Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (28)

28.

Няколко дни по-късно, когато приготовленията за сватбата на Тоби и Индия, планирана за следващата седмица, бяха в разгара си, Макси незабелязано се измъкна от апартамента на брат си. Индия, Анжелика и Лили бяха твърде погълнати от разговора за тоалетите си, за да я забележат, а Тоби избяга от суматохата, като се укри в един от ресторантите си.

Макси бе в стари джинси и обикновена бяла тениска, с ниски сандали на бос крак и без грим. Великолепен малък елф, готов за битка. Пътем се отби в един магазин и когато пристигна в апартамента на Роко, внимателно носеше голяма плоска кутия.

— Какво има в тая кутия? — подозрително попита Роко, щом Макси нахлу в стаята. — И как така реши да наминеш? Нюйоркчани не се отбиват просто така. Първо се обаждат по телефона.

— Трябваше да се измъкна от Тоби… Превъртели са на тема старинни семейни дантели и бели атлазени пантофки и всякакви там глупости… Изглежда, че сватбите побъркват и най-разумно мислещата жена. Мислех, че след като си вкъщи — Анжелика ми каза, че тази вечер ще си тук — не би имал нищо против да обсъдим някои неща. Като връзката й с Дънк например. Роко, та той ще е шафер, за бога.

— Това едва ли е обвързване за цял живот — изсумтя Роко. — Пица ли има в кутията?

— О, една малка пица. Помислих, че може да си гладен. Да я сложа ли в кухнята?

— Каква е пицата?

— С всичко отгоре. Бих ли ти донесла друг вид пица, Роко? — попита Макси. Омагьосващите й очи, правите черни вежди, извитата като лък горна устна, всичко изразяваше невинен упрек.

— Не, мисля, че не. Много те бива по пиците. Консумативен художник. Между другото, поздравявам те, искрено те поздравявам. Мисля, че ще станеш велика издателка. Имаше нужда да излееш енергията си във вярна посока и най-сетне я намери. Радвам се за теб, Макси. Ще свършиш страхотна работа. Само повече не се опитвай да правиш макет сама.

— Благодаря ти — скромно каза Макси. — Ще я ядем ли, докато е още топла?

— Значи ще си я разделим, така ли? — сви рамене Роко. — В такъв случай не ми се ще после да я претоплям. Сиренето ще стане жилаво, а коричката изсъхва. Пък и не съм вечерял. Толкова бях зает, че нямах време да ям — Роко сръчно нареди масата и отряза две големи парчета от огромната пица. Известно време двамата ядяха мълчаливо и жадно, така както се яде вкусна пица, предвидливо оставяйки крайчетата за най-накрая. Колкото и лоша да е една пица, Роко не оставяше нищо от нея, а тази бе върховна, разкошна! Пиеха бира направо от бутилката, а купът с книжни салфетки в средата на масата упорито се смаляваше.

— Интересно нещо е пицата — констатира Роко. — С нея практически си напълваш стомаха, който после се отблагодарява на цялото ти тяло. Не е като обикновената храна, по-скоро като… като кръвопреливане. Предполагам, че е така и с духовната храна, макар че на мен не ми действа по този начин.

— За мен — хотдог на хиподрума — замечтано рече Макси. — С тонове гадна горчица, леко затоплени хлебчета и топъл, провиснал розов кренвирш… Нищо не може да ги замени.

— Може би това се дължи на религиозни различия.

— Детството. Дължи се единствено на детството. Или поне така мисля — отвърна Макси.

— А супата? Какво ще кажеш за супата? — сериозно попита Роко.

— Супа ли? Нямам нищо против супата, но не е най-любимото ми ядене.

— Ами ако ти е лошо, студено или просто имаш нужда от някаква утеха?

— И няма наблизо алкохол?

— Точно така… по някакви тайнствени причини не можеш да си набавиш алкохол. Тогава ще хапнеш ли супа?

— Само от консервена кутия — решително заключи Макси. — Трябва да е направо от кутията, никакви домашни супи или всякакви такива, дето са полезни. Прекалено европейско е.

— „Хапва ми се супа“ — Роко изтананика на мелодията на „Прави ми се любов“ с преиначен текст. — „Само защото си до мен, скъпа, а когато си до мен, ми се прияжда супа.“

— Какъв е контекстът? — Макси усети, че става дума за телевизионна реклама. Роко никога не пееше в кухнята.

— Любовници, всякакви, от всички възрасти, размери, форми, бели, черни, жълти, кафяви, червени, извънземни, животни, по три секунди на всяка двойка, която се целува, прегръща и гали. Хулио Иглесиас изпява стиховете.

— Видял ли си продукта? — попита го Макси.

— Никога. За американската асоциация по консервираните супи. Цяла минута. Харесва ли ти?

— Мисля, че е разкошно. Но не Хулио… Харесвам го, но английският му не е много убедителен. Какво ще кажеш за Кени Роджърс? Не, твърде… уестърн. Балада е, а „Стари сини очи“ е прекалено директна — да не говорим за парите, които ще поиска. Знам — Тони Бенет!

— Прекрасно! Романтично, топло и познато — съвършено. Значи ти харесва идеята? Наистина ли?

— Ще ме накара да отида в кухнята, като съживена чрез промиване на мозъка, да отворя някаква супа, да я претопля и да я изпия, преди да съм усетила какво е станало — увери го Макси, отстъпвайки му последното парче пица и всички корички.

— Върху този клип работя сега — изрече Роко между хапките. — Не бях сигурен дали хората наистина обичат супа, или я смятат за полезна.

— Какво общо има това с асоциацията за консервираните супи?

— Трябва да се развълнувам, преди да започна нова телевизионна реклама. А майка ми винаги ми готвеше супа. Не даваше да се докосна до купешката, така че нямам им много доверие.

— Майка ти наистина правеше невероятни супи. Веднъж ми даде рецепта за пилешка, но тя започваше с купуването на цяло пиле и телешки джолан. Не бях готова за подобно нещо. Затова излязох и купих „Кампбелс“ — тъжно си спомни Макси.

— Е, тогава ти беше само на осемнадесет в края на краищата. Или на седемнадесет. Никога не разбрах абсолютно точно.

— И аз. Все едно, и сега не мога да готвя.

— Майка ми пък не може да ръководи издателска компания. Всеки си има нещо — справедливо отсъди Роко, сложи чиниите в мивката и извади още две бутилки бира. — Но, по дяволите, майка ми правеше и домашно вино — имам проблеми с виното на Гало, ала ще се оправя. Слава богу, мама не можеше да прави бира, леки коли или сапун. Да отидем в дневната. И какво за Дънк? Анжелика ми го доведе да се запознаем. Изглежда добро момче. Нали не мислиш, че има опасност да прелъсти Анжелика?

— Вероятно не. Майка ми изтъкна, че тя била различна, по-разумна от мен. Май ще трябва да се успокоя.

— Ти би ли се оставила да те съблазнят на дванадесет години? — зачуди се Роко, изправи се до прозореца; долу Сентрал парк се разстилаше пред погледа му.

— Не, разбира се. Аз чаках теб — голямо изкуство е да се каже нещо простичко.

— И не би му се увесила на врата? Дънк е… много привлекателен.

— Никога не съм се увесвала на никого. Не на хлапета — отвърна Макси, загледана в отражението на чудесната, добре осветена стая върху стъклото, статуята на Изида, висяща насред въздуха, вечна, царствена; върху масичката се виждаше величествената задница на един кон. — Ти бе първият мъж, когото целунах.

— Така ли?

— Винаги си го знаел.

— Не, не съм. Мислех, че имаше опит — не истински, защото беше девствена, но все пак опит. Горещо парче беше, както казвахме в старата ми махала.

— Всичко бе игра — призна си Макси и наведе лекомислената си глава.

— Беше горещо парче — настояваше Роко.

— Онази част с опита бе жива игра. А горещата част — това бе ти — Макси вдигна глава и го погледна с непокорните си зелени очи, с устните на вълшебница, които леко се разтвориха, внезапно, по момичешки, тайнствено, сякаш миналият им съвместен живот бе заличен, сякаш се срещаха за първи път.

— Ами, благодаря ти.

— Роко…

— Не, Макси. В никакъв случай.

— Не, така ли? Откъде знаеш какво исках да ти кажа? — очарователно възнегодува Макси. — Как можеш да си толкова категоричен, след като не знаеш дали ще ти кажа нещо, което се нуждае от отговор?

— Поумнявам с годините. Щом цъфнеш пред вратата ми, облечена в същите дрехи, каквито носеше онова лято в таванския ми апартамент, и в които изглеждаш достатъчно млада, захапвам въдицата; изглеждаш и идиотски красива, което вече е престъпление — освен за някого, който те познава толкова дълго, колкото и аз — после носиш пица с „всичко отгоре“, проявяваш интерес към работата ми, държиш се мило, помагаш ми за супената реклама… наистина ли честно си мислиш, че не бих могъл да очаквам да ме насадиш на нещо? Хайде, Макси, признай си.

— Ти не предполагаш ли, че хората могат да си променят характера с годините? — попита разумно тя, докато усукваше белия си кичур. — Не допускаш ли, че може да съм решила да имам по-добри отношения с бащата на дъщеря си? Приятелска връзка между двама възрастни, загърбили всичкия гняв и враждебност, които са ги разделяли? Да започнем отначало, Роко, така че освен Анжелика и взаимната ни обич към нея да можем да живеем в един и същи град с малко любезност и уважение? Трябва ли непременно да идвам тук с друго наум?

— Макси, да уточним. Кой ме шантажира, за да ме накара да направя макета? Кой ме напи, когато имах хрема, и ме изнасили три пъти? Е, поне първия път, все едно.

— Това е нелепо!

— Сигурно не може да се докаже, но знам, че е така. Никога не се появяваш, ако не искаш нещо. Какво е то този път? Чакай, нека да отгатна. Павка ще се пенсионира след някоя друга година и ти искаш да намина и да се подготвя за негов заместник, щом напусне? Това е, нали? Всъщност бих го направил, ако не трябваше да работя при теб, независимо колко свобода бих имал. Значи няма да стане. В никакъв случай. Какво друго може да бъде? Да не би…

— Роко! Ти си напълно прав. Признавам си. Аз прилагам трикове. В характера ми е. Винаги ми е било по-забавно да разменям позициите. Не мога да престана да накланям везните на истината на моя страна и на всичкото отгоре понякога много се разгневявам, когато не получа желаното.

— Трудно е за вярване — избоботи Роко.

— Но аз се промених. През последната година се промених много повече, отколкото през целия си досегашен живот. Научих доста неща, Роко. Открих, че ако работя, стискайки зъби, без да отстъпвам, мога да постигна онова, което искам, по честен начин. И с помощта на приятелите.

— Искаш да бъда един от тях? — подозрително попита той.

— Не — Макси се обърна с лице към него и изрече чистата истина, като го гледаше право в очите, решителна, убедителна, огнена. — Искам отново да ме обичаш, Роко.

— Защо? — бившият й мъж не се помръдна дори и на сантиметър. Да не си мислеше, че само трябва да поиска, и той да й падне на колене?

— Нямаш представа, нали, нямаш представа колко много те искам. О, Роко, влюбих се в теб от пръв поглед, но сега е дори хиляда пъти по-лошо, отколкото бе тогава. Изпитвам такъв копнеж, такава нужда да бъдем заедно — не мога да намеря точните думи. Няма да го понеса, ако не ме обичаш — изплака Макси, а в гласа й нямаше нищо прикрито, никакви хитрости, само истинските й чувства. — Към никой друг мъж не съм изпитвала такава дълбока, истинска любов. Защо не те срещнах, когато бях по-голяма! Нямаше да бъда толкова невъзможна. Не бих ги направила всичките тези неразумни хлапашки грешки, грешки на разглезено богато момиче. Нямаше да постъпя така. Щях да те разбера по-добре и да видя колко си горд. Сигурно щяхме да успеем, ако бяхме все още женени. Моля те, Роко, моля те, поне ми дай шанс. Искам само да ми дадеш шанс. И как можеш да ме зяпаш така, сякаш нямаш представа какво изпитвам? Обичам те и не мога да го понеса.

Роко невъзмутимо я гледаше. Продължителният, бавен оглед потвърди всичко онова, което той вече знаеше за въпросното фантастично, трудно за забравяне създание; не можа да го замени с друго от деня, в който си бе тръгнал. Тя го бе унищожила за другите жени, съвсем предумишлено. Веднъж влюбиш ли се в Макси, с тебе е свършено. Знаеше го. Винаги бе притежавала хубави качества. Винаги ще му създава бели, безбожни бели, но не и непоправими неща. В крайна сметка кого залъгваше — та той я обожаваше. Боготвореше прекрасното, изненадващо малко демонче и бездънната му торба с хитрости. Умираше всеки път, щом се омъжваше за ония скапаняци. Нямаше си никого другиго на този свят. Никога не бе имал. Никога няма да има.

Роко бе обзет от такава всеобхватна, объркваща радост, че едва успя да изрече думите:

— Добре, ще бъде честно.

— Ще ми дадеш още една възможност? — извика Макси, почувствала се изведнъж несигурна. — Откъде започваме? Все едно не сме се познавали преди, а?

— Защо ще вършим нещата наполовина? — Роко възвърна гласа си. — Да излезем и да се оженим. Не че не съм те обичал като луд. И не че съм спирал някога да те обичам — не съм сигурен дори дали съм се опитвал. Загубихме много време, докато те чакахме да пораснеш. Но може би така трябваше. Ще се преместите с Анжелика тук при мен незабавно. Само че без много шум, без големи сватби, този път без старинни наследствени дантели — добави той и я грабна в неоспорима ликуваща прегръдка, която бе потискал толкова, толкова дълго.

— Никакъв шум — обеща Макси. — Не е като да се омъжвам за друг мъж.

— Ти се омъжваш за мен. Завинаги, по дяволите, навеки. Аз съм този, с когото започна — изтъкна с чувство на собственост Роко, като се остави на магията й да го завладее.

— Правилно. Така ще кажа на Индия… Не за друг мъж — изтананика Макси.

— Да кажеш на Индия? — изненада се той. — Няма ли първо да съобщиш на Анжелика?

— Анжелика ли? О, на нея. Разбира се, че първо на нея ще кажа — отвърна разсеяно Макси, щастлива, че си е отново у дома; там, където й беше мястото.

— И ако може да не ходиш до Тоби да си прибереш дрехите. Нанасяй се при мен по джинси и тениска — завъртя я силно Роко в нетърпеливите си ръце. Вдигна я и я понесе нагоре по стълбите. — В края на краищата утре си на работа. Моето бебе Макси, хубавицата ми, издателката ми, женичката ми.

— Точно така — увери го тя, останала почти без дъх от целувките му. Някак си моментът не бе подходящ да му каже, че долу Ели търпеливо чакаше в лимузината с целия й багаж. По-късно, много по-късно. Сега би било твърде рано. Или може би… никога?