах ги и се стреснах, все още замаяна от спомените си за Коледа и липсващите приятели. Все още без да мисля, поспрях, очаквайки те да слязат от тротоара и да се махнат от пътя ми. Може би нещо в изражението ми или гордата поза, нещо твърде различно от плахата защита, която живеещите в квартали на цветнокожи бели развиват, ги накара да ме забележат.

— К’во, по дяволите, зяпаш бе, дърто? — попита високо момче с червена шапка. На лицето му бяха изписани следите на празното напрежение и презрението, завъдени в расата му от вековете на племенно безразличие.

— Чакам вас, момчета, да се дръпнете и да пропуснете старата дама — отвърнах. Говорех меко, любезно. По прицип не бих казала нито, но още си мислех за други неща.

— Момчета! — възкликна онзи с червената шапка. — Кого, на майната си, наричаш момчета?

Другите се скупчиха около мен в полукръг. Взирах се в точка някъде над главите им.

— Хей, ти кои мислиш, че сме? — попита дебелак с тъмносиво яке.

Не отговорих.

— Хайде — каза едно по-ниско момче с не тъй жесток израз. Очите му бяха сини. — Да вървим, братоци!

Вече бяха започнали да се обръщат, когато негърът с червената шапка сложи точката.

— Глей на кого казваш да се маха от пътя ти, стара чанто! — рече и се престори, че ще ме ръгне в гърдите или рамото.

Бързо отстъпих назад, за да избегна докосването му. Токът ми попадна в пукнатина на тротоара, изгубих равновесие, разперих ръце и тежко седнах в локва сняг и кучешки лайна между тротоара и улицата. Повечето от негрите се разсмяха гръмогласно.

Ниското синеоко момче ги усмири с един замах на ръката и пристъпи напред.

— Добре ли сте, госпожо? — протегна ръка, като че ли се канеше да ми помогне.

Зяпах го, пренебрегвайки жеста му. След секунда той сви рамене и поведе останалите нататък по улицата. Жестоката им музика отекваше по фасадите на магазините.

Останах си седнала, докато и осмината изчезнаха от погледа ми. Чак тогава се опитах да стана, предадох се и се помъчих да пълзя на ръце и колене, докато стигнах до един паркинг-автомат, който можах да използвам, за да се изправя на крака. От време на време минаваше по някоя кола — може би хората бързаха да се приберат за Бъдни вечер — и гумите ме опръскваха с киша. Две дебели негърки избързаха покрай мен, бъбрейки си с пискливи гласове. Никой не спря да ми помогне.

Когато стигнах до дома на Ани, все още треперех. По-късно осъзнах, че с лекота бих могла да я накарам да дойде да ми помогне, но по онова време не мислех ясно. Студеният вятър бе накарал сълзите да бликнат, да се стекат и да замръзнат по бузите ми:

Ани незабавно ми приготви гореща вана, помогна ми да съблека мокрите си дрехи и докато се къпех, извади чисти, които да си сложа.

По времето, когато ядох, вече бе станало девет — хранех се сама, а Ани седеше в съседната стая — и когато довърших десерта, черешов пай, вече твърдо бях убедена какво трябва да се направи.

Взех си нощницата и другите нужни неща. Накарах Ани да събере в багажа спален чувал, чисти дрехи за Винсент, допълнителна храна и питиета, както и пистолета, който бях взела от таксиджията в Атланта.

Разходката обратно до Грумбълторп беше къса и мина без приключения. Вече здравата валеше сняг. Отклоних поглед от мястото, където бях паднала.

Винсент си седеше там, където го бях оставила. Облече се и яде стръвно. Не се притеснявах, че би могъл да пропусне някое и друга хранене, но изгаряше хиляди калории по време на разкопките през последните два дни и исках да си възстанови енергията. Ядеше като животно Ръцете, лактите и косата му още бяха мръсни и покрити с червена глина, тъй че видът и шума, който вдигаше по време на хранене, наистина бяха животински.

След като се наяде, той се зае да поработи с точилото, като наостри и косата, и един от лизгарите, които Ани беше купила в железарията на Челтън Авеню преди два дни.

Бе станало почти полунощ, когато се качих горе да си легна. Затворих вратата и си облякох нощницата. Прашните, ярки стъклени очи на момчето-манекен ме следяха на трепкащата светлина на свещта. Ани се настани долу във фоайето, следеше предната врата — търпелива, леко усмихната — а зареденият пистолет бе нагласен удобно в престилката в скута и.

Винсент излезе през тунела. Кал и влага допълнително оцапаха лицето и косата му, докато влачеше косата и лизгара през черния тунел. Затворих очи и ясно видях падащия сняг на фона на мижавите улични лампи, докато той излизаше иззад гаража, повлякъл дългите си инструменти. Спусна се по алеята.

Въздухът ухаеше на чистота и студ. Усещах сърцето на Винсент да бие силно и твърдо, чуствах как джунглата в съзнанието му се мърда и гърчи, сякаш я вее силен вятър, докато адреналинът препуска през вените му. Усещах мускулите на собствената ми уста да се сгърчват в спонтанен отговор. Осъзнах, че Винсент се е ухилил широко, много широко — истинско хищно озъбване.

Бързо се спуснахме по алеята, спряхме на входа към тясна уличка с тъмни съборетини и притичахме по южната страна, където лежаха най-дълбоките сенки. Спряхме и аз накарах Винсент да вдигне глава в посоката, където бяха отминали осмината. Усещах ноздрите му да трепкат, докато душеше нощния въздух, за да долови миризмата на негрите.

Сега вече снеговалежът бе много силен. Нощта бе спокойна, като изключим далечния звън на църковни камбани, които обявяваха раждането на Спасителя. Винсент сведе глава, вдигна лопатата и косата на рамо и се затича през мрака на уличката.

На горния етаж в Грумбълторп аз се усмихвах и се обърнах към стената на детската, смътно осъзнавайки съскащия поток на шепотите, които се надигаха около мен като звука на морски прилив.

Бележки

[1] Става дума за нервно заболяване, предизвикващо парализа на два от крайниците и впоследствие на четирите. — Бел. прев.